Рейн-сан: Последният убиец

4.

Времето не ме притискаше, затова избрах заобиколен въздушен маршрут, което винаги е по-безопасно. Минах през граничния контрол на летище „Дълес“ край Вашингтон. Самоличността Уатанабе, която си бях създал преди три години за обиколката из Бразилия, все още действаше и ми помогна да мина през границата без затруднение. Оставаше ми само един кратък полет до Ню Йорк.

Въпреки заобиколния маршрут, след пристигането на летище „Кенеди“ внимателно огледах тълпата посрещачи, после тръгнах да обикалям аерогарата, за да предизвикам разкриването на евентуална опашка.

Когато се уверих, че съм сам, излязох навън. Посрещна ме хладен и дъждовен нюйоркски следобед. Небето беше оловносиво и изглеждаше, че дъждът всеки момент ще премине в сняг.

Не бях идвал от няколко години. Детските ми години се деляха между Токио и щата Ню Йорк, и Манхатън бе първият голям американски метрополис, който някога бях виждал за по-дълго. Впоследствие на няколко пъти го бях посещавал по работа, но не като днешната.

Нямаше много чакащи за таксита. Наредих се на опашката и когато дойде моят ред, заръчах на шофьора да ме откара до хотел „Риц Карлтън“ в Батъри Парк. Бях си направил резервация от Барселона, но не ми се искаше да го споменавам в телефонния разговор с Докс. Може би наистина се отпусках, както подхвърли той. Но някои навици отмират трудно.

Докато пътувахме, гледах навън през запотените стъкла. Чистачките на колата трополяха безспирно, а навън нейде в далечината тътнеха гръмотевици. Навлязохме в Манхатън. Редките пешеходци криеха глави под чадъри или качулки и крачеха прегърбени, сякаш върху плещите им тежеше някаква зловеща съдба.

Когато пристигнах, очаквах да се развълнувам, но сега не изпитвах вълнение. Страхувах се.

Ако животът ти е заплашен, боиш се почти непрекъснато. Но постепенно си създаваш система за преодоляване на страха. Избираш определени инструменти, усъвършенстваш тактиката си и след успехите почваш да им се доверяваш. Привикваш да се съсредоточаваш повече върху подхода, отколкото върху крайното направление и това държи страха настрани. Подготвянето на оборудването ти помага да запазиш спокойствие.

Затова, докато спирахме пред хотела, аз опитах да се съсредоточа върху въпроса как да стигна до Мидори, тоест върху работата, с която съм свикнал, а не да се питам какво ще правя после, за което нямах ни най-малка представа.

Регистрирах се и поех към стаята си на дванайсетия етаж. Хареса ми от пръв поглед — просторна, с висок таван и цяла остъклена стена с изглед към Статуята на свободата и Нюйоркския залив. Не знам защо, но мястото ми се стори добре избрано: да, Манхатън, но на безопасно разстояние, буквално до самата вода, а не онзи сухоземен лабиринт, където можех да се объркам, загубя, че и по-лошо. Подредих си багажа, изкъпах се и позвъних да ми вземат дрехите за пране. После грабнах хотелския чадър и тръгнах да изпълня няколко вечерни задачи.

Вървях на север по Западна улица и дъждът равномерно трополеше по чадъра. Сегиз-тогиз покрай мен притичваха окъснели служители от финансовия район, но иначе кварталът бе мрачен и пуст. Във Веси се изкачих по едно сиво стълбище и свърнах на изток по надлеза. Дъждовната вода от ламаринения навес се стичаше на локви по бетона. Вляво, зад ограда от телена мрежа, купища строително оборудване дремеха в прашната тъмнина. Минах надясно и спрях за момент пред металната стена като посетител пред завеса в болнично отделение, после надникнах през един процеп. Под мен, застинала в блясъка на халогенните лампи, безмилостни като осветление в моргата, лежеше огромната яма, където бяха изгорели двете кули. На пръв поглед изглеждаше просто като обширен строителен обект. И все пак из въздуха отчетливо тегнеше усещането за цялата чудовищност на набега, създал това ампутирано място и кривите тротоари и надлези около него. Отломките бяха разчистени, оборудването прибрано, светлините включени… и сетне сякаш бе настанало някакво странно посмъртно вкочаняване. Мъртвите бяха отнесени, ала тепърва предстоеше това парче земя да се засели отново, а засега то изглеждаше печално и анемично — чистилище, изпълнено с дух на преходност. Озърнах се, забелязах други хора, които също бяха спрели да погледат странната пустош насред града, и осъзнах, че настроението на мястото е заразно. Продължих напред.

Вървях така, докато достигнах Трибека, където долитащите от ресторантите и клубовете светлини и смехове ми помогнаха да се изтръгна от обхваналата ме мрачна магия. Започнах да мисля оперативно. Най-напред ми трябваше мобилен телефон. Обикновено ги избягвам. Никога не ми е допадала идеята да нося нещо, което безшумно проследява и дори обявява на всеослушание позицията ми — особено след разкритията за подслушвателната програма на Агенцията за национална сигурност след единайсети септември, — и предпочитам да разчитам на електронни сайтове за обяви, а при необходимост да ползвам случайни улични телефони. Но сега ми трябваше средство за бърза връзка с Докс. Е, мобилен телефон с предплатени минути би трябвало да е достатъчно безопасен за краткото време, в което щях да го ползвам.

Бих предпочел да купя телефона, без да се идентифицирам, но правителствата по цял свят, включително Чичо Сам, забраняват анонимното закупуване на предплатени клетъчни телефони, защото терористите явно много си падат по тях. Все пак под името Уатанабе успях от един магазин в Чайнатаун да се сдобия с два плоски модела „Нокия“ с по петстотин предплатени минути, заедно с два комплекта безжични слушалки.

Второ място в списъка ми за покупки заемаше сгъваемият нож. Бях оставил предишния в Барселона, защото при качването в самолета трябваше да мина през проверка на багажа, затова предпочетох да не го вземам. Намирането на нов в Ню Йорк обаче се оказа сложно. Местните закони за носенето на скрити ножове са толкова строги, че не открих магазин, където да продават нещо по-едро от обикновено швейцарско джобно ножче. Тъкмо бях решил да се задоволя с кухненски нож в кания под мишницата, когато попаднах на подходящия уличен търговец — плешив негър на неопределена възраст с мегаватова усмивка и тайнствен поглед, който ми продаде сгъваем „Страйдър“ с десетсантиметрово криво острие.

След това спрях в един магазин за армейски стоки и намерих там сиво яке, което щеше да изглежда тъй анонимно в града, че да ме прави невидим. Взех и обикновен черен чадър, а хотелския с емблемата на „Риц Карлтън“ захвърлих сред стоките в ъгъла на магазина. Добавих флотско бейзболно каскетче и флотска раница, и вече напълно оборудван продължих на север. Избрах отмерена походка — нито много бърза, нито много бавна, като на човек, който си има работа и причина да бъде в квартала, но не чак толкова спешна, че да ускори крачка.

Тацу ми бе намерил адреса на Мидори, апартамент на Кристофър Стрийт в Уест Вилидж. Високият му пост в Кейсацучо си имаше предимства при издирването на информация, макар че трябваше от време на време да се отплащам с неофициални „услуги“. Тацу си поставяше благородни цели, но определено смяташе, че те оправдават използването на твърде широк обхват от средства.

За последен път бях видял Мидори в Токио преди повече от две години. Тогава тя ме проследи, за да говорим очи в очи за станалото с баща й, а аз признах какво съм извършил. И насред всичката онази скръб, ярост и болка някак без да усетим се озовахме в леглото за последен път. От тогава насам често си мисля за онази нощ. Преживявам я наново, анализирам я, диря скрит смисъл. Но винаги свършва по един и същ начин: Мидори се привежда над мен, потръпва в екстаз и прошепва през сълзи: „Мразя те“.

Е, щяхме да разберем колко дълбоко е това чувство. И колко трайно.

Вървях по Шесто авеню чак до Кристофър Стрийт, където завих наляво. Разбира се, вече бях опознал тия маршрути с помощта на карти от интернет, но нищо не може да замени личната среща с местния терен. И ето, отвъд улицата видях седемнайсететажна сграда, на вид отпреди войната, с портиер под зеления навес над входа. При това осветление, с тези дрехи и ниско спуснатия чадър заради лошото време не се боях, че може да ме забележат, и спокойно забавих крачка. Гледах сградата и си представях къде бих поставил засада, ако чаках да дойде човек като мен. Нямаше много подходящи места. В тази част от улицата паркирането беше забранено, тъй че наблюдението от спряла кола отпадаше. А ресторантите и гей баровете, с които се слави Кристофър Стрийт, се намираха твърде далече от сградата, за да бъдат полезни.

Разбира се, оставаше портиерът. Не беше изключено някой да се е свързал с него, да го е подкупил, за да дебне за идването на азиатеца от снимката в някое досие. Мислено си отбелязах да разгледам по-късно тази възможност.

Продължих напред. Пред баровете в края на улицата стояха хора, предимно пушачи, но никой не бе заел удобна позиция за наблюдение на жилищната сграда и не усетих в държанието им нищо нередно. Забелязах, че някои от заведенията имат оркестри, и се запитах дали Мидори не е избрала квартала заради възможностите за нощен живот. Вероятно. Искаше ми се да надникна вътре, просто за да видя дали нещо няма да задейства скрития ми радар, но както винаги всичко опираше до баланса между усилие и полза, и този път реших да не бъда чак толкова педантичен. Ако някой бе дошъл да наблюдава Мидори, трябваше да заеме позиция близо до нейния апартамент, а не в някоя от кварталните кръчми. А ако все пак в някое заведение имаше наблюдател, той можеше да ме забележи също тъй лесно, както аз него. Вътре нямаше да разполагам с прикритието на якето и чадъра.

Продължих на зигзаг в южна посока. Трудно бе да изтълкувам какво означава това, но тази вечер не бях засякъл никого. Може би се съсредоточаваха повече върху обществените й прояви или пък тази вечер тя не си беше у дома и те го знаеха. Трябваше да разбера повече, преди да мога да се приближа безопасно до нея.

Спрях за бърза вечеря в едно бистро в Сохо и след това продължих. Според нейния уебсайт Мидори имаше по четири вечерни изпълнения седмично в един джаз клуб, наречен „Зинк Бар“, на ъгъла на Хюстън и Ла Гуардия. Намирането на клуба ми отне доста време, макар да знаех адреса. Беше скрит под уличното ниво в подножието на стръмно стълбище и златните букви, обявяващи за неговото съществуване, се виждаха само когато застанеш право отсреща.

Слязох, минах през червените завеси, платих пет долара куверт и влязох.

Когато очите ми привикнаха към тъмнината, с удоволствие забелязах, че заведението е точно такова, каквото се надявах. Представляваше издължен правоъгълник с бар от едната страна и маси от другата. В дъното имаше сцена. Ако някой наблюдаваше Мидори, Докс щеше да го засече без затруднение.

Не бях планирал да се задържа, но ми допадна човекът, който свиреше — китарист и вокалист на име Ансел Матюс, — затова си поръчах осемнайсетгодишно уиски „Макалън“ и седнах да го послушам, размишлявайки в полумрака. Представих си как само след няколко вечери Мидори ще свири в същата тази зала и сърцето ми неволно се разтуптя.

През следващите три дни неуморно обикалях долната част на Манхатън, за да привикна с ритъма на квартала и да се запозная наново с разположението на улиците. В днешно време градът изглеждаше удивително безопасен. На няколко пъти късно през нощта минах покрай личности със застрашителен вид, но без присъствието на Дилайла излъчването ми беше съвсем различно, местните го долавяха незабавно и бързаха да се отдръпнат.

При една от тези екскурзии около два след полунощ на една мръсна уличка с изподраскани стени минах покрай невзрачна врата точно когато отвътре излизаше добре облечена двойка. Осъзнах, че вътре има бар или клуб и с неприсъща за мен импулсивност натиснах звънеца. След малко чух изщракването на освободено резе и отворих вратата. Вътре царуваше непрогледен мрак и ми трябваше известно време, за да разбера, че гледам завеса. Минах през нея и се озовах пред още една. Когато я разтворих, попаднах в тих и удивителен бар.

Залата беше само една, с тухлена стена от едната страна и мазилка и ковано желязо от другата. Имаше около осем сепарета, осветени предимно със свещи, а между тях зърнах малък барплот от дърво и метал. Тиха музика, която не разпознах веднага, но харесах от самото начало, се смесваше със сдържани смехове и разговори. Барманката, красива жена на около двайсет и пет години, ме попита дали имам резервация. Признах, че нямам, но тя ми каза, че все пак мога да седна на бара.

Узнах, че заведението се нарича „Милк енд Хъни“. Барманката, която се представи с името Кристи, ме попита какво работя и аз открих, че не ми се иска да я лъжа. Отвърнах, че бих предпочел да чуя повече за бара, и тя заедно с колегата си Чад ми обясни, че „Милк енд Хъни“ съществува, за да предлага най-добрите коктейли в Манхатън и подходящата атмосфера, за да им се наслади човек. Сами приготвяли плодовите сокове и спиртните настойки, и дори сами си правели леда — такова заведение беше. Мястото ми допадна дотолкова, че се задържах да изпробвам три от техните изумителни смеси — включително кайпириня, направена от ром „Пот Стил“ и гроздов сок. Всичко беше приготвено с грижа и усърдие, каквито не бях виждал никъде извън Япония.

Представих си как водя тук Мидори без някаква специална причина или повод, освен желанието ни да бъдем заедно. Осъзнах, че никога не сме го правили. Първоначално я използвах, за да изкопча информация за баща й. После избягах заедно с нея, за да я опазя от хората, които ме бяха наели да го убия. Накрая, когато опасността отмина, тя почна да ме преследва, за да разсее или потвърди подозренията си кой съм и какво съм направил. Събитията се развиваха тъй стремително, че нямахме възможност просто да се отпуснем и да разберем какво става между нас двамата.

Какво става между нас двамата, помислих си. Ти уби баща й.

Господи. Какво си въобразявах? Никога не бих могъл да я доведа тук или където и да било. Това беше чисто безумие, просто нямаше начин да стане.

Исках да изляза, да хвана първия самолет за където и да било, и да забравя, че Мидори живее тук. Между нас с Дилайла имаше нещо хубаво. Бях идиот, че го подлагах на риск.

Но трябваше да видя детето. Трябваше да знам.

Проблемът беше, че не рискувах само връзката си с Дилайла. Залагах много повече и го знаех.

Но в момента не можех да мисля за залозите. Не бих понесъл да ги погледна трезво.