Северно сияние

И-де-а-лис-ти-чен

— Боже, Мати, здравата си я загазила! — заяви Фран. — Защо си оставила метлата насред кухнята?

— Не съм! Пометох пода и я сложих на мястото й. — Сгъвах салфетки в трапезарията и подготвях масите за закуската на следващата сутрин.

— Готвачката току-що се спъна в нея и изпусна цяла тенджера с бульон. Нареди веднага да отидеш.

— Но аз не съм…

— Хайде, ела, преди тя да е дошла за теб!

Фран изчезна обратно в кухнята. Аз просто стоях на мястото си, а буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма, докато си мислех как мърморенето от страна на готвачката би било перфектно ужасен завършек на един перфектно ужасен ден. „Идеалистичен“ беше думата ми за деня. Стандарт за съвършенство или нещо, съществуващо единствено във въображението, бяха значенията й. Явно речникът си правеше шеги с мен. В този ден нямаше нищо перфектно или съвършено. Беше пети юли, моят рожден ден. Навърших седемнайсет, а никой не си спомни. Фран и Ейда знаеха датата отлично. Също и Уийвър. А никой от тях дори не го спомена. Беше ми тъжно заради това през целия ден. Бях тъжна и заради други неща. Заради гадостите, наговорени ми от Марта Милър на партито предишната вечер. И заради разправията ми с Ройъл, след като го попитах дали той е този, който се кани да купи земята на Еми.

— Не искам да говоря за това — отвърна.

— Аз пък искам — настоях. — Защо го правиш? Не е редно.

Той ме хвана за ръката и ме поведе настрана от масите, хората и шума от оркестъра, който изпълняваше „Аз съм Янки Дудъл Денди“. Навлязохме леко навътре в гората.

— Защо искаш да купиш земята на Еми, Ройъл? — попитах веднага щом останахме насаме.

— Защото е хубава земя. Ще я накарам да дава добра реколта и ще я използвам за пасище.

Не казах нищо в продължение на минута в опит да събера кураж и после зададох въпроса си.

— Това ли е единствената причина? — Боях се от отговора.

— Не, Мати, има и друга…

Сведох поглед към земята. Марта беше права. Ройъл искаше земята на татко, а не мен.

— Искам Еми Хъбард да се махне.

В съзнанието ми изникна образът на косматия задник на Франк Лумис, а също и този на наведената над печката Еми.

— Ройъл, ти… Ти знаеш?

— За бога, Мати. Всеки в целия окръг знае.

— Аз не знаех.

— Това не е кой знае каква изненада. Прекалено си погълната от делата на Блубъри Фин, Оливър Дикенс и другите измислени хора, та да видиш какво се случва около теб.

— Това не е истина!

Той завъртя очи.

— Ройъл, за нас ли купуваш тази земя? За да живеем там ли?

— Да.

— Не я искам, Ройъл. Как бихме могли да сложим началото на съвместния си живот там, като знаем, че сме я отнели от вдовица и седемте й деца? Това е всичко, което притежават. Ако я купиш и прогониш Хъбард, те къде ще идат?

— В ада, надявам се.

— Но Лушъс… — Не знаех как да формулирам онова, което се канех да кажа, и затова спрях. После започнах отново, тъй като се налагаше да бъде изречено. — Това бебе… Той ти е наполовина брат, нали така?

— Никое от изчадията на Еми не ми е роднина.

— Не е негова вината как се е озовал на този свят. Той е само бебе — промълвих меко.

Той ме изгледа, като че бях самият Юда. А после заговори.

— Представи си да беше твоят баща, Мати. Да отнася първото издоено за годината мляко на Еми, преди ти и сестрите ти дори да сте го вкусили. Да лъже майка ти и да я оставя разплакана в обора. Тогава мислиш ли, че би те било толкова грижа за Хъбард? — Гласът му стана дрезгав. Виждах какво му коства да изрече всичко това. — Майка ми… дори не може да се покаже от къщата в някои дни, толкова я е срам. В книгите ти пише ли какво е да се чувстваш така? Продължи да четеш и може би ще разбереш. — След това той се отдалечи и ме остави да стоя там сама.

Бях разстроена през остатъка от вечерта. Дори не чух фойерверките, а след края на партито, когато вече всичко беше почистено и дойде време за лягане, не можах да заспя. Останах будна и прехвърлях всичко в главата си, но не намирах отговор. Не исках да виждам как изхвърлят Еми от земята й. Тя беше особен случай, но аз харесвах нея и децата й. Обичах Томи. Беше около нас толкова често, че почти се беше превърнал в наш брат. Тревожех се за него и семейството му. Ние също имахме само един родител. Можеше да сме на тяхното място, ако татко не се грижеше толкова добре за нас. Но също така разбирах чувствата на Ройъл. Ако бях в неговата позиция и баща ми правеше посещения там, където не беше редно да го върши, а майка ми плачеше, аз също щях да искам Еми да се махне.

Кухненската врата отново се отвори със замах.

— За бога, Мати, готвачката те вика! Хайде! — нареди Фран.

Аз оставих салфетката, която държах. Буцата в гърлото ми стана още по-голяма. Не беше честно да се озовавам в беда за нещо, което не бях направила. При това на рождения ми ден. Отворих вратата на кухнята, готова за грубите укори на готвачката, но вместо това двайсет души изкрещяха с пълно гърло:

— Изненада!

После запяха, а готвачката се появи от килера, като носеше в ръце торта със забодена в нея свещ, а отгоре й пишеше „Честит рожден ден, Мати“. Аз се усмихнах до ушите, благодарих на всички и си намислих желание. Към тортата имаше сладолед и лимонада, а момичетата ми бяха набрали букет от диви цветя.

Готвачката призова за тост и Майк Бучард настоя той да го произнесе.

— Скъпа Мати — започна, като вдигна чашата си с лимонада, — обичам те горещо и от все сърце. Мечтая нашите пижами да преплетат ръце. И преди да си ме погнала с метлата, говоря за простора, не в кревата.

Аз се изчервих. Всички, освен готвачката започнаха да подвикват и да се смеят. Тя шляпна Майк по главата и го прати да седи на задните стълби. Ейда и Фран си направиха шега с нацупената физиономия, която бях имала през целия ден, и заявиха колко са доволни, задето са успели да запазят в тайна изненадата.

След малкото ни парти готвачката кресна на всички да се връщат на работа, а госпожа Морисън ми подаде едно чувалче от захар.

— Баща ти я остави заедно с млякото тази сутрин — обясни.

Вътре имаше малка рисунка на къщата ми с двора наоколо, боровете и кленовете, а отзад се виждаха царевичните ниви. Беше нарисувана красиво и ме накара да закопнея за дома. Бележката вътре гласеше: „Мама направи това за теб. Честит рожден ден. Томи Хъбард“. В торбата имаше и ръчно направена картичка, украсена с хербаризирани цветя и изрисувани сърчица. Сестрите ми бяха написали мили пожелания, с изключение на Лу, която твърдеше, че живея в зоологическа градина, мириша като маймуна и изглеждам като такава. Имаше и малко пакетче с карамелени бонбони от леля Джоузи и чичо Върнън. Най-отдолу лежеше малък плосък пакет, увит в кафява хартия, която разпознавах от лодката на господин Еклър. Отворих го. Чисто нова тетрадка. Нямаше посвещение, но знаех, че е от татко. Мил жест от негова страна, който би трябвало да ме зарадва, но на мен ми се доплака.

— Мати, имаш посетител — припя Фран.

Вдигнах поглед и видях Ройъл да стои на прага. Явно се чувстваше неудобно като куче на кокили. Донякъде се радвах да го видя, но донякъде се и тревожех. Зачудих се дали още е ядосан заради разправията ни и дали не е дошъл да си вземе пръстена.

— Защо си тук, Ройъл Лумис? — обърна се към него готвачката. — Да не си дошъл да ми донесеш още от онези прекрасни ягоди?

— Ами не… Не, госпожо. Аз… донесох това. — Той показа пакета, който държеше в ръка. — За Мат.

— Е, искам още от тях утре сутринта. И се погрижи да дойдеш първо тук, а не при Бърдик. Не желая остатъците от някого.

— Да, госпожо.

— Би ли искал малко торта? От партито на Мати останаха няколко парчета. Мати, сервирай торта на госта си. Поднеси му също сладолед и лимонада. Седни за малко, Ройъл.

Готвачката беше напълно безсрамна флиртаджийка. Сервирах на Ройъл и седнах до него. Той плъзна пакета си по масата.

— За теб. Книга е — обясни.

Не можех да повярвам. Все едно, че беше казал „диамантено колие“.

— Наистина ли? — прошепнах.

Той вдигна рамене, като очевидно беше доволен от реакцията ми, но не искаше да го покаже.

— Знам, че обичаш книгите.

Сърцето ми подскочи. А после се отнесе в облаците. Марта грешеше за Ройъл. Аз грешах за Ройъл. Държеше достатъчно много на мен, че да се вгледа в душата ми. Не ме харесваше заради земята на баща ми. Харесваше ме заради самата мен. Наистина беше така! Като си помисля, че Ройъл си беше направил труда да отиде в магазин — може би в този на О’Хара в Инлет или пък този на Коен в Олд Фордж — и беше избрал това. Специално за мен. Пръстите ми трепереха, докато развързвах канапа. Какво ли ми беше избрал? Какво ли беше? Остин или Бронте? Може би Зола или Харди?

Разтворих хартията и видях, че беше Фармър. Готварската книга на Фани Фармър.

Ройъл се наведе към мен.

— Реших, че скоро може да ти е нужна.

Отворих я. На първата страница се мъдреше нечие чуждо име. Прелистих страниците. По някои имаше петна.

— Не е нова, а втора ръка. Купих я от магазина на Тътъл. Виж, има различни раздели. Месо и птици… печива…

По погледа му познавах, че му се иска да я харесам. Виждах, че е направил усилие, а това само влошаваше нещата.

— Не е ли това един прекрасен подарък, Мати? — сръчка ме готвачката в гърба. — Толкова грижливо избран. А също и практичен. В наши дни момичетата не умеят да готвят. Надявам се, че си му благодарила.

— Благодаря ти, Ройъл — казах и се усмихнах така широко, че ме заболя лицето. — Много ти благодаря.