Северно сияние

Зло-у-ми-съл

Беше събота, любимият ми ден от седмицата, защото тогава работя в библиотеката на госпожица Уилкокс. Тъкмо бях изтичала нагоре по задните стълби на къщата й до верандата и се канех да почукам, когато чух гласове отвътре. Силни, гневни гласове.

— Ами баща ти? А Шарлот? А Иверсън Младши? Такъв срам! Не могат да се покажат на публично място. Не се ли замисли за тях, Емили? — Беше мъжки глас.

— Те не са деца. Ще се справят. Анабел се справя. — Това беше гласът на госпожица Уилкокс.

Вдигнах ръка да почукам, но я отпуснах отново. Госпожица Уилкокс ме очакваше и имах много работа, но това явно беше личен разговор и реших, че може би ще предпочете да се върна по-късно. Не знаех как да постъпя, стоях там и се колебаех.

— Как ме откри? На кого плати да ме издаде? И колко?

— Емили, просто си ела вкъщи.

— При какви условия, Теди? Като те познавам, ще има условия.

— Няма да има повече драсканици и глупости. Ще се прибереш у дома и ще поемеш задълженията и отговорностите си. Ако го направиш, обещавам ти да направя всичко по силите си и да забравя случилото се.

— Не мога. Знаеш, че не мога.

Настъпи кратко мълчание и после мъжът заговори отново. Вече не крещеше. Тонът му беше тих и спокоен и това го правеше още по-плашещ.

— Постъпката ти беше не само срамна и оскърбителна, Емили, тя беше неморална. „Погребална песен“ не трябваше да бъде писана, да не говорим за издаването й. Антъни Комсток лично се е намесил. Знаеш ли кой е той?

— Кралят на ябълковото пюре?

Не знаех, че госпожица Уилкокс може да се държи така пренебрежително. Не ми се струваше редно. Не и в присъствието на ядосан мъж.

— Той е секретар на Дружеството за борба с покварата. Унищожавал е хора, като ги докара до самоубийство. Никога не съм си представял, че ще видя името ти наред с тези на извратени и отдадени на порнография.

— Не съм нито извратена, нито отдадена на порнография, Теди. Знаеш това. Противният господин Комсток също го знае.

— Той казва, че си порочна. А щом Комсток каже нещо, всички го слушат. Ужасно накърняваш имената Уилкокс и Бакстър, Емили. Ако откажеш да потърсиш помощ, аз ще я потърся вместо теб.

— Какво искаш да кажеш, Теди?

— Изразих се пределно ясно.

— Не, не си, по дяволите. Поне веднъж в живота си имай кураж. Кажи какво имаш предвид.

— Не ми оставяш друг избор, Емили. Ако не се прибереш у дома — при моите условия, — ще трябва да те поверя на лекарски грижи.

Чу се ужасен трясък и звук от счупено стъкло, а после госпожица Уилкокс се развика:

— Махай се! Вън!

— Госпожице Уилкокс! Госпожице Уилкокс, добре ли сте? — извиках и заблъсках по вратата.

Вратата се отвори рязко и един мъж се изправи пред мен. Стори ми се, че щеше да ме събори по гръб, ако не се бях отместила встрани. Беше висок, блед, с хубава тъмна коса и мустаци и едва ме погледна.

Влязох тичешком, уплашена за учителката си.

— Госпожице Уилкокс! — извиках. — Госпожице Уилкокс, къде сте?

— Тук съм, Мати.

Забързах към библиотеката. Писалището беше преобърнато. Целият под беше покрит с листове. Изящното преспапие с форма на червена ябълка беше разбито на парченца. Учителката ми стоеше в средата на стаята и пушеше.

— Госпожице Уилкокс, добре ли сте?

Тя кимна, но очите й бяха червени и трепереше.

— Добре съм, Мати — каза, — но май ще си полегна малко. Остави бъркотията. Аз ще я оправя. Вземи си каквото искаш от кухнята. Парите ти са на масата.

Чувах я, че говори, но не можех да откъсна поглед от счупените стъкла и пръснатите страници. Той беше направил това. Думата ми за деня беше „злоумисъл“. Означава да кажеш нещо лошо на някого, да му пожелаеш да го застигне бедствие. Полазиха ме тръпки по гърба и излязох от библиотеката, за да заключа предната и задната врата. Когато се върнах, госпожица Уилкокс стоеше на стълбите.

— Този мъж ще се върне ли? — попитах.

Тя се извърна към мен.

— Не и днес.

— Струва ми се, че трябва да извикате шерифа, госпожице Уилкокс.

Тя се усмихна с горчивина и промълви:

— Той няма да дойде. Не е престъпление, поне засега, мъж да вилнее в дома на съпругата си.

Не отговорих нищо, но очите ми сигурно са достигнали размера на пържени яйца.

— Да, Мати, това беше съпругът ми. Тиодор Бакстър.

— Бакстър? Бакстър! Значи не сте… значи… значи вие сте…

— Емили Бакстър, поетесата.