Шест години

Четиринадесета глава

Ванът чакаше на преподавателския паркинг зад общежитието „Мур“.

Кампусът вече беше утихнал. Музиката беше замлъкнала, заменена от непрестанното скърцане на щурците. В далечината се мяркаха няколко студентски силуета, но, общо взето, три си беше мъртво време.

С Боб вървяхме редом един до друг — двама приятели, излезли на нощна разходка. Алкохолът все още си играеше с някои от нервните ми окончания, но комбинацията от чист въздух и неочакван посетител ми действаше доста изтрезняващо. Още с приближаването ни към вече познатия ми ван шевролет задната му врата се плъзна настрана и отвътре се появи друг мъж.

Това вече никак не ми хареса.

Новият беше висок, слаб човек с ужасно щръкнали скули и безупречна прическа. Приличаше на манекен, включително и с леко всезнаещата усмивка. През трудовия ми стаж на охранител бях развил нещо като шесто чувство за появата на неприятности — нещо, което неизбежно се оформя в процеса на работата на такава длъжност. Понякога е достатъчно човек да мине покрай теб, за да усетиш какви горещи вълни излъчва, като ония накъдрени линии, дето излизат от героите в комиксите. Та от този, новия, горещите предвещаващи опасност вълни все едно идеха от някоя току-що избухнала супернова.

— Тоя пък кой е? — заковах се намясто.

— Пак ли почваме с имената? — възнегодува Боб, после въздъхна многострадално. — Ото. Джейк, запознай се с моя приятел Ото.

— Ото и Боб — констатирах.

— Точно така.

— Два палиндрома.

— Ох, и вие, професорите, все по такива сложни думи се падате. — Стигнахме до вана. Ото се отмести да мога да вляза, но аз не помръднах. — Качвай се — нареди Боб.

— Мама ми е казала да не се качвам в коли на непознати — завъртях глава.

— Здрасти, шефе!

Облещих се по посока на гласа. Бари се приближаваше с несигурни бягащи крачки. Явно беше пиян, та приличаше на марионетка с усукани конци.

— Шефе, може ли един бърз въпрос? Ако аз…

Бари така и не успя да си довърши изречението си. Без никакво предупреждение или колебание, Ото направи крачка напред, засили се и изтресе юмрук право в лицето на Бари. Замръзнах, шокиран от внезапността на случващото се. Бари зае хоризонтално положение във въздуха. После тупна силно върху асфалта и главата му се отметна назад. Очите му останаха затворени. От носа му рукна кръв.

— Бари? — свлякох се на едно коляно до него.

Той изобщо не помръдна.

Ото извади отнякъде пистолет.

Преместих тялото си леко наляво, да закрия Бари от оръжието.

— Ото няма да те застреля — обясни със същия спокоен тон Боб. — Просто ще почне да стреля по студентите дотогава, докато се качиш във вана.

Повдигнах главата на Бари. Забелязах, че все още диша. И тъкмо когато се канех да напипам пулса му, чух нов глас:

— Бари? — Беше друг студент. — Къде си бе, брат ми?

Обзе ме страх при вида на Ото, който вдигна пистолета. Мина ми през ум да му скоча, но той като да прочете мислите ми и се отдръпна на още една крачка.

— Тука е, до тоя ван — провикна се трети студент. — Бари?

Ото се прицели в новия глас. Боб ме погледна и съвсем леко сви рамене.

— Окей! — провикнах се шепнешком. — Тръгвам! Не стреляйте.

И чевръсто се изтърколих в задната част на вана. Всичките му седалки бяха демонтирани, за сядане имаше само нещо като пейка от едната му страна. Ото свали пистолета и приседна до мен. Боб седна зад волана. Бари все още беше в безсъзнание. Студентите бяха се приближили съвсем в мига, в който потеглихме. Чух как един от тях възкликна:

— Това пък какво… Боже мили! Бари?

На Боб и Ото не им личеше да се притесняват, че някой може да е видял номера на вана. Боб го караше отвратително бавно. А на мен ми се щеше точно обратното — да се изправи на педала за газта. Да се отдалечи колкото се може по-бързо от онези студенти.

— Защо ти трябваше така да го удряш? — обърнах се към Ото.

Погледът, с който ми отвърна, буквално ми смрази сърцето. Абсолютно безжизнен, без искрица светлина. Имах чувството, че гледам в очите неодушевен предмет — масичка за кафе или кутия за обувки.

Откъм шофьорското място Боб заповяда:

— Хвърли на предната седалка за пътника портфейла и телефона си, ако обичаш.

Изпълних нареждането. После огледах набързо задната част на вана и не останах никак доволен от видяното. Вместо подови постелки се виждаше само голият метален под. В нозете на Ото лежеше ръждясало сандъче с инструменти. Нямах представа какво има в него. На отсрещната стена на вана беше заварен железен лост. Видът на белезниците ме накара да преглътна шумно. Едната ръкохватка на белезниците беше закопчана около лоста, а другата висеше отворена, вероятно в очакване на нечия китка.

Ото не отместваше пистолета си от мен.

След като излязохме на магистралата, Боб взе да шофира небрежно, опрял леко длани във волана, както правеше и баща ми, когато през уикендите ходехме до магазина за строителни материали, за да оправим някоя и друга работа из къщата ни.

— Джейк? — провикна се Боб.

— Кажи.

— Накъде да карам?

— Ъ?

— Не се чуди, Джейк. Чакаме да ни кажеш къде да намерим Натали.

— Аз?

— Ъхъ.

— Нямам никаква представа. Ти не каза ли…

В този миг Ото ме изтресе право в корема и ми изкара въздуха. Огънах се като куфар в кръста. Коленете ми се удариха с все сила в металния под на вана. Ако ви се е случвало да ви избият въздуха, знаете как човек моментално се парализира. Струва му се, че ще се задуши. Не му остава нищо друго, освен да се свие на топка и да се моли да му върнат кислорода.

— Къде е тя? — чух гласа на Боб.

Не можех да му кажа, дори и да знаех отговора. Останал бях съвсем без въздух. Мъчех се да се отпусна; сетих се, че ако не се стягаш, дишането ти ще се възобнови, но имах усещането, че някой ми натиска главата под вода, а от мен се искаше да му имам доверие, че по някое време ще ме пусне.

И пак гласът на Боб:

— Джейк?

Ото ме ритна силно в слепоочието. Търколих се по гръб и видях звезди. Дробовете ми заподскачаха, мъчейки се да поемат на малки, благотворни дози завръщащия се въздух. И нов ритник в главата от Ото. По ръбовете на съзнанието ми се прокрадна тъма. Очите ми се обърнаха. Стомахът ми се разбунтува. Стори ми се, че ще повърна, а поради странните капризи на съзнанието през ума ми пробяга мисълта, че няма да е лошо да дръпнат настрана подовите постелки, че да им е по-лесно после да почистят.

— Къде е тя? — попита отново Боб.

Пролазих на четири крака до отсрещната стена на вана и успях някак си да изфъфля:

— Кълна ти се, че не знам!

Притиснах гръб в стената на вана. Лостът с белезниците се оказа над лявото ми рамо. Ото не отместваше пистолета си. Не помръдвах. Мъчех се да печеля време, да си оправя дишането, да се възстановя, да събера мислите си. Все още бях замаян от алкохола, но болката се оказа ефикасно средство за изясняване и фокусиране върху проблемите на живота.

Прибрах колене към гърдите си. И в този момент усетих с бедрото си нещо дребно и назъбено. Реших, че е парче стъкло или неогладено камъче. Погледнах го и с нарастващ ужас установих, че не е нито едното, нито другото.

А беше зъб.

Въздухът заседна на гърлото ми. Погледнах и видях насреща ми намек за усмивка върху манекенското лице на Ото. Той отвори сандъчето, което се оказа пълно с ръждясали инструменти — клещи, ножовка, макетен нож, — след което престанах да гледам.

— Пак те питам: къде е? — рече Боб.

— Вече ти казах: не знам.

— Отговорът ти — видях как Боб завъртя тъжно тила си — е крайно разочароващ.

Ото наблюдаваше безизразно. Не отместваше пистолета от мен, но погледът му се отплесваше възторжено към инструментите. При вида на клещите, ножовката и макетния нож мъртвият му поглед оживяваше.

И пак Боб:

— Джейк?

— Кажи.

— Сега Ото ще те закопчае с белезниците. Не се опитвай да направиш някоя глупост. Не забравяй, че е въоръжен, да не говорим, че нищо не ни пречи да се върнем в кампуса и да позастреляме някой и друг студент. Нали ме разбираш?

За кой ли път преглътнах, а мозъкът ми не спираше да се върти.

— Нищо не знам.

Боб въздъхна с подчертана драматичност.

— Не те питам какво знаеш, Джейк. Впрочем вече те питах за това, но в момента става дума за нещо съвсем друго: дали разбираш какво имах предвид, когато ти говорех за белезниците и за стрелянето по студентите. Това искам да знам дали си го разбрал, Джейк.

— Да.

— Хубаво. Сега стой кротко. — Боб включи мигача и се пренесе в лявата лента. Все още се движехме по магистралата. — Действай, Ото.

Не разполагах с кой знае колко време. Толкова поне ми беше ясно. Някоя и друга секунда, евентуално. Понеже нахлузеха ли ми веднъж белезниците — закопчаеха ли ме към стената на вана, — с мен щеше да е свършено. Погледнах зъба на пода.

Ясно предупреждение какво ме чака.

Ото тръгна към мен откъм задната врата. Все още с пистолет в ръка. Можех да му скоча, но той със сигурност очакваше точно това да направя. Прецених и шансовете си, ако направех опит да отворя страничната врата и да се изтъркалям на асфалта при скорост на автомобила над сто километра в час. Освен всичко друго, забелязах, че вратите са заключени. Нямаше да ми стигне времето да се преборя с ключалката.

Най-после чух и гласа на Ото:

— Хвани с лявата си ръка лоста до белезниците. Използвай и петте си пръста.

Това вече ми беше ясно. Така едната ми ръка щеше да е заета и той щеше да се пази само от другата. Не че щеше да има някакво значение. Да ми щракне гривната, му трябваше само една секунда, след което — край на мача. Стиснах лоста — и в този миг ме осени идея.

Шансовете да успея бяха нищожни, да не кажа — невъзможни, но щракнеше ли ми веднъж белезниците да не мога да бягам и подхванеше ли ме с инструментариума си Ото…

Не ми оставаше друг избор.

Ото очакваше да му скоча. Но не беше готов да го направя в противоположната посока.

Наложих си да се отпусна. Най-важното беше да налучкам момента, иначе бях изгубен. Добре че бях висок на ръст. Иначе нямаше да имам никакъв шанс. Освен всичко друго, разчитах и на нежеланието на Ото да ме застреля, тъй като, изглежда, наистина им бях нужен жив — ако съдех по заплахата на Боб да стрелят по студентите, а не по мен.

Така че разполагах с една секунда. По-малко. Една десета от секундата, по-вероятно.

Ото се пресегна към гривната. В момента, в който пръстите му я напипаха, направих своя ход.

Държейки се здраво за лоста с едната си ръка, ритнах нагоре нозете си — но не за да изритам Ото. Щеше да е безсмислено, а най-вече — очаквано. Вместо това с отблъскването хоризонтирах тялото си. Не полетях през вана като някой ветеран майстор на източните бойни изкуства, но благодарение на ръста ми и на ония проклети коремни упражнения, които правех, успях да замахна с крака си като с бич.

Целта ми беше да ударя с пета Боб в слепоочието.

Ото реагира мигновено. В мига, в който петата ми достигна целта си, Ото ми се хвърли още докато бях във въздуха и ме тръшна на пода. Обхвана врата ми и взе да натиска.

Но беше закъснял.

Ритникът ми беше попаднал в главата на Боб с пълна сила и я бе блъснал настрана. Ръцете му инстинктивно пуснаха волана. Автомобилът се отклони рязко, при което двамата с Ото — и с пистолета му — образувахме едно търкалящо се кълбо.

Битката се започна.

Ръката на Ото все още стискаше врата ми, но сега, без пистолет, двубоят беше човек срещу човек. Оказа се добър, опитен боец. Но и аз бях добър, опитен боец. На ръст беше около метър и осемдесет, с тегло към осемдесет килограма. Аз пък съм почти два метра и тежа сто и пет кила.

Предимство: за мен.

Блъснах го с все сила в борда на вана. Захватът му върху врата ми се поохлаби. Втори път го блъснах. Пусна ме. Очите ми зашариха по пода да намерят пистолета.

Никакъв го нямаше.

Ванът залиташе ту наляво, ту надясно от старанията на Боб да го овладее.

Залитнах напред и се приземих върху коленете си. Чух звук на пързалящ се метал и с крайчеца на окото мярнах пистолета в ъгъла пред мен. Залазих към него, но Ото сграбчи крака ми и ме дръпна назад. Опитах се да го ритна по лицето, но не улучих.

А Ото взе, че ме ухапа по крака.

Изревах от болка.

Той остана да се държи със зъби за месестата част на прасеца ми. Паникьосах се и ритнах още по-силно. Не ме пускаше. От болката зрението ми отново се замъгли. В този момент ванът за мое щастие пак залитна. Ото изхвърча надясно, аз — наляво. Той се приземи до сандъчето с инструментите. Пръстите му изчезнаха във вътрешността му.

Къде, по дяволите, изчезна тоя пистолет?

Никъде не се виждаше.

От мястото на водача се обади Боб:

— Предай се и няма повече да закачаме студентите.

Аз обаче не вярвах вече на приказките му. Озъртах се наляво-надясно, но така и не съзирах пистолета.

Ръката на Ото излезе от сандъчето. Този път държеше макетния нож. Натисна с палец копчето и острието изскочи.

И изведнъж ръстовото и тегловото ми предимство изгубиха значението си.

Тръгна към мен, насочил напред острия ръб на ножа. Усетих, че ме е блокирал в ъгъла. Пистолетът не се виждаше. Нямаше начин да му скоча, без междувременно да ме накълца хубаво. Така че ми оставаше само един изход.

Чувстваш ли се несигурен, изпробвай пак онова, което е подействало.

Извърнах се и халосах Боб по тила.

Ванът пак залитна, а двамата с Ото полетяхме. С приземяването си видях път за атака. Наведох глава и се хвърлих напред. Ото все още държеше макетния нож. Замахна с него, но успях да хвана китката му. И пак опитах да се възползвам от тегловото си преимущество.

На Боб обаче сега му беше по-трудно да овладее возилото.

Двамата с Ото се затъркаляхме по пода. Не пусках с едната си ръка китката му. Обхванах тялото му с краката си. Забих свободната си ръка в шията на Ото в стремеж да докопам трахеята му. Опита се да ме блокира с брадичка. Но ръката ми си остана опряна във врата му. Що не можех поне мъничко по-навътре да я вкарам…

И точно тогава Боб наби спирачките. Ванът се закова на място. Инерцията повдигна двама ни с Ото във въздуха, после ни тръшна върху пода. Ръката ми обаче през цялото време беше опряна в гръкляна му. Представете си само: моите килограми плюс ускорението на автомобила, плюс внезапното спиране — уравнение, в което ръката ми се превърна в каменарски чук.

Хрущящият звук, като от чупещи се десетки мокри клонки, прозвуча ужасно. Отовата трахея се сплеска, сякаш беше от папиемаше. А ръката ми се удари в нещо твърдо — усетих пода на автомобила дори през кожата и хрущялите на врата му. Тялото му изведнъж се отпусна. Погледнах красивото му манекенско лице. Очите му бяха отворени, но този път не само изглеждаха безжизнени, а наистина бяха лишени без живот.

За миг изпитах надеждата да ги видя как мигат. Не мигнаха.

Ото беше мъртъв.

Оттърколих се от него.

— Ото? — провикна се от шофьорското място Боб. И го видях как посегна към джоба си. Помислих си, че бърка за пистолет, но нямах никакво желание да изчакам да видя дали съм прав. Посегнах към ключалката на задната врата и я щракнах. После вдигнах дръжката и едва с отварянето на вратата погледнах да видя какво става зад мен.

Да, Боб наистина държеше пистолет и вече го беше насочил към мен.

Присвих се в мига, в който куршумът изсвистя над главата ми. Край на илюзията, че им трябвам жив. Изтърколих се през задната врата на вана и паднах с пълна сила върху дясното си рамо. Видях насочилите се към мен фарове. Очите ми се разшириха. Право към мен фучеше автомобил.

Свих се и пак се изтъркалях. Изпищяха гуми. Колата мина толкова близо, че усетих прахоляка, който гумите й хвърлиха в лицето ми. Изсвириха клаксони. Някой изруга.

Ванът на Боб отново се задвижи. Обзе ме чувство на облекчение. Издрапах до сравнително по-безопасния ляв банкет. При такъв усилен трафик предположих, че Боб няма да посмее да остане.

Не познах.

Сега ванът беше на същия банкет, на който бях и аз, само на двадесетина метра оттам, където се бях пльоснал.

Боб скочи от шофьорската седалка с пистолета в ръка. Останал бях без капка сила. Имах чувството, че не мога да помръдна. Но установих следната истина: в присъствието на човек с пистолет неща от рода на болката и изтощението стават най-малкото второстепенни.

И пак имах само един изход.

Скочих право в крайпътния храсталак. Без да се оглеждам предварително. Без да проверя какво има в него. Просто скочих. В тъмното обаче не бях забелязал наклона на терена. Затъркалях се през шубраците и оставих земното притегляне да ме отнесе все по-далеч от шосето. Очаквах всеки момент да стигна до долния край на насипа, но ми се наложи да почакам известно време.

Търкалях се дълго и яко. Главата ми тресна в скала. Краката ми се блъснаха в дърво. Ребрата ми се удариха… де да знам в какво. Търкалях се през храсталака, търкалях се, търкалях се, докато в един момент очите ми се затвориха, а светът стана черен и неподвижен.