Шест години

Двадесет и трета глава

Отказах и дума да обеля, докато не дойде адвокатът ми — Бенедикт.

Което отне доста време. Водещият офицер се представи като Джим Мълхоланд от нюйоркското полицейско управление. Съвсем се оплетох относно юрисдикцията върху случая. Ланфордският университет е в Масачусетс. Ото го бях убил по магистрала 91, все още в границите на същия щат. Бях ходил и до Върмонт, а ме задържаха в Ню Джързи. Освен дето бях ползвал обществен транспорт в Манхатън, не виждах по какъв друг повод можеше да е замесена нюйоркската полиция.

Мълхоланд беше едър здравеняк с тлъст мустак, заради който ми напомняше на частния детектив Магнъм от телевизионния сериал. На няколко пъти натърти, че не съм арестуван и че по всяко време мога да си вървя, но че страшно, страшно много ще се радват, ако им окажа съдействие.

По пътя към участъка в центъра на Манхатън ми говореше учтиво, макар и на границата на празнословието. Там ми предложи газирана вода, кафе, сандвичи — каквото поискам. Изведнъж се почувствах ужасно гладен и приех предложението му. И тъкмо се канех да похапна яко, когато изведнъж се сетих, че ядели само виновните. Бях го прочел някъде. Виновният знаел за какво са го прибрали, така че спокойно спял и ядял. Докато невинният се чувствал объркан и не можел ни залък да сложи в уста, нито да мигне.

Добре де, но аз към коя категория спадах?

Изгълтах сандвича до трошка с огромно удоволствие. Мълхоланд и партньорката му Сюзън Телеско — висока блондинка по джинси и поло, се опитваха периодически да завържат разговор с мен. Аз обаче се опъвах и им напомнях, че съм се позовал вече на правото ми на адвокатско присъствие. Бенедикт се появи чак след три часа, при което четиримата — Мълхоланд, Телеско, Бенедикт и моя милост — седнахме около масата в една от стаите за разпити, декорирана така, че да не изглежда особено заплашителна. Не че имам кой знае колко опит със стаи за разпити, но по някаква причина си бях внушил, че са крайно строги помещения. Тази беше боядисана в топъл бежов цвят.

— Знаете ли защо сте тук? — попита Мълхоланд.

— Хайде, бе — намръщи се Бенедикт.

— Моля?

— Как по-точно очаквате да ви се отговори на въпроса? Със самопризнание, може би? „О, да, детектив Мълхоланд, предполагам, че съм задържан заради въоръжения грабеж на два магазина за алкохол?“ Дайте, значи, да прескочим аматьорските сценки и да стигнем до сърцевината на материята, а?

— Вижте какво — намести се на стола си Мълхоланд. — Имайте предвид, че сме изцяло на ваша страна.

— Не думайте!

— Най-сериозно ви говоря. Искаме само да уточним определени подробности, след което всички да се разотидем доволни по домовете.

— За какво по-точно става дума? — заинтересува се Бенедикт.

Мълхоланд кимна на Телеско. А тя отвори някаква папка и плъзна по масата лист. Като видях полицейските снимки — анфас и профил, — кръвта нахлу в главата ми.

На снимките беше Ото.

— Познавате ли това лице? — попита ме Телеско.

— Няма да отговаряш. — Не че се и канех де, но Бенедикт намери за необходимо да ме възпре с ръка, за всеки случай. — Кой е този?

— Казва се Ото Деверо.

Като чух името, кръвта ми се смрази. Не бяха крили лицата си. И поне Ото беше използвал истинското си име. А това можеше да означава само едно: не са възнамерявали да изляза жив от онзи ван.

— Вашият клиент наскоро е заявил, че е имал спречкване с човек, отговарящ на описанието на Ото Деверо, по една магистрала в Масачусетс. В същото изявление клиентът ви е споменал, че е бил принуден да убие господин Деверо при самоотбрана.

— Моят клиент е оттеглил това свое изявление, което е направил в дезориентирано състояние, под влиянието на алкохола.

— Погрешно ме разбирате — каза Мълхоланд. — Нашата цел не е да го окошарим. Напротив, ако можехме, медал щяхме да му дадем. — И разпери ръце. — Казах ви вече, че сме на една и съща страна с вас.

— О?

— Ото Деверо е професионален престъпник от почти библейски мащаб. Бихме ви запознали с всичките му „постижения“, но няма да ни стигне времето. Затова ще изброя само най-основните. Убийства, въоръжени нападения, изнудвания. Прякорът му е бил „Техничаря“, заради навика му да измъчва жертвите си с инструменти. И е работил като силовак за легендарните братя Ейк дотогава, докато някой не решил, че не бива да имат връзки с такъв насилствен тип. Оттогава или е действал самостоятелно, или се е цанел при разни гадняри, които са се нуждаели от перверзните му методи. Нямам представа как сте му взели мярката на тоя, Джейк — захили се насреща ми Мълхоланд, — но, така или иначе, сте сторили огромно добро на обществото.

— Тоест в теоретичен смисъл поне желаете да ни се отблагодарите, така ли? — запита Бенедикт.

— Каква ти теория? Вие сте истински герой. И държим да ви стиснем ръката.

Никой с никого не се ръкува.

— И къде по-точно открихте трупа? — попита Бенедикт.

— Няма значение.

— А причината за смъртта му?

— И това е без значение.

Тук вече Бенедикт се захили до ушите.

— Що за отношение е вашето към вашия герой? — и кимна към мен. — Ако нямате нищо друго, смятам да си вървим.

Мълхоланд хвърли един поглед към Телеско. А на мен ми се стори, че тя се подсмихна. Това никак не ми се понрави.

— Окей — каза Мълхоланд. — Щом искате така да играете.

— В смисъл?

— Никакъв. Свободни сте.

— Съжалявам, че не можем да сме ви от полза — рече Бенедикт.

— Няма страшно. Както казах, искахме само да благодарим на човека, който ни отърва от тоя тип.

— Аха. — И двамата бяхме вече станали. — Няма нужда да ни изпращате.

Почти бяхме излезли през вратата, когато Сюзън Телеско се обади:

— А, професор Фишър?

Обърнах се.

— Ще възразите ли да ви покажем само още една снимка?

И двамата ме гледаха равнодушно, все едно разполагаха с всичкото време на света и им беше все едно какво ще им отговоря. Можех да погледна снимката, но можех и да си отида. Голяма работа. Но аз не помръднах. Не помръднаха и те.

— Професор Фишър? — пак каза Телеско.

И измъкна обърнатата надолу снимка от папката, както се вади карта за блакджак в казиното. В очите й вече се беше появил блясък. Температурата в стаята изведнъж спадна с десет градуса.

Тя обърна снимката. Аз се смразих.

— Познавате ли тази жена? — попита.

Не й отговорих. Не можех да откъсна очи от фотографията. Разбира се, че познавах жената.

Беше Натали.

— Професор Фишър?

— Познавам я.

Снимката беше черно-бяла и приличаше на кадър от охранителна камера. Натали се движеше забързана по някакъв коридор.

— Какво можете да ни кажете за нея?

— Защо задавате този въпрос на клиента ми? — положи длан на рамото ми Бенедикт.

Телеско ме прикова с поглед.

— Открихме ви, докато гостувахте на сестра й. Бихте ли ни разказали какво търсехте там?

— Аз пак питам: защо задавате този въпрос на моя клиент? — повтори Бенедикт.

— Жената се казва Натали Ейвъри. Вече сме разговаряли подробно със сестра й Джули Потъм. Тя твърди, че Натали живее в Дания.

Този път не издържах и се обадих:

— За какво ви е?

— Не съм в състояние да ви уведомя.

— Тогава и аз не съм — рекох.

Телеско погледна Мълхоланд, а той вдигна рамене.

— Окей. Щом не желаете. Можете да си вървите.

Стояхме и четиримата по местата си, да видим кой пръв ще поддаде. Или ако трябва да прибягна до друга метафора, аз бях човекът без козове, така че мигнах пръв.

— Навремето ходехме.

Те зачакаха да чуят още подробности.

— Джейк… — понечи да каже нещо Бенедикт, но аз му махнах да мълчи.

— И сега я издирвам.

— Защо?

Хвърлих поглед на Бенедикт. Любопитството го измъчваше не по-малко, отколкото полицаите.

— Обичах я — рекох. — Така и не преживях раздялата с нея. И се надявах… Не знам как точно да го кажа. Надявах се на някакво помирение.

Телеско си записа нещо.

— Защо точно сега?

А аз пак се сетих за анонимния имейл:

Обеща ми.

Седнах и придърпах снимката към себе си. Преглътнах с усилие. Раменете на Натали бяха свити. Красивото й лице… Усетих как ми призлява… Лицето й изразяваше ужас. Пръстите ми напипаха лицето й, сякаш исках с докосване да я утеша. Отвратително усещане. Мразех да я виждам толкова уплашена.

— Откъде имате тази снимка? — попитах.

— Няма значение.

— Има, по дяволите! И вие я издирвате, нали? Защо ви е?

Те пак се спогледаха. Телеско кимна.

— Ами да речем — поде бавно Мълхоланд, — че Натали представлява определен интерес за нас.

— Някакви неприятности ли има?

— Не с нас.

— Това пък какво ще рече?

— Вие как го тълкувате? — За пръв път фасадата на Мълхоланд падна и видях в очите му гневен проблясък. — Издирваме я — и грабна фотографията на Ото, — но този и приятелите му също са по петите й. Кой предпочитате да стигне пръв до нея?

Не отлепвах очи от снимката, погледът ми ту се замъгляваше, ту се избистряше, и в този момент установих нещо ново. Напънах се да не мърдам, но и да не променя изражението си. В долния десен ъгъл беше изписано времето, когато са я снимали: 23,47, 24.05… точно преди шест години.

Тоест беше правена само няколко седмици, преди да се запозная с Натали.

— Професор Фишър?

— Нямам представа къде е.

— Но я търсите, така ли?

— Търся я.

— Защо сега?

— Липсва ми — свих рамене.

— Но защо точно сега?

— Можеше и миналата година да стане. Или догодина. Просто сега му е дошло времето.

Но не ми повярваха. Тяхна си работа.

— И успяхте ли да попаднете на някоя следа?

— Не.

— Ние сме в състояние да й помогнем — каза Мълхоланд.

Мълчах.

— Но ако приятелите на Ото стигнат първи до нея…

— За какво ви е притрябвала? Защо, по дяволите, я издирвате, искам да знам?

Те обаче смениха темата.

— Били сте във Върмонт. Двама полицейски служители са установили самоличността ви, а освен това са намерили там и вашия айфон. Какво търсехте във Върмонт?

— Там навремето ходехме.

— Тя в тази ферма ли беше отседнала?

Нещо много се бях разприказвал.

— Запознахме се във Върмонт. И тя сключи брак в тамошната църквичка.

— А как стигна дотам вашият айфон?

— Вероятно го е изгубил — намеси се Бенедикт. — Ще можете ли да ни го върнете, между другото?

— Разбира се. Не би трябвало да представлява проблем.

Мълчание.

— През всичките ли изминали шест години я търсите? — обърнах се към Телеско.

— В началото — да. Но напоследък не толкова усилено.

— И защо не? Нали и вие преди малко тъкмо това ме попитахте: защо точно сега?

Двамата пак се спогледаха. След което Мълхоланд кимна на Телеско:

— Кажи му.

Телеско ме погледна в очите.

— Престанахме да я търсим, тъй като бяхме сигурни, че не е жива.

Не знам защо, но точно този отговор очаквах.

— И кое ви накара да мислите така?

— Това няма никаква връзка с вас. Но разчитаме на вашата помощ.

— Та аз нищо не знам.

— Кажете ни онова, което знаете — изрече Телеско с внезапно втвърден тон, — и ще забравим изобщо за Ото.

Бенедикт:

— Това пък какво ще рече?

— Какво може да рече, според вас? Клиентът ви твърди, че било при самоотбрана.

— Е, и?

— Одеве попитахте за причината на смъртта. Сега ще ви отговоря: пречупен му е бил вратът. Но ще ви кажа и още нещо, от което много ще ви заболи: много рядко се случва нечий врат да е пречупен при самозащита.

— Първо на първо, отричаме да имаме каквото и да било общо със смъртта на този престъпник…

— Не се хабете — възпря го тя с ръка.

— Няма значение — рекох. — Можете да ме заплашвате, колкото си искате. Но това не променя факта, че нищо не знам.

— Ото май не ви повярва, като му го казахте, нали?

Гласът на Боб: „Къде е тя?“.

А Мълхоланд се приведе към мен.

— Толкова ли сте тъп, че да смятате всичко за приключило? Мислите ли, че те вече са ви отписали? Първия път са ви подценили. Но няма да повторят грешката си.

— Кои са тези „те“? — попитах.

— Група сериозни злодеи — отвърна ми. — Засега ви стига това да знаете.

— Не виждам никаква логика — обади се Бенедикт.

— Слушайте ме внимателно — рече Мълхоланд. — Или те ще стигнат първи до Натали, или ние. Избирайте.

— Но аз наистина нищо не знам — повторих за кой ли път.

Което си беше самата истина. Но по-важното беше друго: Мълхоланд ми предлагаше и привидно невероятната последна възможност.

Аз пръв да я намеря.