Шест години

Петнадесета глава

В мига, в който видях фаровете, изстенах и направих нов опит да продължа да се търкалям. Но фаровете не ме оставиха, а ме последваха.

— Сър?

Осъзнах, че лежа по гръб и гледам право нагоре. Ама че странна работа. Как може кола да се приближава с насочени в очите ми фарове, след като над мен е само небето? Вдигнах ръка да засенча очите си. През рамото ми премина мълниеносна болка.

— Добре ли сте, сър?

Закрих очите си и ги присвих. Двата фара се сляха в един лъч на фенерче. Насочилият го човек го отмести настрана. Примигах и установих, че над мен се е надвесил полицай. Изправих се бавно в седнало положение, докато цялото ми тяло крещеше от възмущение.

— Къде съм? — попитах.

— Не знаете ли къде сте?

Завъртях глава, дано мозъкът ми се проясни. Около мен беше пълен мрак. Лежах в някакви храсти. За миг си спомних как като първокурсник бях прекарал една нощ върху някакъв храст след дължащо се на неопитност напиване.

— Как се казвате, сър? — попита полицаят.

— Джейк Фишър.

— Пил ли сте тази вечер, господин Фишър?

— Бях нападнат — рекох.

— Нападнат?

— От двама души с пистолети.

— Господин Фишър?

— Слушам ви.

— Пил ли сте тази вечер? — повтори въпроса си той с тон „покровителствено търпелив полицай“.

— Пих. Много по-рано.

— Да ви се представя, господин Фишър: Джон Онг от щатската пътна полиция. Доколкото виждам, имате наранявания. Искате ли да ви откарам в болница?

Напъвах се да се съсредоточа. Всяка моя мозъчна вълна̀ като че се разкривяваше, минавайки през някаква гофрирана пластмаса.

— Не съм сигурен.

— Смятам да извикам линейка.

— Не е необходимо според мен. Къде се намирам? — огледах се.

— Бихте ли се легитимирали, господин Фишър?

— Разбира се. — Посегнах към задния си джоб, после се сетих, че бях подхвърлил портфейла и телефона си върху предната седалка за пътника, до Боб. — Откраднаха ми ги.

— Кои?

— Двамата ми нападатели.

— Онези с пистолетите ли?

— Същите.

— Значи е било въоръжен грабеж?

— Не беше.

Образите взеха да изскачат пред очите ми: ръката ми, затискаща гърлото на Ото, макетния нож в ръката му, сандъчето с инструменти, белезниците, онзи чист, ужасен, парализиращ страх, внезапното спиране, хрущенето на трошещи се съчки от дихателната му тръба. Затворих очи и се опитах да ги прогоня.

А после казах, по-скоро на себе си, отколкото на служителя от щатската пътна полиция Онг:

— Единия го убих.

— Моля?

Сълзите вече преливаха от очите ми. Не знаех как да постъпя. Вярно, бях убил човек, но всъщност ставаше дума и за нещастен случай, и за самоотбрана. Задължително трябваше да обясня всичко това. Нямаше смисъл да го тая в себе си. Само можех да си навредя. Много от завършващите политология студенти бяха изкарали и първите семестри по право. Голяма част от колегите ми преподаватели бяха даже взели докторат по юридическите науки и се бяха сдобили с адвокатски права. Така че знаех сума ти неща в областта на конституционното право, правата на личността и механизмите на правораздавателната ни система. Казано най-просто: трябва да си мериш приказките. Звънне ли веднъж камбаната, звъна не можеш го спря. А на мен ми напираше отвътре да говоря. Налагаше ми се да говоря. Но не биваше в никакъв случай да сея наляво-надясно признания, че съм извършил убийство.

Чух вой на сирени и видях как линейката пристигна.

Полицаят Джон Онг отново насочи фенерчето си в очите ми. Този път не можеше да става дума за случайност.

— Господин Фишър?

— Искам да се обадя на адвоката си — отвърнах.

Не че си имам адвокат.

Все пак да не забравяме, че съм университетски професор, неженен, без криминално минало и разполагащ със силно ограничени средства. За какво ми е и адвокат да издържам?

— Добре. Имам и добри вести, и лоши — обяви Бенедикт.

Защото вместо на адвокат се бях обадил на Бенедикт. Той още нямаше адвокатски права, но беше завършил право в Станфорд. Аз седях на една носилка на колела, покрита с нещо като амбалажна хартия. Бях в спешната приемна на някаква малка болница. Дежурният лекар — изглеждащ не по-малко изтощен от мен — постанови, че вероятно съм получил сътресение на мозъка. И вероятно беше прав, ако съдех по болките в главата ми. Освен това бях получил и куп контузии, порезни рани и може би навяхване. Не можа обаче да намери обяснение за разкъсванията от ухапване. Успоредно със затихващите изблици на адреналин, болката ставаше все по-силна и самоуверена. Така че лекарят обеща да ми изпише малко перкоцет.

— Разправяй — рекох.

— Добрата новина е, че според полицаите съвсем си изперколясал, така че не вярват на нито една твоя дума.

— А коя е лошата?

— Склонен съм да се съглася с тяхното мнение, макар че добавям към него и силната вероятност да си имал причинена от алкохола халюцинация.

— Но мен наистина ме нападнаха.

— Това вече го чух — каза Бенедикт. — Двама души, пистолети, ван, някакви там бормашини.

— Ръчни инструменти. За електрически бормашини не съм споменавал.

— Добре де, няма значение. Но ти доста голямо количество изпи, после взе да се държиш особено.

— А това как ще го обясниш? — навирих прасеца си, за да види белезите от ухапването.

— Уенди се е развихрила.

— Уинди — поправих го. Но нямаше полза. — И какво ще правим сега?

— Не искам да се хваля — заяви Бенедикт, — но съм ти приготвил един изключително полезен юридически съвет, ако искаш да го чуеш.

— Слушам те.

— Престани да правиш самопризнания, че си убил човек.

— Уау! — рекох. — Представям си пък ако искаше да се хвалиш!

— Пише го и в много от учебниците по право — отбеляза Бенедикт. — Да почнем от регистрационния номер на автомобила, щом толкова държиш. Несъществуващ е. Труп също липсва, няма и улики за насилие или друго престъпление. Могат да ти припишат само една незначителна простъпка: в очевидно пияно състояние си се търколил по хълм и си попаднал в чужд заден двор. Така че полицаите са готови да те пуснат само срещу глоба. Затова давай да си вървим, а пък у дома ще разсъждаваме по-подробно, а?

Логиката му беше необорима. Най-умното, което можех да направя, беше да се махна оттук, да се върна в кампуса, да си почина, да се свестя и да събера отново сили, да премисля всичко станало в трезвата светлина на познатото ми ежедневие. Да не говорим, че вече бях преподавал един семестър по конституционно право. Петата поправка към американската конституция гласи, че не можеш да свидетелстваш против себе си. Май беше време да се позова на това свое право.

Бенедикт шофираше. А на мен ми се виеше свят. Инжекцията, която докторът ми направи, ме вдигна нависоко и ме пусна право в земята на лудите. Мъчех се да се съсредоточа, но освен с алкохола и лекарствата, трябваше да се боря и с другата заплаха за живота ми. Беше ми се наложило да се бия за своето оцеляване в най-буквалния смисъл на думата. И на какво се дължеше всичко това? Какво общо можеше да има Натали с цялата тази история?

Още с влизането ни в служебния паркинг забелязах, че пред входа ми чака патрулка на университетската полиция. Бенедикт ме изгледа въпросително. Аз само свих рамене и слязох от колата. И за една бройка не рухнах от световъртежа. Успях криво-ляво да се изправя и тръгнах с несигурни стъпки по алеята. Шефката на университетската служба за сигурност Ивлин Стемър беше дребна, вечно усмихната жена. Само че сега усмивката й липсваше.

— От сума ти време ви търсим, професор Фишър.

— Откраднаха ми клетъчния телефон.

— Разбирам. Бихте ли ме придружили, ако обичате?

— Къде ще ходим?

— У дома на ректора. Трип иска да ви види.

— Какви са тия работи, Ивлин? — застана помежду ни Бенедикт.

А тя го изгледа така, сякаш току-що беше изскочил от задника на носорог.

— Предпочитам да оставя приказките на ректора Трип. В случая изпълнявам ролята на разсилен.

Нямах нито сили, нито желание да се противопоставям. Пък и какъв смисъл щеше да има? Бенедикт искаше да дойде с нас, но не бях убеден, че присъствието на най-добрия ми приятел при срещата ми с шефа щеше да се отрази добре на положението ми. Върху предната седалка на университетската патрулка беше монтиран някакъв компютър, та ми се наложи да седна отзад като истински престъпник.

Ректорът обитаваше 22-стайна каменна резиденция, разположена върху 900 квадратни метра, изградена в стил, наричан от специалистите „сдържано готическо възраждане“. Не знам какво точно означава, но беше доста внушителна на вид сграда. Не виждах необходимостта и от патрулката — вилата се издигаше на хълма над спортните съоръжения, на не повече от четиристотин метра от служебния паркинг. Ремонтирана изцяло преди две години, тя вече можеше да приюти не само младото семейство на ректора, но — което е още по-важно — и цяла гама мероприятия с цел набиране на средства за университета.

Въведоха ме в офис с вид точно като на кабинет на университетски ректор, само че по-префинен и по-изпипан. То, като се замисли човек, и новият ни ректор Джак Трип беше бая префинен, изпипан и корпоративен на външен вид, с провиснал перчем и винирени зъби. За да не се откроява чак толкова много от академичната среда, гледаше да се облича в костюми от туид, но и те бяха прекалено изискано скроени и очебийно скъпи, че да минат за автентични професорски одежди. Биеше на очи дори прецизността, с която бяха изрязани кожените кръпки на лактите. Студентите го наричаха подигравателно „позьор“. И в случая не съм сигурен в точното значение на този термин, но ми се струваше уместен.

От живота съм научил, че най-важното за едно човешко същество е да го поощряваш, та в този смисъл бях готов да оправдая донякъде ректора. При всичките му високопарни академични и образователни звания, работата му в крайна сметка се свеждаше до това да събира пари. Точка. Парите бяха — а вероятно и следваше да са — основната му грижа. Доколкото съм успял да установя, най-успешните ректори често са именно онези, които са наясно с тази си функция и не я обременяват с друг прицелен нависоко дневен ред. Така че според горното определение ректорът Трип всъщност се справяше доста добре.

— Сядай, Джейкъб — каза Трип, докато гледаше покрай мен към полицайката Стемър. — Ивлин, затворѝ вратата след себе си, ако обичаш.

Изпълних нареждането му, Ивлин Стемър също.

Трип се настани зад претруфеното си бюро. Голямо бюро — прекалено голямо, прекалено корпоративно и издуло се от важност. Изпадна ли в злобарско настроение, склонен съм да забелязвам, че бюрото на човека, не по-малко от колата му, често е… как да го кажа… проява на компенсация. Трип сключи пръсти върху бюрото, достатъчно голямо, за да служи за хеликоптерна площадка, и каза:

— Имаш вида на човек минал през ада, Джейкъб.

Прехапах дежурния си отговор „А пък оня да го беше видял на какво прилича“, тъй като в конкретния случай щеше да е съвсем сериозна проява на пошъл вкус.

— Снощи стоях до късно.

— Имаш вид на пострадал.

— Нищо ми няма.

— Няма да е зле да се прегледаш.

— Вече го направих. — И се наместих на стола. От лекарствата всичко ми се виждаше мъгляво, все едно пред очите ми бяха сложили тънки парчета марля. — За какво си искал да ме видиш, Джак?

Той разпери за миг ръце, после ги върна върху бюрото.

— Би ли ми разказал какво ти се случи снощи?

— Какво да ми се е случило снощи? — попитах.

— Ти кажи.

А, на тая ли игра ще играем, значи? Добре. Започвам аз.

— Снощи с един приятел отидохме на бар. Попрекалихме. Като се прибирах у дома, двама души ми скочиха. И… ъъ… ме отвлякоха.

— Двама души те отвлякоха? — ококори се Трип.

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Твърдяха, че се казвали Боб и Ото.

— Боб и Ото, значи?

— Така се представиха.

— И къде са сега тия двамата?

— Нямам идея.

— Не са ли ги задържали?

— Не са.

— Но ти си подал оплакване в полицията, предполагам?

— Да — рекох. — Няма ли все пак да ми кажеш за какво е целият този разпит?

Трип вдигна ръце, сякаш изведнъж бе осъзнал, че повърхността на бюрото е лепкава. После събра длани и остави върховете на пръстите му да отскочат едни от други.

— Познаваш ли студент на име Бари Уоткинс?

Сърцето ми се преобърна.

— Да не му се е случило нещо?

— Познаваш ли го?

— Да, един от двамата, дето ме нападнаха, го удари с юмрук в лицето.

— Ясно — провлачи Трип по начин, който подсказваше, че нищо не му е ясно. — И кога стана това?

— Докато стояхме до вана. Бари ме извика по име и се затича към мен. Но преди да успея да се извърна, единият от ония го тресна. Какво му е на Бари?

Върховете на пръстите му поотскачаха още известно време.

— В болница е, с натрошени лицеви кости. От удара е получил доста сериозни поражения.

— По дяволите — втрещих се.

— Родителите му са силно разстроени. Обмислят дали да не заведат дело.

Дело — думата, която всява терор в сърцето на всеки бюрократ. Почти бях готов да чуя и музика от някой смотан филм на ужасите.

— Бари Уоткинс не си спомня да е видял други двама мъже. Помни само как те е повикал и как се е затичал към теб — нищо повече. А други двама студенти са те видели как си побягнал в някакъв ван.

— Не съм бягал. Бях най-отзад.

— Ясно — каза той със същия тон. — Когато двамата студенти дошли, заварили Бари да кърви проснат на земята, а ти си отпрашил с автомобила.

— Не го карах аз. Аз бях отзад.

— Ясно.

Пак това „ясно“. Приведох се по-близо към него. Бюрото беше абсолютно празно, с изключение на една необичайно подредена купчинка листа и, разбира се, задължителната снимка с русата съпруга, двете сладки дечица и кучето с провиснал перчем като на самия Трип. Нищо друго. Огромно бюро. Без нищо отгоре му.

— Исках те да се махнат колкото се може по-далеч от кампуса — казах. — Особено след склонността към насилие, която бяха проявили. Затова не им се съпротивлявах.

— Под „те“, предполагам, имаш предвид двамата, които… те отвличаха ли?

— Да.

— И кои бяха те?

— Не ги познавам.

— И защо им трябваше да те отвличат? За откуп ли?

— Съмнявам се — рекох и си дадох сметка колко шантаво звучеше всичко. — Единият бе влязъл с взлом у дома ми. Вторият чакаше във вана. И ме принудиха да тръгна с тях.

— Ти си много едър човек. Мощен. Със заплашителна физика.

Мълчах и чаках.

— Те как те убедиха да тръгнеш с тях?

Прескочих подробността за Натали, а вместо нея му хвърлих бомбата:

— Бяха въоръжени.

— С пистолети ли? — облещи се отново Трип.

— Да.

— Истински?

— Да. Истински пистолети бяха.

— Откъде знаеш?

Реших, че е безсмислено да му споменавам, че единият беше стрелял по мен. Интересно дали от полицията не бяха намерили гилзи покрай шосето. Ще трябва да ги попитам.

— Казвал ли си другиму за всичко това? — попита Трип, след като не му отговорих.

— На полицаите казах, но те май не ми повярваха.

Той се облегна назад и взе да опъва долната си устна. Усещах за какво си мисли: каква ще е реакцията на студентите, родителите им и важните бивши випускници, ако научат, че в кампуса са влезли въоръжени хора? И не само влезли, ами — ако приемеше, поне донякъде, че не го лъжа — взели, че и отвлекли преподавател и пребили студент.

— Ти, доколкото разбирам, по това време си бил доста на градус.

Пак се почна.

— Да — рекох.

— В средата на вътрешния двор е монтирана охранителна камера. Походката ти според нея е била не по права линия, а по-скоро си криволичил като змия.

— Човек като препие, обикновено така се движи.

— Освен това имаме сведения, че си напуснал „Бар-библиотеката“ в един часа̀ след полунощ… а камерата те е заснела как залиташ из кампуса едва в три.

Пак зачаках мълчаливо.

— Къде беше през тези два часа?

— Какво значение има?

— Има, понеже разследвам нападение върху наш студент.

— Което, както знаем, е станало след три сутринта. Да не си мислиш, че съм го планирал в продължение на тези два часа?

— Сарказмът ти е съвсем неуместен в случая, Джейкъб. Въпросът е изключително сериозен.

Затворих очи и усетих как стаята се завъртя. Прав беше.

— Тръгнах си заедно с една млада дама. Това няма никаква връзка със случилото се. И при никакви обстоятелства не бих ударил Бари. Та той посещава всяка седмица кабинета ми.

— Да, и той се изказа в твоя защита. Подчерта, че си му любимият професор. Но в същото време аз съм длъжен да се съобразя с фактите, Джейкъб. Надявам се, че ме разбираш.

— Разбирам.

— Факт номер едно: бил си пиян.

— Е, то пиенето е едва ли не служебно задължение за всеки университетски преподавател. Не е ли така?

— Никак не е смешно.

— Затова пък е вярно. Не забравяй, че съм присъствал и у вас на партита. А и ти самият не се боиш да обърнеш по някоя и друга чаша.

— По този начин ни най-малко не подобряваш положението си.

— Не се и мъча. Целта ми е да се добера до истината — нищо повече.

— Добре. Факт номер две тогава: макар и да не конкретизираш нещата, излиза, че след пиенето си се отдал и на случаен секс.

— Напротив. Държа да ги конкретизирам. Най-вече факта, че тя има навършени тридесет години и не работи в университета. Нещо лошо да виждаш?

— Виждам това, че след тези два епизода се стига до нападение над наш студент.

— Не съм го нападнал аз.

— Но връзката е налице — каза той и се облегна назад. — И не ми остава никакъв друг избор, освен да те помоля да излезеш в платен отпуск.

— Затова, че съм се напил ли?

— Заради всичко, което се е случило.

— Но аз вече съм започнал цикъла си от лекции…

— Ще намерим заместник.

— И нося определена отговорност към студентите си. Не мога току-така да ги зарежа.

— А не трябваше ли — попита с доста остър тон той — всичко това да си го беше помислил, преди да се напиеш?

— Напиването не е престъпление.

— Но като се имат предвид последвалите твои деяния… — Гласът му затихна, но на устните му заигра усмивка. — Странно — рече.

— Кое?

— Чух, че преди години си имал конфликт с професор Трейнър. Нима не усещаш паралела?

Не му отговорих.

— Има една стара гръцка поговорка — продължи той. — Гърбавият никога не вижда собствената си гърбица.

— Много мъдро — кимнах.

— Ти хубаво се шегуваш, Джейкъб, но наистина ли се смяташ за невинен в случая?

Не бях сигурен какво точно да си мисля.

— Не съм казал, че съм невинен.

— А по-скоро двуличен? — И въздъхна доста пресилено. — Никак не ми е приятно, че постъпвам така спрямо теб, Джейкъб.

— „Но…“ — опитах се да му подскажа.

— Знаеш за какво „но“ става дума. Полицията разследва ли твоето твърдение?

Не бях убеден как точно се предполага да му отговоря, затова заложих на истината.

— Нямам представа.

— В такъв случай може би ще е най-добре да си вземеш отпуск, докато нещата се изяснят.

Понечих да изразя несъгласие, но се възпрях. Прав беше. Независимо от всичките политически и правни аспекти на случая. Голата истина беше, че действително създавах опасност за студентите ни. Действията ми всъщност бяха довели до сериозното нараняване на един от тях. Можех да си измислям купища оправдания, но ако бях изпълнил обещанието си към Натали, Бари нямаше да е сега в болница с натрошени лицеви кости.

Нима бях готов да рискувам нещата да се повторят?

А и да не забравяме, че Боб все още се движеше някъде на свобода. И вероятно се кани да отмъсти за Ото или в най-лошия случай — да довърши започнатото или да ликвидира свидетеля. Нямаше ли оставането ми да постави в опасност здравето на студентите ми?

Професор Трип взе да подрежда листата върху бюрото си — недвусмислен знак, че разговорът ни е приключил.

— Събирай си багажа — рече. — И до един час да си напуснал кампуса.