Шест години

Шеста глава

Опитах се да се свържа втори път, но Джули не вдигна.

Нещо не ми беше ясно. Възможно ли е тя наистина да е забравила кой съм? Съмнявам се. Дали не я стреснах с неочакваното ми обаждане? Отде да знам. В целия разговор имаше нещо сюрреалистично и плашещо. Друго щеше да е, ако ми беше казала, че Натали не желае да разговаря с мен или че бъркам — Тод си е жив и здрав. Изобщо нещо от този род. Но тя дори не се сети кой й се обажда.

Това пък как става?

Ами сега? Първо, запази спокойствие. Дишай дълбоко. Ще трябва да развия по-нататък атаката си и в двете направления: да разнищя историята с покойния Тод Сандерсън и да намеря Натали. Второто, естествено, ще се яви отрицание на първото. Понеже щом открия Натали, всичко ще се изясни. Само дето не ми беше ясно как да постигна тази цел. И онлайн я бях търсил, без грам успех. И със сестра й ударих на камък. Оттук накъде? Нямах представа, но пък колко ли трудно ще ми е в наше време да установя адреса й?

У мен се зароди нова идея. Влязох в уебсайта на кампуса и хвърлих око на преподавателските графици. На професор Шента Нюлин й предстоеше лекция само след един час.

Бръмнах на госпожа Динсмор по вътрешната телефонна система.

— Ти да не очакваш вече да съм го открила онова досие?

— За друго се обаждам. Да те попитам имаш ли представа къде може да е професор Нюлин.

— Оо! Денят започва да става все по-интересен. Известно ти е, надявам се, че тя е сгодена жена?

Знаех си, че ще ми свие сармите.

— Ама, госпожо Динсмор…

— Успокой топката. Има закуска с дипломантите си във „Валънтайн“.

Отправих се забързано през вътрешния двор към столовата на кампуса. Всяко такова придвижване поражда особено чувство. Университетският преподавател е длъжен да е винаги в настроение. Да върви с високо вдигната глава. Да се усмихва и да маха с ръка на всеки идващ насреща му студент. Да се сеща за името на всеки студент. Изобщо придвижването пеш през кампуса те кара да се чувстваш известна личност. Ще ми се да кажа, че за мен това е без значение, но съм длъжен да си призная, че вниманието ме ласкае, затова се отнасям доста сериозно към въпроса. Така че дори днес, при цялото ми бързане, тревоги и измъчващи ме мисли, направих всичко по силите ми да не засегна някой студент.

Поначало избягвам двете главни зали за хранене. Те са за студентите. И онези професори, които от време на време решаваха да се отбият пак там, като че гонеха някакви химери. Граници съществуват и макар понякога да са мъгляви, крехки и произволни, държа все пак да ги очертавам и да не ги нарушавам. Предполагах, че професор Нюлин — висококласна дама във всяко едно отношение — разсъждава по сходен начин, затова бях убеден, че ще се е оттеглила отзад в някоя от самостоятелните залички за хранене, предназначени тъкмо за подобни предподавателско-студентски взаимодействия.

Заварих я в зала „Брадбиър“. В нашия кампус няма сграда, зала, стол, маса, етажерка или фаянсова плочка, която да не е кръстена на дарител на университета. Някои силно се дразнят от това явление. Аз го адмирирам. Увитата в бръшлян институция е достатъчно изолирана, както и следва да е. И нищо не пречи сегиз-тогиз да й се инжектира малко кешов реализъм от действителността.

Надникнах през прозореца. Шента Нюлин ме забеляза и вдигна пръст, че само след минута ще е свободна. Кимнах и зачаках. Не минаха и пет минути и вратата се отвори и студентите заизлизаха. Шента се изправи в рамката. А след като студентите си заминаха, каза:

— Ела да ме изпратиш. Трябва да отида до едно място.

Тръгнах с нея. Резюмето на Шента Нюлин е сред най-внушителните, които съм срещал. Завършва Станфорд като стипендиант на Роудс и влиза в юридическия факултет на Колумбийския университет. После работи за ЦРУ и за ФБР, а при предишния президент е назначена за помощник държавен секретар.

— Казвай какво те носи при мен?

Както винаги — рязка донемайкъде. Вечеряхме заедно скоро след като се появи в кампуса. Не беше среща като среща, а по-скоро среща в стил „я да видим има ли смисъл да се срещаме“. Разликата е трудно доловима, но съществува. След въпросната среща тя реши, че не й се занимава повече, срещу което нямах нищо против.

— Имам нужда от помощта ти — казах.

Шента кимна — знак да формулирам молбата си.

— Издирвам стар приятел. Опитах всички обичайни методи — гугъл, семейни телефони и прочее. Но така и не успях да се добера до адрес.

— При което реши, че благодарение на някогашните ми познанства ще мога да съм ти от полза.

— Нещо такова — признах си. — Да, като се замисля — точно това реших.

— Какво е името й?

— Не съм споменавал, че е жена.

Шента се намръщи.

— Дай ми името.

— Натали Ейвъри.

— Кога за последно си я виждал или си знаел адреса й?

— Преди шест години.

Шента продължи да крачи по военному — с изправен гръбнак и отривисто.

— За въпросната дама ли става дума, Джейк?

— Моля?

На устните й се появи слаба усмивка.

— Замислял ли си се защо не излязох на втора среща с теб?

— Е, то и първата не беше съвсем истинска среща — отвърнах. — По-скоро среща в стил „я да видим има ли смисъл да се срещаме“.

— Какво?

— Няма значение. Реших, че просто не съм ти бил интересен.

— А това ще рече, че се заблуждаваш. Ще ти кажа какво видях през онази вечер: страхотен си, имаш чувство за хумор, умен си, имаш редовна работа, а за сините ти очи човек направо си заслужава да умре. Познай сега колко такива неженени, не обратни мъже съм срещала през живота си.

Понеже не бях сигурен какво очаква тя да чуе от мен, предпочетох да си затрая.

— Но усетих и още нещо. Вероятно благодарение най-вече на професионалната ми детективска подготовка. Създала съм си навика да наблюдавам езика на тялото. И да обръщам внимание и на най-дребните подробности.

— И какво усети?

— Че си повредена стока.

— Ау, направо ме трогваш.

Тя само сви рамене.

— Някои мъже не престават да страдат по някоя стара любов. Но има и други — не са много, но ги има, — които буквално изгарят в пламъците на тези страдания. Поради което могат единствено да създадат дългосрочни ядове на следващата си приятелка.

Продължих да мълча.

— Та въпросът ми беше — каза Шента — за такъв пламък ли става дума, когато говорим за онази Натали Ейвъри, която така отчаяно търсиш?

Имаше ли смисъл да я заблуждавам?

— Да.

А тя спря и вдигна очи да ме огледа чак до главата.

— Много болка ли ти причини?

— Неописуема.

Шента Нюлин кимна и си тръгна. По едно време се обърна.

— Адреса й ще го имаш до края на деня.