Шест години

Седемнадесета глава

Приседнах на дивана. Този път Дилия Сандерсън не ми предложи кафе. А ми сипа два пръста уиски „Макалън“. Беше съвсем рано, а и както вече установихме, не ме бива по пиенето, но приех предложената ми напитка с благодарност и с трепереща ръка.

— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — попита Дилия Сандерсън.

Нямах представа как да й обясня, без да й прозвуча като луд, затова почнах с въпрос от моя страна:

— Как се сдобихте с тази картина?

— Тод я купи.

— Кога?

— Не знам.

— Помъчете се да се сетите.

— Какво значение има?

— Умолявам ви — казах, стараейки се да не ми трепери гласът. — Искам само да знам кога и къде я е купил.

Тя вдигна очи и се замисли.

— Не се сещам къде… Но за „кога“ си спомням, че беше… за годишнината от нашата сватба. Преди пет-шест години.

— Преди шест — уточних аз.

— Пак тия шест години — отбеляза тя. — Не разбирам накъде биете.

Не виждах смисъл да я заблуждавам, а което е още по-лошо — не виждах как мога да й го кажа по по-смекчен начин. — Нали помните снимката на спящата жена, която ви показах?

— То няма и две минути оттогава.

— Правилно. Та тази картина е нейна.

— Не мога да проумея това, което ми говорите — намръщи се Дилия.

— Името й е Натали Ейвъри. И именно тя е на онази снимка.

— Но… — тръсна глава тя. — Нищо не разбирам. Бях с впечатлението, че преподавате политология.

— Така е.

— Да не би в същото време да се занимавате и с история на изкуството. И тази жена ли е завършила Ланфорд?

— Не, не става дума за това. — И пак погледнах колибата на хълма. — Аз я издирвам.

— Художничката ли?

— Да.

— Изчезнала ли е? — втренчи се тя в мен.

— Нямам представа.

Погледите ни се засякоха. Тя не кимна, но не беше и нужно.

— Тя означава много за вас.

Не беше въпрос, но аз, така или иначе, отговорих:

— Да. И разбирам, че нищо не проумявате.

— Прав сте — съгласи се Дилия Сандерсън. — Но в същото време смятате, че съпругът ми е знаел нещо за нея. И точно това ви води насам.

— Да.

— Защо?

И пак не видях смисъл да я лъжа.

— Ще ви прозвучи налудничаво.

Тя чакаше.

— Преди шест години присъствах в една църквичка във Върмонт на сватбата на съпруга ви с Натали Ейвъри.

Дилия Сандерсън примига двукратно. После стана от дивана и взе да отстъпва от мен.

— Най-добре ще е да си вървите.

— Умолявам ви да ме изслушате.

Тя затвори очи. Обаче нямаше как да затвори ушите си, нали разбирате. Започнах да говоря бързо. Обясних й как преди шест години съм отишъл на сватбата, как после съм видял некролога на Тод, как съм дошъл за погребението, как съм си мислел, че може би се заблуждавам.

— Заблудил сте се — каза тя, след като свърших. — Няма начин да не е така.

— Добре, ами картината. Тя съвпадение ли се явява?

Не ми отговори.

— Госпожо Сандерсън?

— За какво сте дошъл всъщност? — попита ме с глух глас.

— Искам да я намеря.

— Защо?

— Знаете защо.

Кимна:

— Защото я обичате.

— Да.

— Макар че сте я видели да се омъжва за друг преди шест години.

Не си направих труда да й отговоря. В къщата се възцари влудяваща тишина. Извърнахме се едновременно и двамата да погледнем онази колиба на хълма. Лично аз копнеех тя някак си да се промени. Или слънцето да се вдигне малко по-високо, или в някой от прозорците й да се появи светлинка.

Дилия Сандерсън се отдръпна на някой и друг метър от мен и извади телефона си.

— Какво правите? — попитах.

— Вчера, след като ми се обадихте, ви потърсих в гугъл.

— Окей.

— Да се убедя, че сте онзи, за който ми се представихте.

— Кой друг бих могъл да съм?

Дилия Сандерсън пренебрегна въпроса ми.

— На уебсайта на Ланфорд видях снимката ви. И преди да ви отворя днес, погледнах през шпионката да се уверя, че сте вие.

— Не ви разбирам.

— Предпочитах да съм сигурна, така да се каже. Боях се, че убиецът на съпруга ми може…

Сега вече ми стана ясно.

— … е можел да се върне да убие и вас?

Тя сви рамене.

— Но видяхте, че съм аз.

— Да. И затова ви пуснах да влезете. Но вече съжалявам. Излиза, че сте дошъл по съвсем друг повод от онзи, който ми съобщихте. Откъде да знам, че не сте от тях?

Не бях съвсем сигурен какво следва да й кажа.

— Така че засега ще стоя на известно разстояние от вас, ако не възразявате. Съвсем близо до входната врата. Понечите ли да станете, натискам този бутон за девет-едно-едно и хуквам да бягам. Ясно ли е?

— Не съм съвсем наясно…

— Разбрахте ли какво искам да ви кажа?

— Разбрах, разбрах. Няма да мръдна от мястото си. Но мога ли да ви задам един въпрос?

Даде ми знак да продължа.

— Откъде сте убедена, че не съм въоръжен?

— Наблюдавам ви, откакто дойдохте. Така, както сте облечен, няма къде да криете оръжие.

Кимнах, после казах:

— Нали не си мислите сериозно, че съм дошъл да ви причиня злина?

— Не го мисля. И все пак, както се казва, предпочитам да заложа на по-сигурното.

— Давам си сметка, че тая история със сватбата във Върмонт наистина звучи ненормално.

— Така е. Но от друга страна е прекалено налудничава, за да е лъжа.

Пак млъкнахме за секунда. А погледите ни се върнаха към колибата на хълма.

— Той беше безкрайно добър човек — каза Дилия Сандерсън. — Тод можеше да натрупа състояние чрез частния си кабинет, но предпочете да посвети почти цялото си време на „Ново начало“. Нали знаете за какво става дума?

Чувал бях това название, но в момента не включвах.

— Боя се, че не се сещам.

При което тя всъщност се усмихна.

— Ау, ама как може да се явите толкова неподготвен? „Ново начало“ е фондацията, която Тод основа заедно с неколцина други възпитаници на Ланфорд. За него тя беше всичко на този свят.

Сега вече се сетих. Спомената беше в некролога, макар тогава да не долових никаква връзка между фондацията и Ланфорд.

— И с какво се занимаваше „Ново начало“?

— Оперираха случаи на заешка уста в чужбина. Правеха и наложителни козметични операции след изгаряния, на белези и така нататък. Все процедури, които променяха изцяло живота на пациентите им. Наистина им даваха „ново начало“. И Тод посвещаваше целия си живот на тази кауза. Та когато споменахте, че сте го видели във Върмонт, веднага си казах, че не може да бъде. По онова време той работеше в Нигерия.

— Да, но не съвсем — отбелязах.

— Тоест вие твърдите пред вдовицата му, че съпругът й я е лъгал, така ли?

— Не. Само твърдя, че преди шест години на двадесет и осми август Тод Сандерсън беше във Върмонт.

— За да се жени за бившата ви приятелка художничката?

Не си направих труда да й отговоря.

По бузата й се стече сълза.

— Тод са го изтезавали, преди да го убият. Подложили са го на страшни мъчения. Кое ли е наложило да се отнесат така с него?

— Нямам представа.

Тя завъртя глава.

— Като казвате, че са го изтезавали — изрекох бавно, — значи ли това, че не са го просто убили?

— Да.

И пак не ми дойде наум как по-тактично да задам следващия си въпрос, поради което заложих на прямотата.

— По какъв начин са го изтезавали?

Но още преди да ми отвърне, у мен се появи чувството, че отговорът ми е известен.

— С инструменти — изхлипа Дилия Сандерсън. — Завързали го за стола и го измъчвали с инструменти.