Шест години

Шестнадесета глава

На другия ден към обяд пристигнах повторно в Палмето Блъф. Почуках на вратата на дом в тиха задънена улица. Отвори ми с тъжна усмивка Дилия Сандерсън — вдовицата на Тод Сандерсън, ако може така да се каже, — хубава, яка селянка, според някои разбирания, с остри черти и едри ръце.

— Много ви благодаря, че си направихте труда да дойдете дотук, професоре.

— Ама моля ви се — отвърнах, прободен леко от угризения. — И ме наричайте Джейк.

Тя се отдръпна настрана да ме пропусне да вляза. Хубава къща в онзи модерен неовикториански стил, който, изглежда, е последният вик на модата в най-новите жилищни квартали. Задната част на имота опираше в местното игрище за голф, което създаваше и зелена, и спокойна атмосфера.

— Не мога да ви опиша колко съм признателна за идването.

Ново пробождане.

— Ама моля ви. За мен е чест.

— И все пак университетът да прати цял професор да бие толкоз път…

— Е, не е чак толкова много — опитах се да се усмихна. — Пък и аз имах нужда да се пооткъсна малко.

— Така или иначе, много съм ви задължена — обяви Дилия Сандерсън. — Децата сега не са у дома. Накарах ги да тръгнат пак на училище. Траурът си е траур, но трябва да си намериш и друго занимание, не знам дали ме разбирате.

— Напълно — рекох.

Вчера, докато говорехме по телефона, умишлено избягвах да конкретизирам нещата. Казах й само, че съм професор от алма матер на Тод и че се надявам да мога да се отбия до тях да си поговорим за покойния й съпруг и да й изкажа съболезнованията си. Но наистина ли й бях намекнал, че в определен смисъл идвам и от името на университета? Реших да не разсейвам впечатлението й, поне засега.

— Ще пиете ли едно кафе? — попита ме.

Забелязал съм, че човек е склонен да се отпусне повече, ако се заеме с някое просто действие с цел да накара гостенина да се чувства по-удобно. Затова приех.

Стояхме прави във фоайето. Самите стаи, в които обикновено се канят посетителите, се намираха вдясно от нас. Жилищните помещения — всекидневната и кухнята — бяха вляво. Последвах я в кухнята с надеждата, че по-неофициалната обстановка би я предразположила повече към приказки.

Следи от скорошното влизане с взлом не личаха, но пък и аз какво ли очаквах да видя? Кръв по пода ли? Или обърнати мебели? Зеещи чекмеджета? Жълта полицейска лента?

Модерно обзаведената кухня беше обширна и преливаше в още по-модерна и по-обширна „медийна“ стая. На стената висеше огромен телевизор. По дивана бяха разхвърляни куп дистанционни и контролери за ексбокс. Представете си, че и аз знам какво е ексбокс. И дори притежавам такъв. И съм страшно запален по играта „Куортърбек“. Заклеймете ме, ако смятате за необходимо.

Тя се отправи към кафемашината — от онези с индивидуалните филтри. А аз приседнах на високо столче до гранитния барплот. След което тя извади изненадващо голяма колекция от най-разнообразни смески кафе.

— Коя предпочитате? — попита ме.

— Оставям на вас да изберете — рекох.

— Бас държа, че си падате по силните кафета.

— И ще го спечелите, ако се хванете.

Тя отвори машината и пъхна вътре торбичка с надпис „Авиационно гориво“. Машината като да изяде торбичката и изпика кафето. Да му приседне на човек от такива сравнения.

— Черно ли го пиете? — попита ме.

— Е, не чак толкова силно — рекох и я помолих за малко мляко и подсладител.

— Нямате вид на университетски професор — отбеляза, докато ми подаваше чашата.

Не ми е за пръв път да го чувам.

— Дадох си сакото от туид на химическо чистене — отвърнах. И добавих: — Безкрайно съжалявам за преживяната от вас загуба.

— Благодаря.

Отпих от кафето. Какво всъщност търсех тук? Най-вече да се убедя дали Тод на Дилия Сандерсън е едно и също лице с онзи Тод, на Натали. И ако е бил един и същ човек, как го е постигнал? Какво следваше сега от това, че е умрял? И какви ли тайни криеше седналата насреща ми жена?

Никаква представа нямах, но вече бях готов да рискувам до определена степен. Дори ако ми се наложеше да я попритисна. Не че щеше да ми е приятно да притеснявам жена, която толкова очевидно скърби. Независимо от всичко, което можеше да се е случило — а не бях в състояние да гадая дори, — съвсем ясно си личеше колко страда Дилия Сандерсън: посърнало лице, леко провиснали рамене, разбит поглед.

— Не знам как по-деликатно да ви запитам… — подхванах.

И млъкнах с надеждата, че тя ще поеме стръвта. Както и стана.

— Но ви интересува как точно почина, нали?

— Не желая ни най-малко да изглеждам любопитен…

— Не се притеснявайте.

— Според вестниците, било станало по време на обир с взлом.

Кръвта се отцеди от лицето й. И тя се извърна към кафемашината. Завъртя едно пакетче смес в ръка, после го изтърва, след него взе друго.

— Извинявайте — казах. — Няма да говорим за това, ако ви е тежко.

— Не беше обир.

Мълчах.

— Така и не бяха откраднали нищо. Което, поне за мен, не е обичайно. Ако е било обир, нямало ли е да вземат нещо все пак? А те само…

И затвори с удар капачката на кафемашината.

— Те ли? — попитах.

— Не ви разбрах.

— Казахте „те“. Значи ли това, че не е бил сам човек?

— Нямам представа — каза тя, все още загърбила ме. — От полицията не желаят да правят предположения. Но аз просто не виждам как сам един човек би успял… — при което главата й клюмна. Стори ми се, че видях и коленете й да се подгъват. Надигнах се и понечих да се приближа до нея, но пък кой съм аз, дявол ме взел? Спрях се и тихичко се върнах на стола си.

— Тук сме уж на сигурно място. В затворен жилищен комплекс. До който лоши хора нямат достъп.

Самият комплекс беше огромен — сума ти хектари умишлено създадена отдалеченост. И наистина имаше охраняван вход: малка будка за пазач и стоманена бариера, която се вдига, за да те пропусне, включвана от взет под наем полицай, който ти кимва и натиска копчета. Съвсем недостатъчно, за да предотврати влизането на нежелани лица, особено ако са си наумили твърдо да влязат. Бариерата можеше евентуално да възпре някой, който търси да стори дребна беля. Или да затрудни влизането му дотолкова, че да го накара да търси друго място, където би му било по-лесно да се намъкне. Но за никаква по-сериозна охрана не можеше да става дума. В никакъв случай. Бариерата беше по-скоро за парлама.

— Та какво ви кара да мислите, че не е бил само един човек?

— Ами… не мога да си представя как сам човек може да причини толкова много щети.

— В какъв смисъл?

Тя завъртя глава, избърса с пръст едното си око, после и другото. И се извърна с лице към мен.

— Дайте да си говорим за нещо друго.

Идеше ми да я притисна, но очевидно щеше да е безполезно. Все пак бях университетски професор от бившата алма матер на покойния й съпруг. Да не говорим, че освен това съм и човек, ако мога така да се изразя. Явно трябваше да отстъпя и да потърся друг начин.

Изправих се по възможно най-кроткия начин и се доближих до хладилника. Върху вратата му беше закрепен с магнитчета цял колаж от семейни снимки. Прекрасно незабележителни по своята същност, със съдържание, което не беше никак трудно да се предугади: риболовен излет, посещение в Дисни Уърлд, танцови рецитали, плажна снимка на Коледа, концерти на училищни празници, раздавания на свидетелства в края на учебни години. Пълна колекция от дребни жалонни житейски събития. Наклоних се и заразглеждах всички налични изображения на лицето на Тод.

За един и същ човек ли ставаше дума, в края на краищата?

На всички снимки до една Тод беше гладко обръснат. А онзи, който аз бях видял, беше досадно брадясал, според тогавашната мода. Не че не можеш да брадясаш само за няколко дни, но ми се струваше доста необичайно, все пак. И за кой ли път си зададох въпроса: това ли е човекът, който видях да се жени за Натали?

Усещах погледа на Дилия в гърба ми.

— Имах веднъж възможността да се срещна със съпруга ви — рекох.

— О?

— Преди шест години — казах, извръщайки се към нея.

Тя взе кафето си — явно го пиеше черно — и седна на друго високо столче.

— Къде?

— Във Върмонт — отвърнах, без да отмествам погледа си от нея.

Не забелязах някакво внезапно потръпване или нещо от този род, но лицето й все пак леко се сбръчка.

— Във Върмонт ли?

— Да. В градче на име Крафтборо.

— Сигурен ли сте, че е бил Тод?

— Към края на август беше — уточних. — Бях там на творчески курорт.

Объркването й стана несъмнено.

— Не помня Тод да е ходил някога във Върмонт.

— Преди шест години — повторих. — През август.

— Да, вече го споменахте веднъж. — В гласа й се появи лек намек на досада.

— Но не изглеждаше точно като на тези снимки — рекох и посочих хладилника.

— Не ви разбирам напълно.

— Беше с по-дълга коса — поясних. — И с набола брада.

— Тод ли?

— Да.

Тя обмисли думите ми и лека усмивка си проправи път към устните й.

— Май започвам да схващам.

— Кое да схващате.

— Защо ви е трябвало да биете целия този път дотук.

Изгарях от нетърпение да чуя съображенията й.

— Досега нещо не ми се връзваше. Тод никога не се проявяваше активно като бивш випускник на университета. Така че не можех да си обясня този внезапен голям интерес към него. Сега ми говорите и за някакъв човек във Върмонт… — Млъкна и сви рамене. — Бъркате съпруга ми с друг. С онзи Тод, с когото сте се запознали във Върмонт.

— Не. Почти съм убеден, че беше…

— На Тод кракът му не е стъпвал във Върмонт. Гарантирам ви. А през последните осем години прекарваше всеки месец август в Африка, където ходеше да оперира бедни хора. Освен това се бръснеше ежедневно. Дори и в неделите, когато спеше до късно. Ден не е пропускал да не се обръсне.

Пак огледах снимките по хладилника. Това ли е отговорът? Възможно ли е да е толкова елементарен? Значи, съм се припознал. И преди бях допускал такава вероятност, но сега най-сетне бях почти готов да я призная.

В известен смисъл нещата не се променяха особено. Имейлът от Натали все още съществуваше. Съществуваха и Ото и Боб, и всичко, което ми се случи с тях. Но ето че сега май можех поне тази връзка да отметна като несъществувала.

Дилия вече ме изучаваше съвсем неприкрито.

— Какво има? Защо дойдохте всъщност?

Бръкнах в джоба си и извадих снимката на Натали. Колкото и да е странно, притежавах само една. Тя не обичаше да я снимат, та я бях щракнал, докато спеше. И аз не знам защо го направих. А може и да знам. Както и да е, подадох снимката на Дилия Сандерсън и зачаках да видя реакцията й.

— Странно — каза тя.

— Кое?

— Очите й са затворени. — И вдигна погледа си към мен: — Вие ли я снимахте?

— Да.

— Докато е спяла?

— Да. Познавате ли я?

— Не. — Пак се загледа в снимката. — Тя значи много за вас, нали?

— Да.

— И коя е тя?

Предната врата се отвори.

— Мамо?

Тя остави фотографията и се обърна към гласа.

— Ерик? Какво е станало? Защо се връщаш толкова рано?

Тръгнах подире й по коридора. Помнех сина й от погребението, където беше произнесъл слово. А той погледна покрай майка си и заби очи в мен.

— Кой е този човек? — Тонът му беше изненадващо враждебен, сякаш подозираше, че съм дошъл, за да изнудвам майка му или нещо подобно.

— Това е професор Фишър от Ланфорд — каза тя. — Дойде да поговорим за баща ти.

— Какво да си говорите?

— Просто да поднеса съболезнованията си — рекох и се ръкувах с младежа. — Искрено съжалявам за загубата ви. Казвам го и от името на целия университет.

Той се здрависа с мен, но нищо повече не каза. Стояхме и тримата във входното преддверие, все едно бяхме трима непознати на коктейл, чувстващи се неловко поради това, че не са били представени един на друг. По някое време Ерик наруши мълчанието:

— Не мога да намеря футболните си обувки.

— Последния път останаха в колата.

— Хубаво. Вземам ги и изчезвам.

И хукна навън. Останахме да го гледаме, вероятно замислени и двамата за предстоящото му бъдеще без баща. Нямаше какво повече да науча тук. Най-добре щеше да е да оставя семейството им на мира.

— Ще тръгвам — рекох. — Благодаря за времето, което ми отделихте.

— Моля, моля.

Извръщайки се към изхода, погледът ми премина през всекидневната.

И ми спря сърцето.

— Професор Фишър?

Държах топката на вратата. Минаха секунди. Нямам представа колко точно. Нито завъртях топката, нито помръднах, не дишах дори. Погледът ми се беше забил на насрещната стена на всекидневната, отвъд ориенталския килим, в едно място точно над камината.

И пак гласът на Дилия Сандерсън:

— Професоре?

Гласът й като че идеше от много далеч.

По някое време успях да пусна топката, да вляза във всекидневната, да прекося ориенталския килим и да прикова погледа си точно над камината. По петите ми дойде и Дилия Сандерсън.

— Добре ли сте?

Не, изобщо не бях добре. И не бях се припознал. Каквито и съмнения да имах до този момент, всичките се бяха изпарили. Никакви съвпадения, никакви грешки, никакви съмнения: тъкмо този Тод Сандерсън бях видял да се жени за Натали преди шест години.

По-скоро усетих, отколкото видях, че Дилия Сандерсън стои до мен.

— Винаги ме трогва — каза. — С часове мога да я гледам и всеки път намирам по нещо ново.

Напълно я разбирах. Ето я къпещата едната страна мека утринна светлина; ето я розовостта, която съпровожда пукането на зората. И тъмните прозорци, създаващи впечатлението, че колибата някога е била уютна, но са я напуснали.

Пред нас беше онази картина на Натали.

— Харесва ли ви? — попита ме Дилия Сандерсън.

— Да — отвърнах. — Страшно ми харесва.