Шест години

Двадесет и втора глава

Пътеката ми беше позната. Вдясно от нея се намираше езерце. Късно една нощ бяхме ходили да плуваме в него с Натали. После излязохме от водата, легнахме и се прегърнахме кожа о кожа.

— За пръв път изживявам такова нещо — произнесе бавно тя. — Не че не ми се е случвало, но… не и точно това.

Разбирах я. И на мен не беше ми се случвало.

Минах покрай старата пейка, на която сядахме след кафето и кифличките при Куки. Напред мержелееше църквичката. Почти не я погледнах. Най-малко имах нужда спомените да ме забавят точно сега. Поех по пътеката по посока на градчето. Колата ми беше на по-малко от километър оттам. Интересно дали полицаите вече я бяха открили. Надали. Е, нямаше да стигна далеч с нея, тъй като сигурно и нея я бяха обявили за издирване, но не виждах по кой друг начин да се измъкна от града. Налагаше се да рискувам.

Толкова тъмна беше улицата, че се наложи да открия колата си по памет. За една бройка щях да се блъсна в нея. Щом отворих вратата, отвътре ме плисна светлина. Бързо се тръшнах на седалката и затворих. Сега какво? Нали в крайна сметка бях станал беглец. Сетих се как в един филм по телевизията беглецът беше разменил номерата си с друга кола. Номерът можеше да мине. Стига да намерех друга паркирана кола. Да, де — и отвертка ако имах. Как ще стане тая шашма без отвертка? Зарових из джобовете си и напипах монета от десет цента. Дали пък няма да свърши същата работа?

Прекалено много време ще ми отнеме.

Затова пък вече знаех накъде ще поема. Подкарах на юг, като гледах да не се движа нито много бързо, нито много бавно. Десният ми крак се местеше от газта на спирачката и обратно, сякаш разчитах правилната скорост да ме направи едва ли не невидим. Пътищата бяха тъмни, а това евентуално можеше да ми е от полза. Това, че бях обявен за издирване, не означаваше, че автоматично навсякъде ще хукнат да ме търсят. Ако не се движех по главните пътища, можеше евентуално доста далеч да стигна.

Лошото беше, че без айфона си се чувствах гол и безпомощен. Странно как тази техника се сраства с нас. Продължих да се движа в южна посока.

Дотук добре. А после?

Имам в себе си само шестдесет долара. С тях няма да стигна далеч. Но ако ползвам кредитната си карта, полицаите ще ме надушат и моментално ще ме изловят. Е, не чак моментално. Първо ще трябва да дойде задължението по сметката ми и чак тогава ще пратят по дирите ми някоя патрулка или каквото трябва там. Не знам колко време ще им отнеме това, но надали ще стане моментално. Полицаите са ефикасен народ. Но не са всесилни.

Оказа се, че нямам избор. И трябваше да заложа на пресметнат риск. Наближавах главната пътна артерия в района — междущатска магистрала 91. Стигнах по нея до първата зона за отдих и паркирах зад най-неосветеното заведение. Дори си вдигнах яката, уж да не могат да ме разпознаят, и влязох. И нещо в едно от магазинчетата привлече окото ми.

Продаваха химикалки и маркери. Не ми трябваха много, но няколко щяха да ми влязат в работа…

Премислих секунда-две и се наврях в магазинчето. Но когато разгледах подробно невзрачния избор от средства за писане, разочарованието ме обзе повече от всякога.

— Да ви помогна с нещо?

Момичето зад щанда надали беше на повече от двадесет — руса, на розови кичури. Представяте ли си: розови.

— Хубава прическа имате — рекох, не изменяйки на сваляческите си привички.

— Розовото ли ви впечатли? — посочи тя кичурите си. — Нали сега е седмицата за солидарност с болните от рак на гърдата. Ама вие добре ли сте?

— Нищо ми няма. Защо питате?

— Гледам каква голяма цицина имате на главата. И май от нея тече кръв.

— А, това ли. Дреболия. Няма проблем.

— Мога да ви предложа автомобилна аптечка, ако ви е нужна.

— Ще си помисля — рекох и се върнах към химикалките и маркерите. — Трябва ми червен маркер, но не виждам да имате.

— Нямаме червени. Само черни.

— Оо!

Тя не откъсваше очи от лицето ми.

— Тук обаче имам един. — И извади от чекмеджето точно такъв, какъвто ми трябваше. — Ползваме го да задраскваме отделните артикули по време на инвентаризация.

— Ще ми позволите ли да го купя от вас? — попитах с равен тон, да не се издам колко ми беше необходим.

— Не знам дали ми е позволено.

— Много ще съм ви благодарен. Страшно ми е нужен.

Тя се замисли, после предложи:

— Купете си аптечката и ми обещайте да се погрижите за цицината си, а пък аз ще ви го дам като безплатна притурка.

Кандисах на сделката и се отправих към мъжката тоалетна. Часовникът явно не спираше да отброява минутите и секундите. Всеки момент през главните зони за отдих щяха да почнат да минават патрулки и да оглеждат паркираните коли. Или може би бърках? Нямах си представа. Но си наложих да успокоя дишането си. Огледах се в огледалото. Ужас. Освен цицината на челото имах и кървяща аркада над веждата. Почистих се, доколкото можах, но нямаше как да се превържа. Всяка лепенка или бинт щеше да бие на очи.

До автоматите за закуски и напитки имаше и банкомат, но засега щеше да почака.

Втурнах се към колата. Номерата й бяха „704LI6“. Изписани с червено, понеже са от Масачузетс. С помощта на маркера превърнах нулата в осмица, L-то в Е, I-то в Т, а шестицата също на осмица. Отстъпих крачка назад. Отблизо веднага си личеше, но за по-далечен наблюдател номерът гласеше „784 ET8“.

Прищя ми се да възнаградя с усмивка изобретателността си, но нямаше време. Върнах се при банкомата, обмисляйки как точно да подходя. Всеизвестно е, че банкоматите са съоръжени с видеокамери, но дори и да се маскирах, пак щяха да ме изловят по кредитната карта.

В случая по-важно беше да пестя време. Пък ако ме снимат — снимали са ме.

Разполагам с две кредитни карти. Изтеглих максималната позволена сума и от двете и бързо се върнах в колата. На следващия изход напуснах магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. С влизането си в Грийнфийлд паркирах на една странична улица в центъра. Помислих си да се кача на най-близкия автобус, но ми се видя прекалено елементарно. Затова взех такси до Спрингфийлд. Естествено, платих в брой. А оттам с автобусната линия „Питър Пан“ заминах за Ню Йорк. През цялото времетраене на пътуването очите ми не престанаха да шарят в очакване на… не знам какво — я полицай, я престъпник да ме види и да ме хване.

Излишна параноя?

Щом стигнах Манхатън, хванах друго такси до Рамзи, в щата Ню Джързи, където знаех, че живее Джули Потъм, сестрата на Натали.

Като стигнахме в Рамзи, таксиджията попита:

— Казвай адреса, приятел.

Беше четири сутринта — много късно (или, в зависимост от гледната точка — много рано) за гостуване на сестрата на Натали. Да не говорим, че имах нужда и да се посвестя. Главата ме болеше. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Цялото ми тяло почваше да се тресе от изтощение.

— Карай в някой мотел.

— В тоя квартал има „Шератон“.

Да, ама те сигурно ще ми поискат документ за самоличност, а евентуално и кредитна карта.

— Не… Дай нещо по-така… по-евтинко.

Намерихме един от онези безлични мотели за камионджии, прелюбодейци и бегълци като мен. При това — със съвсем удачното име „Народен мотел“. Откровеността ми се понрави: не за велики личности, не дори за преуспели, а за такива като нас — от народа. Надписът над сенника обявяваше „Почасова тарифа“ (също като в „Риц-Карлтън“), „Цветна телевизия“ (подигравка с конкурентите, предлагащи все още черно-бяла) и — черешката върху тортата: „Специално за нашите гости: хавлиени кърпи!“.

В такова заведение няма да ти поискат нито документ за самоличност, нито кредитна карта; нямаше да се заинтересуват и дали изобщо имаш пулс.

Жената на рецепцията беше на седемдесет и кусур, а физиономията й обявяваше „всякакви сме ги виждали“. Името на табелчицата й гласеще „Мейбъл“. Косите й бяха с консистенцията на сено. Поисках стая с изглед към задната част.

— Имате ли резервация? — попита ме.

— Шегувате се, нали?

— Да — каза Мейбъл. — Но задните стаи са заети. Всички само от тях искат. Сигурно заради хубавия пейзаж с кофите за боклук. Имам хубава стая, която гледа към покрива на магазина „Стейпълс“, ако желаете.

Мейбъл ме снабди с ключ за 12-а стая, която се оказа далеч не толкова кошмарна, колкото очаквах. Имаше вид на сравнително чиста. Помъчих се да не си представям на какво ли е била свидетел тази стая, откакто съществува, но после, като се замислих, реших, че не бих желал да знам такива подробности дори и за стая в „Риц-Карлтън“.

Тръшнах се на леглото така, както си бях облечен, и изпаднах в един от онези сънища дето не помниш как си заспал и нямаш представа колко е часът, когато се събудиш. На сутринта се протегнах да взема айфона от нощното шкафче и чак тогава, уви, се сетих, че него вече го няма. Или, по-точно, че е в полицията. Дали вече са го проучили? Отбелязали ли са всичките места, които съм търсил, всички есемеси, които съм пращал, всички имейли, които съм писал? Дали не вършеха същото и по отношение на квартирата ми в кампуса? След като имаха разрешително да ме следят посредством айфона ми, толкова ли щеше да ги затрудни да си изкарат и разрешително за обиск на дома ми? Но и да са го изкарали — чудо голямо! Няма да намерят нищо, което да ме инкриминира. Нещо, от което бих се срамувал — да; но кой пък не е използвал интернет търсачки за срамни неща?

Главата не преставаше да ме боли. И то силно. Вонях на пръч. Един душ би се оказал полезен, стига да не се налагаше да си облека пак същите дрехи. Измъкнах се на ослепителната дневна светлина, закрил очи като някой вампир или като заседял се дълги часове в казиното комарджия. Мейбъл беше все още на рецепцията.

— В колко ти свършва смяната? — попитах.

— Ти какво? Сваляш ли ме?

— Ъ, не.

— Щото, ако ще ми се пускаш, ще трябва първо да се попочистиш. Имам си строги изисквания.

— Да ти се намира аспирин или тайленол?

Мейбъл се смръщи, бръкна в чантата си и извади малък склад от болкоуспокояващи: тайленол, адвил, алийв, байер. Избрах си тайленола, глътнах две таблетки и й благодарих.

— В съседния „Таргет“ имат конфекция за свръх едри — каза Мейбъл. — Няма да е лошо да си купиш някоя и друга нова дрешка.

Прекрасна идея. Отидох до магазина и се обзаведох с чифт джинси и бархетна риза, плюс няколко чифта бельо. Освен това: четка и паста за зъби и дезодорант. Нямах намерение да съм беглец задълго, но държах да свърша едно конкретно нещо, преди да се предам на властите.

Да разговарям лично със сестрата на Натали.

И последната ми покупка: евтин клетъчен телефон с нерегистрирана сим карта. Почнах да звъня на Бенедикт — и на клетъчния му, и у тях, и в службата. Отникъде никакъв отговор. Вероятно още не се беше наспал. Зачудих се на кого друг мога да се обадя и реших да пробвам Шента. Отговори ми още на първото позвъняване.

— Ало?

— Джейк съм.

— Какъв е тоя номер, от който ми звъниш?

— Нерегистриран сим.

Кратка пауза. После:

— Няма ли да ми кажеш какво става?

— По петите ми бяха двама върмонтски полицаи.

— Защо?

Обясних й накратко.

— Чакай. Казваш, че от полицаи ли си избягал?

— Обстановката беше такава. Онези хора щяха да ме убият.

— И сега не е късно да се предадеш.

— Рано е още.

— Чуй ме добре, Джейк. Ако си беглец, ако полицията те търси…

— Искам първо да свърша една работа.

— Първо трябва да се предадеш.

— И това ще стане, обаче…

— Никакво „обаче“! Луд ли си?

Нищо чудно.

— Ъъ… не съм.

— Къде си, дявол те взел?

Не й отговорих.

— Джейк! Не си играй с тия работи. Питах те къде си.

— Ще ти се обадя след известно време.

Прекъснах разговора, бесен на себе си. Не биваше да допусна тази грешка — да се обадя на Шента. Вярно, приятелче ми е, но си има и други отговорности и принципи.

Добре. Сега поемаме дълбоко въздух. И после?

После се обадих на сестрата на Натали.

— Ало?

Изключих. Явно Джули си беше у дома. Това ми стигаше като информация. В стаята ми в мотела на видно място имаше номера на някаква таксиметрова служба. Което ме наведе на мисълта, че много от клиентите на „Народния мотел“ избягваха да идват и да си тръгват със собствените си автомобили. Обадих се на номера и поръчах таксито да ме чака пред „Таргет“. Отбих се в мъжката тоалетна, измих се дотолкова, доколкото позволява една мивка, и си сложих новата премяна.

Петнадесет минути по-късно вече звънях на входната врата на Джули Потъм.

Пред дървената врата беше монтирана друга, с армирано стъкло, която й позволяваше да види кой е дошъл, без да му отваря докрай. Но като констатира кой стои на прага й, Джули се ококори и вдигна трепереща ръка пред устата си.

— Все още ли държиш да се правиш, че не ме познаваш? — попитах.

— Махай се моментално или ще викна полицията.

— Защо ме излъга, Джули?

— Напусни дома ми!

— Няма да се махна. Извикай полиция, щом искаш. Нека ме отведат насила. Но аз пак ще се върна. Или ще те проследя до местоработата ти. Или ще те безпокоя нощем. Но няма да се махна, докато не отговориш на въпросите ми.

Очите на Джули шареха ту наляво, ту надясно. Косата й все още имаше онзи миши кестеняв цвят. Не се беше променила особено през последните шест години.

— Остави сестра ми на мира. Има си щастлив брак.

— С кого?

— Как „с кого“?

— Тод не е жив.

Това вече я озадачи.

— Какви ги приказваш?

— Убит е.

— Какво? Боже мой — разшириха се очите й. — Какво си му направил?

— Аз ли? Нищо. Да не би… — Май губех изцяло контрол върху разговора ни. — Аз нямам нищо общо с това. Тод са го намерили в дома, в който е живеел с жена си и с двете им деца.

— Какви деца? Та те нямат деца.

Само я изгледах.

— Ама тя щеше да ми каже, ако… — и гласът й затихна. Имаше вид на ударена с мокър парцал. Това пък ни най-малко не го бях очаквал. Бях живял с чувството, че е в течение на нещата, че е част от всичко, каквото и да означава това „всичко“.

— Джули — изрекох бавно в желанието си да я върна към действителността, — защо, когато ти се обадих, се престори, че не ме познаваш?

Гласът й все още идеше от много далеч.

— Къде? — попита.

— Кое „къде“?

— Къде са го убили?

— Живеел е в Палмето Блъф, в Южна Каролина.

— Не се връзва — завъртя глава тя. — Грешиш нещо. Или ме лъжеш.

— Изобщо не те лъжа.

— Ако Тод е умрял, ако са го убили, както ти твърдиш, Натали щеше да ми каже.

Облизах устни и се напънах да не допусна в гласа си нотката на отчаяние.

— Значи, ти все пак поддържаш връзка с нея.

Никакъв отговор.

— Джули?

— Натали все имаше едно наум, че и това може да се случи.

— Кое „това“?

Очите й най-после успяха да се фокусират и погледът й ме прониза, сякаш беше лазерен лъч.

— Натали предугаждаше, че някой ден ще стигнеш до мен. И дори ми каза какво да ти кажа, ако това стане.

— И какво ти заръча? — преглътнах.

— „Припомни му какво обеща.“

Мълчание.

— Аз обещанието си го спазих — рекох и пристъпих една крачка напред. — Цели шест години го спазвах. Пусни ме да вляза, Джули.

— Не може.

— Тод не е вече между живите. Обещанието си, така или иначе, изпълних. Но нещата вече са други.

— Не ти вярвам.

— Провери уебсайта на Ланфорд. Виж некролога му.

— Какво?

— Включи си компютъра. И потърси некролога на Тод Сандерсън. Ще те изчакам.

Без дума да обели, тя отстъпи и затвори вратата след себе си. Не знаех как да разтълкувам това й действие: дали отиде да проверява уебсайта, или просто й беше писнало от мен. Но нямаше къде другаде да ходя. Затова останах да чакам, загледан във вратата. След десет минути Джули се върна. Отвори остъклената врата и ми даде знак да вляза.

Седнах на дивана. Джули седна насреща ми с шашнат поглед. Очите й приличаха на натрошени стъклени топчета.

— Нищо не разбирам — каза. — Там пише, че бил женен, че имал деца. А аз си мислех…

— Какво си мислеше ти?

Тя тръсна рязко глава.

— Теб какво всъщност те интересува цялата тази работа? Натали, така или иначе, те заряза. Нали те видях на сватбата. Мислех, че няма да дойдеш, но Натали беше сигурна, че ще се появиш. Защо го направи? От склонност към мазохизъм ли?

— Натали беше сигурна, че ще дойда?

— Да.

Кимнах.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Била е убедена, че ще искам да се уверя с очите си.

— Защо?

— Защото не можех да повярвам.

— Че тя може да заобича друг ли?

— Да.

— Но то все пак се е случило. А тя те е накарала да й обещаеш, че няма повече да им се явяваш.

— Аз пък усещах, че не бива да й обещавам такова нещо. Дори в мига, в който й го обещавах, дори докато я гледах как се кълне във вярност на друг, така и не можех да допусна, че Натали е престанала да ме обича. Знам, че звучи като някакъв блян, като самозаблуда. Че създавам впечатлението, че нося на носа си най-дебелите розови очила в историята на човечеството, или че съм някакъв егоцентрик, който не е способен да възприеме действителността. Но пък знам. Знам как се чувствах, докато бяхме двамата заедно — а знам и тя какво изживяваше. Всички тия клишета, над които се надсмиваме — как две сърца биели като едно, как слънцето огрявало и над най-облачния ден, как една връзка можело да надрасте и физическите, и духовните отношения — изведнъж всичко това беше мое. Беше наше — мое и на Натали. Изключено е да сме се лъгали. В любов като нашата и най-слабата фалшива нотка се усеща. Прекалено много бяха миговете, които ме оставяха бездиханен. Живеех, за да слушам смеха й. Погледнех ли я в очите — виждах безкрайността. Прегърнех ли я, осъзнавах — това се случва веднъж в живота, и то само ако имаш късмет. Намерили си бяхме наше си място — рядко срещано и специално място със свой колорит и натюрел, а споходи ли те подобно щастие, почваш да съжаляваш за всеки миг от живота, който не прекарваш там, тъй като все едно си го пропуснал. Съжаляваш околните, понеже знаеш, че те никога няма да изживеят такива непрестанни изблици на страст. Натали ме караше да се чувствам жив. Благодарение на нея всичко около нас гореше и пламтеше. Точно това чувствах аз. И знам, че и Натали го изживяваше по същия начин. Не че бяхме заслепени от любов. Напротив. Любовта ни караше да гледаме по-ясно и затова никога няма да мога да се отърся от нея. И не биваше поначало да й обещавам нищо. Бъркотията може и да е царяла тогава в главата ми, но никога в сърцето ми. Трябваше да се вслушвам единствено в сърцето си.

Докато свърша, сълзите бяха взели да се стичат по бузите ми.

— И ти вярваш, че в действителност е било така?

— Да — кимнах. — Независимо какво ти можеш да ми кажеш.

— И след всичко, което описа… — поде Джули.

А аз довърших изречението й:

— … Натали те остави и се омъжи за някогашното си гадже.

— Някогашно гадже ли? — направи гримаса Джули.

— Ами да.

— Тод никога не й е бил гадже.

— Моля?

— Току-що се бяха запознали. Толкова внезапно стана всичко, че всички зяпнаха от почуда.

— Но тя ми разправяше, че били излизали навремето — тръснах глава, за да я избистря. — Че дори живеели заедно, обичали се, после се разделили, но в крайна сметка установили, че не могат един без друг…

Джули въртеше глава в знак на отрицание, а на мен подът ми се продъни под нозете.

— Вихрена любов било. Поне Натали така ми я описа. И аз не можах да разбера какъв беше този зор да се оженят веднага. Но пък Натали беше човек на изкуството. Непредсказуема. Изпитваше, както ти се изрази, изблици на страст.

Нещо не ми се връзваше. Или, още по-точно казано — нищо не ми се връзваше. Или, погледнато от друг ъгъл, за пръв път бъркотията водеше към някакво проясняване.

— Къде е Натали? — попитах.

Джули прибра косата зад едното си ухо и се загледа настрана.

— Кажи ми, умолявам те.

— Изобщо не разбирам какво става — каза.

— Усещам. Но искам да помогна.

— Тя ме предупреди. Нищо да не ти казвам.

Тук вече не знаех какво да отговоря.

— Според мен най-добре ще е да си вървиш — заключи Джули.

Изключено. Но май ще трябва да подхвана нещата от друга посока, да не й давам да възстанови равновесието си.

— А къде е баща ви? — попитах.

Когато в началото я бях подбрал от вратата, гледаше като леко замаяна. Сега обаче доби вид на зашлевена с плесница.

— Моля?

— Преподавал е в Ланфорд. И то в същата катедра като мен. Къде е сега?

— Каква връзка има това с останалото?

Хубав въпрос, рекох си наум. Великолепен даже.

— Натали изобщо не ми е споменавала за него.

— Така ли? — вдигна почти с безразличие рамене Джули. — Значи, може и да не сте били толкова гъсти, колкото си мислиш.

— Дойде ми на гости в кампуса, но дума не обели за него. Защо?

Джули обмисли за миг следващите си думи:

— Знаеш, предполагам, че той ни заряза преди двадесет и пет години. Тогава бях на пет, а Натали — на девет. Много бегло го помня.

— И къде отиде?

— Какво значение има?

— Моля ти се. Кажи ми къде е отишъл.

— Избяга с някаква студентка, но не е било задълго. Майка ми… Тя така и не му прости. А той се оженил повторно и създал ново семейство.

— Къде са те сега?

— Нямам представа и не ме интересува. Според мама, заминали някъде на запад. Само толкова знам. Никога не съм се интересувала.

— А Натали?

— Какво „Натали“?

— Тя не се ли интересуваше от баща ви?

— Да се интересува ли? Не и с нейния характер. Той беше избягал.

— Натали знаеше ли къде е?

— Не. Но… според мен точно заради това Натали имаше такова особено отношение към мъжете. Когато бяхме малки, тя беше убедена, че татко все някой ден ще се върне и пак ще заживеем заедно. Дори след като се беше оженил повторно. Дори след като от втория си брак имаше деца. Мама разправяше, че бил негодник. За нея, а и за мен, той все едно беше умрял.

— Но не и за Натали, така ли?

Джули нищо не каза. Май я беше обзела друга мисъл.

— Какво има? — попитах.

— Майка ни в момента е в старчески дом. След усложнения от диабета. Опитах се да се грижа за нея, но… — Гласът й заглъхна. — Мама така и не се омъжи повторно. И никак не се радваше на живота. Баща ни като че я лиши от всякакви емоции. Но въпреки всичко Натали все се надяваше на някакво помирение. Все смяташе… как да го кажа… че никога не е късно. Тя поначало си беше мечтател. Смяташе, че ако открие баща ни, ще докаже нещо по този начин. От рода на това, че е възможно някой ден и тя да срещне мъж, който никога няма да я зареже. И по този начин да докаже на света, че и баща ни не е имал намерението да ни изоставя.

— Джули?

— Кажи.

Исках първо да се убедя, че ме гледа в очите.

— И тя срещна такъв мъж.

Джули погледна през задния прозорец и замига. По бузата й се стече сълза.

— Къде е сега Натали?

Тя завъртя глава.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш. Умолявам те. Ако все още не желае да се срещне с мен…

— Разбира се, че не желае — изведнъж отсече ядно Джули. — Ако имаше такова желание, не мислиш ли, че сама щеше да те потърси? Одеве беше прав.

— За кое?

— За делюзията. За розовите ти очила.

— Помогни ми да ги махна, в такъв случай — не отстъпвах аз. — Веднъж завинаги. Помогни ми да прозра истината.

Не съм сигурен дали успях да я убедя. Но и не бях готов да отстъпя. Предполагам, че по погледа ми го усети. И може би затова най-сетне се примири.

— След сватбата Натали и Тод заминаха за Дания — каза. — Живееха там, но и много пътуваха. Тод работеше като лекар за някаква благотворителна организация. Не помня как се казваше. Нещо от сорта на „Нов живот“.

— „Ново начало“.

— Да, това беше. Пътуваха до разни бедни страни. Тод оперираше крайно нуждаещи се хора. А Натали рисуваше и преподаваше. Страшно й харесваше. Бяха щастливи. Или поне такова впечатление създаваха у мен.

— Кога за последен път я видя?

— На сватбата им.

— Искаш да кажеш, че от шест години и ти не си я виждала?

— Точно така. След сватбата Натали спомена, че животът й с Тод щял да представлява едно славно приключение. И че може би щяло да мине дълго време, преди пак да се срещнем.

Направо не вярвах на ушите си.

— И ти нито веднъж не им отиде на гости? А и тя не се върна през това време?

— Не съм. Но нали ти казах? Тя предварително ме предупреди. Получавах по някоя и друга картичка от Дания. И нищо повече.

— Никакви имейли? Никакви телефонни разговори?

— Тя не ползва нито електронна поща, нито телефон. Съвременната техника само й обърквала мислите и й пречела на работата.

— Тя ли ти го каза? — направих гримаса.

— Да.

— И ти й повярва? Ами ако трябваше нещо спешно да й съобщиш?

— Тя сама избра така да устрои живота си — сви рамене Джули.

— И на теб това не ти се стори странно?

— Видя ми се. Дори изтъкнах много от аргументите, които и ти сега повдигаш. Но не можех нищо повече да направя. Тя беше категорична, че точно по този начин иска да живее. Че за нея това било началото на съвсем нов житейски път. Коя съм аз, че да й преча?

Тръснах глава и в знак на недоверие, и за да избистря мислите си.

— Кога за последно получи картичка от нея?

— Преди доста време беше. Преди няколко месеца, да не кажа половин година.

— С други думи, и ти не знаеш къде е, така ли излиза?

— В Дания е според мен, но не бих могла да го твърдя със сигурност. Не. А и не мога да проумея как мъжът й е живял през същото време с друга жена в Южна Каролина и така нататък. Никаква логика в нищо не виждам, нали ме разбираш? И не знам къде е тя всъщност.

Стресна ни рязкото чукане по вратата. Джули дори се протегна да ме хване за ръка, сякаш се нуждаеше от утеха. Чукането се повтори, след което някой извика:

— Полиция! Джейкъб Фишър? Сградата е блокирана. Излезте с вдигнати високо ръце.