Шест години

Тридесет и втора глава

Така че ФБР се интересували какво знам аз по въпроса, обясни Шента. Казах й самата истина: нищо не знам. Но я попитах какво точно е пишело в завещанието й. Не било никак сложно: всичките й активи трябвало да се разделят по равно между майка й и сестра й. Освен това пожелала да я кремират, като освен това изразила особено необичайното желание да разпръснат праха й в гората, която гледа към четириъгълния вътрешен двор на университета Ланфорд.

Обмислих съдържанието на завещанието. Прецених и къде са го намерили. Отговорът все още ми убягваше, но имах усещането, че кръжа точно отгоре му.

Когато станах да си вървя, Шента попита:

— Сигурен ли си, че нямаш какво да споделиш по въпроса?

— Напълно — отвърнах.

Макар да си мислех, че може пък и да имам. Но нямах желанието да го споделям тъкмо с Шента или с ФБР. Имах й точно толкова доверие, колкото бих имал всекиму, обявил ми най-откровено, че е верен най-вече на закона. Да й спомена за „Ново начало“ например, щеше да е направо катастрофално. Но онова, което съвсем ме убеждаваше, че съм прав, беше фактът, че самата Натали не бе имала доверие в правоохранителните институции.

А защо?

До този момент не се бях замислял по въпроса. Натали е имала възможността да се довери на ченгетата и да я включат в програма за защитени свидетели или нещо от сорта. Но не го е сторила. Защо? Какво ли е знаела, че да не тръгне по този път? Но пък щом тя е нямала вяра на ченгетата, на какво основание трябваше да им имам аз?

Извадих отново клетъчния си телефон и опитах флоридския номер на Малкълм Хюм. И пак никакъв отговор. Достатъчно. Закрачих бързо към „Кларк Хаус“. Госпожа Динсмор тъкмо се настаняваше зад бюрото си. И ме изгледа над сърповидните си очила за четене.

— Не би трябвало да си тук.

Нямах настроение нито за оправдания, нито за задевки. Казах й само, че не съм успял да се свържа с Малкълм Хюм.

— В момента не е във Виро Бийч — рече тя.

— А да имаш представа къде е?

— Имам.

— Ще ми кажеш ли?

Тя посвети известно време на подреждането на листата върху бюрото си и на нагласяването на някакъв кламер.

— Отседнал е във виличката си на Лейк Канет.

Преди много години ме беше поканил да го посетя на езерото да ловим риба, но така и не отидох. Ненавиждам риболова. Не намирам никакво удоволствие в него, пък и поначало не си падам по мързелашките дейности, граничещи с дзен медитирането. Трудно ми е да се изключвам от околния свят. Предпочитам да чета, вместо да оставям мисълта ми да се рее. Обичам мозъкът ми да е ангажиран. Но си спомних, че крайезерният имот е бил притежание на рода на госпожа Хюм в продължение на няколко поколения. Професорът редовно се шегуваше, че като ходел там, се чувствал на гости, та благодарение на това го възприемал съвсем като място за почивка.

Или като идеално място за криене.

— Не знаех, че все още я имат тая вила — рекох.

— Качва се там няколко пъти в годината. Приятно му е да се усамотява.

— Не знаех.

— Е, и той не разправя по хората, когато ходи.

— Но на теб ти казва.

— Само на мен — заяви госпожа Динсмор, сякаш ставаше дума за най-очевидното нещо на този свят. — Не обича да го посещават хора. Предпочита да е сам, да пише и да лови риба на спокойствие и тишина.

— Нали? — подметнах. — Да се отърси от буйното ежедневие на пренаселения затворен жилищен комплекс във Виро Бийч.

— Много смешно.

— Благодаря.

— Ти си в платен отпуск — каза тя. — Може би няма да е лошо да си го ползваш извън университета.

— Госпожо Динсмор?

Вдигна поглед.

— Нали знаеш за какво ти досаждам напоследък?

— Имаш предвид разните му там убити студенти и изчезнали професори?

— Да.

— Е, и?

— Ще те помоля да ми дадеш адреса на крайезерната вила. На всяка цена трябва да разговарям насаме с професор Хюм.