Шест години

Тридесет и шеста глава

Година по-късно

Студент от дъното на аудиторията вдига ръка.

— Професор Уайс?

— Кажете, Кенеди — отвръщам.

Това е новото ми име: професор Пол Уайс. И преподавам в голям университет в щата Ню Мексико. От съображения за сигурност не мога да ви кажа как се казва. След всичките онези трупове край езерото силните на деня решиха, че ще е най-добре за мен да ме включат в програма за защитени свидетели. И ето че се озовах на запад. Високото надморско равнище все още ме поизмъчва, но, общо взето, съм доволен, че дойдох. Изненадвам се сам от себе си, понеже винаги съм мислил, че ще прекарам живота си по източното крайбрежие, но явно животът ни налага да се приспособяваме.

Както може да се очаква, Ланфорд ми липсва. Липсва ми и старият начин на живот. Макар и да не е редно, с Бенедикт продължаваме да поддържаме контакт. Създадохме си имейл акаунт към AOL (старомодни сме все пак) и съобщенията ги оставяме в папката „чернови“, без да натискаме бутона „изпрати“. Периодически проверяваме акаунта.

Голямата новина в живота на Бенедикт е тази, че наркокартелът, който го преследваше, се затрил окончателно в битка за надмощие с друга банда. Така че, казано накратко, той най-сетне е свободен да се върне при Мари-Ан. С тази уговорка, че при последната му проверка на акаунта й във фейсбук установил, че статусът й е променен от „в интимна връзка“ на „омъжена“. А и на нейната страница, и на онази на Кевин изобилствали снимки от сватбата им.

Аз го врънкам да й каже все пак истината. Той обаче се опъва. Не щял да й обърква живота.

Че то животът си е поначало една бъркотия, разправям му.

Дълбока мисъл, нали?

А аз успях най-сетне да подредя докрай всички парченца от загадката. Доста време ми потрябва. Един от главорезите на Майнър, когото Джед беше прострелял, оцеля. И показанията му потвърдиха подозренията ми. Крадците, известни под името „Невидимите“, влезли с взлом в банката на Канал Стрийт. В касетата на Тод Сандерсън намерили както завещания, така и задгранични паспорти. Взели паспортите, понеже щели според тях да ги пласират по-лесно на черния пазар. Един от „Невидимите“ разпознал името на Натали и доложил за това на фамилията Майнър, която я търсела активно въпреки това, че били минали шест години. И тъй като касетата била наета на името на Тод Сандерсън, наложило се Дани Зукър и Ото Деверо да му отидат на гости.

Оттам насетне знаете какво се случи. Или поне повечето подробности.

И въпреки всичко сума ти въпроси си оставаха без отговор. Включително и онзи, който бях задал на Дани Зукър, мигове преди животът му да приключи: защо фамилията Майнър се беше вманиачила толкова да открие къде е Натали? Тя е била вече обявила на практика, че няма да свидетелства. За какво им е трябвало да ровят, да я изкарат на светло, когато това е можело в крайна сметка да я принуди пак да търси спасение у полицията? По някое време бях почнал да вярвам, че зад цялата работа стои всъщност Дани Зукър, понеже той е убил Арчър Майнър и искал да се подсигури, че няма да остане на този свят жива душа, която да съобщи този факт на Максуел Майнър. Но и това май не се връзваше, ако се съди по озадачената му физиономия, когато го обвиних във въпросното престъпление.

„Ти просто си говориш наизуст, нали?“

Така реагира тогава Дани Зукър. И се оказа, че е бил прав. Но почнах да си съставям картинката, особено след като взех да умувам по останалия най-съществен въпрос — по случая, откъдето беше тръгнало всичко останало:

Къде беше бащата на Натали?

Разкрих отговора на този въпрос преди близо година. Два дни преди да ме изпратят в Ню Мексико, посетих отново майката на Натали в старческия дом „Хайд Парк“, маскиран по доста любителски начин. (Маскировката ми в момента е много по-семпла: ходя с обръсната глава. Няма ги младежките ми буйни професорски къдрици. Кубето ми лъщи. Липсва ми само златната обичка, че да ме сбъркат с „Мистър Клийн“.)

— Този път държа да узная истината — рекох на Силвия Ейвъри.

— Вече ви я казах.

Да се сдобиеш с нова самоличност и да изчезнеш, понеже си бил обвинен в педофилия или си стъпил накриво пред някой наркокартел, или си била бита от жесток съпруг, или си била свидетелка на извършено от мафията убийство — това го разбирам. Но да се скриеш за цял живот заради преписвачески скандал в университет и да не се появиш дори сега, след като Арчър Майнър не е вече между живите — това не ми го побираше главата.

— Бащата на Натали изобщо не е избягал, нали?

Тя не ми отговори.

— Ами са го убили — рекох.

Силвия Ейвъри май вече нямаше сили да ми възразява. Просто седеше вкаменена насреща ми.

— Казали сте на Натали, че баща й никога, в никакъв случай нямало да я изостави.

— Така беше — каза тя. — Толкова силно я обичаше. И Джули обичаше. И мен. Такъв добър човек беше поначало.

— Прекалено добър — отбелязах. — Затова винаги е виждал нещата само в черно и бяло.

— Прав сте.

— Когато ви съобщих, че Арчър Майнър е загинал, вие казахте „Така му се пада“. Той ли беше убиецът на съпруга ви?

Тя сведе глава.

— Никой вече не може да ви навреди — рекох, което беше само отчасти вярно. — Арчър Майнър ли уби съпруга ви, или друг човек, изпратен от баща му?

Едва тогава тя ми отговори:

— Самият Арчър.

Кимнах. Предварително го бях изчислил.

— Дойде въоръжен у дома — разправяше Силвия. — Настоя Арон да му даде писмената работа, която доказвала, че е преписвал. Защото, не знам дали го оценявате, той наистина се мъчеше да излезе от сянката на баща си, и ако се разчуеше, че е преписвал…

— Това е щяло да го смъкне на нивото на баща му.

— Умолявах Арон да изпълни желанието му. Но той се запъна. Мислеше, че Арчър блъфира. Тогава Арчър запъна пистолета в главата на Арон и… — Затвори очи. — Смееше се, докато натискаше спусъка. Това ми е най-яркият спомен оттогава. Смехът на Арчър Майнър. После ми заповяда аз да му дам писмената работа, иначе съм щяла да бъда следващата. Аз, естествено, му я дадох. По-късно дойдоха двама души. От хората на баща му. И отнесоха тялото на Арон. След което единият от онези двамата ме накара да седна. И ми каза, че ако само думичка обеля за случилото се, с дъщерите ми щели да се случат отвратителни неща. Няколкократно го подчерта. Нареди ми да казвам, че Арон е избягал. Което и направих. Поддържах лъжата през всичките тези години единствено за да осигуря безопасността на момичетата ми. Надявам се, че поне това оценявате.

— Оценявам го — изрекох с болка.

— Нямаше как да не изкарам бедния ми Арон злодея в случая. Та дъщерите му да престанат да разпитват за него.

— Но Натали отказа да го възприеме, така ли?

— Не преставаше да ме врънка.

— И както казахте миналия път, лъжата я е съсипала. Мисълта, че баща й я е зарязал.

— Най-отвратителната идея, която можеш да внушиш на едно младо момиче. Сигурно трябваше друго да измисля. Но какво?

— Значи, тя не спираше да ви разпитва, казвате.

— Не миряса. Върна се в Ланфорд да говори с професор Хюм.

— Но и Хюм не е знаел.

— Не знаеше. А тя не спираше да пита и разпитва.

— Което е можело да й докара единствено неприятности.

— Именно.

— Поради което решихте да й признаете истината. Че баща й не е избягал със студентка. И не е избягал, понеже се е боял от фамилията Майнър. Видяхте се принудена да й кажете в крайна сметка самата истина — че Арчър Майнър е убил баща й най-хладнокръвно, с усмивка на уста.

Силвия Ейвъри не кимна. Нямаше и нужда. Сбогувах се и си тръгнах.

Сега вече ми беше ясно какво е търсела през онази нощ Натали във високата офис сграда. Защо е отишла при Арчър Майнър тогава, когато е щял да бъде сам. И защо Максуел Майнър не преставаше да търси Натали. Не защото се е притеснявал от нейните свидетелски показания.

А защото е искал да отмъсти за убийството на сина си.

В следващото, което ще ви кажа, не съм стопроцентово сигурен. Нямам представа дали Натали е простреляла Арчър Майнър с усмивка на уста, или пистолетът й е гръмнал случайно, или Арчър Майнър е взел да я заплашва, или го е направила при самоотбрана. Но и не ме интересува всъщност.

Предишният човек, който бях, щеше да се вълнува от този въпрос. На новия ми „аз“ му беше безразлично.

Край на лекцията. Тръгвам през ливадата. Небето над Санта Фе е по-синьо, откъдето и да било другаде. Засенчвам с длан очите си и крача напред.

В онзи ден преди една година, със заседналия в рамото ми куршум, гледах как Натали си тръгва от мен. И тогава извиках „Изключено е“, когато поиска от мен да й обещая, че няма да я търся. Отказа както да ме изслуша, така и да почака. Наложи ми се да сляза от колата. Болката в рамото изобщо не можеше да се сравнява с болката от това, че пак ме изоставяше. Затичах се към нея. Обгърнах я с двете си ръце — дори с болната, простреляната — и я притиснах към себе си. И двамата стиснахме очи. Стоях, вкопчил се в нея, и се чудех дали друг път някога съм изпитвал подобно задоволство. Тя се разплака. А аз я прегърнах още по-силно. Тя положи глава върху гърдите ми. После, за секунда, се опита да се отскубне. Но само за секунда. Ясно й беше, че този път няма да я пусна. Независимо от всичко, което вероятно е направила или е щяла да направи.

Все още не съм я пуснал.

Там, пред мен, една красива жена на име Даяна Уайс носи брачна халка, която е еднаква с моята. През този разкошен ден е решила да проведе часа си по живопис на открито. Минава от студент на студент, коментира творбите им и дава насоки.

Знае, че знам, макар никога да не сме зачеквали темата. И се питам дали това е свързано с първия път, когато ме напусна и когато е преценила, че няма да мога да живея с истината за деянията й. За тогавашния ми „аз“ може би е била права.

Но сега вече мога.

Даяна Уайс вдига глава и ме вижда, че вървя към нея. Усмивката й буквално засенчва слънцето. Днес моята красива съпруга сияе повече от всякога. Или може би си внушавам заради чувствата ми към нея. Или така ми се струва, понеже знам, че е бременна с детето ни вече седми месец.

Часът й свършва. Студентите не бързат да се разотиват. Когато най-после оставаме насаме, тя хваща ръката ми, поглежда ме в очите и ми казва:

— Обичам те.

— И аз те обичам — казвам.

Тя ми се усмихва. Пред усмивката й сивото няма никакви шансове. И се разтваря в прекрасна мъглявина от ярки цветове.