Шест години

Двадесет и четвърта глава

Шофираше Бенедикт.

— Няма ли да ме светнеш какво стана преди това?

— Дълга история.

— Но пък и дълъг път ни чака. Та понеже стана дума: къде ще искаш да те оставя?

Хубав въпрос. Нямаше начин да се върна в кампуса. Първо, бях прогонен оттам; и второ, както ми напомниха детективите Мълхоланд и Телеско, там можеха да ме потърсят група много сериозни злодеи. И се запитах Джед и Куки от групата злодеи на Боб и Ото ли са, или по петите ми са две различни групи злодеи. Съмнявах се. Боб и Ото бяха печени професионалисти. Отвличането ми си беше за тях най-обикновено ежедневие. Докато Джед и Куки бяха непохватни аматьори — неуверени, гневни, уплашени. Не знаех как да тълкувам това, но имах чувството, че не е маловажно.

— И аз се чудя.

— В такъв случай ще карам към кампуса, окей? А ти ще ми попълниш знанията за случилото се с теб.

Така и стана. Бенедикт не откъсваше очи от пътя и само от време на време кимваше. Лицето му бе безизразно, ръцете му държаха волана неизменно на десет и на два часа. Когато свърших, мълча в продължение на няколко секунди. А след това:

— Джейк?

— Казвай.

— Остави тая работа.

— Не съм убеден, че ще мога.

— Помисли си само колко души искат да ти светят маслото.

— Поначало никога не съм бил популярна личност.

— Така е. Но си се набутал в някаква отвратителна каша.

— Леле, какви високопарни изрази от един професор по хуманитарните науки.

— Най-сериозно ти го казвам.

Оценявах този факт.

— Що за хора са ония във Върмонт? — попита Бенедикт.

— Стари приятели, да речем. И тъкмо това е най-идиотското. Джед и Куки бяха там още навремето, когато се запознах с Натали.

— А сега искат да те пречукат, така ли?

— Според Джед аз съм замесен в убийството на Тод Сандерсън. Само дето не мога да изчисля на него какво му пука и откъде изобщо е познавал Тод. Не мога да напипам връзката помежду им.

— Връзката между тоя Джед и Тод Сандерсън ли?

— Да.

— Че той, отговорът, е очебиен, не смяташ ли?

— Натали — кимнах.

— Ъхъ.

— Когато за пръв път я видях — казах след кратък размисъл, — Натали седеше тъкмо до този Джед. Помня, че дори ми мина през ум мисълта, че са гаджета.

— В такъв случай излиза, че връзката е налице между трима ви.

— В смисъл?

— Че сте познавали Натали в плътско отношение.

Тезата никак не ми се понрави.

— Не може да се каже със сигурност — рекох неубедено.

— Ще ми позволиш ли да изкажа очевидното?

— Щом се налага.

— Знаеш, че си имам вземане-даване с куп жени — каза Бенедикт. — С риск да се изфукам, ще допълня, че мога да мина и за спец по въпроса.

— Да се изфукаш ли? — направих гримаса.

— Та има жени, които само неприятности могат да ти навлекат. Нали ме разбираш?

— Неприятности, казваш.

— Точно така.

— И сега ще ми заявиш, че Натали е точно този тип жена.

— Ами да. Ти, Джед, Тод — заизрежда Бенедикт. — Не се бъзвай, но аз лично не виждам друго обяснение.

— А именно?

— Че тази твоя Натали е направо изперкала.

Намръщих се. Изминахме известно разстояние.

— Имам една вила, която ползвам за офис — каза Бенедикт. — Вземи да отседнеш там, докато се уталожат нещата.

— Благодаря.

Изминахме още малко път.

— Джейк?

— Казвай.

— Поначало ние, мъжете, вечно хлътваме яко тъкмо по най-изперкалите — обяви Бенедикт. — Това ни е слабост. Все разправяме, че не щем излишни емоции, но накрая точно това се получава.

— Много дълбокомислено, Бенедикт.

— Мога ли само още един въпрос да ти задам?

— Давай.

Стори ми се, че стисна волана по-здраво.

— Ти как точно попадна на некролога на Тод?

— Моля? — извърнах се с лице към него.

— За некролога те питам. Как точно го видя?

Сигурно съм изглеждал много смаян.

— Ами беше на първата страница на университетския уебсайт. Какво точно имаш предвид?

— Нищо. Просто се зачудих.

— Не помниш ли, че ти го казах в кабинета ми. А пък ти одобри идеята ми да отида на погребението. Не си ли спомняш?

— Много добре — каза Бенедикт. — А сега ти давам идеята да зарежеш цялата тая работа.

Не му отговорих. Пътувахме известно време в пълно мълчание. После Бенедикт взе, че го наруши.

— Едно нещо не ми дава мира.

— А именно?

— Как е успяла да те открие полицията в дома на сестрата на Натали?

И аз си бях задал същия въпрос, но чак сега отговорът ме удари в очите.

— Шента.

— Тоест тя знаеше къде си, така ли?

Описах му как й се бях обадил и как, като първия глупак, не се бях отървал от телефона с нерегистрираната сим карта. След като могат да те проследят по регистрирания ти телефон, какво им пречи да те спипат и по нерегистриран такъв, по номера на симкартата, който се е появил на дисплея на Шента? Апаратът все още ми беше в джоба и се запитах дали да не го изхвърля през прозореца на колата. Късно е. Пък и полицията вече беше най-малката ми грижа.

След като ректорът Трип ме помоли да изляза в отпуск, бях си подготвил един куфар и заедно с лаптопа ги бях оставил в кабинета си в „Кларк Хаус“. И се чудех дали пък някой, хей така, не държи под око квартирата ми и кабинета ми в кампуса. Сигурно пресилвах нещата, ама може ли да знае човек. Бенедикт предложи да паркираме доста далеч оттам. Огледахме се за някакви необичайни признаци. Всичко изглеждаше нормално.

— Дай да пратим някой студент да донесе багажа ти — каза той.

— Един студент вече пострада заради мен — завъртях глава.

— В случая няма никакъв риск.

— Не ща, все пак.

„Кларк Хаус“ беше заключена. Вмъкнах се скришом през задния вход, грабнах нещата си и се върнах забързано в колата на Бенедикт. Никой не стреля по мен. Едно на нула за добрите. Бенедикт ме откара до задния вход на вилата му и ме пусна да сляза.

— Много ти благодаря — рекох.

— Имам да проверявам куп есета. Нали ще се оправиш сам?

— Няма проблем.

— И отиди на лекар да ти прегледат главата.

Все още имах известно остатъчно главоболие. Вероятно от нещо като сътресение, от преумора, стрес или съчетание и от трите. Де да знам. Но се съмнявах, че се нуждая от лекарска намеса. Благодарих повторно на Бенедикт и се настаних в стаята. Извадих лаптопа и го сложих върху бюрото.

Време е, рекох си, за малко кибердетективщини.

Сигурно се чудите кое ме караше да мисля, че от мен става първокласен следовател и откъде изобщо знам как действа един кибердетектив. Нито съм такъв, нито знаех какво да правя. Знам единствено как да вкарам въпрос в търсачката гугъл. И точно това предприех като начало.

Първо проверих датата: 24 май, преди шест години.

Същата, която бях видял на снимката от охранителната камера, показана ми от нюйоркската полиция. Логично беше да предположа, че ако нещо е станало на тази дата, ще е… ами да го наречем „престъпление“. За което може и да е писало във вестниците. Минимална вероятност, казвате? Съгласен съм. Но все трябваше да почна отнякъде.

Чукнах бутона и моментално на екрана наизскачаха отправки към репортажи за някакво торнадо в щата Канзас. Налагаше се да постесня малко тематиката. Затова добавих „Ню Йорк Сити“ и пак чукнах бутона. Първият линк ме уведоми, че в мач от Националната хокейна лига „Ню Йорк Рейнджърс“ паднали с 2:1 от „Бъфало Сейбърс“. Втори линк: „Ню Йорк Метс“ бият „Аризона Даймъндбакс“ 5:3 на бейзбол. Ама че вманиачено на спортни теми е това, нашето общество.

Но най-после попаднах на сайт, следящ и архивиращ нюйоркските ежедневници. През последните две седмици повечето вестници водеха на челните си страници с репортажи за поредица безумно смели банкови обири в град Ню Йорк. Обирджиите действали нощем, не оставяли никакви следи, заради което ги били кръстили „Невидимите“. Страшно оригинално. Оттам кликнах на линка към архивите от 24 май преди шест години и взех да се ровя из киберстраниците с градските вести.

Водещите теми за деня: Въоръжен мъж извършва нападение срещу френското консулство. Полицията разбива шайка украинци — дилъри на хероин. В съда гледат делото срещу полицай на име Джордан Смит, обвинен в изнасилване. Възникват подозрения във връзка с пожар на жилищен имот в Стейтън Айлънд. Управител на хедж фонд към „Солем Хамилтон“ е подведен под отговорност за участие във финансова пирамида. Щатски ревизор е обвинен в нарушение на етичните правила.

Празна работа. А може и да не е. Ами ако Натали е била член на украинската банда? Или пък се е познавала с управителя на хедж фонда — оная снимка можеше да е правена във фоайето на някоя бизнес сграда — или с щатския ревизор, в краен случай. Ами аз къде ли съм бил на същата дата преди шест години? Двадесет и четвърти май. Било е към края на учебната година. Може и вече да е нямало лекции.

Преди шест години.

Точно по това време трябваше да съм бил в съвсем окаяно състояние, както ми беше напомнил съвсем скоро Бенедикт в „Бар-библиотеката“. Нямаше и месец, откакто баща ми се беше споминал от инфаркт. Дипломната ми работа отказваше да се напише сама. Двадесет и четвърти май. Горе-долу по това време и професор Трейнър беше вдигнал оня купон, на който непълнолетните бяха консумирали алкохол. А аз бях настоял да го накажат сериозно, като по този начин бях поопънал отношенията си с професор Хюм.

Тук обаче не ставаше дума за моя живот. А за този на Натали.

Охранителната камера я е снимала на 24 май. Замислих се за миг отново върху датата. Добре, да приемем, че на 24 май наистина е станало някакво престъпление или произшествие. Което си беше напълно възможно, както вече бях изчислил. Сега обаче задълбах върху тази мисъл. Ако приемем, че събитието е станало на 24 май, кога са щели вестниците да го отразят?

На 25 май, разбира се, а не на 24-и.

Не беше кой знае колко брилянтна мисъл, но пък съдържаше известна логика. Намерих вестниците от 25 май и пак се зарових в градската рубрика. Водещи новини: Покушение срещу местния благотворител Арчър Майнър. Две жертви на пожар в нюйоркския квартал Челси. Полицай стреля по невъоръжен младеж. Един убил бившата си съпруга. Директор на гимназия задържан за присвояване на училищни средства.

Само си губех времето.

Затворих очи и ги разтърках. Назрял беше моментът да се откажа. Да си легна и да склопя очи. Да спазя обещанието си и да се съобразя с желанието, явно изразено от жената, която смятах за своята истинска любов. Освен ако Бенедикт не се окажеше прав в това, че Тод и Джед също са си мислели, че Натали е тяхната истинска любов. При което ме обзе някакво първобитно чувство — ревност, да го наречем.

Ъъ. Не го възприемам.

Джед не ме преследваше в ролята на ревнив любовник. А пък Тод… е, не знам при него как точно са стояли нещата, но и какво значение има в края на краищата. И все пак не можех да си представя да се откажа. Не ми е в характера. И изобщо в чий характер го има? Може ли човек да живее, след като в ума му щъкат толкова останали без отговор въпроси?

Но някакво едва чуващо се гласче в ума ми ми нашепваше: Да, ама поне ще си жив!

Няма да стане. Изключено е. Вече ме бяха отвличали, заплашвали, нападали, арестували, да не говорим, че и аз бях убил човек…

Тпруу!!! Задръж така! Убил бях човек — но пък вече му знаех името!

Надвесих се над клавиатурата и гугълнах „Ото Деверо“.

Очаквах да видя първо некролог. Нищо подобно. Първият линк се отнасяше до форум на „ентусиасти на гангстерска тема“. Най-сериозно ви говоря. Стигнах до дискусиите им, но се оказа, че трябвало да си създам профил. Скалъпих го на бърза ръка.

И стигнах до тема „Почивай в мир, Ото“. Кликнах на линка:

Не вярвах на очите си. Какво още не съм видял? Фенсайт за осъдени педофили, може би?

След горното следваха десетина коментара — че и похвали! — по повод някои от най-гадните деяния, извършени от Ото. Бях чувал, че в интернет човек може да намери какви ли не перверзии. И ето че и самият аз бях попаднал на сайт за почитатели на гангстерското насилие. Що за свят е този, нашият!

Но на четиринадесетия коментар улучих десятката.

Следваше адрес в квартал Флъшинг, в Куинс.

Върху бюрото беше оставен бележник. Грабнах молив, облегнах се назад и от лявата страна на листа написах името на Натали. Под нейното — името на Тод. После изредих още имена: моето, на Джед, Куки, Боб, Ото — всички имена, които ми минаха през ума. Дилия Сандерсън; Ибън Трейнър; бащата на Натали — Арон Клайнър, и майка й — Силвия Ейвъри; Джули Потъм; та дори и Малкълм Хюм. До един. После от дясната страна на листа — от горе на долу — начертах линия на времето.

До възможно най-далечното минало. Кога всъщност е започнала цялата тази история?

Нямах никаква представа.

Хайде отначало.

Преди двадесет и пет години бащата на Натали — преподавател тук, в Ланфорд — избягва с някаква студентка. Според Джули Потъм татенцето впоследствие се жени повторно и заживява нов живот на нов адрес. Единственият проблем е, че не оставя никаква диря след себе си. Или, както се изрази Шента — каквато дъщерята, такъв и бащата. И Натали, и баща й сякаш се бяха изпарили от този свят. Без каквато и да било диря.

Свързах с черта Натали и баща й.

Откъде можех да науча нещо повече за тази връзка? Замислих се върху казаното от Джули. Нейните сведения за повторния брак на баща им идеха от майка й. Нищо чудно майката да не е споделила с нея всичко, което е знаела. Току-виж се оказало, че е знаела и новия адрес на бащата. Така или иначе, длъжен бях да си поговоря с нея. Как обаче? Била в старчески дом. Така поне каза Джули. Но нито знам в кой дом е, нито мога да разчитам Джули да ми каже. И все пак надали ще ми е особено трудно да открия къде е госпожа Ейвъри.

И оградих в кръг името на Силвия Ейвъри — майката на Натали.

Хайде сега пак при линията на времето. Отмятах годините една по една, докато стигнах допреди двадесет години — времето, когато Тод Сандерсън е бил все още студент. Насмалко да го изключат след самоубийството на баща му. Сетих се за студентското му досие и за некролога му. И на двете места се споменаваше, че Тод се е постарал да се сдобри с обществото, като е създал благотворително дружество.

Така че записах в бележника „Ново начало“.

Първо, „Ново начало“ се е родило тук, в самия кампус, като следствие от личната трагедия на Тод. Второ, преди шест години Натали е съобщила на сестра си, че двамата с Тод смятат да пътуват по света по линия на благотворителността на „Ново начало“. Трето, според истинската съпруга на Тод, Дилия Сандерсън, „Ново начало“ било единственият смисъл в живота на Тод. Четвърто, по време на създаването на „Ново начало“ моят любим наставник професор Хюм е бил съветник към катедрата.

Взех да почуквам с молива върху бележника. В цялата тая работа навсякъде изскачаше това „Ново начало“. Каквото и да означава „цялата тази работа“.

Явно се налага да надникна и в това благотворително дружество. Ако приемем, че Натали е пътувала по линия на „Ново начало“, току-виж някой там имал идея къде се намира в момента. И пак забих в интернет търсачката. Целта на „Ново начало“ е била да дава нов шанс на онеправдани хора, макар дейността им да не се отличаваше с особена съсредоточеност: работили са и с деца със заешка уста, и с дисиденти, нуждаещи се от политическо убежище, и с банкрутирали люде; намирали са работа и на безработни с грехове в миналото си.

Най-кратко казано, придържали са се към мантрата, изписана най-долу на уеб страницата им: „Помагаме на крайно нуждаещите се от ново начало“.

По-неясно не можаха ли да го кажат — намръщих се.

Имаше и линк за изпращане на средства. И понеже благотворителното дружество „Ново начало“ е било регистрирано по раздел 503(с), чл. 3 от данъчния закон, изпратените му суми подлежаха на приспадане от дължимия годишен данък на хазната. Нямаше списък на служителите в дружеството. Никъде не се споменаваше нито Тод Сандерсън, нито Малкълм Хюм, нито който и да било друг. Нямаше и служебен адрес. Телефонният им номер беше с код 843 — Южна Каролина. Набрах номера. Обади ми се телефонен секретар. Не оставих съобщение.

Открих онлайн компания, която проучвала разните благотворителни дружества, „за да сте сигурни кому давате парите си“. Срещу скромна такса ти пращали пълна сводка за благотворителното дружество, което те интересува, включително данъчния му формуляр 990 (каквото и да означаваше това), плюс „всеобхватен анализ с пълни финансови данни, целенасочени решения, биографии на ръководителите, дъщерни дружества, разходи по набирането на средства и други дейности“. Платих скромната такса. И получих имейл, че сводката ще ми бъде изпратена по електронен път на следващия ден.

Спокойно можех да ги изчакам. Главата ми пулсираше като ударен с паве палец на крака. Жаждата ми за сън извираше направо от мозъка на костите ми. На следващия ден възнамерявах да отида на погребението на Ото Деверо, но засега тялото се нуждаеше и от отдих, и от прехрана. Взех си душ, хапнах набързо и заспах като утрепан — което, ако се съди по заобикалящите ме събития, беше съвсем уместно.