Шест години

Двадесет и седма глава

Ако трябваше да направя класация на многобройните сюрреалистични мигове, които изживявах напоследък, сегашният — най-добрият ми приятел да е насочил оръжие към мен — щеше да си проправи с лакти път до първото място. Тръснах глава. Как можах нищо да не видя, нито да го усетя? Очилата му в тези огромни рамки изглеждаха повече от смешни. А прическата му буквално ме предизвикваше да се усъмня в душевното му здраве и в личния му пространствено-времеви континуум.

Бенедикт стоеше по зелено поло, бежови кадифени джинси и сако от туид — и с пистолет в ръка. Част от мен настояваше да се изсмея на висок глас. Имах милион въпроси, които исках да му задам, но започнах с онзи, който бях формулирал толкова много пъти от самото начало:

— Къде е Натали?

Поне по лицето му не се изписа никаква изненада, като го чу.

— Нямам представа.

— Ще ме стреляш ли с това нещо? — посочих пищова в ръката му.

— Заклел съм се — каза. — Поел съм обет.

— Да ме застреляш ли?

— Да убия всеки, който разкрие тайната ми.

— Дори ако е най-добрият ти приятел?

— Да. И него.

— Напълно те разбирам — кимнах.

— Какво разбираш?

— За Джамал У. Лангстън — посочих екрана. — Бил е прокурор кръстоносец. Изправил се срещу смъртоносните наркокартели на Гана, без изобщо да се замисли за собствената си безопасност. Успял е да стори онова, което никой друг дотогава не успявал — да ги победи. И е загинал геройски.

Изчаках го да каже нещо. Но той мълчеше.

— Смел човек — казах.

— Глупав човек — поправи ме Бенедикт.

— Картелите се заклели да му отмъстят и ако може да се вярва на тази статия, успели са да постигнат целта си. Изгорили Джамал У. Лангстън жив. Но той всъщност не е изгорял, нали?

— Зависи.

— В какъв смисъл?

— Джамал не изгоря жив — каза Бенедикт. — Но картелите все пак успяха да му отмъстят.

Пословичният воал взе да се вдига пред очите ми. Или още по-точно казано, чувствах се като камера, която постепенно идва на фокус. Неразпознаваемото петно в далечината взе да придобива очертания и форма. Фокусът се изостряше при всяко ново завъртане на обектива или, както повече подхождаше за конкретния случай, след всеки изминал миг. Натали, колонията, внезапната ни раздяла, сватбата, нюйоркската полиция, снимката от охранителната камера, загадъчният й имейл до мен, обещанието, което насила ме накара да й дам преди шест години… всичко вече си идваше намясто.

— Изигра собствената си смърт, за да спасиш тази жена, така ли?

— И нея — рече, — но вероятно и себе си.

— Но най-вече нея.

Нищо не каза. Вместо това Бенедикт — не трябваше ли вече да го наричам Джамал? — се приближи към екрана. И с навлажени очи протегна пръст да пипне нежно лицето на Мари-Ан.

— Коя е тя? — попитах.

— Жена ми.

— Знае ли какво си направил?

— Не.

— Чакай! — усетих как ми се зави свят от тази вест. — Да не искаш да кажеш, че и за нея си умрял?

— Така е по правилата — кимна той. — И е част от клетвата, която полагаме. Това е единственият начин да сме сигурни, че никой няма да пострада.

А аз пак си го представих как седи тук, втренчил се в снимките й във фейсбук, в статуса й, в ъпдейтите по жизнения й път… като онзи, дето гласеше, че била „във взаимоотношение“ с друг мъж.

— Кой е този Кевин Бакъс?

— Стар приятел — насили се да пусне подобие на усмивка Бенедикт. — Доста дълго му се наложи да чака, докато му излезе късметът. Но нямам нищо против. Не искам тя да живее сама. Той е свестен човек.

Дори самата тишина пронизваше сърцето ми.

— Няма ли все пак да ми кажеш какво става? — попитах.

— Нищо няма за казване.

— Според мен има, и то — доста.

— Вече ти отговорих — завъртя глава Бенедикт. — Не знам къде е Натали. Никога не съм я виждал. И името й не съм чувал от другаде, освен покрай теб.

— Нещо отвътре ми подсказва да не ти вярвам.

— Толкова по-зле за теб. — Пистолетът все още беше в ръката му. — Кое те накара да ме заподозреш?

— Джипиесът на колата ти. Показваше, че си ходил до курорта в Крафтборо във Върмонт.

— Глупаво недоглеждане от моя страна — направи гримаса той.

— За какво ти беше да ходиш дотам?

— Ха познай?

— Предавам се.

— За да ти спася живота евентуално. Успях да стигна до фермата на Джед малко след полицаите. Но после установих, че нямаш нужда от помощта ми.

Сега вече си спомних: някаква кола наистина пристигна по автомобилната алея в момента, в който полицаите откриха заровения ми телефон.

— Наистина ли ще ме застреляш?

— Трябваше да послушаш Куки.

— Нямаше как. Ти най-добре от всички би трябвало да си наясно.

— Кой, аз ли? — В гласа му вече избиваше нещо като гняв. — Луд ли си? Нали преди малко точно това отчете: че съм направил всичко по силите ми да осигуря безопасността на жената, която обичам. За разлика от теб. Дето си си наумил да й докараш смъртта.

— Питах те ще ме застреляш ли — да или не?

— Искам първо да ме разбереш.

— Отсега те разбирам — рекох. — Както вече стана дума, ти си бил прокурор. И си вкарал доста престъпен народ зад решетките. Заради което са се опитали да ти отмъстят.

— Не само опитаха — промълви той, вперил пак поглед във фотографията на Мари-Ан. — Отвлякоха я. И дори… дори са я изтезавали.

— И това ли? — не можех да повярвам.

— Искаха по този начин да ме сплашат — каза с насълзени очи. — Но аз успях да я спася. И точно тогава ни стана ясно, че и двамата трябва да се махаме оттам.

— И защо не се махнахте?

— Рано или късно, щяха да ни намерят. Ганайският наркокартел продава контрабандно на латиноамериканците. Пипалата им се разпростират навсякъде. Щяха да ни спипат, където и да отидехме. Отначалото се изкушавах да фалшифицираме смъртта и на двама ни, но…

— Но какво?

— Малкълм каза, че номерът нямало да мине.

— Малкълм Хюм! — едва преглътнах аз.

— Да — потвърди Бенедикт. — „Ново начало“ случайно имаше хора в този район. Чули в какво положение съм изпаднал. И професор Хюм поел случая ми. Но всичко това се правеше неофициално. Уредиха ми да дойда тук, тъй като щях да съм им полезен и като преподавател, и при необходимост, като човек, който да помогне на други.

— Под „други“ разбираш хора като Натали, така ли?

— Не съм запознат с нейния случай.

— Според мен си.

— Всичко се прави в дълбока конспирация. Различни хора се занимават с различни аспекти и различни членове. Лично аз работех единствено с Малкълм. Изкарах известно време в оня тренировъчен лагер във Върмонт, но за Тод Сандерсън например чух за пръв път едва преди няколко дни.

— И какво излиза? — запитах. — Че и нашето приятелство ти е било по задължение? За да можеш да ме следиш ли?

— Не. За какво ни е да те следим?

— Заради Натали.

— Вече ти обясних: изобщо не я познавам. И не знам нищо за случая й.

— Но и тя е обект на дейността ви, нали?

— Разбери веднъж завинаги: нищо не знам. — И завъртя глава. — Никой никога и дума не ми е казвал за никаква Натали.

— Логично е обаче да се предположи. Нали поне дотолкова ще признаеш, че съм прав?

Не пожела да ми отговори.

— Плюс това, ти го нарече не „курорт“, а „тренировъчен лагер“. Е, това вече е блестяща идея. Да го замаскираш като творческа колония някъде на майната си. Кой би се досетил, нали?

— Прекалено се разприказвах — отбеляза Бенедикт. — А и всичко това е без значение.

— Така си мислиш ти. „Ново начало“. Самото име трябваше да ме подсети, че точно с това се занимават: дават ново начало в живота на хора, които се нуждаят от такова. Теб е щял да те убие наркокартел. При което те те спасяват. И ти осигуряват ново начало. Не мога да си представя всички подробности в това отношение; на първо място — фалшиви документи за самоличност. Убедителен начин да изчезнеш: в твоя случай — като труп. Или си подкупил някой съдебен лекар или полицай. Нямам представа. После известно обучение за това как да се държиш, научаване на нов език или придобиване на нов акцент, плюс поддържане на нов външен вид, както в твоя случай. И, между другото, защо вече не махнеш тия тъпи очила?

Той почти се засмя.

— Не мога. Навремето носех контактни лещи.

Завъртях глава.

— Та, значи, преди шест години в тренировъчния ви център се появява Натали. По все още неизвестна за мен причина. Подозирам, че има някаква връзка с онази снимка от охранителната камера, която ни показаха нюйоркските полицаи. Може би е извършила някакво престъпление, но по-скоро имам чувството, че е станала свидетел на нещо. На нещо много страшно.

И млъкнах. Нещо не ми се връзваше. Така или иначе, продължих:

— Но се случва така, че двамата се запознаваме и се влюбваме. А това се е явявало неспазване на инструкциите или пък тя е била там по съвсем друга причина, за която не се и досещам. Но, така или иначе, изведнъж настъпва момент, в който на Натали й се налага да изчезне. И то — максимално бързо. Ако си представим, че е пожелаела да ме вземе със себе си, как щеше да реагира организацията ви?

— Не положително.

— Точно така. Както в твоя случай с Мари-Ан. — Нещата толкова бързо си идваха по местата, че на практика не ми се налагаше да спирам, за да обмислям думите си. — Но пък Натали ме е била опознала добре. И е знаела какви чувства изпитвам към нея. Давала си е сметка, че е нямало начин да скъса просто така с мен, тъй като в никакъв случай нямаше да й повярвам. Че ако изчезнела яко дим, съм щял да я издирвам до края на света. Че нямало да мирясам, докато не я открия.

Бенедикт ме зяпаше в устата, без да обели дума.

— И какво става по-нататък? — попитах. — Организацията ви сигурно е можела да уреди фалшивата й смърт, както при теб, но в нейния случай никой нямало да повярва. Много трудно са щели да убедят онези, които са били по петите й — и Дани Зукър, и нюйоркската полиция. Нямало да мине, без да им представят труп, че и ДНК и не знам още какво. Прекалено сложно било. Затова прибягват до фалшиво бракосъчетание — идеалното решение на много от проблемите. Ще се хвана не само аз, но и сестра й, и всичките й най-близки приятели. С един куршум — куп зайци. При което тя ми обявява, че Тод е нейно старо гадже, което току-що се оказало истинската любов в живота й — много по-достоверно, отколкото ако е някой, с когото току-що се е запознала. Въпросът е, че като попитах за него Джули, тя заяви, че не познавала никакъв такъв Тод. Според нея било типичен случай на вихрено влюбване от пръв поглед. Но колкото и необяснимо да ни се е струвало на всички ни, не бяхме в положение, в което да направим каквото и да било. И ето че Натали се омъжва и изчезва.

— Прав ли съм, Бенедикт? — изгледах го. — Или предпочиташ да ти викам Джамал? Или каквото ти е там истинското име? Не би ли казал, че съм се добрал доста близо до истината?

— Нямам представа. Не те лъжа. Нищо не знам за тази Натали.

— И сега вече си готов да ме разстреляш.

Пистолетът все още беше в ръката му.

— Не, Джейк, май се отказах.

— Защо? Нали си положил оня скъпоценен обет?

— Тя, клетвата, си е съвсем истинска. Не мога да ти опиша колко сериозна е. — Бръкна в джоба си и извади кутийка. Точно като онази, в която баба ми си държеше лекарствата. — Всеки от нас носи по една от тези.

— И съдържанието й е?

Той я отвори. В нея се помещаваше една-единствена черножълта капсулка.

— Цианкалий — каза с равен глас, макар думата му да смрази помещението. — Онзи, който е успял да отвлече Тод Сандерсън, трябва да го е изненадал много яко, та не му е дал възможност да пъхне своята в устата си. — И направи крачка към мен. — Е, сега вече сигурно ти е ясно защо Натали те е накарала да й дадеш онова обещание?

Не бях в състояние да помръдна от мястото си.

— Намериш ли я, буквално ще я убиеш. Съвсем елементарно е. Организацията не бива да се компрометира, иначе ще загинат сума ти хора. И то — добри хора. От рода на Натали и на моята Мари-Ан. Хора като мен и теб. Нима не си го проумял досега? Не разбираш ли защо трябва да я оставиш на мира?

Разбирах. Но това не ми пречеше да се гневя против машината.

— Няма начин да няма и друг начин.

— Няма.

— Просто още не си го измислил.

— Мислил съм по въпроса — отвърна той с най-благия глас, който съм чул през живота си. — Нямаш си представа колко пъти съм размишлявал по въпроса. В продължение на години. Умът ти няма да го побере.

И прибра кутийката с капсулката в джоба си.

— Много добре съзнаваш, че ти говоря самата истина, Джейк. Ти си най-добрият ми приятел. С изключение на жената, която никога вече няма нито да видя, нито да докосна, ти си най-важната личност в моя живот. Моля ти се, Джейк. Умолявам те: не ме принуждавай да те убивам.