Шест години

Тридесет и четвърта глава

Петимата се пръснаха полуприведени.

Джед бръкна в джоба си и извади кутийка. Отвори я и ми подхвърли хапчето.

— Не ми трябва — рекох.

— Аз съм въоръжен. Ще се опитам да ги задържа. А ти намери начин да се измъкнеш. Но ако не успееш…

Отвън долетя викът на Дани:

— Имате само един изход! Да излезете с вдигнати ръце.

И двамата приклекнахме ниско.

— Вярваш ли му? — попита ме Джед.

— Никак.

— И аз. Няма начин да ни остави живи. Така че всяка секунда работи в тяхна полза и им дава възможността да се разгърнат. — Понадигна се. — Гледай да се измъкнеш отзад, Джейк. Аз ще те прикривам.

— Какво?

— Върви!

Без дума повече да каже, Джед изби едно от стъклата на прозореца и натисна спусъка. За части от секундата ответният огън надупчи стената на колибата и доизби и останалите стъкла. По мен се посипаха парчета.

— Бягай! — кресна ми Джед.

Нямаше смисъл да чакам да потрети. Залазих като командос към задната врата — единственият ми шанс, доколкото можех да преценя. Опрял гръб в стената, Джед стреляше напосоки, без да се прицелва. Набутах се в кухнята, продължавайки да лазя по балатума. И стигнах до задната врата.

— Първият падна! — викна в това време тържествуващо Джед.

Чудесно. Само още четирима. Огънят се засили. Стените почнаха да поддават под дъжда от куршуми, който пронизваше дървената стена. Видях как улучиха Джед веднъж, после и втори път и тръгнах да се връщам.

— Не! — изкрещя ми той.

— Джед…

— Да не си посмял! Изчезвай!

Колкото и да исках да му помогна, явно беше, че е безсмислено до глупост. Вместо да му помогна, щях само да умра. Джед успя да се изправи на крака. И тръгна към входната врата.

— Окей! — провикна се. — Предавам се.

Пистолетът беше все още в ръката му. Погледна ме, намигна ми и с жест ми нареди да не спирам.

Надникнах през задния прозорец и се приготвих да изскоча. Колибата беше досами горичка. Ако успеех да се добера до горичката, щях да имам някакви шансове. Друг план нямах. Поне за непосредствени действия. Извадих айфона и го включих. Имаше покритие. Набрах 911, като не преставах да наблюдавам през прозореца.

Вляво от задната врата стоеше един от онези. По дяволите!

— Девет-едно-едно. Какво е естеството на спешния ви случай?

Обясних й набързо, че се стреля и че има най-малко двама ранени. Дадох й адреса и оставих телефона на масата, без да прекъсвам връзката. Зад гърба си чух вика на Дани Зукър:

— Окей, хвърли първо пистолета навън.

И ми се стори, че този път видях усмивка на лицето на Джед. От него течеше кръв. Нямах представа къде е улучен и дали е смъртно ранен, но Джед, изглежда, знаеше. Даваше си сметка, че, така или иначе, животът му свършва, а мисълта явно му носеше странен душевен покой.

Джед отвори вратата и започна да стреля. Чух как втори човек изкрещя от болка — предполагам, че поредният куршум на Джед беше стигнал до целта си, — след което се разнесе глухото пльокане на куршуми от автоматично оръжие, попадащи в човешка плът. Оттам, където се намирах, видях как тялото на Джед отхвръкна назад с веещи се на главата ръце, като в някакъв ужасен танц. Строполи се в къщата. Куршумите продължаваха да се забиват и да разтърсват безжизненото му тяло.

Край. За него, а вероятно и за мен.

Дори ако приемех, че Джед е убил двама от онези, оставаха още трима — живи и въоръжени. За няколко наносекунди прецених шансовете си. Почти нулеви. Макар всъщност да имах една искрица надежда. Да печеля време. Да бавя топката, докато дойде полицията. Но си дадох и сметка колко далеч сме от всичко, колко време карах по оня разбит път и как не бях видял нито една сграда с що-годе официален вид от сума ти километри насам.

Нямаше как кавалерията да пристигне начаса.

Но пък фамилията Майнър може да иска да ме плени жив.

Аз бях последната им възможност да се сдобият с някакви сведения за Натали. Тук вече можех да им полазя известно време по нервичките.

Идваха все по-близо до колибата. Огледах се да видя къде мога да се скрия.

Да спечеля време. Нищо повече.

Но нямаше къде да отида. Изправих се и надникнах през прозорчето на задната врата. Онзи още си беше там и ме чакаше. Прекосих на спринт кухнята и се върнах в спалнята. Малкълм не беше помръднал. Не че бях очаквал да го стори.

Чух как някой влезе в колибата.

Отворих прозореца на спалнята. С надеждата — единствената ми надежда, ако трябва да съм точен — онзи отзад да е зает да наблюдава вратата. Прозорецът на спалнята беше на дясната стена. Оттам, където го видях да стои, не трябваше да има видимост към този прозорец.

Откъм всекидневната долетя гласът на Дани Зукър:

— Професор Фишър? Знаем, че си вътре. Не ни карай да те чакаме, за да не стане още по-зле.

При отварянето му прозорецът изскърца. Зукър и един от сатрапите му се затичаха по посока на звука. Мярнах ги, докато се преметнах през прозореца и хукнах към гората.

Зад мен затрещяха оръжия.

Явно не изгаряха от желание да ме заловят жив. Не знам дали си въобразявах, или наистина беше така, но мога да се закълна, че усетих как куршумите свистяха досами тялото ми. Продължих да бягам. Изобщо не се озърнах. Краката ми работеха безспирно…

Някой плонжира в нозете ми отляво.

Предположих, че е постовият от задната страна. От удара паднахме и двамата. Успях да го млатна веднъж с юмрук по физиономията. Главата му се отметна назад. Засилих се и го изтресох втори път. Онзи охлаби захвата си.

Късно беше обаче.

Над нас стояха Дани Зукър и другият главорез с насочени в мен оръжия.

— Теб можем и жив да те оставим — каза с най-прости думи Зукър. — Само ни кажи къде е тя.

— Не знам.

— В такъв случай ти си ми напълно излишен.

Край. Нямаше съмнение, че е дошъл краят ми. Онзи, който ме беше повалил, тръсна глава. Изправи се и грабна пистолета си. А аз останах на земята, само че заобиколен вече от трима въоръжени мъже. Нямаше мърдане. Нямаше и вой на приближаващи се сирени. Единият от пазещите ме стоеше от лявата ми страна, другият — от дясната. Вдигнах очи към Дани Зукър, който беше отстъпил крачка назад. И извадих последния си коз.

— Ти си убиецът на Арчър Майнър, нали?

Заварих го неподготвен. Объркването му пролича по лицето.

— Какво?

— Трябвало е някой да му запуши устата — рекох, — а Максуел Майнър не би посегнал на собствената си рожба.

— Ти си луд.

Онези двамата се спогледаха.

— За какво ви е иначе да я търсите? — попитах. — Шест години минаха оттогава. Знаете, че никога няма да се яви като свидетел.

Дани Зукър завъртя глава. На лицето му се беше изписало нещо като мъка.

— Ти просто си говориш наизуст, нали?

И вдигна пистолета с вече почти видимо нежелание. Изиграл бях и последната си карта. Хич не ми се щеше да умра точно по този начин — проснат на земята помежду им. Понечих да се изправя, като в същото време се чудех какво да сторя за последно, когато друг взе решението вместо мен.

Чу се единичен изстрел. Главата на оня от лявата ми страна се пръсна като настъпен с тежък ботуш домат.

Всички останали се извърнахме по посока на изстрела. Пръв се съвзех аз. И понеже оставих отново да ме командва примитивният ми обонятелен мозък, плонжирах право към мъжа, когото вече бях ударил на два пъти с юмрук. Беше ми най̀ под ръка, а и се предполагаше да е най-замаян след двата удара.

Целта ми беше да грабна пистолета му.

Но онзи реагира много по-бързо, отколкото очаквах. Май и той се беше подчинил на примитивния си обонятелен мозък. Отстъпи назад и се прицели. Прекалено далече беше от мен, че да го стигна овреме.

Но в този миг и неговата глава избухна в алена мъглявина.

Кръвта ме плисна в лицето. Дани Зукър не се поколеба дори за миг, ами скочи и се скри зад мен. Прехвана ме през шията с ръка и опря дулото на пистолета си в главата ми.

— Не мърдай! — прошепна ми.

Изобщо не мислех да мърдам. Настана тишина. Дани се беше прилепил към мен, за да го прикривам, и ме дърпаше да се оттеглим назад към колибата.

— Излез! — провикна се Зукър. — Ако не излезеш, ще му пръсна черепа!

Нещо изшумоля. Зукър дръпна рязко главата ми надясно, та тялото ми да продължи да го прикрива. Извърна се съвсем надясно, откъдето беше дошъл шумът. Погледнах към поляната.

И сърцето ми спря.

По склона, с насочено към нас оръжие, слизаше Натали.