Шест години

Двадесет и пета глава

Бенедикт се навря в прозореца на собствения си автомобил.

— Никак не ми харесва тая работа.

Не си направих труда да му отговарям. Вече най-малко десет пъти бяхме предъвкали въпроса.

— Благодаря все пак, че ми услужи с колата си.

Моята нали я бях зарязал с преправените номера някъде по улиците на Грийнфийлд. Все някога щях да измисля как да си я прибера, но засега можеше да почака.

— Най-добре ще е да дойда с теб — каза Бенедикт.

— Имаш лекции.

Той не седна да спори. Пропускането на лекция беше табу. Достатъчно бях навредил вече — по съществен и не толкова съществен начин — на куп студенти, като се бях впуснал в това свое невероятно приключение. Не можех да позволя да ощетя дори и минимално и други техни колеги.

— Ти, значи, държиш да присъстваш на погребението на този гангстер?

— Повече или по-малко.

— Като те слушам, май е „по-малко“.

И по това нямаше спор. Идеята ми беше да наблюдавам от разстояние погребението на Ото Деверо. С надеждата да разбера някак си защо ме беше нападнал, кой му е бил работодателят и защо търсеха Натали. Не си бях изяснил съвсем подробностите — от рода на това, как да постигна тези свои цели, — но в момента бях безработен, а никак не ме привличаше идеята да се мотая безцелно в очакване да ме намери я Боб, я Джед.

По-добре щеше да е да поема аз инициативата. Нали все това повтарям на студентите ми.

Шосе 95 в Кънектикът и Ню Йорк е на практика поредица от строителни обекти, представящи се за междущатска магистрала. И все пак успях да развия доста добра средна скорост. Погребалното бюро „Франклин“ се намира на булевард „Нордън“ в квартала Флъшинг, в Куинс. По неизвестна за мен причина обаче снимката на уебсайта им изобразява многообичания мост Боу в Сентръл Парк — място, където се женят влюбените в почти всяка романтична комедия, чието действие се развива в Манхатън. Отговорът защо нямат вместо това снимки на собственото си погребално бюро ми се изясни едва след като спрях отпреде му.

И на това ако му викат място за вечен покой!

По първоначален проект строената към 1978 г. сграда, в която се намираше погребалното бюро „Франклин“, изглежда, е трябвало да помещава два зъболекарски кабинета и евентуално приемна на специалист протолог. Мазилката й жълтееше като зъби на пушач. Забелязал съм, че по своята организация сватбите, партитата и други видове празненства обикновено отразяват характера на виновниците. При погребенията това се наблюдава изключително рядко. Смъртта прави всички ни равни до такава степен, че всички погребения, с изключение на онези във филмите, в крайна сметка си приличат като две капки вода: безцветни, с повтарящи се слова, формули и ритуали и не предлагащи почти никаква утеха и облекчение.

Дотук добре. Ами оттук нататък? Не можех току-така да се намъкна. Ами ако и Боб присъства? Можех да се придържам към най-задните редове, но хора с моя ръст не се сливат лесно с тълпите. Някакъв мъж в черен костюм насочваше пристигащите къде да паркират. Спрях пред него и му се усмихнах така, сякаш отивах на погребение, каквото и да значи това.

— За кое погребение сте? На Деверо или Джонсън? — попита ме мъжът.

А аз, притежавайки мисъл като бръснач, веднага му отговорих:

— На Джонсън.

— Паркирайте вляво, ако обичате.

Влязох в просторния незастроен парцел. Както виждах, погребението на Джонсън се провеждаше в близост до самия главен вход. А зад погребалното бюро бяха вдигнали тента за погребението на Деверо. Намерих си свободно място за паркиране в десния ъгъл. Влязох на заден ход, така че имах прекрасен изглед към тентата на Деверо. Ако случайно ме забележеше някой от опечалените на Джонсън или служител на погребалното бюро „Франклин“, винаги можех да се престоря на разстроен близък, който има нужда от кратко усамотение.

Сетих се и за предишното погребение, на което бях присъствал само преди шест дни в бялото параклисче в Палмето Блъф. И ако носех със себе си линията на времето, щях да отбележа разликата от шест години между сватбата в единия параклис и погребението в другия. Шест години. Колко ли бяха дните през това време, в които да не се бях сещал по някакъв повод за Натали? Изчислих, че отговорът е „нула“.

По-важният въпрос за момента обаче гласеше: а за нея как са минали тези шест години?

Пред тентата спря стреч-лимузина. Още един странен ритуал, свързан със смъртта. В коли, олицетворяващи лукс и излишък, се возим единствено тогава, когато скърбим за някой починал близък. Но пък имали по-подходящ момент от този? До колата се приближиха двама в черни костюми и отвориха едновременно вратите й, сякаш пред тях беше постлан червен килим. Подадоха ръка на слизащата стройна жена на към тридесет и пет, която водеше със себе си дългокосо шест-седемгодишно момченце. Малкият носеше черен костюм, което ми се стори на границата на неприличното. Едно малко момче никога не бива да се облича в черен костюм.

Появилата ми се в този миг мисъл беше повече от очевидна: Ото сигурно е бил семеен. Имал си е стройна жена, с която е споделял мечти и постеля. Може да е имал и дългокосо синче, което го е обожавало и с което е ритал топка в двора. От лимузината наизлизаха и други хора. Възрастна жена ридаеше, притиснала смачкана на топка носна кърпа към носа си. Двойка на тридесет и нещо годишна възраст буквално я пренесе до тентата. Майката на Ото, предполагам, с негов брат и негова сестра. Семейството оформи редица за приемане на съболезнования пред самата тента. Ръкуваха се с опечалените, а мъката им личеше и по стойките, и по физиономиите. Момченцето имаше изгубен, объркан и уплашен вид, сякаш някой го беше издебнал и изтресъл с юмрук в корема.

А този някой бях аз.

Седях, без да мръдна. Бях си представял Ото като някаква самостоятелна единица. А убийството му възприемах като изключително лична трагедия, като края на един изолиран човешки живот. Никой на този свят обаче не е истински изолиран. Смъртта генерира вълнички и ехо.

Но колкото и тежко да ми беше да наблюдавам резултата от собствените си действия, това не променяше факта, че въпросните ми действия бяха напълно оправдани. Затова поизправих гръбнака си и взех да следя по-изкъсо опечалените. Преди да дойда, си бях представял, че редицата им ще наподобява кастинг за статисти в телевизионния сериал „Семейство Сопрано“. Вярно е, и такива се виждаха, но общо взето тълпата беше доста пъстра. Ръкуваха се с роднините на покойника, прегръщаха ги, целуваха ги. Някои задържаха доста дълго прегръдките. Други се ограничаваха с леко потупване по гърба и бързо изсулване. По едно време нарочената от мен за майка на Ото насмалко да припадне, но двама от мъжете я подхванаха.

Убил бях сина й. Мисълта беше хем очебийна, хем сюрреалистична.

Пристигна втора стреч-лимузина и спря пред самото начало на редицата родственици. За миг всички сякаш се смразиха. Двама с фигури на защитници от отбор по американски футбол отвориха задните врати. Отвътре се показа висок, кльощав мъж със зализани коси. И видях как из тълпата се понесе шепот. Мъжът беше на седемдесет и кусур години и ми се струваше смътно познат, но не се сещах кой е. И не застана на опашката, ами тя се раздвои пред него, така както Червено море се разтворило пред Моисей. Мустачките му бяха тънки-тънки, сякаш нарисувани с молив. Докато се приближаваше, семейството приемаше ръкостискания и поздравления.

Който и да беше този човек, явно беше много важна личност.

Слабият мъж с тънките мустачки се спря пред всеки отделен член на семейството и се ръкува с него. А един — който го бях нарочил за шурей на Ото — чак се смъкна на едно коляно. Слабият завъртя леко глава, а онзи веднага се изправи с виновен вид. Един от футболните защитници се движеше на крачка пред слабия, а другият — на крачка подире му. Никой не тръгна след тях да изказва съболезнования на семейството.

След като се ръкува и с майката на Ото — последната в редицата, слабият мъж се завъртя и пое обратно към лимузината си. Един от защитниците му отвори задната врата. Слабият се намести. Вратата се затвори. Единият футболен защитник подкара автомобила. Другият седна на седалката до него. Изкараха стреч-лимузината на заден ход. Никой не помръдна, докато слабият не си замина.

Тълпата остана неподвижна цяла минута след заминаването му. Видях как една от жените се прекръсти. После подновиха поднасянията на съболезнованията. Седях и се напъвах да се сетя кой беше слабият мъж и доколко присъствието му беше от значение. Майката на Ото пак се разрида.

И както я гледах, коленете й поддадоха. Свлече се в обятията на някакъв мъж и продължи да плаче върху гърдите му. А аз замръзнах намясто. Онзи й помогна да се изправи и я остави да се нареве. Виждах как я галеше по гърба и й говори утешително. Тя дълго се задържа в обятията му. А мъжът стоеше и чакаше с безкрайно търпение.

Беше Боб.

Макар да бях на не по-малко от сто метра от тях, за всеки случай се свлякох на седалката. Сърцето ми се разбумтя. Поех дълбоко въздух и се осмелих да погледна отново. Боб много нежно отделяше майката на Ото от себе си. Накрая й се усмихна и се отправи към групата мъже на по-малко от десет метра от него.

Те бяха петима на брой. Един извади пакет цигари. Всички си взеха по една, освен Боб. Стана ми едва ли не приятно, че моят гангстер се грижи поне малко за здравето си. Извадих телефона си, открих как се включва фотоапаратът му и приближих с вариото лицето на Боб. Щракнах му четири кадъра.

Дотук добре. А после?

Ще изчакам тук да тръгне погребалната процесия, а след погребението ще проследя Боб до дома му.

А след това?

И аз не знаех. Ама наистина. Целта ми щеше да е да установя истинското му име и самоличност, а оттам — евентуално и причината, заради която се интересува от Натали. Той несъмнено беше старшият от двамата. Което ще рече, че трябва да са му известни причините, нали така? Освен това ще видя в коя кола се качва и ще й запиша номера. А оттам и Шента ще може да установи истинското му име, независимо че вече й нямах пълно доверие, а допусках и възможността Боб да е дошъл на погребението с колата на някой от приятелите му пушачи.

Четирима се отделиха от групата и влязоха вътре, а Боб остана навън само с единия. Онзи беше по-млад, а костюмът му беше толкова лъскав, сякаш беше пристигнал от дискотеката. Стори ми се, че Боб почна да дава някакви нареждания на Лъскавия, понеже Лъскавия не преставаше да кима. След като Боб се изказа, влезе в погребалното бюро. Но Лъскавия остана отвън. И със силно преувеличена пичовска походка, взета сякаш назаем от мултипликационен филм, се отправи към блестящ бял кадилак ескалейд.

Прехапах долната си устна, мъчейки се да реша какво да предприема. Погребението щеше да трае поне още половин до един час. Нямаше какво повече да правя тук. По-добре беше да проследя Лъскавия и да видя докъде ще стигна.

Запалих двигателя и го последвах по булевард „Нордън“. Доста странно се чувствах от това, че „преследвах нарушител“, но явно този ден беше писано да ми се случат куп странни неща. Нямах представа каква дистанция трябва да пазя от кадилака. Дали ще забележи, че го следя? Съмнявах се, при все че карах с масачузетски номера в щата Ню Йорк. Той сви надясно по булевард „Франсис Луис“. Следвах го през две коли. Дявол. Все едно бях като онези телевизионни детективи Старски и Хъч. Или поне като единия от тях.

Когато съм притеснен, си разправям какви ли не тъпи шеги.

Лъскавия спря пред цветарски мегамагазин „Глоубъл Гардън“. Браво бе, рекох си. Поръчал е венци за погребението на Ото. И това е не по-малко смешно по отношение на погребенията: всички са в черно, но умират да украсят обстановката с пъстри цветя. Магазинът обаче се оказа затворен. Не знаех как да тълкувам този факт, затова реших да го оставя временно неразтълкуван. При което Лъскавия мина с колата отзад. Поех подире му и аз, само че спрях отстрани, и то — на значително разстояние. Лъскавия се измъкна от шофьорската седалка на кадилака и наперено се отправи към задния вход. Явно силно си падаше по наперените походки. Не ми се щеше да си съставям предварително мнение за него, без лично да го познавам, но ако съдех по компанията, в която се движи, гланца на костюмчето и позьорските стойки, подозирах, че Лъскавия е от ония, които днешните студенти определят формално като „смотльовци“. Той почука на задната врата с пръстена на малкото си пръстче и зачака, пружинирайки на нозе като боксьор по време на представянето му на публиката. Помислих си, че пружинирането е само за фасон. Оказа се, че не е.

Отвори му някакъв младеж — като нищо можеше да е някой мой студент — с яркозелена фирмена престилка и обърната с козирката назад бейзболна шапка с надпис „Бруклин Нетс“, а щом се показа, Лъскавия му изтресе един внезапен юмрук в лицето.

Ама и аз на какво се нахендрих.

Шапката отхвръкна и падна на земята. След нея се свлече и младежът, хванал се за носа. Лъскавия го грабна за перчема. Приведе се толкова близо, че се уплаших да не му отхапе вероятно счупения нос, и взе нещо да му крещи. По едно време направи крачка назад и изрита младежа в ребрата. Онзи се заогъва напред-назад от болката.

Окей. Стига вече!

Отворих вратата на моята кола, понесен на крилете на някаква опасна смеска от страх и инстинкт. Страхът се поддава на контрол. Това поне бях научил през няколкогодишния ми стаж като охранител. Няма човек с поне капчица човечност, който да не изпитва страх при физически сблъсък. Така сме устроени. Номерът обаче е да впрегнеш страха в своя полза и да не му позволиш да те парализира или да ти отнеме от силата. В този смисъл, колкото повече опит имаш, толкова по-добре.

— Стой! — изкрещях, след което, вече по силата на инстинкта, добавих: — Полиция!

Лъскавия се извърна към гласа ми.

Извадих от джоба си портфейла и го разтворих. Не, нямам в него метална значка на полицейски служител, но разчитах, че поради отдалечеността си оня няма да се усети. Затова пък щеше да се впечатли от самоувереността ми. Наложих си да се държа твърдо, спокойно.

Младежът се ската по посока на вратата. Грабна в движение шапката, нахлупи я с козирката назад и се шмугна в сградата. За мен това нямаше значение. Затворих портфейла си и тръгнах към Лъскавия. Но и той, изглежда, притежаваше известен опит. Защото не побягна. Нито придоби вида на виновен човек. Не се и опита да се обяснява. Просто ме изчака най-търпеливо да се приближа.

— Само един въпрос ще ти задам — рекох. — Отговориш ли ми, ще забравим за това тук.

— За кое? — полюбопитства Лъскавия. И се нахили със ситни зъбки, приличащи на дражета „тик-так“. — За теб не знам, но аз лично нищо не виждам за забравяне.

В ръката ми се появи айфонът с най-ясното от изображенията на Боб, с които разполагах.

— Тоя кой е?

Лъскавия му хвърли един поглед, после пак се нахили.

— Я да ти видя значката.

Оо! Дотук с впечатляващата самоувереност.

— Само ми кажи…

— Ма ти не си никакво ченге, бе — оцени веселото в ситуацията Лъскавия. — Знаеш ли по какво те излових?

Не му отвърнах. Вратата се отвори съвсем леко. Забелязах как младежът наднича през процепа. Срещна погледа ми и ми кимна в знак на благодарност.

— Щото ако беше ченге, щеше да го познаваш.

— Добре де, кажи ми само името и…

Лъскавия посегна към джоба си. Може би се канеше да извади пищов. Или да измъкне кама. Или да си послужи с носна кърпа. Нямах представа. Не го и попитах. А и комай ми беше все едно.

Беше ми писнало.

Без да му кажа дума или да го предупредя по друг начин, забих с все сила юмрука си в носа му. Чух как изхрущя костта, все едно бях настъпил майски бръмбар. По лицето му потече кръв. Дори през тесния процеп видях как младежът зад вратата се захили доволно.

— Какво, по…

Вкарах му втори прав удар, право по вече категорично натрошения нос.

— Кой е тоя? Как се казва?

Лъскавия гушна с длан носа си, сякаш беше умиращо птиченце, което искаше да спаси. Нанесох му подсичащ ритник. При което той рухна почти точно там, където беше лежал младежът преди по-малко от минута. Зад него процепът във вратата се скри. Явно младежът не желаеше да има нищо общо със ставащото. И беше прав за себе си. Кръвта мърляше обилно костюма на моя човек. Но бях сигурен, че ще може да я обърше до капка, все едно се е стекла върху найлон. Приведох се над него с готов за нов удар пестник.

— Казвай кой е?

— Ох, ама и ти направо се пиши умрял — успя да изгъгне Лъскавия с нещо като страхопочитание в гласа си.

Думите му ме повъзпряха.

— Да чуя кой е!

И му показах наново юмрука. А той вдигна ръка в жалък жест на самоотбрана. Ако исках да му нанеса нов удар, като нищо щях да мина през дланта му.

— Окей, окей — рече. — Дани Зукър. С него си имаш работа, мой човек. Дани Зукър се казва.

За разлика от Ото, Боб не ми се беше представил с истинското си име.

— А ти си направо за гробищата, брато.

— Чух те още първия път — срязах го, но и самият аз усетих страха в тона ми.

— Дани не прощава. Направо си за отписване. Схващаш ли какво ти редя, брато? Знаеш ли какъв си ти?

— Да, чух. Жив умрял съм. Обърни се по корем. Положи дясната си буза върху асфалта.

— Ама защо?

Пак вдигнах юмрук. Оня легна по корем и положи погрешната буза на земята. Направих му забележка. Извърна глава на другата страна. А аз издърпах портфейла от задния му джоб.

— Ти какво сега? Обираш ли ме?

— Мълчи!

Проверих личната му карта и прочетох на глас името му:

— Едуард Лок, тъдявашен — от Флъшинг, Ню Йорк.

— Е, та?

— Вече знам името ти. И адреса ти. На тая игра и двама могат да играят.

При което той се подхили.

— Кое му е смешното?

— Няма по-добър играч от Дани Зукър.

— Ти да не смяташ да му разправиш за кратката ни препирня? — рекох и пуснах портфейла му на тротоара.

— За кое?

— За това, което ти се случи.

Усмивката му пролича и през кръвта.

— В мига, в който изчезнеш, брат ми. Защо? Искаш още малко да ме позаплашваш ли?

— О, хич даже. И ще е хубаво да му разправиш — рекох с възможно най-спокойния си тон. — Само че не знам той как ще го възприеме.

— Кое как да възприеме? — сбърчи вежди оня, както си беше с лице върху асфалта.

— Ами това, че ти, Едуард Лок, си бил повален от някой си, дето дори не го познаваш. При което оня ти е натрошил носа, омърлял ти е костюмчето и е щял да те допребие, ако не си го умилостивил. А как си го умилостивил? Като си пропял като пиленце.

— Какво?

— Ами ти предаде Дани Зукър още след първите два удара.

— Глупости! Ни най-малко…

— Още след втория удар ми каза как се казва. Как мислиш: Дани дали ще се впечатли от това? Ти, доколкото усещам, добре го познаваш. Как смяташ, че ще реагира, като разбере как си го издал?

— Не съм го издавал!

— Е, дано и той е на същото мнение.

Мълчание.

— Както решиш — рекох. — Но лично аз ти препоръчвам да си траеш. Така Дани няма нищо да научи. Как си го изложил. Как някой те е пребил. Как си го издал само след два удара.

Мълчанието продължаваше.

— Разбрахме ли се, Едуард?

Нито ми отговори, нито седнах да го чакам. Време беше да си ходя. Съмнявах се, че Едуард ще види от толкова далеч номера на колата ми — на Бенедикт колата, имам предвид, — но не желаех да рискувам.

— Аз си тръгвам. А ти лежи така, докато си замина, и все едно нищо не е станало.

— Освен дето ми счупи носа — припомни ми оня.

— Ще ти мине — рекох. — Само не вдигай глава.

Върнах се заднешком до колата, без да го изпускам от око. Едуард Лок не посмя дори да помръдне. Седнах зад волана и потеглих. Беше ми едно хубаво, но колкото и да е странно, някак си не се гордеех със себе си. Излязох на булевард „Нордън“ и минах покрай погребалното бюро. Нямах повод да спирам пак там. Вече бях забъркал достатъчно голяма каша. Докато чаках на следващия светофар, хвърлих поглед към електронната си поща. Браво! Ония, дето наблюдават благотворителните дружества, ми бяха пратили отговор:

Е, щеше да почака, докато се прибера. Но защо не… Оглеждах се най-внимателно. И само след две преки открих, каквото ми трябваше: интернет кафе „Киберкрафт“. Достатъчно отдалечено от погребалното бюро — не че очаквах да почнат да претърсват съседните паркинги, да не би да съм още там.

Заведението приличаше по-скоро на претъпкан отдел за техника. Няколко десетки компютъра бяха подредени в тесни отворени кабинки покрай стените. И бяха до един заети. Ако не се брои моя милост, нямаше клиент на повече от двадесет години.

— Ще падне бая чакане — уведоми ме някакъв смахнат тип с повече пиърсинги по него, отколкото зъби.

— Няма проблем — рекох.

Работата наистина можеше да почака. Първото ми желание беше да се прибера у дома. И тъкмо се наканих да си ходя, някаква група, изглежда, съставена от геймъри, нададе победоносен вик, взеха да се тупат взаимно по гърбовете, да правят сложни ритуални здрависваници и накрая взеха, че освободиха няколко терминала.

— Кой би? — попита смахнатият.

— Как кой? Ранди Коруик.

На смахнатия новината му хареса.

— Хайде плащайте. — След което се обърна към мен: — За колко време ще ти трябва терминал, чичка?

— Десет минути — отговорих.

— Давам ти пет. На шести терминал. На него на всички им върви. Гледай да не го скапеш с някоя простотия.

Страхотно. Бързо се включих и отворих електронната си поща. Изтеглих финансовата сводка за „Ново начало“. Осемнадесет страници. Декларация за доходи, графики на разходите, графики на приходите, графики на печалбата, графики на ликвидността, графика за реалната и амортизираната стойност на сгради и оборудване, някаква разбивка на пасиви, баланс, някакъв анализ на сравними имоти…

За професор политолог — все непонятни понятия и числа от света на бизнеса.

Някъде към края попаднах и на история на организацията — в действителност основана преди двадесет години от трима души. Професор Малкълм Хюм беше споменат като академичен съветник. А двама студенти бяха вписани като съпрезиденти: Тод Сандерсън и Джедедия Дракмън.

При което кръвта ми се смрази: коя ли ще е най-често срещаната кратка форма на името Джедедия?

Джед.

Нищо още не ми беше ясно, освен едно: всичко е свързано с „Ново начало“.

— Времето ти изтече, чичка — цъфна зад гърба ми смахнатият. — След петнадесет ще се освободи друг терминал.

Завъртях глава в смисъл, че няма да ми е нужен. Платих си таксата за петте минути и се довлякох до колата си. В какво всъщност се е замесил навремето моят наставник? С какви добри дела се занимава това „Ново начало“, та се налага заради тях да ме убиват? Нямах представа. Май беше време да се прибера у дома и да обсъдя нещата с Бенедикт. Току-виж неговата глава успяла да измъти нещо.

Запалих колата на Бенедикт и все още замаян се отправих в западна посока по булевард „Нордън“. Бях въвел в джипиеса адреса на погребалното бюро „Франклин“, така че за връщането ми у дома следваше да е достатъчно да чукна „Предишни пътувания“ и да видя в списъка адреса на дома на Бенедикт. Така че щом спрях на първия червен светофар, включих устройството и избрах „Предишни пътувания“. Тъкмо се канех да прегледам списъка за адреса на Бенедикт в Ланфорд, Масачусетс, когато погледът ми се закова върху най-горния адрес — мястото, което Бенедикт беше посетил за последно, преди да ми услужи с колата. А то изобщо не беше Ланфорд, Масачусетс.

Беше Крафтборо във Върмонт.