Шест години

Двадесет и девета глава

Минах през банката и изтеглих четири хиляди долара в брой. Заради размера на сумата се наложи касиерът да иска разрешение от старши касиера, а той — от управителя на банката. Напънах се да се сетя кога за последно бях теглил пари на гише, а не от банкомат, но спомен така и не ми се яви.

Оттам се отбих до магазин на „Си Ви Ес“, откъдето купих два евтини телефона с предплатени симкарти. И понеже вече знаех, че полицаите могат винаги да проследят къде е телефонът ти, стига да е включен, изключих айфона и го пъхнах в джоба. При нужда щях да се обаждам от двата предплатени, но и тях щях да държа изключени колкото се може по-дълго. Щом полицията може да проследява телефони, какво му пречи и на Дани Зукър да го прави. Нямах никакви доказателства в този смисъл, но параноята ми съвсем оправдано беше стигнала рекордни висоти.

Надали щях да успея да се задържа кой знае колко дълго в нелегалност, но и няколко дни щяха да ми стигнат.

Така. Да започнем от самото начало. Според Бенедикт никой от участниците в „Ново начало“ си нямал представа къде е Натали. Аз обаче не бях напълно убеден. Организацията е била създадена в Ланфорд по препоръка — частична, най-малкото — на професор Малкълм Хюм.

Назрял бе моментът да се обадя на моя някогашен наставник.

Човека, чийто кабинет понастоящем заемам, го видях за последен път преди две години на политоложки семинар на тема „Злоупотреби с конституцията“. Беше долетял от Флорида и имаше здрав, загорял вид. Зъбите му бяха шокиращо бели. Подобно на много живеещи във Флорида пенсионери, и той имаше вид на отпочинал, щастлив и силно остарял човек. Приятно ни беше да се видим, но помежду ни вече съществуваше определена дистанция. Малкълм Хюм беше склонен към подобно отчуждаване. За разлика от мен: обожавах го този човек. Като се изключи баща ми, беше най-изявеният за мен ролеви модел. Независимо че предварително ме беше предупредил: пенсионираше ли се — край на взаимоотношенията ни. Открай време мразел академичните отрепки — престарелите преподаватели и администратори, които не можели да се откъснат от университета дълго след като им е изтекла датата на годност, неразличаващи се по нищо от застаряващите спортисти, които отказват да преглътнат неизбежното. Напуснал веднъж свещените ни аудитории, професор Хюм не се изкушаваше да се завръща от време на време. Нито се отдаваше на носталгия, нито лежеше на старите си лаври. И на осемдесетгодишна възраст Малкълм Хюм си оставаше устремен към бъдещето. Миналото за него не беше нищо повече от минало.

Така че въпреки богатата ни според мен съвместна биография, не ни се случваше да общуваме често. Бях част от онзи негов живот, който беше приключил. Малкълм Хюм вече се беше отдал на голфа, на клуба на любителите на криминалета и бридж клуба във Флорида. Вероятно и „Ново начало“ беше успял да загърби. Така че не можех да предугадя дали ще приеме обаждането ми с раздразнение, или не. Не че толкова ме вълнуваше.

Интересуваше ме единствено това да получа отговори на въпросите ми.

Набрах номера му във Виро Бийч. След пет иззвънявания се включи телефонният му секретар. Подрезгавял леко от годините, мощният му записан глас ме прикани да оставя съобщение. И тъкмо да го запиша, изведнъж се сетих, че няма как да му оставя номер, на който да ме потърси, тъй като телефонът ми щеше през повечето време да е изключен. Реших да му звънна повторно след известно време.

Дотук добре. А сега?

Умът ми зажужа наново и се съсредоточи за енти път върху бащата на Натали. Точно той е ключът към загадката, реших. А кой ли ще може да хвърли поне мъничко светлина върху това, какво се е случило с него? Отговорът идеше от само себе си: майката на Натали.

Зачудих се дали да не се обадя на Джули Потъм и да я помоля да ме свърже с майка си, но реших, че само ще си изгубя времето. Затова прескочих до местната библиотека и влязох в интернет, а в търсачката написах „Силвия Ейвъри“. Адресът, на който се водеше, беше същият като на Джули Потъм, в Рамзи, Ню Джързи. Облегнах се на стола и обмислих наученото. След това влязох в сайта на бизнес указателя и издирих старческите домове в района на Рамзи. Оказаха се три на брой. Обадих се по телефона и до трите и поисках да говоря със Силвия Ейвъри. И от трите ми отвърнаха, че нямали „обитател“ (точно този термин използваха) с такова име. Хайде пак на компютъра. Този път разширих района на търсене: всички старчески домове в окръга Берген на щата Ню Джързи. Бройката им буквално ме затрупа. Накарах търсачката да ги разположи върху картата и взех да се обаждам в най-близките до Рамзи. На шестия номер телефонистката в старческия дом „Хайд Парк Асистед Ливинг“ ми отговори:

— Силвия ли? Ами тя в момента май е на занятие по ръчен труд с Луиз. Ще желаете ли да оставите съобщение?

Ръчен труд с Луиз. Все едно търсех дете в летен лагер.

— Не, благодаря, ще се обадя по-късно. Имате ли определени часове за свиждания?

— Предпочитаме посетителите да идват между осем сутринта и осем вечерта.

— Благодаря.

Окачих слушалката. Потърсих уебсайта на „Хайд Парк Асистед Ливинг“. На него беше обявен и дневният режим, в който фигурираше и ръчният труд с Луиз, след който следваше кръжок по играта „Скрабъл“, „Сбирка на фотьойлните пътешественици“ (каквото и да означаваше това) и „Печива по спомени“. За следващия ден беше предвиден тричасов излет до мола „Парамъс Парк“, но днес всичко по програмата щеше да се проведе в самия дом. Чудесно.

Отбих се до фирма за даване на коли под наем и поисках нещо средно голямо. Дадоха ми форд фюжън. Наложи се да им предявя кредитната си карта, но нямаше друг начин. Време беше пак да гостувам: този път — на майката на Натали. Не се притеснявах особено, че може да не я заваря. Обитателите на старческите домове рядко правят незапланувани излизания. А ако случайно й се наложеше, сигурно щеше да е за кратко. Щях да я изчакам. Така или иначе, нямаше къде другаде да ходя. Освен ако не ми беше писано да прекарам нова прекрасна нощ с Мейбъл в „Народен мотел“.

В мига, в който излязох на магистрала 95, ми мина през ум, че не бях пътувал по нея от… ами да, чак от вчера. И си дадох сметка какво можеше да означава този факт. Затова отбих от пътя, извадих айфона и го включих. Имах имейли и съобщения, че са ме търсили. Шента ми беше звъняла три пъти. Реших да не я удостоявам с вниманието си. Влязох в мрежата и пуснах в гугъл името на Дани Зукър. Повечето хитове се отнасяха до някакъв негов холивудски съименник. Втория път след името му добавих „мафиот“. Пак нищо. Надникнах и във форума на „ентусиастите на гангстерска тема“. За никакъв Дани Зукър не ставаше дума.

Ами сега?

Изпробвах различни варианти за изписване на името му: Зукер, Зуукър, Зуккър. Нищо особено. Наближавах изхода за Флъшинг. Нямаше да ми коства кой знае колко да се отбия и дотам. Реших да си опитам късмета. Излязох от магистралата и намерих булеварда „Франсис Луис“. Цветарският мегамагазин „Глоубъл Гардън“, където бях понашамарил Едуард, работеше. Замислих се за ударите, които му бях нанесъл. Винаги съм се гордял с това, че се придържам стриктно към правилата, и бях оправдал вчерашния си изблик на насилие с факта, че бях действал в защита на оня младеж, но това не променяше истината, че нищо не ми налагаше да измлатя Едуард точно по носа. От друга страна обаче имах нужда от сведения, в името на което можех да наруша някои правила. Не беше кой знае колко трудно да извиня постъпката си. Твърдението, че нямаше да се добера до тази информация, ако не бях размазал носа на Едуард, звучеше съвсем убедително.

По-интересно беше друго — и щях да разгледам този аспект на случая при първа възможност: дали една част от мен не беше изпитала удоволствие от инцидента? Наистина ли беше наложително да удрям с юмрук Едуард, че да се сдобия с тези сведения? Е, не съвсем. Можеше и другояче да опитам. И колкото и неприятно да ми беше, че мисълта изобщо ме бе споходила, не беше ли факт, че една малка част от душицата ми всъщност се беше зарадвала на смъртта на Ото? В лекциите си често засягам темата за значението на първичните инстинкти във философията и политическата теория. Нима си мислех, че те не се отнасят и за мен? Дали пък тези свещени за мен правила не са предназначени да опазват не толкова околните, колкото самите нас от себе си?

В семинарите по „ранни политически теории“ Малкълм Хюм умираше да разглежда фините разграничения от този род. За разлика от него не си падах по подобни приказки. За мен доброто и лошото са две съвсем отделни неща.

В такъв случай в момента на страната на доброто ли бях, или на злото?

Паркирах близо до главния вход, подминах голямата табела „Многогодишни и саксии“ и влязох. Оказа се, че магазинът е огромен. Във въздуха витаеше острата миризма на тор. Тръгнах да обикалям наляво, покрай свежите цветя, храстите, градинарските приспособления, градинската мебел, почвите, торфовете и каквото друго продаваха там. И в движение оглеждах всичко живо, което ми се мернеше със зелената престилка на обслужващ персонал. Нужни ми бяха не повече от пет минути да открия онзи младеж, който, колкото и да е любопитно, работеше в отдела за изкуствени торове.

Носът му беше бинтован. Около очите му беше черно. Бейзболната шапка „Бруклин Нетс“ все още беше на главата му, с обърната назад козирка. В момента помагаше на клиент: товареше чували с тор в количка. Клиентът му обясняваше нещо. А младежът кимаше ентусиазирано. Имаше обичка. А надничащият изпод шапката кичур беше на руси ивици — явно постигнати с химически средства. Младежът не жалеше сили, не спираше да се усмихва и изобщо се стараеше да посрещне всички нужди на своя клиент. А това силно ме впечатли.

Минах откъм гърба му и зачаках. През същото време оглеждах терена, как да му препреча пътя, ако реши да ми избяга. Щом приключи с клиента, той моментално взе да се озърта за следващия, на който да помогне. Приближих го изотзад и леко го чукнах по рамото.

Онзи се обърна с готова усмивка.

— С какво мога…?

Но като видя кой е, млъкна насред дума. Очаквах, че ще хукне нанякъде. И не бях решил окончателно как да реагирам. Достатъчно близко бях, че да го сграбча да не бяга, но щях да привлека ненужно внимание върху себе си. Само се стегнах и изчаках да го видя какво ще предприеме.

— О, приятел! — сграби ме той и силно ме прегърна. Не бях очаквал точно това, но не се съпротивих. — Ей, човеко, страшно съм ти благодарен. Нямаш си представа колко.

— Ъъ… Моля, моля.

— Да ти кажа направо — за мен ти си истински герой. Оня Едуард е такъв гадняр. Постоянно се заяжда с мен, защото знае, че не обичам да се бия. Така че съм ти ужасно благодарен. Честна дума.

Пак му казах „моля, моля“.

— Та какъв си ти всъщност? — попита той. — Явно не си ченге. Дотолкова и на мен ми е ясно. И все се питам: да не си някой от ония супергерои?

— Чак пък супергерой…

— Щото те гледам как ходиш насам-натам и все спасяваш разни хора. А накрая го накара да ти каже и кой му е човекът в ММ? — Но лицето му изведнъж помръкна. — Дано имаш подкрепата на всички „Отмъстители“ обаче или поне на някои като тях, ако ще се залавяш с него.

— Точно за това съм дошъл да те питам — рекох.

— О?

— Едуард работи за някой си Дани Зукър, нали?

— Той вече ти го каза това.

— Интересува ме кой е този Дани Зукър.

— Най-гадното копеле, което можеш да си представиш. Способен е и кученце да убие, ако му се изпречи на пътя. Нямаш си представа какъв психар е тоя тип. Едуард само като го види и се напикава в гащите. Сериозно ти казвам.

Страхотно.

— А самият Дани за кого работи?

— Ама ти не знаеш ли? — отстъпи крачка назад младежът.

— Не знам и точно затова съм дошъл.

— Сериозно ли питаш?

— Казвай.

— Аз само се будалках бе, човек, като ти разправях, че си някакъв супергерой. Щото си рекох: тоя ме видя как ме пердашат, а пък е едър тип и сигурно мрази побойниците и така нататък. Значи, не си от тях, а?

— Не съм. Но ми трябват някои сведения.

— Ами дано една от свръхсилите ти да е да си брониран. Понеже не ти трябва да се забъркваш с ония…

— Ще се пазя — обещах му.

— Не ми се ще да си имаш неприятности или да пострадаш само заради това, че си застанал на моя страна, нали ме разбираш?

— Разбирам те — отвърнах с възможно най-компетентния си професорски тон. — Разкажи ми просто онова, което знаеш.

— Еди ми е букито. Не съм си изплатил няколко залога, а той обича да побийва хората. Това е всичко. Ама той е дребна риба. Нали ти казах: работи за Дани З. А Дани вече е на много високо ниво в ММ.

— Какво ще рече „ММ“?

— Ако можех, щях да си изкривя носа с пръст, за да ти покажа, но не мога, понеже адски ме боли.

— Искаш да кажеш, че Дани З. работи за мафията, така ли да те разбирам?

— Не знам точно така ли й викат. Тая дума съм я чувал в много стари филми. Само знам, че Дани З. е пряко подчинен на самия шеф на ММ. А за този шеф разправят легенди.

— Как му е името?

— Ама ти сериозно ли питаш? Наистина ли не знаеш? Как може да живееш тъдява, пък да не си чул?

— Не живея тъдява.

— О.

— Няма ли все пак да ми го кажеш?

— На теб съм ти задължен. Така че ще ти го кажа. Вече ти споменах, че Дани З. е дясната ръка на ММ.

— А „ММ“ означава?

Помежду ни застана възрастна жена.

— Добър ден, Харолд.

— Добър ден, госпожо Х. — пусна й широка усмивка младежът. Какво става с петуниите? Растат ли?

— Добре че те послушах да изнеса сандъчето им на перваза. Ти си направо гений по тези въпроси.

— Благодаря.

— Ако ти остане време…

— Ей сегичка свършвам с този господин и ще съм изцяло на ваше разположение.

Госпожа Х. затътри нозе нанякъде. Харолд я гледаше в гръб, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Та какво, казваш, е „ММ“? — помъчих се да го върна към темата.

— А бе, човеко, ти вестници не четеш ли? ММ. Дани З. е пряко подчинен на най-големия, най-гадния от всички тях — на самия Максуел Майнър.

Нещо прещрака. И вероятно ми е проличало на лицето, понеже Харолд се уплаши.

— Какво ти стана бе, човеко? Призля ли ти?

Пулсът ми скочи до небето. В ушите ми забуча кръв. Можех и през айфона да го проверя, но най-добре щеше да е да разполагам с голям екран.

— Имате ли компютър тук?

— Шефът не дава никому да влиза оттук в интернета. Блокирал го е.

Благодарих му и хукнах навън. Майнър. Бях срещнал вече това име във връзка с интересуващите ме събития. Подкарах с пълна газ към булевард „Нордън“. Намерих онова интернет кафе „Киберкрафт“. Смахнатият продължаваше да си седи зад бюрото. Може и да ме позна, но не му пролича. Имаше четири свободни терминала. Обсебих единия и набързо натраках адреса на страницата с местните нюйоркски вестници. Кликнах да вляза в архива и пак потърсих 25 май — следващият ден, след като бяха снимали Натали. На компютъра като че му потрябва цяла вечност да ми изпълни поръчката.

Хайде бе, дай си малко зор…

И в този миг на екрана цъфна заглавието:

Едва се овладях да не се провикна: „Еврика!“. Да, но това „Майнър“ можеше да е просто съвпадение. Кликнах върху новината и зачетох:

Дописката не изобилстваше с подробности. Принуден бях да вкарам името на Арчър Майнър в търсачката. В продължение на една седмица след покушението всеки ден се беше появявала поне една посветена на него статия. Прехвърлих ги всичките набързо с надеждата да открия каквато и да било следа, някаква връзка между Арчър Майнър и Натали. Най-многообещаваща ми се стори дописка, излязла два дни след атентата:

Пасваше. Поне отчасти.

Спомних си снимката на Натали, направена в нещо като фоайе на бизнес сграда. И какво от това ли? Ами дай да сглобим картинката. По една или друга причина Натали е била там, в адвокатската кантора на Майнър, същата нощ. И е станала свидетел на убийството. Това би могло да обясни уплашеното й изражение. Избягала е с надеждата всичко да се размине, но нюйоркската полиция, изглежда, е попаднала на кадрите от охранителната камера, която я заснела, докато минавала през фоайето.

Но усещах, че в цялата тази работа има и нещо по-голямо, което ми убягваше. Затова продължих да чета:

Облизах устни и кликнах върху линка „Следваща страница“. Снимката на Максуел Майнър, която намерих там, ни най-малко не ме изненада: мъжът с тънките мустачки от погребението на Ото Деверо.

Нещата почваха напълно да се наместват.

Усетих, че съм спрял да дишам. Облегнах се за миг и си наложих да се отпусна. Сплетох пръсти на тила и затворих очи. Върху умствената линия на времето и взаимовръзките се бяха появили какви ли не нови чертички. Натали е присъствала на сензационното покушение срещу Арчър Майнър. Според личната ми теория е станала свидетел на престъплението. По някое време нюйоркската полиция установява, че охранителната камера е запечатала образа на Натали. А тя, боейки се за живота си, решила да се скрие.

Задължително щях да проверя, но бях почти готов да се обзаложа, че все още нямаше осъден за убийството на Арчър Майнър. И това обясняваше защо след всичките изминали оттогава години полицията продължава да я търси.

И какво е станало след това?

Натали се е свързала с „Ново начало“. Как по-точно ли? И аз не знам. Но пък, като се замисли човек, как се влиза във връзка с организация от този род? Вероятно „Ново начало“ е постоянно нащрек. Както е било в случая с Бенедикт, тогава все още наричан Джамал. Предполагам, че те самите издирват онези, които смятат, че се нуждаят от помощта им и я заслужават.

Така или иначе, изпращат Натали в колонията „Творческо презареждане“, която се явява, поне отчасти, прикритие за организацията. И то — брилянтно прикритие, мен ако ме питате. Допускам, че поне част от почиващите в нея бяха там по творческа линия. Що се отнася до Натали, тя спокойно се е справяла и с двете роли. Идеален пример за криене пред очите на врага. Предполагам, че са й казали да се спотаи там, докато видят накъде ще тръгне историята с Арчър Майнър. Ако полицията успеела и без нейната помощ да задържи извършителя, евентуално щяла да може да се върне към нормалния живот. В същото време не се знаело дали нюйоркската полиция не се е провалила, поне до момента, в опитите си да идентифицира жената на записа. Това си бяха чисто мои предположения, но нямаше да се учудя, ако се окажеха съвсем близо до истината.

По някое време обаче реалността се е проявила в цялата си гадост и е размазала и последната й капчица надежда, че ще може да остане заедно с гаджето си. Изборът й се е избистрил до следното: или изчезваш, или умираш.

И тя съответно изчезва.

Прегледах още няколко вестникарски материала по случая, но не открих почти нищо ново. Арчър Майнър бе въздигнат до ранга на героична енигма. Начинът, по който бил възпитаван, целял да направи от него най-големия мръсник сред мръсниците. По-големият му брат бил екзекутиран „по гангстерски“ още докато Арчър следвал. Та се предполагало Арчър да наследи семейния бизнес. Почти повторение на филма „Кръстникът“, с тази разлика, че конкретният син в случая не се поддал. Арчър Майнър не само отказал най-категорично да се присъедини към ММ, ами и запретнал ръкави да унищожи синдиката.

Отново и отново се изправях пред въпроса какво е наложило присъствието на моята мила Натали в конкретната адвокатска кантора в тази късна доба? Възможно е да е била техен клиент, но това не обясняваше късния час. Може да се е познавала с Арчър Майнър, но нямах представа до каква степен. Но тъкмо когато бях готов да се откажа от този ракурс — да отдам присъствието й на чистата случайност, — пред очите ми попадна кратък, безцветен некролог.

Какво, по…?

Ако трябва да съм точен, наложи ми се да стисна очи, да ги разтъркам, а после да подхвана некролога пак от самото му начало. Направо не можех да повярвам. Тъкмо когато взех да напипвам определена логика в събитията — да си внушавам, че напредвам нанякъде, — инкасирах изневиделица поредния удар: