Шест години

Тридесета глава

По телефонната линия до слуха ми долетя отчаяната въздишка на госпожа Динсмор:

— Ти не трябваше ли да си временно отстранен?

— Признай си, че страдаш по мен.

Благодарение на въпросната госпожа Динсмор се чувствах заземен въпреки все по-разрастващото се съчетание от ужаси и объркващи факти, сред което константите бяха много малко на брой. Една от тези константи беше госпожа Динсмор. Намирах нещо утешително в това, че можех да се придържам към този мой си ритуал, така да се каже, докато светът около мен не преставаше лудия си въртеж.

— А временното отстраняване се предполага да се разпростира и върху телефонните разговори с помощния персонал на университета — отбеляза госпожа Динсмор.

— Ама и за телефонния секс ли се отнася?

Двеста и шестдесетте километра, които ни разделяха, не можеха да ми попречат да усетя укоризнения й поглед.

— Казвай какво искаш, смехурко.

— Огромна услуга.

— А каква е отплатата?

— Не ме ли чу, като споменах за секс по телефона?

— Джейк?

Нямах спомен друг път да се е обръщала към мен на малко име.

— Кажи.

Гласът й изведнъж се изпълни с нежност:

— Какво става с теб? Такива наказания не са в твоя стил? Та ти досега служеше за пример на всички в университета.

— Историята наистина е прекалено дълга.

— Преди време ме попита за дъщерята на професор Клайнър. Онази, в която си влюбен.

— Да.

— И още ли я издирваш?

— Да.

— Има ли това някаква връзка с отстраняването ти?

— Има.

Мълчание. След което госпожа Динсмор се прокашля.

— С какво мога да съм ви полезна, професор Фишър?

— С досието на един студент.

— Пак ли?

— Пак.

— Както вече ти споменах предишния път, необходимо ти е да получиш разрешение от самия студент.

— И както вече стана дума предишния път, и този студент не е вече жив.

— О! — каза тя. — Как му е името?

— Арчър Майнър.

Пауза.

— Познаваше ли го? — попитах.

— Като студент — не.

— А как?

— Спомням си, че преди няколко години в „Ланфорд Нюс“ писаха, че бил убит.

— Преди шест.

Запалих двигателя на колата, без да махам телефона от ухото си.

— Чакай малко да си изясня докрай положението — каза госпожа Динсмор. — Ти издирваш Натали Ейвъри, нали така?

— Точно така.

— И в хода на издирването ти се налага да надникнеш в личните досиета не на един, а на двама убити студенти.

Странно, но не бях разглеждал нещата от този ъгъл.

— Така е, реално погледнато.

— Може да ти прозвучи нахално, но това изобщо не ми звучи като някаква любовна история.

Не й отговорих. Изминаха няколко секунди.

— Ще ти се обадя — обеща госпожа Динсмор, преди да прекъсне разговора.

Старческият дом „Хайд Парк“ не се различаваше особено от вътрешния двор на някой хотел от веригата „Мариът“.

Симпатично местенце, наистина. Скъпичко на вид благодарение на викторианските беседки отпреде му, но в крайна сметка всичко внушаваше „типово, безлично, панелно“. Основната сграда беше на три етажа, с фалшиви кулички по ъглите. Прекомерно голяма табела обявяваше „ВХОД КЪМ ХАЙД ПАРК“. Минах по пътеката, изкачих се по рампата за инвалидни колички и отворих входната врата.

Жената на рецепцията имаше на главата си прическа каска с формата на пчелен кошер, за последен път видяна върху съпругата на някакъв сенатор около 1964 г. Усмивката й беше толкова вдървена, че можех да почукам на нея против нещастие.

— С какво мога да съм ви полезна?

Засмях се насреща й и разтворих ръце. Бях чел някъде, че разперването на ръце ти придава по-отворен и доверчив вид, а скръстени пред гърдите ръце — точно обратното. Не съм имал възможността да отчета доколко е вярно. Лично на мен ми създаваше усещането, че се каня да грабна някого и да отлетя надалеч с него.

— Дошъл съм на свиждане със Силвия Ейвъри — рекох.

— Имате ли предварителна договорка? — попита Кошера.

— Не бих казал. Просто минавах насам.

В погледа й се прочете известно съмнение. Имаше право жената. Надали са много хората, които така, случайно, се отбиват в старческите домове.

— Мога ли да ви помоля да се запишете?

— Нищо против.

Извъртя към мен възголям регистър, от онези, дето обикновено съм виждал по сватби, погребения и хотели в старите филми, и ми подаде голяма перодръжка. Изписах името си. Жената завъртя книгата обратно към себе си.

— Господин Фишър — произнесе особено бавно името ми, след което вдигна поглед и примига, — мога ли да знам по каква линия познавате госпожица Ейвъри?

— Чрез дъщеря й Натали. Рекох си, че ще й стане приятно да я посетя.

— Не се и съмнявам, че Силвия много ще се зарадва. — И Кошера посочи наляво. — Уютната ни обща занималня е готова да приема гости. Нали не възразявате там да проведете срещата си?

Готова за гости ли?

— Разбира се — съгласих се.

— Ей сегичка се връщам — изправи се Кошера. — А вие се разположете удобно и изчакайте.

Преместих се в уютната и готова да приема гости обща занималня. Работата беше съвсем ясна. Кошера държеше срещата ми да се проведе в общо помещение, в случай че имам някакви нечестиви намерения. Напълно разумно. Известна предпазливост никога не е излишна прочее. Диваните изглеждаха съвсем добре в басмените си калъфи, но в никакъв случай не бих казал, че създаваха усещане за уют. Нищо тук не допринасяше към подобно усещане. Декорът напомняше на образцово заведение, обзаведено така, че да подчертава положителните елементи, но миризмата на дезинфектант, на почистващи препарати с промишлена сила и — хайде де, изплюй камъчето — на възрастни хора не можеше да се сбърка с нищо. Останах прав. В ъгъла стоеше възрастна жена в опърпан пеньоар с инвалидна количка. Говореше нещо на стената и необуздано й жестикулираше.

Новият ми предплатен номер избръмча. Погледнах екранчето да видя кой може да ме търси, но всъщност не го бях давал никому, освен на госпожа Динсмор. Табелата на стената предупреждаваше, че използването на клетъчни телефони е забранено, но както вече знаете, понякога съм склонен да предприемам особено големи рискове. Забих в единия от ъглите, извърнах се към стената а ла възрастната жена с инвалидната ходилка и прошепнах:

— Ало?

— Намерих файла на Арчър Майнър — съобщи госпожа Динсмор. — Искаш ли да ти го пратя в имейл?

— Чудесно ще е. Пред теб ли е в момента?

— Да.

— Нещо особено да намираш?

— Още не съм го огледала. В какъв смисъл „особено“?

— Би ли му хвърлила набързо един поглед?

— Добре, но какво всъщност трябва да търся?

Замислих се преди да й отговоря:

— Ами да речем — връзка между двете жертви на убийства. В едно и също общежитие ли са живели? Имали ли са общи лекции например?

— Този въпрос е от най-лесните. Арчър Майнър се е дипломирал преди Тод Сандерсън да си е бил взел приемния изпит. Друго?

Докато пресмятах наум, някаква ледена длан се уви около сърцето ми.

— Там ли си? — попита госпожа Динсмор.

Преглътнах и чак тогава попитах:

— Арчър Майнър живеел ли е в кампуса по времето, когато е избягал професор Клайнър?

След кратка пауза госпожа Динсмор отговори глухо:

— Според мен ще трябва да е бил или в първи, или във втори курс.

— Можеш ли да провериш дали…?

— Предугадих ти въпроса. — Чух как прелиства страници. Хвърлих око да видя какво става зад мен. От отсрещния край на стаята бабата с ходилката и опърпания пеньоар ми намигна похотливо. Отвърнах й, като й намигнах с не по-малко похот. Че какво толкова лошо?

А госпожа Динсмор каза:

— Джейк?

Пак на малко име.

— Кажи.

— Арчър Майнър е посещавал лекциите на професор Клайнър на тема „Гражданско съзнание и плурализъм“. Според досието му е изкарал отлична оценка.

Кошера се върна, бутайки майката на Натали в инвалидна количка. Силвия Ейвъри я бях видял на сватбата преди шест години. Времето дотогава не й се беше отразило особено добре, а ако съдех по онова, което виждах в момента, отношението му оттогава не се беше подобрило ни най-малко.

Все още притиснал телефона към ухото си, попитах госпожа Динсмор:

— Кога?

— Кое „кога“?

— Кога е посещавал тези лекции Арчър Майнър?

— Един момент да погледна. — След което я чух как тихо ахна, но и без друго бях познал какъв ще е отговорът. — През семестъра, в който професор Клайнър напуснал.

Кимнах на себе си. Ето на какво се е дължала отличната оценка. Всички получили такава през въпросния семестър.

Мисълта ми се вихреше във всички възможни посоки. Както бях замаян, благодарих на госпожа Динсмор и прекъснах разговора, а в това време Кошера се спря право пред мен със Силвия Ейвъри. Надявах се да ни остави насаме, но Кошера застана в очакване. Прокашлях се.

— Може и да не ме помните, госпожице Ейвъри…

— Сватбата на Натали — прекъсна ме тя без капка колебание. — Вие бяхте оня мрачен младеж, когото тя беше зарязала.

Хвърлих поглед на Кошера. А тя положи длан върху рамото на Силвия Ейвъри.

— Добре ли си, Силвия?

— Разбира се, че съм добре — сряза я тя. — Върви си гледай работата и ни остави да си поприказваме.

Вдървената усмивка не примига дори за секунда, но това не трябваше и да се очаква. Кошера замина към бюрото си, но първо ни изгледа в смисъл „Може и да не седя с вас, но това не значи, че няма да ви държа под око“.

— Много сте висок — каза ми Силвия Ейвъри.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате. Просто седнете, да не си кривя врата.

— О — усетих се. — Извинявайте.

— Хайде пак с тия извинения. Достатъчно е да седнете.

Седнах на дивана. Те ме проучи известно време.

— Какво искате?

Силвия Ейвъри изглеждаше съвсем дребна и сбръчкана в инвалидната си количка, но то пък има ли някой, който да изглежда едър и суров в такова возило? В отговор на въпроса й й зададох друг:

— Имали ли сте някакви вести от Натали?

Тя обаче ме изгледа с мръсно подозрение.

— Кой пита?

— Ъъ… аз.

— Получавам сегиз-тогиз по някоя картичка. Защо?

— Не сте се виждали?

— Изобщо. Но това не ме притеснява. Тя е волна душа, нали знаете? А пуснете ли една волна душа, тя отлита. Това й е работата.

— А имате ли представа къде може да е кацнала въпросната волна душа?

— Не че ви влиза в работата, но живее в чужбина. На върха на щастието е с нейния Тод. А аз чакам с нетърпение кога ще ми се родят внучета. — И изведнъж присви очи. — Как казахте, че ви е името?

— Джейк Фишър.

— Женен ли сте, Джейк?

— Не съм.

— Женили ли сте се изобщо?

— Не съм.

— А имате ли си сериозна приятелка?

Не си направих труда да й отговоря.

— Срамота — заклати глава Силвия Ейвъри. — А сте такъв хубав, снажен мъж. Трябва да се ожените. Да карате някое момиче да усеща закрилата ви. Не бива да живеете сам.

Нещо не ми харесваше в насоката, в която поемаше разговорът ни. Време беше да я променя.

— Госпожице Ейвъри?

— Слушам ви.

— Знаете ли как си изкарвам хляба?

Огледа ме от глава до пети.

— Защитник в някой професионален отбор по американски футбол.

— Университетски професор съм.

— О!

Извърнах се така, че да видя реакцията й на следващите ми думи:

— Преподавам политология в университета Ланфорд.

Какъвто и цвят да беше имало лицето й до този момент, мигновено се отцеди.

— Госпожа Клайнър?

— Не се казвам така.

— Но сте се казвала навремето, нали? Променили сте го, след като съпругът ви напуснал Ланфорд.

— Откъде знаете? — затвори тя очи.

— Много е дълго да ви го разправям.

— Натали ли ви е споменала?

— Не — отвърнах. — Нито веднъж. Дори след като я заведох в кампуса.

— Добре. — И вдигна трепереща ръка към устата си. — Божичко, как сте успели да научите това?

— Нужно ми е да разговарям с бившия ви съпруг.

— Какво? — Очите й се облещиха от уплаха. — О, не, не може да бъде…

— Кое не може да бъде?

Но тя задържа ръката си пред устата и нищо не каза.

— Много ви се моля, госпожице Ейвъри. Много ми е важно.

Силвия Ейвъри стисна силно очи, като детенце, което желае да прогони чудовище. Хвърлих поглед над рамото й. Кошера ни зяпаше с неподправено любопитство. Насилих се да й хвърля фалшива усмивка в нейния стил, да й покажа, че всичко е наред.

Гласът на Силвия Ейвъри премина в шепот:

— Защо държите да повдигнете този въпрос точно сега?

— Крайно ми е необходимо да разговарям с него.

— Толкова време мина оттогава. Имате ли представа колко ми костваше да надживея всичко онова, което се случи. Давате ли си сметка колко болезнено ми е било?

— Не желая никому да причиня болка.

— Нима? Ами престанете, тогава. За какво ви е да го намирате този човек? Знаете ли какво причини на Натали с бягството си?

Мълчах, надявайки се тя да продължи.

— Длъжен сте да знаете. Джули — тя беше малка тогава. И почти не помни баща си. Но Натали? Тя така и не можа да го преживее. И за миг не се отказа от него.

Дланта й наново изпърха към лицето й. Загледа се настрана. Изчаках още известно време, но беше пределно ясно, че засега Силвия Ейвъри няма какво друго да каже.

Опитах се да проявя упоритост.

— Къде се намира в момента професор Клайнър?

— В Калифорния — отвърна ми.

— И къде по-точно в Калифорния?

— Нямам представа.

— В района на Лос Анджелис? На Сан Франсиско? На Сан Диего? Щатът е огромен.

— Казах ви, че не знам. С него не си говорим.

— Откъде тогава сте сигурна, че е в Калифорния?

Това я накара да се замисли. Стори ми се, че по лицето й пробяга сянка.

— Не съм — каза. — Може и да се е преместил.

Излъга ме.

— На дъщерите си сте казали, че се е оженил повторно.

— Точно така.

— А вие как разбрахте?

— Арон ми се обади да ми го съобщи.

— Преди малко казахте, че не си говорите.

— След това. Много от отдавна.

— Как се казва жена му?

— Не знам — завъртя глава тя. — А и да знаех, пак нямаше да ви кажа.

— Защо? На дъщерите си да не кажете — разбирам. Искали сте да ги закриляте. Но какво ви спира на мен да ми кажете.

Погледът й се премести отляво надясно. Реших да блъфирам.

— Проверих брачните регистри — рекох. — Вие така и не сте се развели.

Силвия Ейвъри тихо изстена. Толкова тихо, че нямаше начин Кошера да я е чула, но ушите й все пак се наостриха като на куче, което е доловило неуловим за човешкия слух звук. Пуснах на Кошера същата усмивка в смисъл „Всичко е наред“.

— Как се е оженил повторно съпругът ви, след като не сте се развели?

— Този въпрос следва на него да го зададете.

— Какво всъщност се случи, госпожице Ейвъри?

— Не ровете — завъртя глава тя.

— Май не е избягал със студентка, а?

— Напротив, избяга. — Сега беше неин ред да прояви упоритост. Но не беше никак убедителна. Прекалено отрепетирани оправдания. — Факт е, че Арон ме заряза и избяга.

— На вас ви е известно, че университетът Ланфорд няма кой знае колко голям кампус, нали?

— Как да не знам? Нима не живях там цели седем години?

— Това, студентка да забегне с преподавател, би трябвало да е истинска сензация. Последвана от родителски обаждания. Съвещания на преподавателското тяло. Неща от този род. Аз обаче прегледах архивите. По времето, когато съпругът ви е избягал, не е напуснал нито един студент. И нито една студентка. Не е отбелязано отсъствието на нито една студентка.

Пак блъфирах, и то — яко. Но пък и в малки кампуси като ланфордския много трудно се пазят тайни. Няма начин студентка да е избягала с професор, а името й да не се знае от всички, хеле пък от госпожа Динсмор.

— Може да е учила в Стрикланд — близкия щатския колеж. Почти съм убедена, че нейният случай беше точно такъв.

— Не това се е случило — не отстъпвах.

— Моля ви се — възпря ме госпожица Ейвъри. — Какво всъщност целите да докажете?

— Съпругът ви е изчезнал. А ето че двадесет и пет години по-късно изчезва и дъщеря ви.

Сега вече държах изцяло вниманието й.

— Моля? — Така силно тръсна глава, че ми заприлича на упорито хлапе. — Нали преди малко ви казах: Натали живее в чужбина.

— Не, госпожице Ейвъри, не живее. И изобщо не се е омъжвала за Тод. Това е било само за заблуда. Тод вече е бил женен. А някой го е убил преди малко повече от седмица.

Тая бомба вече й дойде прекалено. Главата на Силвия Ейвъри първо се килна настрана, после назад, все едно вратът й беше станал гумен. През рамото й видях как Кошера награби телефона и взе да говори някому нещо, без да ме изпуска от очи. Вдървената усмивка беше изчезнала.

— Натали беше толкова щастливо момиче — промълви госпожица Ейвъри с все още провиснала глава, опряла брадичка в гърдите си. — Нямате си представа. А може пък и да имате. Нали я обичахте. Имахте възможността да я видите в истинската й светлина, но това стана много, много по-късно. След като всичко тръгна наопаки.

— Наопаки от кое?

— Не знам дали ще ме разберете: докато беше малка, Натали буквално живееше заради баща си. Появеше ли се той вечер на вратата след лекции, тя писваше от радост и му се хвърляше на врата. — Най-сетне Силвия Ейвъри вдигна глава. На лицето й грееше отнесена усмивка, сякаш виждаше пред очите си далечните спомени. — Арон я вдигаше и я въртеше във въздуха, я тя се смееше до припадък…

Тръсна глава.

— Толкова щастливи бяхме, дявол да го вземе.

— И какво стана след това, госпожице Ейвъри?

— След това той избяга.

— Защо?

— Няма значение — завъртя глава тя.

— Разбира се, че има.

— Горката Натали! Тя така и не можа да го преживее и ето че сега…

— Какво „сега“?

— Няма да разберете. Никога няма да го проумеете.

— Помогнете ми да го проумея, в такъв случай.

— Защо? Че кой сте вие, по дяволите?

— Човекът, който я обича — рекох. — Мъжът, когото и тя обича.

На това вече не знаеше как да реагира. Очите й още бяха вперени в пода, като да нямаше сила дори погледа си да вдигне.

— След като баща й забягна, Натали се промени. Стана затворена. Буквално изгубих малката си дъщеричка. Сякаш Арон отнесе със себе си и щастието й. Акълът й не го побираше. Как е могъл баща й да я зареже? В какво е сбъркала? Защо е престанал изведнъж да я обича?

Представих си я моята Натали като малка — усещаща се изгубена и изоставена от собствения си баща. Направо почувствах болката в гръдта си.

— Нямате си представа колко време след това не можеше на никому за нищо да има доверие. Но както отблъскваше всички от себе си, така и не се предаваше. Вие знаете ли какво е надежда, Джейк? — изгледа ме.

— Смятам, че знам.

— Няма по-жестоко нещо на този свят. Дори смъртта е за предпочитане. Понеже смъртта слага край на болката. А надеждата те вдига високо-високо, а след това те пуска да паднеш с все сила на твърдата земя. Надеждата обгръща сърцето ти с длан, след което го разплесква с юмрук. И пак, и пак. До безкрайност. Точно това ти причинява надеждата.

Събра ръце в скута си и ме изгледа сурово.

— Сега, надявам се, разбирате, защо се постарах да й отнема тази надежда.

— Искали сте Натали да забрави баща си — кимнах.

— Точно така.

— Като сте й казали, че е избягал и ви е изоставил и трите?

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Реших, че така ще е най-добре. Нали ме разбирате. Че то ще е причина Натали ще забрави баща си.

— Тоест това, че баща й се е оженил повторно и че си имал други деца, си е било чиста лъжа, така ли излиза?

Силвия Ейвъри не пожела да отговори. Чертите на лицето й се вкамениха.

— Госпожице Ейвъри?

— Оставете ме на мира.

— Нужно ми е да знам…

— Не ме интересува какво искате да знаете. Аз искам само да ме оставите на мира.

Понечи да изтъркаля инвалидната количка назад. Грабнах я и тя се закова намясто. Одеялото се изсули от скута на Силвия и се плъзна към пода. Когато погледнах надолу, ръката ми пусна количката без нито една нейна дума. Десният й крак беше ампутиран наполовина. Тя бавно дръпна одеялото нагоре — по-бавно, отколкото можеше. Искаше да видя.

— От диабета — каза. — Преди три години ме оперираха.

— Съжалявам.

— Дребна работа, повярвайте ми. — Втори път посегнах, но тя ме перна през ръката. — Сбогом, Джейк. Оставете на мира семейството ми. — И подкара обратно инвалидната количка. По този начин ме остави без избор. Наложи се да я тресна с атомната бомба.

— А помните ли студент на име Арчър Майнър?

Количката спря. Долната й устна провисна.

— Арчър Майнър е посещавал лекции при съпруга ви в Ланфорд — поясних. — Него помните ли го?

— Как… — Устните й продължиха да мърдат, макар няколко секунди от тях да не излизаше никакъв звук. И чак тогава: — Моля ви се. — Ако преди в гласа й се бе съдържала уплаха, сега вече беше изпълнен с чистопробен ужас. — Моля ви да не зачеквате тази тема.

— Предполагам, че ви е известно, че Арчър Майнър е мъртъв. Убит е.

— Така му се пада — каза, след което стисна плътно устни, като че съжали мигновено за изтърваните току-що думи.

— Разкажете ми, умолявам ви, какво се случи.

— Не ровете.

— Не мога другояче.

— Не разбирам какво общо може да има всичко това с вас. Не ви влиза в работата. — И поклати глава. — Но логика има.

— В кое?

— В това, че Натали се е влюбила тъкмо във вас.

— Това пък какво ще рече?

— И вие като баща й сте мечтател. И той не беше способен да остави нещата на мира. Има такива хора. Аз съм възрастна жена. Чуйте какво ще ви кажа. Светът е безкрайно объркан, Джейк. На някои хора им се ще да е черно-бял. И тези хора винаги плащат висока цена за това си желание. Такъв човек беше и съпругът ми. Не мирясваше. Гледам, че и вие, Джейк, сте тръгнали по същата пътека.

Дочувах слаби отзвуци от далечното й минало — от Малкълм Хюм и Ибън Трейнър, но и от Бенедикт. Спомних си и за нещата, по които аз разсъждавах напоследък, но и за усещането, което получаваш, когато удряш с юмрук човек, да не говорим за тогава, когато го убиваш.

— Та какво се случи с Арчър Майнър? — попитах.

— Няма да мирясате. Ще ровите, ще ровите, докато всички до един измрат.

— Ще си остане между двама ни — обещах. — Никога няма да излезе извън тази стая. Само ми кажете.

— А ако ви откажа?

— Ще продължа да ровя. Какво стана с Арчър Майнър?

Очите й пак се зареяха настрани, а пръстите й взеха да опъват долната й устна, като при дълбоко замислил се човек. А пък аз поизправих гръбнака си на облегалката на дивана в стремежа си да уловя погледа й.

— Нали сте чули поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото?

— Знам я — признах.

— Та и това момче наистина се постара. Арчър Майнър желаеше да е онази круша, която пада, но след това се търкулва надалеч. Искаше да е добър. Да избяга от природата си. Арон го разбираше. И се мъчеше да му помогне.

Отдели доста време да оправя одеялото върху скута си.

— И какво стана след това?

— Арчър изобщо не беше подготвен за Ланфорд. В гимназията баща му е можел да оказва натиск върху учителите да му пишат отлични оценки. Не съм убедена, че лично той е изкарал онази висока оценка на изпита САТ, която е указана в дипломата му. Нямам представа и как точно е бил приет, но в академично отношение изобщо нямаше място там.

И пак млъкна.

— Продължавайте.

— Няма защо — каза.

А пък аз се сетих за нещо, което госпожа Динсмор беше споменала, когато за пръв път я попитах за професор Арон Клайнър.

— И е имало скандал с преписване, доколкото знам?

По езика на тялото й разбрах, че съм налучкал златна жила.

— Във връзка с Арчър Майнър ли? — попитах.

Не ми отговори. Не беше и нужно.

— Госпожице Ейвъри?

— Купил семестриалната работа от студент, който завършил предишната година и имал „отличен“ по нея. Арчър просто я преписал и я предал, все едно е негова. Без поне една дума да промени. Смятал, че е изключено Арон да я е запомнил. Арон обаче всичко помни.

Много добре познавах университетския правилник: след подобно преписване следваше автоматично изключване от Ланфорд.

— Вашият съпруг докладва ли го?

— Казах му да не го прави. Да даде на Арчър втора възможност. Мен вторият шанс най-малко ме вълнуваше. Просто знаех какво ще последва.

— Че семейството му ще скочи.

— Но Арон в крайна сметка го докладва.

— Пред кого?

— Пред ръководителя на катедрата.

Сърцето ми се смъкна в петите.

— Пред Малкълм Хюм?

— Да.

Подпрях се наново на облегалката.

— И какво каза Малкълм?

— Посъветва Арон да оттегли рапорта. Да се прибере у дома и да премисли нещата.

Спомените ми се върнаха към моя собствен случай с Ибън Трейнър. Нали и той ми беше споменал нещо подобно? За Малкълм Хюм. Човек не се издига до поста държавен секретар, без да прави компромиси, да сключва сделки и да договаря условия и без да му е ясно, че в света изобилства сивата материя.

— Много се изморих, Джейк.

— Едно нещо не мога да проумея.

— Остави го.

— Арчър Майнър така и не е бил докладван. И е завършил с пълно отличие.

— Почнахме да получаваме заплашителни обаждания по телефона. Посети ме някакъв човек. Намъкнал се у дома, докато бях под душа. Когато излязох от банята, го заварих да седи на спалнята. Държеше снимки на Натали и Джули. Дума не обелваше. Просто седеше на леглото със снимките в ръка. По някое време стана и си излезе. Питаш ли ме какво изживях тогава?

А аз си представих как Дани Зукър влиза с взлом в моя дом и сяда на моето легло.

— Казахте ли на съпруга си?

— Разбира се.

— А той?

Обмисли отговора си, преди да го изкаже:

— Струва ми се, че и той най-сетне осъзна опасността. Но беше прекалено късно.

— И какво направи?

— Изчезна. Заради нас.

Кимнах. Нещата почваха да ми се изясняват.

— Но не сте можели да споделите всичко това с Натали. Нито с някой друг. Това е щяло да ги постави и тях в опасност. Затова сте оповестили, че бил забягнал с друга жена. След което сте се преместили другаде и сте си сменили фамилията.

— Да — каза.

Но още нещо ми се губеше. Всъщност предполагах, че ми се губят куп неща. Нещо не ми се връзваше, а чоплеше някъде в дъното на съзнанието ми, но не можех да го уловя. По какъв повод се е срещнала Натали с Арчър Майнър двадесет години по-късно?

— Натали е смятала, че баща й я е зарязал — казах.

Тя само притвори очи.

— И споменахте, че не можела да го преживее.

— Не преставаше да ме разпитва. Толкова мъчно ми беше за нея. Изобщо не биваше да й разправям такива врели-некипели. Но какво друго можех да направя? Всичко, което предприех навремето, беше с цел да опазя дъщерите си. Надали можете да ме разберете. Да си представите какво понякога се налага на една майка да прави. Длъжна бях да защитя дъщерите си, нали ме разбирате?

— Разбирам ви.

— И какво излезе накрая? Виждате ли докъде я докарах? — Закри лице с длани и се разрида. Старицата с ходилката и опърпания пеньоар престана да говори на стената. Кошера май се канеше да се намеси. — Трябваше нещо друго да измисля. Натали не ме оставяше на мира, все ме разпитваше за баща си. Непрекъснато.

Още едно проясняване.

— Така че се принудихте да й кажете истината.

— Да, но тази истина й съсипа живота, не разбирате ли? Представяте ли си какво е да израстеш с представата за онова, което баща ти ти е причинил. Тя се нуждаеше от душевен покой. И от това я бях лишила. Така че накрая нямаше как другояче да постъпя, освен да й призная истината. Да я убедя, че баща й винаги я е обичал. Че тя за нищо не е виновна. И че той никога, ама никога не би я изоставил.

Кимах в такт с думите й.

— По този повод й разказахте за Арчър Майнър. И тя затова е била там през онзи ден.

Тя нищо не отвърна. Само продължи да хлипа. На Кошера явно взе да й писва, понеже се устреми към нас.

— И къде е сега съпругът ви, госпожице Ейвъри?

— Нямам представа.

— А Натали? Тя къде е?

— И това не знам. Но, Джейк?

Кошера вече се изравни с нея.

— Достатъчно, ако обичате.

Не й обърнах внимание.

— Кажете, госпожице Ейвъри.

— Зарежете всичко това. За наше добро. Не постъпвайте като съпруга ми.