Шест години

Тридесет и първа глава

Още с излизане на магистралата включих айфона. Не че толкова очаквах някой да ме следи, но ако се окажех неправ, поне щяха да установят, че съм на шосе 287 близо до мола „Палисейдс“. Съмнявам се, че това щеше да им е от особена полза. Отбих вдясно. Имах два имейла и три гласови съобщения от Шента, всяко едно по-притеснено от предходното. Тоест общо пет послания. В първите две — в имейлите — тя най-учтиво ме молеше да се свържа с нея. В следващите две молбата й ставаше все по-настоятелна. А в петото направо замяташе голямата мрежа:

Опаа! Отбих по моста „Тапън Зий“ и спрях при първия изход. Изключих айфона и взех единия от предплатените. Набрах номера на Шента и зачаках. Тя се включи още на второто позвъняване.

— Разбрах, разбрах — каза. — Много си ми ядосан.

— Дала си на нюйоркската полиция оня предплатен номер. Помогнала си им да установят местонахождението ми.

— Приемам вината, но го направих за твое добро. Можели са да те застрелят или да те арестуват за съпротива при задържането ти.

— С тази разлика, че не съм оказвал никому никаква съпротива. Ами просто избягах от едни ненормалници, дето искаха да ме очукат.

— Мълхоланд го познавам отдавна. Свестен човек е. Никак не ми се щеше да те гръмне някой смахнат.

— За какво беше всичко? Та аз дори и за заподозрян едвам минах.

— Няма значение, Джейк. А и не е задължително да ми имаш доверие. Ще го преживея. Но се налага да поговорим.

Поставих лоста за скоростите на положение „паркиране“ и угасих двигателя.

— Твърдиш, че си установила връзка между Натали Ейвъри и Тод Сандерсън.

— Да.

— Да чуем.

— Ще ти кажа, когато седнем да разговаряме. На четири очи.

Замислих се върху думите й.

— Виж какво, Джейк. От ФБР си бяха наумили да те задържат за истински разпит. Успях да ги убедя, че ще се справя по-добре от тяхно име.

— ФБР ли?

— Ъхъ.

— На тях пък за какво съм им притрябвал?

— Върни се, Джейк. Няма да имаш проблеми. Повярвай ми.

— Щом казваш.

— Можеш да разговаряш или с мен, или с ФБР — въздъхна Шента. — Слушай: ако ти кажа за какво става дума, ще ми обещаеш ли да дойдеш и да разговаряш с мен?

Обмислих предложението.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Честна дума. Казвай сега какво има?

— Става дума за банкови обири, Джейк.

На връщане до Ланфорд, Масачусетс, моето ново, неспазващо правилата, живеещо на ръба „аз“ наруши сума ти ограничения на скоростта. Напъвах се да обработя получените сведения, да ги подредя, да огледам възможните хипотези и предположения, да ги отхвърля, после пак да ги подложа на преоценка. В едни отношения всичко си идваше на място; в други — установявах, че се налагаше да насиля някои подробности, за да ги вкарам в съответната схема.

Все още ми липсваха няколко основни отговора, включително и най-важният: къде е Натали?

Преди двадесет и пет години професор Арон Клайнър отишъл при завеждащия катедрата му професор Малкълм Хюм да го уведоми, че току-що е уличил свой студент в плагиатство (или ако трябва да сме по-точни — в директното закупуване) на семестриална работа. А моят някогашен наставник буквално го помолил да не се занимава с въпроса — същата молба, която беше отправил и към мен по отношение на професор Ибън Трейнър.

Питах се: лично Арчър Майнър ли е заплашвал семейството на Арон Клайнър, или е използвал наемници от ММ? Според мен това нямаше значение. Заплашвали са Клайнър дотогава, докато не се убедил, че трябва да изчезне. Опитах се да се поставя на негово място. Клайнър вероятно се е уплашил и осъзнал, че е в безизходица.

Към кого е можел да се обърне за помощ?

Първата ми мисъл: към Малкълм Хюм.

А години по-късно, когато дъщерята на Клайнър попада в аналогична ситуация — уплашена и в безизходица…

Някогашният ми наставник беше оставил навсякъде своите отпечатъци. Необходимостта да разговарям с него се налагаше от само себе си. Набрах номера му във Флорида, но пак никой не ми вдигна.

Шента Нюлин обитаваше тухлена градска къща, която майка ми сигурно щеше да опише като „симпатична“. С отрупани с цветя сандъчета пред сводестите прозорци. Пълна симетрия във всяко едно отношение. Изкачих се по чакълестата алея и позвъних. За моя огромна изненада, на вратата се появи някакво момиченце.

— Кой сте вие? — попита момиченцето.

— Казвам се Джейк. А ти коя си?

Детето беше на пет, най-много на шест. И тъкмо понечи да ми отвърне, отнякъде се втурна Шента с притеснено изражение. Беше вързала косите си на тила, но някои кичури падаха над очите й. По челото й беше избила пот.

— Аз ще го посрещна, Макензи — каза Шента на момиченцето. — Какво съм ти казала за отварянето на входната врата в отсъствието на възрастен човек?

— Нищо не си.

— Ами май си права — прокашля се Шента. — Не бива никога да отваряш входната врата в отсъствието на възрастен човек.

— Но той нали е тук — посочи ме малката. — И е възрастен.

Шента направи отчаяна физиономия. Аз само свих рамене. Детето беше съвсем право за себе си. Шента ме покани да вляза и изпрати Макензи да си играе в стаята за занимания.

— А не може ли да изляза навън? — замоли се Макензи. — Искам на люлката.

Шента ме погледна. Аз пак свих рамене. Вече ставах спец по вдигането на рамене.

— Ами какво пречи всичките да излезем в задния двор? — запита Шента с толкова насилена усмивка, че май й трябваше телбод да я задържи върху лицето си.

Все още не можех да определя коя е тази Макензи и какво търси там, но в действителност ме вълнуваха далеч по-важни проблеми. Преместихме се в задния двор, където имаше чисто нова люлка от кедрово дърво, плюс люлеещо се дървено конче, пързалка, покрита катерушка и пясъчник. Любопитството ми се разпали още повече, като се сетих, че Шента всъщност живее сама. Макензи се метна върху люлеещото се конче.

— Дъщерята на годеника ми — предложи нещо като обяснение Шента.

— Аха.

— Ще се женим през есента. Той вече се нанася тук.

— Мога само да ти честитя.

Макензи се люлееше с мерак върху кончето, но в същото време хвърли кръвнишки поглед на Шента.

— Мрази ме до мозъка на костите си — каза Шента.

— Че ти не си ли спомняш приказките от детството си? На теб ти е отредена ролята на злата мащеха.

— Благодаря за просветлението — огледа ме Шента. — Ама и ти не изглеждаш никак добре.

— На това място следва да кажа: „А пък оня да го видиш на какво прилича“.

— За какво се изтезаваш, Джейк?

— Търся жената, която обичам.

— А тя иска ли да я намериш?

— Сърцето не задава въпроси.

— Пенисът е този, който не задава въпроси — поправи ме тя. — Сърцето обикновено е малко по-интелигентно.

А бе, май си права, рекох си.

— Та каква е тая история с банковите обири?

— Ох колко нетърпеливи сме станали — засенчи очи от слънцето Шента.

— Нямам време за игри, в това поне можеш да си сигурна.

— Съгласна съм. Помниш ли първия път, когато ме помоли да проуча Натали Ейвъри?

— Помня го.

— Като подадох името й на системата, получих два хита. Единият — много по-важният — се отнасяше до нюйоркската полиция. Тя била много важен за тях човек. Трябваше да се закълна, че няма да издавам наученото. Ти си ми приятел. И държа да ми имаш доверие. Но аз съм и служител в правоохранителните органи. Поради което нямам право да обсъждам текущи разследвания с приятели. Надявам се, че поне с това си наясно.

Кимнах по възможно най-краткия начин, по-скоро да й дам знак да продължи нататък, отколкото в проява на съгласие.

— Тогава почти не обърнах внимание на втория — каза Шента. — Те нито я издирваха, нито имаха желанието дори да разговарят с нея. Спомената беше просто мимоходом.

— В какъв контекст?

— И дотам ще стигна. Не ме пришпорвай, ако обичаш, окей?

Пак кимнах едва-едва. Първо вдигах рамене, сега кимах.

— Така че съм решила да ти демонстрирам доверие — каза. — Не съм длъжна, но за всеки случай разговарях с нюйоркското полицейско управление и те ми разрешиха. Така че хич не се заблуждавай: изобщо не става дума за нарушаване на някаква поверителност.

— Просто споделяне на тайни между приятели.

— Удар под пояса, Джейк.

— Знам.

— Не е честно. Мъча се да ти помогна.

— Окей. Извинявай. Та какво казват от нюйоркското полицейско управление?

Остави ме една-две секунди да се попека на бавен огън.

— Нюйоркската полиция е на мнение, че Натали Ейвъри е била свидетел на убийство. Или по-точно казано, че е видяла убиеца и е в състояние да го идентифицира категорично. Освен това смятат, че извършителят е видна фигура в света на организираната престъпност. Или, с две думи казано, твоята Натали може да вкара в затвора една от водещите фигури в нюйоркската мафия.

Изчаках я да каже още нещо. Но тя замълча.

— Друго? — попитах.

— Само толкова мога да ти кажа.

— Ти май ме смяташ за идиот — завъртях глава.

— Моля?

— Мен нюйоркската полиция ме разпита. Показаха ми и кадър от охранителна камера и ме уведомиха, че желаят да разговарят с нея. Това, което току-що ми каза, ми е известно отпреди. Да не говорим, че и ти знаеше, че го знам. И това ми било демонстрация на доверие. Докога ще ме будалкаш? Така ли ще ми печелиш доверието — като ми съобщаваш вече известни ми неща?

— Не си прав.

— Кой е убитият?

— Не ми е позволено…

— Арчър Майнър, синът на Максуел Майнър. А полицията е на мнение, че Максуел е поръчителят на убийството на собствения му син.

— Това пък откъде го знаеш? — изгледа ме поразена.

— Не беше толкова трудно да се досети човек. Кажи ми едно обаче.

— Не мога — завъртя глава Шента.

— Е, как? Така и не си ми продемонстрирала доверието си в мен, нали? В нюйоркското полицейско управление знаят ли какво е търсела там Натали през въпросната нощ? Само това искам да чуя.

Очите й се върнаха към люлката. Макензи беше слязла от кончето и отиваше към пързалката.

— Нямат представа.

— Изобщо?

— Управлението е прегледало всички записи от охранителните камери в „Лок-Хорн Билдинг“. Системата е от най-модерните. Първо са попаднали на видеозаписа, в който твоята приятелка тича по коридора на двадесет и седмия етаж. Имало я е и на запис в асансьора, но най-ясната снимка — онази, която са ти показали — е била направена на излизане от фоайето на партера.

— А убиецът има ли го на видеото?

— Не мога нищо повече да ти кажа.

— Иде ми да те питам „не можеш или не искаш“, но е прекалено изтъркан лаф.

Тя се намръщи. Първо си помислих, че по този начин реагира на думите ми, но изведнъж ми стана ясно, че причината е съвсем друга. Макензи стоеше изправена на върха на пързалката.

— Макензи, това, което правиш, е опасно.

— Много пъти съм го правила — отвърна детето.

— Не ме интересува колко пъти и къде си го правила. Моля те да се пързаляш седнала.

Момиченцето седна. Но не се пусна по пързалката.

— Та за банковите обири щеше да ми кажеш — подсетих я.

Шента завъртя глава. Но и този път не по мой адрес, а заради упоритото детенце на горния край на пързалката.

— Нищо ли не си чул за поредицата банкови обири в района на Ню Йорк?

Спомних си, че бях мярнал няколко материала.

— Крадците нанасяли удара си нощем, докато банките не работели. Медиите са ги кръстили „Невидимите“ или нещо от тоя сорт.

— Точно така.

— И какво общо има Натали с тях?

— Името й изникнало във връзка с един от обирите — на банката на Канал Стрийт в центъра на Манхатън преди две седмици. Сградата се е смятала за не по-зле охранявана от Форт Нокс. Крадците обаче успели да се измъкнат с дванадесет хиляди в брой, освен дето разбили четиристотин касети за съхраняване на скъпоценности.

— Дванадесет хиляди не са кой знае колко.

— Не са. Но банките държат милиони долари в трезорите си само във филмите. Касетите за ценности обаче могат да съхраняват цели състояния. И точно върху тях се съсредоточава тая банда. След като баба ми починала, майка ми сложила пръстена й с четирикаратов диамант в такава касета, да го пази и да ми го даде един ден. Сам по себе си дори пръстенът вероятно струва над четиридесет хилядарки. А кой може да каже в онези касети какво е имало? Застрахователният иск само за един от първите им обири бил на стойност три цяло и седем милиона. Вярно е и това, че хората преувеличават. Изведнъж се оказва, че някоя фамилна касета е съхранявала цяло огромно наследство. Но схващаш какво, общо взето, имам предвид.

Много добре схващах. Не че ме интересуваше особено.

— Та казваш, че името на Натали изникнало във връзка с един от тези обири?

— Да.

— В какъв смисъл?

— В един дребен, ама съвсем дребен смисъл — сви Шента палец и показалец на сантиметър един от друг, да ми покаже колко дребен бил смисълът. — Почти в никакъв смисъл, може да се каже. Сам по себе си не би заслужавал и капка внимание.

— Но теб те вълнува.

— Вече да.

— Защо?

— Защото изведнъж почти всичко около твоята истинска любов престава да има смисъл, затова.

По този въпрос нямаше спор.

— Та как ти се струват всичките тия работи? — попита Шента.

— Кои работи? Направо не знам какво да кажа. Не знам дори къде е самата Натали, а още по-малко пък — как би могла да бъде свързана по някакъв си дребен, ама съвсем дребен смисъл с обира на някаква банка.

— Същото имам и аз предвид. И на мен ми се стори без значение, но само докато проверих и другото име, което ми беше споменал — Тод Сандерсън.

— Не съм те карал да го проверяваш.

— Варно е, но то не ми попречи да го направя. И за него имах два хита. Големият хит, естествено, беше по повод на факта, че е бил убит преди седмица.

— Чакай! Да не искаш да кажеш, че и Тод е свързан със същия банков обир?

— Да. Ти не си ли чел Оскар Уайлд?

— Чел съм го — направих кисела физиономия.

— Той има една прекрасна сентенция: „Да изгубиш един родител, е нещастие, но да изгубиш два — това е признак на голяма разсеяност“.

— От „Колко е важно да бъдеш сериозен“ — уточних, тъй като съм академична натура и ми идва отвътре.

— Така. Едното лице, за което ме питаш, се споменава във връзка с банков обир. Нищо особено. Но и второто? В никакъв случай не може да е ново съвпадение.

Да не говорим, че някъде около седмица след обира убиват Тод Сандерсън, рекох си наум.

— И на Тод връзката с обира ли е в някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл? — поинтересувах се.

— Не. Но е дребна, бих казала.

— А по-точно?

— Макензиии!

Извърнах се към писъка и видях жена, която според мен приличаше прекалено много на Шента Нюлин: същия ръст, същите килограми, същата фризура. Така се беше облещила, сякаш в задния двор току-що се е разбил самолет. Проследих погледа й до Макензи, която пак се беше изправила върху пързалката.

Шента придоби безкрайно виновен вид.

— Много съжалявам, Кандис. Казах й да седне.

— Какво значи „казах й“? — възмути се Кандис.

— Извинявай. Наблюдавах я. Но и разговарях с този приятел.

— И смяташ, че това е оправдание?

С усмивка, в която се четеше „Е, свърших добра работа“, Макензи седна, спусна се по пързалката и хукна към другата жена.

— Мамче.

Аха. Ясно. Нищо ново под слънцето.

— Чакай да ви изпратя — каза помирително Шента.

— Вече сме навън — подчерта Кандис. — И сами ще заобиколим къщата.

— Ама не си видяла каква разкошна картина нарисува Макензи. Вътре е. Бас държа, че ще иска да си я вземе у дома.

Кандис и Макензи вече вървяха към предната част на къщата.

— Задръж я — обади се през рамо Кандис. — Вкъщи имам стотици рисунки на дъщеря ми.

Шента ги изгледа как минаха в предния двор. Нормалната й военна стойка се беше изгубила.

— С какво, по дяволите, съм се захванала и аз, Джейк?

— Стараеш се — рекох. — Живееш.

— Нищо няма да излезе от тая работа — завъртя глава тя.

— Обичаш ли го?

— Обичам го.

— Ще се получи. Но няма никак да ти е лесно.

— Ти пък откога се сдоби с толкова мъдрост?

— Завършил съм университета Ланфорд, а през деня гледам всякакви токшоута.

Шента се извърна и се загледа в люлката.

— Тод Сандерсън е имал касета за ценности в банката на Канал Стрийт — каза. — И е бил една от жертвите на обира. Толкоз. Погледнато отгоре — и тук няма да намериш някакъв особен смисъл.

— Само дето след една седмица го убиват — рекох.

— Да.

— Я ми кажи: от ФБР виждат ли някаква връзка между убийството му и обирите?

— Не съм вътре в разследванията им.

— Но?

— Лично аз не успях да видя никаква връзка. Обирът е бил в Манхатън, убийството му — в Палмето Блъф.

— Обаче?

— Обаче изскочи и името на твоята Натали.

— В някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл.

— Да.

— И колко дребен?

— След такива обири ФБР правят опис на всичко. На абсолютно всичко. В разбитите касети повечето хора са държали документи, които са смятали за ценни. Акции и облигации, пълномощни, нотариални актове, все от този род неща. Голяма част от тях, разбира се, са останали разхвърляни по пода. За какво им е на крадците цялата тази бумащина? ФБР обаче ги преглеждат най-старателно и ги описват. Някой си, да речем, съхранявал свидетелството за собственост на братовата му кола. При което името на брата веднага влиза в списъка.

Напъвах се да не изпускам нишката на мисълта й.

— Чакай да проверя дали съм те разбрал правилно. Името на Натали е било в един от тези документи от касетите?

— Да.

— Но тя не е имала касета на свое име там, така ли?

— Не. Бил е в касетата на името на Тод Сандерсън.

— И какво е представлявал въпросният документ?

Шента се извърна и ме изгледа право в очите.

— Завещанието й.