Шест години

Двадесет и първа глава

Първото, което усетих с идването си в съзнание, беше болката.

Не можех и да мисля за друго, освен за всеобхватната, масивна болка и как да я намаля. Имах чувството, че ми е сцепена главата, че парченца от раздробена кост се носят на воля из черепа ми, а острите им връхчета раздират най-чувствителната ми мозъчна тъкан.

И най-лекото преместване на главата ми настрани беше достатъчно, за да разяри още по-силно острите връхчета. Спрях, примигах с очи, после примигах повторно в желанието си да ги отворя, накрая се отказах.

— Свести се.

Констатацията бе направена с гласа на Куки. Пак се напънах да отворя очи. Готов бях с пръсти да помръдна клепачите си. Отплувах отвъд болката. За целта ми бяха необходими няколко секунди, но в крайна сметка се добрах дотам. След още няколко секунди успях да фокусирам погледа си и да огледам новата обстановка.

Вече не бях навън.

Това поне беше ясно. Над главата си виждах голия гредоред на покрива. Очевидно не бях в къщата на Куки. Тя беше едноетажна. Това тук приличаше повече на хамбар или стара ферма. И тъй като отдолу ми имаше дървен под, изключих хамбара като възможност.

Присъстваше Куки. Налице беше и Дениз. Появи се и Брадаткото и ме огледа с чиста, неподправена омраза. Нямах представа на какво се дължи. До вратата вляво от мен стоеше друг мъж. А трети седеше пред екрана на компютър. И двамата ги виждах за пръв път.

Брадаткото задържа продължително злобния си поглед върху ми. Изглежда, очакваше да задам дежурен въпрос от рода на „Къде съм?“. Аз обаче мълчах. Използвах времето да се овладея и да си събера мислите.

Изобщо не ми беше ясно какво става.

Не преставах да местя погледа си с надеждата да усетя естеството на помещението. А и да открия път за бягство. Установих наличието на една врата и три прозореца, всичките затворени. Освен дето вратата се и охраняваше. Отчетох и това, че поне един от присъстващите беше въоръжен.

Налагаше се да проявя търпение.

— Говорѝ! — заповяда ми Брадаткото.

Нищо не казах. Той ме изрита в ребрата. Изстенах, но не помръднах.

— Недей, Джед — възпря го Куки.

Брадаткото Джед не отместваше погледа си от мен. Очите му горяха от ярост.

— Как успя да откриеш Тод?

Сега вече напълно ме озадачи. Не знам какво всъщност очаквах да ме пита, но във всеки случай не беше това.

— Не разбирам.

— Чу какво те питах — каза Джед. — Как успя да откриеш Тод?

Главата ми се мотаеше. Не виждах полза да го лъжа, затова заложих на истината.

— Чрез некролога му.

Джед хвърли поглед на Куки. Лицата и на двамата изразяваха объркване.

— Попаднах случайно на некролога му. На университетския уебсайт. И по този повод се появих на погребението му.

Джед се засили пак да ме изрита, но Куки го възпря с тръскане на глава.

— Нямам това предвид — озъби се Джед. — За по-рано питам.

— По-рано от кое?

— Не се прави на глупак. Как стигна до Тод?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Сега вече яростта в очите му избухна. Извади пистолета и го насочи в мен.

— Лъжеш.

Нищо не казах.

— Джед — приближи се Куки към него.

— Стой настрана — сряза я той. — Нали знаеш какво направи тоя? А?

Тя кимна и изпълни нареждането му. Лежах абсолютно неподвижно.

— Говорѝ! — пак ми заповяда онзи.

— Не знам какво искаш да чуеш.

Хвърлих око на мъжа пред компютъра. Видя ми се уплашен. Също като другия, до вратата. Сетих се, че Боб и Ото изобщо нямаха вид да се страхуват от нещо. Напротив, сторили ми се бяха подготвени и печени. За разлика от сегашните. Не знаех дали да се радвам, или съжалявам, но усещах, че, така или иначе, съм го закъсал яко.

— За последен път те питам — процеди през зъби Джед. — Как успя да откриеш Тод?

— Казах ти вече.

— Ти го уби! — кресна Джед.

— Аз ли? Не съм!

Джед се опря на едното си коляно и навря дулото на пистолета в слепоочието ми. Затворих очи и зачаках гърмежа. А той приближи уста до ухото ми.

— Ако още веднъж ме излъжеш — прошепна, — ще те пречукам като едното нищо.

— Джед? — обади се отново Куки.

— Трай там!

И притисна цевта достатъчно силно, че да се отбележи върху слепоочието ми.

— Говорѝ!

— Не съм… — По очите му прочетох, че само още веднъж ако отречех, ще ми свети маслото. — За какво ми е трябвало да го убивам?

— Това ти ще ни кажеш — отвърна Джед. — Но първо искам да разбера как го откри?

Ръката му трепереше. Усещах го по движението на дулото върху слепоочието ми. А по брадата му започваше да се стича слюнка. Болката ми беше изчезнала, заместена от чистопробен страх. Този Джед копнееше да дръпне спусъка. Нямаше търпение да ми тегли куршума.

— Обясних ти вече. Повярвай ми, моля ти се.

— Лъжеш!

— Не лъжа…

— Измъчвал си го, но той нищо не ти е казал. Не че е имало какво да ти каже. Защото нищо не знаеше. Бил е само безпомощен, но смел, а ти, ти копеле мръсно…

Броени секунди ме деляха от смъртта. Усещах нотките на отчаянието в гласа му и ми беше ясно, че с логика няма да мога да го убедя. Следователно трябваше да предприема нещо, да рискувам да му отнема оръжието. Но бях по гръб. Времето нямаше да ми стигне за никакъв ход.

— Не съм го мъчил, кълна се.

— Сега остава да кажеш, че и днес не си ходил при вдовицата му.

— Напротив. Ходих — рекох бързо от щастие, че поне по този въпрос съм съгласен с него.

— Но и тя нищо не знае, нали така?

— Какво е трябвало да знае?

И усетих как дулото се навря още по-плътно.

— За какво ходи при вдовицата?

— Знаеш за какво — погледнах го право в очите.

— Какво търсеше там?

— Не „какво“, а „кого“. Търсех Натали.

Този път той кимна. А на лицето му се появи смразяваща усмивка. И ми подсказа, че съм му дал верния отговор — но и погрешния.

— Защо? — попита.

— В какъв смисъл „защо“?

— Кой те нае?

— Никой не ме е наемал.

— Джед!

Само че този път не беше Куки. А онзи пред компютъра.

— Какво има? — извърна се Джед, подразнен, че са го прекъснали.

— Ела да хвърлиш едно око. Имаме гости.

Джед отдръпна пистолета от слепоочието ми, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Мъжът пред компютъра завъртя екрана така, че Джед да види черно-бялото изображение от някаква охранителна камера.

— Какво търсят тук? — попита Куки. — Ако го намерят при нас…

— Те са на наша страна — отвърна й Джед. — Така че не се притеснявай, докато…

Нямаше за кога повече да чакам. Видях възникналата възможност и реших да се възползвам. Скочих внезапно на крака и се засилих към застаналия на вратата мъж. Имах чувството, че се движа на забавен каданс и че ми трябваше цяла вечност да стигна дотам. Приведох се напред, че да го отнеса с рамото си.

— Стой!

До оня ми оставаха може би само две крачки. Той вече беше приклекнал, заел отбранителна поза. А мозъкът ми не преставаше да смята и пресмята. За по-малко от секунда — за някакви си наносекунди всъщност — успях да си представя как се развива сценарият. Колко време ще ми е нужно да го съборя онзи срещу мен? Две, максимум три секунди. След което да хвана дръжката на вратата, да я завъртя, да отворя и да хукна навън.

Колко общо време ще ми трябва?

Извод: прекалено много.

През това време отгоре ми ще се нахвърлят още двама мъже и евентуално две жени. А още по-вероятно е Джед просто да стреля. Да не говорим, че ако реагира, както подобава, ще има време да изпразни цял пълнител в мен, преди изобщо да съм стигнал до другия.

Накратко казано, след като пресметнах шансовете, установих, че е изключено да успея да изляза през вратата. Което не отменяше факта, че продължавах да се нося с пълна пàра срещу противника си. И че той вече беше готов да ме посрещне. Очаквайки да му се нахвърля. Същото, което очакваха и Джед, и останалите.

Значи, нямаше смисъл.

Трябваше да ги изненадам. Затова в последната възможна частица от секундата, без изобщо да се обърна назад или да проявя каквото и да било колебание, плонжирах през прозореца.

И още докато бях във въздуха, чух как и друг прозорец се строши, а Джед се провикна „Дръж го!“.

Обхванах глава с ръцете си и се претърколих с надеждата инерцията да ми помогне да се изправя на крака. Напразни надежди. Успях по някое време да стъпя на ходилата си, но от това инерцията не изчезна мигновено. А продължи да ме носи, събори ме повторно на земята и ме затъркаля нататък. Едва след време се спрях и се замъчих да си стъпя на нозе.

Къде, по дяволите, се бях озовал?

Нямах време за разсъждения. Най-вероятно беше да съм в задния двор. Виждах гора. Предположих, че автомобилната алея и фасадата са зад гърба ми. Тръгнах нататък, но в същото време чух да се отваря предната врата. Оттам излязоха трима.

Ъъ!

Завъртях се кръгом и побягнах към гората. Мракът изцяло ме погълна. Пред себе си виждах на не повече от два-три метра, но не можех да си позволя да забавя крачка. Зад мен идваха тримата. И поне единият от тях беше въоръжен.

— Насам! — провикна се някой.

— Не може, Джед. Нали видя онова на екрана.

Така че продължих да бягам. С всичка сила, докато в един момент не налетях право в някакво дърво. И се чу глух удар, последван от вибрации, като в някой мултфилм. Мозъкът ми се раздрънча. А самият удар ме повали на земята. Болящата ме отпреди това глава направо запищя.

Тогава видях приближаващия се лъч на фенерче.

Изтъркалях се настрана с надеждата да се скрия зад нещо. Ударих с хълбок друго дърво. А може и същото да беше. Майната му. Острата болка отново ме проряза в главата ми. Претърколих се на противоположната страна, прилепен максимално близо до терена. Лъчът на фенерчето цепеше мрака над мен.

Чувах и идващите все по-наблизо стъпки.

Трябва да се отдалеча.

Откъм къщата се чу хрущене на гуми върху чакъл. По алеята се приближаваше автомобил.

— Джед?

Името бе произнесено с дрезгав шепот. Фенерчето замръзна намясто. После някой повторно извика Джед. Този път фенерчето угасна. Отново ме обгърна пълен мрак. И чух стъпките да се отдалечават.

Изправи се и бягай бе, глупако!

Но главата ми отказваше да се подчини. Останах на земята още секунда, после хвърлих поглед на старата ферма в далечината. За пръв път я видях отвън. И от изненада се вцепених. Пръстта под мен сякаш взе отново да пропада.

Пред очите ми беше основната сграда на курорта „Творческо презареждане“.

Бях попаднал в плен тъкмо в онази постройка, в която навремето бе живяла Натали.

Как, по дяволите, да разбирам всичко това?

Колата спря. Надигнах се само колкото да я погледна. А като я видях, ме обзе съвсем ново усещане на облекчение.

Пред мен беше полицейска патрулка.

Стана ми ясно и защо онези се бяха паникьосали. Хората на Джед бяха монтирали на портала охранителна камера. Благодарение на нея бяха видели, че полицията идва да ме спаси и бяха изпаднали в паника. Всичко си идваше намясто.

Запътих се към моите новодошли спасители. Сега вече Джед и хората му нямаше да посмеят да ме убият. Но когато почти стигнах до края на гората, само на трийсетина метра от полицейската кола, в главата ми се появи нова мисъл.

Откъде могат да знаят полицаите къде се намирам аз?

И изобщо откъде са разбрали, че съм закъсал? И ако са тръгнали да ме спасяват, защо толкова бавно пристигнаха? И какво беше накарало Джед да спомене, че са на „тяхна страна“? Забавих съвсем ход, чувството на облекчение постепенно се изпари, но на негово място в главата ми нахлуха нови въпроси. Защо Джед вървеше към полицейския автомобил ухилен до уши и махаше приветливо? Защо и излизащите от колата двама полицаи му махаха по същия приветлив начин? Как така взеха да се ръкуват приятелски и да се тупат по гърбовете като стари другарчета?

— Здрасти, Джед — провикна се единият.

Дявол да го вземе. Та това беше Малчо. А с него беше и Дългуча Джери. Реших, че ще е най-добре да остана намясто.

— Здравейте, момчета — отвърна Джед. — Как я карате?

— Всичко нормално. Ти кога се върна?

— Преди два-три дни. Какво става?

— Познаваш ли някой си Джейк Фишър? — попита Малчо.

Опа! Току-виж наистина са дошли да ме спасяват.

— Не се сещам от раз — отговори Джед. И другите бяха вече навън. И пак ръкувания и пляскания по гърба. — А вие, момчета, знаете ли… Как впрочем каза, че му е името на онзи?

— Джейкъб Фишър.

Единодушно въртене на глави и отричане да познават такова лице.

— Щото се получи сводка, че го издирват — поясни Малчо. — Професор бил. Ама май е убил човек.

Кръвта ми се смрази.

— Глупакът дори направил самопризнание — допълни Дългуча Джери.

— Опасен тип ще да е — заключи Джед. — Но не виждам каква връзка може да има с нас.

— Като начало, преди два дни го заварихме тук. Искаше да влезе в имота ти.

— В моя имот ли?

— Ъхъ. Но сега сме дошли по съвсем друга работа.

Свих се зад храсталака и взех да се чудя как да постъпя по-нататък.

— Следим с джипиеса клетъчния му телефон — каза Малчо.

— И координатите му водят точно тук — добави Дългуча.

— Не ви разбирам.

— Няма много за разбиране, Джед. Днешната техника ни позволява да проследим движението на айфона му. Ти как мислиш, че знам къде ходи и моя синковец, а? Та, както казах, джипиесът сочи, че в момента е точно на твоя територия.

— Опасният убиец ли?

— Нищо чудно. Я най-добре се приберете и изчакайте, а? Ти какво ще кажеш, Джери? — обърна се към партньора си.

Джери се пресегна и извади някакво портативно устройство от колата. Погледа го няколко секунди, после натисна екрана и обяви:

— На не повече от петдесет метра е оттук. В тази посока.

И посочи точно укритието ми.

В съзнанието ми проблеснаха няколко сценария. Първият, и най-близък до ума: да се предам. Да вдигна ръце, да изляза така от гората и да се провикна с все сила: „Предавам се!“. Под опеката на полицията щях поне да съм в безопасност от групата на Джед.

И тъкмо размишлявах дали няма да е най-добре точно така да постъпя — да вдигна ръце и да викна, че се предавам, — Джед взе, че извади пистолета си.

Оо!

— Какво си намислил, Джед? — попита го Малчо.

— Пистолетът си е мой. Притежавам го законно. А пък той е в моя имот, нали така?

— Така е. И?

— Вие нали убиец преследвате… — подхвана Джед. Значи вече съм и убиец. — Де да знам дали не е въоръжен и опасен. Не мога да ви пусна по дирите му, момчета, без никакво подкрепление.

— Подкрепление не ни трябва, Джед. Прибери това желязо.

— Но имотът си е мой, нали?

— Вярно е.

— Така че, ако не възразявате, аз ще си стоя тук.

Най-близкият до ума сценарий изведнъж взе да се отдалечава. Джед явно беше решен да ме пречука най-малко по две причини. Първо, защото беше убеден, че имам нещо общо с убийството на Тод. Нали поначало за това ме беше заловил. А втората причина очевидно беше, че мъртвите не говорят. Ако се предам и разкажа на полицаите какво се случи по-рано вечерта — как ме отвлякоха, а после и как стреляха по мен — ще е моята дума срещу тяхната, но в кухнята на Куки ще намерят гилза от неговото оръжие. От телефонната служба ще им стане ясно, че преди това Куки ми се е обаждала. Няма да е никак лесно, но все пак е доказуемо, и бас държа, че Джед не желаеше да поема подобен риск.

Но ако Джед ме застреля сега — дори докато правя опит да се предам, — ще може да се тълкува или като самоотбрана, или, в най-лошия случай, като изстрел от уплашен човек. Ще ме убие като едното нищо, после ще каже, че го е било страх да не би да съм въоръжен и аз, особено като се има предвид, че според Малчо и Дългуча Джери вече съм имал на сметката си един убит. Върмонтските приятелчета на Джед ще се закълнат, че той говори истината, а единственият, който би могъл да ги опровергае — моя милост, — вече ще е станал на храна за червеите.

Освен това налице беше и друг фактор. Ако се предам, колко време ще остана в лапите на полицията? Тъкмо съм взел да се доближавам до истината. Усещам го. А те смятат, че съм убил човек. Какво ти „смятат“? Та нали аз сам си го бях признал, по дяволите. За колко ли дълго ще ме задържат? Обзалагам се, че хич няма да е за кратко.

Арестуват ли ме сега, това ще ме лиши почти изцяло от възможността да притисна Джули, сестрата на Натали.

— Насам — каза Дългуча Джери.

И тръгнаха към мен. Джед държеше пистолета насочен напред, съвсем готов за стрелба.

Взех бавно да отстъпвам заднешком. Имах чувството, че главата ми плава в меласа.

— Ей, ако си там, в гората — провикна се Малчо, — излез веднага с вдигнати ръце.

Още по-наблизо дойдоха. А аз отстъпих още някоя и друга крачка и се прилепих зад едно дърво. Гората беше гъста. Ако успея да навляза малко по-навътре, ще ми осигури поне известно прикритие. Грабнах камък и го запокитих с все сила наляво. Преследвачите ми се обърнаха натам и взеха да осветяват мястото с фенерчетата си.

— Тука е — изкрещя някой.

Джед ги поведе нататък с насочен пистолет.

Да се предавам ли? Май няма да стане.

Малчо вървеше редом с Джед и го възпря с ръка, когато онзи почти се затича.

— Недей бърза — каза Малчо. — Не знаеш дали няма оръжие.

Джед, естествено, беше напълно убеден в противното.

Дългуча Джери обаче отказа да се помръдне.

— Туй нещо показва, че е още ей тук.

И пак посочи към мен, разстоянието помежду ни беше към четиридесет-петдесет метра. Приклекнах в шубрака и набързо затрупах под листата телефона си — втори изгубен в продължение на някакви си три дни, — после се отдалечих, колкото се можеше по-безшумно. Отстъпвах на заден ход все по-навътре в гората, като гледах да не вдигам излишен шум. В ръката си държах няколко камъка, да ги хвърля, ако се наложеше да им отвличам вниманието.

Онези се върнаха и се скупчиха около Джери, после бавно запристъпваха към телефона ми.

А аз ускорих темпото, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Вече не виждах хора, а само фенерчетата им.

— Някъде наблизо трябва да е — каза Дългуча Джери.

— Или поне телефонът му е наблизо — допълни Джед, явно получил някакво прозрение.

Не спирах да се движа приведен към земята. Не че имах конкретен план за действие. Нито знаех накъде да вървя, нито докъде се простира гората. Засега им се изплъзвах, но все някога щеше да ми се наложи да изляза на открито, макар да нямах представа кога и къде точно ще стане.

Защо ли да не се върна обратно към сградата, мина ми през ум.

Чух пак говор, но отдалеч; вече не ги виждах. Това е добре. Забелязах, че фенерчетата се спряха и се насочиха надолу.

— Няма го — рече някой.

— Виждам — отчете с досада Малчо.

— Да не би устройството ви да не е точно.

Предположих, че са стигнали до онова място, където бях заровил телефона. Дали бях успял да се отдалеча достатъчно? Надали, но и авансът, който имах, би трябвало да ми стигне. Изправих се да се затичам и точно в този момент го усетих.

Не съм нито лекар, нито химик, така че не мога да ви опиша как точно действа адреналинът. Знам единствено, че действа. Вече ми беше помогнал да се преборя с болката от онзи удар по главата ми, да скоча през прозореца, да се изправя, след като паднах с все сила на земята. Спаси ме и след челния удар в онова дърво, независимо че веднага усетих как ми се поду долната устна и как кръвта започна да горчи върху езика ми.

Но онова, което знам — онова, което точно в този миг ми ставаше ясно, — беше, че адреналинът не е безкраен. А е хормон в ограничено количество, който се намира в човешкото тяло, и толкова. И че какъвто и прилив на сила да ни осигурява, действието му е съвсем краткотрайно.

Приливът в един момент затихва.

Така че болката ми не се процеди бавно обратно, а напротив — проряза ме, сякаш ме прободоха с коса. Светкавица разцепи главата ми и ме повали на колене. Добре че успях да закрия устата си с ръка, та да не изкрещя от болка.

И в този момент чух друга кола да се приближава по автомобилната алея. Да не би Малчо да беше повикал подкрепление?

И чух в далечината гласове:

— Неговият телефон е!

— Заровил го е, мамка му…

— Разпръсни се във верига!

Храстите зад гърба ми изшумоляха. Запитах се колко ли голям е авансът ми и дали ще ми стигне да избягам от лъчите на фенерчетата и от куршумите. Надали щеше да е достатъчен. Пак прецених дали да се предам и да разчитам на късмета си. И пак отхвърлих мисълта като неудачна.

— Стой настрана, Джед — чух гласа на Малчо. — И без теб ще се справим.

— Ама имотът си е мой — не отстъпваше Джед. — Прекалено голям е, че само двамата да го обходите.

— Въпреки това…

— Мой си е, Джери — поозъби му се Джед. — А вие сте тук без разрешително.

— Разрешително ли? — възкликна Малчо. — Ти сериозно ли говориш? Дойдохме, понеже се притесняваме за безопасността ти.

— И аз се притеснявам — отвърна му Джед. — Но нямате представа къде може да се крие този убиец, нали?

— Ами…

— Представи си, че е успял да се скатае в къщата. И ни дебне да се върнем. Не можеш ме накара да се прибера там, брат ми. Тук оставаме с вас.

Мълчание.

Стани, изкомандвах си.

— Искам всички да вървят така, че да се виждат от останалите — разпореди Малчо. — Без излишен героизъм. Който види нещо, да крещи за помощ.

Чух как останалите измърмориха, че са съгласни, и лъчите от фенерчетата пак заразцепваха тъмата. Разредиха се във верига. В тъмното не виждах хора, а само подскачащите лъчи на фенерчетата. Но и те ми стигаха да проумея, че ми е спукана работата.

Стани бе, глупак!

Свят ми се виеше от непоносимата болка, но успях някак си да стъпя на нозе. И тръгнах със залитания, като чудовище от филмите с вдървени крака. Но едва направих три, може би четири крачки, и светлинен лъч премина по гърба ми.

Скочих мигновено зад най-близкото дърво.

Дали ме видяха?

Изчаках да чуя нечий вик. Пълна тишина. Стоях опрян с гръб в ствола. И чувах единствено собственото си дишане. Фенерчето наистина ли ме беше осветило? Почти сигурен бях, но нямах никакви гаранции. Затова останах намясто и продължих да чакам.

Чух приближаващи се стъпки.

Не знаех какво да предприема. Ако наистина някой ме е видял, нямаше накъде да бягам. Свършено беше с мен. Но все още никой не беше викнал за помощ.

Нищо друго, освен идващите все по-наблизо стъпки.

Чакай, чакай! Ако някой ме е видял, защо не извика другите? Току-виж ми се разминало. Може да му се е сторило, че съм дърво или нещо друго.

Ами ако човекът си мълчи, понеже се е заканил да ме застреля?

Наложих си да преценя хладнокръвно ситуацията. Да речем, че ме е видял Джед. Той би ли викнал? Не. Защото ако викне, току-виж съм побягнал, след което подире ми ще се впуснат и Малчо с Дългуча Джери и това само ще го затрудни да ме гръмне. А какво би направил? Ако наистина ме е видял, значи знае, че съм се скрил точно зад това дърво и сега сигурно се промъква крадешком към мен с пръст на спусъка и…

Тряс!

Стъпките ставаха все по-шумни.

Примитивният ми обонятелен мозък се напъна да направи пак бърза преценка — нали веднъж се бях спасил по този начин, — но след миг-два озорване на невроните до пръсване стигнах до неочаквано, макар и очебийно заключение:

Дотук бях. Няма измъкване.

Опитах се да събера сили за един мощен финален спринт, но какво очаквах да постигна с него? Щях само да изляза на открито и в състоянието, в което се намирах, нямаше да стигна кой знае колко далеч. Или ще ме прострелят, или ще ме хванат. То, като се замисли човек, нима имах друг избор в момента пред себе си, освен този: да ме застрелят ли, или да ме хванат. Лично аз бих предпочел да ме хванете, ако не възразявате. Така че работата опираше до това как да увелича шансовете да бъда заловен, а не застрелян.

Нищо не ми раждаше главата.

Лъч от фенерче затанцува пред очите ми. Притиснах гръб към ствола и леко се надигнах на пръсти. Като че щеше да има полза. Стъпките идваха все по-близо. Силата на звука и яркостта на светлината ми подсказваха, че между мен и идещия разстоянието е не повече от десет метра.

Вариантите прехвърчаха през мозъка ми. Дали да изчакам и да му се хвърля? Ако е Джед, да кажем, може и да успея да му отнема оръжието. Но едно такова сборичкване моментално ще ме издаде къде съм, а ако онзи не е Джед, а, да речем, Малчо, появата ми направо ще му даде повод да използва срещу мен смъртоносна сила.

Какво да правя?

Да се надявам, че не ме е видял.

Надеждата, естествено, не е равносилна нито на план, нито дори на вариант. А е по-скоро пожелание. И то на развинтена фантазия. Другояче казано, оставях съдбата си в ръцете на… ами на съдбата в крайна сметка.

Стъпките бяха вече само на метър-два от мен. Стегнах се като пружина, без все още да знам какво да предприема, и поверих решението на примитивния обонятелен мозък. В същия момент чух шепот:

— Мълчи! Знам, че си зад дървото.

Куки.

— Сега ще мина покрай теб — продължи да нарежда съвсем тихо. — А щом те подмина, лепваш се за мен и вървиш подире ми. Колкото се може по-плътно.

— Какво?

— Действай, не приказвай. — Тонът й изключваше всякакви по-нататъшни разисквания. — Плътно до мен.

Куки мина покрай моето дърво, насмалко да се блъсне в него, и продължи по пътя си. Аз изобщо не се поколебах, а се залепих за нея и тръгнах подире й. И вляво, и вдясно зад мен виждах танцуващи фенерчета.

— Значи, не си се преструвал, така излиза — каза Куки.

Изобщо не схванах смисъла на думите й.

— Ти истински я обичаше Натали, нали?

— Обичах я — прошепнах.

— Ще те отведа, докъдето мога. Ще стигнем до една пътека. Тръгни по нея надясно. Приведи се и гледай да не те видят. Пътеката ще те отведе до полянката с бялата църквичка. Оттам знаеш накъде да се спасиш. Аз ще се опитам да ги забаламосам. Гледай да се отдалечиш колкото се може повече. Но не се прибирай у дома си. Там веднага ще те намерят.

— Кой ще ме намери?

Гледах да вървя в синхрон с нейните крачки, като досаден хлапак, имитиращ случаен минувач.

— Но престани да я търсиш, Джейк.

— Питах те кой ще ме намери?

— Бедна ти е фантазията в каква история се заплиташ. Представа си нямаш. Изобщо.

— Кажи ми.

— Ако не престанеш, всички до един ще ни избият — свърна наляво Куки, а аз подир нея. — Ето ти я пътеката. Аз тръгвам наляво, а ти върви надясно. Разбра ли?

— Къде е Натали? Жива ли е изобщо?

— След десет секунди излизаме на пътеката.

— Кажи ми.

— Ти не чу ли какво ти говоря? Зарежи я тази история.

— Кажи ми все пак къде е Натали.

Чух някъде в далечината как Малчо извика нещо, но не разбрах какво. Куки забави ход.

— Моля ти се — не отстъпвах.

А тя ми отговори с далечен, глух глас:

— И аз не знам къде е Натали. И дали изобщо е още жива. И Джед не знае. Никой от нас не знае.

Стигнахме до покритата с чакъл пътека. Тя понечи да свие наляво.

— И запомни едно нещо, Джейк.

— Кое?

— Върнеш ли се, не разчитай пак да ти спася живота. — И Куки вдигна длан да видя пистолета, който държеше. — Напротив. Лично аз ще те пречукам.