Синьо злато

9

Докато яздеше миниподводницата през синьо-зелените крайбрежни води на Баха, Остин се попита, как ли би реагирал някой фотограф от „Нешънъл джиографик“58, тръгнал да снима мигриращи китове, ако изведнъж във визьора му се навре яхнал голяма лодка човек. Кацнал на задната й част, подобно на пътник в допълнителната задна седалка на стар спортен автомобил, Остин виждаше раменете и главата на Завала, очертани на синкавия фон от екрана на компютъра в херметическата кабина.

В слушалките изпука металическият му глас:

— Как е времето отвън, капитане?

Остин почука по плексигласа и показа с ръка, че е отлично.

— На това не можеш му излезе само с мускулна сила — каза той.

Завала се усмихна.

— Контос би се радвал да чуе такова нещо.

Капитанът на „Морска червеношийка“ щеше да се пръсне от гордост, докато показваше на Остин новата подводница в стойката й на палубата. Експерименталното съоръжение беше удивително компактно. Операторът сядаше в суха, херметизирана кабина, също като водач на автомобил, протегнал крака напред в два и половина метровия корпус. Край миниатюрната кабина бяха поставени два понтона, а в задната част се намираха двигателите и въздушните резервоари.

Остин прекара длан по подобната на мехур кабина и заяви:

— Проклет да съм, но това нещо наистина прилича на стар шушон.

— Опитах се да ти осигуря „Червения октомври“, но го бе взел Шон Конъри.

Остин замълча благоразумно. Хората от НАМПД бяха известни с привързаността си към своите уреди и апарати. Колкото по-грозни бяха, толкова по-силно ставаше чувството. Остин не искаше да притеснява Контос, като му разкрие своята осведоменост за неговата задача край калифорнийския бряг, свързана с изпитанията на монтираната там подводницата. Той бе поръчал проектирането и построяването й за нуждите на неговата специална група, а плановете бяха дело на Завала. НАМПД разполагаше с по-бързи подводници, които проникваха по-дълбоко, но Остин искаше малък съд, които да може да се пренася с хеликоптер или кола. Специално бе подчертал, че външният й вид не трябва да се набива на очи. Макар че лично бе одобрил чертежите, сега за пръв път имаше възможност да види завършения продукт.

Завала беше превъзходен морски инженер, ръководил построяването на много подводни съдове, със или без екипаж. Като база при разработването на този, бе използвал „Морски пътник“, серийна миниподводница, произвеждана от „Фил Найтън и Зегреъм — Подводни пътешествия“ — фирма, специализирана в организирането на развлекателни експедиции. Завала увеличи мощността и я снабди с куп съвършени уреди. Хвалеше се, че с тяхна помощ можело да се установи от коя река или ледник произхожда всяка капка в околната среда.

Първоначално подводницата бе наречена Морски учен, за да напомня прототипа, както и предназначението си. Когато адмирал Сендекър видя завършения модел, той не можа да сдържи усмивката си и заяви:

— Напомня ми за един от ония шушони, които носех като дете.

Тази отдавна забравена дума се лепна на подводницата и си остана.

Корабът на НАМПД се спусна от Сан Диего в мексикански води, като се държеше на прилично разстояние от брега. От Енсенада „Червеношийката“ започна да го следва по-плътно. Корабът мина край няколко риболовни и увеселителни съда. Не след дълго, стигна на половин миля от устието на залива, проучен вече от Остин и Завала откъм сушата. Сега Остин разглеждаше с мощен бинокъл скалистите зъбери и задната страна на фабриката за тортили. Нищо особено не се забелязваше. Огромни надписи от двете страни на залива предупреждаваха за подводни скали. За по-сигурно, цялото устие бе пресечено от верига закотвени шамандури.

„Морската червеношийка“ отмина залива и влезе в един по-малък недалеч. Докато спускаха котва, Завала влезе в подводницата и извърши последните си проверки. Щом се затвореше плексигласовия капак, подводницата се херметизираше и разполагаше със собствен запас въздух. Завала бе удобно облечен с шорти и новата си, пурпурна фланелка от кръчмата.

Остин, който оставаше отвън, беше екипиран с пълно леководолазно снаряжение и допълнителна кислородна бутилка. Той яхна задната част на Шушона, отпусна плавниците върху понтоните и закопча катарамите на предпазен колан, прикован към корпуса. Кабината беше здраво затворена и по негов знак, един кран вдигна подводницата във въздуха и я спусна в морето. Остин откачи въжетата и даде знак на Завала да тръгва. След миг, вече потъваха сред хиляди мехурчета.

Акумулаторните двигатели заработиха с тънко жужене и Завала насочи машината към открито море. Тя заобиколи зъбатите крайбрежни скали и тръгна право към устието на лагуната. Държаха се на десет метра под повърхността и в старанието си да се пазят от опасната скорост на звука напредваха с пет възела59. За ориентиране използваха както уредите, така и преките наблюдения на Остин. Той държеше главата си наведена, за да не увеличава съпротивлението. Наслаждаваше се на плаването и особено на ятата яркокрили рибки, които се разпиляваха като издухани от вятър конфети, при тяхното приближаване.

Остин им се радваше, далеч не по естетически причини. Присъствието им показваше, че водата не крие опасност за живите същества. Не бе забравил, че непознати сили бяха унищожили цяло стадо огромни същества, които бяха по-устойчиви и пригодени към морската среда от крехкия човешки вид. Макар корпусът на подводницата да бе натъпкан със сензори, които автоматично изследваха околната среда, Остин знаеше, че е възможно, докато резултатите стигнат до съзнанието му, вече да е станало късно.

— Наближаваме устието на лагуната. Точно по средата — докладва Завала. — Предостатъчно пространство и от двете страни. Откъм щирборда се вижда котвено въже от предупредителен буй.

Остин се извърна надясно и видя тънка черна линия да се спуска от повърхността към дъното.

— Виждам я, но не ти ли изглежда странно?

— Да — озова се Завала. — Отдолу няма скали.

— Басирам се на бутилка, че и останалите са менте.

— Бутилката ще взема, но не се басирам. Някой иска да държи хората настрани от това място.

— Това е очевидно. Как се държи патъка?

— Малко му пречи водното течение, но все пак е много по-приятно, отколкото по околовръстното — отвърна Завала, като имаше предвид скоростната магистрала, която отделя Вашингтон от останалата част на страната в географски и политически смисъл. — Държи се… о-хо.

— Какво има?

— Сонарът60 улавя множество обекти. На около петдесет метра напред.

Остин се бе поунесъл от спокойното до момента пътешествие. Сега си представи група подводни пазачи, наредени в засада.

— Водолази?

— Дребни са. Почти не се движат.

Остин напрегна поглед в опит да пробие синкавата мъглявина.

— Каква е максималната скорост на Шушона, ако ни се наложи да бягаме?

— Седем възела с педала до дъно. Правена е по-скоро за вертикални преходи, отколкото за хоризонтални, а сме и понесли допълнително стотина кила телешко.

— Щом се върнем, ще тръгна на тренировки за отслабване — обеща Остин. — Карай полека, но бъди готов да духнеш всеки миг!

Продължиха, намалили скоростта наполовина. След малко забелязаха десетки тъмни силуета щръкнали от повърхността до дъното като някаква гигантска стена.

Риба.

— Прилича на мрежа — каза Остин. — Спри, да не се забием и ние.

Шушонът спря и увисна в пространството.

Остин се наведе по инстинкт, докато някаква сянка се стрелна изотзад над главата му. Акулата се мярна само за миг, но той бе достатъчен за Остин да зърне кръглото й бяло око и да прецени дължината на гладния хищник на над метър и осемдесет. Зъбатите й челюсти се разтвориха, а след това рязко хлопнаха, за да отмъкнат половината от мятаща се в мрежата риба. После, с рязък мах на опашната перка, акулата изчезна.

Завала бе наблюдавал същата картина.

— Как си, Кърт? — попита той.

— Не се притеснявай! — засмя се Остин, — тая приятелка не ще да си чупи зъбите с жилаво човешко, след като разполага с такъв избор морски деликатеси.

— Радвам се, че мислиш така, понеже тя си води приятели за вечеря.

Появиха се още няколко акули, отхапаха си от плячката и забелязали подводницата, бързо избягаха. Гледката беше по-малко впечатляваща от тази на банда изискани чревоугодници, забили носове в меню на скъп ресторант. В мрежата имаше стотици риби. От най-различен размер и вид. Някои, все още живи, правеха безуспешни опити да се измъкнат, само колкото да привлекат вниманието на акулите. От други бяха останали само глави, а гръбнаците на още много се виждаха навсякъде.

— Мрежата не се почиства — отбеляза Остин.

— Може би са я сложили, за да държи настрана именно такива любопитковци като нас.

— Не мисля — отговори Остин след малко. — Направена е от единично влакно. Може да се пререже с нокторезачка. Нима жици, значи няма и аларма.

— Е тогава, за какво им е?

— Дай, да помислим. Каквото и да има в тая лагуна, то унищожи стадо китове. Местните ще започнат да си задават въпроси, ако виждат непрекъснато мъртви риби. Приятелите, дето те снабдяват с тортили от Баха, не обичат да са обект на внимание. И затова са опънали мрежата — да държат живата риба навън, а ако има мъртва, вътре.

— Разумно — съгласи се Завала. — А сега?

— Караме нататък!

Завала зашари с пръсти по компютъра. Две механични ръце се разгънаха като телескопи в предната част на подводницата и застанаха на сантиметри от мрежата. Манипулаторите в двата края я хванаха и разкъсаха, както актьор разтваря завеси. Парчета разложени риби се разхвърчаха на всички страни.

Като свършиха работата, Завала прибра телескопите в изходно положение и пусна двигателите. С яхналия отзад Остин, те преминаха през дупката в мрежата и оттам в лагуната. Деветметровата видимост бе намалена наполовина от хилядите частици водорасли, докарани от теченията в залива, за да бъдат накълцани на ситно от острите като бръсначи скали. Подводницата намали до човешки ход. Завала напредваше като слепец с бастунче. Не забелязаха огромния обект, докато не се намериха почти отгоре му. Подводницата спря отново.

— Какво е пък това? — попита Завала.

Спускащата се отгоре, като в катедрала, светлина, разкриваше нещо огромно. Беше стотина метра широко и десетина високо, изтъняващо по краищата като гигантска леща. Почиваше на четири дебели, метални опори. Самите опори бяха скрити в конструкции, подобни на кутии.

— Това е някакъв железен паяк или потънал НЛО — отбеляза Остин учудено. — Но каквото и да е, нека го видим по-отблизо.

Под напътствията на Остин, Завала премина над съоръжението, а после се върна към другия му край. Беше почти кръгло, като се изключи страната, допряна до ръбестите скали.

— Удивително! Температурата се покачва.

— Усещам затопляне през неопреновия костюм.

— Уредите показват, че топлината се излъчва от колоните. Може би са не само опори, но и комуникации. Нищо опасно! Засега!

— Паркирай го за малко това чудо, докато разгледам по-внимателно!

Минито се отпусна леко на дъното и легна върху понтоните си. Остин се измъкна от коланите и поръча на Завала да изключи позиционния халоген след петнадесет минути.

Остин заплува към диска, а после над него. Ако се изключи кръглия оберлихт61, всичко останало бе направено от метал, боядисан в тъмнозелено, което не би позволило да се забележи конструкцията отгоре. Остин кацна върху нея и предпазливо надникна през оберлихта.

Под него имаше плетеница от тръбопроводи и машини. Облечени в бяло мъже се движеха в добре осветеното огромно пространство. Остин не можеше да определи предназначението на машините, опита се да ги свърже с отделянето на гореща вода, но не стигна доникъде. Откачи от колана си миниатюрна видеокамера, пригодена за работа под вода и засне картината под себе си. Доволен от свършеното, той реши да направи панорамни снимки. Издигна се над диска и започна да наглася камерата си, когато с крайчеца на окото си забеляза движение.

Замръзна, увиснал в пространството. Откъм блещукащата морска повърхност се спускаше яйцеподобната кабина на асансьора, за който му бе казал Завала. Тя се спусна по релсата си и потъна в кръгъл отвор, който се разкри в най-близката до скалата част от повърхността на диска. Остин възобнови операторските си занимания, за да бъде прекъснат отново, този път от Завала:

— Връщай се тук, pronto62! Температурата на водата се покачва рязко.

Тревогата в гласа на Завала не можеше да остане незабелязана.

— Вече тръгнах!

Остин разцепи водата с мощни удари на яките си крака и започна да изяжда метрите един след друг. Завала не се шегуваше. Кърт се потеше в костюма си. Даде си дума никога повече да не вари живи омари.

— Бързай! — извика Завала. — Температурата не я хваща термометърът!

Сребристият клюн на шушона заблещука отпред. Остин включи малък халоген и върху себе си. Шушонът тръгна насреща му. Жегата се бе увеличила. Остин яхна гърба на движещата се подводница и закопча коланите. Взел пътника си, шушонът обърна и се понесе с максималната мощ на виещите си двигатели към изхода на лагуната. Завала извика:

— Нещо не е наред, Кърт! Засякох сигнали за тревога вътре в онова съоръжение. — След миг Остин чу приглушен тътен. Озърна се през рамо, тъкмо когато цялата конструкция избухна в огнено кълбо. Огненият ад изпепели на секундата всички живо около себе си. Пренагрят газ се стрелна нагоре по тръбопроводите в сградата на фабриката за тортили. За щастие, беше неделя и фабриката не работеше. Шушонът нямаше това щастие. Той беше подет от ударната вълна, която започна да го премята презглава, със закачения за него Остин.

Имаше усещането, че го рита някакво гигантско, невидимо муле. Най-после коланите го освободиха и той излетя и пространството, размахал ръце и крака в плетеница маркучи. Изпълняваше поредица цигански колела и сигурно щеше да стигне така до средата на Тихия океан, ако не се бе блъснал в мрежата, препречила устието на лагуната. Удари я с крака, което бе добре, защото един челен удар щеше да му чупи врата. Мрежата подаде, после го хвърли обратно. Остин излетя като камък от прашка.

Право на пътя на наближаващата подводница.

Капакът на минито бе отпран и Завала вече не бе вътре. Машината идваше към него. Остин прибра колене към гърдите си и ги обхвана с ръце. Изглежда, щеше да бъде размазан като насекомо върху стъкло на кола, но в последния миг подводницата леко трепна и мина над главата му. Усети болезнения допир на рамото си с единия понтон. После движението му бе забавено от ударните вълни на поредица вторични експлозии, които го тласнаха след минито. Шушонът си бе пробил път през мрежата и вече нямаше какво да го спре.

По инстинкт, Остин сграбчи дихателната си тръба, захапа здраво мундщука и си пое дъх. Регулаторът работеше. Маската представляваше паяжина от пукнатини. Но по-добре маската, отколкото лицето! Той я захвърли, застана вертикално и направи пълен оборот.

Знаеше, че е по-добре да излезе на повърхността, но не би сторил това без Завала. Още един опит. Бавно се завъртя около собствената си ос. Без маската, погледът му беше замъглен, но му се стори, че вижда някакво червено петно и заплува към него. Завала висеше на един-два метра над дъното, а от устата му излизаха мехурчета.

Остин насочи регулатора към него, но не разбра дали е успял, защото волевото усилие, което направляваше действията му, бе погълнато от черната, разярена вълна, в която потъна съзнанието му. Протегна ръка и отвори крана за въздух, който надуваше двойните сектори от костюма. Стори му и че усеща още една експлозия. И загуби напълно съзнание.