Синьо злато

16

Бринхилд Сигурд управляваше огромната си империя от кула, издигната високо над обширната викингска сграда, наричана от нея Валхала. Лишеното от прозорци помещения беше абсолютно кръгло — геометричната форма, приемана за най-близка до съвършенството. Стените бяха снежнобели и лишени от картини или друга украса. Тя седеше пред плосък монитор и телефонно табло от бяла пластмаса. Това й бе предостатъчно за мигновена връзка с пръснатите по цял свят нейни компании. Зиме и лете, температурата в помещението се поддържаше на пет градуса. Малцината, допускани в това орлово гнездо, го сравняваха с промишлен хладилник, но тя се чувстваше много уютно в него.

Докато растеше в усамотена ферма в Минесота, тя бе обикнала студа и се наслаждаваше на чистотата, която крият минусовите температури. Обичаше да кара ски часове наред, сама под звездите, без да обръща внимание на ледените игли, които бодяха бузите й. Когато ръстът и силите й нараснаха, тя започна да страни още повече от останалите от малките хора, както сама ги наричаше, които я възприемаха като изрод. Докато учеше в Европа, природната и интелигентност й позволи да изпъкне, въпреки че рядко посещаваше лекции. Случаите, в които беше невъзможно да се скрие и се налагаше да изстрада погледите на другите, даваха нова енергия на амбициите й, на стаената омраза и посяваха семето на завладяващата я мегаломания.

Сега говореше по телефона.

— Благодаря за подкрепата на законопроекта за Колорадския воден басейн, сенатор Барнс. Вашият щат ще получи ред придобивки като последица от решаващия ви глас. Особено, когато фирмата на вашия брат започне да печели контракти за дейностите, които сме планирали. Предполагам, че сте се възползвал от препоръките, които ви изложих.

— Да, мадам. Благодаря ви! Ще трябва, разбира се, да се справя с изискванията на закона за свързаните лица, но с моя брат сме много близки, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам, сенаторе. Говорихте ли с президента?

— Току-що разговарях с началника на кабинета му. Белият дом ще наложи вето върху всеки опит да се отмени приватизационния закон, който прокарахме. Президентът е твърд поддръжник на идеята, че частният сектор във всички случаи се справя по-добре от държавния, било при управлението на затвор, в социалното осигуряване или в помпането на вода.

— На каква подкрепа може да разчита законопроектът на Кинкейд?

— Единични гласове. Нищо сериозно. Много жалко за случилото се с него. Винаги съм харесвал тоя човек. Но след нещастния случай, няма кой да стяга бойните редици и законопроектът му е обречен на провал.

— Отлично. Какви са изгледите за останалите приватизационни инициативи?

— Отлични. Скоро ще видите да се приватизират държавните водоснабдителни системи в цялата страна.

— Значи, няма проблеми?

— Може би, само един. Най-големи неприятности създава редакторът на всекидневника в столицата на моя щат. Вдига шум до бога и ме е страх да не оплеска работата.

Тя попита за името на редактора и го запамети. На бюрото си не държеше нито писалка, нито хартия. Всичко съхраняваше в главата си.

— Впрочем, сенатор Барнс, достатъчен ли беше приносът ми към вашата кампания за преизбиране?

— Да, мадам. Беше много щедър, особено като се знае, че нямах опонент в кампанията. Големият военен бюджет винаги разколебава противника.

На телефонното табло мигаше червена светлинка.

— Ще се чуем пак, сенаторе. Дотогава.

Тя натисна един бутон и в стената се отвори вход. Влязоха братята Краджич в обичайните си черни кожи.

— Е? — попита тя.

Тънките устни се разтвориха в идентични, металически усмивки.

— Уволнихме мексиканския фермер…

— … и адвоката, както разпоредихте.

— Без усложнения?

Те завъртяха глави.

— Властите няма да се занимават дълго с фермера — отбеляза тя. — Адвокатът имаше много врагове. Да минем нататък! Има някои нови моменти около експлозията в Мексико.

Тя докосна екрана и на него се появиха две снимки. На едната, направена с наблюдателна камера, се виждаха Остин и Завала в приемната на тортилената фабрика. Другата ги показваше на палубата на „Морска червеношийка“ край Енсенада. Погледът на Бринхилд се плъзна от широкоплещия мъж с бяло сребърна коса към красивия мургав тип до него.

— Знаете ли кои са тези мъже?

Братята свиха рамене.

— Това са Кърт Остин, командир на група за специални задачи при НАМПД и Хосе Завала — член на същата група.

— Кога можем…

— … да ги елиминираме?

Температурата в студената стая сякаш падна с още двадесет градуса.

— Ако са виновни за взривяването на инсталацията ни в Баха, ще платят с живота си — отвърна Бринхилд. — Но не веднага. Сега има един дребен проблем за разрешаване. — Даде им името на редактора и каза: — Това е засега. Можете да вървите!

Братята се втурнаха навън като кучета, тръгнали да приберат хвърлен кокал и Бринхилд отново остана сама. Потъна в размисъл за Баха. Толкова много труд за нищо. Даже още по-лошо — взривът унищожи целия запас от катализатора80. Тя погледна лицата на двамата мъже на монитора с препълнени от омраза очи.

— Малки хора! — изсъска Бринхилд.

С едно махване на ръката й, екранът опустя.