Синьо злато

34

Мъжете, които наблюдаваха Франсешка бяха или близнаци, или резултат от някакъв безумен опит за клониране с непредвиден резултат. Отвратителният им вид не беше най-ужасяващото. Плашеше пълното им мълчание. Седяха на няколко метра от нея, всеки възседнал стол. Бяха еднакви във всяко отношение — от тролоподобната отвратителна външност до слабостта към черна кожа.

Направи опит да не гледа черните ириси на зачервените им, под увиснали вежди очи, металните им коронки и безкръвната белота на психопатските мутри. Гледаха я гладно, но в тоя глад нямаше чувственост. Това не беше невежата диващина на чуло, с която бе свикнала. Беше чисто животинска похот, жажда за кръв и плът. Огледа странното обширно помещение, с кръгла форма и бели пусти стени. Температурата беше неуютно ниска. В средата бе разположен голям компютърен пулт. Забеляза колко абсурдно големи са мебелите и си помисли, дали тези преоразмерени столове и ниската температура не са психологически похват за въздействие върху докарваните тук хора. Да се чувстват малки и незначителни. Това място би могло да е навсякъде по света.

Франсешка нямаше представа как е попаднала в тая стерилна камера. Имаше смътни спомени за преместване от едно място на друго. Сякаш бе чула шум от реактивен двигател, но отново я инжектираха и тя потъна в тъма. Не бе виждала Гемей и това също я притесняваше. Усетила бе убождане, след което дойде на себе си веднага. Изглежда й бяха сложили някакъв стимулант. Когато отвори очи, видя близнаците. Никой не бе проговорил от няколко минути. Изпита чувство на облекчение, когато вратата се отвори с пневматично съскане и жената влезе. Тя махна с ръка на гротескните близнаци да се махат.

Франсешка се попита, дали не е попаднала в цирк с чудовища или в декор от филм на Фелини. Сега стана ясна причината за огромните мебели. Жената в тъмнозелена униформа беше гигант. Като се разположи на огромен диван, тя се усмихна любезно, но без топлота.

— Как се чувствате, доктор Кабрал?

— Какво сте направила с Гемей?

— Приятелката ви от НАМПД? Настанена е удобно в стаята си.

— Искам да я видя.

Жената лениво се пресегна и докосна екрана на компютъра си. Появи се Гемей, легнала на една страна, Франсешка затаи дъх. Тогава Гемей се размърда, опита се да седне, но не можа.

— Не са й дали стимулатор, както на вас. Тя ще си отспи и ще бъде наред след няколко часа.

— Искам лично да я видя и да се уверя, че е добре.

— Може би по-късно. — Отговорът беше безпрекословен. Жената докосна екрана и образът изчезна.

Франсешка се огледа.

— Къде точно се намира това място?

— Това не е съществено.

— Защо ни докарахте тук?

Жената остави въпроса без отговор.

— Уплашиха ли ви Мело и Радко?

— Имате предвид ония човешки гъби, които излязоха преди малко?

Тя се усмихна на сравнението.

— Остроумна метафора, но би трябвало да добавите „отровни“. Въпреки куража ви, виждам, че са ви уплашили. Така трябва да бъде. По време на кампанията за етническо прочистване в Босна братята Краджич са избили лично стотици хора и са организирали избиването на хиляди. Те са унищожили цели села и са провели безброй кланета. Ако не бях аз, сега щяха да са на подсъдимата скамейка в Хага, обвинени в престъпления срещу човечеството. Няма военно престъпление, което да не са извършили. Съвършено лишени са от съвест, морал или чувство на вина. Осакатяването и убийството са им втора природа. — Тя замълча, за да бъдат асимилирани думите й. — Разбирате ли какво имам предвид?

— Да. Че вие самата нямате скрупули, когато наемате убийци.

— Точно така. Склонността им към убийство е именно оная тяхна черта, заради която съм ги наела. Не е по-различно от постъпката на дърводелеца, който си купува чук, за да набива гвоздеи с него. Близнаците Краджич са моят чук.

— Хората не са пирони!

— Някои не са, но други са, доктор Кабрал.

Франсешка искаше да смени темата.

— Откъде знаете името ми?

— Познавам и се възхищавам от работата ви от много години, доктор Кабрал. Според мен, славата ви на една от водещите хидроинженери в света може лесно да затъмни днешната ви популярност на бяла богиня.

— Вие знаете коя съм аз, но вие коя сте?

— Казвам се Бринхилд Сигурд. Макар че името ви е по-широко известно от моето и двете имаме постижения в едно и също поле на дейност — най-ценното вещество на земята, нейната вода.

— Вие сте хидроинженер?

— Учила съм в най-добрите технологични институти в Европа. След като завърших, се върнах в Калифорния и основах консултантска фирма, днес сред най-големите в света.

Франсешка поклати глава. Тя смяташе, че познава всички известни фигури в професионалното братство.

— Никога не съм чувала за вас.

— Така е по-добре за мен. Винаги съм действала задкулисно. Аз съм висока почти два и десет. Фигурата ми ме превръща в изрод, обект за посмешище от страна на хора, които превъзхождам многократно.

Въпреки участта си, Франсешка изпита лека болка на съчувствие.

— И аз съм изпитала унижения от страна на идиоти, на които не се харесва жена да се изявява в тяхната област, но никога не съм допускала това да ме тревожи особено.

— А може би е трябвало. С течение на времето, необходимостта да се крия от хората се превърна в голям плюс. Пренасочих своя гняв, превърнах го в амбиция, за която няма пречки. Придобих още компании, всички с оглед на бъдещето. Но в така вкусно приготвената ми супа, пърхаше една муха. — Отново студената усмивка. — Вие, доктор Кабрал!

— Никога не съм гледала на себе си, като на насекомо, мис Сигурд.

— Извинете за думата, но аналогията е съвършено точна. Преди години ми стана ясно, че с течение на времето, търсенето на вода ще надхвърли предлагането и пожелах, когато това време настъпи, ръката на кранчето да бъде моята. Тогава научих за вашия революционен процес за обезсоляване. Ако успеехте, щяхте да провалите толкова грижливо изпълнявания ми план. Не можех да допусна такова нещо. Обмислих възможността да ви направя интересно предложение, но бях проучила личността ви и знаех, че няма да преодолея вашия непрактичен алтруизъм. И реших да ви попреча да подарите откритието си на света.

Франсешка усети как бузите й се зачервяват. Гласът й изсъска:

— Значи вие стоите зад опита за отвличането ми?

— Надявах се да ви убедя, да работите за мен. Щях да ви дам лаборатория, за да усъвършенствате процеса си. За нещастие, плановете ми се провалиха и вие изчезнахте в джунглата. Всички ви мислеха за мъртва. После с възхищение прочетох за приключенията ви при диваците и как сте станала тяхна кралица. Ние с вас сме оцелелите в един враждебен свят.

Франсешка бе овладяла първоначалния си гняв и отговори с обмислени думи:

— Какво щяхте да направите с процеса, ако ви го бях дала?

— Щях да го запазя в тайна, докато контролът ми върху водата в света стане непоклатим.

— Но аз щях да подаря откритието си на света — каза възмутено Франсешка. — Целта ми беше да облекча страданието, не да печеля от него.

— Похвално, но против собствените ви интереси. След като бяхте явно загинала, аз изградих една лаборатория в Мексико, за да възстановя вашата работа. Но тя бе разрушена от експлозия.

Франсешка почти се изсмя. Тя знаеше причината за експлозията и се изкушаваше да я изкрещи в лицето на тази жена. Вместо това каза:

— Не съм изненадана. Работата с високи температури и налягане крие рискове.

— Няма значение. Главната лаборатория тук работи по друг аспект на откритието ви. После пристигна радостното съобщение за вашето избавление. И отново изчезнахте. Само че, аз знаех за връзките ви с НАМПД. Установихме наблюдение върху семейство Траут от минутата, в която се завърнаха.

— Жалко за отново загубеното ви време.

— Не мисля така. Не е късно да вложите таланта си в работа за мен.

— Странен е начинът ви за набиране на сътрудници. Първият ви неуспешен опит да ме отвлечете стана причина да прекарам десет години в дивотията. Сега отново ме упоявате и отвличате. Защо изобщо ще искам да направя каквото и да било за вас?

— Мога да ви предложа с нищо несравними условия за вашите изследвания.

— Десетина фондации биха се радвали да подкрепят работата ми. Дори и да исках да работя за вас, което не искам, пак съществува огромна пречка. Процесът на обезсоляване включва сложно молекулярно преобразуване, което протича единствено в присъствието на една рядка субстанция.

— Знам за анасазиума. Моят запас беше унищожен в експлозията при Мексико.

— Много лошо — каза Франсешка. — Защото процесът не протича в негово отсъствие. Така че, ако бъдете така любезна да ме оставите да си вървя…

— Сигурно ще ви е приятно да научите, че разполагам с необходимото количество да продължите вашата работа. Когато научих за завръщането ви, аз се снабдих с голямо количество от веществото. Точно навреме, би следвало да добавя. НАМПД бе изпратила част от групата си за специални задачи със същата цел. Сега вече мога да изведа докрай плана си за контрол върху световния воден запас. Само вие можете да оцените неговата проста гениалност, доктор Кабрал.

Франсешка симулира неохотно съгласие, сякаш наистина бе поласкана от комплимента.

— Е, естествено, в качеството си на специалист в тая област, аз съм любопитна да науча подробности за такъв амбициозен план.

— Светът навлиза в период на засушаване, най-сериозният през цялата му история. Той може да продължи цяло столетие, ако съдим по статистиката от миналото. Първи бяха засегнати Африка, Китай и Близкия Изток. Европа започва да изпитва жажда, която не може да бъде утолена. Просто смятам да ускоря процеса на пресушаване на земята.

— Извинете моя скептицизъм, но това е абсурдно.

— Нима? — отвърна Бринхилд с усмивка. — И Съединените щати не са в безопасност. Най-големите градове на пустинята в Югоизтока — Лос Анжелис, Финикс и Лас Вегас — черпят вода от Колорадо, която е вече под мой контрол. Те разчитат на рехава мрежа от язовири, резервоари и междуречни канали. Водоснабдяването им виси на косъм. И най-малкото смущение в него ще бъде катастрофално.

— Нямате намерение да взривите някой язовир, нали? — попита тревожно Франсешка.

— Е, не така грубо. Когато редовното им водоснабдяване бъде поставено под въпрос, градовете ще стават все по-зависими от частни източници. Подставени фирми на „Гогщад“ изкупуват такива източници навсякъде. В състояние сме да предизвикаме недостиг на вода, където и когато пожелаем, с едно врътване на кранчето. И тогава ще продаваме само на ония, които могат да си го позволят. Големите градове и високите технологии.

— А които не могат?

— Има една стара поговорка на запад: „За пари и реката тече нагоре.“ Богатите винаги са получавали колкото искат вода, за сметка на други. Според моя план, водата вече няма да бъде евтина. Ще изпълним този план по цял свят. В Европа и Азия, в Южна Америка и Африка. Ще бъде капитализъм в най-чист вид. Пазарът ще определя цената.

— Но водата не е стока, тя не е свинско месо.

— Твърде много време сте прекарала в джунглата. Глобализацията не е нищо друго, освен проникване на монополите в областта на комуникациите, селското стопанство, хранителната промишленост, енергията. Защо не и водата? Според новите международни договори, никоя страна вече не притежава водните си ресурси. Те попадат в ръцете на този, който предложи най-добра цена и това ще бъде „Гогщад“.

— Ще откажете вода на хилядите, които ще изпаднат от пазара! Ще настъпи глад и хаос в страните, които не могат да платят!

— Хаосът ще бъде наш приятел. Ще подготвя условия „Гогщад“ да поеме властта от ръцете на слаби правителства. Приемете го като воден Дарвинизъм. Оцелява по-силният!

Ледените сини очи сякаш пробиваха дупки в черепа на Франсешка.

— Не си мислете, че това е някакво отмъщение за всички унижения, които съм изтърпяла заради ръста си! Аз съм бизнес дама, която си дава сметка, че за нормален ход на икономиката са необходими съответни политически условия. Вложила съм немалко средства. Похарчих милиони за изграждането на флотилия танкери, които ще пренасят вода от местата, където я има, като влачат след себе си огромни, мореходни балони с вода. Дълги години съм очаквала тоя миг. Не смеех да действам, защото се боях от вашето откритие. То би могло да разбие монопола ми за броени седмици. Сега, след като разполагам с вас и с анасазиума, мога да нанеса моя удар. За няколко дни, цялата западна част от страната ще остане без вода.

— Това е невъзможно!

— Мислите ли? Ще видим! Щом Колорадо излезе от списъка на източниците, всичко бързо ще застане на мястото си. Компанията ми контролира повечето водоизточници в останалата част от света. Просто ще завъртим крана. Ако има недоволство, ще кажем, че произвеждаме толкова, колкото можем.

— Знаете последиците — каза Франсешка с безизразен глас. — Говорите за превръщането на голяма част от света в пустиня. Резултатите ще бъдат страховити!

— Страховити за някои, но не и за ония, които контролират водата в света. Ще можем да получим такава цена, каквато поискаме.

— От едни отчаяни хора! Те бързо ще разберат що за чудовище сте.

— Тъкмо напротив. „Гогщад“ ще съобщи, че е готова да транспортира вода от Аляска, Бритиш Колумбия и Великите езера до всяка точка на света, където има нужда от нея, с помощта на изгражданата от мен флота. Когато танкерчетата се появят край брега, ще ни посрещат като спасители.

— Вие вече сте по-богата, отколкото повечето хора могат и да помислят. За какво ви е още?

— В дългосрочен план, светът може да спечели от това. Ще предотвратя войни, които биха се водили заради водата.

— Мир по гогщадски, наложен със сила.

— Няма да има нужда от сила. Аз ще възнаграждавам подчинилите се и ще наказвам непокорните.

— Като ги оставяте да умрат от жажда.

— Ако е необходимо, да. Сигурно се питате, къде е мястото на вашето откритие в цялата схема.

— Предполагам, че никога няма да му позволите да попречи на безумния ви план.

— Точно обратното — то е основен елемент от него. Нямам намерение да разкарвам вечно танкерите по моретата. Те са само временно решение, докато човечеството изгради фантастичната инфраструктура, която ще докара вода от полярните шапки. Огромни изсушени селскостопански райони ще бъдат върнати към живот чрез масово напояване.

— Никоя страна не може да си го позволи. Цели държави ще банкрутират.

— Още по-добре — ще бъдат купени на безценица. В крайна сметка ще изградя инсталации по метода Кабрал, но само аз ще ги контролирам.

— И пак срещу най-добрата цена.

— Разбира се. Нека ви направя новата си оферта. Ще ви снабдя с лаборатория и всичко необходимо.

— Ако кажа не?

— Тогава ще предам приятелката ви от НАМПД на близнаците Краджич. Смъртта й няма да е нито бърза, нито приятна.

— Тя е невинна. Нищо общо няма с това.

— И все пак, тя е пирон, който трябва да се забие, ако стане нужда.

Франсешка замълча. После попита:

— Мога ли да ви имам доверие?

— Не можете да ми имате доверие, доктор Кабрал. Трябва да ви е ясно, че никога и никому не можете да имате доверие. Но вие сте достатъчно интелигентна, за да разберете, че сте много по-ценна за мен от вашата приятелка и че аз съм готова да сключа сделка. Докато се съобразявате с евентуалния ни договор, тя ще живее. Съгласна ли сте?

Тази жена и замислите, които се мътеха в най-тъмните кътчета на блестящия й мозък, отвращаваше Франсешка. Бринхилд беше очевидна мегаломанка и, както много от безмилостните си предци, безчувствена към страданията на невинните. Франсешка не би оцеляла десет години сред диви ловци на глави, кръвожадни прилепи и отровни насекоми и бодили, ако не разполагаше с вътрешна сила. Можеше да бъде толкова двулична, колкото бе необходимо. Животът в джунглата я бе научил да затаява гнева си, като дебнещ ягуар. Откакто се измъкна, жаждата за мъст я изгаряше. Даваше си сметка, че това е неправилно и неуместно, но желанието си оставаше и по свой начин й помагаше да запази разсъдъка си. Постара се да го забрави за момент. Тази жена трябваше да бъде спряна.

Като задави смеха си, тя сведе смирено глава и каза с изкуствено потрепнал глас:

— Печелите! Ще помогна в разработката на процеса.

— Добре. Ще ви покажа лабораторията, в която ще работите. Ще останете много доволна.

— Искам да говоря с Гемей! Да видя, че е добре.

Бринхилд натисна копче на интеркома. Появиха се двама мъже в тъмнозелени униформи, Франсешка видя с облекчение, че не са близнаците.

— Заведете доктор Кабрал при другата ни гостенка! — нареди Бринхилд. — После я върнете при мен! — Обърна се към Франсешка: — Разполагате с десет минути! Искам да започнете работа веднага!

С охраната от двете страни, тя мина през лабиринт от коридори и слезе седем етажа с асансьор. Спряха пред врата без никакви знаци, която се отваряше с комбинация от цифри. Пазачите останаха отвън, а Франсешка влезе в малка стая без прозорци. Гемей седеше на ръба на леглото си. Изглеждаше гроги, като боксьор, понесъл прекалено много удари в главата. Когато видя Франсешка, тя се усмихна. Опита се да стане, но краката не я държаха и трябваше да седне отново.

Франсешка приседна до нея и я прегърна през раменете.

— Как си?

Гемей отстрани разчорлената си коса.

— Краката ми са като гумени, но иначе съм добре. А ти?

— Дадоха ми стимулант. Събудих се преди известно време. Действието на лекарството ти скоро ще премине.

— Каза ли някой какво е станало с Пол? Той беше горе, когато нахлуха бандитите.

Франсешка поклати глава. Като забрави засега най-голямата си грижа, Гемей попита:

— Имаш ли представа къде сме?

— Не, домакинята не ми каза.

— Значи, си говорила с някого, комуто да благодаря за прекрасната стая?

— Казва се Бринхилд Сигурд. Нейни хора ни отвлякоха.

Гемей понечи да отговори, но Франсешка присви устни и завъртя очи. Гемей схвана посланието. Подслушваха ги, а може би и ги наблюдаваха.

— Имам само няколко минути. Исках да ти кажа, че се съгласих да работя с мис Сигурд върху моя процес. Ще трябва да останем тук, докато работата бъде завършена. Не зная колко време ще отнеме това.

— Ще работиш с тая, която ни отвлече?

— Да — отговори Франсешка, с упорито стиснати челюсти. — Загубих десет години от живота си в джунглата. Могат да се направят големи пари, но преди всичко смятам, че „Гогщад“ има най-голяма възможност да предаде плодовете на моя труд на света, при контрол и спазване на порядък.

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

— Абсолютно! — отвърна тя.

Вратата се отвори и един от пазачите даде знак на Франсешка да излезе. Тя кимна, после се наведе и прегърна Гемей. Изправи се рязко и тръгна с охраната.

Останала отново сама, Гемей се замисли върху случилото се току-що. Когато погледите им се срещнаха за миг, Франсешка й бе на мигнала. Не можеше да има съмнение. Гемей се зарадва при мисълта, че нещо се крие зад внезапното решение на приятелката й да работи за врага, но в момента имаше по-непосредствени проблеми. Отпусна се по гръб и затвори очи. Първата й грижа бе да даде на тялото и ума си малко почивка. След това щеше да мисли как да избяга.