Синьо злато

35

Човекът се рееше високо над кобалтовосините води на езерото Тахо, увиснал под червенобелия балдахин, подобен на едновремешен парашут. Беше седнал в полегато кресло „Скайрайдър“, теглено с въже от мощната лодка, на шестдесет метра под него.

Човекът натисна бутона на ръчната радиостанция и каза:

— Дай още един път, Джо!

Завала, който седеше зад волана на лодката, показа с ръка, че е разбрал инструкцията на Остин. Направи широк, бавен завой, който ги върна отново край калифорнийския бряг.

Маневрата даде възможност на Кърт да огледа езерото. То се намира на границата между Калифорния и Невада, в планините Сиера Невада, на около четиридесет километра от Рино. Оградено от назъбени планински вериги, чиито върхове се заснежават зиме, Тахо е най-голямото алпийско езеро в Съединените щати. Разположено е на почти две хиляди метра височина и е дълбоко петстотин. Близо четиридесет километра дълго и двадесет широко, то лежи в пластов разлом — дело на древни сили, дълбоко скрити в земните недра. Две трети от шестотинте му квадратни километра принадлежат на Калифорния. От северния край се излива река Тръки. В южния край, река от пари се влива в касите на високите казина в Стейтлайн. Първият белокож, стигнал до него е Джон. К. Фриймънт, който водел изследователска експедиция. За ухото на английски говорещите, индианското названия „Даооу“, което означава „много вода“, звучало като Тахо. Така и го нарекли.

Докато парашутът следваше дъговидната си траектория, Остин съсредоточи вниманието си върху част от бреговата ивица и гористия хълм зад нея, като се стараеше да запечата всичко в съзнанието си. Би предпочел да използва камера, вместо несъвършената си зрителна памет, но всяко движение, толкова близо до леговището на „Гогщад“, положително се вземаше под внимание. Всеки нездрав интерес от негова страна, като например насочването на обектив в тази посока, би вдигнал тревога. Мина край дълъг кей, издаден от скалистия бряг. Зад хангар за лодки или може би склад, започваше стръмен скалист склон, преминаващ в естествено, гористо плато. На няколкостотин метра от брега, гъстата гора отново рязко тръгваше към небето. Кулите, покривите и крепостните стени напомняха на Остин за приказките на Братя Грим.

Погледът му бе привлечен от внезапно раздвижване. Неколцина мъже в тъмни униформи тичаха към края на пристана. Далече беше, за да различи подробностите, но не би се изненадал, ако семейният албум на „Гогщад“ включеше и негова снимка с парашут.

Кеят се загуби в килватера на лодката, докато тя прелетя още два километра на юг. Когато излязоха от полезрението на мъжете, Остин даде знак на Завала да го спусне. Винчът113 на лодката започна да го придърпва, както дете прибира хвърчилото си. Полегатото кресло пльосна във водата и остана над нея. Остин благодари мислено за това нововъведение. Ако бе използвал някогашната ремъчна люлка, щеше да потъне във водата. Дори и лете, температурата й не надвишаваше петнадесет градуса.

— Забеляза ли нещо интересно? — попита Завала, докато му помагаше да се качи в лодката.

— Нямаше червена пътека за почетни гости, ако това имаш предвид.

— Стори ми се, че забелязах почетен караул на кея.

— Излетяха като попарени при второто ни минаване. Прави бяхме да очакваме силна охрана.

Предположили бяха, че районът ще се охранява добре и че е безсмислено да правят опити да се промъкнат в него. Като приеха, че много често най-безобидно изглежда онова, което най-много се набива в очи, те показаха на собственика на лодката и парашута служебните си карти от НАМПД, плюс пачка долари, с молба да им ги отстъпи за няколко часа. Уведомиха го, че извършват разследване по делата на мафията, което звучеше правдоподобно, предвид близостта на казината. Като отчете, че му предлагат повече от седмична печалба, собственикът се остави да бъде убеден.

Остин помогна на Завала да приберат парашута и креслото, после от една непромокаема чанта, извади скицник и химикалка. Като се извини за художническите си способности, които си бяха съвсем прилични, той направи няколко скици на видяното от въздуха. Носеше и доставените от Йегър сателитни снимки и ги сравни с нарисуваното. Кеят беше свързан с алея през платото, посредством стълба. Тя на свой ред се разширяваше и водеше към главната сграда. Едно отклонение свързваше пътя с хеликоптерната площадка.

— Атака откъм водата по всички правила се изключва като възможност — отбеляза Остин.

— Не твърдя, че това ме разочарова. Не съм забравил стрелбата в Аляска — отвърна Завала.

— Надявах се да видя дали няма нещо под водата. Едно време тя беше прозрачна като кристал, но отпадъчните и битови води предизвикаха бум във водната флора, която я прави непроницаема.

Завала разглеждаше друга снимка. След срещата в главната квартира на НАМПД, Остин бе поискал сателитна снимка на езерото. Тя отразяваше и водната температура в цветова гама. Почти навсякъде езерото беше синьо, освен в една точка край западния бряг, в която червен оттенък говореше за повишена температура. Горещата вода буквално миеше основите на пристана на „Гогщад“. Приличаше на картината при Баха.

— Снимките не лъжат — констатира Завала. — Може пък да е горещ извор.

Остин се намръщи.

— Добре де, да приемем, че е подводна лаборатория, както в Мексико. Едно нещо не ми е ясно. Става дума за инсталация за обезсоляване на водата. А това езеро все пак е сладководно.

— Съгласен съм, не звучи особено смислено. Но има само един начин да разберем. Дай да се връщаме! Може багажът да е пристигнал.

Остин стартира двигателя и насочи носа към южния край на Тахо. Плъзнаха се по тъмносините води и не след дълго стигнаха марината. В края на дълъг кей, стоеше висок човек, който им махаше. Пол бе останал на брега. Раната беше твърде прясна, за да може да се друса в лодка. Когато приближиха, той хвана въжето със здравата си ръка и го завърза за кея.

— Багажът ви е тук — обяви той. — На паркинга е.

— Бързо дойде — каза Остин. — Да му хвърлим един поглед.

Двамата със Завала тръгнаха към паркинга.

— Чакайте! — извика Пол.

Остин нямаше търпение да разгледа пратката.

— Ще ти разкажем по-късно — викна той през рамо.

Пол поклати глава и измърмори:

— Да не кажете после, че не съм ви предупредил.

Камионетката беше паркирана край бордюра. Върху ремаркето се виждаше нещо с форма и размери на две, поставени една зад друга коли. Опаковано беше с тънко кече и черен полиетилен отгоре. Остин пристъпи по-близо и тогава дясната врата на камионетката се отвори и от нея се показа позната фигура. Джим Контос, капитанът на „Морска червеношийка“, тръгна усмихнат към тях.

— О-хо! — каза Завала.

— Джим — обади се и Остин, — каква приятна изненада!

— Какво, по дяволите, става тук, Кърт? — Усмивката изчезна.

— Беше спешно, Джим.

— Е, сигурно е било, щом Руди Гън ми се обади посред изпитания в открито море и ми каза да транспортирам „Моребуса“ до Тахо, колкото е възможно по-бързо. Аз се включих в групата, да видя кой е получателят.

Остин забеляза маса за пикник и предложи да седнат. Там обясни ситуацията, като използваше снимките и своите скици за онагледяване. През цялото време Контос остана безмълвен, а мургавите му черти се свъсваха все повече, при всяка нова подробност.

— Та, това е положението — каза Остин. — Като разбрахме, че има само един път към имението, потърсихме най-близката подводница. За нещастие, тя се случи тази, която ти изпробваш.

— Защо са тия игри на „Номера на Слепеца“? — попита Контос, имайки предвид рискованите подводни операции от периода на студената война. — Защо просто не влезем?

— Преди всичко, охраната е по-сериозна, отколкото във Форт Нокс114. Проверихме подстъпите по суша. Комплексът е ограден и оградата е снабдена със сензори, които реагират и на намигване. Патрулира се навсякъде. Има само един път за влизане и излизане. Минава през гъста гора и се охранява здраво. Ако изпратим група командоси, много е вероятно някой да пострада. А освен това, какво би станало, ако излезе, че грешим и жените не са там и че цялата работа си е напълно законна?

— Но ти не вярваш в това, нали?

— Не.

Контос погледна към мирно плаващите яхти, после се обърна към Пол, който бе дошъл при тях.

— Мислиш ли, че жена ти е там?

— Да, и съм решен да я измъкна.

Контос погледна превръзката на ръката му.

— Мисля, че още един човек няма да ви е излишен. А и ще ви трябва помощ за лодката.

— Аз съм я конструирал — обади се Завала.

— Това ми е добре известно, но не ти си я изпитвал, така че не й знаеш номерата. Например, батериите би трябвало да издържат шест часа, а те едва докарват до четири. От казаното разбирам, че мястото е доста далеч от тук. Мислили ли сте, как ще я закарате до старта?

Остин и Завала се спогледаха весело.

— Даже вече сме разработили технологията на доставяне — каза Остин. — Искаш ли да видиш?

Контос кимна. Всички станаха от масата и се отправиха към пристана. Колкото повече приближаваха водата, толкова по-объркано ставаше изражението на капитана. Привикнал към оборудване последна дума на техниката, което използваше НАМПД, той очакваше да види някаква модерна баржа, отрупана с кранове и други съоръжения. Нямаше нищо такова.

— Къде ви е технологията? — попита той.

— Мисля, че тъкмо приближава — отвърна Остин.

Контос погледна към езерото и очите му се разшириха. Към тях се насочваше старовремски увеселителен кораб с колела. Боядисан бе в синьо, бяло и червено и цял бе окичен с развети знамена.

— Майтапите се! Искате да използвате това нещо? Че то прилича на сватбена торта!

— Доста е шарено. Но тоя старец прекосява езерото от единия до другия му край всеки божи ден. Никой не му обръща внимание. Идеално прикритие, не мислиш ли, Джо?

— Чух, че сервирали прилична закуска на борда — отвърна Завала с невъзмутимо лице.

Контос гледаше кисело приближаващото возило. После изведнъж се обърна и тръгна назад.

— Ей, капитане, къде тръгна? — викна Остин подире му.

— Да си взема банджото.115