Синьо злато

6

Мексиканският митничар подаде глава през прозорчето и огледа двамата мъже в белия пикап Форд. Носеха избелели шорти и ризи с къс ръкав. Имаха тъмни очила и бейзболни шапки с рекламни надписи.

— Цел на посещението? — погледна митничарят мъжагата зад волана.

Шофьорът показа с палец през рамо въдичарските пръчки и другите такъми отзад.

— Риболов.

— Бих искал и аз да дойда — усмихна се служителят и им махна да тръгват към Тихуана.

Докато потегляха, седналият до шофьора Завала попита:

— Защо се правим на Джеймс Бонд? Не можеше ли просто да си покажем картите от НАМПД?

— Така е по-интересно — ухили се Остин.

— Имаме късмет, че спретнатият ни външен вид не напомня за разните му там терористи или контрабандисти на наркотици.

— Бих предпочел да се възприемам като майстор на дегизировката. — Остин го погледна и поклати глава: — Надявам се, че си носиш американския паспорт. Не ми се ще да те закопчаят някъде из Мексико.

— Няма проблем. Няма да е първият път, когато един Завала се промъква през границата.

Родителите му бяха нагазили в Рио Гранде39 през шестдесетте години, тръгнали от Моралес в Мексико, където бяха родени и израсли. Майка му била бременна в седмия месец. Това обстоятелство не й попречило да осъществи мечтата си — нов живот с очакваното бебе в El Norte40. Стигнали до Санта Фе в Ню Мексико, където се родил Завала. Дърводелските и резбарски умения на бащата му осигурили постоянна работа при заможните собственици на къщи в околността. Същите влиятелни люде по-късно помогнали за получаване на зелена карта и гражданство.

Пикапът беше зает от поддържащия екип на „Червено мастило“, защото пътуването до Мексико с наети коли не бе позволено. От хотела си в Сан Диего, те поеха на юг, през Чула Виста — граничен град, нито американски, нито мексикански, но взел по нещо и от двете страни. Вече в Мексико, те минаха край бедняшките квартали на Тихуана, за да поемат по МЕХ 1 — магистралата, пресичаща по дължина целия полуостров Баха Калифорния. След Ел Росарита, с неговия гмеж от мотели, павилиони за сувенири и закуски, търговската гълчава започна да затихва. Не след дълго, магистралата се просна между ниви и голи хълмове отляво и живописния, накъдрен бряг на смарагдовия залив, наричан Тодос Пое Сантос41, отдясно. Около час след излизането им от Тихуана, те се озоваха при Енсенада.

Остин познаваше този курортен и рибарски град от една регата, Нюпорт — Енсенада. Неофициалният финал беше в „Кантината на Хюсонг“ — очукан, стар бар с дървени трици по пода. Преди магистралата да доведе хилядите туристи с техните долари, Баха Калифорния Норте беше истинската граница. В златните си времена, „кантината“ беше обитавана от колоритни местни чудаци, парцаливи индивиди, моряци, рибари и автомобилисти, които познаваха Енсенада от дните му на последен пост на цивилизацията, преди хиляда и триста километровата пустош на полуострова до Ла Пас. Това беше един от легендарните барове, подобен на „Фокси“ на Вирджинските острови или „Кептън Тони“ в Ки Уест, посетени от всеки жител на тая планета. Когато влязоха вътре, настроението на Остин веднага се повиши при вида на няколкото мъхнати мухи по бара, които можеха и да помнят доброто старо време, с реките от текила и денонощно поддържаната от полицията автомобилна линия до местния пандиз.

Седнаха на една маса и си поръчаха huevos rancheros.

— Ах, храна за чисти души — въздъхна Завала, след като хапна от бърканите яйца с лютив сос.

През това време Остин изучаваше тъжното изражение на лосовата глава, която заемаше мястото си над бара, откакто го помнеше. Все още неоткрил отговор на закономерния въпрос, как се е добрал един лос чак до Мексико, Остин отново насочи вниманието си към картата на полуострова, просната на масата до сателитната снимка, отразяваща температурата на водата.

— Ето, тук отиваме — посочи на картата той. — Температурната аномалия е регистрирана в района на този залив.

Завала приключи с яденето и отвори пътеводител на Мексико.

— Тук пише, че ballena gris или сивите китове, пристигат в района на Баха за периода декември — март, където се чифтосват и раждат малките си. Тежат до двадесет и пет тона и са дълги от три до петнадесет метра. Когато се чифтосват, един мъжкар крепи женската в подходяща поза, докато друг… — Завала потръпна. — По-добре да пропусна тази част. Популацията е почти ликвидирана в годините на промишлен китобой, но видът е обявен под закрила от 1947 година. — Тук четецът спря. — Може ли да те попитам нещо? Известно ми е, че изпитваш огромно уважение към всичко, което се движи в морето, но никога не съм те виждал в представите си, като любител на китове. Какъв е тоя необичаен интерес? Защо не ги оставиш на АЗОС и другите природозащитни организации?

— Прям въпрос. Бих могъл да заявя, че ме интересува старта на верижната реакция, довела до потъването на татковата лодка. Но има и още нещо, което още не мога да си изясня. — Погледът на Остин стана замислен. — Напомня ми усещането при някои от спусканията ми под вода. И ти си го изпитвал. Плуваш си насам-натам, всичко изглежда най-прилично, но изведнъж косата ти настръхва, в стомаха ти се свива ледена топка и разбираш, че не си сам, че нещо те наблюдава. Нещо гладно.

— Разбира се — съгласи се с готовност Завала. — Но обикновено нещата не свършват дотук. Вече си представям най-голямата, злонрава и гладна акула в целия океан, застанала зад гърба ми с мисълта, че кой знае откога не е кусвала истинска мексиканска кухня, обръщам се рязко и там или няма никой, или някоя хамсия, дълга колкото пръста ми, ме гледа заканително.

— Морето е повито в загадка — заяви Остин с томителна нега в очите.

— Това някаква гатанка ли е?

— В известен смисъл. Цитат е от Джоузеф Конрад. „Морето никога не се променя и неговите творения, въпреки хорските приказки, са повити в загадка“. — Остин чукна по картата с показалец. — Китове умират всекидневно. Някои — по естествени причини. Други се омотават в рибарски мрежи и умират от глад. Или ги убива сблъсък с кораб, или се отравят от замърсявания, понеже разни хора са на мнение, че морето е сметище за изхвърляне на всякакви отрови. — Млъкна за миг. — Но нашият случай не се вмества в нито една от тия рамки. Даже и без човешка намеса, природата никога не е спокойна — постоянно нещо доизкусурява. Но това не е какофония. То е като импровизацията в добрия джаз. Ахмад Джамал прави соло на пиано, за миг се отклонява в своя вариация и веднага улавя общия такт. Изразявам се като дървар — гръмко се изсмя Остин.

— Не забравяй, че съм виждал сбирката ти джаз, Кърт. Искаш да кажеш, че някъде тук се чува фалшива нотка.

— По-скоро, всеобщ дисонанс. — Помисли още малко. — Не, твоята аналогия ми харесва повече. Имам усещането, че огромна и проклета акула се шляе съвсем наблизо и е гладна като змей.

Завала бутна настрана празната си чиния.

— Както казват по нашите места, най-доброто време за риболов е, когато рибата е гладна.

— Случайно ми е известно, че си порасъл в пустиня, amigo, откъде ги знаеш тия неща? — попита Остин. — Но съм съгласен с казаното. Да вървим на риболов!

От Енсенада се върнаха малко назад до магистралата и пак поеха на юг. Както и след Тихуана, търговската дандания полека заглъхна и пътят стана двулентов. Напуснаха го при Манеадеро и поеха по второстепенни шосета през ниви и пръснати на големи разстояния фермерски къщи и стари манастири, за да стигнат най-накрая до пресечена, самотна местност, със загърнати в мъгли хълмове, търкулнали се надолу към морето. Завала, който изпълняваше длъжността, навигатор, погледна картата.

— Почти стигнахме. Буквално зад ъгъла е — заяви той.

Остин не знаеше какво може да очаква. И въпреки това, остана силно изненадан, когато след завоя видя прилежно изписана на испански и английски табела, съобщаваща, че се намират в имението на „Баха тортила къмпъни“. Отби от пътя. Табелата беше поставена в началото на дълга глинеста алея, с два реда дървета отстрани. В края й видяха голяма сграда.

Остин се облегна на кормилото и вдигна слънчевите очила на челото си.

— Сигурен ли си, че се намираме, където трябва?

Завала му подаде картата, за да се увери и каза:

— Това е мястото.

— Май бихме целият път за нищо.

— Защо, бърканите яйца бяха превъзходни и си имам нова блуза с инициалите на кантината.

— Съвпаденията винаги са ми изглеждали подозрителни — присви очи Остин. — На табелата пише: „Посетителите са добре дошли!“. Нека им повярваме!

Той зави от пътя и премина двеста-триста метра до грижливо поддържан чакълест паркинг, с отбелязани на него места за посетители. Няколко коли с калифорнийска регистрация и два туристически автобуса бяха пред сградата — гофрирана ламарина, кирпичена арковидна фасада и керемиден покрив в испански стил. Ароматът на печено царевично тесто нахлу през отворения прозорец на пикапа.

— Дяволски изтънчено прикритие — отбеляза Завала.

— Аз почти не допусках възможността да ни посрещнат с неонов надпис: „Горещ привет от момчетата, които изтропаха китовете“.

— Жалко, че не си носим пищовите — закахъри се Завала, с гавра в гласа. — Не можеш да предвидиш момента, в който някоя подивяла тортиля ще ти се метне отгоре. Веднъж ми разправяха за един, дето го ухапала поничка в Ногалес…

— Остави нещо за обратния път. — Остин се измъкна от колата и тръгна към изкусно резбованата врата от тъмно дърво.

Влязоха в белосана приемна. Усмихната, млада мексиканка ги приветства зад бюрото си:

— Buenos das42 — каза тя. — Имате късмет. Обиколката на фабриката за тортиля тъкмо започва. Вие да не сте от групата на кораба?

Остин преглътна една усмивка и отговори:

— Ние сме сами. Карахме си по пътя и видяхме табелата.

Момичето отново се усмихна и им каза да се присъединят към група възрастни хора, повечето американци от Средния Запад, ако се съди по изговора им. Секретарката, която се оказа и екскурзоводка, ги поведе към пекарната.

— Царевицата е животът на Мексико, а тортилята — негова основна храна векове наред, както за индианците, така и за испанските заселници. — Водеше ги край място, където чували зърно се изсипваха в мелачни машини. — В продължение на много години, хората сами приготвяли тортилите си по домовете. Зърното се смилало в брашно, разбърквало се с вода, за да стане на masa, после го разточвали, нарязвали и притискали, за да го опекат накрая ръчно. С нарастване на търсенето на продукта в Мексико и особено в Съединените, щати, производството стана по-централизирано. Това ни даде възможност да модернизираме мощностите си и да създадем условия за по-голяма производителност и санитарна култура.

Докато се мъкнеха в опашката, Остин каза тихичко:

— Ако основният пазар за мексиканските палачинки е в САЩ, защо това място не е разположено по-близо до границата? Защо трябва да ги правят тук, а после да ги мъкнат нагоре по магистралата?

— Добър въпрос! — похвали го Завала. — Тортиленият бизнес в Мексико е силно монополизиран и се ръководи от хора с тесни връзки в управляващите среди. Става дума за милиарди долари. Дори да приемем, че съществува основателна причина производството да се разположи толкова на юг, защо именно тук? Това място над залива е превъзходно за луксозен хотел, но фабрика?

Групата минаваше покрай тестомесачки, които подаваха суровия материал на формовъчни машини. От тях върху конвейерни ленти излизаха стотици тънки, тестени парчета, зорко следени от работниците в стерилно бели манти и с найлонови калъфчета на главата. Екскурзоводката натъпкваше групата в цеха за пакетиране и експедиция, когато Остин засече врата с надпис само на испански.

— Само за персонала ли? — попита той Завала.

Джо кимна.

— Всичко в баничарския бизнес ми е вече ясно — заяви Остин и натисна дръжката. Вратата беше отключена. — Ще ида да поразгледам.

Като измери с поглед внушителната му фигура и ослепителната белота на косата, Завала даде оценката си:

— Със заслужено уважение към шпионските ти качества, следва да отбележа, че не се смесваш съвсем докрай с тълпата работещи тук. Може би аз ще предизвикам по-слаби подозрения от един огромен гринго43, задръстил целия коридор.

Завала бе прав.

— Добре, шпионирай си тогава! Но внимавай! Ще се срещнем в края на обиколката. Ако ме пита екскурзоводката, ще кажа, че търсиш тоалетна.

Завала смигна и потъна зад вратата. Сигурен беше, че с чар човек се измъква от всяко положение и вече бе стъкмил една версия, според която се бе загубил в търсене на bano44. Намери се в дълъг коридор без прозорци или други някакви отвори, ако не се смята металната врата в противоположния край. Премина целия коридор и долепи ухо до вратата. Като не чу нищо, опита бравата. Заключено.

Бръкна в джоба си и извади леко модифициран швейцарски армейски нож, заради който би отишъл право в затвора по местата, в които притежанието на взломаджийски инструменти се наказва. Стандартните принадлежности, като ножички, пиличка за нокти или отварачка за консерви, бяха отстъпили местата си на шперцове за по-обикновени брави. При четвъртия опит ключалката щракна. Зад нея започваше още един коридор. За разлика от предишния, в него имаше няколко врати. Всички заключени. Освен една, водеща в складово помещение с шкафове.

Шкафчетата бяха заключени. Би могъл да се справи и с тях, но му липсваше време. Погледна часовника си. Обиколката скоро щеше да приключи. На стената беше монтирана полица с куп акуратно сгънати бели манти. Намери си една по мярка и я нахлузи. Излезе от склада и застана пред трета, също заключена врата. След няколко опита, и тя се предаде.

През нея се излизаше на платформа, издигната високо над пода в огромно помещение. От нея тръгваха няколко пасарелки45, които се провираха сред плетеница от вертикални и хоризонтални тръби. Глухият шум от машини изпълваше цялото пространство и той не можа да определи откъде идва. Спусна се по поредица стълби. Тръбите излизаха от пода и после под прав ъгъл влизаха в стените. Вероятно, водопроводи и канализация, помисли си той. В единия край на помещението видя друга врата, този път отключена. Когато предпазливо я открехна, в лицето му лъхна свежия дъх на океана.

Ахна от изненада. Намираше се на платформа, залепена високо върху отвесна скала, на около десет метра над повърхността на лагуната. Гледката беше изключителна и той отново си зададе въпроса, защо му е на някого да издига тук фабрика, вместо скъпарски хотел? Предположи, че фабриката се намира зад ръба на скалата, но оттук не можеше да я види. Отново погледна надолу. Водата се разбиваше по острите крайбрежни скали в пенести талази. Платформата имаше врата на едната си страна, но тя не водеше никъде. Нямаше стъпала нито нагоре, нито надолу. Странно. На метър и нещо от това място се виждаше релса, която се спускаше покрай скалата и потъваше във водата долу.

Той я проследи с поглед. Едно пространство от повърхността изглеждаше по-тъмно от околното. Може да бяха водорасли, разлюляни над дъното. Докато наблюдаваше, водата при основата на скалата се разпени и от нея внезапно изскочи голям, яйцевиден предмет, който започна да се издига покрай скалата. Разбира се! Релсата беше част от асансьор. Яйцето се издигаше с постоянна скорост. Щеше да пристигне за секунди. Завала се мушна обратно в голямата зала с тръбите, като остави вратата открехната.

Яйцето, направено от тъмно стъкло или пластмаса, за да се слива със скалата, спря при платформата. Отвори се врата и двама мъже в бяло излязоха навън. Завала хукна по стълбите. За секунди стигна склада. Смъкна мантата, сгъна я, доколкото можа, и забърза по коридора към пекарната. Никой не видя, как се появи в позволената територия. Забърза след групата. Екскурзоводката го забеляза и му хвърли въпросителен и общо взето, не съвсем доволен поглед.

— Търсех bano.

Тя се изчерви и каза:

— О, да. Ще ви покажа. — После плесна с ръце, за да привлече вниманието. — Обиколката приключи. — Връчи на всеки пликче с тортили и ги върна в приемната. Докато колите и автобусите заминаваха, Остин и Завала споделяха впечатленията си.

— От израза на лицето ти виждам, че малкото ти проучване е дало резултат.

— Открих нещо. Само че, не знам какво. — Завала направи кратко експозе на откритото.

— Обстоятелството, че правят нещо под водата сочи, че нямат желание да се разбере, какво е то — реши Остин. — Я да се поразходим!

Заобиколиха фабриката, но само след малко пътят им към брега бе препречен от висока мрежа с бодлива тел отгоре, издигната на около двеста метра от скалата.

— Дотук с океанската гледка — каза Завала.

— Да видим дали не можем да минем по другия бряг на залива.

Двамата мъже се върнаха при пикапа и излязоха обратно на пътя. От него към морето на няколко места се спускаха следи, но оградата препречваше всяка възможност за достъп. Тъкмо щяха да се откажат, когато видяха мъж с въдица и пълна мрежа с риба, да се изкачва откъм морето. Завала го повика и го попита, дали могат да стигнат до брега. Отначало човекът, явно опасявайки се, че може да са от фабриката, се държа доста резервирано. След като Завала измъкна двадесетдоларова банкнота от портфейла си, човекът грейна и каза, ама разбира се, може. Има ограда наистина, но на едно място човек може да се промуши отдолу.

Той ги поведе по пътечка, сред високи до раменете храсти, до едно място от оградата и ги остави, стиснал здраво късмета си. Оградната мрежа беше огъната нагоре и под нея се отваряше пролука. Завала се промуши с лекота от другата страна и после задържа мрежата за Остин. Вървяха по затревената пътека, докато стигнаха ръба на скала. Бяха близо до най-южната точка на носа, ограждащ лагуната от една страна.

Надолу към брега личеше утъпкана следа, очевидно оставена от рибарите. Хората от НАМПД се интересуваха най-вече от прекрасната гледка над водната повърхност. От този ъгъл, тъмната метална сграда наподобяваше зловещ декор от филм за Конан Варварина. Остин я разгледа през бинокъла, а после го насочи към скалата. Слънчевите лъчи се отразяваха в метал там, където Завала бе видял релсата. Плъзна поглед към широкия вход на лагуната, където прибоят се разбиваше в скалите и се обърна отново към фабриката.

— Гениално решение — отбеляза Остин усмихнат. — Ако вдигнеш тук такова голямо съоръжение, всички, и нашият рибар включително, ще си чешат езиците с него. Обаче, изтъпани го пред всички, приемай гости всеки ден, сложи му табели и ето ти отлично прикритие за всяка секретна дейност.

Завала взе бинокъла и разгледа скалата отсреща.

— За какво им е тоя херметически асансьор?

— Нямам отговор на тоя въпрос — поклати глава Остин. — Мисля, че видяхме, каквото може да се види.

С надежда да забележат признаци за някаква дейност около сградата или скалата, те се забавиха още няколко минути, но единствените движения се осъществяваха от литналите в небосвода птици. Тръгнаха обратно и след няколко минути вече се провираха под мрежата. На Завала му се щеше да разпита рибаря, дали не знае нещо за асансьора или пък дали е видял нещо необикновено в лагуната, но човекът си бе взел парите и избягал. Върнаха се в пикапа и потеглиха на север.

Остин караше безмълвно. Завала знаеше от опит, че партньорът му обмисля план и когато е напълно готов, ще сподели подробностите. Чак при Енсенада Остин попита:

— НАМПД още ли провежда ония опити при Сан Диего?

— Да, доколкото знам. Мислех да проверя как вървят нещата след състезанието.

Остин кимна. През останалия път си разменяха незначителни реплики, припомняха си минали приключения и младежки щуротии из Мексико. Огромната опашка коли на границата напредваше със скоростта на охлюв. Показаха картите си от НАМПД, за да спестят време и бяха набързо прекарани през митницата. В Сан Диего те се насочиха към залива и стигнаха огромната общинска марина. Паркираха и поеха покрай десетки, вързани за кея лодки от всякакъв вид. В края на кея, на запазена за по-големи съдове стоянка, бе швартовал46 тантурест, широк кораб, около двадесет и пет метра дълъг. През синьо-зеления му корпус бяха изписани с бяло буквите НАМПД.

Минаха по сходнята47 и попитаха един от екипажа, дали капитанът е на мостика. Той ги заведе при строен, с маслинен тен мъж, надвесен над някакви карти. Джим Контос минаваше за един от най-добрите капитани във флотилията на НАМПД. Син на ловец на сюнгери, той беше по корабите откакто бе проходил.

— Кърт, Джо — обърна се широко усмихнат към тях Контос, — каква приятна изненада! Чух, че сте наоколо, но и не подозирах, че ще почетете с посещението си „Морската червеношийка“. Какво сте намислили? — Погледна към Завала и каза: — Що се отнася до теб, всеки миг знам какво си намислил.

Завала изви устни в характерната си, лека усмивка.

— Двамата с Кърт участвахме вчера в състезанието.

Тъмна сянка се спусна над челото на капитана.

— Чух за станалото с лодката ви. Наистина много съжалявам!

— Благодаря — отвърна Остин. — Тогава трябва да знаеш и за мъртвите китове.

— Знам. Много странна история. Какво ли ги е убило?

— С твоя помощ, може и да разберем.

— Готово! Каквото кажете!

— Бихме искали, да заемем за утре „Червеношийката“ заедно с минито и да се погмуркаме малко, южно от границата.

Контос се засмя.

— Чиста дреболия — отбеляза той. После сви рамене. — Защо не? Току-що приключихме предишната задача. Ако можете да получите устно съгласуване за работа в мексикански води, нямам никакви възражения.

Остин кимна и се свърза начаса с НАМПД. След няколко минути подаде клетъчния телефон на Контос. Той слуша известно време, кимна, зададе няколко въпроса и затвори.

— Май потегляме на юг. Гън даде зелена улица.

Руди Гън беше технически директор в главната квартира на НАМПД във Вашингтон.

— Най-много два дни — продължи капитанът. — Иска ви двамата с Джо при него, за да ви включи отново в работата. Има още нещо. Каза, че за толкова кратко време, няма да успее да съгласува нещата с мексиканските власти.

— Пита ли някой, казваме, че сме се загубили — отвърна невинно Остин.

Контос посочи лъскавата сбирка контролни уреди и светлини по командното табло.

— Няма да е лесно да ни повярват с цялата тая електроника, която е натъпкана в кораба. „Червеношийката“ може и да е грозноват, но прекрасно се ориентира по света. Да оставим Държавния департамент да изглажда евентуалните проблеми. Кога искаш да тръгнем?

— Взимаме си партакешите и се връщаме веднага. Останалото е в твои ръце.

— Ще планирам потегляне за 7:00 утре — приключи капитана и тръгна да дава разпорежданията си.

Докато се връщаха към пикапа, Остин попита Завала, какво бе имал предвид капитанът, когато каза, че винаги знае какво е намислил.

— Няколко пъти се е случвало, да излизаме с една и съща жена.

— Има ли в Окръг Колумбия жена, с която да не си излизал?

Завала обмисли отговора си.

— Първата дама. Както знаеш, омъжените жени за мен са табу.

— За мен е облекчение да го чуя — въздъхна Остин, докато сядаше зад кормилото.

— Е, ако се разведе…

Докато палеше колата Остин заяви:

— Мисля, че моментът е много подходящ, да ми разправиш за оня в Ногалес, дето го ухапала поничка.