Синьо злато

39

Гемей изпита почти облекчение, когато двамата яки пазачи дойдоха да я отведат. Беше отчаяна, че няма никакъв начин да се измъкне от тази стая, освен ако не взриви вратата. Реши, че ще трябва да поговори с шефовете от НАМПД за снабдяването им с някои от хитроумните малки приспособления на Джеймс Бонд. Но този въпрос засега оставаше на втори план. Би имала възможност да опита да избяга, единствено ако се окаже по някакъв начин вън от това помещение.

Когато охранителите я поведоха през лабиринт от коридори, сърцето й се сви — щеше да се загуби за броени секунди. Спряха пред две бронзови врати, високи поне два метра и половина. Върху повърхността им изпъкваха барелефи с митологическа тематика. Преобладаваха черепите, но за разнообразие, тук-там се виждаше по някой великан или джудже, странни чудовища, разярени коне, повалени дървета, рунически надписи124 и мълнии, окръжаващи централния мотив — елегантен кораб с платно.

Единият мъж натисна бутон в стената и дверите се отвориха безшумно навътре. Вторият гард я побутна с оръжието си към вратата.

— Не е наша идея! — каза той, с нещо като съжаление в гласа. Дверите хлопнаха зад гърба й. Тя се огледа.

— Очарователно — измърмори Гемей.

Намираше се в огромно като стадион помещение. Можеше да го обхване с поглед, благодарение на факлите, наредени по стените околовръст. В средата на помещението, осветен от четири високи мангала, се виждаше кораб с опънато платно. Изглеждаше като близнак на оня от вратите.

Преди да стане океански биолог, Гемей беше морски археолог и сега начаса разпозна викингски кораб или отлично изработено негово копие. Запита се дали не е в музей. Не, беше по-скоро някаква изискана гробница. Може би корабът изпълняваше ролята на саркофаг, както е било обичайно за древните норвежци. Отчасти водена от любопитство, но най-вече поради липса на алтернатива, тя се насочи към кораба.

Докато напредваше в самотата на помещението, от дебрите на неговите сенки неотстъпно я наблюдаваха два чифта зачервени очи. Същите я бяха гледали жадно на телевизионния екран, докато тя се измъчваше в килията си. Близнаците Краджич бяха прекарали часове наред пред този екран. Бяха попивали с поглед всяка нейна черта, от яркочервената й коса до дългите, стройни крака. Но в това воайорство липсваше сексуален елемент — би било прекалено човешко. Те се интересуваха преди всичко от причиняването на болка. Приличаха на куче, обучено да лежи часове с парче месо под носа, докато стопанинът му нареди да го изяде. При непосредствената близост на Гемей, садистичните им наклонности изплуваха. Двете жени им бяха обещани. След като Бринхилд беше в лабораторията, те решиха да си вземат играчката без позволение.

Наредиха да им я доведат в голямата зала. Охраната се подчини с известна неохота. Малката армия, охраняваща „Гогщад“, която понякога протягаше пипала и навън, както стана в Аляска, се състоеше изцяло от бивши военни, изтеглени от елитни части по цялата земя. Тук имаше френски легионери, американци от специалните части, тюлени, червеноармейци, британски парашутисти и различни други наемници. В спалните си помещения те се шегуваха, че дисциплинарното уволнение от армията е минимум изискване за постъпване на работа при тях, а излежаването на присъда си е чиста препоръка. Те убиваха по заповед, но се смятаха за професионалисти, които просто си вършат работата, за която им плащат. Краджич бяха нещо по-различно. Всеки знаеше историите за кланетата и убийствата в Босна, а за специалните им задачи при „Гогщад“ се шушукаше много. Известни бяха тесните им връзки с Бринхилд.

Гемей беше по средата на разстоянието до кораба, когато долови звука на стартиран мотор. Бензиновото стакато беше още по-впечатляващо, поради ехото на каменните стени. Два фара светнаха насреща от двете й страни и започнаха бавно да я доближават.

Мотоциклети!

Можа да различи силуетите на двамата мотористи. Почувства се като елен на пресечка. После моторите нададоха вой и се устремиха към нея като ракети.

Погледът й се прикова върху островърхите копия, стърчащи пред ръкохватките на мотоциклетите.

Ездачите им я приближаваха, подобни на гротескни карикатури на рицари в турнир. В мига, в който почти усети, как копията пронизват стомаха й, мотоциклетите рязко завиха встрани. Бързо обърнаха и отново се насочиха към нея. Профучаха от двете й страни, кръстосаха пътища в прецизна маневра, отново обърнаха и спряха. Двигателите работеха на празен ход и двата фара отново я гледаха като очи на огромна, мъркаща котка.

Братята Краджич яздеха Ямаха 250. Кросови машини, използвани от охраната за обхождане на огромния пресечен терен на имението. Копията бяха заети от стенната колекция в залата. Близнаците нямаха въображение и действията им следваха стереотипна формула, независимо дали ставаше дума за малолетно момиче или старец: заплашваш — довеждаш до ужас — измъчваш — убиваш.

От тъмнината вляво се разнесе глас:

— Ако бягаш бързо…

Отдясно допълниха:

— … може би няма да те стигнем.

Каква прекрасна възможност, помисли се Гемей. По гласовете разбра, че отново си има работа с двамата металозъби кретена, които бяха нахлули в дома й. Очевидно им трябваше известно предизвикателство в играта.

— Искам да ви видя! — извика тя.

Единствен отговор беше равномерният шум от двигателите. Братята бяха свикнали, жертвите им да се побъркват от страх и да молят за милост. Не знаеха как да постъпят с искания от тяхна страна, особено от страна на беззащитна жена. И ето че приближиха моторите си и застанаха на няколко метра от нея.

— Кои сте вие? — попита Гемей.

— Ние сме смърт — отвърнаха те в един глас.

Краткият отдих бе свършил. Двигателите ревнаха, мотоциклетите се изправиха на задните си гуми. После отново стъпиха и на двете, разнесе се миризма на изгоряла гума, отново кръстосаха пътищата си и започнаха да описват кръгове. Целта бе Гемей да се върти около себе си, докато загуби свяст и да се строполи на пода в безформена, цивреща купчина. Тя отказа да им играе по свирката, остана неподвижно загледана напред с отпуснати ръце. Минавайки покрай нея, те хвърляха задушливи газове в лицето й. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не побегне. Биха я настигнали на секундата, за да я ударят с копията си в краката.

Когато разбраха, че няма да побегне, те започнаха да посягат с копията. Единият мина толкова близо, че разпра предницата на ризата й. Тя бързо прибра стомах. Така нямаше да стане. Тръгна напред. Нарочно вървеше с равномерна стъпка, за да не наруши техния ритъм. Доволни от новата игра, те кръстосваха пътища под носа й, отдръпваха оръжията си в последния миг. Тя продължаваше пътя си с глава, готова да се пръсне от шума на моторите. Не спираше. Знаеше, че могат да я убият всяка секунда.

Чу наближаващия отзад и отдясно мотор. Рискува и рязко спря. Той не прецени правилно и описа широк завой. Синхронът на братята беше нарушен и те започнаха да се движат безредно насам-натам. Гемей се шмугна бързо под извития нос на кораба, с намерение да се прехвърли на борда му, но отгоре видя редица щитове, окачени над отворите за гребците. Сега разбра защо й бяха позволили да приближи толкова кораба. Знаели са, че не може да се качи лесно на него.

Единственият начин да го направи беше, като използва рампата при кърмата. Може би са се надявали да се затича натам. Понечи да го стори и те се втурнаха да пресекат пътя й. Гемей сграбчи един от щитовете, вдигна го пред себе си и застана с гръб към кораба. Близнаците се насочиха към нея с вдигнати копия. Тежкият щит, направен от дебело дърво и укрепен с желязо, беше предназначен за як норвежец, а не за крехка жена. За щастие, Гемей беше висока и тренирана. Тя успя да прокара лявата си ръка през кожените гривни и да постави щита пред себе си.

Точно навреме!

Двете копия се забиха в щита едновременно. Мощта на удара я блъсна в кораба и изкара въздуха от дробовете й.

Моторите завиха надясно и ляво, обърнаха и отново се насочиха към нея. Гемей остави щита на земята, застъпи го и изтегли двете копия. За разлика от щита, копията бяха изненадващо леки, с тънки дървени стволове и остри накрайници от бронз. Вероятно са били направени за хвърляне, а не за удар отблизо.

Тя държеше копията и щита в готовност. Гемей очакваше, че останали без оръжията си, нападателите й ще се поколебаят за миг, но долови рязко движение и островърха топка от боздуган на верига се стовари върху щита й. Ударът я отхвърли назад и тя падна на дясно коляно. Гемей успя да задържи щита над себе си, което й спаси живота, а вторият свиреп удар направи на трески външния слой дърво.

Братята бяха заменили копията си с боздугани — оръжие, създадено да пробива брони. Моторите се нахвърлиха отгоре й, преди да успее да се изправи. Още веднъж снабдените с шипове топузи се стовариха върху щита й. Той я предпази за последен път и при втория удар се разлетя на парчета. Привързана от кожените гривни към ръката й, остана само безполезната рамка.

Гемей сграбчи едното копие и го насочи под ъгъл. Мотоциклетистите преустановиха за момент атаките и се стрелнаха насам-натам. Единият се насочи към нея. Копието го проследи като стрелка на компас. Гемей затаи дъх. В последния миг нападателят отклони машината си. Появи се вторият. Тя се обърна към него и отново профуча първият. Класическа атака по фланговете. Още бавеха решителното нападение. Може би продължаваха да изучават реакциите й.

Единият мотор мина пред нея, като ездачът му вероятно си въобразяваше, че е достатъчно далеч от обсега на копието. Вместо да го мушне, Гемей вдигна оръжието над рамо и го запрати по него. Той се движеше бързо, а прицелът се оказа нисък. Копието удари спиците на предното колело. То направи на трески копието, но преди това тънката гума с дълбок грайфер застана под ъгъл към хоризонталната ос. Мотоциклетът се препъна, а ездачът му излетя над кормилото. Машината се плъзна, оставяйки следа от червени и бели искри. Гемей видя мъжа да се удря в пода, където остана неподвижен.

Вторият мотор спря и насочи светлината от фара към проснатата фигура. Близнакът слезе от машината, но още преди да коленичи до сгърченото тяло, той знаеше, че е мъртъв. Усетил го бе със собствената си настръхнала кожа. Последва стенание, преминало във вой. Докато останалият жив Краджич виеше като вълк, по гърба на Гемей премина тръпка. Запромъква се към кърмата на кораба с надеждата, че щом се озове на борда, ще открие някакво друго оръжие. Нападателят забеляза движението й и моментално се метна на седалката. Гемей държеше копието насочено пред себе си. Когато той премина отпред, усети рязък удар. Беше отсякъл върха с къса бойна секира. Спря и я вдигна над глава с две ръце. После отново се втурна в атака.

Тя се затича към задната част на кораба. Той я настигна и я събори на пода. Остра болка прониза коленете и лактите й, когато се стовари върху коравия под, но имаше и по-голяма грижа. Над нея се изправи една фигура.

— Мой брат… е мъртъв…

Говореше с прекъсвания, сякаш очакваше допълнение от другия.

— Ти уби… сега аз убия теб. Започвам… с крака. Един по един. После ръце.

В черните си, кожени панталони, той приличаше на палач. Металните зъби лъщяха в очакване. Гемей се опита да се претърколи встрани, но той настъпи глезена й и тя извика от болка.

Когато вдигна секирата се чу свистене и мъжът ахна от изненада. Свободната му ръка напипа стърчаща от главата му стрела, но в този миг вече беше мъртъв.

Блясъкът в зачервените му очи угасна и той се отпусна на колене. Гемей се претърколи, когато секирата издрънча на пода. Дочу стъпки, едни силни ръце я вдигнаха и тя видя познатата усмивка на Завала. После се появи и Остин. В ръцете си държеше старинен арбалет.

— Как си? — попита той.

— Един добър пластичен хирург ще ме оправи. — Забеляза заетото от пазача оръжие в ръцете на Джо. — Не че искам да се покажа неблагодарна, но защо си играете на Вилхелм Тел, след като разполагате с това нещо?

— Много разсейва куршумите — отвърна Завала. — Много е добро за спиране на атака, но не го бива за снайперски цели. Щях да стрелям, ако Кърт не бе улучил. — Завала клекна край убитите близнаци. — Предполагаше се, че ще улучиш ябълката върху главата.

— Следващия път ще се прицеля по-високо — отвърна Остин, докато хвърляше арбалета настрани.

Тя целуна и двамата по бузата.

— Приятно ми е да ви видя, макар че се налага да ви търпя тъпите шеги.

Остин огледа убития при мотора.

— Изглежда и сама се справяш не зле — констатира той.

— Щях да стана на парчета — отвърна Гемей, като сама се чудеше, че се шегува с възможността да я нарежат на части. — Къде се намираме?

— Езерото Тахо.

— Тахо! Как ме открихте?

— Ще ти обясним, след като намерим Франсешка. Можеш ли да вървиш?

— И пълзешком ще изляза от тая помийна яма. Чудесни премени! — каза тя за белите им одежди. — С тяхна помощ ли преодоляхте охраната отпред?

— Нямаше охрана.

— Предполагам, че не са искали да споделят отговорността с двата изрода.

— Всъщност, ние попаднахме тук по една случайност. Видяхме, че си на път да загубиш играта на гоненица с приятеля си. Грабнах един арбалет от стената и изчаках, да ми го нагласиш добре за изстрел. — Остин взе пистолета на един от убитите и предложи: — Какво ще кажете да вдигнем гълъбите, преди да е пристигнала потерята?

Гемей кимна и закуцука към изхода, подкрепяна внимателно от двамата мъже. Дверите се отвориха и вътре влезе Бринхилд. Беше сама, но от това не ставаше по-малко внушителна, докато крачеше през залата. Хвърли бегъл поглед към убитите, приближи се и застана срещу тях с широко разкрачени, като два дънера, мускулести крака и ръце на хълбоците.

— Това вероятно е резултат от вашите усилия — забеляза тя.

— Съжалявам за бъркотията — отвърна Остин.

— Те бяха тъпаци. И да не бяхте ги убили, аз щях да го сторя. Не се подчиниха на нарежданията ми и оскверниха това свято място.

— И все пак, известно ми е, колко трудно се намира днес квалифицирана работна ръка.

— Не толкова трудно, колкото си мислите. Не се забелязва недостиг на убийци. Как влязохте тук?

— През вратата. Що за място е това?

— Това е сърцето и душата на империята ми.

— Значи, трябва да сте неуловимата Бринхилд Сигурд — констатира Остин.

— Така е, а и аз знам кои сте вие, мистър Остин и мистър Завала. Наблюдаваме ви, откакто посетихте инсталацията в Мексико. Много любезен жест от ваша страна е да ни почетете с посещение и тук.

— Не си струва даже да говорим. Трябва да ни кажете, кой е планирал този интериор. Какво ще кажеш, Джо, ранно семейство Адамс или късен Дракула?

— Мислех си по-скоро за чудовищен модернизъм. Направената във форма на кораб масичка за кафе е приятен акцент.

— Корабът символизира миналото, настоящето и славното бъдеще — заяви Бринхилд.

— Много удачен символ — изсмя се Остин. — Корабът не може да отплава наникъде, както и цялата ви империя.

— Започвате да ми досаждате, хора от НАМПД.

— Същото разправях на Джо, преди да се появите. Не искаме да злоупотребяваме с гостоприемството ви. Ако ни позволите, смятаме да тръгваме. На конете!

Завала, който беше най-отпред, се опита да заобиколи Бринхилд. По навик й отправи характерната си усмивка. Бринхилд е изрод, каза си той, но от друга страна е жена. Прочутото очарование на Завала бе използвано нахалост. Тя се пресегна и го сграбчи за ризата. Разтърси го като териер мишка, след което го запрати на пода с огромната си сила. Завала скочи веднага на крака. Истински джентълмен, когато става дума за жена от всякаква възраст или габарит, той се усмихна отново:

— Разбирам как се чувствате, но това не е подходящ начин да сложим край на нашата дружба.

В отговор Бринхилд го прасна циганската през устата. Джо отстъпи няколко крачки и обърса протеклата кръв. Бринхилд стисна десния си юмрук за нов удар. Остин пристъпи, за да помогне на Джо. Той наблюдаваше ръцете й, така че, когато изхвърли крак в класическо движение от кикбокса, не беше подготвен. Ботушът й се стовари в гърдите му. Усети как ребрата му изпращяват, още преди да се удари във вратата и зъбите му да изтракат здраво.

Като видя Остин да пада, Завала забрави всичките си предразсъдъци във връзка с удрянето на жени.

— Това прави два непозволени удара — тихо отбеляза той.

Джо бе финансирал обучението си в Нюйоркския морски колеж, с помощта на юмруците си в средна категория на професионалния ринг. Той беше спечелил повечето си срещи и много от тях — с нокаут. След ония времена, бе понатрупал килограми, но все още успяваше да поддържа бойното си тегло малко под осемдесет. Висок беше метър и седемдесет и пет, което осигуряваше на Бринхилд преимущество от тридесет и пет сантиметра. Превъзхождаше го и в тегло. Вероятно двадесетина килограма и нито грам от тях тлъстина.

Инерцията от ритника даде възможност на Бринхилд да нанесе с цялата мощ на тялото си десен прав удар, чиято цел бе да откъсне главата на Джо. Старите рефлекси на Завала се връщаха. Той предугади удара, наведе се и го пусна над главата си, а след това нанесе ляв в стомаха на Бринхилд. Това почти му счупи китката, но наруши ритъма на противника. Тя нанесе мощен ляв във въздуха. Като заби брадичка в гърдите и вдигна ръце пред лицето си, той опита тройна комбинация, с чиято помощ бе повалил не един опонент в студентските си години. Бърз ляв прав, късо дясно кроше и ляв ъперкът.

Крошето пропусна целта, но ъперкъта попадна точно в брадичката на Бринхилд. Погледът й се изцъкли, но само за миг. Тя направи крачка назад и с удар право в сърдечната област му спря дъха. Докато се мъчеше да вдиша, тя преодоля отпуснатия му гард и го удари в стомаха. Завала пое удара с мощната си коремна преса и опита два последователни удара отново в брадата. И двата неточни. Бринхилд беше изненадана от реакциите и опита на Джо, но след като установи възможностите му, реши да се възползва от своите предимства. Тя увеличи дистанцията и прибегна до далекобойната си артилерия.

Завала схвана стратегията и опита близък бой, като се целеше в ченето й, но всеки път срещаше крилата на вятърната мелница, които го държаха на безопасно за нея разстояние. Лявото му око бе полузатворено, а от носа му течеше кръв. Успя да прокара един удар в шията на Бринхилд, но това му бе платено с друг в главата. Независимо от ръста си, тя беше по-бърза от всеки в средна категория, когото бе срещал. Едновремешните запалянковци казваха, че един добър голям мъж, винаги ще надделее над един добър по-дребен. Завала се помоли тази максима да не е приложима и за голяма жена.

Упорито продължаваше, но вялите му удари разцепваха въздуха. Нямаше да издържи повече от минута. След това ще го довърши с един-два ритника.

Съвсем неочаквано Бринхилд отпусна гарда. Преди Завала да успее да се възползва, тя се свлече на пода. Джо гледаше глупаво и бършеше потта от чело. Зад Бринхилд забеляза Гемей, хванала с две ръце един от дървените щитове.

— Има различни начини да се размаже една викингска кучка — заяви тя с гняв в погледа.

Остин бе успял да се изправи. Притиснал с ръка счупените си ребра, той огледа другите двама и каза:

— Дано да се чувстваме по-добре, отколкото изглеждаме.

— Ще се чувствам много по-добре, когато се измъкнем оттук — каза Завала с подпухнали устни.

— Чакайте малко! — нареди Остин и се огледа. — Трябва да отклоним с нещо вниманието им.

Без капка колебание, той приближи един от мангалите хвана желязната му стойка и изсипа огъня върху палубата. После се качи на борда и струпа дървените щитове на купчина. Езиците на импровизираната клада близнаха мачтата и платното. След миг то вече пламтеше. Черен, задушлив пушек се издигна към тавана и започна да се стеле под него.

Като свърши тази работа, Остин поведе останалите към изхода. Зачакаха в пълнещата се с дим зала. След няколко минути вратите се отвориха и вътре нахлу крещяща група пазачи. Притокът на въздух даде нови сили на пожара и подгони черните талази пушек през помещението. Затичалите се право към кораба охранители изобщо не забелязаха трите фигури, които се измъкваха през широката врата.