Синьо злато

31

Началото на обсадата бе оповестено от оглушителна експлозия, която се отрази от всеки квадратен сантиметър метал, сякаш хангарът беше голяма камбана. Парченца нажежен метал и горяща растителност се посипаха през голяма дупка, в горната част на предната стена. Показа се къс дневна светлина, но дебелият слой почва и растителност, натрупани с годините, ограничиха ефекта от взрива.

Остин погледна отвора и каза:

— Целят се високо, за да не повредят самолета. Вероятно искат да ни уплашат.

— Добре се справят, много съм уплашен — отбеляза Завала.

Всъщност, той имаше вид на всичко друго, освен на уплашен. Ако се поддаваше лесно на паника, Завала трябваше отдавна да се е оттеглил от групата за специални задачи. Погледът му спокойно обхождаше вътрешността на хангара с надежда да открие някакъв изход от положението.

Вибрациите от взрива едва бяха секнали, когато откъм стоманената врата отзад се разнесоха силни удари.

— Нищо не е свършил нашият капан — констатира Остин.

Те се втурнаха зад самолета и помъкнаха сандъци, пейки и шкафове, всичко, което можеше да се движи, към вратата. Тази барикада щеше да забави нападателите само минути. Повече ги занимаваше предната част на хангара, където бе съсредоточена основната огнева мощ на противника.

Докато тичаха под фюзелажа на самолета, Завала погледна двигателите. Зейналите им сопла в задната част на самолета наподобяваха наредени по крепостен вал мортири. Той хвана Остин за ръката.

— Виж, Кърт, тия двигатели са насочени право към задната стена. Ако успеем да ги запалим, ще осигурим на приятелите отзад горещ прием.

Остин спокойно мина под корпуса на самолета, без да дава вид, че чува ударите по вратата отзад. Той застана пред машината, постави ръце на хълбоците си и се загледа в кабината.

— Дори и да се измъкнем по някакъв начин от хангара, няма къде да отидем. Може би имам по-добра идея — каза той замислен.

Работата с Остин бе дала представа на Завала за необичайния начин, по който работеше мозъкът на партньора му. Той схвана идеята му начаса.

— Майтапиш се!

Погледът на Остин беше напълно сериозен.

— Каза, че системите работят. Ако успеем да запалим, защо да хабим горивото за опичане на няколко лоши момчета, когато можем просто да ги оставим да ни гълтат праха? Признай си — добави той, забелязал пламъчетата в очите на Завала, — ръцете те сърбят да подкараш това нещо.

— Има много въпросителни. Двигателите могат да не запалят, или пък горивото може да е станало негодно — посочи Завала. Той изброи още няколко нежелани възможности, но от вдигнатите нагоре ъгълчета на устата му ставаше ясно, че не им отдава особено значение. Остин бе улучил слабото място на Джо — жаждата му да опита всяко нещо, измислено, за да лети.

— Знам, че няма да е лесно. Тия влекачи там, вероятно са били използвани, за да изкарат самолета до пистата. Ние няма да разполагаме с такъв лукс. Ще трябва да стартираме от тук.

— Бих се радвал, ако успеем изобщо да стартираме! Тези двигатели не са завъртани петдесет години — каза Завала.

— Спомни си оная сцена от филма на Уди Алън, в която един фолксваген стартира от раз, след като прекарва векове и една пещера. Ще бъде страхотно!

— Това не е съвсем като фолксваген — възрази Завала с усмивка, макар от възбудата му да ставаше ясно, че въпросът за него вече не е просто живот или смърт, а и предизвикателство. — Първо, трябва да видя дали ще запали старият бръмбар. А с тия спаднали гуми няма да стигнем доникъде. Трябва да им вкараме малко въздух.

— Има компресор, но нямаме много време.

— Ще започнем с по една гума от всяка двойка. Втората ако остане време.

Те бързо развиха маркуча на компресора и започнаха де помпат гумите. Шумът от машината беше малко по-слаб от този на сърцата им. Остин престана да помпа и се ослуша. Ударите по вратата бяха спрели, макар тя да си оставаше на мястото. Това не му хареса. Паузата можеше да означава, че нападателите се готвят да взривят преградата. Не му остана много време за тревоги. Нов страхотен тътен разтресе предната стена. Втора ракета беше изпратена, за да разшири дупката в долната й страна. Взривната вълна ги прати и двамата с лице върху омасления бетон. Дим от горящите храсти започна да се стеле под тавана.

— Нямаме време! — извика Остин. — Ще трябва да спрем за гумите на някоя бензиностанция. Остави люка отворен. Щом чуя двигателите, натискам копчето. Докато вратата се вдига, аз ще дотичам до самолета.

— Не забравяй да откачиш захранващия кабел — каза Завала и се пъхна под самолета.

Остин зае поста си до стената с пръст върху бутона. Даваше си сметка, че шансовете им не са големи, но се надяваше военната американска техника да покаже на какво е способна.

Завала се нагласи на високото пилотско кресло и огледа контролното табло. Уредите се мержелееха пред погледа му. Трябваше да учи бързо. Той се отпусна и се помъчи да си спомни, как се справяше в „Каталина“, като се стремеше да не гледа всички уреди, а само тези, които съобщаваха за някаква неизправност. Всички системи бяха в изправност. Между двете кресла се намираше табло с радиостанцията и датчиците за въздух и гориво. Пръстите му минаха по прекъсвачите и таблото светна като флипер.

Затаил дъх, започна да пали двигателите един по един. Турбините се задействаха с дълбок тътен, преминал после в силен вой. Доволен, Завала махна към Остин. Кърт махна в отговор.

Докато Завала се премести в креслото на помощника и регулира притока на гориво, Остин натисна копчето. Тънка ивица дневна светлина започна да се разширява под вратата. Кърт се втурна под самолета и откачи кабела. После, с помощта на оставения за целта голям чук, изби дървените кучки под колелата. Изкачи се през давещите газове в самолета и затвори люка.

Горещите газове обгърнаха задната стена на хангара. Всички подвижни предмети бяха блъснати в нея от огромната тяга или стопени от високата температура. Шумът беше толкова силен, че почти спираше мисълта, а просторното помещение се изпълни с пламъци и задушаващ дим.

Остин се тръшна задъхан в креслото на втория пилот.

— Изцяло на твое разположение е, приятелю!

Завала вдигна палец.

— Малко се е разсъхнал, но ще се оправи!

Завала не отделяше очи от вдигащата се врата. Той не освобождаваше спирачките и в същото време увеличаваше притока на гориво до пълна мощност. Ако разполагаха с екипаж, Завала щеше да научи от бордовия инженер, дали двигателите се държат както трябва, но сега трябваше да разчита само на опитното си ухо. Не бе възможно да различи отделните турбини, но равномерният им рев го успокояваше.

Вратата като че се запъна за момент, после се освободи. Отпусна спирачките и машината тръгна. Завала натисна газта и нададе победен вик, когато излязоха на открито. Радостта беше кратка.

Големият, зелен хеликоптер беше точно пред тях. След като изстреля втората ракета, той се бе приземил и сега се намираше на пистата, на около километър от тях. Мъже в зелени униформи се готвеха за атака, когато от хангара, като чудовищно пиле от яйце, се измъкна черното летящо крило. Изненадата бързо се превърна в ужас и те се разбягаха, като отнесени от вятъра листа.

Пилотът на хеликоптера се бе облегнал на него с цигара в уста, когато забеляза чудовищния летателен апарат срещу себе си. Скочи в машината, където трябваше да вземе светкавично решение. Можеше да остане на място и да бъде ударен. Можеше да използва ракета или оръдие с надежда да уцели тънкия профил на самолета, а можеше и да излети.

Вниманието на Остин беше привлечено от ударите на гигантски кълвач по фюзелажа. Завала помисли, че някой от двигателите е аварирал и само отчасти бе успокоен от думите на Остин:

— Стрелят по нас. Имаш ли намерение да го вдигнеш това нещо или ще караш така до Номе?

Поради необичайното разположение в кабината, Завала не можеше да вижда всички контролни прибори. Като използваше хеликоптера за ориентир, Завала извика на Остин да му съобщава скоростта.

— Шестдесет! — оповести той.

Завала беше изненадан от постигнато ускорение, независимо от огромната маса и полуспадналите гуми. Трябваше здраво да държи лостовете, за да не позволи на носа да се надигне.

— Деветдесет!

Колесарите разплискаха плиткото езерце, но скоростта продължаваше да нараства.

— Сто и двадесет!

Завала усети как щурвалът олеква, което означаваше, че машината е близо до скоростта за излитане.

— Сто и шестдесет!

Завала преброи до десет и дръпна щурвала към себе си. И двамата забиха подметки в металния под, натиснали въображаемите педали на газта.

Огромният самолет сякаш скочи във въздуха. Завала смяташе, че ще минат без проблем над хеликоптера, но след като самолета застана под ъгъл във въздуха, той виждаше единствено синьото небе.

Пилотът отдолу най-после бе взел решение. Само че неправилно. Той погрешно бе преценил, че огромното, подобно на прилеп чудовище, затичало се към него по вечно замръзналата земя, ще го удари, ако остане на земята. Вдигна се почти в един и същи миг със Завала.

От своето място Остин ясно виждаше хеликоптера, препречващ курса на самолета. Без да очаква предстоящия сблъсък, Завала се бе съсредоточил върху излитането. От прочетеното за самолета, той знаеше, че поради голямото ускорение, въздушната струя ще отпори капаците на сектора, в който се прибират колесарите. Те бяха пригодени за по-бавните витлови двигатели и се прибираха в гнездата си мудно. Пилотите компенсираха този недостатък, като започваха прибирането веднага след отделяне от земята и се насочваха под остър ъгъл нагоре.

Ако не бе изпълнил тази маневра, двете машини щяха да се блъснат. Те се разминаха на косъм, но пространството се изпълни със страхотен метален трясък, когато колесарът се удари в ротора на хеликоптера. И двете устройства станаха на парчета. Хеликоптерът сякаш се поколеба за миг, преди да тупне на земята, където избухна в облак пламъци. Самолетът подскочи от удара, но Завала го овладя. Продължи да се издига, докато стигна хиляда и петстотин метра.

Чак сега той си даде сметка, че бе забравил да диша. Изду бузи и задиша толкова бързо, че му се зави свят. Остин му каза да установи повредите. От високото си кресло, той огледа корпуса. Беше целият в дупки. Парченца алуминий продължаваха да се откъртват, а вторият двигател запуши.

— Прилича на швейцарско сирене, но е яка машина.

Насочиха се към Номе. Нямаше нужда да летят на голяма височина и той поддържаше около хиляда метра. След известно време започна да се смее.

— Какво ти е толкова смешно compadre110? — попита Остин от креслото си, докато бърникаше в радиостанцията.

— Питам се какво ли ще си помислят, като ни видят да пристигаме с петдесетгодишен бомбардировач, целият надупчен.

— Много просто. Ще кажем, че сме изпълнявали бойна задача и ни е отвлякъл НЛО.

— Това е точно толкова невероятно, колкото и истинското положение — констатира Завала.

Пристигането на изрешетеното летящо крило стана най-голямото събитие в Номе, след първото състезание с кучешки впрягове. Слухът за черния самолет с необикновена форма, кацнал без колесар върху пелена от пяна, се разпространи като горски пожар и не след дълго машината беше заобиколена от любопитни. Остин се обади на Сендекър, за да поиска малко груба сила. Адмиралът се свърза с Пентагона и научи, че отряд със специално предназначение провежда учения във военновъздушната база „Елендорф“, край Анкоридж. Издадена бе заповед за прехвърляне в Номе.

След като Остин информира командирите на спецовете, решиха да изпратят напред хеликоптер с разузнавателна цел, а основните сили да дойдат след него.

И така, Остин и Завала се върнаха в старата база за дирижабли на борда на хеликоптер „Пейв хок“. Близо двадесетметровата машина беше от типа, който патрулира „Район 51“, свръх секретната база, за която поклонниците на НЛО-историите твърдят, че съхранява трупове на загинали иноземни, както и останки от техен космически кораб, катастрофирал край Росуел, в Ню Мексико. Хеликоптерът полетя ниско над тундрата, за да не бъде забелязан, със скорост двеста и петдесет километра в час. Като стигна местоназначението си, той прелетя над покритата с тънък пласт вода писта за излитане и проучи терена, с помощта на уредите си. Като не откри признаци на живот, той започна да описва широки кръгове. На борда му имаше тричленен екипаж, осем тежковъоръжени войника от специалните части и двама пътника — Остин и Завала. Всички гледаха навън. Не се наложи да чакат дълго.

Откъм морето се появи самолет, с разположени над корпуса криле. Четиримоторният турбовитлов „Комбат Тейлън“ бе създаден, с цел да доставя специалните части навсякъде и при всякакви условия. Тъмни предмети се заизсипваха от Фюзелажа и скоро в пространството разцъфнаха двадесет и шест парашута. Те се приземиха на хълма зад хангара на летящото крило.

Хеликоптерът продължи кръженето си. Десантът беше първи етап от двустепенна операция. Ако парашутистите се натъкнеха на противник, хеликоптерът щеше да го обстреля с двете си 7.62 мм картечници и да спусне подкреплението на мястото, където е най-необходимо.

Изминаха няколко напрегнати минути. После по радиото се чу гласа на земния командир:

— Всичко е чисто. Кацайте!

Хеликоптерът се стрелна над останките от хидроплана и разбитата от летящото крило машина. Приземи се точно пред хангара, чиято огромна врата бе зейнала като пациент на зъболекар. Няколко командоси, облечени в маскировъчни дрехи, въоръжени с М-16 — автоматична карабина с гранатомет — всеки от тях смъртоносна машина с огромен потенциал, охраняваха входа, докато други проверяваха огромното пространство на хангара. Войниците от хеликоптера скочиха от двете му страни, щом колелата докоснаха повърхността и се присъединиха към другарите си.

Двамата от НАМПД също слязоха и влязоха в помещението. То изглеждаше още по-голямо, в отсъствието на самолета. Цялото беше пълно с обгорели и опушени парчетии — последица от излитането им. Задната стена, изпитала в пълна мяра силата и температурата на реактивната тяга, беше нагърчена, а боята изгоряла. Проправиха си път през цялата бъркотия и се насочиха право към склада. Вратата му бе отворена. Цилиндрите ги нямаше.

— Празно като бутилка текила в неделя сутрин — поетично се изрази Завала.

— Точно от това се страхувах. Трябва да са извикали друг хеликоптер.

Излязоха вън от задушливата смрад на хангара. Хеликоптерът си бе намерил равно и сухо място, на около половин километър от тях и в момента се приземяваше. Тръгнаха към останките на другия с надежда да научат нещо за нападателите. Вътре и около останките се виждаха обгорели тела. Дойде командирът на първата група и се здрависа с тях.

— Не разбирам защо настояхте да дойдем — каза той, като посочи с пръст развалината. — Вие си се справяте добре и сами.

— Не искахме да изкушаваме съдбата — отвърна Остин.

Офицерът се усмихна.

— Мястото е чисто като аптека. Проверихме и бункера, както предложихте вие. Намерихме два трупа на дъното на шахтата, за която ни предупредихте да внимаваме. Знаете ли нещо за тях?

Остин и Завала се спогледаха изненадано.

— Двамата с Джо бяхме подготвили малък капан за нашите гости. Не очаквахме, че ще се хване нещо.

— О, хванало се е. Никога не бих влязъл у вас през задната врата, без да почукам.

— Съжалявам, че трябваше да се разкарвате дотук, без нужда — каза Остин.

— Човек не може да предвиди всичко. Нали знаете какво стана на Атка и Киска?

Остин кимна. Известна му бе битката за двата алеутски острова, окупирани от японците. След като американската страна дала много жертви при атаките, провеждат мащабна десантна операция, за да установят, че японците тихомълком са се изнизали.

— Същото е и тук. Пиленцата са избягали от пилчарника.

Офицерът разгледа отново останките и подсвирна.

— Направо сте им откъснали перките.

— За съжаление, в хангара имаше нещо, което са отмъкна ли със себе си — поклати глава Остин. — Все пак, благодаря ви за помощта, майор.

— Няма за какво. Ученията са хубаво нещо, но няма с какво да се замени акция, при която наистина можеш да очакваш, някой да стреля по теб.

— Ще гледам да ви осигуря такава следващия път.

Офицерът се усмихна сурово.

— От вида на оня стар бомбардировач в Номе, стигам до извода, че сте човек, който държи на думата си.

Остин и Завала приеха поканата да ги откарат до „Елен дорф“, откъдето можеха да вземат самолет за Вашингтон. Когато кацнаха в Номе за зареждане, Завала предложи да се възползва от неоспоримия си чар и банковата сметка на НАМПД, за да утеши собственика на погубения хидроплан. Като се споразумя с компанията да им купи нова машина, той излезе навън, за да види сериозната физиономия на приближаващия Остин.

Той му подаде лист хартия.

— Това пристигна току-що.

Завала прочете съобщение от НАМПД:

Без да продумат, и двамата се втурнаха по пистата към чакащия ги самолет.