Синьо злато

24

— На около двадесет минути от Олбъни сме — обади се Бъз Мартин.

Остин погледна през прозореца на двумоторния „Пайпър Сенека“. Видимостта беше неограничена, както и когато излетяха същия следобед от Балтимор. Остин почти можеше да прочете имената на лодките по горното течение на Хъдзън.

— Още един път ви благодаря за транспортирането. Обикновено на такива излети ме вози партньорът ми, Джо Завала, но сега е в Калифорния.

Мартин вдигна палец към Остин.

— Аз съм, който трябва да благодари. Сигурен съм, че можехте да си дойдете и сам.

— Вероятно, но мотивите ми не са безкористни. Искам да идентифицирате баща си.

Мартин погледна към планината Кетскил на запад.

— Чудя се, дали ще мога да го позная след всичките тия години. Много време е. Сигурно се е променил неузнаваемо. — Сянка мина през слънчевото му изражение. — Откакто ми позвънихте и ме помолихте да дойдем тук, все се питам какво да му кажа. Да го прегърна ли или да му забия един на дъртия копелдак.

— За начало може да му стиснете ръката. Един в муцуната на отдавна изчезнал баща не е подходящ начин за ознаменуване на първата среща.

Мартин се усмихна.

— Да, прав сте. Но не мога да спра да му се сърдя. Искам да ми каже, защо заряза мама и мен и защо се кри през всичките тия години, оставяйки ни да го мислим за умрял. Добре, че мама почина. Тя беше старомодно момиче и мисълта, че е била женена повторно при жив съпруг, щеше да я убие. Мама му стара, дано не се развикам!

Взе микрофона и повика кулата за контрол на полетите в Олбъни, за да поиска инструкции за приземяване. След няколко минути бяха на пистата.

Пред гишетата за коли под наем нямаше опашка, и не след дълго излизаха от града в един „Петфиндър“, с двойно предаване. Остин се насочи на югозапад по шосе 88 към Бингхемтън, между заоблени хълмове и малки ферми. След около час път, излезе от шосето и зави на север към Купърстаун, идилично селце, чиято спретната главна улица беше като извадена от филм на Франк Кепра. От Купърстаун поеха на запад, по криволичещ селски път с две платна. Това бе страната на Кожените чорапи94 от Дж. Фенимор Купър и с малко въображение, Остин можеше да си представи Хоки да дебне из гористите долини, заедно с приятелите си — индианци. Градове и къщи се разредиха още повече. В тази част на света, кравите бяха повече от хората.

Дори и с помощта на картата, не беше лесно да открият търсеното място. Остин спря пред един супер при бензиностанция и Бъз влезе да разпита. Когато се върна, беше видимо развълнуван.

— Един кореняк вътре разправя, че познавал Бъки Мартин от години. Добър човек бил. Малко затворен. Карайте по тоя път и след километър завиваме наляво. Фермата била на около километър от това място.

Пътят се стесни и се появиха дупки. Асфалтът беше по-скоро въображаем, фермите се редуваха с гъсти горички и за малко щяха да изпуснат отбивката. Единственият знак за нея беше алуминиева пощенска кутия без надпис или номер. Покрай нея в гората навлизаше черен път. Те завиха по него и пресякоха ивица дървета, които скриваха къщата откъм пътя. Накрая, дърветата отстъпиха място на пасища, с малки стада крави из тях. И ето, след най-малко километър от пътя, те съзряха къщата.

Голямата двуетажна постройка е била вдигната в епоха, когато по три поколения са живеели заедно, за да работят във фермата. Украсените прозорци и стъклописите говореха, че собственикът е бил достатъчно богат, за да си позволи някои излишъци. По протежение на фасадата се виждаше веранда. Зад къщата имаше червен обор и силоз. До обора се виждаше заграждение с два коня вътре. Сравнително нов пикап бе паркиран в двора.

Остин спря пред къщата. Никой не излезе да ги посрещне. Никакви любопитни лица по прозорците.

— Може би е по-добре, аз да отида пръв — предложи Остин. — Малко да го подготвя, преди да се срещнете лице в лице.

— Добре — съгласи се Бъз. — Бързо загубих кураж.

Остин стисна ръката на Мартин.

— Всичко ще е наред! — Нямаше представа, какво би направил на мястото на този човек. Не беше сигурен, че ще запази спокойствие. — Ще го потърся и ще му съобщя внимателно.

— Ще ви бъда признателен! — промълви Мартин.

Остин излезе от колата и се изкачи до входната врата. Почука няколко пъти. Никакъв отговор. Нямаше реакция и когато завъртя дръжката на старовремския звънец. Извърна се и разпери ръце, за да го види Мартин. Слезе от верандата и заобиколи къщата към обора. Единствените звуци идваха откъм няколко пилета и едно грухтящо прасе.

Вратата беше отворена. Влезе вътре, като си мислеше, че всички обори по света миришат еднакво — с нищо несравнима смесица от мирис на тор, сено и големи животни. Един кон изпръхтя докато минаваше покрай бокса му. Може би разчиташе на захарче. От Мартин ни следа. Извика и като не получи отговор, излезе в задния двор. Кокошки и прасета се скупчиха край оградите си, убедени, че им носи храна. В небето се рееше самотен ястреб. Остин се извърна и отново влезе в обора.

— Мога ли да ви помогна?

Видя мъжка фигура.

— Мистър Мартин? — попита Остин.

— Аз съм. Вие кой сте? — попита мъжът. — Говори по-високо, синко! Слухът ми вече не е онова, което беше.

Мъжът пристъпи по-близо. За разлика от по-ниския си, набит син, Мартин беше едър човек с могъщо тяло. Спокойно можеха да го снимат в реклами за трактори. Беше облечен в бежови риза и панталони. Носеше работни обувки с дебели подметки и мръсна бейзболна шапка, която покриваше снежнобелите му коси. Остин сметна, че е отлично запазен за осемдесетте си години. Дъвчеше угарка от пура.

— Казвам се Кърт Остин. Работя в Националната агенция по морско и подводно дело.

— Какво мога да направя за вас, мистър Остин?

— Търся Бъки Мартин, който е бил пилот изпитател в края на петдесетте години. Да не сте вие?

Сините очи сякаш се засмяха на някаква тяхна си шега.

— Да, аз съм.

Остин си помисли, дали да не хване бика за рогата и да каже на стареца, че синът му е дошъл да го види. Възрастният човек проговори пръв.

— Сам ли сте?

Въпросът прозвуча странно и в съзнанието на Остин дрънна предупредително звънче. Нещо у тоя човек не беше като хората. Старецът не дочака отговор. Излезе отвън и видя колата. Очевидно доволен от видяното, той хвърли угарката на земята и внимателно я угаси с тока на обувката си. После се върна в обора. Остин се запита, къде ли се бе дянал Бъз.

— Човек трябва да си отваря очите с пушенето, при цялото това сено наоколо — каза той ухилен. — Как ме открихте?

— Преглеждахме стари правителствени документи и изведнъж изскочи вашият адрес. От кога имате тая ферма?

Мартин въздъхна.

— Струва ми се, че вечно съм я имал, синко, и сигурно ще да е така. Само обработването на земята и грижата за добитъка може да те накара да разбереш, защо в старо време хората са бягали от фермите като от чума. Дяволски тежък труд. Е, присъдата ми май изтича, макар да не смятах, че ще се появиш толкова бързо.

Остин беше объркан.

— Вие ме очаквахте?

Мартин направи крачка встрани и посегна зад вратата на един бокс. Измъкна оттам двуцевка и я насочи към корема на Остин.

— Обадиха ми се по телефона, точно както е казано в протокола. На твое място, не бих мърдал много-много. Зрението ми не е онова, което беше навремето, но оттук те виждам прекрасно.

Остин гледаше зейналата черна паст на двуцевката.

— Може би е по-добре да оставите това нещо на земята, преди да гръмне случайно.

— Съжалявам, синко! Не мога да го направя! — отвърна Мартин. — И не посягай към вилата в оная бала. Ще те направя на две, преди да си я пипнал дори! Както казах, проклетият протокол изисква да те очистя, не аз.

— Все още не разбирам за какво говорите.

— Естествено, че не разбираш! Протоколът го има сигурно отпреди да се родиш. Не мисля, че нещо пречи да ти разправя за какво става дума, преди да те убия.

Сърцето на Остин учести ритъма си. Беше безпомощен. Единственото, което можеше да стори, беше да печели време.

— Мисля, че правите грешка.

— Няма грешка. Затова те и попитах, какво търсиш тука. Не исках да гръмна някой турист, минал да си купи яйца. Това, че попита за Мартин показва, че си дошъл да ми попречиш.

— Да попреча за какво?

— Да си изпълня договореното задължение.

— Не знам нищо за никакво задължение, но да не искате да ми кажете, че не сте Мартин?

— Да пукна, ако съм! Него го убих преди сума време!

— Защо? Той беше само един пилот изпитател.

— Нищо лично нямаше. Също, както и при теб. Работех за тайната служба на Дивия Бил Донован. Бях онова, което в тия времена наричаха чистач. Изпълних няколко поръчки след края на войната и им казах, че искам да се оттегля. Шефът вика, нямало как да ме пуснат — много съм знаел. Затова сключихме сделка. Ще ме държат за още една поръчка. Проблемът беше, че не знаеха, кога ще й дойде времето. Можеше да е пет месеца. Или пет години. — Той се усмихна. — Никой не предполагаше, че ще мине толкова време. Особено пък аз.

Остин забеляза, че Мартин се бе освободил от селския си изговор.

— Кого трябваше да убиете?

— Правителството си имаше оная важна тайна, за която не искаха никой да разбере. Разработиха система, при която ако някой започне да души наоколо, протоколът да се задейства. Наистина умно измислено. Щяха да направят така, че потенциалната пречка да ми дойде на крака. Забиха ме тук, в тая дивотия. Когато си започнал да ровиш, ти си стартирал поредица от нареждания. Едно от тях те е информирало, къде се намирам. Последното ми заповядва, да ликвидирам шефа на Камарата. Изглежда е надушил тайната и се е готвел да раздуха нещата.

— Тоя протокол, за който говорите, трябва да е петдесетгодишен. Конгресменът, когото е трябвало да убиете, е мъртъв от години.

— Няма значение! — поклати глава старецът. — Аз изпълнявам заповед! Жалко, тая тайна е толкова стара, че сигурно няма никакво значение. — Върна се отново към селския си говор, а погледът на сините очи стана студен и твърд — Много се радвам, че дойде, синко! След това, се пенсионирам официално.

Пушката се надигна. Остин се приготви за оглушителния изстрел. Напрегна мускули, сякаш с помощта на волята си можеше да отклони сачмите от гърдите си. Ако имаше време, щеше да се посмее над иронията. Да оцелее в толкова много сложни задачи, за да загине от ръката на полуглух и сляп, осемдесетгодишен професионален убиец.

Изведнъж зад Мартин се появи някаква фигура. Беше Бъз. Зрението на стареца беше все още достатъчно остро, за да забележи неволната промяна в изражението на Остин. Той рязко се извърна и Бъз извика:

— Ти не си баща ми!

Тялото на стареца бе крило пушката, но сега погледът на Бъз се спусна от лицето на Мартин към дулото на оръжието. Фермерът го вдигна към рамото, но реакциите му бяха отслабнали с годините. Остин трябваше да решава на мига. Можеше да се засили и да забие глава в гърба му, като разярен бик. Но нямаше време, реши той.

— Мартин! — извика Остин и в същото време грабна вилата.

Фермерът се обърна към него и вилата полетя като копие. Остин се целеше в страната откъм пушката, но старецът направи стъпка и тя прониза сърцето и белите му дробове. Извика от болка, а пушката гръмна към тавана. Конят пощуря и се опита да разбие бокса. Пушката се изплъзна от ръцете на Мартин. Очите му се обърнаха в орбитите и той рухна на дървения под.

Остин ритна оръжието настрани, повече по навик, отколкото от необходимост. Бъз бе замръзнал от изненада, но сега се окопити и коленичи до трупа. Остин го обърна, за да разгледа лицето му.

Бъз го изучи внимателно и за радост на Остин каза:

— Не, този определено не ми е баща. Преди всичко, много е висок. Баща ми беше набит, като мен. И лицето е друго. Кой, за бога е тоя човек?

— Наричаше себе си Мартин, но това не е неговото име. Нямам представа кой е.

— Защо искаше да ви убие… да ни убие?

— И той не знаеше точно. Приличаше на ония гадни бомби, хвърлени навремето от германците. Когато сапьорите посегнат да ги обезвредят, те гръмват. Впрочем, мислех, че ще си останете в колата.

— Опитах, но трябваше да се разтъпча малко. Минах зад къщата, не видях никого и дойдох в обора да ви търся.

— Радвам се, че го направихте. — Остин наостри уши. — Мисля, че дочувам нещо. — Хвърли последен поглед към тялото. — Щастливо пенсиониране, Бъки! — каза той и се отправи към вратата.

Бъз го последва на двора, докато черно-бяла кола със синя лампа на покрива изскочи от гората и спря пред къщата в облак прах. С черни букви отстрани, беше написано ШЕРИФ. Двама в сини униформи излязоха от колата. Единият беше едър и млад, а другият — слаб и посивял. По-младият приближи с ръка на кобура. От значката му личеше, че е помощник-шериф.

— Кой от двама ви е Остин? — попита той.

— Аз — отговори Кърт.

Помощникът изглежда бе очаквал бягство, защото сега не знаеше какво да прави.

По-възрастният го блъсна внимателно настрана.

— Аз съм шериф Хейстингс. Някой от вас да е виждал Бъки Мартин?

— В обора е — отвърна Остин.

Помощник-шерифът се хвърли натам и когато излезе, лицето му беше бяло.

— Исусе! — извика той и посегна към пистолета си. — Старият Бъки е мъртъв! Набучен е с вила. Кой от вас направи това?

Хейстингс даде знак на помощника си да се успокои и да извика групата по убийства.

— Можете ли да ми кажете, какво става, мистър Остин?

— Мартин се опита да ни убие с оная пушка, която лежи до него. Наложи се аз да го убия. Исках само да го неутрализирам, но не се получи.

— Благодаря за информацията, но аз искам да знам, какво става наистина? Защо ме търсят от Вашингтон?

— От Вашингтон?

— А, не. Първо от кабинета на губернатора звънят и викат, дръж така, после ме свързват с оня луд адмирал Сендекър. Той вика, че неговият човек Остин бил в опасност и по-добре да съм тръгнел веднага към Мартин или щяло да стане убийство. Като го питам, защо мисли, че ще има убийство, той ми обещава да ми пробие още един пъп, ако не спра да задавам глупави въпроси и не замина. — Шерифът се усмихна. — Май имаше право. — Обърна се към Бъз: — Как се казвате?

— Бъз Мартин.

Шерифът примигна изненадано.

— Някаква връзка с покойния?

Остин и Мартин се спогледаха, без да знаят как да се отговори на този въпрос.

Най-накрая Остин поклати глава и каза:

— Надявам се да разполагате с време, шерифе, защото историята ще бъде много дълга.