Синьо злато

26

Сенди Уилър тъкмо влизаше в своята хонда, когато странният мъж я приближи и на развален английски попита, как да стигне до рекламния отдел на „Лос Анжелис таймс“. По инстинкт, тя притисна към себе си чантичката и се огледа. С облекчение видя и други хора в подземния гараж на редакцията. Беше израсла в Л. А. и бе свикнала с всякакви типове. Но напоследък нервите й се бяха изопнали покрай тая шантава история с водата, така че даже и мисълта за красивия пистолет, калибър .22, със седефена дръжка, който лежеше в чантичката й не я успокои напълно. Непознатият създаваше впечатление, че може да отхапе цевта му с металните си зъби.

Уилър притежаваше репортерското качество, да преценява хората от пръв поглед и този определено можеше да играе лошия в телевизионен сериал. Беше с нейния ръст, но би могъл да е по-висок, ако имаше врат. Тъмнозеленият му костюм беше с един-два номера по-малък от необходимия за квадратното му, мощно туловище, което изглеждаше като събрано от части за хладилник. Облото, ухилено лице, украсено с ниско подстригана, мръсноруса коса й напомни за едно от чудовищата във филма на Морис Сендак „Там, където властва дивото“. Само че, бе по-грозен. Но онова, което я стресна, бяха очите му. Ирисите бяха толкова тъмни, че зениците не се забелязваха.

След като му обясни набързо, Сенди се пъхна в колата и веднага я заключи, без да се интересува, че жестът е нелюбезен. Докато изтегляше колата на заден, той не даде вид, че бърза да си подаде обявата. Стоеше на мястото си и я наблюдаваше със студен поглед. Тя караше тридесетте, имаше дълга кестенова коса и атлетично тяло — резултат от тичане и упражнения. Ореховото й лице беше ъгловато, но не непривлекателно. Огромни, небесносини очи заемаха централно място в него. Беше достатъчно красива, за да привлича от време навреме вниманието на различни откачалници, които сякаш падаха от палмите из целия град. Имаше изработен усет към опасностите на улицата, а опитът й като криминален репортер, какъвто беше, преди да я включат в специалния екип, я бе направил доста хладнокръвна. Този гад обаче я накара да потрепери. И не толкова с външния си вид. Присъствието му излъчваше гробовен хлад.

Погледна в огледалцето и с изненада установи, че мъжът е изчезнал. Откъдето дошло, там и отишло, помисли си тя. Отправи си забележка, че бе допуснала така да я изненада. Животът в Л. А. я бе научил всеки момент да наблюдава промените в обстановката. Проклетата водна история я бе завладяла и притъпила инстинктите й. Коен обещаваше да пуснат поредицата след броени дни. Не беше достатъчно скоро. Писнало й бе, да мъкне компютърни дискове у дома. Коен го бе пипнала параноята и не позволяваше да ги оставят в редакцията. Всяка вечер той изтриваше файловете от компютъра и ги прехвърляше върху дискове. На другия ден ги зареждаше отново.

Не че Сенди го укоряваше заради параноята. Поредицата щеше да е много специална. Като нищо можеха да пипнат наградата „Пулицър“ с нея. Коен координираше работата на трима репортери. Тя се занимаваше с „Мълхоланд грууп“ и загадъчната му шефка Бринхилд Сигурд. Другите двама бяха насочили усилията си, съответно към вътрешните и международните интереси на корпорацията. Имаха на свое разположение счетоводител и юрист. Степента на секретност в работата им беше по-висока, отколкото при проекта „Манхатън“97. Главният редактор знаеше какво работят, но нямаше представа за обхвата. Тя въздъхна. След няколко дни всичко щеше да свърши и тя ще замине за дълга почивка на Мауи98.

Излезе от гаража и се отправи към апартамента си в Кълвър сити. Спря пред един супер и купи бутилка вино. Коен щеше да намине по-късно, за да обсъдят някои детайли в материалите и тя бе обещала, да приготви нещо за ядене. Докато плащаше на касата, забеляза някой да наднича през витрината в магазина. Беше същият металозъб гад. Стоеше зад витрината и се хилеше. Не беше съвпадение. Изродът я бе проследил. Погледна го, когато излезе от магазина и тръгна с решителни стъпки към колата си. Най-напред извади пистолета от чантичката и го затъкна зад колана си. После звънна на Коен по клетъчния си телефон. Той искаше да му съобщава за всяко нещо, което й се стори особено. Не отговори и тя остави съобщение, че е на път за вкъщи и че изглежда някой я следи.

Запали колата, бавно излезе от паркинга, после настъпи газта и профуча през кръстовището в мига, когато светлината ставаше червена. Всички зад нея спряха. Познаваше района добре, мина през паркингите на два мотела и по странични улици, се насочи към жилището си. Сърцето й биеше бързо, докато караше, но пулсът започна да се нормализира, когато паркира пред убежището на своята кооперация. Отключи вратата на пететажното здание и се качи с асансьора на четвъртия. Излезе от кабината и почти изпусна покупките си на пода. Гадината стоеше в другия край на коридора, хилеше се като малоумен и я гледаше. Това вече беше прекалено. Тя остави чантата долу, измъкна пистолета и го насочи към него.

— Приближиш ли, ще ти гръмна карантиите! — предупреди го тя.

Той не помръдна. Само се захили още по-широко.

Как бе стигнал тук преди нея? Ами разбира се! Знаел е адреса. Докато тя обикаляше из улиците, за да му избяга, просто е дошъл направо тук. Но това не обясняваше, как е проникнал вътре. Управата щеше да си изпати. Можеше и във вестника да напише.

С пистолета към него, тя изрови ключовете, отвори вратата и бързо я хлопна зад себе си. Най-после на сигурно място. Остави пистолета на една масичка, сложи веригата, бутна резето и надникна през шпионката. Мръсникът стоеше точно отпред, с лице, станало още по-гадно, поради изкривяването от лещата. Държеше чантата й с покупки, сякаш беше куриер от служба за доставки по домовете. Нагло копеле! Тя изпсува от сърце. Няма повече да се лигави с Коен. Ще се обади право в полицията и ще се оплаче от преследване.

Изведнъж изпита странното усещане, че не е сама.

Обърна се и вперила невярващ поглед, замръзна от страх.

Пред нея беше мъжът с металните зъби. Но това е невъзможно! Той е пред вратата. Тогава отговорът блесна като светкавица в съзнанието й.

Близнаци!

Просветлението дойде много късно. Докато тя отстъпваше към вратата, той тръгна към нея, с блещукащи като черни перли очи.

Коен звучеше като обезумял по телефона.

— Джо, за бога! Цял час се мъча да те открия!

— Съжалявам, бях навън — отвърна Завала. — Какво има?

— Сенди изчезна! Копелетата са я пипнали!

— Успокой се малко — каза с равен глас Завала. — Коя е Сенди и за какви копелета говориш? Започни отначало!

— Добре, добре — отвърна Коен. Последва пауза, докато се съвземе и когато проговори отново, гласът му звучеше почти нормално, макар да се долавяше паника, готова да избухне. — Бях се върнал в редакцията. Имах някакво особено предчувствие. Всичките ни материали липсват! Държахме ги в шифрован файл. Празен е!

— Кой има достъп?

— Само хората от екипа. Но те са проверени. Единственият начин да ги накараш да отворят файла, е с пистолет до главата. О, господи! — добави Коен, като проумя казаното.

Завала усещаше, че приятелят му е на път да загуби контрол.

— Кажи ми, какво стана после — продължи той със спокоен глас.

Коен си пое дълбоко дъх и започна:

— Добре. Извинявай! После проверих компютърните дискове. Нямаше нищо. В тях се влиза с парола, но въпреки това, всеки ден ги изчистваме, а информацията прехвърляме на други, които носим по ред у дома. Днес ги взе Сенди Уилър — една от групата. Оставила ми е съобщение на телефонния секретар. Някой я следял. Беше се обадила от паркинга на един супер, недалеч от дома си. Трябваше да вечеряме заедно и да обсъдим някои неща по материалите. Звъннах й. Не се обади никой. Отидох у тях. Сенди ми е дала ключ. На масата имаше чанта с покупки. Виното беше в нея. Тя винаги го слага в хладилника. В това отношение, не допуска компромис.

— И няма следа от нея?

— Нищо. Измъкнах се оттам като светкавица.

На Завала му хрумна нещо:

— Ами останалите от екипа?

— Търсих ги. Не отговарят! Какво да правя?

Коен вероятно бе спасил собствения си живот, като е отишъл у Сенди и е избягал бързо. Тия, които очистваха екипа му са били вече у тях, но биха могли и да се върнат.

— Откъде се обаждаш? Чувам някаква музика.

— От един гей бар до жилището на Сенди. — Коен нервно се засмя, за да прикрие страха си. — Мушнах се вътре, като си мислех, че може да ме следят. Исках да съм сред хора.

— Някой влезе ли след теб?

— Не мисля. Тук е доста шумничко. Биха останали отвън.

— Можеш ли да ми се обадиш след пет минути? — попита Джо.

— Да, но побързай! Някакъв висок травестит ми е хвърлил око.

Завала намери номера на Гомес. Той отговори на третия сигнал. Завала заряза обичайните приветствия.

— Аз съм в Л. А. — съобщи той. — Имам едно лице, което трябва да бъде скрито. Ще помогнете ли? Сега не мога да отговарям на въпроси, но обещавам да ви информирам при първа възможност.

— Има ли нещо общо с оная работа, заради която идвахте преди?

— Има и още как. Съжалявам за тая тайнственост. Можете ли да помогнете?

Пауза. После гласът на Гомес прозвуча отново. Чисто делово:

— Държим секретна квартира в Ингълуд. Там има пазач. Ще се обадя да предупредя за очакваната пратка. — И даде адреса на Завала.

— Благодаря. Ще ви се обадя по-късно — каза Джо.

— Надявам се — отвърна Гомес.

Телефонът иззвъня веднага. Издиктува набързо получения от Гомес адрес и нареди на Коен да вземе такси.

— Колата я остави! Може да са й сложили трансмитер.

— Естествено! Не ми бе минало през ума. Господи! Знаех си, че тая работа е дебела. Горката Сенди и другите. Чувствам се отговорен за тях.

— Нищо друго не можеш да направиш, Ренди. Не си знаел, че играеш във висшата лига.

— Какво става, по дяволите?

— Ти го каза при срещата ни — отвърна Завала. — Синьото злато.