Синьо злато

25

Барабаните биеха безспир вече час. Отначало звукът беше приглушен и идваше от един барабан, с ритъма на човешко сърце. После се присъединиха още. Кухият тътен ускори темпото, на фона на монотонно пеене, Франсешка вървеше напред-назад в тронната зала, като лъвица в клетка. Беше скръстила ръце отзад и бе свела ниско глава в размисъл. Гемей и Пол седяха недалеч от трона и търпеливо чакаха Франсешка да заговори. Теса бе изчезнала отново.

Откъм входа се дочу някаква суматоха. След миг, вътре се втурнаха двете й прислужници, паднаха на колене и забърбориха нещо възбудено. Като ги успокои с нежния си глас, Франсешка внимателно ги изправи на крака и освободи лицата им от разрошените коси. Изслуша ги една по една, после взе две гривни, направени от самолетни части и ги нахлузи на ръцете им. Целуна прислужниците си по главите и ги отпрати.

Като се обърна към двамата, тя каза:

— Събитията се развиват по-бързо, отколкото очаквах. Жените казват, че Аларик е уговорил племето да ни нападнат.

Гемей се намръщи.

— Мислех, че няма да влязат в палата ви.

— Винаги съм казвала, че Аларик е умен. Изпратил слугите да ми предадат плановете му, явно с цел психически натиск. Барабаните са негова идея. — Посочи към тавана. — Стените са от глина, но покривът е сламен. Ще го подпалят. Той казал, че истинските богове ще излязат от пепелта. Ако излезем навън, за да избегнем пламъците, това ще означава, че сме мошениците, за които ни е обявил и ще ни накълцат на парчета.

— Наистина ли биха посегнали на кралицата си? — попита Гемей.

— Няма да е първият път, когато кралският институт изпада във фатална немилост. Спомнете си Мери Шотландска95 и Ан Болейн96.

— Разбирам — отвърна Гемей. — И какво ще правим сега?

— Ще бягаме. Готови ли сте?

— След като всичкото ни имущество е върху нас, готови сме всеки миг — отвърна Пол. — Но как ще минем през разбунтуваната тълпа отвън?

— Все още крия няколко трика, типични за бяла богиня. А, добре, Теса се върна! — Индианката се бе появила тихо, като сянка. Каза няколко думи на родния си език, а Франсешка кимна. Теса взе един от факлите край трона.

— Доктор Пол — обърна се към него богинята — ще бъдете ли така любезен да помогнете на Теса? — Траут приближи и я вдигна. Беше лека като перце. Теса пъхна факела под ъгъл в мястото, където стената срещаше сламения покрив. Той трябваше да изгори само няколко сантиметра, преди да захапе покрива. Повториха процедурата с друг факел на отсрещната стена.

— Не включвах палежа сред добродетелите си, но това ще ни спечели време, от което силно се нуждаем — отбеляза Франсешка. Тя се огледа и без да се обръща към някого, каза с тъга: — Сбогом! В някои отношения царуването ще ми липсва!

После се обърна към Теса и двете започнаха оживена дискусия. Индианката изглеждаше доволна, когато свършиха. Франсешка въздъхна тежко:

— Виждате ли какво става? Поданиците ми вече се бунтуват. Заповядах й да остане, но тя иска да дойде с нас. Няма ме време за повече спорове. Следвайте ме!

Поведе ги през сумрачните коридори към спалнята си. Двете плетени торби на леглото обясняваха временното отсъствие на Теса. Беше приготвяла необходимото за бягството им. Франсешка измъкна очуканото алуминиево куфарче от дървения сандък. То бе снабдено с ремък и тя го прехвърли през рамо. Като подаде едната торба на Пол, а другата на Гемей, тя им каза, че в тях има храна и някои необходими неща.

Гемей огледа помещението, което беше без прозорци.

— Откъде ще излезем?

Звукът от барабаните бе приглушен, но по-мощен.

— Ще вземем душ, естествено! — отвърна Франсешка.

Запали малка глинена лампа от един факел и вдигна част от полирания дървен под, за да покаже правоъгълна дупка.

— Има стълба, но е много стръмна. Внимавайте!

Спусна се първа, за да могат останалите да използват светлината на лампата. Натъпкани бяха в тясно пространство, стъпили върху чакъла, предназначен да поема водата от душа. В тъмното водеше тунел.

— Приемете моите извинения, доктор Пол! Не съм очаквала толкова висок човек да попадне тук. Години наред сме копали тоя тунел, като изнасяхме пръстта малко по малко и тайно я изхвърляхме. Този тунел извежда в покрит изкоп, който е правен преди много години, с оглед на бъдещи хидроустройствени работи.

Заедно със сгънатия на две Пол, те полутръгнаха, полузапълзяха в тунела. Подът и стените бяха изгладени и укрепени с греди, през равни разстояния, Франсешка загаси светлината, заради оскъдното пространство и те продължиха на тъмно. След около петнадесет метра, тунелът се вля в друг, малко по-широк.

— Това е изкопът — прошепна Франсешка. — Трябва да мълчим. Само на метър сме под повърхността, а слухът на чуло е остър.

С примитивна запалка, като намерената у брата на Теса, Франсешка отново запали лампата и те продължиха нататък. Напредваха бавно, но след четвърт час стигнаха края. Франсешка даде знак на Пол, да застане зад нея. Извади малка лопатка от чантата си и зачопли с нея пръстта от стената, докато се чу тъп звук.

— Отново ще ми трябва силата ви, доктор Пол. Изблъскайте този капак! Не мисля, че може да има някой на реката, но все пак, внимавайте!

Отстъпи, за да отвори повече място за Пол. Той подпря дървото с рамо, напрегна се и натисна, като постепенно увеличаваше силата, докато усети, че капакът поддава. Натисна още. Кръглият капак се открехна на няколко сантиметра. Пол надникна с едно око и видя вода. С последно усилие отхвърли капака навън.

Отворът се оказа в затревения бряг. Той изпълзя през дупката и помогна на останалите да се измъкнат. Излизането от тъмната прохлада на тунела в жаркото слънце ги накара да примижат срещу дневната светлина като къртици. Пол сложи капака на мястото му. Докато останалите прикриваха дупката, той изпълзя по корем до ръба на брега и надникна над него.

Наблизо се виждаше оградата от колове и нейната мрачна украса. Бяха минали под нея. Отвъд се издигаше висок и плътен стълб пушек. Чуваше се шум като от птиче ято. Като се вслуша по-внимателно, различи човешки гласове. Плъзна се назад.

— Май си правят царско печено! — съобщи Пол с усмивка. Като се обърна към Франсешка, добави: — И не ми казвайте, че сте нямала афинитет към палежите.

Франсешка отговори със знак, да я последват към реката. Вървяха приведени, скривани от високия бряг и за броени минути стигнаха до десетина дълбани лодки. Издърпаха две от тях настрани. Траут искаше да пробие останалите, но корпусите им бяха дебели и не можеха лесно да се повредят.

— Някой да има моторен трион? — попита той. — Или поне секира?

Франсешка бръкна в сака си и измъкна някакъв покрит съд. С помощта на плосък камък, размаза на части черно-жълтото му съдържание по дъната на останалите лодки. Запали ги. Петната лумнаха в пращящи пламъци.

— Гръцки огън — поясни тя. — Комбинация от смоли на местни дървета. Развива температура, по-висока от напалма. Ако се опитате да го угасите с вода, само ще се разпространи по-бързо.

Пол и Гемей гледаха как пламъците захапват дъната на лодките. Те знаеха, че саботажната акция ще им помогне, но след като разберат, че са останали без лодки, туземците щяха да използват добре поддържаната пътека край брега.

Комбинираха по-яките гребци с по-слаби. Гемей и Франсешка се качиха в едната лодка, а Пол и Теса — в другата. Оттласнаха се в реката и загребаха като луди. След около час, излязоха на брега за глътка вода и петминутна почивка. Продължиха отново. Веслата им направиха пришки, докато караха лодките срещу течението. Франсешка раздаде някакво мазило от магическата си торба и то облекчи болката в дланите им. Продължаваха в старанието си да оставят колкото е възможно повече километри между себе си и селото, преди да се е стъмнило.

Тъмнината настъпи твърде бързо. Пътуването се затрудни, а после стана невъзможно. Лодките или се заплитаха в гъсти водорасли, или засядаха върху пясъчни коси. Изтощаваха се бързо, без да напредват. Отказаха се и слязоха на брега, където вечеряха сушено месо и плодове. Направиха безуспешен опит да поспят, но пирогите нямаха нищо общо с легла и те с облекчение срещнаха сивата зора на утрото.

С възпалени очи и схванати стави, поеха наново. Звуците от барабан ги гонеха неудържимо и ги караха да забравят болките си. Злокобният барабанен бой сякаш идваше от всички посоки и се носеше над гората.

Лодките напредваха през одеялото мъгла, завило реката. То ги скриваше от погледа на чуло, но и ги принуждаваше да напредват бавно, за да предотвратят сблъскване. С издигането си, слънцето изсуши мъглата до полупрозрачна мараня. Видели отново реката пред себе си, те загребаха бясно, докато барабаните престанаха да се чуват. Продължиха още час, без да се осмелят да спрат. Не след дълго се чу друг звук.

Гемей наостри уши.

— Чуйте! — каза тя.

От далечината се носеше глух тътен, сякаш през гората с пълна скорост летеше влак.

Франсешка, чиято сериозна физиономия не се бе променила, откакто напуснаха селото, си позволи слаба усмивка.

— Ръката на Бога ни вика!

С повдигнат дух, те забравиха умора и глад, както и изтръпналите си задници и отново забиха гребла. Ревът се усили, но не можа да погълне един друг звук, отначало като бръмчене на бързокрила птица, а след това като тъп удар.

Пол погледна и не повярва на очите си. В борда на лодката стърчеше еднометрова стрела. Няколко сантиметра по-високо и щеше да се забие в гръдния му кош. Обърна поглед към брега. Между дърветата се стрелкаха синьо-бели фигури. Бойният им вик огласи въздуха.

— Нападат ни! — извика Пол без нужда.

Франсешка и Гемей гребяха, приведени под пляскащите около тях стрели. Лодките се понесоха напред, за да избягат извън обсега на стрелите.

Преследвачите ги бяха настигнали по крайречната пътека. На едно място тя се отдалечаваше от реката. Туземците трябваше да си проправят път през гъста растителност, за да могат да стрелят по лодките. Направиха няколко опита. Всеки път пирогите се измъкваха извън обсега на лъковете. Дори изработените, с помощта на Франсешка, високотехнологични оръжия си имаха своите предели.

Ставаше очевидно, че играта на котка и мишка скоро щеше да бъде спечелена от котката. Гребците бяха уморени до смърт. Движенията им станаха неточни, ритъмът и синхронът се загубиха. И когато вече изглеждаше, че не могат да мръднат и метър напред, реката свърши и те се намериха в езерото. Спряха за миг, за да се огледат и да уточнят плана си. Щяха да прекосят откритото пространство колкото могат по-бързо, за да стигнат излива на голямата река. Обраслите, непроходими брегове щяха да ги пазят от стрелите на чуло.

Окрилени от ясната програма, те загребаха с нова енергия, държейки се по средата — между водопадите и брега. Гръмовният тътен от стотиците тонове вода, стоварващи се отгоре, беше невъобразим. Лодкарите едва се виждаха един друг в ситния воден прах, който се издигаше от основата на водопадите. Пол се зарече да каже на Гемей, че се отказва от идеята си да строи тук хотел. Излязоха от мъглата в откритата част на езерото. Четири чифта очи се впериха в гористия бряг, за да открият излива.

Гемей, в първата лодка, посочи с греблото към брега.

— Виждам го, ей там, където прекъсва гористата линия… о, по дяволите!

И другите забелязаха причината за нейната тревога. Белосини петна пълнеха трите пироги, подали се през излива на голямата река.

— Това е ловна група — каза Франсешка, присвила очи срещу отблясъците на слънцето. — Те не знаят, че бягаме. За тях съм все още кралица. Ще се опитам да ги заблудя. Карайте право срещу тях.

Гемей и Пол оставиха настрана съмненията си и насочиха лодките срещу идващите. Мъжете в тях не проявяваха признаци на враждебност и двама дори им махнаха с ръце. Откъм брега се разнесоха викове. Аларик и хората му бяха изскочили от гората. Те викаха и ръкомахаха към трите лодки. Лодкарите се поколебаха, но когато виковете се засилиха, обърнаха носове към брега. Лодките едва го докоснаха, когато ловците бяха изхвърлени и местата им заеха преследвачи.

Плячката им се бе възползвала от малкото спечелено време и гребеше лудо към реката, но преследвачите бързо скъсяваха дистанцията.

— Няма да успеем да стигнем реката! — извика Гемей. — Ще ни отрежат пътя.

— Може би, ще се отървем от тях в мъглата — отвърна Пол.

Гемей обърна и насочи носа към водопадите. Пол и Теса ги следваха отблизо. В близост до водопадите водата стана неспокойна. Индианците упорито гребяха отзад. С помощта на силата и умението си, те бързо намаляваха разстоянието. Водопадът вече беше близо и мъглата ги скри, но явно не можеха да приближат повече, защото водната грамада щеше да ги направи на трески.

Пол извика в грохота на водата:

— Франсешка, имаме нужда от магическата ти торба.

Тя поклати глава.

Теса откликна.

— Имам нещо — каза тя. Протегна торбата, която бе държала между коленете си. Пол я пое и бръкна вътре. Пръстите му се сключиха около твърд предмет. Измъкна деветмилиметров пистолет.

— Откъде го взе? — попита той смаян.

— Беше на Дитер.

Пол погледна назад към настъпващите преследвачи, после към водопада. Нямаше голям избор. Независимо от желанието на Франсешка, да не се наранят доскорошните й поданици, те се намираха между сатаната и водния ад. В тяхна посока вече летяха стрели.

Пол отново бръкна в торбата да търси резервен пълнител. Този път измъкна сателитен телефон „Глоубал стар“. Вероятно Дитер го е използвал за връзка с клиентите си. Втренчи се в него за миг, преди да проумее важността на откритието. Изкрещя от радост.

Гемей бе приближила лодката си и видя телефона.

— Дали работи?

Той включи апарата и зелената лампичка светна.

— Проклет да съм! — Подаде телефона на Гемей с думите: — Опитай! Аз ще видя, дали няма да мога да уплаша тия приятели.

Гемей набра номер. След няколко секунди се обади познатият, дълбок глас.

— Кърт! — викна тя в слушалката. — Аз съм.

— Гемей? Тревожехме се за вас. Добре ли сте с Пол?

Тя погледна наближаващите лодки и преглътна с мъка.

— В дяволска каша сме се забъркали и това е меко казано. — Трябваше да крещи, заради водопадите. — Не мога да приказвам дълго. Обаждам се от „Глоубал стар“. Можете ли да ни засечете?

Бу-ум!

Пол бе стрелял край носа на лодката на Аларик, но това не го спря.

— Това изстрел ли беше?

— Пол стреля.

— Трудно се чуваш при тоя шум. Дръж така!

Секундите се точеха като години. Гемей не си правеше илюзии по повод на обаждането. Дори да ги засечаха, можеха да минат дни, преди да дойде някой на помощ. Но поне Остин щеше да знае, какво е станало с тях. Гласът му се чу отново, спокоен и окуражаващ.

— Засякохме ви!

— Добре! Трябва да вървя! — отвърна Гемей и се наведе, а една стрела избръмча над нея, като разярена пчела.

Докато Гемей и Пол бяха заети, лодките им застанаха успоредно на вълните. Хванаха греблата и ги завъртяха. И двете се клатеха застрашително, но те ги насочиха по-близо до водопада, където мъглата щеше да ги скрие.

Индианците се колебаеха, но усетили близкия край, отново нададоха странния си боен вик. Стрелците бяха коленичили в носовата част. Биха могли да се изправят и да изпратят стрелите си по своите безпомощни жертви.

Пол бе загубил всякакво търпение. Вдигна пистолета и го насочи към Аларик. Ако ликвидираше водача, останалите можеше да се оттеглят. Франсешка извика. Той помисли, че иска да му попречи да улучи, но кралицата сочеше нагоре.

Нещо като огромно насекомо се спусна бързо над горната част на водопада и през слънчеви дъги и воден прах, стигна на тридесетина метра над езерото. Хеликоптерът увисна за миг, после наведе нос и мина ниско над туземците. Стрелците захвърлиха лъкове, грабнаха веслата и се понесоха като луди към брега.

Пол отпусна пистолета и се усмихна на Гемей. Загребаха назад, към по-спокойните води на езерото. Хеликоптерът описа кръг над водното огледало, после се върна и увисна над тях. Усмихната фигура с рунтави сребристи мустаци и дълбоко поставени очи се надвеси през страничната врата и им махна. Беше доктор Рамирес.

Телефонът иззвъня. Обади се Остин:

— Гемей, как сте?

— Много добре! — отвърна тя, със смях на облекчение. — Благодаря за таксито! Но ще трябва да обясниш, как го направи тоя фокус. Това е постижение даже и за великия Кърт Остин.

— Ще ти разкажа по-късно. Утре ще се видим! Трябвате ми тук! Гответе се за работа!

От хеликоптера бе спусната стълба.

Рамирес махна на Франсешка, да се качи първа. Тя се поколеба, после хвана долното стъпало и както подобава на бяла богиня, започна изкачване към небето, откъдето се бе спуснала преди десет години.