Синьо злато

12

Ръката на Бога

Въздушният кораб се плъзгаше над тропическия лес, като някакъв огромен, продълговат японски фенер, пулсирайки с мека оранжево-синя светлина, докато двата огнени езика нагряваха въздуха във вътрешността на подобния на наденица балон. Ако се изключеха огнените избухвания от време навреме, единствен признак за присъствието на апарата беше мълчаливата му сянка, която минаваше пред луната и звездите като облак.

Транспортното средство се оказа термоаероплан — остроумна кръстоска между балон и дирижабъл. Корабът се държеше над земята, благодарение на нагряващи въздуха горелки, но за разлика от балона, който отива накъдето го отнесе вятърът, термоаеропланът има двигател и може да се насочва по определен курс. По-издължената цепелинова форма на балона заместваше традиционната крушовидна линия на въздушния чувал, наричан „плик“. Той поддържаше формата си, благодарение на налягането на намиращия се вътре въздух, а не чрез метална рама, като дирижабъла.

Двамата седяха един до друг, в предната част на алуминиевата гондола, вързани с предпазни колани към удобните, тапицирани седалки. От местата им, виснали под търбуха на плика, цялото съоръжение изглеждаше огромно. Изработеният от полиестерно платно плик беше дълъг тридесет метра и имаше петнадесет метра в диаметър. В задната му част се намираше кормилото, а отстрани — огромни, дебели стабилизатори. Зад креслата бяха разположени пропановите бутилки, които захранваха горелките, резервоарът за гориво на двутактовия двигател „Ротекс“, самият двигател, както и пропелера с три перки, осигуряващ двигателна тяга.

Пол и Гемей се запознаха, един по един, със системите на кораба. И двамата бяха управлявали балони и познаваха принципите на въздухоплаването с помощта на горещ въз дух. Управлението беше сравнително просто. Командван с крак клапан контролираше достъпа на горещ въздух през метална клапа от горелките от неръждаема стомана към плика. На контролното табло имаше пет или шест прибора. Двамата наблюдаваха зорко висотомера, като държаха въз душния кораб на безопасно разстояние от около шестстотин метра над земната повърхност.

Досегашният им полет бе изпразнил едната пропанова бутилка и сега използваха резервната. Изчакваха да съмне, преди да включат двигателя, така че за него имаше голям запас гориво. Откъм изток се появи перленосиво сияние, което оповести настъпването на зората. Скоро небосклона се обагри в цвета на розово листенце. Видимостта си остана ограничена от мъгла, дори и след изгрева на слънцето. Изпаренията от листвената маса поглъщаха цвета на небето и към хоризонта се разстилаха червеникави талази мъгла. Докато Пол управляваше кораба, Гемей ровеше в багажника, разположен между двете седалки.

— Време е за закуска! — обяви тя засмяна.

— Аз не съм претенциозен — осведоми я Пол. — Беконът да бъде зачервен и хрупкав, а картофките — кафеникави по краищата.

Гемей му предложи да си избере вафла:

— Има малинови и боровинкови.

— Ще опитам румсървиса. — Той включи радиото, но чуха само електронно пращене. — В любимата ми хотелска верига никога не биха се отнесли така безсърдечно — каза намръщен Пол. — Е, добре, ще си взема боровинкова.

Тя му подаде една заедно с бутилка топла, минерална вода.

— Биваше си я тая нощ.

— Да, мисля, че сблъсък с безмилостни биопирати, присъствието на хладнокръвно убийство и бягство от диви туземци, взети заедно, могат да оправдаят подобна квалификация.

— Дължим живота си на Теса. Чудя се, как ли се е хванала с Дитер.

— Няма да е първата жена проявила лош вкус при избора си на мъж. Ако ти се бе омъжила за лекар или адвокат, вместо за син на рибар, сега щеше да си плуваш в басейна зад къщата, вместо да висиш тук.

— Ама че досадно! — Гемей дъвчеше съсредоточено вафлата си. — Да имате представа къде може да се намираме, мистър Син на Рибар.

Той поклати глава.

— Бих желал баща ми да е тук. Той се е учил на навигация по стария начин, преди да станем зависими от електрониката.

— Ами компаса?

— Няма голяма полза от него, след като не разполагаме с наземни ориентири. Това очевидно е изток. — Той посочи слънцето.

— Селото на Холандеца е разположено на югозапад от Рамирес — каза Гемей. — Ако насочим това нещо на североизток?

Пол се почеса по главата.

— Това би свършило работа при положение, че се намираме точно на мястото, от което се качихме в този ветроход. Снощи имаше вятър. Не знам на какво разстояние може да ни е отнесъл. Това е от голямо значение, а пък за горелките ни е останало съвсем малко гориво. Трябва да вземем единствено правилното решение. Резервоарът на двигателя е пълен, но от това няма кой знае каква полза, ако не можем да поддържаме височината си.

Гемей погледна към зеления океан.

— Много е красиво.

— Не чак колкото три рохки яйца и бекон с пържени картофки.

Тя му подаде нова вафла.

— Използвай въображението си!

— Това правя. Опитвам се да си представя, по какъв начин са докарали в гората тоя въздушен кораб. Биха могли да долетят в него, но това е малко вероятно, защото той не може да побере всички запаси и горивото, от които имат нужда. Така че, според мен, са го пуснали някъде недалеч от мястото, където го намерихме.

— След като няма пътища — продължи Гемей нишката на логиката, — вероятно са го докарали по вода. Ако открием реката или неин приток, ще можем да се върнем по нея до лагера на доктор Рамирес. Може би, ако се издигнем на по-голяма височина, ще имаме по-широк обзор над гората.

— Гениално — похвали я Пол и натисна педала.

Горелките реагираха с гърлен шепот и след кратка пауза, апаратът започна да се издига. Докато отиваха нагоре, слънчевата топлина започна да суши мъглата. Дървесните корони се показаха, под формата на разкъсани зелени петна. Върху тях, като коралови рифове, цъфтяха червеникави букети.

На около деветстотин метра, Гемей присви очи през мъглявината.

— Виждам нещо в далечината — съобщи тя.

Пол включи двигателите и завъртя руля, който командваше жилата към кормилото отзад, докато корабът бавно се извъртя. Забръмчал равномерно с водно охлаждания си двигател, той преодоля инерцията, набра скорост и не след дълго, пропелерът ги тласкаше напред с близо двадесет километра в час. Гемей бе намерила бинокъл и се опитваше да види с него накъде се бяха насочили.

— Невероятно! — извика тя, когато мъглата се поразреди.

— Какво виждаш?

Гемей замълча за миг и сетне каза с кротко благоговение:

— Ръката на Бога.

Пол се поколеба. Не бе спал достатъчно и мисълта му беше малко забавена.

— Големите водопади, за които спомена Холандецът?

Гемей кимна.

— Дори и от такова разстояние е величествено!

Пол се опита да увеличи скоростта. Усети нещо особено. Сякаш корабът се дърпаше назад. Погледна надолу и забеляза червен, триъгълен предмет да виси под гондолата.

— Ало — викна той, — виж какво си имаме!

Гемей насочи бинокъла надолу и проследи погледа на Пол.

— Прилича горе-долу на малък сал. Направен е от гумени балони и има плоско дъно. Вероятно са го използвали за спускане на хора и материали върху оная площадка на дървото.

— Звучи логично. Трябва да внимаваме да не се закачи за някое дърво.

Вдигна поглед, за да се ориентира и от видяното по гърба му полазиха тръпки.

Наближаваха висок хълм, който се издигаше от гората, във форма на гигантско стъпало. Реката излизаше от гората и се насочваше през платото към бездната, където скални образувания я разделяха на пет водопада. Блестящата под слънцето белота на водата караше потоците да приличат на скъпоценни камъни, пуснати през пръстите на бижутер. Водопадът имаше заблуждаващия муден вид, какъвто има падащата от голяма височина вода. Огромен облак воден прах се надигаше под експлозивната мощ на милионите литри вода, изсипващи се право в разположеното отдолу езеро.

— Ниагара е като вадичка в сравнение с това тук — отбеляза Пол.

— Всичката тая вода трябва да изтича някъде. — Гемей започна да оглежда бреговете на езерото. — Виж там, Пол! Река. Изтича от езерото. Само трябва да следваме течението й.

— Не и преди да намериш бензиностанция — отвърна Траут с поглед върху манометъра на газта. Бутилката беше фактически празна. — Ей сега ще тупнем долу!

— Пак можем да продължим. Приближи реката, колкото е възможно. Ще се отървем от това нещо и ще продължим със сала.

Траут си представи едно евентуално приводняване. Собственото тегло на гондолата ще я потопи. Останалият в плика въздух може би нямаше да й позволи да потъне незабавно, но стотиците му квадратни метра плат биха могли да ги омотаят в безчислените си гънки. Трябваше да напуснат кораба, преди той да се приземи и да внимават за целостта на сала. Той можеше да се окаже билетът им за връщане.

Пол изложи набързо своя анализ на положението и план за действие.

— Мисля, че трябва да освободим сала, преди да се приземим. Иначе, можем да го унищожим.

Гемей отново погледна през борда. Девет найлонови въжета, по три във всеки ъгъл, свързваха люлеещия се отдолу сал с гондолата.

— В багажника има швейцарско армейско ножче — съобщи Гемей.

Пол опита острието на ножчето с палец и го пъхна в големия джоб на шортите си.

— Ти слез ниско — каза той. — Колкото можеш по-близо до водата, а аз ще освободя сала.

— Тогава, ще го спра да виси на място, а после напускаме палубата с плуване — отвърна Гемей.

— Като две и две четири — ухили се Пол.

Гемей пое кормилото и корабът бавно се извърна настрани от водопадите. Слънчевата светлина, процеждаща се през мъглата, образуваше множество дъги. Дано да е за добро, каза си Гемей.

Гондолата се наклони под тежестта на Траут, който бе излязъл от външната й страна. Той погледна надолу към люлеещия се, на десет метра под него червен триъгълник и се прехвърли зад резервоарите и горелките. Преряза въжетата към левия заден ъгъл на сала, после премина от другата страна на гондолата и повтори операцията. Сега закачен за нея само към носа си, салът се мяташе диво из въздуха.

Едва докоснала с крак педала на горелките, Гемей търсеше подходящо място и насочваше кораба надолу по дълга траектория. Започна да вярва, че смахнатият план на Пол може и да успее. Оптимизмът й секна заедно с горелките, които направиха пу-у-ф и млъкнаха. На около триста метра височина, бяха останали без гориво.

Първоначално апаратът не промени с нищо поведението си. Горещият въздух поддържаше формата на плика, а двигателят го тласкаше напред под малък ъгъл към повърхността. Корабът напредваше. При сто и петдесет метра височина, проблемите се появиха при шевовете на плика. С охлаждането на въздуха в него, подемната сила намаля и ъгълът на приземяване стана по-голям. Налягането вътре падна и в челото на балона се образува вдлъбнатина. Корабът заприлича на гнил домат и се наклони наляво.

Пол работеше на метър и половина от Гемей. Прерязал бе две въжета и му оставаше едно. Беше станал много самонадеян и не се държеше за гондолата, когато апаратът направи рязко движение. Изненадан, той загуби равновесие и се катурна през борда. Гемей нададе безпомощен вик.

Гондолата се метна рязко и наведе нос. Гемей се надвеси и видя Пол, вкопчен във въжето малко над сала, който се мяташе напред-назад като детска люлка под натиска на вятъра. Корабът почти бе спрял движението си напред. Тя вдигна поглед към плика, който нямаше вече никаква определена форма, после отново се надвеси надолу. Пол още висеше на мястото си. Траут нямаше желание да се окаже под цялата конструкция, когато се стовари долу. Той преряза въжето и се спусна с краката напред във водата, от около петнадесет метра височина. Салът удари повърхността с мощен плясък едновременно с него.

Гемей вече караше само на адреналин. Разкопча коланите, стъпи на борда на гондолата, пое си дълбоко дъх и се гмурна в пространството. Независимо от нестабилността на платформата и бързото й падане към водата, скокът беше съвършен и би могъл да й донесе точки, стига да бе изпълнен на Олимпийски игри. Вряза се във водата с изпънати напред ръце и право тяло, потъна дълбоко и бързо се върна към блещукащата повърхност с удари на краката. Точно навреме, за да види как въздушният кораб пада върху сала.

Салът изчезна под пластовете набръчкан плат на плика, заедно с надеждата, че ще може да се използва за връщане към света. В момента обаче, тревогите й за Пол бяха по-силни и изпита неописуемо облекчение, когато чу гласа му, макар че още да не го виждаше.

Дърпан надолу от гондолата, пликът потъна, като увлече със себе си и сала. Забеляза главата на Пол от другата страна на крушението. Тя му махна и двамата заплуваха един срещу друг, за да се срещнат по средата. Известно време цепиха повърхността, като хвърляха почтителни погледи към падащите талази вода. След това се възползваха от натиска на течението откъм водопада и се насочиха към противоположния бряг.