Средиземноморският храст

9.

Пит се вгледа в изпитото и противно лице, което го гледаше от малкото огледало, закачено в тоалетната на каютата. Черната коса падаше в безпорядък върху лицето и ушите, тъмни кръгове ограждаха тъмнозелените очи, нашарени с тънки червени вени. Не беше спал много, според часовника му — само четири часа. Жегата беше тази, която го събуди — сутрешното покривало от горещ въздух, нахлуващ от Африка. Видя, че вентилационният отвор е затворен и го отвори, но беше вече късно. Горещият въздух имаше преднина и климатичната инсталация нямаше да може да го догони и охлади кабината — поне до късния следобед. Наплиска лицето си със студена вода, като остави прохладните струйки да се стичат по врата и раменете му.

После бързо се изсуши и се опита да си спомни в последователен ред какво се бе случило предишната вечер. Вили и „Майбах-Цеплин“. Вилата. Разговорът с Фон Тил на чаша питие. Красотата на Тери и пребледнялото й лице. После лабиринтът, кучето и бягството. Атина… Дали собственикът на магаренцето го е намерил? Рибарската лодка тази сутрин, жълтият „Албатрос“, взривът. А сега — чакането на Гън и водолазите, гмурнали се да открият самолета и тялото на загадъчния му пилот. Каква е връзката на всичко това с Фон Тил? Какви са били мотивите на дъртия шваба? Дали Тери е знаела за устроения му капан? Дали се беше опитала да го предупреди, или го беше примамила, за да може чичо й да го използва и извлече информация от него?

Накрая пропъди всички тези мисли и въпроси от съзнанието си. Кожата под превръзките му го засърбя и той се преборваше с мъчителното желание да се почеше… Божичко, колко е горещо!… Ех, да имаше сега нещо студено за пиене! Единствената част от облеклото му, която докторът не бе смъкнал от гърба му, беше късият му панталон. Изплакна го в мивката и го обу мокър. Само след минути той изсъхна на него.

На вратата се почука тихо, после тя бавно се отвори и от нея се подаде червенокосата глава на стюарда.

— Събудихте ли се, майор Пит?

— Да, тъкмо се разсънвам.

— Аз… аз не исках да ви безпокоя — поясни колебливо младежът. — Докторът ме помоли да проверявам през петнайсет минути дали си почивате добре.

Пит му хвърли унищожителен поглед.

— Кой, по дяволите, може да почива добре в тази пещ с изключена климатична инсталация?

По загорялото лице на младия стюард се изписа смутен израз.

— О, боже! Много съжалявам, сър. Мислех, че командир Гън я е оставил включена.

— Станалото, станало! — сви рамене Пит. — Ще ми донесете ли нещо студено за пиене?

— Желаете ли бутилка „Фикс“?

Пит присви очи.

— Бутилка какво?

— „Фикс“. Това е гръцка бира.

— Добре, щом я препоръчвате.

— Веднага се връщам. — Момчето излезе и затвори вратата. Но след миг я отвори отново и пак подаде огненочервената си коса. — Извинете, майоре, щях да забравя. Полковник Люис и капитан Джордино искат да ви видят. Полковникът за малко да нахълта и да ви събуди, но докторът категорично му забрани. Дори го заплаши, че ще го метне зад борда, ако се опита да го стори.

— Добре, нека да влязат — каза нетърпеливо Пит. — А вие побързайте с бирата, докато не съм се изпарил.

Пит легна отново и остави потта да се стича от тялото му върху смачканите чаршафи. Умът му продължаваше да работи, възстановявайки всяка подробност от миналото, съсредоточавайки се в настоящето, поглеждайки напред и обмисляйки бъдещите ходове.

Люис и Джордино.

Те не искаха да губят и минута време, за да се видят с него. Ако Джордино беше получил отговор от седалището на НЮМА, то този отговор може би щеше да се яви като едно от многото липсващи парченца в пъзела. Четирите граници вече се бяха оформили, но средата представляваше безпорядък от разнородни елементи от неопределени и непознати величини. Злото лице на Фон Тил се хилеше от пълната бъркотия, плътно стиснатите му устни бяха изкривени от презрение. Мислите на Пит препускаха. Голямото бяло куче. Опита се да го постави на друго място в пъзела, но то не се вмести. Странно, помисли си той, кучето не съответства на предполагаемото липсващо парченце. По някаква необяснима причина Пит не можеше да постави кучето между Фон Тил и Курт Хайберт.

В този момент Люис нахълта в каютата като булдозер. Лицето му беше зачервено и потно, тънки вадички пот се стичаха по носа му към мустаците, които ги попиваха както гората дъжда.

— Е, майоре, сега не съжалявате ли, че отказахте поканата ми за вечеря?

Пит се усмихна с половин уста.

— Трябва да призная, че един-два пъти снощи наистина съжалих, задето не предпочетох вашето печено. — Той посочи превръзката си на гърдите. — Но поне другият ангажимент за вечеря ми остави спомени, които ще запазя дълго, дълго време.

Джордино се появи иззад едрата фигура на Люис и помаха с ръка на Пит.

— Виждаш ли какво става, когато те оставям да излизаш и пиянстваш сам.

Освен широката усмивка Пит забеляза и бащинска загриженост в очите на приятеля си.

— Следващия път, Ал, ще пратя теб на моето място.

Джордино се разсмя.

— О, трудно ще се навия на подобно нещо, като виждам на какво приличаш на следващата сутрин.

Люис настани огромното си телосложение на стол с лице към леглото.

— Тук направо не се диша от жега. Нямат ли климатични инсталации тия плаващи музеи?

Пит изпита леко садистично задоволство от състоянието, в което се чувстваше Люис.

— Съжалявам, полковник, но вероятно уредът е претоварен. Поръчах да донесат бира, която ще ни помогне да понесем по-леко жегата.

— В момента ще ме задоволи и чаша вода от река Ганг — измърмори Люис.

Джордино се надвеси над Пит.

— За бога, Дърк, в какво си се забъркал, след като се разделихме снощи? В радиосъобщението на Гън се споменава за някакво бясно куче.

— Ще ти разкажа, но първо трябва да си отговоря на някои въпроси. — Пит погледна към Люис. — Полковник, познавате ли Бруно фон Тил?

— Дали го познавам? Съвсем бегло. Преди време ме запознаха с него и оттогава сме се засичали няколко пъти на приеми, давани от местни сановници. Само толкова. Чувал съм обаче, че бил доста загадъчен тип.

— Случайно да знаете с какво се занимава? — попита Пит с надежда.

— Знам, че притежава малък флот. — Люис се замисли със затворени очи, после изведнъж ги отвори. — Да, „Минерва“, точно така, „Минерва лайнс“, това е наименованието на параходните му линии.

— За пръв път чувам за тях — смънка Пит.

— Ако съдя по разнебитените ръждясали корита, които изпускат пара покрай Тасос, се съмнявам дали и някой друг знае за съществуването им.

Пит присви очи.

— Кораби на Фон Тил кръстосват водите край Тасос?

Люис кимна.

— Да. Един от тях минава оттук почти всяка седмица. Те лесно могат да се забележат. Всички имат изписано по едно голямо „М“ с жълт цвят на комините им.

— А дали хвърлят котва край брега? Или пък влизат ли в док на пристанището на Лиминас?

— Не — поклати глава полковникът. — Направи ми впечатление, че всеки кораб идва от юг, заобикаля острова и поема обратно пак по курс юг.

— Без да спира?

— Е, хвърлят котва за около половин час — не повече, край носа с древните руини.

Пит стана от леглото и погледна питащо първо Джордино, после Люис.

— Това е странно.

— Защо? — попита Люис, докато си палеше цигара.

— Тасос е поне на осемстотин километра от параходните пътища на Суецкия канал — поясни бавно Пит. — Защо Фон Тил отклонява корабите си с хиляди километри?

— Не знам — вметна Джордино нетърпеливо. — И честно казано, изобщо не ме интересува. Защо не престанеш с тия празни приказки и не ни разкажеш за снощните си преживелици. Какво общо има Фон Тил със снощното ти прекарване?

Пит се протегна, мръщейки се от болки. Устата му имаше вкус на пясък и чакъл. Не помнеше някога гърлото му да е било по-сухо от сега. Къде се бави онзи хлапак с бирата? Пит мярна цигарите на Джордино и му направи знак, че иска една. Запали я и всмукна дълбоко, увеличавайки противния вкус в устата си.

Той сви рамене и се усмихна лукаво.

— Добре, ще ви разкажа всичко от самото начало, но не се притеснявайте да ме гледате, сякаш съм луд. Напълно ще ви разбера.

В задушната кабина, чиито метални стени бяха толкова нагорещени, че не можеха да се пипнат, Пит разказа за патилата си. Нищо не премълча, нито дори подозренията си, че Тери го е предала на Фон Тил. Люис кимаше замислен от време на време, но нито веднъж не го прекъсна; умът му като че ли беше някъде другаде и се връщаше само когато Пит графично описваше дадена случка. Джордино крачеше бавно насам-натам из малкото помещение, като току се подпираше някъде от лекото поклащане на кораба.

Когато Пит свърши разказа си, никой не проговори. Минаха десет секунди, двайсет, трийсет. Въздухът се овлажни още повече от потта на телата им и бързо стана тежък от дима на цигари и пури.

— Знам — заговори отново Пит с отпаднал глас, — знам, че звучи като приказка и няма никаква логика. Но точно това се случи, нищо не пропуснах.

— Да — обади се Люис, — признавам, че това, което ни разказа, звучи доста невероятно, но фактите винаги подкрепят човек. — Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и попи потното си чело. — Ти правилно си предугадил, че старият самолет ще нападне кораба, дори си знаел кога.

— Фон Тил ми намекна. Останалото беше предположение.

— Не мога да схвана странния мизансцен — обади се Джордино. — Струва ми се напълно безсмислено да се използва толкова стар биплан, за да се извади от строя „Първи опит“.

— Не съвсем — каза Пит. — Скоро на Фон Тил му е станало ясно, че саботажните му опити да провали научните операции на експедицията на НЮМА не се развиват според плана му.

— И какво го е разсърдило толкова? — поинтересува се Джордино.

— Гън се показа инат — усмихна се невесело Пит. — Въпреки всичките аварии и спънки, които сметнал за естествени, той отказал да вдигне котва и да преустанови операциите.

— И добре е сторил — вметна Люис и се изкашля, за да продължи, но Пит не му даде тази възможност.

— Фон Тил е трябвало да намери друг начин. Използването на стария аероплан е гениално хрумване. Ако беше изпратил съвременен реактивен самолет да обстрелва Брейди Фийлд, целият този ад щеше да прерасне в международен конфликт. Гръцкото правителство, руското, арабското — всички те щяха да бъдат въвлечени и островът щеше да загъмжи от военен персонал, вдигнат на крак. Не, Фон Тил се оказа умен — старият „Албатрос“ причини на нашето правителство известно притеснение и изръси ВВС е няколко милиона долара, но пък спести дипломатически скандал и въоръжен сблъсък.

— Много интересно, майоре — гласът на Люис звучеше скептично, — много интересно… и много поучително. Но бихте ли отговорили на един въпрос, който ме човърка от известно време?

— Какъв е той, сър? — За първи път Пит използваше обръщението „сър“ и го намери за доста противно.

— Какво толкова търсят тия морски дървени философи, та ни стовариха тази беля на главата?

— Риба — отвърна усмихнат Пит. — Наричана галено Тийзър. Става дума за рядък вид, смятан за жива вкаменелост. Гън ме увери, че улавянето на един екземпляр ще бъде най-голямото научно постижение на десетилетието. — В себе си Пит предположи, че малко преувеличава, но го подразни самонадеяността на Люис.

Лицето на полковника не беше приятна гледка, когато той стана треперещ от стола.

— Искате да кажете, че имам петнайсет милиона долара във вид на останки от стар самолет, разхвърляни из базата под моя лична команда, и погубена военна кариера само заради някаква си проклета риба?!

Пит положи всички усилия, за да си придаде сериозен вид.

— Да, полковник, мисля, че сте прав.

По лицето на Люис се изписа израз на пълно поражение и той заклати глава.

— Боже мой, боже мой! Не е честно, това просто не е…

Прекъсна го почукване на металната врата. Влезе стюардът с поднос, върху който имаше три кафяви бутилки.

— Изстудете още три за малко по-късно — нареди му Пит.

— Слушам, сър. — Момчето остави подноса и бързо излезе от каютата.

Джордино подаде на Люис едното шише.

— Заповядайте, полковник. Пийнете и забравете за пораженията на Брейди. Данъкоплатците така или иначе ще поемат разноските.

— А междувременно аз ще получа коронарна тромбоза — отвърна печално Люис, като седна отново и се отпусна като чучело на стола.

Пит взе изпотената бутилка и допря леденостудената й повърхност до челото си.

— И какво ще правим от тук нататък? — попита Джордино между две глътки.

Пит сви рамене.

— Още не знам. Много зависи от това какво ще намери Гън сред останките на „Албатрос“.

— Предполагаш ли нещо?

— В момента нищо.

Джордино загаси цигарата си в пепелника.

— При дадените обстоятелства бих казал, че сме доста напред в играта, особено в сравнение с вчера по това време. Благодарение на теб нашият призрак от Първата световна война е капут и сега разполагаме с улика от страна на подстрекателя на нападенията. Не ни остава нищо друго, освен да съобщим на гръцките власти да арестуват Фон Тил.

— Не го намирам за разумно — отвърна замислен Пит. — То е все едно областен прокурор да възбуди съдебно преследване на заподозрян в убийство, който няма мотив. Не, не може да няма причина, макар и невалидна в нашите очи, но достатъчна, за да причини цялата тази разруха, и ние трябва да я открием.

— Каквато и да е причината, то тя не е някакво съкровище.

Пит го погледна.

— Забравих да те питам. Адмирал Сандекър изпрати ли отговор на съобщението ти?

Джордино пусна празното си шише в кошчето за боклук.

— Дойде тази сутрин малко преди полковникът и аз да тръгнем от базата за „Първи опит“.

— Е, и? — подкани го нетърпеливо Пит.

— Адмиралът изпратил екип от десет души да се разровят из архивите. Когато приключили, и десетината излезли с едно и също заключение: никъде нямало писмени сведения за съкровище, потънало край бреговете на Тасос.

— А товар? Възможно ли е някой от потъналите кораби да е имал на борда си ценен товар?

— Не, не се споменава за нищо такова. — Джордино извади от външния си джоб лист хартия. — Секретарката на адмирала продиктува по радиовръзката имената на всички кораби, потънали край острова през последните двеста години. Списъкът не е впечатляващ.

Пит избърса щипещата солена влага от очите си.

— Прочети нещо от него.

Джордино постави листа върху коляното си и започна да чете бързо и монотонно:

— „Мистрал“, френска фрегата, потънала през 1753 година. „Клара Г“, английски кораб за транспортиране на въглища, потънал през 1856-та, „Адмирал дьо Фос“, френски броненосец, потънал през 1872-ра, „Сцила“, италиански бриг, потънал през 1876-та, „Дафни“, английска канонерска лодка…

— Мини направо от 1915-та насам — прекъсна го Пит.

— „Форшир“, британски крайцер, потопен от немската брегова артилерия през 1915-та. „Фон Шрьодер“, немски ескадрен миноносец, потопен от английски боен кораб през 1918 година…

— Не е нужно да продължаваш — прозя се Пит. — Повечето от корабите в този списък са военни. Вероятността някой от тях да е пренасял огромна сума пари в злато е минимална.

Джордино кимна.

— Както казват момчетата във Вашингтон, „няма писмени документи за потънало съкровище“.

Разговорът за съкровища породи блясък в очите на Люис и той се обади:

— Добре де, а гръцки или римски плавателни съдове? Повечето писмени сведения едва ли датират чак оттогава.

— Вярно — съгласи се Джордино. — Но, както Дърк изтъкна, Тасос е доста встрани от отъпканите морски пътища. Същото се отнася и за търговските пътища за антики.

— Но ако под краката ни има богатство — настоя Люис, — и Фон Тил го е открил, той вероятно ще го пази в тайна.

— Намирането на потънало съкровище не се преследва от закона — отбеляза Джордино и изпусна две струйки дим през ноздрите си. — Защо ще си прави труда да го крие?

— От алчност — каза Пит, — от налудничава алчност. Иска да го притежава стопроцентово, отказва да го дели с други или да плати данък на съответното правителство.

— Ами като се има предвид с какви огромни данъци облагат повечето правителства — вметна Люис, — не бих обвинил Фон Тил, ако крие находката си.

Влезе стюардът и остави още три бутилки бира. Джордино пресуши своята на един дъх и пусна празното шише до предишното в кошчето.

— Не ми харесва тая работа — въздъхна той.

— На мен също — каза Пит тихо. — Всяка логична мисъл удря на камък. Дори самият разговор за съкровище е безсмислен. Опитах се да примамя Фон Тил да признае, че търси съкровище, но дъртият хитрец не показа никакъв интерес. Че се старае да крие нещо, в това няма съмнение, но то не е потънало съкровище от милиони в злато или диаманти. — Той посочи през илюминатора към остров Тасос, който дремеше под увеличаващия се пек. — Разрешението лежи някъде там — или близо до острова, или на самия остров, или и на двете места. Ще научим повече, когато Гън извади „Албатрос“ и неговия пилот.

Джордино сплете пръсти зад тила си и наклони стола си назад на двата му крака.

— Вече сме в правото си още сега да си тръгнем и утре по това време да сме си във Вашингтон. Тъй като загадъчният дезертирал аероплан е разрушен и ние разбрахме кой е подбудителят на авариите на борда на „Първи опит“, нещата ще си дойдат на местата. Не виждам причина да оставаме повече. — Той погледна с безразличие Люис. — Сигурен съм, че, ако на Брейди Фийлд възникнат нови произшествия, господин полковникът ще може да се справи с тях.

— Не, не можете да си тръгвате! — възрази рязко Люис, плувнал в пот и дишайки тежко. — Ще се обадя на адмирал Сандекър и ще…

— Не се безпокойте, полковник — прекъсна го Гън, който беше отворил вратата безшумно и сега стоеше облегнат на напречната преграда, — майор Пит и капитан Джордино няма да напуснат чак толкова скоро Тасос.

Пит бързо се обърна и го загледа очаквателно. Лицето на Гън не издаваше капка въодушевление, само смесица от безизразност и униние. Беше лице на човек, не проявяващ интерес към нищо. Раменете на дребната му фигура бяха отпуснати от изтощение, кожата му блестеше от капчици солена вода, която се спускаше на вадички по окосмените му гърди. Носеше само черни плувни гащета и неизменните си очила с рогови рамки. Пълните четири часа под водата бяха източили всичките му сили; всеки мускул, всяка кост плачеше за отмора.

— Съжалявам, сър — продължи едва чуто Гън, — но нося лоша новина.

— За бога, Руди — възкликна Пит, — какво има? Не можахте да извадите самолета и тялото на пилота ли?

Гън сви тесните си рамене.

— Нито едното, нито другото.

— Какво тогава? — попита Пит със сериозно лице.

— По-лошо — отвърна мрачно Гън.

— Да го чуем.

Близо половин минута Гън не продума. Другите в каютата чуваха тихото поскърцване на кораба, поклащащ се върху леките вълни на Средиземно море. Устните на Гън се свиха, преди да заговори отново с отпаднал глас:

— Повярвайте ми, направихме всичко възможно. Използвахме всеки възможен трик, описан в справочника, но не можахме да открием падналия самолет — каза той и разпери безпомощно ръце. — Нямаше го, изчезнал е. Един бог знае къде.