Средиземноморският храст

1.

Майор Дърк Пит нагласи наушните слушалки върху гъстата си черна коса и бавно завъртя копчето на радиото, за да чува по-ясно приеманите сигнали. Както слушаше напрегнато, в тъмнозелените му очи проблеснаха искрици на изумление. След малко дълбока бръчка проряза челото и замръзна върху загорялата му от слънцето груба кожа.

Не че думите, пращящи по приемника, не се разбираха. Напротив, но той просто не можеше да повярва на това, което чуваше. Напрегна отново слух сред грохота на двумоторната „Каталина“ PBY. Но вместо да се усилва, гласът по радиото все повече заглъхваше. Копчето за силата на звука беше завъртяно докрай, а и Брейди Фийлд беше само на трийсетина километра от него. При тези обстоятелства гласът на диспечера би трябвало да спука тъпанчетата на Пит. Значи или има нещо нередно в захранването, или диспечерът е сериозно ранен, заключи наум Пит. Изчака още малко, после разтърси спящия до него мъж.

— Отвори очи, спящи красавецо. — Гласът му прозвуча меко, без усилие, но се чу въпреки шума от двигателите.

Капитан Ал Джордино уморено повдигна глава и звучно се прозя. Умората от седене в старата вибрираща летяща лодка в продължение на тринайсет часа се забелязваше ясно в тъмните му зачервени очи. Той изпружи ръце нагоре, изпусна въздух от едрия си гръден кош и се протегна. После се наведе напред и се вгледа в далечината през прозореца на пилотската кабина.

— Стигнахме ли вече над „Първи опит“? — измънка Джордино през нова прозявка.

— Почти. Право пред нас е остров Тасос.

— По дяволите! — изсумтя Джордино, после се захили. — Можех да поспя още десет минути. Защо ме събуди?

— Прихванах съобщение от кулата на Брейди. Летището било под въздушна атака от неидентифициран самолет.

— Не говориш сериозно, нали? — не можеше да повярва Джордино. — Сигурно е някаква шега.

— Не, не вярвам да е шега. Гласът на диспечера съвсем не звучеше преправен — отвърна Пит и задържа поглед върху водата на петнайсетина метра под фюзелажа на водосамолета. За да поддържа изострени сетивата си, през последните триста и двайсет километра той ту се спускаше, ту се издигаше.

— Май от кулата на Брейди казват истината — отбеляза Джордино, взирайки се през челното стъкло на кабината. — Погледни източната част на острова.

Двамата отправиха погледи към приближаващия се хълм, издигащ се от морето. Плажовете покрай прибоя бяха жълти и пусти, но заоблените възвишения тънеха в зеленина. Цветовете танцуваха в маранята и ярко контрастираха на ограждащата ги синева на Егейско море. В източния край на Тасос се издигаше огромен стълб дим към безветреното небе и се разширяваше във вид на гигантски спираловиден черен облак. Скоро се видяха и оранжевите пламъци в основата на дима.

Пит грабна микрофона и натисна бутона на дръжката му.

— Кула Брейди, кула Брейди, тук PBY-086. Сега е ваш ред!

Отговор не последва. Пит повтори повикването още два пъти.

— Никой ли не се обажда? — попита Джордино.

— Никой — отвърна Пит.

— Ти каза „неидентифициран самолет“. Значи е само един, така ли?

— Точно това бяха думите от кулата Брейди, преди връзката да прекъсне.

— Много странно. Защо само един самолет ще напада американска военновъздушна база?

— Кой знае! — Пит издърпа леко назад щурвала. — Сигурно е работа на някой раздразнен гръцки фермер, на когото му е дотегнало нашите реактивни самолети да подплашват козите му. Във всеки случай не е мащабна операция, иначе Вашингтон щеше да ни е уведомил досега. Ще изчакаме и ще видим. — Той разтърка очи, за да пропъди сънливостта си. — Приготви се. Ще издигна самолета, ще направя кръг над ония хълмове там и ще снижа, за да огледаме положението по-отблизо.

— Добре — Джордино събра вежди и се усмихна мрачно, — но действай предпазливо.

— Не се безпокой — засмя се Пит. — Главната цел в живота ми е да остана здрав и читав възможно най-дълго време. — Той избута ръчната газ напред и двата мотора „Прат & Уитни Уосп“ увеличиха оборотите си. Огромната „Каталина“ се издигна към слънцето, набирайки скорост за секунди, после закръжи над планините на Тасос по посока уголемяващия се облак дим.

Изведнъж в слушалките на Пит се разнесе глас, който едва не проглуши ушите му, преди той да успее да завърти копчето за гръмкостта на звука. Беше предишният глас, но много по-силен този път.

— Тук кулата Брейди. Ние сме под въздушно нападение! Повтарям: ние сме под въздушно нападение. Който ме чува, моля, отговорете! — Гласът ставаше истеричен.

Пит отговори:

— Кула Брейди, тук PBY-086. Продължавайте.

— Слава богу! Най-сетне някой ме чу — въздъхна гласът.

— Опитах се да се свържа с вас преди малко, кула Брейди, но връзката заглъхна и прекъсна.

— Бях улучен при първото нападение. Сигурно съм припаднал. Сега съм добре. — Думите се чуваха накъсано, но ясно.

— Ние сме на около шестнайсет километра на запад от вас, на височина хиляда и осемстотин метра. — Пит говореше бавно, без да повтаря. — Какво е положението ви там?

— Нямаме отбрана. Всичките ни самолети на земята са разрушени. Най-близката ни изтребителна ескадра се намира на хиляда и двеста километра оттук. Тя няма да успее да пристигне навреме. Вие можете ли да ни помогнете?

Пит поклати глава по навик.

— Не, кула Брейди. Максималната ми скорост е под сто и деветдесет възела, а освен това имам само две пушки на борда. Безсмислено е да влизам в бой с реактивен самолет.

— Моля ви, помогнете — настоя гласът. — Нападателят ни не е реактивен бомбардировач, а биплан от Първата световна война. Моля ви, помогнете.

Пит и Джордино само се спогледаха. Минаха точно десет секунди, преди Пит да поеме отново властта над сетивата си.

— Добре, кула Брейди, идваме. Но няма да е зле междувременно да идентифицирате въпросния самолет, защото в противен случай ще обречете на скръб две майчици с посребрени коси, ако на мен и втория ми пилот ни светят маслото. Край. — Пит се обърна към Джордино и заговори бързо, с каменно лице. — Иди да отвориш страничните люкове. Вземи една от двете карабини и влез в ролята на отличен стрелец.

— Не вярвам на ушите си — рече изумен Джордино.

Пит поклати глава.

— И на мен ми е трудно да го приема, но трябва да подадем ръка на онези момчета долу. А сега побързай.

— Ще побързам, но все още не мога да повярвам на ушите си.

— Не ти е работа да разсъждаваш, приятелю. — Пит леко ощипа Джордино по ръката и му хвърли кратка усмивка. — Късмет!

— Запази го за себе си. И ти кървиш не по-трудно от мен — отвърна с мрачно лице Джордино, после, измърморвайки нещо под носа си, стана от седалката на втория пилот и се запъти към вътрешността на водосамолета. Извади от висок тесен шкаф трийсеткалибрена карабина и я зареди с петнайсетпатронова пачка. Силна струя топъл въздух го блъсна в лицето и изпълни отсека, когато отвори страничните люкове. Той провери още веднъж оръжието и седна в очакване; мислите му се върнаха към едрия мъж, който пилотираше водосамолета.

Джордино се познаваше с Пит много отдавна. Двамата бяха играли заедно като момчета, бяха учили заедно в една и съща гимназия, бяха излизали заедно с момичета. Той познаваше Пит по-добре от всеки човек, в това число и жени. В известен смисъл в Пит живееха двама души, напълно различни един от друг. Единият Дърк Пит беше хладнокръвно разумен и рядко допускаше грешки, но в същото време беше весел, непретенциозен и лесно завързваше приятелства. Другият Пит пък беше на настроения, често с часове се затваряше в себе си, ставаше мълчалив и сдържан. Трябваше да има ключ, който да отключва и отваря вратата между тях двамата, но Джордино все още не бе го намерил. Знаеше обаче, че преходът от единия Дърк Пит към другия ставаше все по-често през последните години — откакто Пит бе загубил любима жена в морето, близо до Хаваите, жена, която дълбоко бе обичал.

Джордино си спомни как се промениха очите на Пит, докато разговаряше по радиото — тъмнозеленият им цвят заблестя ярко, като чу съобщението за опасност. Само веднъж беше виждал същите такива пламъчета в очите му и потръпна леко при спомена, когато погледът му попадна върху липсващия пръст на дясната му ръка. Той побърза да върне мислите си към настоящия момент и освободи предпазителя на карабината. Колкото и да беше странно, това движение го изпълни с чувство за сигурност.

В пилотската кабина обветреното лице на Пит издаваше мъжественост. Той не беше хубавец от типа на филмова звезда, ни най-малко. Жените рядко го преследваха. Обикновено се чувстваха притеснени в негово присъствие. Долавяха по някакъв начин, че той не е мъж, който задоволява женски капризи или се хваща на глупавото им кокетство. Той обичаше женската компания, обичаше да прегръща нежните им тела, но мразеше да използва хитрости и лъжи, за да прелъстява жените. Не че му липсваше подход, за да вкара някоя жена между чаршафите си; напротив, в това отношение беше дори експерт. Но не му беше присъщо да използва за целта разни номера. Затова предпочиташе прямите и открити жени, каквито обаче рядко се срещаха.

Пит отмести щурвала напред и летящата лодка заби нос към ада на Брейди Фийлд. Белите стрелки на висотомера бавно се завъртяха назад върху черната скала, регистрирайки снижаване. Той изостри наклона и двайсет и пет годишният самолет започна да вибрира. Машината не беше конструирана за високи скорости. Тя беше предназначена да събира разузнавателни данни с умерена скорост и за големи разстояния — нищо повече.

Пит беше настоял да бъде закупен този водосамолет. Това стана, след като бе прехвърлен от ВВС на работа в НЮМА по молба на директора на агенцията адмирал Джеймс Сандекър. Пит все още беше с ранг майор и според документите беше назначен безсрочно в НЮМА. Там той изпълняваше длъжността наземен офицер по сигурността, което за него не означаваше нищо друго, освен странно определение за авариен монтьор. Когато даден проект изпаднеше в необясними затруднения или ненаучни проблеми, работата на Пит беше да разплете конците и да върне операцията обратно в релсите. Тъкмо тази беше причината, поради която той бе изискал да бъде закупена летящата лодка „Каталина“ PBY. Макар и бавна, тя можеше да превозва удобно пътници и товар и което беше най-важното, да каца и излита на вода — първостепенен фактор, тъй като почти деветдесет процента от операциите на НЮМА се извършваха на километри навътре в морето.

Изведнъж цветен блясък на фона на черния облак привлече вниманието на Пит. Беше яркожълт самолет. Машината направи остър завой, което говореше за високата й маневреност, и пикира през дима. Пит намали скоростта на острия ъгъл на спускане, за да не прелети отвъд странния си неприятел. Другият самолет се появи от отсрещната страна на дима и ясно се видя как обстрелва Брейди Фийлд.

— Да пукна, ако това не е стар немски „Албатрос“! — извика високо Пит.

„Каталина“ идваше право откъм слънцето и пилотът на „Албатрос“, приковал вниманието си в разрушителната си дейност, не го виждаше. Сатанинска усмивка се разля по лицето на Пит, докато приближаваше мястото на атаката. Наруга се, задето не разполагаше с оръдия под негова команда, които да изригнат от носовата част на PBY. Натисна педалите за вертикалното кормило и се плъзна на крило, за да предостави на Джордино по-добра огнева линия. „Каталина“ напредваше, все още незабелязана от противника. В следващия миг, сред грохота на моторите, се разнесе пукотът от карабината на Джордино.

Намираха се почти над „Албатрос“, когато покритата с кожено пилотско боне глава на пилота в откритата кабина се обърна. Бяха толкова близо, че Пит видя как пилотът зяпна от почуда при вида на голямата летяща лодка, устремена към него откъм слънцето. Преследвачът стана плячка. Пилотът се съвзе бързо и рязко изви „Албатрос“, за да го отдалечи, но Джордино вече изпразваше карабината си във фюзелажа му.

Зловещата нелепа драма в затъмненото от дим небе над Брейди Фийлд премина в нова фаза, когато летящата лодка от Втората световна война зае отбранителна позиция срещу изтребителя от Първата световна война. „Каталина“ беше по-пъргава, но „Албатрос“ пък имаше предимството от две картечници и далеч по-висока степен на маневреност. „Албатрос“ беше по-малко познат от прославения си двойник „Фокер“, но беше великолепен изтребител и „работният кон“ на Германските ВВС от 1916 до 1918 година.

„Албатрос“ се изви, обърна се и се насочи право към пилотската кабина на PBY. Пит реагира бързо, като рязко дръпна лостовете за управление, за да направи лупинг с тромавата машина и се помоли крилете й да останат залепени за фюзелажа при маневрата. Той забрави за всички общоприети правила на летене — кръвта му закипя от въодушевлението от предстоящия двубой. Едва ли не чу как нитовете запукаха, когато PBY се изви по гръб. Светкавичните действия, в разрез с общоприетите, свариха противника му неподготвен и двата огнестрелни потока от жълтия самолет дори не докоснаха „Каталина“.

Тогава „Албатрос“ извърши стръмен ляв завой и пресрещна PBY. Двата самолета се приближаваха челно един срещу друг. Пит видя, че трасиращите куршуми от другия самолет профучават на около три метра под кабината му. Имаме късмет, че противникът ни е лош стрелец, помисли си той. Изпълни се обаче с неприятно чувство, когато двата самолета застанаха на една права един срещу друг. Пит изчака до последната възможна минута, преди да наклони носа на водосамолета надолу и бързо направи завой, с което спечели кратка, но благоприятна позиция спрямо „Албатрос“. Джордино отново откри огън. „Албатрос“ обаче пикира и се стрелна право към земята, измъквайки се от оловната градушка. За миг Пит го изгуби от поглед. Той рязко изви надясно и пое към небето. Но твърде късно. По-скоро чу, отколкото почувства ударите от куршумите, които се забиваха в летящата лодка. Пит предприе маневра „падащо листо“ и успешно се изплъзна от смъртоносното ужилване от страна на по-малкия самолет. Беше изплъзване на косъм.

Неравната битка продължи цели осем минути под погледите на онемелите военни на земята. Странният въздушен двубой бавно се измести на изток над бреговата ивица и там започна последният рунд.

Пит вече плуваше в пот. Ситни капчици солена течност извираха от порите на челото му и се стичаха на лъкатушещи струйки по лицето му. Противникът му беше хитър, но и Пит играеше стратегическа игра. С безкрайно търпение, изровено от някакви скрити резерви в тялото му, той се приготви и зачака подходящия момент.

„Албатрос“ се опита да се доближи зад и малко над „Каталина“. Пит поддържаше равномерна скорост и другият пилот, предчувствайки победата си, се доближи на петдесетина метра зад опашната секция. Но преди двете му картечници да затрещят, Пит намали скоростта и спусна задкрилките. Водосамолетът почти спря във въздуха. Изненадан от тази маневра, неизвестният пилот изстреля напразно куршумите си. В същото време обаче моторът му бе подложен на няколко точни прицела от карабината на Джордино. Старият модел самолет направи завой пред носа на „Каталина“ и Пит, с подобаващото уважение, което един смел мъж изпитва към друг смел мъж, видя как пилотът в откритата кабина повдигна очилата над челото си и отдаде рязко чест. После пилотът на жълтия „Албатрос“ направи завой и се отправи на запад над острова, оставяйки след себе си черна диря дим, която свидетелстваше за точната стрелба на Джордино.

„Каталина“ започна да пропада надолу, но след няколко припрени настройки на приборите за управление Пит възстанови стабилния полет на машината. После предприе стръмен завой нагоре. На височина хиляда и петстотин метра я изправи в хоризонтално положение и огледа острова и морската шир. Не видя никъде яркожълтия самолет, обозначен с малтийски кръстове. Той беше изчезнал безследно.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Пит. Жълтият „Албатрос“ му се бе сторил познат. Изпита чувството, че забравен призрак от миналото се беше върнал да го преследва. Но неприятното усещане премина тъй бързо, както се бе появило, и той изпусна дълбока въздишка, когато напрежението го отпусна и на негово място се настани облекчението.

— Е, кога ще си получа медала за стрелбата? — подхвърли Джордино от вратата на кабината; беше ухилен до уши въпреки огромната рана в скалпа му. Кръвта се оттичаше по дясната страна на лицето му и багреше яката на ризата му.

— Като се приземим, ще те почерпя едно питие вместо медал — отвърна Пит, без да се обръща.

Джордино се настани на седалката до него.

— Чувствам се като току-що слязъл от влакче на ужасите.

Пит не можа да сдържи усмивката си, но не каза нищо, само се отпусна и облегна назад. После извърна глава и присви очи, като видя лицето на Джордино.

— Какво ти се е случило? Да не си прострелян?

Джордино направи престорено скръбна физиономия.

— Кой ти е казал, че можеш да правиш лупинг с PBY?

— Ами моментът го наложи — отвърна Пит с весели пламъчета в очите.

— Следващия път предупреждавай пътниците. Аз заподскачах като баскетболна топка по пода на главната кабина.

— В какво си удари главата?

— Нужно ли е да питаш?

— Кажи де.

Джордино изведнъж се раздразни.

— Ако искаш точно да знаеш, ударих се в дръжката на вратата на тоалетната.

Пит като че ли онемя за момент, после тръсна глава назад и избухна в смях, който прозвуча толкова заразително, че и Джордино прихна след него. Общият звук отекна в пилотската кабина и заглуши шума от моторите. Близо трийсет секунди минаха, преди веселието им да премине и даде превес на сериозността на настоящото положение.

Умът на Пит беше бистър, но умората бавно започваше да го наляга. Дългите часове във въздуха и напрежението от скорошната битка започнаха да се просмукват в тялото му като сковаваща влажна мъгла. Той си помисли за приятния дъх на сапун под студен душ и свежестта на чисти чаршафи. Погледна през прозореца на кабината към Брейди Фийлд и се сети, че първоначалната му крайна цел беше „Първи опит“, но някакво смътно предчувствие, или може би закъсняла преценка, го накара да промени решението си.

— Вместо да се приводним до „Първи опит“, мисля, че ще е най-добре да кацнем на Брейди Фийлд. Имам неприятното чувство, че фюзелажът ни е надупчен с няколко куршума.

— Разумно предложение — съгласи се Джордино. — Нямам никакво настроение да скачам с парашут.

Голямата летяща лодка извърши последния си заход и се приготви за кацане на осеяната със самолетни останки писта. Колесникът тупна върху нагорещения асфалт и силният звук на свиреща гума сигнализира за приземяването.

Пит заобиколи пламъците и зарулира към далечния край на плаца. Когато „Каталина“ спря да се движи, той изключи моторите и сребристите витла постепенно спряха да се въртят и заблестяха на слънцето. Пит и Джордино останаха за миг неподвижно на местата си, наслаждавайки се на първата приятна тишина, която обгърна кабината след тринайсет часа непрекъснат шум и вибрации.

Пит отвори прозореца си и разсеяно загледа как огнеборците на базата се бореха с огнения ад. По целия плац се извиваха маркучи и приличаха на пътища на топографска карта. Пламъците на реактивните самолети F-105 бяха потушени, но единият от каргомастерите С-133 продължаваше да гори.

— Я виж там — посочи Джордино.

Пит се наведе над командното табло и погледна през прозореца на Джордино. Един голям син автомобил комби на ВВС се приближаваше по плаца към PBY. В колата имаше няколко офицера, а зад нея, като сюрия ловджийски кучета, с радостни викове подтичваха трийсет-четирийсет редници и сержанти.

— Това наричам аз комитет от весели посрещачи — отбеляза Пит, усмихнат до уши.

Джордино започна да бърше кървящата си рана с носна кърпа. Когато кърпата се напои с кръв, той я сви на топка и я метна през прозореца. Погледът му се отмести към близкото крайбрежие и той потъна в мисли за момент. Накрая се обърна към Пит.

— Предполагам, съзнаваш какъв късмет извадихме, че седим сега тук.

— Да, съзнавам — отвърна сковано Пит. — На няколко пъти ми мина през ума, че нашият призрак ще ни спипа.

— Ще ми се да разбера кой беше той и за какво му беше цялата тази разруха.

Лицето на Пит доби замислено изражение.

— Единствената улика е жълтата боя на „Албатрос“.

Джордино погледна питащо приятеля си.

— Какво значение може да има цветът на онази стара летяща трошка?

— Ако си учил добре история на авиацията — отвърна Пит с добродушен сарказъм, — би трябвало да си спомниш, че германските пилоти от времето на Първата световна война са боядисвали самолетите си със свои индивидуални цветове, някои от тях доста необичайни.

— Остави урока по история за по-късно — изръмжа Джордино. — В момента искам само да се измъкна от тази задушна кабина и да надигна питието, което обеща да ме черпиш. — Той стана от седалката и тръгна да слиза.

Синият автомобил спря до голямата сребриста летяща лодка и четирите му врати се отвориха едновременно. Пътниците му скочиха навън с възгласи и започнаха да удрят алуминиевата врата на самолета. След тях тълпата от редници и сержанти наобиколиха самолета, помахвайки и викайки радостно към пилотската кабина.

Пит остана седнал и им помаха в отговор. Тялото му беше уморено и сковано, но умът му все още работеше на пълни обороти. В съзнанието му изплува едно заглавие и накрая той го изрече на глас:

— „Ястребът от Македония“.

Джордино се спря на вратата и се обърна.

— Какво каза?

— А, нищо — рече Пит и изпусна дълга, шумна въздишка. — Хайде, ела да те почерпя едно питие.