Средиземноморският храст

18.

Оръжие изгърмя, но не беше острият гръм на лугер, а тежък оглушителен гръм от голям четирийсет и пет калибров автоматичен колт. Дариус извика от болка, а лугерът изхвръкна от ръката му и цопна във водата. Джордино, облечен с униформа, два пъти по-голяма за ръста му, сковано скочи от дока на палубата на подводницата и пъхна колта в ухото на Фон Тил. После се обърна да се възхити на чудесната си стрелба.

— Абе, какво знаеш ти! Аз дори се сетих да сваля предпазителя!

— Браво на теб! — каза Пит. — И Ерол Флин не би могъл да се появи по-драматично.

С лица, изразяващи пълно объркване и неразбиране, Фон Тил и Дариус замръзнаха на местата си. Горещите лъчи на прожекторите пронизваха мъглата, като я заличаваха напълно и охранителите върху скалната тераса видяха, че на палубата на подводницата става нещо напълно неочаквано. Като с едно дръпване на конец петимата мъже вдигнаха едновременно картечните си пистолети и се прицелиха право в Пит.

— Махнете си пръстите от спусъците — прогърмя гласът на Джордино сред каменните стени. — А сте гръмнали майор Пит, а съм разплискал мозъка на шефа ви по половината път до Атина! Само един изстрел от ваша страна, и до един сте мъртви! Не се шегувам, във вас са насочени още оръжия — погледнете в тунела.

Ако имаше нещо в камерата, чийто запас надвишаваше необходимостта от него, това беше картечният пистолет. Още десет такива се намираха в ръцете на най-суровите мъже, които бе виждал Пит. Те се бяха групирали в свободна формация покрай входа на тунела — четирима, легнали по очи, трима, приклекнали на коляно и трима — прави. Пит трябваше да напрегне поглед, за да ги види по-ясно; черно-кафявите им камуфлажни полеви облекла се сливаха напълно с мрака. Единствено светлокафявите им барети — отличителният белег на елитна част — издаваше присъствието им.

Джордино продължи:

— А сега, моля, насочете вниманието си към подводницата зад гърба ми.

Не беше точно камъчето, преобърнало колата, а страшната на вид картечница в ръцете на сатанински захиления полковник Зино, застанал на командната рубка на японската подводница, която пречупи желанието на телохранителите да се впуснат в битка. Те бавно свалиха оръжията си и вдигнаха ръце — всички с изключение на един, който се поколеба и плати скъпо за това.

Зино натисна спусъка и два куршума излетяха от цевта с едно кратко натискане на спусъка. Неразумният злочест охранител се свлече безшумно на земята и се прекатури във водата, обагряйки ярката кобалтовосиня повърхност с уголемяващ се облак кръв.

— А сега тръгнете, без да тичате, към най-близкия изход с ръце, събрани зад тила — нареди с нехаен тон Джордино.

Пит, по чието уморено лице бе изписана и пробождащата го болка в крака, се обърна към Джордино.

— Много точно си изчислил навременното ти появяване.

— Столицата на Италия не е била изградена за двайсет и четири часа — отвърна приятелят му надуто. — Никак не беше лесно да доплувам до брега, да намеря Закинтус, Зино и пръснатата им група от командоси и да ги прекарам през онзи гаден лабиринт.

— Затрудни ли се с напътствията ми?

— Не, никак. Асансьорната шахта беше точно там, където ми я описа.

Фон Тил се доближи до Пит, пронизвайки го с леден поглед.

— Кой ви каза за асансьора?

— Никой — отвърна троснато Пит. — Докато бродех из лабиринта, случайно свърнах по един страничен коридор, който се задънваше във вентилационна шахта. Чух шум от генератори. Разбрах какво е предназначението им, след като се уверих за съществуването на морската пещера. Вилата ти се намира почти на вертикална линия над крайбрежните скали. Подземен асансьор може да служи единствено за тайно влизане от вилата в пещерата. Шахтата, пещерата и коридорите са били направени за контрабандно пренасяне на стоки още преди две хиляди години от финикийците.

— Я чакай — прекъсна го Джордино. — Да не искаш да кажеш, че някой е пренасял контрабанда оттук още преди Христа?

— Явно, че не си си научил урока — усмихна се Пит. — Ако беше прочел брошурата, която Зино ни връчи, преди да започнем обиколката на развалините, щеше да узнаеш, че първоначално остров Тасос е бил населяван от финикийци, които са търсели на него златни и сребърни залежи. Тунелите и шахтите са част от древна мина. Накрая тя била изчерпана и изоставена. Гърците я открили след неколкостотин години и решили, че това е някакъв тайнствен лабиринт, построен от боговете.

Движение по палубата привлече вниманието на Пит и той отмести поглед натам.

Беше Закинтус, който се появи незнайно откъде, спря се и изгледа продължително Пит. Накрая попита:

— Как е кракът ти?

Пит сви рамене.

— Може би ще ме боли, когато барометърът спадне, но иначе няма да се отрази зле на половия ми живот.

— Полковник Зино изпрати двама от хората си да донесат носилка. Трябва да дойдат всеки момент.

— Успя ли да чуеш нещо от нашия задълбочен разговор?

Закинтус кимна.

— Дума не пропуснах. Тук акустиката може да съперничи на тази в Карнеги Хол.

— Вие никога няма да можете да докажете нещо от всичко това — обади се Фон Тил с презрение в гласа; устните му бяха извити в подигравателна усмивка, но в очите му се долавяше израз на отчаяние.

— Вече казах, че не ми трябва да доказвам каквото и да било — отвърна с уморен глас Пит. — В момента четирима следователи, разследващи военнопрестъпници, пътуват със самолет от Германия за тук, със съдействието на Американските военновъздушни сили, които с радост им подадоха ръка след твоите малки фойерверки над Брейди Фийлд. Всеки от четиримата е специалист в работата си. Те са запознати с всеки трик, използван за промяна на самоличността — пластична хирургия, преправени глас и възраст. Нищо не може да ги заблуди. Опасявам се, че това ще бъде краят на пътуването ти, адмирале.

— Аз съм гръцки гражданин — възрази безочливо Фон Тил. — Те нямат право да ме върнат в Германия.

— Я престани с този маскарад — сряза го Пит. — Фон Тил е бил гръцки гражданин, а не ти. Полковник Зино, ще обясните ли на адмирала нещата от живота?

— С най-голямо удоволствие, майоре. — Зино беше слязъл от командната рубка на японската подводница и сега стоеше до Закинтус, беше се ухилил до уши под рошавите си мустаци и гледаше презрително германеца. — Ние гледаме сериозно на всеки, който е влязъл незаконно в страната ни и никак не обичаме да сме домакини на издирван военен престъпник. Ако вие наистина сте адмирал Ерих Хайберт, както твърди майор Пит, лично аз ще се погрижа да ви предам в ръцете на следователите и да ви кача на първия самолет за Германия и на бесилото.

— Напълно справедлив и удобен завършек — добави бавно Закинтус. — Това ще спести на данъкоплатците разноските по дълъг процес за незаконно пренасяне на наркотици. Макар че, от друга страна, ние губим възможност да заловим половината от пласьорите на незаконната дрога в Северна Америка.

— Нима забрави, че изкушението създава крадеца? — усмихна се Пит.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Проста аритметика, Зак. Вече знаеш как и къде ще стане разтоварването на хероина. Ще бъде много лесно да превземеш „Куин Джокаста“, да изолираш екипажа му и да доставиш стоката лично. Сигурен съм, че можеш да пуснеш пружината на капана си в консервната фабрика в Галвестън.

— Да — каза с разбиране инспекторът, — наистина, това може и да стане. При условие обаче, че час по-скоро намеря екипаж, който да управлява кораба и подводницата.

— Средиземноморски десети флот — предложи Пит. — Използвай влиянието си и поискай спешно екипаж от нашия флот. Те могат да го докарат по въздуха до Брейди Фийлд. Това няма да забави „Куин Джокаста“ с повече от пет-шест часа. Ако насилиш старото корито, можеш да наваксаш до ден и половина.

Закинтус погледна Пит със смесица от любопитство и възхищение.

— Ти нищо не пропускаш да огледаш, а?

Пит сви рамене, сдържайки усмивката си.

— Старая се.

— Има още едно нещо, което искам да ми обясниш.

— Кажи го.

— Как разбра, че Дариус е информатор?

— Надуших нещо гнило, когато претърсвах „Куин Артемиша“. Предавателят в радиорубката беше оставен на същата честота, на каквато беше и радиото в твоя кабинет. Тогава не обърнах особено внимание. Полето се стесни, след като доплувах до брега и се срещнах с Джордино. Той ми каза, че през цялото време между пристигането и отплаването на „Куин Артемиша“ Дариус не се бил отлепял от радиото ти. И докато ти и Зино сте преследвали празни мечти, като сте наблюдавали вилата и сте се сражавали с комарите, Дариус спокойно си е отпивал от метаксата и е уведомявал Хайберт за всяка ваша стъпка. Затова бях сам на кораба. Целият екипаж е бил долу, под кораба, за да освобождава подводницата. Капитанът не си е направил труда да остави наблюдател, тъй като Дариус го е уверявал, че наоколо е чисто. Онова, което Дариус не е знаел обаче и което и ти не знаеше, е, че аз възнамерявах да огледам кораба откъм водата. Ти не заподозря нищо, когато двамата с Джордино си предложихме услугите да наблюдаваме кораба от брега. Едва когато в последната минута забелязах, че на борда на „Куин Артемиша“ няма и следа от екипажа, реших да се промъкна тайно на борда. Извинявай, че не съгласувах действията си с теб, но бях сигурен, че ще вдигнеш врява до небето само и само да ме спреш.

— Напротив, аз ти дължа извинение — рече Закинтус. — Заслужавам наградата за тъпака на годината. Божичко, как можах да съм толкова сляп! Трябваше да предположа, че има нещо съмнително в това, че Дариус все не можеше да улови съобщения между минаващ кораб на „Минерва“ и вилата.

— Можех да изразя подозренията си пред теб още тази сутрин — каза Пит, — но едва ли щеше да е подходящо времето и мястото за това, особено в присъствието на Дариус. И второ, без стопроцентово доказателство за него, сериозно се съмнявах, че ти или Зино щяхте да повярвате на обвиненията ми.

— Напълно си прав — призна Закинтус. — Но я ми кажи, къде научи за „Куин Джокаста“?

— Военновъздушните сили имат странен навик, когато дават под наем своите превозни средства — рано или късно си ги искат обратно. След като Джордино и аз ви оставихме, се отбихме в Брейди Фийлд, за да върнем пикапа в автомобилния парк. Там ни чакаше полковник Люис. Именно от него научих за „Куин Джокаста“. Един от сутрешните му патрули забелязал кораба да плава на север към Тасос. Следващата стъпка беше да попитам един от агентите на „Минерва лайнс“ в Атина за корабния товар и крайната цел на кораба. Отговорът му добави интересно съвпадение. Не само че два кораба на „Минерва“ са минали покрай вилата през дванайсет часа един от друг, но и на двата крайното им пристанище е било в Съединените щати. Картината започна да се оформя — Фон Тил, или по-точно Хайберт, е смятал да прехвърли подводницата и хероина от „Куин Артемиша“ на „Куин Джокаста“.

— Трябваше да ме посветиш в тайната си — вметна Закинтус с нескрита горчивина в гласа. — Бях на косъм да затворя Джордино, когато нахълта в кабинета ми и настоя аз, заедно със Зино и хората му да го последваме в лабиринта.

Пит огледа лицето му — то беше навъсено.

— Да, аз го бях обмислил така — призна той. — Но реших, че колкото по-малко знае всеки засегнат, толкова по-малка ще е вероятността Дариус да заподозре нещо. Освен това нарочно държах в неведение младата жена на борда, защото беше от особено значение нейните съобщения до твоя кабинет за плановете ми да претърся кораба да звучат правдоподобно, когато Дариус ги прехване. Вярно, признавам, че действията ми бяха прикрити, но причините — съвсем основателни.

— Да не повярва човек, че най-добрите следователи на Управлението бяха засенчени от един аматьор! — Сега Закинтус се усмихна и усмивката му изтри язвителността в думите му. — Но си струваше, много си струваше.

Пит се почувства дълбоко облекчен. Не искаше да прави Закинтус свой враг. Той се обърна към Фон Тил. Старият германец го гледаше с презрение, което далеч надхвърляше нормалната омраза. Пит на свой ред изпита към него само погнуса. Заговори тихо, но леденият му глас достигна до всички кътчета на пещерата.

— Заслужаваш да умреш стотици хиляди пъти, за да платиш за всеки живот, който си отнел, старче. Повечето хора се раждат и умират, без да убият някого, но твоят списък е безкраен — от безпомощните пленници, които си обрекъл на смърт в студените води на Северно море, до ученичките, които си продавал като робини за вертепите на Казабланка. Каква ирония, че човек, принудил толкова много хора да умрат в агония, също ще умре в адски мъки. Съжалявам единствено, че няма да съм там, за да видя как се разтяга врата ти, Хайберт, да видя как се гърчи и подскача съсухреното ти тяло, когато увисне на въжето. Казват, че шокът изпразвал мехура и червата. Това е подходящ край за теб, старче. Да бъдеш хвърлен в необозначен гроб на бедняк, за да гниеш цяла вечност в собствената си мръсотия.

Мънкайки несвързани думи, с изкривено от сляпа ярост лице и напълно забравил за заобикалящите го оръжия на жандармерията, Фон Тил се нахвърли върху Пит. Това беше налудничав жест на изпаднал в истерия човек. Но четирийсет и пет калибровото оръжие на Джордино се стовари с всичка сила по тила му, преди онзи да направи втората си крачка. Германецът се строполи на палубата като чувал с картофи и застина като мъртъв. Джордино дори не го удостои с поглед, докато прибираше пистолета си в кобура.

— Доста силно го цапардоса — смъмри го Закинтус.

— Паразитите не умират лесно — отвърна бездушно Джордино, — особено твар като този.

Дариус нито бе помръднал, нито бе отронил дума, откакто Джордино го простреля. Всеки друг би притиснал ранената си и кървяща ръка, но не и Дариус. Огромният звяр бе отпуснал ръката си настрани и дори не поглеждаше как кръвта му се стича върху палубата на подводницата. Изражението на лицето му напомни на Пит за една наскоро затворена в клетка горила, която бе видял веднъж в зоологическата градина в Сан Диего — противно, безформено чудовище, което не можеше да схване значението на решетъчните стени и странните на вид животни отвъд тях, които наблюдаваха всяко негово движение. Пит всъщност беше доволен, че поне петима от жандармеристите на Зино бяха насочили оръжията си в студените черни очи на Дариус.

Той кимна към Дариус.

— Какво го чака него?

— Процес по бързата процедура — отвърна Закинтус. — После командата за извършване на екзекуцията…

— Процес няма да има — намеси се Зино. — Жандармерията никога няма да допусне предател в редиците си. — Гласът му беше сериозен, но очите му гледаха тъжно. — Капитан Дариус загина при изпълнение на служебния си дълг.

Пещерата изведнъж притихна. Пит, Закинтус и Джордино си размениха изумени погледи, като чуха, че Зино употреби минало време.

Дариус не каза нищо. Лицето му беше лишено от всякакви чувства или страх. Той като че ли се бе оставил на съдбата, която изключваше и най-малката искра на надежда. Много бавно и внимателно, като човек, който не е помирисвал възглавница дни наред, той слезе от подводницата на дока и застана пред Зино с наведена глава.

— На практика те познавам от толкова много години — заговори Зино с уморен глас. — А излиза, че изобщо не съм те познавал. Един бог знае защо стана такъв. Жалко, че жандармерията изгуби един толкова способен човек… — Зино замълча, търсейки още думи, но не можа да измисли какво повече да каже и много внимателно, дори някак добросъвестно, извади пълнителя на пистолета си и махна всички патрони освен един. Пъхна пълнителя обратно на мястото си и подаде оръжието на Дариус.

Кимайки, сякаш в знак на тайно разбиране, Дариус потърси някакъв знак в очите на Зино, но такъв не дойде и той пое оръжието, обърна се бавно към тунела и закрачи сковано по дока.

— Без довиждане, без съжаление, без дори ругатня — вметна недоумяващият Джордино. — Просто ей така си тръгва и си пръсва мозъка. Обзалагам се, че ще се опита да избяга.

— Животът му е свършил в мига, когато е станал предател — рече тихо Зино. — Дариус го е знаел тогава, знае го и сега. Ранна смърт е била неговата орис още когато се е пръкнал. От нея не може да избяга човек. Ще поговори пет минути с Бога, за да подготви душата си и ще натисне спусъка.

Джордино гледаше как Дариус се слива с тъмнината на тунела и не каза нищо повече. Последните думи на Зино разпръснаха всички съмнения за намеренията на Дариус. До края на дните си Джордино нямаше да разбере как е възможно човек да се прости с живота си толкова безмълвно, без да зададе поне един въпрос.

Той се обърна към Пит.

— Губим си времето, а то е пари. Гън сигурно вече е припаднал от притеснение, питайки се какво ли се е случило с неговите научни работници.

— И ще е напълно прав. — Гласът беше на Найт, който бе излязъл от трюма и се усмихваше плахо. — Напоследък рядко се среща висок интелект.

— Ох, ти ли си, дървен философ такъв! — изпъшка Джордино. — Е, какво откри науката?

Въпреки болките в крака си, Пит избухна в смях.

— Може би ще прихванеш част от интелекта на Найт, докато придружаваш него и другите дървени философи до „Първи опит“. Ще те държа отговорен за благополучното им качване на борда.

— И това ми било признателност! — въздъхна тежко Джордино. — След всичко, което направих за теб.

— По-добре е първо да дадеш, а после да вземеш — опита да го утеши Пит. — Хайде, да те няма! И ако смяташ да плуваш през подводните тунели, ще трябва и ти, и другите да си вземете водолазните принадлежности от дъното.

Удсън се измъкна от трюма и тръгна към Пит.

— Може би ще е добре да остана с вас, майоре, заради крака ви.

— Не, благодаря — отвърна Пит, леко изненадан от искрената загриженост в погледа на иначе безизразното лице на Удсън. — Добре съм. Зак ще ме закара в някоя болница, пълна със сладострастни медицински сестри, нали, Зак?

— Съжалявам — усмихна се инспекторът, — но на острова единствено базовата болница в Брейди Фийлд разполага със сносни средства за запушване на дупки от куршуми.

Мъжете с носилката дойдоха и веднага настаниха Пит на нея.

— О! — възкликна Пит. — Поне ще пътувам в първа класа — и се надигна. — По дяволите! Щях да забравя. Къде е Спенсър?

— Тук съм, майоре. — Червенобрадият морски биолог пристъпи напред иззад Удсън. — Какво мога да направя за вас?

— Предайте моите поздравления на командир Гън и му връчете един подарък от мен.

Спенсър леко пребледня, като видя в какво състояние е кракът на Пит.

— Считайте го за сторено.

Пит се обърна на едната си страна и се подпря на лакът.

— Във външната пещера на дълбочина шест метра има няколко малки пукнатини в основата на северната стена. Едната е запушена с плосък камък. Ако още не е успял да се измъкне, ще намерите вътре един Тийзър.

— Тийзър? — възкликна от изненада Спенсър. — Сериозно ли говорите, майоре?

— Аз ли няма да позная един Тийзър, като го видя! — пошегува се Пит. — Само внимавайте да не го изпуснете.

Спенсър подсвирна дълго с уста.

— Добре че сте го разпознали. Вече си мислех, че такова създание не съществува. — Той млъкна и потъна в мисли. — Господи, няма да посмея да го пробода с харпуна. Ех, да имах рибарска мрежа!

— Има само един начин да се улови един Тийзър — отвърна захилен Пит. — Да го сграбчиш за перката.

Болката му бе отминала. Пит имаше чувството, че кракът му вече не е част от него. Лъчите на прожекторите се събраха в едно размазано петно и пареха очите му. Всичко наоколо забави ритъм, гласовете започнаха да заглъхват. После мъжете го вдигнаха на носилката и закрачиха така, сякаш газеха в лепило. Той повдигна глава за последен път този ден.

— Зак, още една молба. — Гласът на Пит бе спаднал до шепот. — Как е истинското име на жената?

Зак го погледна и се усмихна с очи.

— Ейми.

— Ейми… — повтори Пит. — Не съм познавал жена на име Ейми досега. — Той се отпусна в носилката и затвори очи. Последното нещо, което запомни, преди мекото було на мрака да го обгърне, беше звукът на един-единствен изстрел, който долетя някъде от дълбините на лабиринта.