Средиземноморският храст

13.

Фосфоресциращата пяна около старовремския прав нос на „Куин Артемиша“ постепенно намаля и се стопи, когато допотопният кораб бавно загуби ход и спря. Котвата издрънча надолу в дълбоката десет фатома3 вода, навигационните светлини изгаснаха и оставиха черен силует върху още по-черното море. „Куин Артемиша“ сякаш никога не го е имало.

На около шейсет метра встрани малък дървен сандък се поклащаше лениво върху вълните. Беше най-обикновен сандък, един от хилядите изхвърлени зад борда празни сандъци, които плаваха по всички морета и водни пътища в света. За страничния наблюдател той приличаше на плавей; дори стрелката към шаблонния надпис „ДА СЕ ДЪРЖИ ИЗПРАВЕН“ сочеше противоположната посока — право към морското дъно. Едно нещо обаче правеше този сандък по-различен — той не беше празен.

Вероятно има и по-удобен начин — помисли си намиращият се в сандъка Пит, когато една вълна се разби над главата му, — но поне така имам много по-добър изглед, отколкото, ако зората ме завари да плувам на открито. Без да иска погълна солена вода и той я изкашля. После наду леко с уста леководолазната си спасителна жилетка, за да увеличи плавателността си и отново погледна към кораба през една назъбена дупка на сандъка.

„Куин Артемиша“ лежеше смълчан; единствено тихото жужене на генераторите и плясъкът на разбиващите се в корпуса му вълни издаваха присъствието му. Полека-лека звуците заглъхнаха и корабът стана част от тишината. Пит продължи да се ослушва още дълго време, но не долови никакви други звуци от клатушкащия се наблюдателен пост. Не се чуваха стъпки по стоманената палуба, нито мъжки гласове, издаващи команди, нито пък дрънчене на машини, управлявани от човешка ръка — нищо. Тишината беше пълна и извънредно озадачаваща. Все едно че виждаше призрачен кораб с призрачен екипаж.

Дясната котва беше спусната и Пит се оттласна със сандъка натам. Лекият бриз и приливът действаха в негова полза и след малко сандъкът се удари безшумно в котвената верига. Тогава той бързо свали дихателния си апарат „US Divers“ и завърза ремъците му за едно от големите звена на веригата. После, използвайки единичния маркуч за сгъстен въздух като въже, навърви на него плавниците, маската и шнорхела си и ги остави да се полюшват под повърхността.

Пит се хвана за котвената верига, чиито безкрайно много звена се загубваха в мрачните дълбини, и се изпълни с чувството, че му предстои да се катери по стебло на фасул. Помисли си за Тери, която сега спеше в удобното легло в една от каютите на „Първи опит“. Помисли си за меката кожа на тялото й и се запита какво, по дяволите, прави той тук.

Тери също бе задавала въпроси, но от по-различно естество.

„Защо ме доведе на този кораб? Не мога да се появя в този вид пред хората на борда“ — и беше повдигнала прозрачния си халат над бедрото.

„О, защо не? — беше се засмял Пит. — Вероятно това ще е най-сексуалната гледка, която учените на борда са виждали през последните години.“ „Ами чичо Бруно?“ „Кажи му, че отиваш на пазар на континента. И му напомни, че вече си над двайсет и една години.“ „Ами да, всъщност ще е много забавно да се покажа непокорна — беше отвърнала тя през кикот. — Ще бъде истинско романтично приключение, като във филмите.“ „От една страна, това е точно така“ — беше й казал Пит, с надеждата тя наистина да приеме по този начин нещата. И се бе оказал прав.

Сега той започна да се катери по веригата като полинезийски туземец по палмово дърво. Скоро стигна клюза и погледна над леерното ограждане. Ослуша се и се вгледа за някакво движение в мрака. Жива душа не се виждаше. Носовата палуба беше пуста.

Той се прехвърли на палубата, приклекна и продължи безшумно към фокмачтата. Потъналият в мрак кораб беше истински благодат. Защото ако лампите за товарните отделения светеха, средните секции и носовата палуба щяха да са облени от ярка светлина — неблагоприятно обстоятелство за тайно промъкване в кораба. Пит беше благодарен също, че тъмнината пречеше мокрите му следи по палубата да бъдат забелязани. Той отново спря и се ослуша за шумове или движение, но наоколо беше съвършено тихо. Имаше обаче нещо около кораба, което безпокоеше подсъзнанието на Пит, но той не можеше да определи какво е. Все още му се изплъзваше.

Наведе се, извади водолазния си нож от ножницата и тръгна към кърмата, държейки острието от неръждаема стомана на сантиметри пред себе си.

След малко, изненадващо пред него съвсем ясно се открои командният мостик и доколкото можеше да види, там също нямаше никого. Той се сля с тъмнината и се качи безшумно по металните стъпала на мостика. Кормилната рубка беше тъмна и безлюдна. Ръкохватките на щурвала стърчаха самотни, а компасната месингова колонка стоеше изправена като ням караул. Пит не можа да види надписа върху телеграфа, но по положението на стрелките разбра, че последната команда е била СТОП МАШИНИ. На слабата светлина от звездите той различи рафт под перваза на левия прозорец, и заопипва с пръсти съдържанието му: лампа „Алдис“, сигнален пистолет, сигнални ракети. После щастието му се усмихна. Ръката му докосна познатата цилиндрична форма на фенерче. Той свали банските си гащета и обви с тях стъклото дотолкова, че да намали до минимум светлината на фенерчето. Тогава започна да оглежда със слабия светлинен лъч всеки сантиметър от рубката — пода, напречните прегради, апаратурата. Светеше единствено мъничката сигнална лампа на пулта за управление.

Перденцата в помещението за навигационни карти в дъното на кормилната рубка бяха спуснати. Не си бе представял, че може да съществува някъде толкова подредено помещение за навигационни карти. Пит пъхна обратно водолазния си нож в ножницата, подпря фенерчето върху екземпляр на „Морски алманах“ и огледа маркировките върху картите. Линиите съвпадаха напълно с познатия курс на „Куин Артемиша“ от Шанхай дотук. Направи му впечатление, че нямаше грешки или изтрити места при нанасянето на компасните корекции. Всичко беше безупречно, очебийно безупречно.

Корабният дневник беше отворен на страницата с последно нанесените данни: 03:52 часа — пеленг към фара на Брейди Фийлд 312 градуса на приблизително осем морски мили; вятър югозападен, 2 възела. Бог да пази „Минерва“. Часът показваше, че вписването на данните е станало по-малко от час преди Пит да е заплувал насам от брега. Но къде е екипажът? Нямаше и следа от наблюдател, спасителните лодки бяха на местата си. Да се изостави напълно един кораб му се струваше нелепо, странно.

Пит чувстваше устата си суха, а езикът му беше като гумена гъба. В главата му сякаш биеше чук и притъпяваше мисловната му дейност. Той напусна кормилната рубка, като тихо затвори вратата след себе си, и по един тесен коридор тръгна към капитанската каюта. Вратата й беше открехната. Той я побутна леко навътре и пристъпи безшумно в металната кабина.

Филмов декор — точно на това му заприлича помещението. Всичко беше чисто и подредено и поставено точно където е мястото му. На отсрещната напречна преграда висеше аматьорска маслена картина, изобразяваща „Куин Артемиша“ в цялото й спокойно великолепие. Пит потръпна при вида на цветовете — корабът плаваше по кървавочервено море. Картината беше подписана в долния десен ъгъл с името София Ремик. Върху писалището имаше обичайната снимка в евтина метална рамка, от която гледаше кръглолика матрона. Посвещението на снимката гласеше: „На капитана на моето сърце от неговата любяща съпруга“. Подпис нямаше, но очевидно беше писано от същата ръка, нарисувала и картината. До снимката върху иначе празния плот на писалището прилежно поставена в чист пепелник, лежеше лула. Пит я взе и помириса почернялата й чашка; не бе пушено с нея от месеци. Нищо наоколо не изглеждаше да е било ползвано или пипано. Беше като музей без прах, като къща без миризма. И като самия кораб — тихо като в гробище.

Той излезе, затвори и тази врата след себе си и едва ли не му се прииска някой странен глас да извика: „Кой е там?“ или „Какво правите тук?“. От пълното спокойствие потта му се вледени. Започнаха да му се привиждат неясни фигури в тъмните ъгли. Сърцето му биеше учестено. Вероятно за не повече от десет секунди той остана на място, без мускул по тялото му да трепне, насилвайки се да възстанови контрола над съзнанието си.

Скоро ще се съмне, помисли си той, трябва да побързам. И се затича по левия коридор, без повече да се старае да се промъква крадешком. Спря се пред следващата каюта и отвори вратата й. И тя беше малка. Един бърз поглед му разкри същото положение като в капитанската каюта. Стигна до радиорубката и влезе вътре. Предавателят беше топъл и със зададена на ултракъси вълни честота, но радистът подозрително отсъстваше. Пит затвори вратата и продължи по пътя си.

Стълбите, левите и десните коридори — всички те като че ли се сливаха в един дълъг, черен подземен тунел. Бяха нужни усилия, за да не загуби човек чувството за посоката си в този лабиринт. Един гол мъж, само по леководолазна спасителна жилетка, в мрачен кошмар от сива боя и метални стени. Той се препъна в едно стъпало и падна, като удари пищяла си и от болка изпусна фенерчето — всичко това беше придружено с една ругатня.

Стъклото на фенерчето, паднало върху твърдата палуба, се разби и лампата угасна. Той залази на четири крака и ругаейки под носа си, започна да го търси. След мъчително дълги секунди ръцете му напипаха алуминиевия кожух. Счупените стъкла изтракаха зловещо под плата на банските му гащета. Той го вдигна и плъзна бутона напред. Изпусна въздишка на облекчение, когато намалената светлина на лъча проряза мрака в коридора. Слабият лъч освети врата, на която пишеше: „Авариен коридор в случай на пожар — трюм номер три“.

И големите камери на пещерите Карлсбад не изглеждаха толкова злокобно, както трюм номер три. Всичко, което фенерчето на Пит осветяваше, беше просторна стоманена пещера, натъпкана с безброй чували, наблъскани от пода до тавана върху дървени полици. Въздухът беше наситен със сладникава миризма, наподобяваща тази на тамяна. Какаото от Цейлон, предположи наум Пит. Той извади ножа си и сряза малка дупка в грубото платно на един от чувалите. Оттам се посипаха твърди зърна и затрополиха като градушка по пода. Бърз поглед на светлината на фенерчето показа, че зърната в изсъхналите шушулки са истински.

Изведнъж се разнесе някакъв шум. Беше слаб и неопределим, но действителен шум. Той се смрази на място и се ослуша. Тогава шумът спря внезапно, както се бе появил и тишината отново обгърна призрачния изоставен кораб със своите потайности. Може би пък наистина беше кораб призрак, помисли си Пит. Още един „Мария Целеста“, или „Летящият холандец“. Липсваше му само бурно море, дъжд, шибащ горните палуби, светкавици, проблясващи в нощта и пронизителният вой на халата от дерик-крановете.

Нямаше какво друго да се види в трюма. Пит излезе от него и се запъти към машинното отделение. Загуби близо осем скъпоценни минути, докато открие стълбата, водеща към него. Сърцето на кораба беше топло от двигателите и миришеше на горещо гориво. Той застана на преходния мостик над огромните и безжизнени машинарии и се огледа за признак на човешка дейност. Светлинният лъч улови блясъка на лъскави тръби, които се виеха по напречните прегради в успоредни редици и свършваха в огромна маса от клапи и измервателни уреди. Оттам слабият лъч падна върху небрежно свит на топка омаслен парцал. Над парцала имаше рафт с няколко неизмити от кафе чаши, а до тях — поднос с разхвърляни инструменти с отпечатъци от мазни пръсти. Е, поне някой е работил в тази част на кораба, каза си той с облекчение. Знаеше, че в повечето машинни отделения се поддържаше чистота като в болница, но това тук правеше изключение. Добре, но къде са главният механик и машинистът? Не може да са се изпарили в егейския въздух.

Пит понечи да си тръгне, когато отново чу отекналия през вътрешността на кораба тайнствен шум и се спря. Остана неподвижен, стаил дъх, както му се стори цяла вечност. Много странен беше този шум и той неволно потрепери. Освен това му напомни на драскането на тебешир по черна дъска. Шумът продължи да се чува още десетина секунди, после заглъхна с глухо издрънчаване на метал в метал.

Пит беше се облял в студена пот, както затворникът в затворническа килия, чакайки надзирателя и пазачите да го отведат в газовата камера. Но не му и трябваше да е преживявал подобно нещо, за да опише какво е чувството. От това да си сам в клаустрофобично пространство и да очакваш стъпките на смъртта, идващи към теб от черното неизвестно, можеше да ти се смрази кръвта. Изпълниш ли се със съмнения, плюй си на петите, напомни си той. И точно това направи — плю си на петите. Обратно по коридорите, нагоре по стълбите, докато най-сетне белите му дробове бяха посрещнати от чист и благотворен въздух на откритата палуба.

Ранното утро беше все още тъмно и крановете се извисяваха към кадифеното небесно покривало, което сияеше от безброй звезди. Вятър едва полъхваше. Радиомачтата над командния мостик се полюшваше на фона на Млечния път, а под краката на Пит корпусът проскърцваше от движението на леките вълни. Той се спря и се вгледа в тъмната ивица на тасоския бряг, отдалечен на около километър и половина. После сведе поглед към гладката черна повърхност на водата. Тя изглеждаше толкова подканваща, толкова спокойна.

Фенерчето му все още светеше. Пит се наруга за глупостта си, че не го изключи, когато излезе на палубата. Все едно че се излагаше на показ, облян от неонова светлина. И бързо го угаси. После много внимателно, за да не се пореже от счупеното стъкло, отви от него банските си гащета, махна полепналите по плата парченца стъкла и ги хвърли зад борда. До слуха му долетя тих плисък, наподобяващ капки дъжд, падащи в езеро. Изкуши се да захвърли във водата и самото фенерче, но разумът му отхвърли тази мисъл. Оставеше ли мястото му на рафта празно, щеше да е равносилно да изпрати на капитана — ако такъв съществуваше — телеграма с текст: „Точно преди зори на борда на вашия кораб се промъкна крадец и претършува кораба ви от край до край“. Това съвсем нямаше да е умна постъпка, особено като се вземеше предвид, че си има работа с хора, успявали да надхитрят почти всеки орган на изпълнителната власт в света. Трябваше да поеме единствено риска, че стъклото на фенерчето е счупено.

Докато бързаше обратно към кормилната рубка, погледна часовника си. Луминесцентните стрелки показваха 4:13. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той се качи на мостика и остави фенерчето на рафта, откъдето го беше взел. Трябва да е слязъл от кораба, да си е сложил водолазната екипировка и да се е отдалечил най-малко на двеста метра, преди дневната светлина да го разкрие.

Предната палуба беше все още безлюдна — или поне такава изглеждаше. Отново чу шум зад гърба си и мигом се завъртя на пети, вадейки в същото време ножа си. Нервите му бяха опънати докрай, в главата му сякаш думкаха барабани. Господи, помисли си той, не бива да ме заловят точно сега, когато съм на крачка от безопасността си.

Оказа се, че шумът идваше от пърхащите криле на чайка, която направи кръг и кацна върху вентилатора. Птицата обърна едното си мъничко око към Пит и наклони глава като в очакване. Нямаше съмнение, че се чудеше що за луд е този, който се мотае из кораба в това ранно утро само по спасителна жилетка, с плувки и с нож в ръце. От облекчение коленете на Пит омекнаха. Беше се изплашил здравата. Когато се качи на кораба, нямаше представа какво щеше да открие. А това, което откри, беше тишина, наситена с ужаса от неизвестното. Той се облегна на перилото, за да се съвземе. Имаше чувството, че е на път да получи сърдечен пристъп или душевен срив. Започна да вдишва и издишва бавно, докато се успокои.

Без да се обръща назад, се прехвърли над леерното ограждане и се спусна по котвената верига. Приятно чувство го обзе, когато се потопи отново в успокояващата вода. Морето разтвори прегръдките си и разсея чувството му за опасност.

На Пит му отне само минута, за да сложи отново леководолазната си екипировка. Да нагласиш акваланга на гърба си в тъмнина, докато вълните те удрят в стоманения корпус, не е лесна работа. Но опитът, който бе придобил в ранните си години на гмуркане, си каза думата сега и той се справи без никакви усилия. Огледа се за дървения сандък, но не го видя — беше изчезнал зад булото на черната нощ; вълните и приливът го бяха отнесли към брега.

Той легна по гръб във водата и се размисли над възможността да се гмурне под „Куин Артемиша“ и да огледа дъното му. Странния стържещ звук, който бе чул в машинното отделение, като че ли идваше някъде отдолу под кила. Този план обаче му се стори безнадежден. Без подводна лампа нямаше да види нищо. А и не беше в настроение да опипва като слепец дългата сто и двайсет метра подводна част на корпуса, обрасла с остри като бръснач ракообразни животни. Беше чувал разкази, описващи с подробности древната и жестока практика да се влачат под кила на кораб непокорните английски моряци. Спомни си за един от най-кървавите от тях — за един артилерийски мерач, който бил влачен под кила на английския „Конфидънт“ през 1786 година. Наказан, задето откраднал чаша с бренди от шкафчето на капитана, горкият младеж бил влачен под кила на кораба, докато тялото му било срязано на ленти толкова дълбоко, че се показали ребрата и костите му. Нещастникът можел да бъде спасен, но преди екипажът да го изтегли на борда, две акули, привлечени от кръвта му, го нападнали и го разкъсали на парчета пред ужасените погледи на колегите му. Пит знаеше много добре на какво е способна една акула. Веднъж беше извадил едно момченце от прибоя в Ки Уест, което бе лошо ухапано от акула. Детето оживя, но в лявото му бедро остана голяма дупка от липсваща плът.

Пит изруга на висок глас. Трябва да спре да мисли такива неща. Ушите му запищяха от някакъв звук. Отначало помисли, че е плод на въображението му и силно тръсна глава. Звукът продължаваше да се чува, дори още по-висок, като че ли набираше инерция. И тогава Пит разбра откъде идва.

Корабните генератори бяха пуснати в действие. Навигационните светлини светнаха и „Куин Артемиша“ изведнъж се изпълни със звуци. Ако имаше по-добър момент за проява на благоразумие и да не се излага на рискове, то това беше този. Пит захапа накрайника на регулатора и се оттласна, за да се отдалечи от кораба. Зарита с всичка сила с плавниците. Не виждаше нищо под мастиленочерната вода, чуваше само характерното бълбукане на излизащите мехурчета. В случай като този му се искаше да не е пушач. След като измина пет-шест метра, той подаде глава над повърхността и погледна назад към кораба.

„Куин Артемиша“ се издигаше на котва като самотен надгробен паметник, силуетът му се очертаваше на фона на сивеещото източно небе като старомодна рентгенова снимка. Слаби лъчи от бяла светлина се появяваха тук и там, прекъсвани единствено от зеленото мъждукане на дясната навигационна светлина. Изминаха няколко минути, без нищо да се случи. После без никакъв сигнал или извикана със силен глас команда, котвената верига задрънча нагоре и спря в отвора си в корпуса. Вътрешността на кормилната рубка се обля в светлина и Пит я виждаше съвсем ясно; все още в нея нямаше никого. Не може да бъде, повтори той няколко пъти в себе си, просто не може да бъде. Старият кораб обаче още не беше свършил с последното действие на призрачното си представление. Като по даден знак звукът от телеграфа се разнесе тихо над спокойното предутринно море. Машините го последваха със своето кротко туптене и „Куин Артемиша“ продължи по пътя си. Тайната на зловещия му товар остана заключена някъде между стоманените му плочи.

На Пит не му беше нужно да види, че корабът се движи, за да разбере, че е потеглил; той просто чувстваше как гребните винтове се врязват във водата. От това разстояние той не бе видим за никой наблюдател, а и не се страхуваше, че ще бъде всмукан от огромните винтове, които щяха да го смелят за храна на рибите.

Вълна на разочарование обля Пит, като видя как морският съд бавно се изниза покрай поклащащата му се над повърхността глава. Изпълни се с чувството, че наблюдава балистична ракета, повдигната от площадката и изстреляна по предварително очертан път към разруха и смърт. Беше безпомощен, не можеше да направи нищо, за да го спре. Скрит някъде на борда на „Куин Артемиша“ имаше хероин, достатъчен да доведе половината население на Северното полукълбо в делириум. Един бог знае какъв хаос би настъпил във всеки град, във всяко селище, ако наркотикът бъде разпространен до всички пласьори на дребно, които живееха на гърба на печално зависимите от него. Колко ли души щяха да се превърнат в отрепки и щяха да умрат от неговото въздействие? Сто и трийсет тона хероин на кораба! Как беше онази песничка, която бе пял преди много години в училище — „Сто бутилки бира върху стената…“. Тя едва ли имаше същото звучене, но беше за безгрижни сърца и души, а не за дрогирани съзнания и изгубени надежди.

Тогава Пит се замисли за себе си. Не с гордост, че е унищожил жълтия „Албатрос“ или че се беше качил да претърси „Куин Артемиша“ и се бе избавил непокътнат. Нарече се в себе си кръгъл идиот, задето рискува живота си за нещо, което не му влизаше в работата, нещо, за което дори не му се плащаше. Неговата работа беше да извършва океанографски експедиции. Никой не му беше нареждал да тръгне по следите на контрабандисти на наркотици. И какво можеше да направи? Да не би да е ангел на хуманността! Нека Закинтус, Зино и Интерпол си играят на котка и мишка с Фон Тил. Това беше тяхна игра, те бяха обучени на нея. На всичкото отгоре и им се плащаше да я играят.

Пит отново изруга на висок глас. Прекалено дълго се бе отдал на мечтите си. Беше време да се отправя обратно към брега. Очите му механично проследиха кораба, чиито светлини постепенно се загубиха в избледняващата тъмнина на ранното утро. Вече нагази в прибоя, когато слънцето се показа над хоризонта и хвърли първите си лъчи върху каменистите хребети на тасоските планини.

Пит изхлузи дихателния си апарат и го пусна върху мекия мокър пясък заедно с регулатора за дишане, маската и шнорхела. Сковаващите пипала на изтощението запъплиха по тялото му; той им се покори и се свлече на четири крака, физически се чувстваше като пребит, но съзнанието му почти не забелязваше това — беше заето с нещо друго.

Пит не попадна на никакви следи от хероин на борда на кораба. Никакви следи нямаше да намерят и служителите от Управлението за борба с наркотиците, и митническите инспектори. Това беше повече от ясно. Под водолинията — там беше вероятността. Но положително бдителните следователи са изпращали вече водолази да огледат всеки сантиметър от корпуса, след като корабът е хвърлил котва край дока. Освен това нямаше начин товар с такъв обем да бъде свален незабелязано, освен ако не е бил спуснат във водата, за да бъде изваден по-късно. Но и това беше малко вероятно, продължи да разсъждава той. Щеше да е доста очебийно. За изваждането от водата на херметизиран контейнер, пълен със сто и трийсет тона солиден материал, щеше да е нужна операция в голям мащаб. Не, положително е бил приложен друг, по-находчив метод, такъв, който успешно щеше да попречи да бъде разкрит.

Той извади водолазния нож и безцелно започна да скицира очертанията на „Куин Артемиша“ върху мокрия пясък. После обаче изведнъж скицата като че ли го заинтересува. Той стана и начерта корпус, дълъг около девет метра. Командният мостик, трюмовете и машинното отделение, както и всяка подробност, която бе запаметил — всичко това бе нанесено върху мекия бял пясък. Минутите минаваха и корабът започна да добива форма. Пит така се бе вглъбил в работата си, че не забеляза един старец и магарето му, които вървяха уморено по брега.

Старецът се спря и обърна към Пит сбръчканото си лице, което десетилетия наред бе виждало толкова странни неща, че вече нищо не можеше да го учуди. След малко само сви равнодушно рамене и закрачи бавно след магарето си.

Най-накрая скицата бе почти завършена, до последната стълба. Ножът проблесна в изгрялото слънце, когато Пит нанесе и последния забавен щрих — мъничка птица върху мъничкия вентилатор. После той отстъпи назад, за да се възхити на произведението си. След това през смях изрече на висок глас:

— Едно е сигурно: никога няма да бъда приветстван за тази художествена творба. Рисунката прилича повече на бременен кит, отколкото на кораб.

Той продължи да гледа разсеяно в пясъчната рисунка. Изведнъж в очите му се появи отнесен поглед и по обветреното му лице изчезна всякакъв израз. В съзнанието му проблесна бледа искра от необикновена и забавна идея. Отначало идеята му се стори твърде странна, за да я възприеме, но колкото повече размишляваше над нея, толкова по-осъществима ставаше тя. Той бързо начерта още няколко допълнителни линии в пясъка. Вглъби се отново в работата си и побърза да сравни рисунката с картината в съзнанието. Когато направи и последната промяна в рисунката, устните му бавно се разтегнаха в мрачна усмивка на задоволство. Адски умно от страна на Фон Тил, заключи той мислено, адски умно.

Умората му внезапно се изпари, съзнанието му се отърси от всички неразрешими въпроси. Вече имаше отговор, друг вид отговор. Трябвало е да го открие много по-отдавна. Той прибра на бърза ръка водолазните си принадлежности и тръгна към склона, който разделяше брега от крайбрежния път. Пропъди всякаква мисъл за излизане от играта. Предстоеше най-интересната й част. Като стигна до пътя, се обърна да погледне скицата на „Куин Артемиша“ върху пясъка.

Настъпващият прилив тъкмо бе стигнал до нея и заличаваше комина на кораба, комина, върху който бе изписано голямото „М“ на „Минерва“.