Средиземноморският храст

11.

Пит така се стресна, че замръзна на място с единия крак вън, с другия вътре в тунела. После хвърли по стълбите зад гърба си водолазната лампа и пътната чанта и замижа, докато очите му привикнат на ярката светлина. Виждаше само размазана безформена фигура, която се отдели от ниската каменна стена и застана пред него.

— Ама ние… ние не сме крадци — запелтечи Пит, преструвайки се на селски идиот.

Отново последва силен смях и се оказа, че неясната фигура е екскурзоводът от Гръцката национална туристическа организация, захилен до уши под големите си мустаци, стиснал здраво в мургавата си ръка деветмилиметров автоматичен пистолет „Клисенти“, чиято цев бе насочена право в сърцето на Пит.

— Не сте крадци, а? — присмя се екскурзоводът на безгрешен английски. — А какви сте тогава? Похитители?

— Не, не — възрази Пит, насилвайки гласа си да трепери. — Ние сме само двама самотни моряци. В отпуск сме и слязохме да се позабавляваме на чужда земя — той намигна и се усмихна съучастнически, — нали разбирате.

— Да, много добре разбирам. — Усмивката му остана непроменена, като препарирана. — Тъкмо затова сте арестувани.

Пит почувства как стомахът му се сви на топка, устните му пресъхнаха. Божичко, очертава се спънка, надхвърляща далече опасенията ми, помисли си той. Тя може да сложи край на всичко. Щеше да последва процес и екстрадиране от страната. Той продължи да придава глупав, тъп израз на лицето си. После пристъпи крачка напред от решетката и вдигна безпомощно ръце.

— Трябва да ми повярвате. Ние никого не сме похитили. — Той посочи вирнатите оголени задни части на Тери. — Тази жена е една селска проститутка, която заварихме да се въргаля край една таверна. Каза ни да идем да разгледаме руините, а тя щяла да ни чака при амфитеатъра.

Екскурзоводът слушаше развеселен, после се пресегна, опипа плата на халата на Тери и накрая прекара пръсти по гладкия заоблен задник на Тери, от което тя зарита и размаха ръце.

— Я ми кажете — заговори той бавно, — колко ви взе?

— Отначало ни поиска две драхми — отвърна намръщен Пит, — но след като се позабавлявахме, вдигна цената на двайсет. Ние естествено отказахме да ги платим.

— Естествено — отвърна гъркът.

— Той казва истината — намеси се Джордино. — Крадла е тази мръсна уличница, а не ние.

— Великолепно представление — каза екскурзоводът. — Жалко, че го играете пред толкова малко публика. Ние, гърците, може и да водим ограничен скромен живот в сравнение с по-напреднали страни като вашата, но умовете ни не са ограничени. — Той посочи към Тери. — Тази жена не е евтина проститутка. Скъпа може би, но не и евтина. Кожата й също издава, че вие лъжете — много е бяла. Жените от нашия остров са известни с тъмната си кожа и едрите си ханшове. А нейният е тесен.

Пит не каза нищо, продължи да наблюдава внимателно екскурзовода. Всяко движение от страна на Пит щеше да подтикне Джордино към незабавно действие. Гъркът изглеждаше опасен човек, хитър и буден, но Пит не долавяше садистична враждебност в загорелите и сбръчкани от слънцето черти на лицето му. Екскурзоводът направи знак на Джордино.

— Освободете жената, нека я видим и от другия й край.

Без да сваля очи от Пит, Джордино бавно спусна Тери на земята. За миг тя се олюля като пияна, преди да възстанови равновесието си. Джордино започна да отвързва краищата на халата от ръцете й. В мига, в който се почувства свободна, Тери махна кърпата от устата си и загледа Джордино със святкащи от омраза очи.

— Мръсен, гаден негодник! — изкрещя тя. — Какво искаше да постигнеш с това, а?

— Идеята не беше моя, миличка — повдигна вежда Джордино. — Питай приятеля си ей там — посочи той с палец през рамо към Пит.

Тя извърна глава и отвори уста да каже нещо, но думите й заседнаха в гърлото. Големите й лешникови очи се изпълниха за миг с изумление, после загледаха с топлота. Тя се втурна с разперени ръце към Пит и го целуна пламенно — прекалено пламенно, помисли си той, за дадените обстоятелства.

— Дърк, това наистина си ти — изхълца тя. — Там, в тъмнината… гласът ти… Не бях много сигурна… Мислех, че ти си… Мислех, че никога няма да те видя отново.

— Изглежда — усмихна се той, — че нашите срещи са един безкраен източник на изненади.

— Чичо Бруно ми каза, че ти никога повече няма да ми се обадиш.

— Не вярвай на всичко, което чуваш от чичо си.

Тери нежно опипа превръзката на носа му.

— Ранен си. — Гласът й звучеше загрижен. — Чичо Бруно ли те удари? Заплаши ли те с нещо?

— Не, паднах по едни стълби — леко изопачи истината Пит.

— Какво става тук? — намеси се екскурзоводът, сваляйки бавно оръжието си. — Ще бъде ли така любезна младата дама да ми каже името си?

— Аз съм племенницата на Бруно фон Тил — отвърна тя рязко. — Не виждам обаче какво ви засяга това.

Гъркът възкликна и пристъпи две крачки към Тери, за да погледне отблизо лицето й. След около половин минута отново вдигна бавно оръжието си и го насочи към Пит, после поглади мустаците си и кимна важно.

— Може и да казвате истината — заговори той спокойно, — но може и да лъжете, за да защитите тия две отрепки.

— Нелепите ви инсинуации изобщо не ме интересуват — вдигна наперено брадичка Тери. — Свалете това противно оръжие и ни оставете на мира. Чичо ми се ползва с голямо влияние пред тукашните власти. Една негова дума и на бърза ръка ще се озовете в някой затвор.

— Знам много добре какво влияние има тук Бруно фон Тил — отвърна равнодушно екскурзоводът. — За ваше съжаление това никак не ме плаши. Крайното решение относно арестуването или освобождаването ви зависи изцяло от моя началник в Панагия инспектор Закинтус. Той ще поиска да се срещне с вас. Но почнете ли да говорите лъжи, бъдещето ви ще бъде за оплакване. А сега, моля, заобиколете стената и след двеста метра по пътечката ще стигнете до една кола. — Той отмести пистолета от Пит към Тери. — И едно предупреждение към вас, господа. Избийте си всякаква мисъл за глупави постъпки. Ако забележа дори едно потрепване на мускул на лицето на един от двама ви, ще пръсна мозъка на това нежно и прекрасно създание. Хайде да вървим.

Пет минути по-късно те стигнаха до колата — черен мерцедес, паркиран незабележимо под гъстите клони на група елови дървета. Вратата на шофьора беше отворена и един мъж в изряден кремав костюм седеше отпуснат зад кормилото, стъпил с единия си крак на земята. Като ги видя да се приближават, излезе и отвори задната врата. Пит огледа продължително мъжа. Контрастът между безупречно изгладения светъл костюм и смуглото, грозновато лице представляваха интересна гледка. По-висок с около пет сантиметра от Пит, мъжът приличаше на издялан от камък колос и беше точно толкова масивен. Имаше широки рамене и вероятно тежеше не по-малко от сто и десет килограма. Чертите на лицето му бяха непропорционални и изумително отблъскващи, но в същото време му придаваха странна хубост, такава, каквато би привлякла всеки художник. Пит не се заблуди. Той веднага разпозна в него бездушния човек със склонност да убива. Неведнъж се беше натъквал на приятни на външен вид грубияни, за които убийството беше част от всекидневието им.

Екскурзоводът се приближи до него и рече:

— Дариус, имаме си гости. Три малки загубили се в гората козленца. Ще ги закараме при инспектор Закинтус и те ще му изиграят едно малко представление — каза той и се обърна към Пит. — Сигурен съм, че компанията на инспектор Закинтус ще ви хареса, той е превъзходен слушател.

Дариус важно посочи с ръка задната седалка.

— Вие, двамата, сядайте тук, а жената отпред. — Гласът му отговаряше на външността му — дълбок и дрезгав.

Пит се отпусна на седалката и през ума му се заредуваха няколко плана за бягство, всеки следващ по-безуспешен от предишния. Екскурзоводът ги държеше в ръцете си, докато Тери беше с тях. Ако я нямаше, разсъждаваше той, двамата с Джордино щяха да се справят с екскурзовода и да го обезоръжат. Мина му през ума и мисълта, че ако пък направят такъв опит, екскурзоводът може би нямаше да се осмели да стреля в жена, но щеше да е твърде рисковано да се провери подобна възможност. Екскурзоводът се поклони със зле прикрита любезност.

— Бъди джентълмен, Дариус, и предложи сакото си на дамата. Нейните… ъ-ъ… изпъкнали форми може да ни разсейват по пътя.

— Не си прави този труд — възрази Тери. — Няма да сложа сакото на този дървеняк. Няма какво да крия. Освен това ще ми е приятно да гледам как мазен червей като теб се гърчи от неудобство.

Погледът на екскурзовода стана студен, после той се усмихна тънко и сви рамене.

— Както желаете.

Тери повдигна халата си и се качи в колата. Последва я и екскурзоводът, заклещвайки я между себе си и шофьора, който се беше прегърбил над кормилото. Мерцедесът потегли по тесния криволичещ път. Погледът на екскурзовода отскачаше от Пит на Джордино и обратно, а ръката му, в която стискаше опряния в ухото на Тери пистолет, не трепваше. Бдителността му и неотслабващата му съсредоточеност се сториха на Пит прекомерно фанатични.

Пит, следейки за някое опасно движение от страна на екскурзовода, бавно извади цигара от външния си джоб и също тъй бавно я запали.

— Кажете ми, както там е името ви…

— Поликлитус Анаксамандер Зино на вашите услуги — представи се екскурзоводът.

— Кажете ми — повтори Пит, без да си направи труда да произнесе името на Зино, — как тъй се озовахте при тунела, от който излязохме?

— Ами просто съм много любознателен човек — изкриви устни в усмивка Зино. — Като забелязах, че вие и приятелят ви изчезнахте загадъчно от групата, се запитах: какво толкова интересно намират в руините ония съмнителни на вид типове? Отговорът убягваше от бедния ми ум, затова предадох групата си от туристи на друг екскурзовод и се върнах при амфитеатъра. Никъде не ви открих. Тогава забелязах откъртената пръчка в решетъчната врата… Не беше голямо геройство от моя страна. Познавам всеки камък и пукнатина в този обект. Бях напълно сигурен, че рано или късно ще се появите и зачаках.

— Щяхте да се почувствате кръгъл идиот, ако не бяхме.

— Беше въпрос само на време. Няма друг изход от Ямата на Хадес.

— Ямата на Хадес ли? — попита с нараснало любопитство Пит. — Защо се нарича така?

— Намирам внезапния ви интерес към археологията доста неочакван. Но щом питате… През златния век на Гърция нашите праотци водели криминалните процеси в амфитеатъра. Избрали това място, тъй като броят на съдебните заседатели достигал до сто души. Тяхното твърдение, и то много мъдро, било, че колкото повече хора раздавали правосъдие, толкова по-правилна ще е присъдата. В зависимост от обстоятелствата, ако подсъдимият бил признат за виновен и осъден на смърт, на него му се предлагало да избира как да умре — бързо или да бъде хвърлен жив в Ямата на Хадес.

— Какво толкова страшно е имало в ямата? — попита Джордино, гледайки в отразеното в огледалото за обратно виждане лице на Дариус.

— Всъщност това не било яма — поясни Зино, — а голям подземен лабиринт със сто различни тунела само с един вход и с един изход, който обаче бил строго пазен в тайна.

— Е, поне на осъдените им се е предоставяла възможност да излязат на свобода — подметна Пит и изтръска цигарата си в пепелника, вграден на гърба на предната седалка.

— Изборът съвсем не е предоставял такава възможност, както ви се струва. В лабиринта бродел лъв, който нямал много за ядене, освен, разбира се, някой минаващ углавен престъпник.

Лицето на Пит помръкна, но той бързо се овладя. В съзнанието му изплува самодоволната физиономия на Фон Тил. Защо дъртият шваба използва исторически похвати, за да прикрива загадъчните си планове? Дали тази натрапчива негова идея за драматизъм няма да се окаже пукнатина в бронята му. Пит се облегна назад и всмукна дълбоко от цигарата си.

— Това е просто един увлекателен мит.

— Уверявам ви, че съвсем не е мит — отвърна сериозно Зино. — Броят на осъдените гърци, намерили смъртта си в Ямата на Хадес, е безчетен. Дори през последните години, преди входът да бъде затворен, неколцина души навлезли в лабиринта и изчезнали без следа. Няма сведения за нечие успешно бягство.

Пит метна цигарата си през прозореца и обърна глава да погледне първо Джордино, а после Зино. Самодоволна усмивка се разля по лицето му и стигна до ушите му.

Зино изгледа замислен Пит. После сви рамене и направи знак на Дариус. Шофьорът кимна и след секунди мерцедесът излезе на главния път. Колелата му стъпиха върху износен двулентов паваж. Дърветата, строени от двете страни като отдавна забравени часовои, се изнизваха покрай колата като размазана лента от прах и зелени листа. Въздухът бе станал по-хладен. По едно време Пит се извърна назад и видя как слънцето се скрива зад голия връх Хипсарион — най-високата точка на острова. Спомни си, че един гръцки поет бе описал Тасос като „гръб на диво магаре, покрит с дива растителност“. Макар описанието да беше отпреди двеста и седем години, то беше валидно и днес.

След малко Дариус намали скоростта и мерцедесът отби от главния път; гумите му захрущяха по селски чакълест път, който навлизаше в обрасло с дървета дефиле.

На Пит не му стана ясно защо Дариус напусна главния път, преди да беше стигнал до Панагия, нито пък защо Зино, когото беше видял като дружелюбен екскурзовод, изведнъж влезе в ролята на въоръжен агент под прикритие. Старото му чувство за опасност отново потупа Пит по рамото и той се изпълни с неконтролируема тревога.

Мерцедесът подскочи тежко по една вдлъбнатина, изкачи стръмна рампа и влезе в широка като обор постройка, предназначена да приюти тежкотоварни автомобили. Отвън проядените от времето стени на дървената постройка бяха покрити тук-там с олющена и избеляла от егейското слънце сиво-зелена боя. В последния миг преди мракът на вътрешността да обгърне колата Пит мярна табела над порталната врата, чийто надпис с протрити черни букви беше на немски език. После, след като Дариус изключи мотора, той чу скърцане на ръждясали ролки и вратата се затвори зад тях.

— Изглежда, че Гръцката международна туристическа организация разполага с крайно ограничен бюджет, щом това е най-многото, което може да отдели за канцелария — подметна язвително Пит, оглеждайки просторния празен под.

Зино само се усмихна. Беше усмивка, от която сърцето на Пит затуптя бързо и ледени тръпки го побиха. Изпълни го чувство на поражение, чувство, че по някакъв начин налива вода в мелницата на Фон Тил.

Пит знаеше, че екскурзоводите от тази гръцка организация не носят оръжие и не са упълномощени да извършват арести. Знаеше също, че те развеждат туристическите групи из острова с автобуси „Фолксваген“, нашарени с реклами в ярки цветове, а не с черни автомобили „Мерцедес-Бенц“ седан, без отличителни знаци. Времето му ставаше все по-скъпо. Той и Джордино трябваше да предприемат стъпка, и то час по-скоро.

Зино отвори задната врата и отстъпи назад. Направи лек поклон и вдигна оръжието си.

— Пак ви повтарям — рече той, — моля, без никакви глупости.

Пит излезе от колата и се обърна да подаде ръка на Тери.

Тя го погледна за миг съблазнително, стисна леко ръката му и бавно слезе. После изведнъж, преди Пит да успее да реагира, тя обви с ръце врата му и наведе главата му до нивото на нейната. И на двамата очите бяха широко отворени — на Пит предимно от изненада, докато тя покриваше с целувки лицето му.

Това са жените, помисли си Пит леко опиянен, независимо колко са хладнокръвни или изискани, попаднат ли в опасна или приключенска ситуация, винаги ги обхваща възбуда. Жалко, че сега Тери е готова, но не е нито времето, нито мястото за подобно нещо. Той я отблъсна леко и прошепна в ухото й:

— Да го оставим за по-късно, когато нашата публика се разотиде.

— Най-стимулиращата сцена, която съм виждал — обади се Зино с глас, издаващ нетърпение. — Хайде, тръгвайте, защото инспектор Закинтус бързо загубва чувството си за състрадание, когато го карат да чака.

Зино изостана с около пет крачки зад групата, държейки автомата на нивото на бедрото си. Дариус ги поведе през просторното като футболно игрище помещение към дървено паянтово стълбище. То ги изведе до коридор с няколко врати от двете страни. Дариус се спря пред втората, отвори я и направи знак на Пит и Джордино да влязат. Тери понечи да ги последва, но бе спряна от огромната цев на оръжието му.

— Без вас — изгрухтя Дариус.

Пит се завъртя на пети с изкривено от ярост лице.

— Тя е с нас — каза той с леден глас.

— Не е нужно да се правите на смел спасител — подметна Зино нехайно, но със сериозно изражение. — Обещах ви, че косъм няма да падне от главата й.

Пит се вгледа внимателно в лицето му, но не откри следи от предателство. Незнайно защо Пит изпитваше доста голямо доверие в човека, който го бе арестувал.

— Надявам се да удържите на думата си — измърмори той.

— Не се безпокой, Дърк. — Тери хвърли смразяващ поглед към Зино. — Веднага щом тъпият инспектор, който и да е той, разбере коя съм, всички ние ще бъдем освободени от лапите на тия негодници.

Зино подмина забележката й и кимна на Дариус.

— Ти пази нашите приятелчета, и то добре ги пази, защото подозирам, че са много хитри.

— Ще бъда нащрек — обеща уверено Дариус. Той изчака Зино и босата Тери да продължат по прашния коридор, после затвори вратата след себе си, облегна се лениво на нея и скръсти ръце пред масивните си гърди.

— Лично аз — отвори уста Джордино за първи път, откакто тръгнаха от руините, — предпочитам да бъда настанен в хотел „Сан Куентин“. — Погледът му бе закован в Дариус. — Там поне хлебарките не са толкова огромни.

Пит се усмихна на думите му, целящи да засегнат шофьора, и обходи с поглед стаята, забелязвайки всяка подробност в нея. Беше малка, не повече от два и седемдесет на три метра. Стените бяха от изкривени дъски, заковани грубо за също тъй изкривени колове, извити навътре и разположени на неравно разстояние един от друг. Нямаше никакви мебели и прозорци, светлина идваше единствено от хоризонталните процепи между дъските и една назъбена дупка в покрива.

— Както гледам — рече той, — това място някога е служило за склад.

— Почти познахте — обади се Дариус. — Германците използвали тази постройка за складиране на артилерийско имущество, когато окупирали острова през четирийсет и втора.

Пит извади цигара и я запали. Ако предложеше и на Дариус, това веднага би накарало този свиреп човек да застане нащрек. Затова Пит отстъпи крачка назад и започна да подхвърля запалката си във въздуха, като всеки път я хвърляше все по-високо. Забеляза, че Дариус я проследява с крайчеца на окото си. На петия път тя падна през пръстите на Пит и изтрака на пода. Той сви рамене и се наведе да я вдигне.

Пит се нахвърли върху Дариус много по-силно, отколкото го бе правил срещу всеки полузащитник или защитник в дните, когато беше във Военновъздушната академия. Отскачайки от грубия дъсчен под, той се хвърли с главата и раменете напред като таран. Миг преди удара се повдигна и уцели Дариус по незащитения му корем точно над колана му. Беше все едно че се бухна с всички сили в тухлена стена и изохка от сблъсъка — имаше чувството, че си е счупил врата. На футболен език това се нарича „блокиране на противника“ — свирепо, осакатяващо блокиране и то можеше да прати повечето неподготвени мъже на болничното легло, а всички други щеше да просне на земята в моментна безпомощност. Всички други, но не и Дариус. Гигантът само изпъшка, преви се леко надве, но сграбчи Пит за бицепсите и го повдигна от пода.

Пит се вкамени. Шокът и болката, които изригнаха от ръцете и врата му, отстъпиха пред крайната изненада от това, че е възможно човек не само да поеме такъв удар и да остане прав, но и да се държи така, сякаш са го потупали леко по рамото. Дариус го притисна в стената и бавно изви тялото му около единия кол на стената. Сега вече болката на Пит започна да се възвръща. Той стисна зъби и загледа лицето на Дариус, отдалечено само на сантиметри от неговото. Имаше чувството, че гръбнакът му всеки момент ще се пропука. Зрението му се замъгли. А Дариус само стоеше със святкащи очи и усилваше натиска.

Изведнъж Пит усети, че натискът спря и с премрежен поглед видя, че Дариус го гледа и мърда устни, мъчейки се да си поеме въздух. Накрая изпусна болезнен стон и подви колене, поклащайки се ту на едната, ту на другата страна.

Джордино, възпрян от фронталния удар на Пит, беше принуден да стои настрани безпомощен, докато Дариус отнасяше Пит, за да го прикове до стената. После, без да се колебае, се втурна през стаята и със скок „ножица“ заби крака в бъбреците на Дариус. Очакваше тялото на гиганта да поеме част от силата на удара. Но се излъга. Беше все едно че топка за хандбал се удари в стена — Джордино отскочи от Дариус и се просна на пода. За миг остана да лежи неподвижен, после със замъглен поглед се изправи на четири крака и тръсна глава, за да прочисти вълните на припадъка, които заплашваха да залеят все още будното му съзнание.

Но закъсня. Дариус пръв се окопити и по грозното му лице се изписа победоносен израз. Той се хвърли върху Джордино с цялата си тежест и затисна по-дребния мъж под себе си. На устните му се появи ехидна усмивка — садистичен знак, че насилието тепърва предстои. Железните му пръсти се обвиха около главата на Джордино и я стиснаха, стиснаха я с неумолимата сила на затварящо се менгеме.

За няколко безкрайни, както му се сториха на Джордино, секунди, той остана да лежи неподвижен, преборвайки се с неимоверната болка, която изригна в черепа му, обгърнат от смазващите длани. После се размърда, бавно вдигна ръце и сграбчи палците на Дариус и започна да ги извива навън. За ръста си Джордино беше як като вол, но не можеше да се сравни с мъжа, който се извисяваше над него. Дариус, който не даваше вид, че чувства извиването на палците си, прегърби рамене и като че ли се изпълни с нова сила.

Пит беше все още прав, но едва се държеше на краката си. Гърбът му беше море от болка, която се разпростираше до всяка част на тялото му. Той гледаше скован смъртоносната сцена, разиграваща се на пода. Разкарай се, мръсен негодник, изкрещя той наум, веднага се разкарай! После се подпря с двете ръце за стената и се приготви да скочи върху Дариус. Нещо помръдна зад гърба му, той се извъртя назад и нова надежда проблесна в очите му.

Една от дъските на стената се бе отковала от кола и висеше под ъгъл на ръждясалите пирони. Без много да му мисли, той я откърти и дъската, дълга метър и двайсет и дебела около два и половина сантиметра се озова в ръцете му. Господи, дано само да не е късно! Пит вдигна дъската над главата си и събирайки последните си сили, я стовари върху врата на Дариус.

Никога нямаше да забрави вълната на безнадеждност и отчаяние, която го обля, като видя как изгнилата дъска се пръсна с безобидна сила на парченца, които се посипаха като карамелизиран фъстъчен бонбон около раменете на Дариус. Без да се обръща, гигантът отдели пръстите си от слепоочията на Джордино, предоставяйки на жертвата си временно облекчение, замахна с опакото на ръката си и улучи Пит в корема. Пит излетя през стаята, блъсна се във вратата и бавно се свлече на пода.

Само след миг обаче протегна ръка нагоре, хвана се за дръжката на вратата и си вдигна на крака, олюлявайки се като пиян. Не чувстваше болка, не виждаше кръвта, която започна да се просмуква през превръзката и багреше ризата му, нито посинялото лице на Джордино, заклещено между огромните ръце. Ще опитам още веднъж, каза си той, съзнавайки, че това ще е последният му опит. Макар и бавно, съзнанието му работеше. Спомни си думите на един сержант, с когото се бе заприказвал в един бар в Хонолулу: „Дори най-огромното, най-якото и най-подлото копеле на света винаги може да бъде повалено, и то на бърза ръка, от един точен и мълниеносен ритник в топките му“.

С несигурни крачки Пит се доближи зад приклекналия Дариус, който така се бе съсредоточил да довърши Джордино, че изобщо не го забеляза. Той се прицели и ритна гиганта между краката. Върхът на обувката му се удари в кост и в нещо меко и еластично като гума. Дариус пусна главата на Джордино, претърколи се на една страна и се загърчи на пода в безмълвна агония.

— Добре дошъл в страната на крачещите мъртъвци — каза Пит и повдигна Джордино до седнало положение.

— Победихме ли? — попита Джордино шепнешком.

— Почти. Как ти е главата?

— Не мога да ти кажа, докато не я видя.

— Не се безпокой — усмихна се Пит. — Все още е на врата ти.

Джордино внимателно опипа линията на косата над челото си.

— Господи, имам чувството, че черепът ми има повече пукнатини от счупено предно стъкло на кола.

Пит отмести поглед към Дариус. Гигантът, с пепеляво лице и дишайки тежко, бе легнал по гръб на прашния под и притискаше ръце в чатала си.

— Веселбата свърши — каза Пит и помогна на Джордино да се изправи на крака. — Хайде да изчезваме оттук, докато Франкенщайн не се е окопитил.

В този момент шумно прещракване на брава и широко отваряне на вратата закова Пит и Джордино на място. Те нямаха време да реагират, разбраха само, че времето им е изтекло и че не са в състояние да се бият повече.

В стаята влезе най-спокойно висок, слаб мъж с големи, тъжни очи. Едната му ръка беше пъхната небрежно в джоба на панталона на скъпия му костюм. Той се вгледа замислен в Пит с дългата си лула, стисната здраво между съвършено правите си зъби. С изискания си, спретнат и градски вид мъжът приличаше на служител в рекламна агенция. Той вдигна свободната си ръка и извади лулата от устата си.

— Извинете, че нарушавам уединението ви, господа. Аз съм инспектор Закинтус.