Средиземноморският храст

2.

Когато Пит се събуди, навън беше все още тъмно. Нямаше представа колко време е спал. Може би беше подремнал за малко, а може би часове е бил в прегръдките на съня. Нямаше представа, а и не го интересуваше. Металните пружини на леглото във военновъздушната база изскърцаха, когато той се размърда, за да се настани по-удобно. Но комфортът на дълбокия сън му се изплъзваше. Напрегна замъгленото си съзнание в опит да си обясни причината. Дали не беше заради монотонното жужене на климатичната инсталация? Едва ли, тъй като бе свикнал да се унася дори сред силния шум на самолетните мотори. Или пък се дължеше на пъплещите хлебарки? Бог знае защо Тасос гъмжеше от тях. Не, трябва да е от нещо друго. И тогава разбра. Отговорът прониза мъглата на сънения му мозък — буден го държеше не съзнанието, а подсъзнанието му. Като на проекционен апарат то започна да редува снимки на странните събития от предния ден, една след друга, една след друга.

Една снимка се открояваше ярко сред останалите. Тя изобразяваше галерия в германски военен музей. Пит ясно си я спомняше, фотографският апарат бе запечатал германски авиатор, позиращ до изтребител от Първата световна война. Беше облечен с летателен комбинезон от онова време; дясната му ръка беше върху главата на огромна бяла немска овчарка. Кучето, което явно му носеше щастие, изглеждаше задъхано и гледаше господаря си с покровителствен поглед в благите си като на кошута очи. Летецът гледаше в обектива; лицето му имаше момчешки израз и беше някак голо без обичайните прусашки белези от дуел и без монокъл. Дръзката усмивка и изправената му стойка обаче издаваха гордия военен тевтонец.

Пит си спомни дори и текста под снимката, който гласеше:

Пит остана да лежи в тъмнината. Едва ли ще заспя отново, помисли си той. После се надигна на лакът, пресегна се да вземе часовника си „Омега“ от нощното шкафче и го доближи до очите си. Луминесцентните стрелки показваха 4:09. Той свали крака на пода от винилови плочки, издърпа една цигара от пакета до часовника и я запали със запалка „Зипо“. Всмукна дълбоко, стана и се протегна. Лицето му се изкриви от гримаса — усети болки в гърба от десетките потупвания в знак на поздравления от страна на мъжете от Брейди Фийлд, които бяха наобиколили него и Джордино, веднага щом двамата слязоха от кабината на „Каталина“. Пит се усмихна при спомена за сърдечното им посрещане.

От лунните лъчи, нахлуващи през прозореца на офицерската квартира, и от топлия чист въздух на ранното утро Пит се почувства неспокоен. Той свали късите си панталони и затършува в багажа си на слабата светлина. Напипа плувките си, извади ги и ги обу, после грабна от банята една хавлиена кърпа и излезе в тишината на нощта.

Навън ярката средиземноморска луна придаваше на голата местност неземен, призрачен вид. Небето беше обсипано със звезди, сред които ясно се открояваше Млечният път.

Пит тръгна по пътеката към главния портал. Спря се за миг и погледна към пустата писта. Тук-там редиците от многоцветни светлини от двете й страни бяха прекъснати. Вероятно лампите на сигналната система са били счупени от въздушното нападение, помисли си той. Оттатък пистата различи тъмния силует на „Каталина“, която стоеше в другия край на плаца самотна като мътеща патица. Куршумите, както се оказа, не бяха повредили сериозно корпуса й и мъжете от звеното по поддръжка бяха обещали, че още на сутринта ще започнат ремонта, който щял да отнеме три дни. Полковник Джеймс Люис, командващият офицер на базата, им бе поднесъл извиненията, задето щял да ги забави, но механиците трябвало първо да довършат ремонта на разрушените самолети на базата. Пит и Джордино приеха поканата на полковника да нощуват в Брейди Фийлд и да пътуват с китоловната лодка на „Първи опит“ до кораба и обратно до брега. Гостоприемството на полковника разреши проблема със спането им, тъй като и без това каютите на борда на „Първи опит“ бяха препълнени.

— Не е ли малко рано за плуване, приятел?

Гласът изтръгна Пит от мислите му и едва тогава той видя, че се намира под ослепителната светлина на прожектори, монтирани на покрива на караулката на портала. Караулката беше разположена върху обточено с бордюр островче, което разделяше платната за влизащи и излизащи превозни средства, и беше голяма колкото да вмести един човек. Нисък и широкоплещест полицай от Въздушната полиция прекрачи навън прага на вратата и се вгледа внимателно в него.

— Не можах да спя — оправда се Пит и мигом се почувства глупаво, че не измисли нещо по-оригинално. Но какво пък, по дяволите, това е самата истина, каза си той наум.

— Вярвам ви — рече полицаят. — След всичко, което се случи днес, щях да се изненадам, ако някой в базата спи дълбоко. — Самото споменаване на думата „сън“ накара полицаят да се прозее.

— Сигурно много скучаете сам цяла нощ — отбеляза Пит.

— Да, така е. — Мъжът сложи ръце върху двете си оръжия „Сам Браун“ и 45-милиметров автоматичен „Колт“. — Ако ще излизате от базата, ще трябва да ми покажете пропуска си.

— Съжалявам, но нямам такъв. — Пит беше забравил да поиска от полковника пропуск за влизане и излизане от Брейди Фийлд.

Лицето на караула стана сериозно и строго.

— В такъв случай трябва да се върнете да си го вземете — каза той и уби между дланите си една нощна пеперуда, която прехвръкна покрай ухото му към светлината на прожекторите.

— Това ще е само губене на време, защото нямам издаден пропуск — усмихна се безпомощно Пит.

— Тия не ми минават, приятел. Никой не може да влезе или излезе през портала без пропуск.

— Освен мен.

Мъжът го изгледа подозрително.

— Как сте успели да влезете?

— По въздуха.

Караулът се стъписа от изненада. Очите му грейнаха на светлината на прожекторите. Друга нощна пеперуда прехвръкна покрай бялата му фуражка, но той не й обърна внимание.

— Ама това да не сте вие, пилотът на оная летяща лодка „Каталина“? — възкликна той.

— Същият.

— В такъв случай нека ви стисна ръката. — Лицето му се озари от широка усмивка. — Това беше най-великото хвърчащо нещо, което съм виждал — каза той и протегна ръка.

Пит я пое и потрепери. Той самият имаше силно ръкостискане, но сега то му се стори хилаво в сравнение с това на полицая.

— Благодаря ви, но щях да се чувствам далеч по-добре, ако бях свалил противника си.

— О, той няма да стигне много далече. Неговата стара купчина железа бълваше ураган от дим, докато прелиташе над хълмовете.

— Може и да се е разбил оттатък тях.

— Не. Полковникът нареди на целия полицейски отряд да претърси острова с джипове. Търсиха до тъмно, но не откриха нищо.

Пит се усмихна.

— Вероятно е паднал в морето или пък е стигнал до континента и там се е разбил.

Полицаят сви рамене.

— Възможно е. Но едно е сигурно: той не е на остров Тасос. Аз ви го гарантирам.

— Това ми стига — разсмя се Пит и метна хавлиената кърпа върху рамото си. — Е, беше ми приятно да си поговорим…

— Летец втори клас Муди, сър.

— Аз съм майор Пит.

Полицаят зяпна от изумление.

— О, извинете, сър. Не знаех, че сте офицер. Помислих, че сте цивилен от НЮМА. Този път ще ви пусна да излезете, майоре, но бъдете така любезен да си вземете пропуск.

— Ще го сторя веднага след закуска.

— Смяната ми идва в осем сутринта. Ако не сте се върнали дотогава, ще предупредя колегата си да ви пусне да влезете.

— Благодаря ви, Муди. Може и да се видим малко по-късно. — Пит му помаха и продължи по пътя към плажа.

Вървеше в дясната част на тесния павиран път и след около километър и половина стигна до малко заливче, оградено с големи назъбени скали. На лунната светлина видя пътека и пое по нея, докато краката му не затънаха в мек пясък. Той пусна кърпата си върху пясъка и тръгна към линията на прибоя. Една вълна се разби и бялата й пяна се плъзна гладко по пясъка и близна ходилата му. Умиращата вълна се задържа за миг, после се отдръпна, образувайки бразда за следващата. Вятър почти нямаше, блестящото море беше относително спокойно. Луната хвърляше светлина върху тъмната вода и оставяше сребърна пътека върху повърхността й, която стигаше чак до хоризонта, където се сливаха вода и небе. Пит пое дълбоко топлия спокоен въздух и навлезе във водата, плувайки покрай сребърната пътека.

Всеки път, когато беше сам и близо до море, някакво особено вътрешно чувство обземаше Пит. Сякаш душата напускаше тялото му и той се превръщаше в същество без субстанция, без форма. Съзнанието му се прочистваше и продухваше, мисловната му дейност спираше. Сетивата му се притъпяваха, той не чувстваше топлина, студ, миризми, работеше единствено слухът му. Заслуша се в тишината — най-великото, но най-непознатото съкровище на човека. В такива моменти забравяше всичките си провали, всичките си победи и любови, дори самият живот биваше заровен и изгубен в спокойствието.

Близо час остана по гръб на повърхността на водата. Накрая една малка вълна обля лицето му и той неволно погълна няколко капки солена вода. Задави се, изплю ги и пропъждайки неприятното чувство, отново се отдаде на телесната си наслада. Заплува по гръб към брега, без да бърза. Когато ръцете му докоснаха дъното от плътен пясък, той ги прибра до тялото си и се остави вълните да го отнесат като плавей до брега. После се излегна на пясъка, потопен до кръста във водата, чувствайки я как се върти около краката и ханша му. Топлият егейски прибой се надигаше от сумрака и обливаше брега, галейки кожата му, и той се унесе в дрямка.

Звездите вече гаснеха една по една от бледата светлина на сипващата се зора, когато тревожен сигнал прокънтя в мозъка на Пит и изведнъж той усети нечие присъствие. Мигом се събуди, но не направи никакво движение, само загледа през полуотворени очи. Видя тъмен силует, надвесен над него. Напрегна поглед в слабата светлина и се опита да различи подробности. Тъмното очертание бавно се материализира. Беше жена.

— Добро утро — поздрави той и се надигна до седнало положение.

— О, боже! — възкликна жената и бързо затисна с ръка устата си, сякаш да не изписка.

Беше все още доста тъмно, за да види добре очите й, но Пит беше сигурен, че те са изпълнени с безумен страх.

— Извинете — рече той кротко, — не исках да ви изплаша.

Тя бавно спусна ръката си, но продължи да го наблюдава неподвижна. Накрая намери гласа си.

— Аз… аз помислих, че сте мъртъв.

— Предполагам. Сигурно и аз щях да си помисля същото, ако се бях спънал в някого, заспал в прибоя в този час.

— Ужасно ме изплашихте, като се размърдахте и заговорихте.

— Приемете още веднъж моите искрени извинения. — Пит изведнъж осъзна, че жената говори на чист британски английски, но с лек немски акцент. Изправи се на крака. — Разрешете да ви се представя. Казвам се Дърк Пит.

— Аз съм Тери и нямате представа колко се радвам, че сте жив и здрав, господин Пит. — Тя не каза фамилията си, а и Пит не я попита.

— Повярвайте ми, Тери, удоволствието е мое. — Той посочи плажа. — Ще останете ли с мен до изгрева на слънцето?

Тя се разсмя.

— Благодаря ви, с удоволствие. Само че едва ви виждам в тъмнината. Кой знае, може да сте някакво чудовище или нещо подобно. — В гласа й се долавяше шеговита нотка. — Мога ли да ви имам доверие?

— Честно казано, не. Затова съм длъжен да ви предупредя, че съм убил двеста невинни девици точно тук, на това място. — Пит често проявяваше черно чувство за хумор, но знаеше, че това е добра система за изпробване характера на жената.

— Виж ти! Де да бях двеста и първата, но не съм невинна девственица. — Тя говореше усмихната и тъй като вече имаше достатъчно светлина, Пит видя ясно белите й зъби. — Надявам се да не ме обвините за това.

— О, не, аз съм много широко скроен за неща от този род. Само че ще ви помоля да запазите в тайна факта, че двеста и първата не е била чиста като сняг. Защото разчуе ли се, репутацията ми на чудовище ще бъде съсипана.

Двамата се разсмяха, седнаха и се разприказваха, докато горещото слънце неумолимо се издигаше над Егейско море. Когато ослепителното оранжево кълбо хвърли първите си златисти лъчи над трепкащия хоризонт, Пит огледа внимателно жената в новата светлина.

Тя беше около трийсетгодишна и носеше червен бански костюм — бикини, които не бяха от най-оскъдните, въпреки че долната им част започваше на цели пет сантиметра под пъпа. Те блестяха с гланца на сатен и прилепваха плътно по тялото й като втора кожа. Тялото й, макар и крехко на вид, беше стегнато; имаше гладък и плосък корем и съвършени гърди — нито много малки, нито много големи. Краката й бяха дълги, с цвят на каймак и възслаби. Пит реши да пренебрегне това дребно несъвършенство и отмести поглед към главата й. Профилът й беше изящен. Лицето й притежаваше красивите и загадъчни черти на гръцка статуя и щеше да минава за безупречно, ако не беше кръглият белег от шарка до дясното й слепоочие. Обикновено той не се виждаше, тъй като го закриваше черната й, дълга до раменете коса, но сега, както бе повдигнала глава, за да наблюдава изгряващото слънце, абаносовите кичури се бяха отдръпнали зад раменете и разкриваха този мъничък дефект.

Ненадейно жената се обърна и улови проницателния поглед на Пит.

— Мислех, че наблюдавате изгрева — рече тя със смутена усмивка.

— Много изгреви съм наблюдавал, но сега за първи път съм рамо до рамо с прекрасна, истинска гръцка Афродита — отвърна Пит и забеляза, че тъмнокафявите й очи заблестяха от комплимента.

— Благодаря за ласкателството, но Афродита е била гръцката богиня на любовта и красотата, докато аз съм само половин гъркиня.

— А каква е другата половина?

— Баща ми беше германец.

— В такъв случай трябва да благодаря на боговете, че приличате на майка си.

Тя му хвърли навъсен поглед.

— Внимавайте да не ви чуе чичо ми.

— Защо, да не би да е типичен шваба?

— Да, такъв е. Всъщност той е причината да съм на остров Тасос.

— Е, значи, не е чак толкова лош — отбеляза Пит, запленен от лешниковите й очи. — При него ли живеете?

— Не. Всъщност съм родена тук, но отраснах и учих в Англия. Осемнайсетгодишна се влюбих в един много изискан търговец на автомобили и се ожених за него.

— Не знаех, че има и изискани търговци на коли.

Жената подмина язвителната му забележка и продължи:

— През свободното си време обичаше да се състезава с коли и го правеше много успешно. Печелеше почти всички състезания. — Тя сви рамене и започна да чертае с пръст кръгове в пясъка. — На последното състезание участваше с една кола със свръхмощен двигател. — Гласът й стана странен и сипкав. — Денят беше дъждовен, колата се подхлъзна и се заби в едно дърво. Когато стигнах до него, той беше вече мъртъв.

Пит гледа мълчаливо близо минута скръбното й лице.

— Кога се случи това?

— Преди осем и половина години — отвърна тя шепнешком.

Пит се почувства като ударен. После го изпълни гняв. Какво губене на време, помисли си той. Как може една толкова красива жена да пропилява близо девет години от живота си в скърбене за мъртвец. Колкото повече се замисляше за това, толкова повече се усилваше гневът му. Видя, че от очите й рукнаха сълзи при спомена и гледката прободе сърцето му. Той се пресегна и я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Тя отвори широко очи и тялото й се изпъна от силната плесница. Сякаш куршум я бе пронизал.

— Защо ме ударихте?

— Защото имахте нужда от това, и то належаща нужда — сопна й се той. — Тази любов, която таите в себе си, е угаснала много, много отдавна. Изненадан съм, че още никой не ви е натупал хубавичко, та да я избие от главата ви. Значи съпругът ви е бил изискан, а? Е, и какво от това? Той е мъртъв и погребан и колкото и да скърбите, няма да го вдигнете от гроба. Скътайте надълбоко в себе си спомена за него и не мислете повече за него. Вие сте красива жена, не бива да стоите вързана за ковчег, пълен с кости. Мястото ви е до всеки мъж, който се обръща след вас да ви се възхити и копнее да ви притежава. — Пит забеляза, че думите му проникват през слабата й отбрана. — Добре си помислете, това е животът ви. Не го захвърляйте и не се отдавайте на скръбта, докато повехнете и се прошарите.

На сутрешната слънчева светлина лицето й изглеждаше объркано, тя продължаваше да хлипа. Пит я остави да си поплаче. Когато най-накрая тя вдигна лице и го обърна към него, то беше нашарено от струйки сълзи, примесени със зрънца пясък. В очите й, изпълнени с уплаха като на малко дете, той съзря блясък. Притегли я към себе си и я целуна. Устните й бяха топли и влажни.

— Кога за последен път си била с мъж? — прошепна той.

— Нито веднъж, откакто… — Гласът й се загуби.

Пит я хвана за ръка и я поведе към дългата сянка, която скалите хвърляха върху плажа. Няколко бекаса описаха кръг над тях, после накацаха върху влажния пясък до линията на водата и започнаха да подскачат напред-назад, играейки си на гоненица с прибоя. От време на време някоя от птиците хвърляше по едно око на двамата влюбени в сянката, преди да забие отново дългата си извита човка в пясъка за някое червейче. Сенките се скъсяваха с издигането на слънцето. Една рибарска лодка мина с пухтене на стотина метра от скалите. Рибарите бяха твърде заети да наблюдават пуснатите във водата мрежи, за да забележат нещо необичайно на брега. Най-накрая Пит се отдръпна и погледна спокойното и усмихнато лице на Тери.

— Не знам дали да ти благодаря, или да ти искам прошка — каза той тихо.

— Моля те, приеми и двете, заедно с благословията ми — смънка тя.

Той я целуна леко по очите.

— Видя ли какво си изпуснала през всичките тези години — усмихна й се той.

— Видях. Ти наистина ми даде прекрасен лек срещу депресията ми.

— Аз винаги предписвам прелъстяване в такива случаи. То е гарантирано средство за лечение на всякакви редки заболявания и обикновени неразположения.

— И колко ви е таксата, докторе? — попита тя с типичен женски кикот.

— Считай, че си я платила.

— А, няма да се отървеш толкова лесно. Настоявам да дойдеш в дома на чичо ми на вечеря още тази вечер.

— За мен ще бъде чест. В колко часа и какъв е адресът?

— Ще кажа на шофьора на чичо да те вземе от портала на Брейди Фийлд в шест часа.

Пит повдигна вежди.

— Защо мислиш, че съм настанен в Брейди Фийлд?

— Ами защото по всичко личи, че си американец, а всички американци на острова са настанени там. — Тери го хвана за ръката и я допря до лицето си. — Разкажи ми нещо за себе си. Каква е работата ти във Военновъздушните сили? Летиш ли? Офицер ли си?

Пит се помъчи да си придаде възможно най-сериозен вид.

— Работя в базата като боклукчия.

Тя зяпна от изненада.

— Наистина ли? Прекалено си интелигентен за боклукчия. — Погледът й зашари по силно почернялото му лице и се закова в зелените му очи. — Е, добре, за мен няма значение какво работиш. А имаш ли вече чин сержант?

— Не, никога не съм бил сержант.

В този момент ярка светлина между скалите на около трийсетина метра от тях привлече вниманието на Пит. Светещ обект отрази слънчевите лъчи за миг. Той продължи да гледа към мястото, но не зърна ново проблясване или движение. Тери го усети, че се напрегна.

— Какво има?

— А, нищо. Стори ми се, че нещо плува във водата, но вече не го виждам. — Той я погледна и в очите му засвяткаха дяволити пламъчета. — Време е да се връщам в базата. Чака ме много боклук за изхвърляне.

— И аз трябва да се прибирам. Чичо вероятно се чуди какво ли ми се е случило.

— А ще му кажеш ли?

— Не ставай глупав — засмя се тя, като стана и изчисти с ръка пясъка по тялото си, после оправи бикините си.

Усмихнат, Пит също се изправи на крака.

— Защо жените винаги са свенливи и се дърпат, преди да легнат с мъж, а след това стават безгрижни и весели?

Тя сви нехайно рамене.

— Предполагам, защото сексът освобождава всичките ни задръжки и ни кара да се държим естествено. — Кафявите й очи блестяха силно. — Нали разбираш, ние, жените, също имаме животински инстинкти.

Пит шеговито я плесна по задника.

— Хайде, ще те изпратя до вас.

— Ще има дълго да ходиш. Вилата на чичо ми се намира в планините оттатък Лиминас.

— Къде са тия планини и къде е Лиминас?

— Лиминас е малко селце на около десетина километра нагоре по пътя — и тя посочи на север. — Но не разбирам защо питаш къде са планините? — Ръката й се изви към склоновете във вътрешността на острова, които са на километър и половина от пътя. — Онова там какво е според теб?

— В Калифорния, откъдето съм, всичко, което е под височина деветстотин метра, ние наричаме хълмове.

— Вие, янките, все се фукате.

— Това е велико американско развлечение.

Двамата тръгнаха бавно по пътеката, извеждаща от залива. Отстрани на банкета стоеше малък спортен открит миникупър. Английската състезателна зелена боя върху малката кола почти не се виждаше под тасоския прах.

— Харесва ли ти моята жестока състезателна кола? — попита гордо Тери.

Пит се разсмя на определението й „жестока“, употребено за кола.

— О, да, бива си я — влезе в тона й той. — Твоя ли е?

— Да, купих я нова в Лондон и сама изминах с нея целия път от Хавър дотук.

— Колко време ще останеш при чичо си?

— Взех си три месеца ваканция и ми остават още месец и половина. После обаче ще се върна с кораб. Шофирането през континента е забавно, но много уморително.

Пит й отвори вратата и тя седна зад волана, бръкна под седалката си и извади връзка ключове. Пъхна единия в ключалката за запалването и го завъртя.

Пит се наведе и я целуна леко.

— Надявам се чичо ти да не ме чака със заредена пушка.

— Не се безпокой. Той харесва мъжете от военновъздушните сили. Той самият е бил летец по време на Първата световна война.

— Хайде бе! — изсмя се саркастично Пит. — Остава да ми кажеш, че ти е разправял как е летял заедно с Рихтхофен1.

— О, не, той изобщо не е бил във Франция. Воювал е тук, в Гърция.

Сарказмът на Пит се стопи и го обзе странно чувство на студ. Той впи пръсти до побеляване на кокалчетата им в прашната вратичка на колата.

— Споменавал ли е чичо ти за… Курт Хайберт?

— Много пъти. Двамата заедно патрулирали във въздуха. — Тя включи на първа скорост, усмихна се и му помаха. — Е, хайде, до довечера. И не закъснявай! Чао!

Преди Пит да каже нещо в отговор, мъничката кола се стрелна напред. Той проследи с поглед как се отдалечава на север и изчезва зад гъст облак прах. Последното, което видя, беше развятата от вятъра черна коса на Тери.

Вече започваше да става неприятно горещо. Той бавно се обърна и закрачи обратно към летището. Настъпи нещо остро с единия си бос крак и изруга под носа си. Подскачайки на куц крак, извади от петата си малко трънче и го захвърли към крайпътния храст. Продължи да върви, вторачен в земята, за да не се убоде отново и след няколко крачки забеляза следи от подметки, подковани с кабари.

Пит клекна и огледа отпечатъците. Сред тях ясно се виждаха и следите от босите крака на него и на Тери, които на места бяха покрити със следите от подметките. Той сви устни. Някой е проследил Тери по пътя й за плажа. Вдигна ръка и засенчи очите си, за да погледне към слънцето. Беше все още доста рано и той реши да проследи стъпките.

На едно място те отбиваха от пътеката и тръгваха по посока на скалите, където свършваха. Пит се покатери по твърдата неравна повърхност и видя, че дирята продължава оттатък скалите. Тя го изведе отново на пътя, но този път под ъгъл на пътеката. Един трънлив клон на храст одраска ръката му, оставяйки кървави резки, но той не обърна внимание. Беше плувнал в пот, когато излезе отново на главния път. Тук следите от подметки свършваха и започваха следи от автомобилни гуми, чиито ромбични шарки се открояваха ярко в пръстта покрай павираната пътна настилка.

И в двете посоки нямаше никакво автомобилно движение и Пит спокойно постла хавлиената си кърпа, седна върху нея и започна да възстановява случката в ума си.

Който и да е следил Тери, той е паркирал тук, отишъл е до колата й и след това е тръгнал след нея по пътеката. Но преди да стигне до брега, е чул гласове, затова се е обърнал и е продължил към скалите, където се е скрил и е наблюдавал него и Тери. След като се е зазорило, нашественикът се е върнал на главния път, като е използвал за прикритие скалите.

Пъзелът беше елементарен и се подреди бързо, с изключение на три липсващи парченца. Защо е била следена Тери и от кого? Отговорът, който предположи Пит, го накара да се усмихне — може би беше някой местен любопитко. И ако е така, той е видял много повече, отколкото е очаквал.

Стомахът на Пит се сви на топка. Най-много го безпокоеше третото липсващо парченце. Нещо в логическото му мислене му убягваше. Отново погледна следите от гумите. Те бяха от голям автомобил, от рода на камион. Присви очи и мислите му запрепускаха. Не беше чул колата на Тери, тъй като беше заспал на плажа. А камионът вероятно е спрял съвсем безшумно.

Втренченият поглед на Пит се отмести от ромбичните шарки към брега. Прибоят обливаше пясъка и заличаваше всички следи от човешка дейност. Той прецени на око разстоянието от главния път до брега и започна да разсъждава като гимназиален учител.

Ако един камион се намира в точка А, а двама души са на плажа, на осемдесетина метра от него, в точка Б, защо двамата на плажа не са чули камионът да тръгва, при положение че е било толкова тихо в онзи ранен час?

Отговорът му се изплъзваше. Пит само сви рамене и се отказа да го търси. Изтърси кърпата си, метна я около врата си и закрачи обратно по безлюдния път към портала на базата, свирукайки си „Дълъг е пътят до Типерари“.