Средиземноморският храст

10.

— Жителите на Тасос били големи любители на театъра, считали го за важна част от образованието им и всеки, включително просякът, бил насърчаван да отива да гледа представленията. По време на премиерите на новите драми, идващи от континента, в древния град на острова всички магазини се затваряли, бизнесът спирал, затворниците били освобождавани от затворите. Дори на проститутките, иначе държани далеч от повечето обществени събития, им се разрешавало да практикуват занаята си в градинския кът до входовете на театъра, без да бъдат обезпокоявани.

Мургавият екскурзовод от Гръцката национална туристическа организация прекъсна увлекателния си разказ и се усмихна тънко, развеселен от вида на ужасения израз по лицата на жените от туристическата група. Всеки път последните ми думи предизвикват една и съща реакция, помисли си той. Жените шепнеха с привидно възмущение, а мъжете, по къси панталони и накичени със светломери и фотоапарати, се кикотеха и сръгваха в ребрата, намигвайки си съучастнически.

Екскурзоводът засука единия край на пищните си мустаци и огледа по-внимателно групата си. Както в повечето случаи тя се състоеше от дебели пенсионирани бизнесмени и техните дебели съпруги, които разглеждаха руините не толкова от интерес към историята, колкото да се хвалят пред приятели и съседи, като се върнат в родината си. Погледът му се задържа малко повече върху четири млади учителки от Алхамбра, Калифорния. Трите от тях бяха безлични, носеха очила и непрекъснато се кикотеха. Четвъртата обаче привлече вниманието му. Тя имаше стройна фигура, голям бюст, червена коса и дълги крака — като повечето американки. Очите й доста шареха и обещаваха нещо повече. Ще й предложа, реши той в себе си, да й покажа довечера руините на лунна светлина.

Бавно, с професионално равнодушие, той отмести погледа си към задната редица на малката група и го спря върху двама мъже, облегнати нехайно на една колона. По-груби, по-окаяни и по-противни на вид хора не бе виждал. По-ниският, широкоплещест и по всяка вероятност италианец, приличаше повече на маймуна, отколкото на човек. Другият имаше проницателни зелени очи и изглеждаше по-изтънчен и самоуверен, но външността му сякаш предупреждаваше: „Внимание, много опасен човек!“. Екскурзоводът отново засука мустака си. Вероятно е германец, предположи той. Сигурно обича да се бие, ако се съдеше по превръзките на носа и ръцете му. Странно, много странно е присъствието на тия двамата. Защо ли им е да разглеждат древни руини? Може би са моряци, слезли от акостирал кораб. Да, може би са точно такива, заключи самодоволно екскурзоводът.

— Този театър е бил изкопан през 1952 година — продължи той с усмивка, разкривайки бели зъби. — Разкопките продължили две години. Обърнете внимание на геометричната подова мозайка на мястото за оркестъра. Направена е от естествено оцветени камъчета. — Той замълча, за да даде време на туристите да разгледат флоралните мотиви на изтърканите и избелели плочки. — А сега, последвайте ме по тези стълби. Ще походим малко и ще стигнем до гробницата на Посейдон.

Пит, който се преструваше на уморен и отегчен турист, седна отстрани на първото стъпало и изчака и последният човек от върволицата да стъпи на най-горната площадка на стълбите и да изчезне от поглед. Часовникът му показваше четири и половина. Точно три часа, откакто той и Джордино напуснаха „Първи опит“ и безгрижно тръгнаха да се разхождат из Лиминас, присъединявайки се към туристическата група. Сега той и Джордино — ниският капитан, който нетърпеливо крачеше до него по каменния под, стискайки в ръка малка пътна чанта — изчакаха още няколко минути, за да са сигурни, че обиколката ще продължи и без тях. Като се увери, че отсъствието им не направи впечатление, Пит безмълвно направи знак на приятеля си и посочи входа за сцената на амфитеатъра.

За стотен път Пит, раздразнен от превръзката си на гърдите, си помисли за корабния лекар и се усмихна. Лекарят, както и Гън категорично му забраняваха да слезе от кораба, за да се върне във вилата на Фон Тил. Но когато Пит им заяви, че ако се наложи, ще се бие с целия корабен екипаж и с плуване ще стигне до Лиминас, възрастният лекар отстъпи и ядосан напусна каютата му. Засега единственият му принос за предварителното разузнаване на черния вход на вилата беше, че почерпи Джордино с вино в една малка таверна, където бяха седнали да убият времето, докато чакаха да започне туристическата обиколка. Този път беше оставил Джордино да ругае и се поти, докато запали мотора на разнебитената плоскодънна лодка и пак Джордино я върна в пристанището на Лиминас. За щастие липсата на старата лодка не бе забелязана — нямаше разгневен собственик или полицай, който да чака на брега, за да накаже американските пирати за кражбата. Връзването на лодката на мястото й и изминаването пеша на разстоянието до главната улица на града отнеха само няколко минути. Пит, макар и убеден, че е губене на време, накара Джордино да се отклонят малко от пътя, за да провери дали Атина стои все още вързана за стълба с пощенската кутия. Магарето го нямаше, но на една от сградите на отсрещната страна на тясната улица висеше реклама на английски език на Гръцката национална туристическа организация. Останалото беше просто: да се присъединят към група, чиято обиколка включваше разглеждане на амфитеатъра. Смесването им с туристи им предоставяше великолепно прикритие, за да стигнат до лабиринта, откъдето да влязат незабелязано в убежището на Тил.

Джордино обърса с ръкава на ризата потното си чело и рече:

— Не ми се струва разумно да проникваме вътре по светло. Не може ли да изчакаме да се стъмни, както правят всички уважаващи себе си крадци?

— Колкото по-скоро притиснем Фон Тил в ъгъла, толкова по-добре — отвърна рязко Пит. — Ако е излязъл вън от себе си, когато е научил за свалянето на „Албатрос“ тази сутрин, последното нещо, което ще очаква, е да му се яви един възкръснал Дърк Пит посред бял ден.

Джордино не пропусна да види мъст в погледа на Пит. Спомни си колко бавно и мъчително вървеше Пит по стръмните пътеки между руините, без нито веднъж да се оплаче. Спомни си и за безнадеждността, която се бе изписала по лицето му, когато Гън съобщи за мистериозното изчезване на самолета. Имаше нещо заплашително в мрачните черти на лицето му. Джордино се запита дали Пит действаше, подтикван от чувство за дълг, или от непреодолим импулс за отмъщение.

— Сигурен ли си, че това е начинът. Няма ли да е по-просто, ако…

— Това е единственият начин — прекъсна го Пит. — „Албатрос“ не е бил изяден от акулите, а е изчезнал, без да остави никаква следа, дори един болт. След като знаем самоличността на пилота, нямаме друг избор, освен да претърсим вилата.

— Аз продължавам да смятам, че трябваше да повикаме отряд от въздушната полиция — каза Джордино с навъсено лице — и да нахлуем направо през предната врата.

Пит го погледна, после вдигна поглед над рамото му към горната площадка на стълбите. Знаеше как точно се чувства Ал Джордино, защото и той самият се чувстваше по същия начин — обезпокоен, несигурен, хващайки се за сламката с надеждата да получи отговор, независимо дали ще е изчерпателен, на странните събития от изминалите няколко дни. Много зависеше от следващия час — щяха ли да успеят да влязат във вилата, щяха ли да намерят доказателства, уличаващи Фон Тил, щеше ли Тери да се окаже съучастничка във все още неизвестния план на чичо си. Пит отново хвърли поглед към Джордино и видя решителност в кафявите очи, в извивката на устните, в ръцете му, видя всички признаци на пълна мисловна концентрация, концентрация върху вероятните опасности, които ги чакаха. Нямаше по-подходящ човек от него да е рамо до рамо с теб, когато шансовете за успех са нищожни.

— Май няма да мога да изляза с теб на глава — каза Пит тихо. — Тук е гръцка територия. Ние нямаме никакво право да нахлуваме в частна собственост. Не искам и да си помисля какви проблеми ще навлечем на правителството ни, ако разбием вратата на Фон Тил. А при сегашното положение, ако бъдем заловени от гръцките власти, ще се правим на моряци от „Първи опит“, попрекалили малко с алкохола, и ще твърдим, че сме се отклонили в подземната галерия по време на туристическата обиколка, за да поспим и да изтрезнеем. Те ще повярват, няма причина да не повярват.

— Затова ли не сме въоръжени?

— Позна! Ще трябва да поемем този риск, за да не изпаднем в затруднено положение. — Пит се спря пред ронещия се свод. На дневна светлина желязната решетка изглеждаше по-различна, не чак толкова масивна и неподатлива. — Това е мястото — каза той, като неволно изчегърта с нокът петно засъхнала кръв от една от ръждясалите пръчки.

— Промъкнал си се оттук? — не можеше да повярва Джордино.

— Фасулска работа беше — усмихна се до уши Пит. — Просто още едно от многото ми подобни завоевания — каза той и усмивката му бързо изчезна. — Хайде, че нямаме много време. Следващата група ще мине оттук след четирийсет и пет минути.

Джордино се приближи до решетката и след секунди се превърна в човек, вглъбен в изпълнението на трудна и рискована работа. Той отвори малката пътна чанта и внимателно започна да вади съдържанието й, като го подреждаше старателно върху стара хавлиена кърпа. После бързо закрепи с лепилна лента две малки взривни устройства за една от металните пръчки и свърза жиците с детонатор. Хвърли последен одобрителен поглед върху ръчната си изработка, която му отне не повече от шест минути, и направи знак на Пит да се измести на по-безопасно разстояние до една ниска и широка каменна стена. След това и той го последва, като отстъпваше бавно назад и размотаваше жиците, водещи от детонатора към зарядите. Пит го хвана за лакътя и го попита:

— Колко далече ще се чуе взривът?

— Ако съм си свършил добре работата, едва ли ще се чуе по-силно от детска пушка с тапа, гръмнала от трийсет метра разстояние.

Пит стъпи върху най-ниската част на стената и бързо огледа пространството в полукръг. Не видя никакво човешко присъствие и кимна ухилен на Джордино.

— Надявам се, че влизането през служебния вход без покана няма да е под достойнството ти.

— О, не, ние, Джординови, сме хора с широки възгледи — отвърна също захилен приятелят му.

— Е, правим ли го?

— Щом настояваш.

Двамата приклекнаха до древната стена и се хванаха за напечените от слънцето каменни блокове, за да поемат ударната вълна. После Джордино завъртя малкия пластмасов превключвател на детонатора.

Дори на късото разстояние от три-четири метра от тях взривът се чу така, сякаш просто нещо тупна. Никаква ударна вълна не разтресе земята, никакъв черен облак дим или пламъци не избълваха, никакъв звук не проглуши тъпанчетата им. Само леко тупване на нещо неопределимо.

В слегналата се от очакване тишина двамата скочиха на крака и се затичаха към желязната врата. Омотаните около двата заряда лепилни ленти бяха разкъсани и тлееха, изпускайки остър мирис. Тънко стълбче дим между пръчките на решетката се виеше нагоре като змийска опашка и се стопяваше във влажния мрак на вътрешността на тунела. Решетката обаче стоеше непокътната на мястото си.

Пит погледна почуден Джордино.

— Взривното вещество ли е било малко?

— Напротив — отвърна уверено Джордино, — зарядите бяха напълно достатъчни по размер за тази работа. Ето виж. — Той ритна силно пръчката; тя не помръдна. Той пак я ритна, този път по-силно. Горният й край се откъсна, изви се навътре и пръчката се наклони до хоризонтално положение. Напрегната усмивка разкри бавно зъбите на Джордино. — А сега за следващия ми номер…

— Остави — прекъсна го рязко Пит. — Давай да влизаме. Трябва да стигнем до вилата и да се върнем навреме, за да се присъединим към следващата група.

— За колко време ще стигнем дотам?

Пит вече се промушваше през отвора на решетката.

— Снощи ми отне осем часа, докато изляза, но сега ще бъдем там само след осем минути.

— Но как? Имаш ли план на подземието?

— Имам нещо по-добро — отвърна Пит с мрачно лице и посочи пътната чанта. — Извади оттам лампата.

Джордино бръкна в чантата, извади голяма жълта лампа с диаметър близо петнайсет сантиметра и я промуши през решетката.

— Каква е тази грамадна лампа?

— Водолазна, с алуминиев кожух, водоустойчив до дълбочина двеста седемдесет и пет метра. Е, ние няма да се гмуркаме, но ще използваме силния й и дълъг лъч. Затова я взех от кораба.

Джордино не каза нищо повече, само сви рамене и също се промуши през решетката.

— Чакай малко да прибера уликите. — Джордино отви с късите си дебели пръсти разкъсаните лепилни ленти и покри обгорелите останки с купчина камъни.

Пит насочи лъча на лампата към тъмната вътрешност на тунела.

— Огледай земята. Виждаш ли защо не ми е нужен план на лабиринта?

Мощният лъч освети прекъсната следа от засъхнала кръв, водеща надолу по стръмните стълби. На няколко места червените петна бяха пръснати във вид на гроздове, разделени един от друг с малки кръгли капки. Пит потръпна, докато слизаше, но не толкова от вида на собствената си кръв, а от внезапната промяна на температурата. Навлезе в тунела със стегната крачка, осветявайки пътя си с лампата. Чувството на самота и страхът му, които го владееха предишната вечер на това място, вече ги нямаше. Сега до него беше Джордино, верният му приятел от дълги години, целият изтъкан от мускули. Само да посмее някой или нещо да го спре този път!

Пит вървеше с наведена глава и не откъсваше поглед от тъмните червени следи. На кръстопътищата се спираше за миг, проучвайки кървавите петна. Ако те навлизаха навътре в тунела и после се връщаха, значи тунелът беше задънен и той продължаваше натам, накъдето следите бяха единични. Тялото го болеше, периферното му зрение беше замъглено. По едно време се препъна и щеше да падне, ако Джордино не го беше хванал под мишница.

— По-полека, Дърк. Още не си в състояние да се правиш на американски герой.

— Още малко остава — каза Пит задъхан. — Кучето трябва да лежи след втория завой.

Но кучето го нямаше там. Само засъхнали кървави локви бяха останали на мястото, където огромното бяло животно беше намерило смъртта си. Пит се загледа безмълвно в тях. Макар и слабо, сред миризмата на мухъл в усойния тунел се долавяше и миризма на кръв. В съзнанието му ярко се съживиха моменти от нападението: светещите очи на кучето, скокът му в тъмнината, ножът, потъващ в топлата плът и смразяващият предсмъртен животински вой.

— Да вървим — рече Пит и забрави за умората си. — Входът за вилата е само на двайсетина метра оттук.

Пит престана да гледа кървавата следа. Този тунел му беше добре познат и той можеше да върви дори без светеща лампа.

Изведнъж светлинният лъч се заби в масивната врата, очертавайки върху нея ярко кръгло петно.

— Стигнахме — съобщи Пит, поемайки си мъчително въздух.

Джордино се доближи до вратата и коленичи, за да я огледа. Пръстите му веднага заопипваха тънкия процеп, разделящ вратата от касата.

— По дяволите! — изсумтя той.

— Какво има?

— Заключена е с голямо плъзгащо се резе отвътре. А не разполагаме с инструмент, с който да го избия от тази страна.

— Опитай да я отвориш откъм пантите — измънка Пит и насочи лъча към другата страна на вратата.

Още преди да се доизкаже, Джордино беше извадил от чантата къс заострен лост и вече избиваше дългите ръждясали щифтове. После ги сложи внимателно на земята и се отдръпна, за да остави Пит да отвори вратата. Пит я побутна и тя се открехна безшумно. Тогава той провря глава в разширяващата се пролука и бързо обходи с поглед наоколо. Не видя никого, не чу нищо, освен собственото си дишане.

Отвори я възможно най-широко и излезе на балкона, примигвайки от ярката слънчева светлина, после изкачи тичешком стълбите. Знаеше, че Джордино е по петите му. Вратата към студиото беше отворена, пердетата се издуваха навътре от западния бриз, полъхващ откъм морето. Той залепи гръб за стената и се ослуша за гласове. Минаха секунди, половин минута. Студиото беше смълчано. Сигурно няма никого в къщата, помисли си той, или ако има, всички са мъртви. Пит си пое дълбоко въздух и пристъпи навътре.

В студиото нямаше никого. В него нищо не бе променено, откакто Пит беше тук. Погледът му се спря върху модела на подводницата и той се приближи да го разгледа отблизо. Беше направен от черен махагон, който имаше блясък на сатен. Всеки детайл изглеждаше толкова истински, че сякаш всеки момент от люковете на оръдейната палуба щяха да изскочат миниатюрни подводничари. Отстрани на командната кула беше изписано U-19. Подводница от същия клас беше торпилирала „Лузитания“, спомни си той.

Пит рязко се обърна, когато пръстите на Джордино се забиха дълбоко в рамото му и главата му се доближи до неговата.

— Струва ми се, че чух нещо — прошепна той съвсем тихо.

— Къде? — попита Пит също шепнешком.

— Не знам. — Джордино наклони глава на една страна и се ослуша, после сви рамене. — Може би само ми се е счуло.

Пит върна вниманието си към модела на подводницата.

— Помниш ли номера на подводницата от Втората световна война, която потънала тук?

Джордино се замисли.

— Ами… да. U-19. Защо питаш?

— После ще ти обясня. Хайде, Ал, да изчезваме оттук.

— Ама ние току-що дойдохме — възрази Джордино.

Пит потупа модела.

— Намерихме това, което търсихме за… — Той изведнъж млъкна, замръзна на място и напрегна слух, като направи знак на Джордино също да замълчи.

— Не сме сами — прошепна едва чуто той. — Да се разделим. Ти иди покрай втората колона до другия край на стаята, а аз ще вървя покрай прозорците.

Джордино кимна. Дори вежда не повдигна.

След минута двамата се срещнаха зад дълъг диван с висока облегалка, клекнаха отзад и надникнаха над него.

Без да се помръдва и без дума да изрече, Пит остана като закован за пода. Стоя така, както се стори на Джордино, цяла вечност и наблюдаваше като втрещен заспалата на дивана Тери. Но не беше цяла вечност, а само пет секунди, преди да предприеме действия.

Тери лежеше свита на кълбо, подпряла глава на страничната облегалка; косата й се спускаше почти до пода. Беше облечена с дълъг червен халат, през който леко прозираха двата розови кръга на гърдите й и тъмният триъгълник под корема й. Пит извади бързо носната си кърпа и я напъха в устата й, преди да се е събудила. После изпъна ръцете й нагоре, издърпа подгъва на халата върху главата й и така завърза на възел краищата му около ръцете й, че я направи напълно беззащитна. Тери се събуди напълно, но беше вече късно. Преди да разбере какво става, тя бе грубо метната върху рамото на Джордино и изнесена на ярката светлина навън.

— Ти май напълно откачи — измърмори Джордино, когато стигнаха стълбището. — Целият този труд, за да зяпаш някаква си играчка и да отмъкваш проститутка.

— Млъквай и търчи — сопна му се Пит, без да се обръща. Открехна с крак вратата за към тунела и пропусна Джордино да мине пръв с ритащия си товар. После избута вратата на мястото й и постави обратно щифтовете в пантите.

— Защо си правиш труда да поставяш вратата на мястото й? — попита нетърпеливо Джордино.

— Стигнахме дотук, без никой да ни забележи — отвърна Пит и вдигна пътната чанта. — Искам да държа в неведение Фон Тил възможно най-дълго. Бас ловя, че е видял доказателство за раните ми, след като кучето ме нападна и сигурно си мисли, че продължавам да се лутам някъде из лабиринта, докато кръвта ми изтече.

Пит се обърна и тръгна напред, насочвайки лъча на лампата ниско, за да може Джордино, пъшкайки под товара си, да вижда къде стъпва. И те поеха по обратния път. Стъпките им отекваха в тъмнината по твърдия под с особен глух звук.

Стиснал здраво водолазната лампа и малката пътна чанта, със странно пърхане в стомаха, Пит вървеше със стегната, бърза крачка, без предишния страх от неизвестното, само с необяснимото усещане за буца, заседнала под лъжичката му, и с вярата, че е постигнал нещо, което бе мислил почти за невъзможно. Аз съм на пътя на тайната на Фон Тил и държа в ръцете си племенницата му, повтаряше си Пит. Но на какво се дължи това лошо предчувствие?

След не повече от пет минути те стигнаха стълбището. Пит се отдръпна, осветявайки стълбите, и даде път на Джордино да се изкачи пръв. После се обърна и насочи лампата към вътрешността на тунела, за да му хвърли последен поглед. Лицето му помръкна при мисълта колко ли мъже, а и жени също, изтезавани тук, са могли да избягат от този ад. Едно е сигурно: никой никога няма да узнае пълната история на този лабиринт. Само призраците на онези, чиито тела отдавна са се превърнали в прах, витаеха наоколо. После той се обърна и заизкачва стълбите за последен път. С огромно облекчение видя отново слънчевата светлина от горната площадка. Не обърна внимание, че Джордино стои странно смълчан с Тери все още на рамото му. Тъкмо понечи да се промуши пръв през решетката и чу висок подигравателен смях, идващ откъм свода.

— Моите поздравления, господа, за необичайния ви вкус към сувенири. Аз обаче чувствам за мой патриотичен дълг да ви уведомя, че кражбата на ценни предмети от исторически обекти се наказва строго от гръцките закони.