Средиземноморският храст

14.

Джордино се беше проснал по гръб до един син пикап на ВВС и спеше дълбоко. Главата му беше подпряна върху калъф за бинокъл, а краката му — върху широк камък. Мравки пълзяха в колона по изпънатата му настрани ръка и след като преодолееха препятствието, продължаваха към целта си — малка купчина кал. Пит загледа усмихнат приятеля си. Една от отличителните черти на Джордино беше способността му да заспи навсякъде по всяко време при всякакви обстоятелства.

Пит изтръска солените капки от плавниците си върху спокойното му лице. Нито сънено мърморене, нито внезапно ококорване посрещнаха грубата шега. Единствената реакция дойде от едното око, което се отвори и загледа Пит с нескрито отегчение.

— Аха! Така значи! Нашият безстрашен пазач с буден поглед! — Гласът на Пит издаваше сарказъм. — Изтръпвам, като си помисля за броя на жертвите, ако някога решиш да станеш телохранител.

Съседният клепач бавно се повдигна като транспарант и разкри и другото око.

— За да сме съвсем точни — заговори с отпаднал глас Джордино, — трябва да ти кажа, че тези стари очи бяха залепени за нощните очила от момента, когато ти влезе в онзи сандък, до момента, когато излезе на брега и започна да си играеш с пясъка.

— Моите извинения, стари друже — разсмя се Пит. — Вероятно това, че се усъмних в твоята неотклонна бдителност, ще ми коства още едно питие.

— Този път ще са две — измърмори Джордино.

— Дадено.

Джордино се надигна и седна, примижавайки от слънцето. Видя мравките по ръката си и ги перна с ръка.

— Е, как мина плуването ти?

— Робърт Саути сигурно е имал предвид „Куин Артемиша“, когато е писал „Нищо не помръдваше — ни въздух, ни море, а корабът стоеше неподвижен и смълчан…“. Може да се каже, че открих нещо, като не открих нищо.

— Не те разбирам.

— Ще ти обясня по-късно. — Пит вдигна водолазните си принадлежности и ги качи в каросерията на пикапа. — Някакви вести от Зак?

— Още не. — Джордино насочи бинокъла си към вилата на Фон Тил. — Той и Зино тръгнаха с един взвод от местната жандармерия и обкръжиха имението на Фон Тил. Дариус остана при радиостанцията в склада, за да засече евентуално предаване между брега и кораба.

— Жалко за положените огромни усилия, било е само пълна загуба на време. — Пит подсуши косата си с кърпа, после я среса с гребен. — Къде може човек да намери пиячка и цигари наблизо?

Джордино посочи с брадичка кабината на товарния автомобил.

— Не мога да ти помогна по отношение на пиячката, но на предната седалка има кутия гръцки носители на рак.

Пит бръкна през прозореца на пикапа и извади цигара от черно-златна кутия „Хелас спешълс“. Не бе пушил от тях и се изненада, че са толкова меки. След двучасовото му изпитание вкусът на свитата от морски водорасли цигара щеше да му дойде добре.

— Да не те е сритал някой в пищяла? — попита го Джордино.

Пит изпусна кълбо дим и се вгледа в краката си. Под дясното му коляно имаше дълбок червен разрез, откъдето бавно се стичаше кръв. Около него, в радиус от два и половина сантиметра кожата представляваше комбинация от цветовете зелен, син и пурпурночервен.

— Не, сблъсках се с ръба на една врата в напречна преграда.

— Дай да промия раната ти. — Джордино се обърна и извади от жабката на пикапа малка аптечка. — Такова нещо е като детска игра за доктор Джордино, световноизвестния неврохирург. Не искам да се хваля, но освен това много ме бива и в трансплантация на сърце.

Пит се опита да потисне смеха си, но не успя.

— Само гледай да сложиш първо марлята, а не лейкопласта.

Джордино направи престорена обидена физиономия.

— Как можеш да говориш такива неща. — После лукавият му поглед се върна. — Ще запееш друга песен, когато ти връча сметката си.

Пит нямаше друг избор, освен да свие примиренчески рамене и да постави ранения си крак върху ръцете на Джордино. Никой от двамата не продума в следващите няколко минути. Пит седеше и поглъщаше тишината, отправил поглед към водната повърхност, отразяваща небето, и крайбрежната ивица от древен пясък. Тесният плаж под пътя се простираше на около десет километра, преди да се превърне в тънка линия и да изчезне зад западния нос на острова. Жива душа не се виждаше край прибоя; пустотата съдържаше целия мистичен чар и романтична съблазън, толкова често снимани в рекламните брошури за южните морета.

На Пит му направи впечатление, че вълните на прибоя достигат височина шейсетина сантиметра и се гонят една след друга през осем секунди. Те се разбиваха ниско и на най-малко стотина метра от брега. После бавно се отдръпваха и се стопяваха във вид на малки водовъртежи край линията на водата. За плувеца условията бяха прекрасни, но не и за сърфиста. За водолаза обаче плиткото пясъчно дъно и тъмносинята вода щеше да е чиста загуба на време. За необикновено подводно приключение по-зелената вода и скалистото дъно привличаха водолаза, тъй като там именно изобилстваше от морски свят.

Пит отмести поглед настрани. Там, на север, нещата бяха съвсем различни. Високи назъбени стръмни скали, без никаква растителност, се издигаха от морето. Стените им бяха гладки и хлътнали от безкрайната яростна атака на разбиващите се в тях вълни. Големи паднали камъни и зеещи пукнатини носеха безмълвното свидетелство на онова, което старата майка природа е в състояние да направи със своите инструменти. Част от тази скалиста брегова ивица привлече вниманието на Пит.

Странното беше, че там скалите се различаваха от останалите. Водата под напълно отвесната скална маса беше спокойна и гладка като градинско езеро, а около нея се виждаше буйна пяна. В продължение на стотина квадратни метра морето беше зелено и спокойно и там кипящата пяна се стопяваше. Имаше нещо неестествено в това.

Пит се замисли какви ли чудеса могат да открият там гмуркачите. Единствено бог е могъл да наблюдава древния остров, настъпването и изчезването на големите ледникови периоди, промените на нивата на древното море. Може би, предположи той в себе си, само може би, огромните вълни са дълбали стените на тези скали и са образували подводна повърхност на морски пещери.

— Готово — каза Джордино с весел тон. — Още един триумф за медицинската наука благодарение на великия Джордино. — Зад тези думи на пресилена суета Пит знаеше, че Джордино прикрива всъщност искрената си загриженост за него. Джордино стана, огледа приятеля си от главата до петите и заклати глава. — С тия превръзки по носа, гърдите и крака започваш да приличаш на резервна гума от трийсетте години или на герой от комикс по времето на депресията.

— Прав си. — Пит направи няколко крачки, за да разкърши все по-схващащия му се крак. — Всъщност се чувствам повече като буферна гума на влекач.

— А, ето, Зак идва — посочи Джордино.

Пит извърна глава в посоката, която сочеше пръстът на Джордино.

Черният мерцедес се приближаваше по коларски път откъм планината, изхвърляйки облак прах зад себе си. След около осемстотин метра свърна по павирания крайбрежен път и облакът се слегна. След малко Пит чу ритмичното мъркане на дизеловия мотор сред шума от прибоя долу. Колата намали и спря до пикапа. От нея слязоха Закинтус и Зино, последвани от Дариус, който не направи никакъв опит да прикрие болезненото си накуцване. Закинтус беше облечен в стара и избеляла военна униформа, очите му бяха уморени и зачервени. Създаваше впечатление на човек, прекарал тежка и безсънна нощ. Пит му се усмихна съчувствено.

— Е, Зак, какво стана? Видя ли нещо интересно?

Закинтус като че ли не го чу. Той бавно извади лулата от джоба си, напълни я и запали. После седна на земята, изпружи крака и се облегна на лакът.

— Негодници, мръсни, проклети негодници — изруга той. — Цяла нощ си напрягахме очите и се промъквахме между дърветата и камънаците, комарите ни изпохапаха и какво открихме ли? — Той си пое дълбоко въздух, за да отговори на собствения си въпрос, но Пит го изпревари.

— Нищо. Нищо не сте открили, нищо не сте видели и нищо не сте чули.

Закинтус успя да се усмихне едва-едва.

— Толкова ли си личи?

— Да — потвърди Пит кратко.

— Цялата тази работа е направо вбесяваща. — Закинтус наблягаше на всяка дума, като забиваше пръст в меката земя.

— Направо вбесяваща ли? — повтори Пит като ехо. — Това ли е най-многото, което можеш да кажеш?

Инспекторът се надигна до седнало положение и сви безпомощно рамене.

— Аз вече изчерпих силите си. Чувствам се така, сякаш съм се катерил по стръмна планина, за да открия, че върхът й е забулен от мъгла. Не знам дали ще ме разбереш, но посветих живота си в следене на измети като Фон Тил. — Той замълча за миг, после продължи съвсем тихо: — Досега не ми се е случвало да се отказвам от някой случай. Няма да го направя и сега. Този кораб трябва да бъде спрян, въпреки че според нашите закони това не може да стане. Божичко, можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако тази пратка хероин стигне в Щатите?

— Размишлявал съм за това.

— Майната им на вашите закони — вметна разгневен Джордино. — Оставете ме да му лепна една мина за корпуса на това старо корито и бум… — Той описа с ръце облак след взрива. — Рибите ще наследят хероина.

Закинтус кимна бавно.

— Имаш развинтена фантазия, но…

— Прост ум — прекъсна го отново Пит и хвърли пренебрежителен поглед към Джордино.

— Повярвайте ми, много повече предпочитам да видя сто стада риби с обърнати нагоре кореми, отколкото дори един дрогиран ученик — продължи Закинтус с горчивина в гласа. — Разрушаването на този кораб ще разреши само непосредствения проблем; то ще е все едно да отрежеш едното пипало на октопода. Фон Тил и неговата банда наркотрафиканти пак ще останат, да не говорим за неразгадаемата гатанка на — принуден съм да призная — неговата гениална операция. Не! Трябва да проявим търпение. „Куин Артемиша“ още не е хвърлил котва в Чикаго. Остава ни една последна възможност, когато спре в Марсилия.

— Не мисля, че ще извадите по-голям късмет в Марсилия — изрази съмнението си Пит. — Дори някой от вашите мними френски докери да се промъкне на борда, лично аз ви гарантирам, че той няма да открие нищо, което да си струва.

— Защо си толкова сигурен? — попита крайно изненадан Закинтус. — Освен ако… ако ти самият не си претърсил кораба.

— От него всичко може да се очаква — измърмори Джордино. — Веднага щом корабът пусна котва, той се отправи към него. В продължение на половин час ми се изгуби от поглед през очилата ми за нощно виждане.

Четиримата мъже загледаха питащо Пит.

Пит се разсмя и метна угарката си над дигата.

— Дойде времето, казал моржът, да се кажат много неща. Елате насам, господа, и чуйте шпионските приключения на Дърк Пит, голият крадец, който се вмъква на високи етажи чрез катерене.

Пит най-накрая се облегна на пикапа и млъкна. После огледа продължително и замислено лицата на мъжете пред себе си.

— Слушайте сега — започна той и се усмихна с половин уста. — „Куин Артемиша“ е само един параван. О, да, той пори водите на морета и океани, превозва и разтоварва товари. Но тук свършва всяка прилика между истинския товарен кораб и „Куин“. Вярно, той е стар плавателен съд, но под стоманената му обшивка тупти пълна и съвременна централизирана система за управление. Миналата година видях същото съоръжение на също такъв един стар кораб в Тихия океан. На него не му е нужен многоброен екипаж. Шест-седем души са напълно достатъчни.

— Няма тарапана, няма суетня — вметна Джордино.

— Съвсем вярно — кимна Пит. — Всеки отсек, всяка каюта е направена като театрален декор. Когато корабът стигне в пристанище, екипажът излиза иззад всеки ъгъл и започва да играе ролята си.

— Извинете пълното ми невежество в това отношение, майоре. — Колкото и да се преструваше, Зино не можеше да прикрие оксфордския акцент в гласа си. — Не разбирам как „Куин Артемиша“ може да изпълнява търговски доставки без необходимата техническа поддръжка по време на дългите й плавания.

— Той е нещо като историческа забележителност — поясни Пит. — Представете си известен замък, където огънят в камината гори, канализацията все още работи и зелените площи наоколо са изрядно поддържани. Пет дни от седмицата замъкът е затворен, но през почивните дни се отваря за туристи или в случая — за митническите инспектори.

— Ами уредниците? — попита насмешливо Зино.

— Уредниците… — измърмори Пит — те живеят в мазето.

— Само плъховете живеят в мазето — вметна сухо Дариус.

— Много уместна забележка, Дариус — съгласи се Пит. — Особено като се вземат предвид двукраките им разновидности, с които си имаме работа.

— Мазета, театрални декори, замъци… Екипаж, забутан някъде в утробата на кораба… Какви ги приказваш? — намеси се Закинтус. — Моля те, мини направо по същество.

— Ще стигна и до това. Преди всичко обаче, екипажът не е настанен в корпуса. Жилищните му помещения са под него.

Закинтус присви очи.

— Това не е възможно.

— Напротив — усмихна се Пит. — Щеше да е напълно възможно, ако тази стара гемия „Куин Артемиша“ беше бременна.

Настъпи неловко мълчание. И четиримата загледаха Пит с явен скептицизъм. Пръв наруши мълчанието Джордино.

— Опитваш се да ни кажеш нещо, но проклет да съм, ако успееш.

— Зак призна, че методът на Фон Тил да пренася тайно наркотици е гениален — отвърна Пит. — И е напълно прав. Гениалността му лежи в простотата. „Куин Артемиша“, както и всеки друг кораб на „Минерва“, може да работи независимо един от друг или може да бъде контролиран от друг съпътстващ го плавателен съд, закачен за корпуса му. Помислете малко над това. То не е толкова абсурдно, както звучи. — Пит говореше с такава увереност, че всички съмнения започнаха да се пропукват. — „Куин Артемиша“ не се е отклонила цели два дни от курса си само за да прати въздушна целувка на Фон Тил. По някакъв начин е трябвало да се осъществява връзка с брега — каза той и се обърна към Закинтус и Зино. — Казвате, че ти и хората ти сте наблюдавали вилата и не сте видели никакъв признак на подаден сигнал.

— Нито че някой влиза или излиза от нея — добави Зино.

— Същото се отнася и за кораба — вметна Джордино, поглеждайки с любопитство Пит. — Никой не е стъпвал на брега, освен теб.

— Дариус и аз го направихме единодушно — каза Пит, — той не е чул нищо по радиостанцията, аз пък открих радиорубката празна.

— Започвам да вниквам накъде биеш — обади се замислен Зак. — Всяка връзка между кораба и Фон Тил може да се осъществява само под вода. Но аз все още не съм сигурен, че вярвам на теорията ти за сателитния плавателен съд.

— Ами опитай това. — Пит замълча, после продължи: — Какво пътува на далечни разстояния, заедно с екипаж и възможност да натовари сто и трийсет тона хероин, и никога да не бъде претърсен от митничари или инспектори от Управлението за борба с наркотиците? Единственият логичен отговор е: истинска подводница.

— Хубаво предположение, но няма да мине — поклати глава Зак. — Ние сме изпращали стотици пъти водолази под водолинията на всеки кораб на „Минерва“. Но на подводница те все още не са се натъквали.

— И по всяка вероятност никога няма да се натъкнат. — Устата на Пит беше суха, цигарата му имаше вкус на изгорял картон. Той хвърли угарката си на пътя и я видя как дими, докато катранът между тлеещото въгленче не се стопи в миниатюрно черно езерце. — Не че методът е бил погрешен. Просто водолазите ви са пропуснали подводната лодка поради — ако ми простите играта на думи — правилното определяне на времето.

— Да не би да искаш да кажеш, че подводницата е била откачена, преди корабът да влезе в пристанището? — попита Закинтус.

— Тъкмо това е основната идея — отвърна Пит.

— А после? Къде отива после?

— За тези отговори нека започнем с „Куин Артемиша“ в Шанхай. — Пит се замисли за момент. — Ако застанеш на пристаните на река Хуанпу и наблюдаваш товаренето на кораб, за теб това ще изглежда най-обикновена товарителна работа. Кранове повдигат чували — а чувалите са най-удобни за пълнене на трюмовете с хероин. Най-напред се товари хероинът, който обаче не остава в трюмовете. Той веднага се прехвърля в подводницата вероятно през тайни люкове, които не могат да бъдат открити от никой митнически детектор. После се натоварва законният товар и „Куин“ потегля за Цейлон. Там соевите зърна и чаят се разменят за какао и графит — още един законен товар. Следва отклонението до Тасос. За поредните заповеди от страна на Фон Тил по всяка вероятност. Оттам се продължава за Марсилия за дозареждане и след това за крайното разтоварване в Чикаго.

— На мен обаче нещо ми убягва — смънка Джордино.

— Какво е то?

— Тъй като не разбирам много от подводници, не мога да си представя как може едно бебе кенгуру да си играе с товарен кораб или пък къде ще побере то товар от сто и трийсет килограма наркотик.

— Направена е модификация на подводния съд — каза Пит. — Съвсем не е огромен инженерен подвиг да се свалят командната рубка и другите издатъци, за да пасне горната палуба с кила на кораба-майка. Средният тип подводници от Втората световна война са имали водоизместване от хиляда и петстотин тона, ширина над деветдесет метра и височина на корпуса три метра. Изпразнят ли се торпедните отсеци, жилищните помещения на осемдесетчленния екипаж и ненужните лични вещи и дреболии, ще се освободи достатъчно място за складиране на хероина.

Пит забеляза, че Закинтус го гледа особено — по лицето му беше изписан израз на дълбоко вглъбение. После чертите му показаха първите следи от просветление.

— Кажи ми, майоре — попита той след малко, — каква скорост може да развива „Куин Артемиша“ със закачена за корпуса му подводница?

Пит се замисли.

— Според мен около дванайсет възела. Необременен с нея обаче, крайцерската му скорост достига до петнайсет-шестнайсет.

Закинтус се обърна към Зино.

— Твърде е възможно майорът да е на вярна следа.

— Знам какво си мислиш, инспекторе. — Зъбите на Зино се подадоха под мустаците му. — Ние често сме съсредоточавали мислите си над загадъчните несъответствия в крайцерските скорости сред корабите на „Минерва“.

Погледът на Закинтус се върна върху Пит.

— Кога и как според теб се разтоварва хероинът?

— Нощно време при прилив. Твърде е рисковано през деня. Тогава подводницата лесно може да бъде забелязана от въздуха…

— Това съвпада — прекъсна го инспекторът. — Товарните кораби на Фон Тил винаги потеглят в такъв час, че да стигнат в пристанище след залез-слънце.

— Колкото до разтоварването — продължи Пит, подминавайки прекъсването му, — подводницата се освобождава веднага след като навлезе в пристанището. Без командна рубка или перископ тя може да бъде преведена от повърхността чрез малък плавателен съд. Единственият възможен провал е да бъде блъсната в тъмнината от някой друг морски съд.

— Няма съмнение, че те имат лоцман на борда, който добре познава всеки сантиметър от пристанищната акватория — каза замислен Закинтус.

— Първокласен пристанищен лоцман е абсолютно задължителен за операции като тези на Фон Тил — съгласи се Пит. — Да се преодоляват подводни препятствия над плитко дъно в тъмнина не е по силите на аматьор яхтсмен.

— Следващата точка в дневния ред — заговори бавно инспекторът — е да определим местонахождението, където подводницата може да разтоварва и разпределя хероина без страх, че ще бъде открита.

— Някой изоставен пристанищен склад? — подхвърли Джордино. Той беше затворил очи и изглеждаше на задрямал, но Пит знаеше от дълъг опит, че приятелят му не изпуска нито дума от разговора.

Пит се разсмя.

— Злодеят, който дебне край изоставени складове, се явява само в случаите на Шерлок Холмс. Пристанищната собственост се котира на висока цена. Неизползвана постройка веднага ще породи съмнения. Освен това, както Зак каза, един склад е първото място, където би погледнал следователят.

По устните на Закинтус се появи тънка усмивка.

— Майор Пит е прав. Всички докове и складове се наблюдават зорко от Управлението и митниците ни, да не говорим за областните пристанищни патрули. Не, какъвто и метод да използват, той трябва да е изключително находчив. И не може да не е находчив, след като е издържал успешно през всичките тези години.

Настъпи дълго мълчание, после той продължи тихо:

— Сега най-сетне имаме вярна следа. Тя е само една тънка нишка, но ако бъде закачена за въже, а въжето — за верига, тогава част от тлъстото състояние на Фон Тил може да бъде открито в другия му край.

— Ако искаш да провериш предположението на майора, Дариус трябва веднага да уведоми агентите ни в Марсилия. — Тонът на Зино беше на човек, който се опитва да убеди себе си в нещо, което не е потвърден факт.

— Не, колкото по-малко знаят, толкова по-добре — поклати глава Закинтус. — Не искам да се предприемат никакви действия, които биха могли да пуснат муха в главата на Фон Тил. „Куин Артемиша“ и хероинът трябва да стигнат в Чикаго безпрепятствено.

— Много хитро — обади се Пит усмихнат. — Да се използва товарът на Фон Тил за примамка на „акулите“.

— Не е трудно да се предугади — кимна инспекторът. — Всеки шеф или всяка организация от подземния свят, свързана с незаконен наркотрафик, ще се появят, за да посрещнат въпросната подводница — и той всмукна от лулата си и изпусна кълбо дим. — И Управлението за борба с наркотиците с огромно задоволство ще поеме ролята на домакин на това посрещане.

— При условие че откриете мястото на разтоварването — добави Пит.

— Ще го открием — увери го Закинтус. — „Куин“ няма да навлезе в Грейт Лейкс по-рано от три седмици. Това ни предоставя достатъчно време, за да претърсим всеки пристан, всеки хангар за лодки и яхтклуб, разположени досами бреговата ивица. Ще го направим, разбира се, съвсем дискретно, не е нужно да вдигаме олелия, та да подплашим играчите.

— Няма да е много лесно.

— Подценяваш Управлението — възрази леко обиден Закинтус. — Ние се оказахме специалисти в тези неща. Но за твое успокоение ще уточня, че няма да правим опити да открием точното място, а само района. И щом ни се удаде удобен случай, ще се втурнем натам.

Пит го погледна със сериозно лице.

— Поемате твърде голям риск.

— Изненадваш ме, майоре. Та нали ти сам ни подсказа посоката. Бих казал първата приемлива посока, която Интерпол и Управлението получават от двайсет години насам. Нима поставяш под съмнение собствените си заключения?

— Не — поклати глава Пит, — напълно съм сигурен в предположенията за подводницата.

— Тогава какво те безпокои?

— Мисля, че залагате всичко на една карта, като съсредоточавате усилията си направо в Чикаго.

— Какво по-добро място има за поставяне на капан?

Пит отвърна бавно и ясно:

— Сто и едно неща могат да се случат за времето от този момент до момента, когато на борда на „Куин Артемиша“ се качат митничарите. Ти сам каза, че три седмици са достатъчни да се претърси градското пристанище. Защо да насилваме нещата? Аз ви препоръчвам настоятелно да съберете повече факти, преди напълно да се подложите на риска.

Закинтус повдигна вежди.

— Какво си наумил?

Пит се облегна на пикапа. Боядисаната в синьо ламарина беше вече нагорещена. Той отправи отново поглед към морето. Набръчканото му лице под начупената му черна коса беше напрегнато. Той пое дълбоко уханния солен въздух на Егейско море и се наслади за миг на приятното усещане. После с неохота върна мислите си към суровата действителност и когато заговори, знаеше, че трябва да направи нещо.

— Зак, имам нужда от десет здрави-прави мъже и един стар морски вълк, който познава на пръсти водите край Тасос.

— Защо? — попита кратко инспекторът.

— Очевидно е, че ако Фон Тил върши контрабандната си дейност от вилата и се свързва с корабите си под вода, той трябва да има тайна оперативна база някъде на това крайбрежие.

— И ти възнамеряваш да го откриеш ли?

— Това е основният замисъл — отбеляза твърдо Пит и погледна Закинтус право в очите. — Е?

Инспекторът замислен си играеше с лулата в ръцете си.

— Невъзможно — отсече той след малко. — Не мога да го позволя. Ти си умен човек, майоре. Досега твоите разсъждения звучаха напълно логично. И никой не оценява повече от мен огромната полза, която имаме от теб. Не мога обаче да поема риска да подплаша Фон Тил. Повтарям: корабът и хероинът трябва да стигнат до Чикаго без никаква намеса отвън.

— Фон Тил е вече подплашен — отвърна с категоричен глас Пит. — Той не може да не ви е забелязал. Английският ескадрен миноносец и турският самолет, които не са изпускали от поглед „Куин Артемиша“ от Цейлон до Егейско море, са твърдо доказателство, че Интерпол е по следите на хероина. Затова ви казвам: спрете го сега, преди още някой от корабите му да натовари или разтовари незаконен товар!

— Докато този кораб не се отклони от предварително начертания си курс, настоявам Фон Тил да не бъде закачан — каза Закинтус. — Трябва да разбереш, че полковник Зино, капитан Дариус и аз отговаряме за наркотиците. Ако трябва да си вършим добре работата, не можем да се замесваме в преследването на търговията с бели робини, на откраднато злато или на незаконно транспортиране на известни престъпници. Може да звучи жестоко и безсърдечно, но Интерпол има други способни хора и отдели, които са специализирани в този вид престъпления. И те ще кажат същото, ако точно този кораб превозва товар под тяхна юрисдикция. Не, съжалявам, може да изпуснем накрая Фон Тил, но затова пък ще заключим най-големите незаконни разпространители на наркотици в Северна Америка, да не говорим, че драстично ще пресечем външния поток на хероин.

Настъпи кратко мълчание, след което Пит избухна:

— Дрън-дрън! Дори да задържите хероина, подводницата и екипажът й, както и всеки наркопласьор на дребно в Щатите, пак няма да спрете Фон Тил. В мига, в който намери нови купувачи, той ще се върне с нов товар наркотици. — Пит замълча, изчаквайки реакция; такава не последва и той продължи: — Вие тук нямате власт над Джордино и мен. Каквото и да правим двамата с него от тук нататък, ще го правим без съвместно участие с вас.

Закинтус стисна още по-силно устни. Очите му гледаха гневно Пит. После той погледна часовника си.

— Само си губим времето. Имаме само един час, за да стигнем до летището на Кавала и да хванем сутрешния полет за Атина — и насочи лулата си към Пит като пистолет. — Не ми е приятно да пренебрегвам аргументи, но ти не ми оставяш никаква алтернатива. Съжалявам, майоре. Но въпреки че съм ти много задължен, се налага отново да поставя теб и Джордино под арест.

— Ще го направиш, друг път! — рече Пит с леден глас. — Ние просто няма да се подчиним.

— В такъв случай ще изпитате унижението на насилственото задържане. — Закинтус потупа кобура на четирийсет и пет милиметровия си автоматичен пистолет, който висеше отстрани на колана му.

Джордино лениво стана от земята и хвана Пит над лакътя. Лицето му беше усмихнато.

— Не мислиш ли, че това ще предостави на Джордино Хлапака да извади бързо патлака си?

Джордино беше по тениска и памучни панталони; никъде по тялото му не се виждаше издайническа издутина. Пит не скри озадачението си, но доверието в стария му приятел остана непоклатимо.

— Съмнявам се, че ще имаш друга, по-добра възможност от тази.

Закинтус бръкна в кобура си.

— Какво, по дяволите, сте си наумили? Длъжен съм да ви предупредя, че…

— Почакай. — Това беше дрезгавият глас на Дариус. — Остави на мен, инспекторе. — В тона на гласа му се долавяше заплаха. — Имам начин да се справя с тия двамата.

Джордино не показа припряност. Той пренебрегна заплашителния тон на Дариус и заговори спокойно, сякаш поиска от Пит да му подаде солницата.

— Аз съм особено изкусен в изваждането на патлака си отзад, но съм по-бърз при стрелба от ханша. Кое от двете предпочиташ да видиш?

— В този случай — отвърна Пит с нарастващо любопитство и развеселеност, — предпочитам да извадиш патлака от чатала си.

— Стига! Престанете! — размаха раздразнено лулата си Закинтус. — Предлагам ви да се държите по-сериозно и да ни сътрудничите.

— Как смяташ да ни държиш на лед три седмици? — попита го Пит.

Закинтус сви рамене.

— Затворът на континента предоставя великолепни условия за политическите затворници. Може и да поискаме от полковник Зино да използва влиянието си и да ви настани в килия с гледка към… — Челюстта на Закинтус изведнъж увисна насред изречението. Кафявите му очи се присвиха в безпомощна ярост и той застина неподвижен като статуя в градски парк.

Най-неочаквано в ръката на Джордино се появи мъничък пистолет, на който тънката като молив цев сочеше право между веждите на Закинтус. Дори Пит остана като гръмнат от изненада. Но логиката му подсказа, че Джордино блъфира; последното нещо, което той или който и да е друг очакваше, беше Джордино да извади огнестрелно оръжие.