Средиземноморският храст

3.

Младият русокос моряк изтегли въжетата и малката осемметрова китоловна лодка се оттласна лениво от импровизирания пристан близо до Брейди Фийлд и пое по синия воден килим към „Първи опит“. Тупкащият четирицилиндров мотор „Буда“ движеше здравия морски съд със скорост осем възела и изхвърляше познатата миризма на дизелови изпарения. Наближаваше девет часа и слънцето вече печеше силно, а лекият ветрец откъм морето не носеше никаква прохлада.

Пит стоеше и наблюдаваше как брегът се отдалечава и когато пристанът се превърна в малка точица върху линията на прибоя, той приседна с осемдесет и шест килограмовата си тежест върху тръбното леерно ограждане, обточващо кърмата, като задните му части застрашително надвиснаха над бялата пенеста диря на лодката. От необичайното си положение той чувстваше пулсациите от вала, а погледнеше ли надолу, виждаше как гребният винт цепи водата. Китоловната лодка беше само на четвърт морска миля от „Първи опит“, когато Пит забеляза, че младият моряк на щурвала го гледа с възхищение.

— Извинете, сър, но имате вид на човек, прекарал доста време на такава лодка — каза морякът, сочейки с брадичка позата на Пит. Младежът, почернял от егейското слънце, имаше интелигентно лице и освен бермуди и дълга, рехава, руса брада не носеше нищо друго.

Пит се хвана здраво с едната ръка за лекия кърмов упор, а с другата бръкна във външния си джоб и извади цигара.

— Имах такава, когато бях в гимназията — подметна той нехайно.

— Значи сте живели в близост до вода.

— Да, в Нюпорт Бийч, Калифорния.

— Страхотно място. Отскачах дотам с кола, когато след гимназията ходех на курсове в „Скрипс“ в Лайола. — Морякът се захили до уши. — Майчице, какви момичета имаше там! Вие сигурно сте си отживели в ония години.

— Може и така да се каже — отвърна Пит и смени темата. — Кажете ми, какъв проблем сте имали по време на работата по проекта?

— Ами през първите две седмици всичко вървеше добре, но след като открих обещаващо място за проучване, нещата се объркаха и закучиха.

— Какъв род неща?

— Предимно повреди в съоръженията. Започнаха да се късат стоманените въжета, да изчезват или да се повреждат машинни части, да прекъсва генераторът, ей такива неща.

Бяха вече наближили „Първи опит“ и младежът отново хвана здраво щурвала и насочи лодката към стълбата на кораба.

Пит се изправи на крака и започна да оглежда извисяващия се до тях плавателен съд. Според морските стандарти той беше малък — осемстотин и двайсет тонен, дълъг четирийсет и шест метра. Построен беше в холандската корабостроителница в Ротердам преди Втората световна война. Веднага след нахлуването на германците екипажът на кораба успял да го измъкне и закара в Англия, където успешно служил като влекач на торпилирани и повредени кораби, които откарвал в пристанището на Ливърпул под носа на немските подводници. След края на европейските военни действия умореният и очукан корпус бил продаден от холандското правителство на американските ВМС, които веднага го включили в запасния флот в Олимпия, щата Вашингтон. Там той останал в продължение на цели двайсет и пет години, плътно обвит със сиво пластмасово покривало против ръжда. После новосъздадената Национална агенция за подводни и морски проучвания купила останките и ги преустроила в съвременен океанографски плавателен съд, който прекръстила на „Първи опит“.

Пит примижа от блясъка на бялата боя, покриваща кораба от вълнореза до кърмовия упор. Качи се по стълбата на борда, където го посрещна старият му приятел командир Руди Гън, шкипер и ръководител на проекта.

— Изглеждаш напълно здрав — каза Гън без усмивка, — като изключим кървясалите ти очи. — Той извади цигара и преди да я запали, предложи една и на Пит, който поклати глава и му показа своята между пръстите си.

— Научих, че си имал проблеми — подхвана Пит.

Лицето на Гън помръкна.

— Точно така. Тъкмо затова помолих адмирал Сандекър да те изпрати тук, а не да си почиваш и развличаш! — сопна му се Гън.

Пит повдигна вежди от изненада. Грубият тон не беше обичаен за Гън. При нормални обстоятелства дребният командир беше сърдечен и весел човек.

— Спокойно, Руди — каза меко Пит, — хайде да се скрием някъде от този пек и ще ми разкажеш за какво става дума. 

Гън свали очилата си с рогови рамки и избърса със смачкана носна кърпа потното си чело.

— Извинявай, че избухнах, Дърк, но не помня някога да са ставали толкова много повреди една след друга. А планът на проекта бе разработен и изпипан до най-малката подробност. Затова съм тъй раздразнителен. Дори екипажът видимо ме избягва от два-три дни насам.

Пит сложи ръка върху рамото на приятеля си и се усмихна.

— Бъди сигурен, че и аз ще те избягвам, ако продължаваш да се държиш като проклет малък негодник.

Гън го изгледа за миг безизразно, после като че ли изведнъж се отпусна от облекчение и се разсмя, отмятайки глава назад.

— Слава богу, че дойде — рече той и стисна силно ръката на Пит. — Може и да не успееш да разрешиш нито една от загадките, но поне на мен ще ми е по-леко, като знам, че си тук. Хайде, ела — Гън се обърна и посочи към носовата част, — кабината ми е там.

Пит го последва по една стръмна стълба до следващата палуба и влезе след него в малко помещение, което вероятно е било направено от строител на килери. Единственото удобство, при това голямо удобство, беше вентилационният отвор на тавана, който пропускаше прохладен въздух.

Пит застана под отвора и се остави на въздушната струя да го облее. После яхна един стол, подпря ръце върху облегалката му и зачака Гън да му разкаже за проблемите си.

Гън затвори илюминатора и остана прав.

— Преди да започна, кажи ми какво знаеш за нашата егейска експедиция.

— Чух само, че „Първи опит“ проучва Средиземно море със зоологическа цел.

Гън зяпна от почуда.

— Нима адмиралът не ти е дал никакви подробности за проекта, преди да те изпрати от Вашингтон тук?

Пит си запали нова цигара.

— Защо мислиш, че идвам направо от столицата?

— Не мисля… просто предположих, че…

Пит го прекъсна с усмивка.

— От четири месеца не съм бил дори близо до Щатите. — Той изпусна кълбо дим към вентилационния отвор и проследи с поглед как синкавата мъгла бе бързо изсмукана навън. — В съобщението на Сандекър до теб се казва само, че той ме праща директно на Тасос. Вероятно е пропуснал да спомене откъде ще пристигна и кога. И затова си ме очаквал да падна от синьото небе преди четири дни.

— Още веднъж извинявай — сви рамене Гън. — Прав си, разбира се. Аз си мислех, че два дни ще са достатъчни за твоята алуминиева гъска да те докара от Вашингтон. Когато се забърка в оная каша в Брейди Фийлд вчера, по моите сметки ти вече беше закъснял с четири дни.

— Беше неизбежно. На мен и Джордино ни бе възложено да пренесем по въздуха продоволствия за една полярна изследователска станция, разположена на плаващ леден къс, на север от Шпицберген. Веднага след като кацнахме, се надигна виелица и ни закотви там за седемдесет и два часа.

Гън се разсмя.

— О, значи си летял от лют студ на силен пек, а?

Пит не каза нищо, само се усмихна.

Гън отвори горното чекмедже на малко компактно писалище и му подаде кафяв плик, който съдържаше няколко скици на странна на вид риба.

— Да си виждал такава риба някога?

Пит огледа рисунките. Повечето от тях изобразяваха една и съща риба, но с известни различия във външния й вид. Първата представляваше древна гръцка илюстрация върху ваза, другата — върху парче от римска фреска. Направи му също впечатление, че от всичките рисунки две изглеждаха по-съвременни и стилизирани и изобразяваха рибата в няколко последователни движения. Последната беше снимка на вкаменелост в пясъчник. Пит погледна питащо Гън.

Гън му подаде лупа.

— Ето, разгледай ги с това.

Пит се наведе над рисунките и започна внимателно да ги оглежда една по една през лупата. На пръв поглед рибата приличаше по размер и форма на едър тон. Но като се вгледа, видя, че долните тазови перки наподобяват съединени ципести крака. Други два подобни крайника бяха разположени точно пред тръбната перка.

Той подсвирна високо.

— Това е странен екземпляр, Руди. Как му е името?

— Не запомних латинското му наименование, но учените на борда на „Първи опит“ му дадоха гальовния прякор „Тийзър“2.

— Защо?

— Защото по всички закони на природата тази риба би трябвало да е изчезнала преди повече от двеста милиони години. Но както виждаш от рисунките, хората продължават да твърдят, че са я виждали. На всеки петдесет-шейсет години този вид се появява, но за жалост на учените, никой не е успявал да улови някой Тийзър. Ако съществува такава риба, то тя трябва да има невероятен късмет. Буквално стотици са рибарите и учените, които те гледат в очите и твърдят, че са улавяли на въдицата си или в мрежата си някой Тийзър, но преди да го метнели на борда, той им се изплъзвал. Всеки зоолог в света е готов да даде какво ли не, за да притежава жив или дори мъртъв Тийзър.

Пит загаси цигарата си в един пепелник.

— Какво й е толкова ценното на тази риба?

Гън вдигна скиците към него.

— Обърни внимание, че художниците нямат единодушно виждане за кожата й. Те я рисуват или с тънки люспи, или с гладка кожа, а един дори я е нарисувал с мъхеста кожа като на голям тюлен. Ако приемеш вероятността за окосмена кожа плюс удължените крайници, може да говорим за наченки на първото млекопитаещо.

— Да, но ако кожата е гладка, значи имаме просто ранно влечуго. Днес планетата е пълна с такива.

В очите на Гън се появи уверен израз.

— Другото, което трябва да се вземе предвид, е, че Тийзър живее в топли, плитки води и всяко регистрирано наблюдение е ставало на не повече от три мили от брега, като всички от тях са били точно тук, в източното Средиземно море, където средната температура на повърхността рядко спада под двайсет градуса.

— И какво доказва това?

— Нищо солидно, но тъй като примитивните млекопитаещи оцеляват по-добре в умерени климати, съществува макар и малка вероятност те да са оцелели и до днес.

Пит гледаше замислен Гън.

— Извинявай, Руди, но все още не си ме спечелил като поддръжник на това предположение.

— Знаех си, че ще се покажеш твърдоглав. Именно затова оставих най-интересното за най-накрая. — Гън замълча, свали очилата си и избърса стъклата им с хартиена кърпичка. После отново ги сложи върху орловия си нос и продължи да говори като унесен в мечти. — По време на триаския период и преди образуването на Хималаите и Алпите мястото, където сега се намират Тибет и Индия, е било залято от вода. Вода е заливала също и цяла Централна Европа чак до Северно море. Геолозите наричат тази някогашна огромна водна маса „море Тетида“. Онова, което е останало от нея днес, са моретата Черно, Каспийско и Средиземно.

— Извини невежеството ми по отношение на геологическата периодизация — прекъсна го Пит, — но кога е бил триаският период?

— От преди двеста и трийсет милиона до сто и осемдесет милиона години — отвърна Гън. — През това време станали важни еволюционни промени сред гръбначните животни. Някои от морските влечуги достигали дължина до седем метра. Най-забележителното събитие било първите истински динозаври, които дори се научили да ходят на задните си крака и да използват опашката си за бастун.

Пит изпружи крака.

— Мислех, че ерата на динозаврите е много по-късно.

Гън се разсмя.

— Гледал си прекалено много стари филми. Ти положително имаш предвид бегемотите, които винаги присъстват в първите научнофантастични филми като заплаха за някое племе от космати пещерни хора. Ония филми никога не са показвали четирийсеттонните бронтозаври или свирепите тиранозаври, нито пък някой летящ птеранодон, преследващ полугола едрогърдеста героиня в предисторическа джунгла. Всъщност тези по-познати динозаври са бродели по земята и са изчезнали шейсет милиона години преди появата на човека.

— Къде се вписва в картината твоята странна риба?

— Ами представи си един Тийзър, дълъг близо метър, който е живял, лудувал, любил и накрая е загинал някъде в море Тетида. Нищо и никой не е обърнал внимание, когато тялото на скромното и самотно създание бавно потънало на червеното кално морско дъно. Неизвестният му гроб бил покрит със седименти, които се втвърдили в пясъчник и оставили тънък слой карбон. Именно такава карбонова следа от очертанията на тъканната и костна структура на Тийзър е останала в заобикалящия го дънен пласт. Годините минавали и се превръщали в хилядолетия, хилядолетията — в еони, докато един топъл пролетен ден, двеста милиона години по-късно, един фермер от австрийското село Нойнкирхен ударил с ралото си на твърдо тяло. И изведнъж… фокус-бокус препаратус и нашият Тийзър, макар и вече превърнат в съвършена вкаменелост, още веднъж се появил на бял свят. — Гън замълча и прекара пръсти през рядката си коса; лицето му изглеждаше изпито и уморено, но очите му блестяха от вълнение, докато говореше за Тийзър. — Но запомни един важен момент: когато Тийзър е загинал, на земята все още не е имало нито птици и насекоми, нито млекопитаещи с козина, нито нежни пеперуди, дори цветя не са никнели.

Пит изучи още веднъж снимката с вкаменелостта.

— Не ми си струва възможно живо същество да оцелее толкова дълго, без да премине през дълбоки еволюционни промени.

— Невероятно? Да, но се е случвало. Акулата например, каквато я знаем днес, съществува от триста и петдесет милиона години. Морският рак — от над двеста милиони години, без да се е променял. И, разбира се, класическият пример: силакантът.

— Да, чувал съм за него — побърза да каже Пит. — Това е рибата, за която се предполагало, че е изчезнала преди седемдесет милиона години, докато не била открита отново край бреговете на Източна Африка.

— Да — кимна Гън, — силакантът наистина е била сензационна и значима находка навремето, но не може да се сравни с онова, което би спечелил научният свят, ако му пуснем в скута един Тийзър. — Гън си запали нова цигара, а блясъкът в очите му издаваше, че е напълно погълнат от темата. — Нещата се свеждат до следното: Тийзър може да бъде ранният мост в еволюцията на млекопитаещите, като това включва и човека. Онова, което не ти казах, е, че вкаменелостта, намерена в Австрия, показва ясни характеристики на анатомията на млекопитаещите. Издължените крайници и други особености на вътрешните органи говорят за начало на еволюцията в развитието на човека и животните.

Пит отново хвърли бегъл поглед към снимката.

— Ако тази така наречена „жива вкаменелост“ все още плува в първоначалната си форма, как тогава ще може да премине в по-напреднал стадий?

— Всеки растителен или животински вид е нещо като родословно дърво — поясни Гън. — Всеки клон може да възпроизведе потомство, еднакво по големина и форма, а братовчедите от другата страна на планината възпроизвеждат раса от гиганти с две глави и четири ръце.

Пит започна да става неспокоен. Той отвори вратата и излезе на палубата. Горещият въздух го блъсна като гъст облак пара и той потрепери. Толкова разноски, толкова хора, които се трепят от работа, за да уловят една миризлива риба, помисли си той. Кой го е грижа дали нашите предци са били маймуни или риби? Какво значение има това? Със скоростта, с която човечеството върви към саморазруха, самото то вероятно ще изчезне напълно след още хиляда години, ако не и по-малко. Той се обърна и застана на тъмния праг на кабината с лице към Гън.

— Добре — заговори той бавно, — знам какво търсите ти и твоята група от академични умове. Сега единственият ми въпрос е къде се вписвам аз в цялата тази работа. Ако имаш проблеми със скъсани кабели, повредени генератори или липсващи инструменти, не аз съм ти нужен, а добър механик, който знае как да ремонтира и поддържа съоръженията.

Гън го изгледа с недоумение, после се усмихна.

— Аха, значи си черпил информация от доктор Найт.

— Доктор Найт ли?

— Да, Кен Найт, младият човек, който те качи на китоловната лодка сутринта. Той е брилянтен морски геофизик.

— Доста внушително определение — каза Пит. — Той наистина се държа дружелюбно, докато пътувахме насам, но не ми се стори чак брилянтен.

Жегата навън ставаше непоносима, металните леери блестяха заплашително. Пит, без да се замисля, сложи ръка върху перилото и мигом изруга, когато дланта му едва не се залепи за нагорещения метал. Най-неочаквано болката от опарената му ръка го раздразни и той влезе отново в кабината, като затръшна силно вратата след себе си.

— Хайде да подминем тия глупости — рече той рязко. — Просто ми кажи какво чудо очакваш да направя, което да остави един Тийзър върху полицата над камината ти, и аз ще запретна ръкави.

Той се излегна върху леглото на Гън, пое си дълбоко въздух и се отпусна. След като прохладният въздух в кабината му подейства успокоително, отмести поглед към Гън и забеляза, че лицето му е безизразно. Той обаче го познаваше достатъчно добре, за да не долови притеснението му. Протегна ръка и стисна рамото на приятеля си.

— Слушай, не искам да се показвам користен, но ако настояваш да се присъединя към малкия ти екип от научни пирати, ще трябва да ме почерпиш едно питие. Разговори като този карат човек да ожаднява.

Гън се разсмя с облекчение и поръча по вътрешната разговорна уредба малко лед от камбуза. После извади бутилка „Чивъс Регал“ и две чаши от най-долното чекмедже на писалището.

— Докато чакаме леда, можеш да хвърлиш едно око на доклада ми за повредите в съоръженията — и той му подаде жълта папка. — Описал съм всеки случай в пълни подробности и в хронологичен ред. Отначало ги смятах за обичайни аварии или просто за лош късмет, но те вече прескачат границите на случайните съвпадения.

— Имаш ли доказателства, че е нещо умишлено, саботаж?

— Не, никакви.

— Найт спомена за скъсано въже. Срязано ли е било?

Гън сви рамене.

— Не, краищата му бяха оръфани, което пък е друга загадка. Сега ще ти обясня. — Гън изтръска цигарата си в пепелника. — Ние винаги спазваме стриктно границата на безопасността. Например ако в спецификациите на въжето е казано, че има опасност то да се скъса при натоварване над единайсет хиляди и триста килограма, ние никога не го натоварваме повече от две, две и двеста хиляди килограма. Поради тази голяма граница на безопасността НЮМА все още не е имала нито едно фатално произшествие при изпълнение на проект. За нас човешкият живот е много по-важен от което и да е научно откритие. Подводното проучване е рискована работа и списъкът с имена на хора, опитали се да разкрият нови тайни от моретата, е дълъг.

— Колко е било натоварено въжето, преди да се скъса?

— И дотам щях да стигна. Хиляда и осемстотин килограма. Беше невероятен късмет, че никой не пострада от скъсването на въжето.

— Мога ли да видя въжето?

— Разбира се. Прибрах скъсаните краища и ги запазих, за да ти ги покажа.

На вратата се почука силно и един червенокос младеж на не повече от деветнайсет години влезе в кабината с малка кофичка с лед. Той я постави върху писалището и се обърна към Гън.

— Ще поръчате ли още нещо, сър?

— Да. Слезте долу до ремонтната палуба и донесете тук парчетата от скъсаното въже.

— Веднага, сър. — Момчето се обърна кръгом и бързо излезе от кабината.

— От екипажа ли е? — попита Пит.

Гън сложи кубчета лед в чашите и наля от уискито. Подаде една от чашите на Пит и отвърна:

— Да, на борда имаме осемчленен екипаж и четиринайсет учени и лаборанти.

Пит завъртя жълтата течност около кубчетата лед.

— Възможно ли е някой от тях да е отговорен за проблемите ти?

Гън поклати глава.

— Мина ми през ума подобно нещо, дори имах съновидения и затова прегледах личното досие на всекиго поне петдесет пъти. Не открих никакъв мотив, който би подтикнал някого от тях да възпрепятства изпълнението на проекта. — Гън отпи глътка и продължи: — Не, сигурен съм, че е работа на външен човек. Някой незнайно защо иска да ни попречи да уловим риба, която дори може и да не съществува.

Младежът скоро се върна с две дължини от скъсано въже. Подаде стоманените сплитки на Гън и напусна кабината, като внимателно затвори вратата след себе си.

Пит отпи нова глътка и стана от леглото. Остави чашата си върху писалището, взе едното парче въже и започна да го оглежда.

То приличаше на всяко друго стоманено въже. Всяко парче беше близо шейсет сантиметра и се състоеше от двеста и четирийсет нишки, сплетени в стандартния диаметър от 1,5 сантиметра. Въжето не беше скъсано равно, нишките бяха накъсани една по една по протежение на 38 сантиметра и краищата им приличаха на две неравни конски опашки.

Нещо привлече вниманието на Пит и той взе лупата. Очите му заблестяха, устните му бавно се разтегнаха в самодоволна усмивка. Старите чувства на възбуда и любопитство се надигнаха в него. Това може би ще се окаже интересна загадка за разплитане, в края на краищата, помисли си той.

— Откри ли нещо? — попита го Гън.

— Да, и то доста. Имаш враг, който не желае да ловиш риба в неговата територия.

Гън отвори широко очи.

— Какво откри?

— Въжето е било умишлено прерязано — отвърна Пит с леден глас.

— Как така „прерязано“? — извика Гън. — Къде виждаш намеса на човешка ръка?

Пит му подаде лупата.

— Виж как скъсаното върви спираловидно надолу и се извива навътре към сърцевината. Виж и как нишките изглеждат сплескани. Ако въже с този диаметър е дърпано от двете страни, докато се скъса, нишките се оголват и краищата им сочат навън от сърцевината. А такова нещо тук няма.

Гън продължи да се вглежда в скъсаното въже.

— Не разбирам. Как е могло да стане?

Пит се замисли за миг.

— Предполагам с примакорд.

Гън облещи очи зад очилата си.

— Шегуваш се, нали? Това не е ли експлозив?

— Да, експлозив е — отвърна спокойно Пит. — Примакордът прилича на канап или тънко въже и може да бъде усукано във всякаква дебелина. Използва се главно за рязане на дървета и за едновременно възпламеняване на отделни групи взривни вещества, разположени на разстояние. Действа като огнепроводен шнур, само че гори и избухва много по-бързо, почти със скоростта на светлината.

— Но как е могъл някой да постави експлозиви под кораба, без да бъде забелязан? Водата тук е кристалночиста, видимостта е над трийсет метра. Все някой на борда е щял да види нашественика или поне да чуе взрива.

— Преди да се опитам да ти дам отговор, искам да ти задам два въпроса: какво е било закачено за въжето и кога установи скъсването му?

— Въжето беше свързано с подводната декомпресионна камера, тъй като водолазите работеха продължително време на дълбочина петдесет и пет метра и се налагаше да им се извършва декомпресия, за да бъдат предпазени от кесонова болест. Установихме, че въжето е скъсано около седем часа сутринта, веднага след закуска.

— А оставили ли сте камерата във водата за през нощта?

— Не. Винаги я спускаме преди зори, за да е готова да посрещне водолазите, в случай че се наложи по-ранно аварийно спускане.

— Ами ето ти отговора! — възкликна Пит. — Някой е доплувал до камерата под прикритието на тъмнината преди разсъмване и е поставил примакорда. След изгрев-слънце видимостта може и да е трийсет метра, но по тъмно тя е дори под трийсет сантиметра.

— Ами екотът от взрива?

— Елементарно, мили ми Гън — усмихна се Пит. — Вероятно малко количество примакорд, детониран на дълбочина около двайсет и пет метра, би произвело звук, наподобяващ много на гърмежа, получен при летене на някой от старфайърите на Брейди Фийлд.

Гън го погледна с възхищение. В общи линии теорията на Пит беше напълно правдоподобна и той нямаше какво да оспори от нея. Челото му се набръчка.

— И какво да правим от тук нататък?

Пит допи уискито си и остави шумно чашата върху писалището.

— Ти оставаш в морето и продължаваш да хвърляш мрежата за твоя Тийзър. Аз се връщам на острова и започвам да душа наоколо. Трябва да има някаква връзка между срязаното ви въже и нападението над Брейди вчера. Затова следващата ми стъпка ще бъде да открия кой стои зад тази каша и какъв е мотивът му.

В този момент вратата се отвори рязко и в кабината нахлу един мъж. Носеше само силно изрязани плувки и широк колан, от който висяха нож и найлонова рибарска мрежа. Мократа му, изрусяла от слънцето коса беше на жълтеникави кичури, носът и гърдите му бяха изпъстрени с лунички. Както стоеше до вратата, от него капеше вода и образуваше влажни тъмни петна по килима около краката му.

— Командир Гън — извика високо той, — видях един! Видях един Тийзър, на не повече от три метра през маската ми за лице.

Гън скочи на крака.

— Сигурен ли сте? Видяхте ли го добре?

— Не само това, сър, дори го снимах.

Луничавият мъж стоеше и се хилеше, разкривайки всичките си зъби.

— Ако имах харпун, щях да го уловя, но затова пък заснех коралови формации с камерата си.

— Тогава бързо занесете филма в лабораторията да го проявят! — рече възбудено Гън.

— Да, сър. — Младият мъж се обърна и изчезна зад вратата, изпръсквайки Пит с капки солена вода, докато минаваше покрай него.

Лицето на Гън издаваше щастлив, но решителен вид.

— Боже мой! Като си помисля, че се канех да захвърля всичко, да подвия опашка и да се върна у дома! А сега ще стоя тук на котва, докато не издъхна от старост или не хвана Тийзър. — Очите му блестяха, когато погледна Пит. — Е, майоре, какво ще кажеш?

Пит сви рамене.

— Лично аз предпочитам да ловя девойки. — Без много усилия умът му се отнесе от работата и оформи възбуждаща картина на Тери, застанала на плажа по бикини.