Средиземноморският храст

5.

Когато Пит излезе през портала, слънцето вече клонеше на запад, отвъд планините на Тасос, и жегата започна да намалява. Дългите назъбени сенки на обраслите с дървета планински върхове се изместиха върху склоновете и докоснаха периферията на Брейди Фийлд, гледаща към морето. Той се спря на пътя и пое дълбоко и с наслада чистия средиземноморски въздух. Прииска му се да си запали цигара, но побърза да пропъди тази мисъл и отново вдиша дълбоко. Оттатък прибоя залязващото слънце багреше „Първи опит“ с ярко златистооранжево. Видимостта беше кристално ясна и от разстояние три километра той виждаше удивително много подробности на борда на кораба. Застана неподвижен и в продължение на две минути наблюдава красивата гледка. После се огледа за колата, която Тери бе обещала да му изпрати.

Тя го чакаше встрани на пътя като великолепна и луксозна яхта, почиваща си на котва.

— Ама че изненада! — измърмори той, като видя колата. Приближи се и лицето му грейна от възхищение към хубавите автомобили.

Колата, „Майбах-Цеплин“, имаше стъклена преграда, отделяща пътническо купе от кабината на шофьора, който седеше изложен на слънцето. Зад украсата от голямо двойно „М“ върху радиатора капакът на мотора, дълъг метър и осемдесет, създаваше впечатлението, че колата има голяма мощност. Дългите, плавно извити брони и стъпалата блестяха в черно, а купето беше боядисано в многопластово сребристо. Автомобилът можеше да се нарече класика сред класиките — превъзходна тевтонска изработка, която се забелязваше и в най-дребния детайл, във всяко нитче и болтче. Ако ролс-ройсът „Фантом III“ от 1936 година характеризираше британския идеал за безшумна и отлична механика, то германското й съответствие беше открито в „Майбах-Цеплин“ от 1936 година.

Пит застана до колата и прекара ръка по огромната й резервна гума, загнездена здраво във вдлъбнатината на предната броня. По лицето му се разля усмивка на задоволство и облекчение, като видя, че шарките й са дълбоки и ромбични. Той потупа издутата като гигантски кравай гума, после се обърна и погледна към предната седалка.

Шофьорът седеше зад волана и лениво барабанеше с пръсти по рамката на вратата. Той не само изглеждаше отегчен, но и се прозяваше, за да го потвърди. Беше облечен със сиво-зеленикава куртка, наподобяваща много на униформата на нацистки офицер от Втората световна война, само че по ръкавите и раменете нямаше никакви нашивки. Носеше шапка с периферия и бакенбардите, които се виждаха под нея, издаваха, че притежателят й има руса коса. Очите му прозираха през очила със сребърни рамки, дълга тънка цигара висеше от едното ъгълче на устата му и придаваше на мъжа самодоволен и арогантен вид — вид, който той ни най-малко не се опитваше да прикрие.

Пит моментално изпита неприязън към шофьора. Той сложи крак върху стъпалото и се вгледа втренчено в униформения мъж зад кормилото.

— Вероятно чакате мен. Името ми е Пит.

Русокосият не си направи труда да погледне Пит, само изстреля с пръст над рамото му цигарата си, изправи гръб и завъртя ключа за запалването.

— Ако вие сте американският боклукчия — рече той със силен немски акцент, — качвайте се.

Пит се захили, но погледът му се втвърди.

— Къде? Отпред, при вонящото простолюдие или отзад, при хората от по-висшето съсловие?

— Където пожелаете — отвърна шофьорът. Лицето му бе станало моравочервено, но той и този път не се обърна да погледне Пит.

— Благодаря — рече учтиво Пит, — в такъв случай ще седна отзад.

Той натисна голямата хромова дръжка, отвори тежката като на трезор врата и се качи в колата. Старомодно перденце на ролка бе навито над стъклената преграда и Пит го спусна, закривайки напълно гледката си към шофьора. След това се настани удобно върху меката седалка, тапицирана с качествена мароканска кожа, запали си цигара и се настрои да се наслаждава на пътуването в ранната вечер из остров Тасос.

Моторът на колата тихо замърка, шофьорът превключи безшумно на скорост и подкара грамадната кола по посока Лиминас.

Пит смъкна стъклото на вратата и се загледа в еловите и кестенови дървета по планинските склонове и маслинените горички покрай тесните плажове. От време на време някой тютюнев харман или житна нива се появяваше в хълмистата местност и му напомняше малките ферми в южната част на Съединените щати, над които често бе прелитал.

Скоро колата навлезе в живописното село Панагия, като разплиска няколко локви, загрозяващи старите павирани улици. Повечето от къщите бяха бели, за да отразяват лятното слънце. Покривите се извисяваха в гаснещото небе и почти се допираха там, където стрехите им се облягаха една на друга над тесните улици. След няколко минути Панагия остана зад колата, а пред нея се зададе Лиминас. Изведнъж колата рязко зави и пое покрай главната част на малкия град, насочвайки динозавърския си нос по един прашен скалист път. Отначало наклонът беше плавен, но после бързо премина в поредица от стръмни завои.

Пит почувства напрежението, с което шофьорът въртеше волана. Тежката градска кола беше предназначена по-скоро за разходки по „Унтер ден Линден“, а не за коларски пътища, способни да счупят някой ресор. Той погледна над стръмните бездни към морето и си помисли как ли биха се разминали, ако насреща се зададеше друга кола. И точно тогава видя в далечината къщата: огромен бял квадрат на фона на тъмносивите скали. Най-накрая завоите свършиха и гумите с ромбични шарки стъпиха гладко върху алеята за коли.

Пит беше направо смаян. По големина вилата можеше да съперничи на великолепието на римски форум. Тревните площи бяха изрядно поддържани, отвсякъде лъхаше на богатство и добър вкус. Цялото имение се гушеше между два високи планински върха и гледаше към величествената панорама на Егейско море. Главният портал във високия зид се отвори загадъчно, очевидно от нечия невидима ръка, шофьорът пое по обточената с елови дървета алея и спря пред няколко мраморни стъпала. В средата на стълбището огромна древна статуя на жена с дете на ръце, гледаща безмълвно надолу, поздрави Пит след слизането му от автомобила.

Той тръгна да изкачва стъпалата, но в един момент се спря и се върна обратно при колата.

— Извинете, шофьор, не чух добре името ви.

Мъжът вдигна учуден поглед.

— Казвам се Вили. Защо ви е да го знаете?

— Вили, приятелю — продължи със сериозен тон Пит, — трябва да ти кажа нещо. Би ли излязъл от колата за малко?

Вили намръщи чело, но сви рамене и слезе, заставайки с лице към Пит.

— Е, хер Пит, какво искате да ми кажете?

— Виждам, че носиш високи военни ботуши.

— Да, с такива съм.

Пит му хвърли най-пленителната си усмивка на търговец на коли.

— И подметките им са подковани, нали?

— Да, подковани са — потвърди раздразнен Вили. — Защо ми губите времето с такива глупости? Имам си работа. Какво искате да ми кажете?

Погледът на Пит се втвърди.

— Слушай, приятел, имам чувството, че ако искаш да спечелиш значка по любопитство, мой дълг е да те предупредя, че очилата ти със сребърни рамки блестят на слънцето и могат лесно да издадат местонахождението ти.

Лицето на Вили остана равнодушно, той понечи да каже нещо, но юмрукът на Пит се заби в устата му и попречи на думите му да излязат. От удара главата на Вили се отметна назад и шапката му изхвърча във въздуха. Очите му станаха мътни и празни и той бавно се свлече на колене като мъртво листо. Коленичи на земята със замаяна глава. От счупения му нос потече струйка кръв и продължи надолу по ревера на униформата му, внасяйки, както си помисли Пит, артистичен ефект върху сиво-зеленикавата материя. После Вили се наклони напред и се строполи превит надве върху мраморните стълби.

Пит потърка кокалчетата на натъртената си ръка и се усмихна със задоволство. После се обърна и изкачи стълбите, взимайки по три наведнъж. На горната площадка мина под каменен свод и се озова в кръгъл вътрешен двор с гладко като стъкло езеро в средата. Дворът беше обточен с двайсет или повече великолепни статуи в естествени размери на римски войници с шлемове. Безвзорните им каменни очи бяха насочени към белите им отражения в езерото, сякаш търсеха отдавна забравени спомени за победоносни битки и славни войни. Тъмнеещите сенки на вечерта покриваха всяка статуя с призрачен воал и изпълваха Пит със странното чувство, че всяка секунда каменните воини ще оживеят и ще обсадят вилата.

Той забърза покрай езерото и се спря пред масивна двойна врата в далечния край на двора. Голямо бронзово чукче във формата на лъвска глава висеше гротескно на вратата. Пит го повдигна и го заудря силно. Обърна се и огледа отново двора. Цялата гледка му напомняше на мавзолей. Липсват само, помисли си той, няколко разхвърляни тук-там венци и музика от орган.

Вратата се отвори тихо. Пит погледна през прага. Не видя никого и се поколеба за миг. Мигът се превърна в минута, минутата в две минути. Накрая, уморен от играта на криеница, той обгърна с ръце раменете си, стисна юмруци и прекрачи навътре в богато украсеното преддверие.

На стените висяха гоблени, изобразяващи сцени от древни битки, избродираните им армии маршируваха към полесраженията. Висок купол покриваше помещението и от заобления му връх нахлуваше мека жълтеникава светлина. Пит се огледа и видя, че е сам, затова седна на една от изваяните от мрамор пейки, които украсяваха средата на стаята, и си запали цигара. Времето минаваше и след малко той започна да се оглежда за пепелник.

После безшумно, без никакво предупреждение, един от гоблените бе отметнат настрани и възрастен набит мъж се появи в стаята, придружен от огромно бяло куче.