Силен гняв изпълни Пит. За миг той се изкуши и заудря с юмрук по вратата, но като видя колко е масивна, се отказа. Обърна се отново с лице към коридора — там все още нямаше никого. Той потрепери неволно. Нямаше представа какво го чака напред. Но в едно беше вече сигурен: Бруно фон Тил изобщо не е възнамерявал да го остави да излезе жив от вилата. Спомни си за десертното ножче и с облекчение го извади от чорапа си. Трепкащата жълта светлина от свещите в ръждясали метални свещници, закачени високо на стените, хвърли матови отблясъци върху малкото островърхо ножче, което сега му се стори отчайващо недостатъчно за самозащита. Но Пит веднага побърза да се утеши с мисълта: по-добре малко ножче, отколкото нищо.
В този момент струя силен мразовит въздух нахлу в коридора и духна свещите. Пит потъна в задушаващо непрогледна тъмнина.
Сетивата му се напрегнаха, за да доловят нещо в мрака, но безуспешно — нямаше нито звук, нито лъч светлина.
— Веселбата започва — измърмори Пит и напрегна тялото си, за да посрещне неизвестното.
Духът му обаче спадна до нулата и той почувства как първите пипала на паниката обхващат съзнанието му. Спомни си, беше чел някъде, че няма нищо по-ужасяващо за човешкото съзнание от пълния мрак. Да не знаеш, да не си в състояние дори да предположиш какво има пред теб, действа на мозъка като късо съединение в компютър и може да доведе човек до лудост. Обикновено когато мозъкът не може да регистрира нещо, той създава кошмарна картина, която е крайно преувеличена и зловеща като например, че си ухапан от акула или пък че локомотив те връхлита, докато си заключен в тоалетната. Като си спомни тази забавна донякъде фразеология, Пит се усмихна в тъмнината и първите признаци на паника бавно отстъпиха на чувството му за логично мислене и самообладание.
Следващата му мисъл беше да запали отново свещите със запалката си. Но ако някой или нещо го причакваше в засада в другия край на коридора, заключи Пит, щеше да е по-добре да остане в непрогледния мрак и да държи този „някой“ или „нещо“ в същото неизгодно положение като неговото. Той се наведе, отвърза обувките си, свали ги и тръгна бавно покрай студената стена. Подмина няколко дървени врати, всяка залостена с широки метални греди. Опипваше поредната врата, когато нещо го накара да се закове на място и да се ослуша.
Някъде от тъмнината пред него долетя звук. Беше неопределен и необясним, но доста ясен. Наподобяваше стон или ръмжене. После звукът намаля и заглъхна.
Вече беше напълно убеден, че го дебне опасност, опасност от някакво същество на мрака, физическо същество, способно да издава звуци и вероятно да разсъждава и това изостри сетивата му. Той легна по корем и запълзя безшумно, като напрягаше слух и опипваше пътя напред с чувствителните върхове на обутите си в чорапи пръсти. Подът беше гладък и твърд, а на места и влажен. По едно време обаче почувства, че лази в мазна тиня, която се просмука през плата на униформата и стигна чак до кожата му. Изруга наум отвратителното положение, в което бе изпаднал.
Пит продължи напред с чувството, че вече часове наред пълзи и е изминал по корем най-малко три километра по циментовия под, но рационалното му съзнание знаеше, че това разстояние не е било повече от двайсет и пет метра. Подът излъчваше миризма на древен мухъл и му напомни за вътрешността на големия пътнически сандък на дядо му, където като малък се криеше понякога и си представяше, че се е промъкнал без билет в параход, пътуващ към загадъчния Ориент. Странно е, помисли си той, как миризмите могат да съживят отдавна забравени спомени.
Изведнъж пръстите му почувстваха, че падът и стените от гладки станаха неравни като груба мазилка. По-съвременно изграденият коридор остана зад него и започна друг — стар и ръчно замазан.
Ръката на Пит напипа края на стената, която завиваше в разклонение надясно. Лек полъх на въздух в лицето му подсказа, че е стигнал до кръстопът. Той се закова на място и се ослуша.
Ето го отново… Звукът се чуваше някак колеблив и потаен. Но този път беше по-определен — наподобяваше потракването на дълги животински нокти по твърда повърхност.
Тръпки го побиха, обля го студена пот. Притисна плътно тялото си във влажния неравен под и насочи ножчето си в посока на приближаващия се звук.
Потракването стана по-силно. После спря и настъпи мъчителна тишина.
Пит се опита да задържи въздуха си, за да чува по-добре, но слухът му долови единствено ударите на собственото му сърце. И все пак съвсем наблизо, на не повече от три метра, имаше нещо. Сравни се със слепец, който върви по затънтена алея. Тайнствената, смразяващата от ужас атмосфера скова мисловната му дейност и го изпълни с чувството за безнадеждност. Но той не се предаде и насили съзнанието си да се съсредоточи върху начините, с които да се пребори с непознатия му дотогава ужас.
Миризмата на мухъл в тунела изведнъж стана непоносима и почти му се повдигна от нея. Освен това усети и слаба животинска миризма. Какво ли беше животното?
Много бързо в съзнанието на Пит се оформи план и той реши да рискува. Извади запалката си „Зипо“ от джоба, запали я и изчака тампонът да се разпали по-ярко. После я метна нагоре и напред във въздуха. Малкото пламъче политна в тъмнината и освети две флуоресциращи очи на фона на огромна сянка, която затанцува бясно по стените и пода на галерията. Запалката падна на земята и огънчето й угасна. Ниско заплашително ръмжене долетя откъм светещите очи и проехтя в каменния лабиринт.
Пит реагира мигновено, като се сви на кълбо на твърдия под. После се търкулна по гръб и изпружи двете си ръце напред в тъмното празно пространство, стискайки в потните си длани малкото ножче. Не виждаше призрачния си нападател, но знаеше, че е наблизо.
Звярът бе забелязал къде точно се намира Пит в краткия миг светлина от запалката. Той изчака секунда-две и се хвърли върху него.
Неотслабващият животински инстинкт да души плячката си, преди да я нападне, предопредели съдбата на животното. Забавянето му предостави на Пит ценно време, за да се претърколи напред. Огромното бяло куче прескочи плячката си. Всичко стана толкова светкавично, че единственото, което си спомняше Пит по-късно, беше как ножчето му сряза меката козина и гъста течност изпръска лицето му.
Силен рев на смъртно ранен звяр огласи каменния коридор — ножчето беше отворило огромна рана точно под гръдния кош на едрата немска овчарка. Секунда по-късно осемдесеткилограмовото животно се строполи тежко на пода, потрепери няколко пъти в агония и издъхна.
Отначало Пит помисли, че кучето не го беше засегнало. След малко обаче почувства остра болка в гърдите и разбра, че греши. Той лежеше, без да се помръдва, заслушан в предсмъртните звуци в тъмнината, които излизаха от дебелия космат врат на животното. Дълги минути след като коридорът възвърна призрачното си спокойствие, той остана да лежи свит на неравния под. Напрежението му най-накрая спадна и мускулите му започнаха да се отпускат. И тъкмо тогава болката започна да го обхваща неумолимо, прочиствайки съзнанието му така, че да я усети с цялата й острота.
Пит бавно се изправи на крака и се облегна изтощен на стената, без да вижда, че е оплескана с кръв. Нова тръпка разтърси тялото му и той изчака нервите му да се отпуснат, преди да закрачи неуверено в тъмнината напред, като заопипва с крак пода, за да намери запалката си. Накрая я почувства под едното си стъпало и се наведе да я вдигне, запали я и огледа раните си.
Кръв се стичаше от четири бразди на еднакво разстояние една от друга, които започваха от едното зърно на гърдите му и стигаха по диагонал до дясното му рамо. Животинските нокти се бяха врязали дълбоко в кожата, но не бяха стигнали до мускулната тъкан. Предницата на ризата му висеше на парцали като разкъсано знаме в червен и светлокафяв цвят. Той откъсна парчетата и попи с тях кръвта от раните си. Най-лесното щеше да бъде да припадне и да потъне в приятните дълбини на безсъзнанието. Изкушението беше силно, но той му устоя. Изправи се стабилно на крака с кристално ясно съзнание и започна да обмисля следващия си ход.
След минута се приближи до мъртвото куче, щракна запалката и я вдигна високо, за да го огледа. То лежеше на едната си страна, а до него бяха скупчени вътрешностите му. Вадички кръв се стичаха по пода по посока на невидимото място, откъдето се бе появило животното. Отвратителната гледка пропъди умората и болките на Пит, гняв и ярост го изпълниха с такава сила, че предпазливостта му за оцеляване бе изместена от пълното безразличие към опасностите и смъртта. Една мисъл изплува и се задържа в съзнанието му — да убие Бруно фон Тил.
Следващият му ход изглеждаше прост, абсурдно прост — незабавно да намери начин да излезе от лабиринта. Вероятността беше малка, рисковете — големи. Въпреки това той не допусна в ума си мисъл за провал. Думите на Фон Тил за следващия полет на жълтия „Албатрос“ не бяха оставили никакво съмнение в него. И той мислено започна да подрежда фактите и възможностите.
Сега, след като подлият стар немец узна, че „Първи опит“ ще остане закотвен край остров Тасос, той като едното нищо щеше да го атакува от борда на „Албатрос“. Щеше да е доста рисковано за стария самолет да предприеме нова атака в следобеден час, предположи Пит. По-вероятно щеше да го направи призори. Затова Гън и хората му трябваше да бъдат предупредени навреме. Пит погледна часовника си. Тънките му стрелки показваха 9:55. Щеше да се съмне около 4:40. Оставаха му шест часа и четирийсет и пет минути, за да намери изхода от тази крипта и да предупреди кораба!
Пит пъхна ножчето в колана си, загаси запалката, за да пести гориво и пое по левия ръкав на коридора към източника на много слабо въздушно течение. Този път вървеше по-лесно. Никакво лазене повече, предупреди се той наум и забърза напред. Проходът се стесни до близо метър в широчина, но таванът остана на същата височина.
Изведнъж протегнатата му напред ръка се блъсна в солидна стена. Галерията свършваше дотам. Той щракна запалката и видя какво го беше подвело — течението идваше от малка цепнатина между камъните. Оттам проникваше и тих звук — звук от електрически мотор, скрит някъде оттатък стената в недрата на планината. Пит се заслуша, но след малко звукът спря.
— Ако не успееш от първия път — смънка той под носа си, — опитай пак по друг пасаж. — И закрачи обратно.
Стигна бързо до кръстопътя и пое по тунела точно срещу този, по който предпазливо бе лазил.
Тръгна с широка крачка и навлезе в непрогледна тъмнина. Студената, влажна настилка вкочани ходилата му, обути само с чорапи. Запита се срещу колко ли мъже и жени е насъсквал Фон Тил кучето. Независимо от ледения въздух от него се лееше пот. Болката в гърдите му се беше притъпила, чувстваше я далечна, сякаш не беше негова, въпреки че кръвта от раните му се стичаше заедно със струйките пот надолу в панталона му. Продължи да върви с твърдото намерение да не спира, докато има сили. Една мисъл го подканваше да спре и да си почине малко, но той я пропъди и дори ускори ход.
Опипващите му ръце и честото палене на запалката разкриваха нови и нови галерии, които се разклоняваха в безкрайното пространство. Някои от тях бяха запушени с камъни, може би завинаги.
Пламъкът на запалката все повече намаляваше. Пит започна да я използва все по-рядко и да разчита предимно на наранените си и ожулени пръсти.
Най-накрая пръстите на краката му се удариха в нещо твърдо и той се строполи върху долните стъпала на каменно стълбище. Ръба на четвъртото стъпало улучи носа му и ожули гърбицата му до костта. Кръв накваси устните му. Изведнъж изтощението и отчаянието му взеха връх и той се отпусна безсилен върху стълбището. Лежеше и чуваше как кръвта му капе върху стъпалото под главата му. Мек бял облак се показа от черния мрак и нежно го обгърна.
Пит тръсна силно замаяната си глава, за да прочисти паяжината в съзнанието си. Много бавно, като човек, повдигащ огромен товар, той надигна главата и раменете си и започна мъчително да пълзи нагоре по стълбите. Най-накрая стигна до целта си.
Дебели решетки показваха горния край на стълбището. Металната мрежа беше много стара и силно ръждясала, но въпреки това се оказа толкова солидна, че дори и слон не можеше да я прегази.
Пит се изкачи мъчително до горната площадка на стълбището. Струя свеж въздух облъхна кожата му и издуха мириса на мухъл от лабиринта. Той погледна през металните правоъгълници на решетката и духът му се повдигна, като видя звезди да блещукат по тъмното небе. До този момент се бе чувствал като мъртвец в непрогледния лабиринт. Изпита чувството, че цяла вечност не е виждал външния свят. Хвана здраво решетката и я разтърси. Тя не помръдна. Забеляза, че катинарът на масивната решетъчна врата е бил заварен наскоро.
Огледа ширината между всички метални пръчки, за да види дали има някъде по-голям отвор. Третото пространство отляво му се стори най-широко — около 22 сантиметра. С мъка съблече дрехите си и ги промуши от другата страна на решетката. После размаза кръвта по потното си тяло и си пое дълбоко въздух, докато не почувства болка в белите дробове. След това промуши главата си между пръчките и се напъна да избута осемдесет и пет килограмовото си тяло навън от решетката. Ръждата от пръчките се отлюспваше и се забиваше в лепкавата му от кръвта кожа. Изпусна мъчителен стон от болка, когато гениталиите му се ожулиха в назъбения ръб на една от пръчките. Той отчаяно се оттласна от земята за последен напън и най-сетне тялото му излезе на свобода.
Пит притисна ръка в чатала си и стана, без да обръща внимание на острата болка. Не можеше да повярва на успеха си. Беше вън от лабиринта, но дали се намираше в безопасност? Очите му, привикнали на мрака, пробягаха набързо по заобикалящата го среда.
Сводестата решетка на лабиринта гледаше към входа на сцена на огромен амфитеатър. Масивната постройка отразяваше мъждукаща неземна светлина от белия блясък на звездите и луната, чийто съвършен диск се подаваше над тъмно планинско било. Архитектурата беше гръцка, но масивността на конструкцията издаваше римски стил. Театърът имаше кръгла сцена и близо четирийсет стръмни реда съединени седалки. Като се изключеха невидимите прелитания на нощните насекоми, амфитеатърът беше напълно пуст.
Пит навлече остатъците от униформата си, като превърза гърдите си с влажните и лепкави парцали от ризата си.
Само фактът, че е в състояние да ходи и да диша в топлия вечерен въздух, му вля нови сили. Беше успял да излезе от лабиринта, без да размотава кълбо като Тезей. Пусна на воля напиращия в него смях, чието ехо стигна до последния ред на амфитеатъра и се върна. Болката и изтощението бяха забравени, когато си представи лицето на Фон Тил при следващата им среща.
— Искате ли билет, за да видите това? — извика Пит към празната галерия. Изчака, развеселен от призрачната обстановка. Нямаше отговор, нито аплодисменти в тишината на топлата тасоска вечер. За миг си помисли, че вижда призрачна римска публика да го приветства, но облечените с тоги фигури изчезнаха безшумно сред белия мрамор, оставяйки Пит без отговор на самотната му покана.
Той вдигна поглед към звездите, обсипали кристално ясното небе, за да се ориентира. Полярната звезда му премигна дружелюбно в отговор, сочейки приблизителния север. Погледът на Пит описа пълен кръг по небето и тогава той разбра, че нещо не е наред. Съзвездието Бик и Плеядите трябваше да се намират над главата му. А бяха доста на изток.
— По дяволите! — изруга високо Пит и погледна часовника си. Беше 3:22. Само час и осемнайсет минути преди да се пукне зората. Близо пет часа му се губеха. Какво може да е станало, запита се той, къде е отишло това време? После проумя — явно е припаднал, след като се бе строполил на стълбището.
Вече нямаше нито минута за разтакаване. Бързо прекоси каменната сцена. От нея, на слабата нощна светлина, мярна малка пътечка, спускаща се по планинския склон, и затича по нея, за да изпревари слънцето.