Средиземноморският храст

16.

Неспокойното море се надигаше до висока и извита като заплашителния пръст на съдбата вълна, преди да се стовари върху непоклатимите сиви скали. Въздухът беше топъл и прозрачен, от югозапад подухваше слаб ветрец. Един призрак, поне така изглеждаше „Първи опит“ — един бял призрак от стомана — се плъзгаше бавно към кипящия казан и създаваше впечатлението, че се приближава неумолимо към гибелта си. В последния момент обаче Гън завъртя щурвала надясно и насочи „Първи опит“ успоредно на скалната основа. Погледът му отскачаше от стрелката, която се движеше по милиметровата хартия на дълбокомера към линията на прибоя, отстояща на петдесетина метра от кораба, и обратно.

— Какво ще кажеш за маневрата ми? — попита той, без да се обръща, с тих и овладян глас и спокойствието на рибар в гребна лодка по водите на гладко езеро в Минесота.

— Твоят инструктор по параходство в Анаполис ще се гордее с теб — отвърна Пит. За разлика от Гън той гледаше право напред.

— Не е и на половината толкова сериозно, както изглежда — отбеляза Гън и посочи към дълбокомера. — Дъното е на цели десет фатома под кила ни!

— Е, осемнайсет метра е по-малко от петдесет. Това е чудесно за гмуркане.

Гън пусна с едната си ръка щурвала и свали обшитата си със златиста лента военноморска фуражка, след което избърса капчиците пот от линията на косата си.

— Не е необичайно явление в район, в който няма външни рифове.

— Но е добър знак — рече замислен Пит.

— За какво?

— Има достатъчно място за една подводница да маневрира, без да бъде забелязана от повърхността.

— Нощем може би — каза Гън, — но не и денем. Видимостта на водата тогава е близо трийсет метра. От скалите на километър и половина във всяка посока лесно може да се види деветдесетметровият корпус на подводница, пълзяща ниско над дъното.

— Няма да е трудно да се види също и водолаз. — Пит се обърна и погледна нагоре към вилата, вградена като крепост в неравния склон на планината.

— Знаеш, че предприемаш този риск — отбеляза бавно Гън. — Фон Тил може да види всяко твое движение. Обзалагам се, че ни наблюдава през бинокъл от мига, в който вдигнахме котва.

— И аз се обзалагам — измърмори Пит и се загледа в красивата гледка. Егейско море бе обвило острова в лазурната си прегръдка. Единствено гласът на прибоя отвръщаше на постоянното бръмчене на корабните мотори, придружено от време на време от крясъка на самотна чайка. Над стръмните скали стадо говеда пасеше из стръмното зелено пасбище и наподобяваше пасторална картина на Рембранд. Долу, край мъничките заливи между по-ниските скали, купчини избелели от слънцето плавеи лежаха неподвижно върху малки плажове, покрити с мидени черупки.

Пит осъзна, че бездейства прекалено дълго и върна съзнанието си към непосредствената си работа. Загадъчната площ от спокойна вода вече се приближаваше — беше едва на три четвърти миля от лявата страна на носа. Той постави ръка върху рамото на Гън и посочи натам.

— Виждаш ли онова гладко езеро там?

Гън кимна.

— Да. При сегашната ни скорост ще стигнем след десетина минути. Екипът ти готов ли е?

— Напълно — отвърна кратко Пит. — Всички са наясно какво да очакват. Разположил съм ги на дясната палуба покрай каютите, скрити от някои любопитни очи от вилата.

Гън си сложи обратно фуражката.

— Предупреди ги да скачат възможно най-далече от корпуса, за да не бъдат всмукани от гребния винт.

— Не вярвам да се нуждаят от предупреждение — отвърна спокойно Пит. — Те са опитни момчета. Нали ти самият ми го каза.

— Точно така — измърмори Гън. — Слушай сега, ще поддържам кораба близо до крайбрежната ивица по протежение на пет километра. Може и да заблудим Фон Тил да си мисли, че извършваме рутинен курс за определяне на плитчините. Дали номерът ще мине, нямам представа. Но заради вас се надявам да мине.

— Скоро ще разберем — каза Пит и погледна часовника си, който бе оставил до корабния хронометър. — В колко часа смяташ да стане срещата ни за връщане?

— Ще направя няколко остри завоя по обратния път и ще пристигна тук в два и десет. Така че ти и хората ми ще разполагате с точно петдесет минути, за да откриете подводницата и да излезете на повърхността. — Гън извади пура от външния си джоб и я запали. — И да изчакате кораба, чу ли?

Пит не отговори веднага. По лицето му се появи широка усмивка, която стигна и до зелените му очи.

Гън го изгледа учуден.

— Какво толкова смешно казах?

— За миг ти ми напомни за майка ми. Тя често ми повтаряше, че когато корабът ми дойдел5, аз вероятно съм щял да чакам на автобусната спирка.

Гън унило поклати глава.

— Е, ако не се върнете, поне ще знам къде да ви търся. Хайде да се залавяме за работа. Трябва вече да се екипираш.

Пит само потвърди с жест на ръката, после напусна горещата кормилна рубка и слезе на палубата на каютите. Там го чакаха петима силно почернели от слънцето мъже, петимата най-отзивчиви и интелигентни мъже, които бе срещал. И те като него бяха само по черни бански гащета. Всички се бяха съсредоточили в нагласяване на регулаторите си за дишане и дихателните апарати, като взаимно си проверяваха дали редуцир-вентилите и ремъците са на местата си.

Най-близкостоящият водолаз се обърна към Пит, като го видя да идва.

— Приготвих ви дихателния апарат, майоре. Предполагам, че единичен маркуч ви устройва. Този път НЮМА не ни снабди с двойни.

— Да, устройва ме — отвърна Пит, докато обуваше плавниците си, след което завърза за десния си глезен водолазен нож, сложи си маската за изравняване на налягането и нагласи шнорхела. Маската беше от типа широкоъгълни и предоставяше на подводния плувец зрителен диапазон до сто и осемдесет градуса. Най-накрая дойде ред и на дихателния апарат и регулатора. Тъкмо наместваше ремъците си, когато две силни и космати ръце повдигнаха апарата му изотзад.

— Как ще се справиш без моите услуги — разнесе се помпозният глас на Джордино, — е пълна загадка за мен.

— Истинската загадка е защо ли понасям безропотно такъв надут многознайко като теб — подметна кисело Пит.

— Ето, пак продължаваш да се заяждаш. — Джордино се опита да внесе обидна нотка в гласа си, но не успя. Обърна се и погледна към отминаващата вода и след дълга пауза смънка бавно под носа си: — Господи! Погледни колко е бистра водата. По-бистра е от аквариум за златни рибки!

— Видях я. — Пит извади от калъфа назъбения връх на дългия метър и осемдесет харпун и провери еластичността на гуменото въже, завързано в задния му край. — Научи ли си урока?

— Старото сиво вещество — потупа с пръст главата си отстрани Джордино — има всички отговори, попълнени и подредени по азбучен ред.

— Както винаги е утешително, като знам, че си толкова уверен в себе си.

— Шерлок Джордино знае всичко, вижда всичко. Никоя тайна не може да убегне от острия му ум.

— Острият ти ум трябва да бъде добре смазан — отбеляза Пит, — защото ще трябва да спазваш доста сгъстен график.

— Остави на мен — каза Джордино. — Е, време е вече. Де да можех да дойда с вас. Хайде, приятно плуване и прекарване.

— Дано да е така, дано! — смънка Пит.

Корабната камбана удари два пъти, предупреждавайки, че остава една минута преди гмуркането. Пит, крачейки тромаво с плавниците си, тръгна към малката платформа, издадена навън от корпуса.

— При следващия звън, господа, скачаме! — Той не каза нищо повече, отчасти защото всеки от мъжете знаеше какво да прави, отчасти защото нямаше какво друго от съществено значение да каже.

Водолазите хванаха здраво харпуните си и безмълвно си размениха погледи. Една и само една мисъл се въртеше в ума на всеки от тях в тази минута — дали ще скочи достатъчно далече от корпуса; крак можеше да бъде загубен във въртящия се гребен винт. По знак, даден с ръка от Пит, те се подредиха в колона зад платформата.

Преди да смъкне маската си над очите, Пит огледа още веднъж мъжете и за десети път изучи лицата и отличителните им белези. Той трябваше да умее да ги различава от разстояние под водата. Най-близкостоящият до него Кен Найт, геофизикът, беше единственият русокос в групата; Стан Томас, ниският корабен инженер, имаше сини плавници и беше единственият, според преценката на Пит, който без колебание би влязъл в битка. Зад него беше морският биолог с рижа брада Лий Спенсър, а зад него Густаф Хърсонг — възслабият и висок над метър и осемдесет морски ботаник; последните двама като че ли непрекъснато се смееха над някаква си тяхна шега. Редицата завършваше фотографът на експедицията Омар Удсън, най-безучастният човек, когото бе срещал Пит; той дори не се стараеше да прикрива отегчението си от предстоящата работа. Вместо харпун Удсън носеше 35-милиметрова камера „Никонос“ със светкавица и люлееше нехайно скъпия апарат за подводни снимки зад перилото, сякаш беше обикновен стар фотоапарат.

Пит смъкна маската над очите си, подсвирна тихичко под носа си и погледна още веднъж водата. Сега тя минаваше под платформата много по-лениво. Гън бе намалил скоростта до три възела. Достатъчно бавно за гмуркане, прецени Пит мислено. Погледът му се плъзна над носа и се закова в приблизителното място в морето, където всеки момент трябваше да скочи.

Почти в същия момент Гън погледна дълбокомера и назъбените стръмни скали за последен път. После бавно вдигна ръка, затърси пипнешком въжето на камбаната, хвана го, изчака малко и го дръпна силно. Металното издрънчаване проехтя в горещия следобед над прибоя към стръмната брегова стена и се върна обратно към кораба с приглушен полутон.

Пит, заел поза в края на платформата, не изчака ехото да се върне. Притисна плътно маската си към лицето с едната ръка, хвана здраво харпуна с другата и скочи.

Сблъсъкът разкъса водната повърхност, по която танцуваше слънцето, във вид на блестящи гейзери от сини пръски. Веднага щом водата се затвори над него, той се отгласна напред и зарита с плавниците бързо, оприличавайки се на речен колесен кораб по Мисури, плаващ на пълен ход. Пет секунди по-късно, на четири и половина метра дълбочина, той обърна глава през рамо и видя как тъмната форма на корпуса на кораба се плъзга бавно над него. Двата въртящи се гребни винтове изглеждаха застрашително по-близо, отколкото бяха всъщност, а пречупването на светлината увеличаваше размера на проблясващите им лопати с близо двайсет и пет процента.

Стиснал накрайника на регулатора за дишане между зъбите си, Пит се извъртя и погледна в посока на отдалечаващия се кораб, за да види как са се гмурнали другите. На въздишката му на облекчение отвърна съскането на мехурчетата, излизащи от регулатора. Слава богу, всички бяха там в група: Найт, Томас, Спенсър и Хърсонг. Единствено Удсън изоставаше на пет-шест метра зад тях.

Видимостта беше удивителна. Дългите моравочервени пипала на една отровна медуза се виждаха съвсем ясно от близо двайсет и пет метра разстояние. Две грозни на вид риби с безлюспести тела в яркожълто и синьо плуваха мързеливо на дъното. Това беше потаен свят, беззвучен свят, обитаван от причудливи на вид създания, и украсен с изящна фантазия от форми и цветове, които трудно можеха да се опишат с думи. Беше също и свят на тайнственост и опасност, охраняван от зловеща редица от оръжия, като се почнеше от хищните зъби на акулите, та се стигнеше до някои малки и невинни на вид, но смъртоносни риби; интригуваща комбинация от неземна красота и постоянна заплаха.

Без да чака първите признаци на дискомфорт, Пит започна да изравнява въздушното налягане във вътрешните си уши с водното. Когато ушите му изпукаха, той бавно се гмурна към великолепната морска гледка под себе си и се превърна в част от нея.

На около девет метра дълбочина водата стана мека смесица от синьо и зелено. На петнайсет метра той зае хоризонтално положение и започна да изследва дъното. То беше лишено от морска растителност и скали — същинска пустиня, където миниатюрни пясъчни дюни криволичеха във вид на прекъснати малки вълни. Тук нямаше почти никакъв живот.

Точно осем минути след напускането им на кораба, дъното започна да се издига полегато и водата стана леко мътна от движението на вълните на повърхността. Една скална формация, покрита с полюшваща се морска трева се появи в мрака напред. После изведнъж те се озоваха в основата на съвършено отвесна скала, която се издигаше под 90-градусов ъгъл и върхът й се губеше някъде над огледалната повърхност. Подобно на капитан Немо и спътниците му, Пит направи знак на групата си да се разпръсне и търси подводна пещера.

Не минаха и пет минути и Удсън, който се бе отдалечил на трийсетина метра в десния периметър, я откри пръв. Сигнализира на Пит и останалите, като зачука с нож по бутилката си под налягане, после ги повика с ръка да се приближат и заплуват покрай северното лице на скалата до едно място в нея, обрасло с водорасли. Тогава и Пит го видя — беше черен, зловещ на вид отвор, на три и половина метра под повърхността. Размерът му беше съвършен — напълно достатъчен, за да приюти подводница, та дори и цял локомотив. Всички увиснаха в чистата вода около пещерния вход и се вторачиха в него, като от време на време си разменяха погледи.

Пит се размърда пръв и влезе в дупката. След няколкото замаха на белеещите му се пети, той изчезна напълно от поглед, погълнат от зеещата кухина.

Той леко риташе с плавници и се оставяше предимно на вълните да го избутват навътре в тунела. Яркото синьо-зелено на осветеното от слънцето море бързо се превърна в тъмното синеене на здрача. Отначало Пит не виждаше нищо, но очите му скоро привикнаха на тъмната вътрешност и той започна да различава подробности от заобикалящата го среда.

По стените на тунела би трябвало да има полепнал разнообразен морски свят — подтичващи раци, прилепващи се мънички ракообразни животинки и миди или пълзящи лобстери, които се прокрадват тайно в търсене на вкусни мекотели с черупки. Но нищо от това нямаше. Празните каменни стени бяха покрити единствено с червеникава субстанция, която размътваше водата всеки път, когато Пит докоснеше гладкия неестествен материал. Той се обърна по гръб и огледа сводестия таван, като наблюдаваше с интерес как излизащите мехурчета се издигат към тавана и се лутат там като диря от живак, търсеща пролука, за да излезе от стъкълцето си.

Внезапно покривът зави под ъгъл нагоре и Пит подаде глава над повърхността. Огледа се наоколо, но не видя нищо — всичко бе забулено от сив облак мъгла. Учуден, той се потопи отново под водата, отгласна се и след около три метра застана успоредно на дъното. Под него един цилиндричен сноп от кобалтовосиня светлина проникваше откъм тунела. Водата беше прозрачна като въздуха. Пит виждаше ясно всяка пукнатина и ъгълче на потопената част от кухината.

Аквариум — само така можеше да определи Пит това място. Но тъй като нямаше никъде отвори в стената, кухината спокойно можеше да мине за главен резервоар на някой град в Калифорния. Всъщност това съвсем не можеше да се нарече тунел — тук гъмжеше от морски обитатели — лобстери, раци, стриди, всякакви мекотели с черупки, дори гъсти кафяви водорасли се виждаха в изобилие. Имаше също и едно скитащо стадо пъстроцветни риби. Една от тях хвана окото на Пит, но преди той да успее да се приближи, тя забеляза движението му и се шмугна в една безопасна цепнатина.

Пит се беше загледал за известно време в пленителната гледка, когато една ръка го хвана за глезена. Той се стресна и обърна. Беше Кен Найт, който му сочеше нагоре към повърхността. Пит кимна и заплува нагоре. И над повърхността го посрещна гъста мъгла.

Пит махна накрайника на регулатора от устата си и попита:

— Какво според вас е това? — Скалните стени увеличиха силата на гласа му.

— Доста често срещано явление — отвърна също гръмогласно Найт. — Всеки път, когато вълна се разбие във входа отвън, силата минава като бутало през тунела и сгъстява вече затворения в пещерата въздух. Когато налягането отслабне, разширеният овлажнен въздух се охлажда и кондензира в лека мъгла. — Найт млъкна, за да издуха парченце слуз от носа си. — Вълните прииждат една след друга през интервал от дванайсетина секунди, така че мъглата би трябвало да се разнесе всеки момент.

Още не се бе доизказал и мъглата изчезна, разкривайки мрачна кухина, чийто сводест таван се издигаше на близо двайсет метра височина. Това беше просто една залята от вода пещера и нищо повече; в нея нямаше никакви следи от съоръжения. Пит изпита чувството, че е влязъл в изоставена катедрала, чиито островърхи кули стърчаха разрушени след обстрел през Първата световна война или след въздушна бомбардировка през Втората световна война. Стените бяха напукани, а разбитите в подножието си скали създаваха впечатлението, че всеки момент ще стане поредното свличане. След малко мъглата закри всичко.

През краткото време преди това, в което Пит успя да огледа кухината, той не усети нищо освен пъплещия страх на съмняващия се в себе си човек. После го скова отказът му да повярва на очите си и накрая го изпълни съжалението, че е изпортил работата.

— Не може да бъде! — смотолеви той. — Просто не може да бъде! — и заудря гневно водата със стиснатия юмрук на свободната си ръка. — Тази кухина трябва да е базата за действие на Фон Тил! Бог да ни е на помощ за кашата, която лично аз забърках.

— Аз все още съм на ваша страна, майоре — каза Найт и го потупа по рамото. — Геологията подкрепя вашето интуитивно чувство. Тази кухина ми се струва най-логичното място.

— Но тя няма излаз. Освен тунела, отникъде другаде няма излаз.

— Видях една скална тераса в дъното на кухината. Ако искате, мога да…

— Няма време — прекъсна го нетърпеливо Пит. — Трябва час по-скоро да излезем оттук и да продължим да търсим.

— Извинете, майоре! — ненадейно появилият се Хърсонг хвана Пит за ръката и го изненада. — Открих нещо, което може да представлява интерес.

В този момент мъглата отново се разпръсна и разкри особеното изражение на Хърсонг, което направи впечатление на Пит. Той се усмихна на дългурестия ботаник.

— Добре, Хърсонг, казвайте, но по-бързо, че почти не ни остана време за лекция относно морската флора.

— Може и да не ви се вярва, но точно това имах предвид — усмихна му се в отговор Хърсонг и блестящите капчици вода проблясваха в рижата му брада. — Кажете ми, забелязахте ли растението макроцистис пирифера на стената срещу тунела?

— Сигурно щях да му обърна внимание, ако знаех за какво говорите.

— Макроцистис пирифера е кафяво водорасло от семейство феофита, по-известно като „келп“.

Пит го гледаше, осмисляйки думите му, и го остави да продължи.

— Онова, до което се свежда всичко, майоре, е, че точно този вид келп вирее само покрай Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати. Температурата на водата в тази част на Средиземно море е прекалено висока за неговото оцеляване. На всичкото отгоре келпът, подобно на неговите сухоземни братовчеди, има нужда от слънце, за да позволи протичането на процеса на фотосинтезата. Не мога да си представя как келпът може да вирее в подводна кухина. Не, това е направо невъзможно.

— Но ако не е келп, какво е тогава?

Мъглата се върна и Пит не виждаше вече лицето на Хърсонг, чуваше само кънтящия му глас.

— Това е изкуство, майоре, чисто изкуство. Няма съмнение, че става дума за най-сполучливото копие на макроцистис пирифера, което съм виждал.

— Синтетично копие? — прогърмя гласът на Найт. — Сигурен ли си?

— Мило момче — отвърна с пренебрежителен тон Хърсонг. — Някога подлагал ли съм на съмнение твои анализи на проби от земната сърцевина или…

— А какво ще кажете — намеси се Пит — за червената слуз по стените на тунела?

— Не съм много сигурен — отвърна Хърсонг. — На мен ми прилича на някакъв вид боя или замазка.

— Подкрепям го, майоре. — Лицето на Стен Томас изведнъж се показа от разсейващата се мъгла. — Това е червена боя, предпазваща от обрастване на корабните корпуси. Тя съдържа арсеник и затова в тунела не вирее нищо.

Пит погледна часовника си.

— Времето ни изтича. Значи това трябва да е мястото.

— Друг тунел зад келпа? — попита Найт някак предпазливо. — Това ли имате предвид, майоре?

— Започва да ми изглежда обнадеждаващо — отвърна тихо Пит. — Прикрит втори тунел, който води до втора кухина. Сега разбирам защо операцията на Фон Тил досега не е била разкрита от никой местен жител на Тасос.

— Ами тогава — Хърсонг изтръска водата от накрайника на регулатора си, — предлагам да действаме.

— Нямаме друг избор — каза Пит. — Всички ли сме готови за повторно гмуркане?

— Всички присъстващи са готови с изключение на Удсън — отвърна Спенсър.

Изведнъж яркосиня светлина обля кухината.

— Никой не се усмихваше — отбеляза раздразнително Удсън. Той се намираше до най-отдалечената стена на кухината, за да обхване групата с възможно най-широкия ъгъл на обектива.

— Следващия път подвикни нещо за секса — подметна шеговито Спенсър.

— Няма да има полза — изсумтя Удсън. — Така или иначе никой от вас не знае какво значи това.

Пит се усмихна и се отдалечи, след това се преви надве и се стрелна към дъното като пикиращ самолет. Другите го последваха на разстояние три метра един от друг.

Гората от изкуствени кафяви водорасли беше гъста и почти непроходима. Тънките клонки се издигаха от дъното до повърхността и се разширяваха нагоре във вид на разперено покривало. Хърсонг се оказа прав — това наистина беше произведение на изкуството. Дори на една ръка разстояние Пит не можеше да различи синтетичното творение от истинското. Той извади ножа си и започна да срязва полюшващите се кафяви стебла, за да си проправи път през тях. Спирайки се от време на време само за да махне оплелите се в апарата му за дишане водорасли, най-накрая той навлезе в друг тунел — по-широк от първия и много по-къс. След няколко ритания в посока нагоре Пит подаде глава над повърхността в друга кухина и веднага бе обгърнат от безкрайна бяла мъгла. През минута-две плясък на подаваща се над водата глава известяваше пристигането на всеки следващ член от групата.

— Видяхте ли нещо? — Гласът беше на Спенсър.

— Още не — отвърна Пит.

Погледът му механически пробяга по влажния мрак. Стори му се, че вижда нещо, нещо, повече въображаемо, отколкото истинско. Постепенно различи тъмното очертание, което се показа от мъглата. После изведнъж го видя ясно — беше гладък, черен, метален корпус на подводница. Пит извади накрайника на регулатора от устата си, оттласна се до подводния съд и хващайки се за предните носови плоскости, се качи на палубата.

Съзнанието му бе погълнато от подводницата. Най-малко десет пъти се беше запитвал как ли ще реагира, какво ли ще почувства, когато най-накрая докосне подводния съд за превозване на хероин. Въодушевление, че се е оказал прав, както и още нещо. Гняв и отвращение го обляха. Ако тези стоманени листове можеха да говорят, какви ли коварни приказки щяха да разправят?

— Моля, сложете харпуна си върху палубата и останете неподвижен на мястото си. — Гласът зад Пит беше твърд, както и цевта на забитото в гърба му оръжие. Той бавно пусна харпуна си на мократа палуба. — Така. А сега наредете на хората си да пуснат оръжията си на дъното. И без хитрувания. Една хвърлена във водата граната е в състояние да превърне плувеца в грозна пихтиеста маса.

Пит кимна на петимата, подали глави над повърхността.

— Нали чухте. Хвърлете харпуните… и ножовете си. Излишно е да настройваме срещу себе си тия добри хора. Съжалявам, приятели, изглежда, че се издъних.

Какво друго можеше да им каже. Пит беше въвлякъл петимата мъже в капан, от който вероятно никога нямаше да могат да излязат. Всичките му чувства го напуснаха, сега имаше представа единствено за времето. Пит побърза да вдигне ръце над главата си и бавно се обърна.

— Майор Пит, вие сте крайно дразнещ младеж.

Бруно фон Тил стоеше изправен на палубата на подводницата и се хилеше като Фу Манчу, на път да хвърли жертвата си на крокодилите. Очите му представляваха тънки процепи под голото му чело и като че ли, поне така го виждаше Пит, излъчваше своеобразно и дълго практикувано отвращение. Но нещо друго направи странно впечатление на Пит — старият германец беше пъхнал и двете си ръце в джобовете, явно не носеше никакво оръжие. Оръжие носеше мъжът зад него — огромен мъж с лице като издялано от камък и торс като на дебел ствол. Очите на Фон Тил се отвориха и гласът му прозвуча с насмешлив тон:

— Простете, че не ви представих един на друг, майоре. — Фон Тил посочи придружителя си. — Но доколкото разбрах, вече се познавате с Дариус.