Средиземноморският храст

6.

Леко изненадан, Пит погледна предпазливо първо гигантската немска овчарка, после лицето на възрастния й господар с бръсната глава и без врат. То беше типично немско лице — кръгло, със зли, сурови черти, до болка познати от късните телевизионни филми. Мъжът имаше очи на хитрец и тънки устни, стиснати плътно, сякаш притежателят им страдаше от запек. Телосложението също отговаряше на неприятния му образ — набито и закръглено, но със стегната плът, без увиснали меса и тлъстини. Липсваха му само камшик за езда и лъснати до блясък ботуши. За миг през ума на Пит му мина мисълта: Човекът, когото с радост мразиш, Ерик фон Щрохайм, се е върнал към живот и е готов да режисира сцена от „Алчност“.

— Добър вечер — поздрави възрастният мъж с подозрително гърлен глас. — Вие, предполагам, сте господинът, когото племенницата ми е поканила на вечеря.

Пит се изправи, като държеше под око изплезилото език огромно куче.

— Да, сър. Майор Дърк Пит е на вашите услуги.

Израз на почуда набразди челото под бръснатото теме на мъжа.

— А тя ми каза, че сте под ранга на сержант и че военната ви служба се изразява в събиране на боклук.

— Моля да извините американския ми хумор — отвърна Пит, наслаждавайки се вътрешно на смущението на възрастния мъж. — Дано малката ми измама не ви е причинила неудобства.

— Неудобства не, само известна загриженост за племенницата ми. — Германецът протегна ръка и огледа внимателно Пит. — За мен е чест да се запозная с вас, майоре. Аз съм Бруно фон Тил.

Пит пое ръката му и задържа погледа си в очите му.

— За мен е чест, сър.

Фон Тил повдигна един от гоблените и разкри отворена врата.

— Моля, заповядайте оттук, майоре. Ще пийнем по едно питие, докато чакаме Тери да се преоблече.

Пит последва набитото телосложение и голямото бяло куче по коридор, от който влязоха в просторно студио. Сводестият таван, висок най-малко девет метра, се подпираше върху няколко йонийски колони с канелюри. Малкото мебели имаха класически изчистени линии и придаваха изящество на внушителната стая. Една количка беше вече заредена с апетитни гръцки ордьоври, а нишата в една от стените бе заета от напълно оборудван бар. Единствената украса, която според Пит изглеждаше не на място в цялото обзавеждане, беше модел на немска подводница, поставен на една от полиците над бара.

Фон Тил покани с ръка Пит да седне.

— Какво ще пиете, майоре?

— Скоч с лед — отвърна Пит и се настани на една кушетка. — Вилата ви е много внушителна. Сигурно има интересна история.

— Да. Строена е от римляните през 138 година преди Христа като замък за Минерва, тяхната богиня на мъдростта. Аз купих руините й малко след Първата световна война и ги преустроих в днешния й вид — каза той и подаде на Пит чашата с уиски. — Предлагам да вдигнем тост.

— За кого или за какво да пием?

Фон Тил се усмихна.

— Предоставям на вас честта да изберете — за красивите жени… за богатите… за дълъг живот. Или пък за вашия президент. Вие кажете.

Пит си пое дълбоко въздух.

— В такъв случай предлагам тост за смелостта и летателните умения на Курт Хайберт, „Ястребът от Македония“.

Фон Тил видимо се озадачи. Той бавно седна на едно кресло и завъртя течността в чашата си.

— Странен човек сте вие, майоре. Отначало се представяте за боклукчия, после идвате във вилата ми и забивате юмрук в лицето на шофьора ми, а сега ме смайвате с предложението си да вдигнем тост за моя стар другар по въздушни полети Курт. — Фон Тил се усмихна лукаво на Пит над ръба на чашата си. — Но най-забележителното ви представление беше прелъстяването ви на племенницата ми на плажа тази сутрин. Поздравявам ви и ви благодаря за този подвиг. Днес, за първи път от девет години насам, видях Тери да си тананика весело, да се смее и радва на живота. Това ме принуждава да ви извиня за похотливата ви постъпка.

Сега беше ред на Пит да покаже изненада, но вместо това той тръсна глава назад и избухна в смях.

— Моля да ме извините за всичко, което изброихте, освен че цапардосах здравата перверзния ви шофьор. Вили си го търсеше.

— Не бива да вините горкия Вили. Той само изпълняваше мои нареждания. Аз го накарах да следи и пази Тери. Тя е единствената ми жива родственица и не искам да й се случи нищо лошо.

— Какво лошо би могло да й се случи?

Фон Тил стана, тръгна към отворените прозорци на терасата и се загледа в потъмняващото море.

— Близо половин век работих усилено и платих голяма лична цена, за да изградя солидна организация. По пътя си натрупах и немалко врагове. Не мога да знам как би ми отмъстил някой от тях.

— Затова ли носите „Лугер“ в кобур под мишницата си?

Фон Тил се обърна към Пит и смутен придърпа надолу белия си смокинг, прикриващ издутината под лявата му мишница.

— Как разбрахте, че е лугер?

— Просто предположих — отвърна Пит. — Заприличахте ми на човек, който предпочита именно това оръжие.

Фон Тил сви рамене.

— Обикновено не действам чак толкова шаблонно, но от начина, по който ви описа Тери, реших, че имам основателна причина да очаквам среща със съмнителен тип.

— Трябва да призная, че съм извършвал няколко гряха в живота си — усмихна се Пит, — но сред тях няма нито убийство, нито изнудване.

Бръчка проряза челото на Фон Тил.

— Едва ли бихте действали толкова лекомислено, ако бяхте в моето положение.

— Вашето положение започва да ми се струва доста загадъчно, хер Фон Тил. С какво всъщност се занимавате?

В очите на немеца проблеснаха пламъчета на подозрение, после устните му се разтегнаха в изкуствена усмивка.

— Ако ви кажа, може да разваля апетита ви. А това би разсърдило много Тери, тъй като тя прекара целия следобед в кухнята, за да следи приготовлението на вечерята — и той сви рамене типично по европейски. — Може би някой друг път, когато ви опозная по-добре.

Пит завъртя останалата на дъното на чашата му течност и се запита в какво ли се забърква. Фон Тил, заключи той в себе си, е или малко смахнат, или е много хитър.

— Искате ли още уиски? — попита го Тил.

— Не се притеснявайте, сам ще се обслужа. — Пит изпи последната си глътка, отиде до бара и си наля нова доза. — От онова, което съм чел за авиацията през Първата световна война — обърна се той към Тил, — става ясно, че обстоятелствата около смъртта на Курт Хайберт са неизяснени. Според официалните немски архиви самолетът му бил свален от англичаните и паднал някъде в Егейско море. В архивите обаче не се споменава името на победилия го противник, нито дали тялото на Хайберт е било намерено.

Фон Тил потупваше разсеяно кучето. Мислите му като че ли се бяха върнали в миналото. След малко той каза:

— През 1918 година Курт водеше лична битка с британците. Той рядко запазваше хладнокръвие спрямо тях. Тъкмо обратното — устремяваше безразсъдно машината си срещу тях и нападаше формациите им с яростта на човек, обладан от зъл дух. Когато беше във въздуха, непрекъснато ругаеше, беснееше и размахваше юмруци срещу тях от кабината си. При излитане така форсираше мотора си, че „Албатрос“ се отлепяше от земята като подплашена птица. Когато обаче не патрулираше и успяваше за известно време да забрави за битката, той ставаше весел човек, с огромно чувство за хумор и нямаше нищо общо с американската представа за германския войник.

Пит поклати бавно глава и се усмихна с половин уста.

— Простете ми, хер Фон Тил, но повечето от другарите ми по оръжие още не са срещали германски войник, който да се залива от смях.

Възрастният германец подмина забележката му. Лицето му остана сериозно.

— Краят на Курт дойде от хитър британски номер. Те изучавали много внимателно тактиките му и не след дълго разбрали, че слабостта му е да напада и разрушава балоните им за наблюдение. Тогава направили основен ремонт на един използван балон, напълнили коша му със силно взривно вещество и качили в него сламено чучело в униформа. Пуснали до земята детонираща жица и зачакали появата на Курт. — Тил се отпусна в креслото и вдигна поглед към тавана, но без да го вижда. Умът му обаче виждаше небето такова, каквото е било през 1918 година. — Те не чакали дълго. Още на другия ден Курт прелетял над съюзническите фронтови линии и видял балона да се полюшва бавно от морския бриз. Той несъмнено се е почудил защо от земята не откриват огън, а наблюдателят, подпрян на перилото на коша, изглеждал заспал, тъй като не направил никакъв опит да скочи с парашута си и да се приземи благополучно, преди стрелбата на Курт да превърне напълнения с водород балон в облак пламъци.

— И изобщо не е подозирал, че е било клопка?

— Не. Балонът е бил на мястото си и за Курт е представлявал неприятелят. Без много да му мисли, той предприел атаката. Приближил се до балона и куршумите от картечниците му „Спандау“ започнали да раздират напълнената с газ тънка материя. Изведнъж балонът избухнал силно и всичко наоколо се покрило от пламъци и дим. Британците детонирали взривното вещество.

— Значи Хайберт се е разбил над съюзническите линии? — попита Пит замислен.

— Курт не се разбил след взрива — уточни Тил, връщайки мислите си към настоящето. — Неговият „Албатрос“ прелетял през ада, но верният му самолет, който го извеждал невредим от толкова много въздушни боеве, бил сериозно засегнат, а Курт — тежко ранен, но той продължил да лети над македонското крайбрежие и се загубил от поглед над морето. Никой не видял повече „Ястреба от Македония“ и легендарния му жълт „Албатрос“.

— Поне до вчера — вметна Пит с дълбока въздишка и зачака реакция.

Очите на Тил се отвориха широко, но той не каза нищо. Като че ли претегляше думите на Пит.

Пит побърза да се върне на първоначалната тема.

— Вие и Хайберт често ли сте летели заедно?

— Да, много пъти съм патрулирал с него. Обикновено Курт летеше, а аз изпълнявах ролята на наблюдател и бомбардировач.

— Къде беше базирана ескадрата ви?

— На „Яста-73“. Излитахме от аеродрума край Ксанти в Македония.

Пит си запали цигара. После огледа остарялата, но изправена фигура на Тил.

— Благодаря ви за сбития, но подробен разказ за смъртта на Хайберт. Нищо не пропуснахте.

— Курт ми беше много скъп приятел — отвърна замислен германецът. — Такива неща не се забравят лесно. Помня дори точната дата и часа. Това стана на 15 юли 1918 година в девет вечерта.

— Странно е, че никой друг не знае цялата история — смънка Пит, като очите му гледаха студено и многозначително. — Архивите в Берлин и в британския Музей на въздухоплаването в Лондон нямат информация с подробности за смъртта на Хайберт. Всички документи, които съм чел по въпроса, съобщават само, че е изчезнал при загадъчни обстоятелства.

— И как ще имат информация — възрази с рязък тон Тил, — след като главното командване не даваше пукната пара за войната в Македония. А британците никога не биха се осмелили да публикуват и една дума за такава некавалерска постъпка. Освен това самолетът на Курт е бил все още във въздуха, когато са го видели за последен път. Британците могат само да предполагат, че коварният им план е бил успешен.

— Никаква ли следа от самолета или от приятеля ви не е намерена?

— Никаква. Братът на Хайберт се опита да го издири след войната, но лобното място на Курт си остана загадка.

— Брат му също ли е бил летец?

— Не. Той беше офицер от германските ВВС. Срещах се с него няколко пъти по различни поводи преди Втората световна война.

Пит потъна в мълчание. Разказът на Фон Тил звучеше като прекалено добре заучен, помисли си той и се изпълни с чувството, че е бил използван като дървена примамка за лов на патици. Лека, но заплашителна тръпка премина през него. Чу потракването на високи токчета и разбра, без да се обръща, че в стаята влезе Тери.

— Здравейте! — прозвуча безгрижно и весело гласът й.

Пит се извъртя на мястото си и я погледна. Тя беше облечена с къса над коленете рокля, наподобяваща римска тога, която разкриваше тънките й крака. Хареса му цветът й — златистооранжев, който подхождаше на черната й коса. Погледът й мигом бе привлечен от униформата на Пит. Лицето й леко пребледня и тя притисна с ръка устните си, както бе направила и на плажа, когато го бе видяла да се размърдва. После се усмихна плахо и пристъпи към него, излъчвайки сексапилна красота и сърдечност.

— Добър вечер, прелестно създание — отвърна чистосърдечно Пит, като пое протегната й ръка и я целуна.

Тери се изчерви и се вгледа в усмихнатото му лице.

— Тъкмо щях да ти благодаря, че дойде — заговори тя, — но сега, като виждам какъв гаден номер се опитваш да ми извъртиш, смятам да те изритам по проклетия ти…

— Не го изричай — прекъсна я Пит и разтегна устни в сатанинска усмивка. — Знам, че няма да ми повярваш, но тъкмо днес следобед командирът на базата ме свали от боклукчийската кола, назначи ме за пилот и ме повиши в чин майор.

Думите му я разсмяха.

— Как не те е срам! Каза ми, че чинът ти бил по-нисък от сержантския.

— Не, казах само, че никога не съм имал чин сержант, което е самата истина.

Тя плъзна ръка под мишницата му.

— Отегчи ли те чичо Бруно с разказите си за голямата война?

— Не, не ме отегчи, а по-скоро ме плени.

Очите й, въпреки усмивката, се изпълниха със страх. Пит се запита какво ли си мисли тя.

Тери заклати глава.

— Ама и вие, мъжете, с тия ваши военни случки… — Тя оглеждаше униформата на Пит и не можеше да повярва, че това е същият мъж, с когото се бе любила на плажа. Този тук беше далеч по-очарователен и изискан. — Чичо Бруно, ще ти отнема сега Дърк. Можеш да го имаш след вечеря.

Фон Тил удари токове и се поклони.

— Както кажеш, мила моя. През следващия час и половина ти ще бъдеш нашият командващ офицер.

Тя сбърчи нос и отвърна:

— Много мило от твоя страна, чичо. В такъв случай първата ми заповед към вас двамата е: „Ходом марш към трапезарията!“.

Пит поведе Тери през терасата към стръмно стълбище, което водеше до кръгъл балкон.

Гледката беше удивителна. В далечината се виждаха светлините на Лиминас. Оттатък морето първите звезди започнаха да подават върховете си през ширналото се черно покривало. В средата на балкона беше подредена маса за трима. Голям жълт глобус с шест свещи хвърляше загадъчна светлина върху масата и позлатяваше сребърните прибори.

Пит издърпа стола на Тери и прошепна в ухото й:

— Внимавай много. Знаеш колко ме стимулира една романтична атмосфера.

Тя го погледна и му се усмихна.

— А ти защо мислиш, че се постарах да я направя точно такава?

Преди Пит да отговори, Фон Тил се доближи, следван от огромното куче, и щракна с пръсти. В следващия миг се появи млада гъркиня с гръцки национален костюм и остави на масата мезета от видове сирена, маслини и краставички. След малко бе поднесена пилешка супа, застроена с лимонов сок и яйца. После дойде ред и на основното блюдо: печени стриди с лук и счукани орехи. Тил отвори бутилка „Рецина“ — тънко отлежало гръцко вино. Вкусът му на смола напомни на Пит за терпентин. Момичето, което сервираше, раздигна чиниите и приборите, после сложи на масата поднос с плодове и напълни чашите с кафе, приготвено по турски, и непрецедените, смлени на прах зрънца се слегнаха в чашата като утайка на морското дъно.

Пит преглътна насила силната неподсладена течност и отърка колене в коленете на Тери. Очакваше да получи в отговор миловидна усмивка, но вместо това тя го погледна с уплаха в очите, сякаш искаше да го предупреди за нещо.

— Е, майоре — рече Тил, — надявам се да ви е харесала вечерята.

— О, да, благодаря. Беше превъзходна.

Бруно фон Тил отмести поглед към Тери. Лицето му беше безизразно като камък, а гласът му — леден, когато й каза:

— Искам да остана за малко насаме с майора. Ще имаш възможност да поговориш с Дърк по-късно. — Той гледаше Тери със смразяващ поглед. — Хайде, послушай чичо си. Имам да обсъдя няколко важни неща с майор Пит. Сигурен съм, че той ще поиска да те види, преди да си тръгне.

Пит почувства, че го изпълва гняв. Запита се на какво ли се дължеше това внезапно семейно напрежение. Пое си дълбоко въздух, предугаждайки нещо лошо. Отново го полазиха тръпки — познатото чувство за опасност. Като стар и верен приятел то винаги го потупваше по рамото и го предупреждаваше, когато нещо го заплашваше. Той взе крадешком ножа за белене на плодове от подноса и пак без никой да го види, го пъхна под крачола в чорапа си.

Тери го погледна с пребледняло лице.

— Моля те да ме извиниш, Дърк. Не искам да изглеждам глупачка.

Пит й се усмихна.

— Не се безпокой. Имам слабост към красивите глупачки — и той стисна ръката й. — Ще се видим възможно най-скоро.

— Ще те изчакам! — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи, после се обърна и се затича нагоре по стълбите.

— Съжалявам, че се показах толкова груб към Тери — извини се германецът, — но се налага да поговоря с вас насаме, а тя рядко уважава желанието ми да провеждам мъжки разговори без женска намеса. Понякога е нужно човек да проявява твърдост спрямо жените, съгласен ли сте?

Пит само кимна, без да измисли нещо съществено в отговор.

Тил пъхна цигара в дълго цигаре от слонова кост и я запали.

— Много съм любопитен да науча за нападението над Брейди Фийлд вчера. От информацията, която получих, разбрах, че някакъв много стар и непознат тип аероплан е обстрелвал съоръжението ви.

— Стар, да, но не и непознат — отвърна Пит.

— Искате да кажете, че сте го разпознали?

Пит се вгледа в лицето му, докато безшумно въртеше в ръка десертната виличка, после я сложи обратно върху покривката.

— Самолетът бе непогрешимо разпознат като „Албатрос“ D-3.

— Ами пилотът? — Думите излизаха бавно от устата на Тил. — Разпознахте ли пилота?

— Още не, но и това ще стане скоро.

— Доста уверено го казвате.

Пит не побърза да отговори. Бавно и с премерени движения извади цигара и я запали.

— Защо не? Не е трудно да се тръгне по дирите на шейсетгодишна летателна антика и се стигне до притежателя й.

По лицето на Фон Тил се появи самодоволна усмивка.

— Този район тук е почти необитаем и има много разнообразен релеф — хиляди квадратни километри планини, долини и ерозирали равнини, където дори някой от огромните ви реактивни бомбардировачи може да бъде скрит така, че никога да не бъде намерен.

Пит също се усмихна.

— Кой е казал, че ще се претърсват планини и долини?

— А къде другаде?

— Морето — отвърна Пит и посочи към черната вода под тях. — И то може би точно там, където е загинал Курт Хайберт през 1918 година.

Тил повдигна едната си вежда.

— Да не искате да повярвам в призраци.

— Като деца — захили се Пит — вярвахме в Дядо Коледа. Като пораснахме, вярвахме в девствените момичета. Защо на тия години да не вярваме в призраци?

— А, не, без мене, майоре. Аз поставям неопровержимите факти и цифри над суеверията.

— Това — заговори Пит с равен и отчетлив глас — ни предоставя още една възможност за проучване.

Тил седеше с изправен гръб и го гледаше с присвити очи.

— Ами ако Курт Хайберт е все още жив? — подметна Пит.

Челюстта на Тил увисна за миг, после той се овладя, дръпна от цигарата си и изпусна облак дим.

— Това е нелепо. Ако Курт е жив, сега трябва да е над седемдесет години. Вижте мен, майоре. Роден съм през 1899. Как мислите, възможно ли е човек на моята възраст да лети в самолет с отворена кабина, а на всичкото отгоре и да напада аеродрум? Не, не е възможно.

— Фактите са на ваша страна, дума да няма. — Пит замълча и прекара дългите си пръсти през косата. — И все пак нещо ме кара да си мисля, че Хайберт е свързан по някакъв начин с въздушното нападение.

Погледът му се замести от възрастния германец към голямото бяло куче и обратно. Напрежение започна да нараства в него. Беше дошъл във вилата по покана на Тери с надеждата да прекара една спокойна вечер. Вместо това бе въвлечен в словесна битка с чичо й — стар тевтонски хитрец, който, а в това Пит беше напълно сигурен, знаеше много повече за нападението над Брейди Фийлд, отколкото показваше. Време е да хвърли копието и да става каквото ще. Той закова поглед в Тил.

— Ако „Ястребът от Македония“ наистина е изчезнал преди шейсет години и се е появил отново вчера, любопитният въпрос е: къде е бил през всичките тези години? На небето, в рая или… на остров Тасос?

Объркан израз замени самодоволната маска върху лицето на стария германец.

— Не разбирам накъде биете.

— Дрън-дрън — озъби му се Пит. — Вие или ме вземате за пълен идиот, или сам се правите на такъв. Не аз трябва да ви разказвам за нападението над Брейди Фийлд, а вие! — Той млъкна, наслаждавайки се вътрешно на положението.

Фон Тил мигом скочи на крака, лицето му бе изкривено от ярост.

— Навлизате прекалено дълбоко в области, които не ви засягат, майор Пит. Повече няма да слушам абсурдните ви намеци. Ще ви помоля да напуснете вилата ми.

Лицето на Пит изразяваше презрение.

— Което ще направя с удоволствие — и той се обърна да тръгне към стълбите.

— Не е нужно да минавате през студиото, майоре — спря го Тил и посочи към малка врата в стената в другия край на балкона. — Оттам и по коридора ще излезете направо през главния вход.

— Бих искал да се видя с Тери, преди да си тръгна.

— Не виждам смисъл да удължавате престоя си тук. — Тил издуха презрително облак цигарен дим в лицето на Пит. — Освен това настоявам да не се срещате или разговаряте повече с племенницата ми.

Пит сви ръце в юмруци.

— А ако не ви послушам?

Тил се усмихна заплашително.

— Ако продължите да проявявате агресивна глупост, просто ще накажа Тери.

— Вие сте един мухлясал долен шваба — озъби му се Пит, едва въздържайки се да не срита Тил в слабините. — Не знам какво означава малката ви конспирация, но ви уверявам, че ще остана особено доволен, когато ви объркам работата. И ще започна с това, че нападението ви над Брейди Фийлд не успя да постигне целта си. Корабът на Националната агенция за подводни и морски изследвания ще остане там, където е пуснал котва, докато не приключи научноизследователския си проект.

Ръцете на Тил се разтрепериха, но лицето му остана невъзмутимо.

— Благодаря ви, майоре, това е информация, която не очаквах да получа толкова скоро.

Най-накрая дъртият шваба свали гарда си, помисли си Пит. Няма съмнение вече, че Фон Тил е този, който е възнамерявал да се отърве от „Първи опит“. Но защо? Въпросът все още нямаше отговор. Пит реши да стреля напосоки.

— Губите си времето, Фон Тил. Водолазите от „Първи опит“ вече откриха потъналото съкровище. Сега са в процес на изваждането му.

Лицето на Тил се озари от широка усмивка и Пит разбра, че не е улучил.

— Много жалък опит направихте, майоре. На по-грешен път едва ли бихте могли да бъдете.

Той извади лугера изпод мишницата си и насочи тъмносинята цев към врата на Пит. После отвори вратата към коридора.

— Ако обичате — подкани го той, сочейки с оръжието към вратата.

Пит хвърли бърз поглед през тъмния праг. Коридорът беше слабо осветен от свещи и изглеждаше напълно безлюден. Преди да тръгне, рече:

— Моля, изразете моите благодарности на Тери за превъзходната вечеря.

— Ще й предам комплиментите ви.

— Благодаря също и на вас, хер Фон Тил за гостоприемството ви — продължи Пит със саркастичен тон.

Тил се подсмихна самодоволно, удари токове и се поклони.

— Удоволствието беше мое. — Той постави ръка върху главата на кучето, което изкриви уста на една страна и показа грамадния си бял зъб.

Рамката на вратата беше ниска и Пит трябваше да се наведе, за да мине през нея. След това направи няколко предпазливи крачки.

— Майор Пит!…

— Да. — Пит се обърна и видя дебелата сянка на вратата.

В гласа на Тил се долавяше заплашителна нотка.

— Жалко, че няма да бъдете свидетел на следващия полет на жълтия „Албатрос“.

Преди Пит да отговори, вратата се хлопна и звукът от щракването на тежко резе проехтя като гръм в тесния мрачен коридор.