Средиземноморският храст

8.

След около четиристотин метра стръмната пътека се разширяваше не точно в път, а в две успоредни бразди от автомобилни гуми. Следите криволичеха в мъчителна поредица от тесни завои. Пит продължи по тях в полутръс. Сърцето му биеше лудо от умора и напрежение. Беше ранен, макар и не сериозно, но беше загубил доста кръв. Какъвто и доктор да го срещнеше, щеше веднага да положи изтощеното му тяло в болнично легло.

Откакто излезе от лабиринта, в съзнанието му непрекъснато се задържаха картини на беззащитните научни работници и корабния екипаж на борда на „Първи опит“, безмилостно бомбардирани от „Албатрос“. Виждаше в пълни подробности как куршумите раздират плът и кости и оставят кървави следи по бялата боя на океанографския кораб. Касапницата щеше да е свършила, преди новите реактивни изтребители на Брейди Фийлд да са излетели, за да се опълчат срещу неприятеля. Тези и други видения пришпорваха Пит пряко силите му.

Той изведнъж се закова на място. Беше забелязал някакво движение в мрака напред. Свърна встрани от едва видимите коловози на пътя и се шмугна в гъста кестенова горичка, просна се по корем и залази към неочакваното препятствие. След малко се изправи и надникна над едно паднало изгнило дърво. На слабата светлина видя ясно очертанията на охранено магаре, вързано за един стърчащ скален блок. Самотното малко животно изправи едното си ухо, като чу приближаващите се стъпки на Пит, и измуча тихо и някак жално.

— Ти едва ли си отговорът на молитвите ми — усмихна се Пит, — но сиромасите нямат право на претенции. — Той отвърза животното, бързо направи груб оглавник от въжето, нахлузи го на муцуната му и яхна магарето. — Хайде, дий, муленце!

Животното не се помръдна.

Пит го сръга с пети в хълбоците. То пак не се помръдна. Пит отново го срита. Никакъв резултат.

Пит не знаеше нито една гръцка дума, знаеше само няколко имена. Може би трябва да подвикна името му, помисли си той. Това глупаво магаре сигурно е кръстено на някой гръцки бог или герой.

— Тръгвай, Зевс… Аполон… Посейдон… Херкулес. Да не би да си Атлас, а?

Магарето сякаш се бе превърнало в камък. Изведнъж на Пит му хрумна нещо. Той се наведе и погледна отдолу зад корема на животното. Не видя никакви външни мъжки белези.

— О, моите най-дълбоки извинения, прелестно, очарователно създание — замърка Пит в островърхите уши. — Хайде, моя прекрасна Афродита, хайде да вървим.

Магарето потръпна и Пит разбра, че е на прав път.

— Артемида?

Пак нищо.

— Атина?

Ушите щръкнаха, магарето обърна глава и погледна учудено Пит с големите си очи.

— Хайде, Атина, дий!

За голяма радост и облекчение на Пит Атина изри един-два пъти с едното предно копито и послушно закрачи по пътя.

Беше вече хладно ранно утро и росата започваше да овлажнява ливадите между дърветата, когато Пит стигна в покрайнините на Лиминас. Лиминас беше неголямо гръцко крайбрежно градче — неповторима смесица от съвременни къщи, построени на мястото на древен град, чиито останали развалини се издигаха тук-там сред по-новите керемидени покриви. Крайбрежната ивица бе вдадена навътре в селището във вид на назъбен полумесец, а пристанището — изпълнено с широкодънни дървени рибарски лодки. Подредени плътно една до друга, като изтеглени на брега китове, те представляваха живописна гледка, пропита с миризмата на солен въздух, риба и дизелово гориво. Навътре в белия пясък се издигаха редици от високи стълбове, на които бяха закачени като дълги огради миризливи кафяви рибарски мрежи. Зад тях минаваше главната улица на градчето, но затворените врати и прозорци на къщите не даваха никакви признаци на живот за омърляния Пит и неговото четириного превозно средство. Белите къщи с малки балкони приличаха на вдъхваща спокойствие картина, обляна от лунна светлина, картина, нямаща нищо общо със събитията, довели Пит до селището.

На един тесен кръстопът Пит слезе от магарето и го върза за стълб с пощенска кутия. После извади от портфейла си банкнота от десет американски долара и ги пъхна в оглавника на животното.

— Благодаря ти за возенето, Атина. Задръж рестото.

Той потупа сърдечно животното по заобления мек нос, подръпна нагоре опърпаните си панталони и закрачи уморено по улицата, водеща към брега.

Докато вървеше, се оглеждаше за телефонен кабел, но не видя такъв. По улиците нямаше никакво движение — нито на коли, нито на хора. Зърна подпрян на една ограда велосипед, но се чувстваше толкова изтощен, че не можеше и да си помисли да върти педали цели единайсет километра до Брейди Фийлд.

Светещите стрелки и цифри на часовника му „Омега“ показваха 3:59. След четирийсет и една минути още една гореща зора щеше да се пукне над острова. Оставаха му четирийсет и една минути, за да предупреди Гън и хората на борда на „Първи опит“ за задаващата се опасност. Пит погледна към морето и извитата крайбрежна ивица на острова. Ако до Брейди Фийлд по суша са единайсет километра, в такъв случай по права линия по водата ще са само шест. Не му оставаше никакво време да се разтакава, просто трябваше да открадне лодка. Защо не? Щом отвлякох магаре, колко му е да задигна и една лодка, заключи той.

След няколко минути намери една очукана плоскодънна рибарска лодка с едноцилиндров бензинов мотор, покрит с ръжда. Отне му доста ценно време, докато я запали. Най-накрая моторът се закашля веднъж-два пъти и запърпори. Капнал от умора, плувнал в пот, той се наведе, преряза котвеното въже с вярното си десертно ножче и потегли на заден ход. Старата малка лодка с олющена боя излезе от пристанището, завъртя се на сто и осемдесет градуса и покрай стария римски вълнолом пое към открито море.

Стиснал здраво с ожулените си до кръв ръце румпела, Пит подаде пълна газ, достигайки вероятно максимална скорост от седем възела.

Измина половин час — безкраен промеждутък от време под безоблачно небе и светлеещ източен хоризонт, а лодката продължаваше да пухти покрай острова. Пит имаше чувството, че тя напредваше мъчително бавно. И все пак всеки изминал метър го приближаваше до „Първи опит“. От време на време се улавяше, че задремва с клюмнала върху гърдите глава, сепваше се и отваряше очи. Полагаше неимоверни усилия да държи будно замъгленото си съзнание.

В един момент зачервените му от умора очи зърнаха ниска сива форма оттатък следващото малко парче суша, вдадено навътре в морето. Разстоянието дотам беше не повече от километър и половина. Разпозна светлините на носа и кърмата, сигнализиращи за спрял на котва кораб. Първите лъчи на слънцето вече осветяваха небето и силуетът на „Първи опит“ се очертаваше ясно на фона на източния хоризонт — първо надстройката, после крана и антенната мачта и накрая безразборните купчини от научна апаратура, пръснати по палубата.

Пит заговори с висок глас на стария мотор, молейки го да увеличи оборотите. Единичният цилиндър хлопаше и пукаше в отговор. Надпреварата със зората беше към своя край.

Горещата оранжева топка на слънцето едва беше подала заобления си връх, когато Пит рязко намали скоростта, избута ръчката за газта назад и зави тромаво към корпуса на „Първи опит“.

— Здравей, корабче! — извика уморено Пит, неспособен да се движи от умора.

— Ей, тъпанар! — разнесе се гневен глас. — Не виждаш ли къде караш? — Лице в сянка се надвеси над перилото и се взря в лодката, която с тъп удар се блъсна в корпуса на кораба. — Следващия път ни уведоми, че идваш, та да ти изрисуваме мишена върху борда.

Въпреки напрежението и силните болки от раните си, Пит не можа да не се разсмее.

— Не ми е до шеги в този ранен час. Престани да остроумничиш и слез да ми подадеш ръка.

— От къде на къде? — Наблюдателят напрегна очи в сумрака. — Кой, по дяволите, си ти?

— Пит съм и съм ранен. Хайде, побързай, човече.

— Наистина ли сте вие, майоре? — изуми се наблюдателят.

— Какво, по дяволите, искаш, акт за раждане ли да ти покажа?

— Не, не, сър. — Мъжът изчезна зад леерното ограждане и след малко се появи на стълбата, държейки в ръка дълъг прът с кука. Той я закачи за левия планшир и притегли малката лодка към стълбата. Върза въже за кърмата й и се приготви да скочи на борда, но се спъна и се просна върху Пит.

Пит затвори очи и изохка от тежестта на мъжа. Когато ги отвори, се озова лице в лице с брадатия Кен Найт.

Найт понечи да каже нещо, но като видя окървавеното и окаляно тяло под себе си, само премигна и лицето му пребледня. Отдръпна се и замръзна втрещен на мястото си.

Пит се развесели и разтегна устни в усмивка.

— Не стой като счупена патерица, момче, нямаме никакво време за губене. Помогни ми да отида до каютата на командир Гън.

— Боже мой! Боже мой! — промълви Найт, клатейки глава. — Как сте пострадали така?

— По-късно ще научиш… когато има време за това. — След което се подпря на ръцете си и се надигна. — Помогни ми, да те вземат дяволите, преди да е станало много късно. — Отчаянието в гласа на Пит стресна Найт и го подтикна към действие.

Той с мъка успя да изтегли Пит по стълбата до палубата. Спря пред кабината на командир Гън и почука на вратата.

— Отворете, командир Гън. Спешно е.

Гън се появи на прага по къси панталони и очила. Приличаше на смутен професор, хванат в хотелска стая със съпругата на декана.

— Какво значи… — Той млъкна и се вгледа в оплесканото с кръв видение, подкрепяно от Найт. Очите му зад дебелите стъкла за малко да изскочат от орбитите си. — Боже мой, Дърк, това ти ли си? Какво се е случило?

Пит направи опит да се усмихне отново, но устните му едва-едва помръднаха.

— Идвам от ада — рече той с нисък глас, после попита по-силно: — На борда имате ли метеорологична апаратура?

Гън не отговори. Вместо това нареди на Найт да повика корабния лекар. После въведе Пит в кабината си и внимателно го настани на леглото.

— Почини си малко, Дърк. Ей сега ще те закърпим за нула време.

— Там е работата, Руди, че разполагаме точно с нула време. — Пит сграбчи китките на Гън с изподрасканите си ръце. — Попитах те има ли метеорологична апаратура на борда.

Гън го изгледа с почуда и отвърна:

— Да, има уреди за измерване и записване на различни метеорологични елементи. Защо питаш?

Пит го пусна. Самодоволна усмивка се разля по лицето му, докато се опитваше да се надигне на лакти.

— Този кораб ще бъде нападнат всеки момент от същия самолет, обстрелвал Брейди Фийлд.

— Сигурно бълнуваш. — Гън се наведе и помогна на Пит да седне на леглото.

— На вид може да изглеждам разнебитен, но умът ми в тази минута е по-бистър от всякога. Сега слушай, и то внимателно. Ето какво трябва да се направи.

Пръв забеляза малкия жълт самолет наблюдателят, изправен най-отгоре на високия кран. После го видяха и Пит, и Джордино. Беше на разстояние около три километра и летеше на височина двеста и четирийсет метра. Те щяха да го видят и по-рано, ако не идваше право откъм слънцето.

— Закъсня с десет минути — измърмори Пит, повдигайки ръка, за да улесни белобрадия доктор, който бързо и сръчно бинтоваше гръдния му кош.

Възрастният лекар следваше крачещия напред-назад по мостика Пит и почистваше и превързваше раните му в движение, без да си направи труда да се обърне и погледне приближаващия се самолет. Когато върза здраво последния възел, Пит сбърчи лице от болка.

— Това е най-доброто, което можах да направя, майоре, след като за миг не се спряхте и не престанахте да давате команди като капитан Блай.

— Извинете, докторе — отвърна Пит, без да откъсва поглед от небето, — но нямаме време за спазване на обичайните процедури. А сега бързо слизайте долу. Ако малката ми бойна тактика не мине, след десетина минути ще трябва да вършите работата си в кабинет на сушата.

Без да каже дума повече, жилавият, силно почернял от слънцето лекар затвори овехтялата си кожена чанта, обърна се и заслиза по стълбата.

Пит се отдръпна от перилото и погледна към Гън.

— Готов ли си?

— Само кажи кога. — Гън изглеждаше напрегнат, но личеше, че е в пълна готовност и в очакване. В ръката му имаше малка черна кутия, от която излизаше жица, минаваше по антенната мачта и оттам към ясното сутрешно небе. — Мислиш ли, че пилотът ще се хване на въдицата?

— Историята винаги се повтаря — отвърна уверено Пит, гледайки приближаващия се аероплан.

Дори в напрегнат момент като този изпълненият с тревога Гън намери време да се удиви на пълното преобразяване на Пит, откакто се бе съмнало. Мъжът, който се бе изкачил мъчително на борда на „Първи опит“ в ужасно физическо състояние, нямаше нищо общо с мъжа, който сега стоеше на мостика със светещи очи и с очаквателната поза на боен кон, надушващ предстоящата битка през разширените си ноздри. Беше странно, но Гън не можеше да попречи на съзнанието си да се пренесе с месеци назад, когато на мостика на друг кораб — трампов, наречен „Дейна Гейл“, беше видял същото изражение на лицето на Пит точно преди старият ръждясал плавателен съд да вдигне котва, за да открие и взриви една загадъчна подводна планина в Тихия океан на север от Хаваите. Изведнъж силно стискане на лакътя му го върна в настоящия момент.

— Залегни — рече бързо Пит, — иначе ударната вълна ще те изхвърли зад борда. Бъди готов да дадеш контакт в мига, в който ти кажа.

Яркожълтият самолет направи завой и закръжи над кораба, за да огледа за отбранителни средства. Шумът от мотора му проряза въздуха и проглуши тъпанчетата на Пит. Той наблюдаваше самолета през бинокъл и се усмихна със задоволство, когато забеляза малките кръгли кръпки върху платнищата на крилете и фюзелажа — спомен от точните прицели на карабината на Джордино. После вдигна бинокъла почти вертикално, за да фокусира погледа си върху черната жица, която се изкачваше високо нагоре, и изведнъж почувства как започва да го изпълва надежда.

— Спокойно… Спокойно… — изрече той тихо. — Май нашият човек ще си гризне от сиренцето.

„Сиренцето“, почуди се в себе си Гън. Той нарича този проклет балон „сиренце“? На кого би му дошло наум, че Пит ще поиска проклет метеорологичен балон, когато беше попитал дали на борда на „Първи опит“ има метеорологична апаратура! Сега балонът се полюшваше в проклетото небе заедно с четирийсет и пет килограма взривно вещество от сеизмичната лаборатория, вързано за него. Гън се вгледа в огромното сребристо кълбо във въздуха и смъртоносното пакетче, което се люлееше под него. Въжето на балона и електрическата жица, свързана с експлозивите, се опъваха на двеста и четирийсет метра височина и на сто и двайсет метра назад от кърмата. Той поклати глава. Каква ирония — взривният заряд, обикновено използван за възпроизвеждане на подводни ударни вълни, за да се анализира морското дъно, сега щеше да бъде употребен за взривяване на аероплан във въздуха.

Ревът на мотора ставаше все по-силен и за миг Пит помисли, че самолетът ще пикира право към кораба, но после видя, че ъгълът му на спускане беше прекалено малък. Пилотът изравни „Албатрос“, за да мине покрай балона. Той се изправи, за да вижда по-добре, с пълното съзнание, че се превръща в изкушаваща и лесна мишена. Шумът на мотора премина в пронизителен вой и картечниците, насочени към ленивия балон, чакаха над искрящата вода. Жълтите криле блестяха на слънцето и засенчиха пламъците в двете цеви на картечници, монтирани върху обтекателя. Звукът на стакато и свистенето на куршумите сигнализираха за началото на нападението.

Гумираната найлонова обвивка на хелия, изпълващ балона, потрепери от яростната атака на бързия огън. В първия момент тя хлътна, после се нагърчи като сушена слива и започна да се спуска към морето. Жълтият „Албатрос“ прелетя над падащия плющящ балон и по права въздушна линия се насочи към „Първи опит“.

— Сега! — извика Пит и срита палубата.

Гън натисна бутона.

Следващия миг като че ли нямаше край. Последва гигантски взрив, който разтресе кораба от кила до мачтата. Тишината на ранното утро бе раздрана от оглушителния звук, наподобяващ едновременното пръсване на хиляди прозорци, причинено от торнадо. А в небето се издигна кула от гъст дим и пламъци. Ударната вълна от експлозията изкара въздуха от Пит и Джордино и залепи вътрешностите им за гръбнака като внезапен таранен удар.

Бавно, движейки се с болезнена скованост от стегнатите си превръзки и мъчейки се да си поеме дъх, Пит се надигна на крака и се вгледа в разширяващия се облак, за да види „Албатрос“. В първия миг очите му се вдигнаха прекалено високо и той не видя нищо, освен виещ се дим. Самолетът и пилотът му бяха отминали. После осъзна какво се е случило. Краткото забавяне между изкрещяната заповед и действителната експлозия са спасили самолета от мигновеното му разпадане на части. Той отмести поглед надолу към хоризонта и тогава го видя. Летателната машина се спускаше тромаво към морето със замлъкнал мотор.

Пит грабна бинокъла и бързо го насочи към „Албатрос“. Той оставяше диря дим и парчета като опашка на метеор след себе си. Видя с болнаво задоволство как едно от долните криле изведнъж се пречупи назад и се откъсна. Самолетът се запремята неудържимо като парче хартия, хвърлено от висока сграда. После за миг като че ли увисна във въздуха и полетя стремглаво към водата, оставяйки димна диря да се разсейва след него в топлия въздух.

— Той падна! — възкликна възбуден Пит. — Успяхме!

Гън, който лежеше в далечния ъгъл на напречната преграда, запълзя по палубата и вдигна замаян глава.

— Колко е далече и къде падна?

— На около две мили от десния ни бимс — отвърна Пит. Той свали бинокъла и погледна пребледнялото лице на Гън. — Добре ли си?

Гън кимна.

— Да, само дето ми бе изкаран въздухът.

Пит се усмихна, весели пламъчета засвяткаха в очите му. Той беше много доволен от себе си, радваше се, че планът му успя.

— Изпрати китоловната лодка и неколцина мъже да се гмурнат до останките. Нямам търпение да видя как изглежда нашият призрак.

— Веднага! — отвърна Гън. — Лично аз ще водя водолазния екип. Но само при едно условие… ти да изнесеш задните си части оттук и да ги затвориш в кабината ми. Докторът още не е приключил с теб.

Пит сви рамене.

— Ти си капитанът, ти командваш! — Той се обърна отново към водата и погледна към мястото, където бе отбелязан гробът на жълтия „Албатрос“.

Когато след десет минути Гън и четирима от екипажа на „Първи опит“ натовариха водолазните си принадлежности на китоловната лодка и потеглиха, Пит все още беше до леерното ограждане. Малката лодка не направи опит да претърси района, а се отправи право към мястото, където бе паднал самолетът. Пит остана да наблюдава, докато не видя водолазите да се спускат един по един в искрящата синя вода към останките, където щяха да се съберат.

— Хайде, майоре — каза глас до него.

Пит бавно се обърна и погледна в лицето на брадатия доктор.

— Не е нужно да ме преследвате, докторе — рече Пит с широка усмивка. — Все едно, няма да се оженя за вас.

На Пит не му оставаше друг избор, освен да се предаде и да остави натъртеното си тяло на грижите на лекаря. В кабината той едва се пребори да не изпадне в безсъзнание, но лекарствата, които му даде лекарят, бързо подействаха и той потъна в дълбок сън.