Сянката на планината

Annotation

„Дългоочакваното продължение на ШАНТАРАМ не може да се вмести в никакви рамки

— в това е и неговата прелест. Главният герой Лин — Шантарам — избягалият австралийски

затворник, кръстосва Бомбай с мотора си, не се бои да влиза в стълкновения, цитира

класици и доблестно се опитва да излекува разбитото си сърце." — Publishers Weekly

„Майсторски написан киносценарий във формата на роман, където под измислени

имена се появяват реални лица…" — Kirkus Review

„ШАНТАРАМ беше и остава международен суперхит, СЯНКАТА НА ПЛАНИНАТА също

е обречена на успех." — Libraiy Journal

„Някои епизоди вземам от живота си и описвам почти без изменение, други съчинявам

въз основа на опита си. ШАНТАРАМ и СЯНКАТА НА ПЛАНИНАТА са романи, не

автобиографии — и фактологическата истина в тях не е най-важното нещо. За мен по-важна

е другата достоверност — психологическата. Много се забавлявам, когато ме питат как е

Карла… Прекрасно е, когато хората смятат, че всичко е точно така — от първата до

последната дума: значи достоверно съм го измислил.

Но една достоверност не е винаги достатъчна — читателят трябва да получи нещо, заради което да се връща отново и отново, да се пречиства и да намира всеки път по нещо

ново за себе си, нещо на още по-дълбоко ниво… Затова в СЯНКАТА НА ПЛАНИНАТА

използвам толкова алегорични връзки с „Енеида" и с „Епоса за Гилгамеш"… Алегориите са

като призраците: невидими и вездесъщи, те пронизват моя текст, разказвайки свои собствени

истории…"

Грегъри Дейвид Робъртс

***

Грегъри Дейвид Робъртс е роден в Мелбърн през 1952 г. След разпадането на брака си

развива хероинова зависимост, извършва 24 банкови обира с пистолет-играчка и само за

три месеца успява да задигне 38 000 долара.

Наричат го „бандита джентълмен" заради това, че по време на обирите си носи

костюми от три части използва думи като „моля" и „благодаря". Заловен е и получава 19-

годишна присъда, която излежава в затвор с максимална степен на сигурност. Две години

по-късно успява да избяга от там посред бял ден и се превръща в най-търсения бандит на

Австралия. По-късно се свързва с Бомбайската мафия, за която работи години наред.

Действа като контрабандист на злато, валута, фалшиви паспорти, които изнася за

Нигерия, Заир, Ирак, Мавритания, Шри Ланка и участва във войните на муджахидините в

Афганистан срещу Съветския съюз… През 1990 г. е заловен окончателно и е върнат в

Австралия за доизлежаване на присъдата си. В затвора Грегъри Робъртс написва

шедьовъра си ШАНТАРАМ.

СЯНКАТА НА ПЛАНИНАТА е неговото продължение.

ГРЕГЪРИ Д. РОБЪРТС — ШАНТАРАМ: СЯНКАТА НА ПЛАНИНАТА #02

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТА ГЛАВА

ШЕСТА ГЛАВА

СЕДМА ГЛАВА

ОСМА ГЛАВА

ВТОРА ЧАСТ

ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЕСЕТА ГЛАВА

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ТРЕТА ЧАСТ

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ПЕТА ЧАСТ

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ШЕСТА ЧАСТ

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

СЕДМА ЧАСТ

ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ОСМА ЧАСТ

ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

ДЕВЕТА ЧАСТ

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ДЕСЕТА ЧАСТ

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ЕДИНАЙСЕТА ЧАСТ

ШЕЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДВАНАЙСЕТА ЧАСТ

ШЕЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТРИНАЙСЕТА ЧАСТ

СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ЧАСТ

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТНАЙСЕТА ЧАСТ

ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЕВЕТДЕСЕТА ГЛАВА

ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ЗАЯВЛЕНИЕ

ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

52

53

54

55

56

57

58

59

60

61

62

63

64

65

66

67

68

69

70

71

72

73

74

75

76

77

78

79

80

81

82

83

84

85

86

87

88

89

90

91

92

93

94

95

96

97

98

99

100

101

102

103

104

105

106

107

108

109

110

111

112

113

114

115

116

117

118

119

ГРЕГЪРИ Д. РОБЪРТС — ШАНТАРАМ: СЯНКАТА

НА ПЛАНИНАТА #02

на Богинята

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

ИЗВОРЪТ НА ВСИЧКО — СВЕТЛИНАТА — несъмнено има повече форми от звездите

по небето. И само една добра мисъл е нужна, за да я накараш да заблести. Но и само една

грешка може да опожари цяла гора в сърцето ти и да скрие звездите по всичките небеса.

Докато догаря грешката, провалената любов или изгубената вяра могат да ти внушат мисълта, че с теб е свършено и няма защо да живееш. Но това не е вярно. Никога не е вярно. Каквото и

да правиш, където и да си се изгубил, светлината никога не те изоставя. Всяко издъхнало в

теб добро може да възкръсне отново, стига силно да го поискаш. Сърцето не знае да се

предава, защото не знае да лъже. Вдигаш очи от страницата, пропадаш в усмивката на някой

напълно непознат и диренето започва отново, съвсем отначало. Не е каквото е било. Винаги

е различно. Неизменно е друго, ала новата гора, поникнала в изранено сърце, понякога е по-

дива и по-силна от онази отпреди пожара. И ако останеш там, в своята вътрешна светлина, в

това ново място на светлината, и простиш всичко и никога не се предадеш, то рано или

късно неизменно ще се окажеш пак там, където любовта и красотата са създали света: в

началото. Началото. Началото.

— Ей, Лин, как само ми започва денят! — провикна се Викрам някъде от тъмната

влажна стая. — Как ме намери? Кога се върна?

— Току-що — отвърнах, застанал пред широките френски врати на стаята с изход към

уличната веранда. — Едно от момчетата ми каза, че си тук. Излез за малко.

— Не, не, ела, влез, човече! — разсмя се Викрам. — Ела да се запознаеш с пичовете!

Поколебах се. Очите ми, грейнали от небето, съзираха в тъмната стая само релефни

сенки. Успявах да различа ясно единствено двата слънчеви лъча, които, пронизали

спуснатите щори, се бяха забили като саби в кълбящия дим с ухание на ароматен хашиш и

прегоряла ванилия — миризмата на кафяв хероин.

Като си припомням онзи ден, наркотичния мирис, сенките и парливата светлина, прорязала стаята, се питам дали тогава интуицията ми не ме е задържала на прага и ме е

възпирала да вляза в стаята. Питам се колко ли различен би могъл да е животът ми, ако

тогава се бях обърнал и си бях тръгнал.

Всеки направен от нас избор е клон от дървото на възможностите. Три дъждовни сезона

по-късно след онзи ден Викрам и непознатите от същата тази стая бяха новите клони в

нашата обща гора: градска гора от обич, смърт и възкресение.

В онази тръпка на колебание, в онзи миг, който тогава изобщо не ми се струваше важен, си спомням ясно как Викрам излезе от мрака, стисна лакътя ми и ме издърпа вътре, а аз

потреперих от допира на запотената му ръка.

Огромно легло до стената отляво, цели три метра широко, заемаше почти цялата

правоъгълна стая. Върху леглото лежеше човек… или май беше труп, облечен в сребриста

пижама, със скръстени на гърдите ръце.

Гръдта му, доколкото виждах, не помръдваше. Двама мъже, единият отляво, другият

отдясно на неподвижната фигура, седяха на леглото и приготвяха чилуми[1].

Горе на стената, точно над главата на мъжа — мъртвия или потъналия в мъртвешки сън

— висеше голяма картина с изображение на Зороастър, пророка на парсийската вяра.

Щом очите ми свикнаха с тъмното, до стената срещу верандата различих три големи

стола, а между тях — два тежки старинни скрина. На всеки стол седеше мъж.

Подът бе застлан с много голям и скъп персийски килим, видях много снимки на хора, облечени в традиционната носия на парсите. Вдясно от мен, срещу леглото, върху мраморна

масичка имаше музикална уредба. Два тавански вентилатора се въртяха бавно-бавно, та не

успяваха да разпилеят димните завеси из стаята.

Викрам ме поведе покрай леглото, за да ме запознае с мъжа, седнал на първия стол до

стената. Той беше чужденец като мен, но по-висок; бе изпружил длъгнестото си тяло и още

по-длъгнестите си крака върху стола, сякаш се бе разположил във вана. Предположих, че е

към трийсет и пет годишен.

— Това е Конканън — побутна ме напред Викрам. — Той е от ИРА.

Ръката, стиснала моята, беше топла и много силна.

— Майната й на ИРА! — каза той, произнасяйки първата дума със северноирландски

акцент. — Аз съм от Ълстър, от Доброволческите сили[2], ама не мога да очаквам

непросветен путьо като Викрам да ги разбира тия неща.

Хареса ми уверения блясък на погледа му, но не и дръзките думите, които изрече.

Дръпнах ръката си и му кимнах.

— Не го слушай — обади се Викрам. — Дрънка простотии, но е страшен купонджия, да

знаеш. Аз друг чужденец, дето да купонясва така, не съм срещал.

Той ме издърпа към втория, седнал на реда от столове. Щом стигнах до него, младежът

дръпна от чилума с хашиш, разпалван от мъжа на третия стол. Пламъкът от кибрита се

всмука в лулата, в чашката й внезапно лумна огънче и грейна над главата на другия мъж.

— Бом шанкар[3]! — провикна се Викрам, посягайки за чилума. — Лин, това е Навин

Адеър. Той е частен детектив. Честна дума! Навин, това е Лин, оня, за когото ти разказвах.

Той е доктор в бордея.

Младежът се изправи да ми стисне ръката.

— Като детектив още не ме бива много — каза той с иронична усмивка.

— Няма нищо — усмихнах се в отговор. — И мен не ме бива много като доктор.

Третият мъж, който запали чилума, си дръпна и ми го предложи.

Отказах с усмивка и той го подаде на единия от мъжете на леглото.

— Аз съм Винсън — представи се той и ми стисна ръката, досущ едро и весело

кученце. — Стюарт Винсън. Много съм слушал за теб, пич.

— Всеки путьо е чувал за Лин — обади се Конканън и пое чилума от мъжа на

леглото. — Викрам не спира да приказва за теб като същинска фенка, ебати. Лин туй, Лин

онуй, Лин баси и не знам кво си. Викрам, я ми кажи, духа ли му вече? Бива ли го, или само

си дрънка?

— Господи, Конканън! — възкликна Винсън.

— Какво? — опули се Конканън. — Какво, бе? Само питам човека, Индия все още е

свободна страна, нали? Поне тези части, в които се говори английски.

— Не му обръщай внимание — сви извинително рамене Винсън. — Той иначе не може.

Има синдрома на оня задник Турет ли се казваше, или как беше там…

Стюарт Винсън, американец, имаше яко телосложение, едри, чисти черти и гъста, рошава, разбъркана от вятъра руса коса, която му придаваше вид на мореплавател

авантюрист, самотен яхтсмен. Но всъщност беше наркопласьор и то доста успешен. Бях чувал

за него, точно както и той беше чувал за мен.

— Това е Джамал. — Без да обръща внимание на Винсън и Конканън, Викрам ми

представи мъжа, седнал от лявата страна на леглото. — Той сам внася материала, сам го

разфасова, сам го свива и сам си го пуши. Човека оркестър!

— Човека оркестър — повтори Джамал.

Беше слаб, с очи на хамелеон и целият окичен в религиозни амулети. Хипнотизиран от

благочестието му, се захванах да ги броя и успях да наброя пет големи религии, преди

погледът ми да потъне в усмивката му.

— Човека оркестър — казах.

— Човека оркестър — повтори той.

— Човека оркестър.

— Човека оркестър — повтори той.

И щях да го кажа и още веднъж, но Викрам ме прекъсна.

— Това е Били Бхасу. — Викрам посочи дребния слабоват мъж с кремав тен, седнал от

другата страна на застиналата фигура. Били Бхасу събра длани за поздрав и продължи да

чисти една от лулите.

— Били Бхасу е по доставките — обяви Викрам. — Ще ти достави каквото пожелаеш.

Ама всичко — от момиче до сладолед. Пробвай го. Самата истина. Кажи му да ти донесе

сладолед и ще ти го донесе начаса. Поискай де!

— Не искам…

— Били, иди донеси на Лин сладолед!

— Веднага! — отвърна Били и остави чилума.

— Не, Били — вдигнах длан аз. — Не искам сладолед.

— Но ти обичаш сладолед! — отбеляза Викрам.

— Не чак толкова, че да пращам някого да ми носи, Викрам. Спокойно, човече.

— Ако ще доставя нещо — провикна се Конканън от тъмното, — аз гласувам за

сладолед и момиче. Две момичета! И да вземе вече да тръгва, баси.

— Чуваш ли, Били? — подкани го Викрам.

Той отиде до него и го задърпа от леглото, за да го прати за сладолед, но един глас, плътен и еклив, прозвуча откъм изтегнатата на леглото фигура и Викрам се вцепени като

пред дуло на пистолет.

— Викрам! — изрече гласът. — Разваляш ми кефа, пич.

— Их, мамицата му! Мамицата му! Мамицата му! Извинявай, Денис — запелтечи

Викрам. — Само запознавах Лин тука с всички и…

— Лин — произнесе човекът на леглото, отвори очи и се втренчи в мен.

Те бяха изненадващо светли, сиви на цвят и излъчваха кадифено сияние.

— Казвам се Денис. Радвам се да се запознаем. Чувствай се като У дома си. Мi casa, es su casa.[4]

Пристъпих напред и стиснах вялото птиче крило, подадено ми от Денис, а после отново

се отдръпнах в долния край на леглото. Денис ме проследи с поглед. Устните му се извиха в

нежна благословена усмивка.

— Иха! — възкликна тихо Винсън, заставайки до мен. — Денис, човече! Радвам се да те

видя пак! Я кажи как беше в отвъдното?

- Тихо беше — произнесе напевно Денис, като все така продължаваше да ми се

усмихва. — Много тихо. Допреди малко.

Конканън и Навин Адеър, младият детектив, дойдоха при нас. Всички се бяха втренчили

в Денис.

— Това е голяма чест, Лин — рече Викрам. — Денис те гледа. Последва кратко

мълчание. Наруши го Конканън.

— Хубава работа! — изръмжа той през зъбатата си усмивка. — Аз вися тук от шест

месеца, да го еба, ръся мъдрости и остроумия, пуша ти хашиша и ти пия уискито, а ти за

цялото това време си отваряш очите само два пъти. Лин влиза през вратата и ти го зяпваш

като някакво шибано чудо. Аз да не съм някакъв пълен путьо бе, Денис?

— Пълен, ама пълен, човече — обади се тихо Винсън. Конканън се разхили неистово.

Денис смръщи лице.

— Конканън — прошепна той. — Обичам те като моя призрачна дружка, но ми

разваляш кефа.

— Денис, извинявай бе, брато — ухили се Конканън.

— Лин — измърмори Денис, без да помръдва ни глава, ни тяло. — Моля те, не ме

мисли за грубиянин, но сега трябва да си почина. За мен беше удоволствие да се запознаем.

Той извърна глава на един градус по посока на Викрам.

— Викрам — измърмори със своя звучен, еклив бас. — Моля те, по-кротко. Разваляш ми

кефа, пич. Ще съм ти признателен, ако престанеш.

— Разбира се, Денис. Извинявай.

— Били Бхасу? — изрече тихо Денис.

— Да, Денис?

— Майната му на сладоледа.

— Майната му на сладоледа ли, Денис?

— Майната му на сладоледа. Никой няма да получи сладолед. Не и днес.

— Да, Денис.

— Изяснихме ли се за сладоледа?

— Майната му на сладоледа, Денис.

— Да не съм чул думата „сладолед" поне три месеца.

— Да, Денис.

— Добре. А сега, Джамал, моля те, натъпчи ми още една лула. Голяма и силна.

Легендарна! Ще е проява на състрадание, същинско чудо. Сбогом на всеки и всички, тук и

там.

Денис скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се отпусна: подобно на смърт

вцепенение с вдишвания пет пъти в минута.

Никой нито гъкна, нито шавна. Джамал приготви легендарния чилум с такъв порив, сякаш се целуваше страстно. Цялата стая се взираше в Денис. Хванах Викрам за ризата.

— Давай да се махаме — възкликнах и го повлякох към изхода. — Сбогом на всеки и

всички ви, тук и там.

— Ей, чакайте ме! — подвикна Навин подире ни и изтърча навън през френската врата.

На улицата чистият въздух разбуди Викрам и Навин. Те ускориха крачка в моето темпо.

Полъхът на вятъра, който нахлу в затъмнения тунел от триетажни сгради и кичести

чинари, довя силен мирис на труд откъм рибарската флотилия в близкия Сасун док. Вирове

светлина се изливаха през пролуките на листата. Докато минавах от тъмно на светло и

цопвах във всеки нов нажежен вир, усещах как слънцето плисва в мен, а после се отича

заедно с прилива на сенките под дърветата.

Небето бе мътносиньо: стъкло, изгладено от морето. Гарвани по покривите на

автобусите се возеха към по-хладните райони на града. Виковете на продавачите с ръчни

колички звучаха силно и настоятелно.

Беше един от онези ясни дни на Бомбай, които карат бомбайците — мумбайкар — да

пеят и усмихват и когато се разминахме с един човек, дочух, че и двамата си тананикаме една

и съща любовна песен на хинди.

— Забавно е — отбеляза Навин. — И двамата сте подхванали същата песен.

Усмихнах се и тъкмо да изпея още няколко реда, както пеем в бомбайските

стъкленосини дни, когато Викрам ни пресече с въпрос:

— Та, как мина? Взе ли я?

Една от причините да не ходя много често в Гоа е, че всеки път като тръгна, някой иска

да му свърша нещо там. Когато три седмици по-рано казах на Викрам, че имам мисия в Гоа, той ме помоли за услуга.

Беше заложил един от сватбените накити на майка си — огърлица, инкрустирана с

дребни рубини — при някакъв изпечен лихвар срещу заем. Викрам си изплати дълга, но оня

мошеник отказа да върне накита. Казал му да дойде да си я вземе лично от Гоа. Викрам

знаеше, че лихварят уважава мафиотската компания на Санджай, за която работя, и ме

помоли да се срещна с него. Отидох и взех огърлицата, но Викрам бе надценил уважението

на лихваря към мафията. Онзи ме мота цяла седмица, измъкваше се от срещи, оставяше

обидни съобщения за мен и хората на Санджай, докато накрая се съгласи да върне бижуто.

Но тогава вече бе късно. Дори и да беше акула, мафията, която бе оскърбил, бе като

кораб за лов на акули. Обадих се на четирима местни, които работеха за Компанията на

Санджай. Ступахме гангстерите, които го криеха от нас, и повече не ги видяхме.

Пипнахме акулата. Лихварят предаде огърлицата. Един от местните го преби в честен

бой, а после продължи да го млати — вече нечестно, докато оня не проумя, че е длъжен да

проявява повече уважение.

— Е? Взе ли я, или не? — попита Викрам.

— Ето я. — Извадих огърлицата от джоба си и му я подадох. — Аха, взел си я! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Дани измъчи ли те?

— Можеш да го отпишеш от списъка си за заеми.

— Тик — каза той. Добре.

Той изсипа огърлицата със скъпоценни камъни от синята копринена кесийка и

рубините, подпалени от слънцето, закървиха в шепите му.

— Слушай, аз… ще отнеса това у дома на мама. Още сега. Да ви закарам ли донякъде с

таксито?

— Ти си в обратна посока — отвърнах, когато Викрам махна на едно преминаващо

такси. — Ще се върна пеша до мотора, оставил съм го до „При Леополд".

— Ако нямаш нищо против, бих искал да повървя малко с теб — предложи тихо Навин.

— Както искаш — отвърнах, докато гледах как Викрам напъхва копринената кесийка в

ризата си за по-сигурно.

Тъкмо се канеше да се качи в таксито, когато го спрях, наведох се към него и му

прошушнах:

— Какви ги вършиш?

— За какво говориш?

— Няма как да ме излъжеш за дрогата, Вик.

— Какво — да лъжа?! — възрази той. — Да му се не види, само си дръпнах няколко

пъти от „кафявата захар", нищо повече. Пък и бездруго дрогата е на Конканън, той я плати.

Аз…

— Карай я по-полека.

— Аз винаги я карам полека. Знаеш ме.

— Някои могат да се откачат отведнъж, Викрам. Конканън може и да е от тях, но ти не

си, знаеш го.

Той се усмихна и за няколко мига се появи предишният Викрам — онзи, който сам би

заминал за Гоа да вземе огърлицата без помощ от мен или другиго, Викрам, който за нищо на

света не би оставил в залог при лихвар майчиния си сватбен накит.

Щом се качи в таксито, усмивката угасна от погледа му. Сподирих го с очи, разтревожен

от надвисналата над него опасност — оптимист, съсипан от любовта.

Закрачих отново и Навин тръгна редом с мен.

— Той много говори за онова момиче, за англичанката — каза той.

— Връзката им беше от онези, които би трябвало да вървят по мед и масло, но рядко се

получава така.

— И за теб много говори — додаде Навин.

— Много му знае устата.

— Говори за Карла, за Дидие, за Лиса. Но главно за теб.

— Много му знае устата.

— Каза ми, че си избягал затворник. Спрях се.

— А сега на теб много ти знае устата. Да не е избухнала някаква епидемия, какво става?

— Не, не, нека ти обясня. Ти си помогнал на един мой приятел, Аслан…

— Моля?

— Мой приятел…

— Какви ги говориш?

— Край кея Балард, късно през нощта някъде преди две седмици. Бил е натясно и ти си

го отървал.

Младежът тичаше към мен през „Балард Истейт" [5] след полунощ по широката улица, оградена от отвесни заключени бизнес сгради, без изход; когато другите го настигнаха, се

спря в Сенките на дърветата, хвърляни от уличните лампи, готов сам да се бие с тях, а миг

след това вече не беше сам.

- И какво?

— Той умря. Преди три дни. Опитах да те намеря, но ти беше в Гоа. Използвам случая да

ти го кажа сега.

— Какво да ми кажеш?

Той трепна. Гледах го със сурово изражение, защото беше отворил дума за бягството ми

и исках да говори по същество.

— Беше ми приятел в колежа — изрече той с равен глас. — Обичаше да скитосва нощем

из опасни места. Като мен. Като теб — иначе оная нощ нямаше да си там и да му помогнеш.

Помислих си, че може би ще искаш да го знаеш.

— Ти нещо шегуваш ли се?

Стояхме в рехава сянка. Бяхме на една педя един от друг, а покрай нас по тротоара

кипеше и струеше от живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Споменаваш бягството ми от затвора само за да ми съобщиш скръбната вест за

Аслан? Това ли ми казваш? Ти тъп ли си, или наистина си толкова свестен?

— Сигурно — каза обидено той. Започваше да се дразни. — Чак толкова свестен съм,

да. Твърде свестен да си помисля, че ще приемеш думите ми за чиста монета. Съжалявам, че

те обезпокоих. Това е последното нещо, което бих искал. Моите извинения. Ще тръгвам.

Спрях го.

— Чакай! — подвикнах. — Чакай.

Всичко в него беше наред — честният поглед, уверената стойка и сиянието на усмивката

му. Инстинктът сам избира своите рожби. Моите инстинкти харесаха този хлапак, младежа, застанал пред мен с тъй храбър и оскърбен вид. Всичко в него беше на място, а това не се

среща толкова често.

— Добре, виновен съм — вдигнах длан.

— Няма проблеми — отвърна той и отново се отпусна.

— Да се върнем тогава към Викрам и как ти е разказал за бягството от затвора. Виж, точно този вид информация би могла да събуди интереса на Интерпол и винаги буди моя.

Разбираш, нали?

Това не беше въпрос и той го знаеше.

— Майната им на Интерпол.

— Ти си детектив.

— Майната им и на детективите. Това е такъв тип информация за приятел, която не

криеш от приятел, щом стигне до теб. Никой ли не те е учил на това? Аз съм израснал по

тези улици, точно тук, и го знам.

— Но ние не сме приятели.

— Все още не сме — усмихна се Навин. Взрях се в него.

— Обичаш ли разходките?

— Обичам разходки и приказки — отвърна той и тръгна в крачка с мен сред лъкатушния

човешки поток.

— Майната му на Интерпол — повтори той след малко.

— Ти наистина обичаш да приказваш, нали?

— И да се разхождам.

— Добре, докато се разхождаме, ще ми разкажеш три много кратки истории.

— Става. История за разходка номер едно?

— Денис.

— Знаеш ли… — разсмя се Навин и се извърна, за да не се сблъска с една жена, понесла

грамадна бала хартия върху главата си. — И аз като попаднах там за пръв път, питах за

същото. Освен това, което видя, мога да ти кажа само какво друго съм чувал.

— Тогава кажи ми какво си чувал.

— Родителите му починали. Това било тежък удар за него, разправят. Били червиви с

пари. Притежавали някакъв патент и той носел големи доходи. На Денис му капнали шейсет

милиона.

— Оная стая там хич не изглеждаше да е за шейсет милиона долара.

— Парите му са под попечителство, докато е в транс — отвърна той.

— Докато си лежи, искаш да кажеш?

— Той не просто си лежи. Докато спи, Денис е в състояние на самадхи. Биенето на

сърцето и дишането му се забавят и почти замират до нула. Доста често той практически е

мъртъв.

— Ти нещо се ебаваш с мен, детектив.

— Не — разсмя се той. — Няколко лекари са му подписвали смъртния акт миналата

година, но Денис винаги се пробуждаше пак. Джамал, Човека оркестър, ги колекционира

тези актове.

— Добре, значи Денис от време на време изпада в клинична смърт. Сигурно не им е

лесно на свещеника и на счетоводителя му.

— Докато Денис е в транс, богатството му се управлява под попечителство и му се

отпуска толкова, колкото да купи например жилището, в който бяхме преди малко, и да се

поддържа в транс в подходящите параметри.

— Ти чу ли го това, или го установи чрез разследване?

— По малко и от двете.

— Е… — Поспрях се, за да пропусна една кола да обърне пред нас. — Какъвто и да е

неговият номер, искрено мога да кажа, че през живота си не съм виждал някой да се

излежава по-добре като труп.

— Направо без конкуренция — ухили се Навин. И двамата се замислихме.

— Втората история? — подпита ме Навин.

— Конканън. — Продължих да крача.

— Той се боксира в същата спортна зала, в която ходя. Не знам много за него, но две

неща мога да ти кажа със сигурност.

— И те са?

— Има страшно ляво кроше, убийствено. Но пропусне ли, губи.

— А?

— Всеки път. Удря с лявата, с дясната и винаги след това връхлита с ляво кроше, но ако

не уцели, целият се открива. Обаче е бърз и не пропуска често. Бива го.

— И още?

— Второто е, че единствен от всички, които съм срещал, ме вкара през вратата да видя

Денис. Денис го обича. За него е оставал буден по-дълго, отколкото за всеки друг. Чух, че

иска да осинови Конканън по закон. Мъчна работа, защото Конканън е по-възрастен от

Денис и не знам дали съществува законен прецедент с осиновяване на бял мъж от индиец.

— Как така те е вкарал през вратата!

— Хиляди хора биха искали да попаднат при Денис, докато е в транс. Те вярват, че

докато той е временно мъртъв, може да общува с постоянно мъртвите. Почти никой не може

да проникне вътре.

— Освен ако не отидеш до вратата и не почукаш.

— Не схващаш. Никой не би посмял да отиде и да почука на вратата, докато Денис е в

транс.

— Я стига!

— Тоест, никой допреди теб.

— Денис вече го изяснихме. — Поспрях се, за да пропусна една ръчна количка, теглена

от четирима души. — Да се върнем към Конканън.

— Както казах, той се боксира в същата зала, в която аз ходя. Той е уличен боец. Не знам

много за него. Някакъв купонджия. Обича купоните.

— Много му плямпа устата. На неговата възраст няма как да плямпаш така, без да имаш

някакъв „гръб".

— Да не ми казваш, че трябва да го държа под око?

— Само тъмната му страна.

— А третата история? — попита той.

Свърнах от тротоара, по който вървяхме, и закрачих по една тясна пътечка.

— Къде отиваме? — последва ме той.

— Да си взема сок. — Сок?

— Жега е. Какво има?

— А, нищо. Супер. Обичам сок.

39 градуса в Бомбай, студен сок от диня, вентилатори почти до главата ти, включени на

трета степен: блаженство.

— И значи… каква е тази работа с частния детектив! Това истина ли е?

— Да. Започнах случайно, един вид, обаче вече се занимавам с това почти цяла година.

— Що за случайност превръща човека в детектив?

— Учех право — усмихна се той. — Почти го бях завършил. Последната година правех

изследване за частните детективи и влиянието им върху съдебната система. Много скоро

започнах да се интересувам само от детективската работа и зарязах ученето, за да пробвам.

— И как върви? Той се разсмя.

— Разводите са по-здравословни от борсовите игри, а и много по-предвидими.

Разследвах няколко бракоразводни случая, но престанах. Работех с още един тип, той ме

учеше на занаят. От трийсет и пет години се занимава с разводи и продължава да му харесва.

Не и на мен. Разни женени мъже вечно се оплитат в афери. Гледаш все същия тъжен филм.

— А след като напусна тучните пасища на разводите?

— Досега открих два изчезнали домашни любимеца, един изчезнал съпруг и един

изчезнал гювеч — отвърна той. — Като че всичките ми клиенти, Господ да ги поживи, или са

мързеливи, или твърде изтънчени, че да го свършат сами.

— Но ти обичаш детективската работа. Дава ти прилив на вдъхновение, а?

— Знаеш ли, мисля, че като си от тази страна, се добираш до истината. Като адвокат ти

се позволява само някаква нейна версия. А истината е тук, дори да става въпрос само за

откраднат наследствен гювеч. Това е истинската история, преди всички да почнат да лъжат за

нея.

— Ще продължаваш ли?

— Не знам. — Той се усмихна и пак извърна очи. — Зависи от това колко ме бива.

— Или колко не те бива.

— Или колко не ме бива.

— Ето как стигнахме до история номер три — казах. — Навин Адеър, индийско-

ирландски частен детектив.

Той се разсмя и зъбите му се белнаха като пяна подир смеха му, но вълната бързо стихна.

— Не съм кой знае какъв детектив, де.

— Навин Адеър — произнесох. — Коя част повече те рита отзад — индийската ли, или

ирландската?

— На индийците им идвам много англо — засмя се той, — а за англосаксонците съм

твърде много индиец. Баща ми…

Назъбени върхове и изгубени долини — за твърде много от нас това са земите, които

свързваме с произхода си. Седях до него, изкачвайки един от тези върхове в очакване той да

заговори отново.

— Преселихме се на тротоара, след като заряза майка ми. Живяхме на улицата, докато

навърших пет, но всъщност нямам много спомени оттогава.

— Какво стана?

Той вдигна очи към улицата, погледът му заплува в прилива и отлива на цветове и

емоции и леко се залюля.

— Той имаше туберкулоза — каза младият детектив. — Със завещанието си остави

всичко на майка ми и се оказа, че е натрупал солидна сума, тъй че внезапно забогатяхме и…

— И всичко се промени.

Той ме погледна, сякаш да ми покаже, че ми е казал повече, отколкото трябва.

От вентилатора — само на няколко пръста от темето ми — главата ми изтръпна от

ледена болка. Махнах на келнера и го помолих да го намали.

— Студено ли ти е? — присмя ми се той с ръка на копчето. — Ей сега ще ти покажа

какво е студ!

И пусна вентилатора на пета степен — същинска виелица. Усетих как бузите ми

замръзват. Платихме сметката, тръгнахме си и го чухме да ни казва довиждане.

— Втора маса пак е свободна!

— Направо се влюбих в това място — заяви Навин, щом излязохме.

— Нима?

— Да. Чудесен сок, гадни келнери. Идеално!

— Ние с теб май ще се разберем, детектив. Може и да се разберем.

ВТОРА ГЛАВА

МИНАЛОТО, МОЯТ ЛЮБИМ ВРАГ, идва винаги ненавреме. Спомените за онези дни в

Бомбай изникват в паметта ми тъй внезапно и живо, че понякога ме изтръгват от времето и

изчезвам загубен за настоящето. Една усмивка, една песен — и ето, аз пак съм там: проспивам слънчеви утрини, нося се с мотора си по планински път или овързан и пребит се

моля на Съдбата за по-добър шанс. Обичам всеки тогавашен миг, всеки миг с приятел или с

враг, миг на бягство, на прошка: всеки един миг от живота си. Но само миналото умее да те

отведе на правилното място в неправилния момент и да надигне буря в душата ти.

Сигурно трябва да съм гневен след някои неща, които съм сторил и които ми сториха.

Неведнъж са ми казвали, че имам право да се гневя. Един мошеник веднъж ми подхвърли:

„Щеше да си велик тип, стига да имаше малко злоба в себе си." Но аз съм се родил без нея и

никога не живял с омраза и озлобление. Ядосвал съм се, отчайвал съм се и съм вършел злини

твърде често, докато не престанах, ала никога не съм мразил никого, нито съзнателно съм

пожелавал някому злото, дори на мъчителите си. Естествено, ядът от време на време ме е

предпазвал, както се случва понякога, но знам, че сладките спомени не минават през

цинични врати. Аз обичам своите спомени, макар и да идват когато не трябва — спомените

за мигове, когато лъчите на слънцето кърпят с петна бомбайските улици между два реда

дървета, когато безстрашни момичета се носят със скутери сред колите и мъже, теглещи

ръчни колички, се напрягат под тежестта на товара, но се усмихват; и обичам онези първи

спомени за младия детектив — наполовина индиец, наполовина ирландец — на име Навин

Адеър.

Вървяхме мълчаливо по пътя, промъквахме се между коли и потоци от хора, лъкатушехме сред велосипеди и ръчни талиги в танца на улицата.

На широкия портал на пожарната група мъже в униформи от плътен тъмносин плат си

бъбреха и се смееха. Вътре бяха паркирани две големи пожарни коли и слънчевите лъчи

лъщяха по всяка тяхна излъскана до блясък хромирана или боядисана в червено повърхност.

До едната стена бе прикрепен олтар на Хануман[6] с причудлива украса, а до него имаше

табела с надпис:

АКО НЕ ИЗДЪРЖАТЕ НА ТЕМПЕРАТУРАТА, НАПУСНЕТЕ ГОРЯЩАТА СГРАДА.

По-нататък навлязохме в търговския квартал, ширнал се след пазара „Колаба" [7].

Търговците на стъкло, майсторите на рамки за снимки, железарските и дърводелските

магазини, дюкяните за електроуреди и водопроводни материали постепенно отстъпваха пред

магазините за облекло, бижутерия и храна.

На широкия вход към самия пазар се наложи да спрем, докато няколко тежки камиона

си пробият път сред гъмжилото по главната улица.

— Виж — каза ми той, докато изчаквахме, — беше прав за Викрам, че много му знае

устата. Но аз за всичко си трая. Никога не бих отворил дума за това пред другиго освен пред

самия теб. Никога. А ако някога ти потрябвам — насреща съм! Само това се опитвам да

кажа. Нека да е заради Аслан и стореното от теб онази нощ, ако не искаш да е заради теб.

Не за първи път надничах извън заточението, в което се бе превърнал животът ми, и се

взирах в пламтящи очи, разгорели се като сигнални огньове върху скалисти хребети при

споменаването на думата „бягство". В годините на изгнание понякога бързо намирах

приятелство в бунтарското мислене: в лоялността на другите към бягството ми от системата, както и към мен самия.

Те искаха да остана на свобода, отчасти защото искаха някой да избяга и да остане на

свобода. Усмихнах се на Навин. Не беше нито първия, нито последния път, когато се

поддадох на вътрешния си порив.

— Приятно ми е — протегнах му ръка. — Аз съм Лин. Не съм доктор в бордея.

— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна Навин и я стисна. — Аз съм Навин, благодаря. Винаги е добре да се знае кой не е докторът.

— И кой не е полицаят — додадох. — Да пийнем по нещо?

— Без възражения — отвърна любезно той.

Точно в този момент усетих присъствието на някого съвсем зад гърба си. Обърнах се

рязко.

— Я задръж! — запротестира Джордж Близнака. — По-полека с ризата, приятел. Та

това са си петдесет процента от гардероба ми, тъй да знаеш!

Юмруците ми направо усещаха костите на кльощавото му тяло, преди да отпусна

хватката.

— Прощавай, човече. — Пригладих предницата на ризата му. — Да се промъкваш така

зад гърба на хората! Не така, бе, Близнак. Някой ден ще го отнесеш.

— Сбърках, приятелю — извини се Джордж Близнака, като се оглеждаше нервно. —

Имам малко нещо проблеми, ще знаеш.

Бръкнах в джоба си, но Близнака ме спря.

— Не такива проблеми, приятел. Абе честно казано, то и това е проблем, ама вече е

толкова перманентен, разбираш ли, че е станал по-скоро метакултурно твърдение, нещо като

мрачен, но завладяващ саундтрак на недоимъка, схващаш ли?

— Не, човече. — Подадох му малко пари. — Какъв е проблемът?

— Ще изчакаш ли? Ей сега ще доведа Скорпиона.

— Става.

Близнака се огледа наляво и надясно.

— Чакаш ли?

Кимнах и той се шмугна покрай една близка сергия, на която продаваха мраморни

статуетки на божества.

— Нещо против да поостана с вас? — попита Навин.

— Няма проблеми — отвърнах. — Близнака и Скорпиона не могат да пазят чужди

тайни, да не говорим за техните. Трябва направо да имат собствено радио. Ако имаха, аз бих

ги слушал.

Малко по-късно Близнака се върна, помъкнал със себе си Скорпиона, който се влачеше с

неохота.

Зодиакалните Джорджовци — единият от южен Лондон, другият от Канада — бяха две

неразделни улични типчета, леко зависими от седем вида дрога и напълно зависими един от

друг. Спяха в относително удобния вход на един склад и припечелваха с тичане по поръчки, доставка на дрога за чужденци, понякога продаваха информация на гангстери.

Заяждаха се и спореха помежду си от първата си прозявка, та чак докато не пропаднеха

в съня, но толкова се обичаха и дружбата им се отличаваше с такова постоянство, че всички, които познаваха зодиакалните Джорджовци, ги харесваха заради това — Джордж Близнака

от Лондон и Джордж Скорпиона от Канада.

— Извинявай, Лин — смънка Скорпиона, когато Близнака го довлече. — Аз, такова, бях

под прикритие. Закърших я с ЦРУ, трябва да си чул.

— С ЦРУ ли? Не бих казал, че съм чул. Бях в Гоа. Какво става?

— Появи се тука един дъртак — намеси се Близнака, а по-високият му приятел закима

бързо. — Със снежнобяла коса, ама не е престарял, ходи с тъмносин костюм и вратовръзка, бизнесмен, един вид.

— Или ЦРУ — прекъсна го Скорпиона, като се наведе и ми го пошепна.

— За Бога, Скорпион! — изломоти Близнака. — Каква работа ще си има ЦРУ с такива

като нас, ебати!

— Имат едни машини, които могат да четат мисли. Дори през стените — пошушна

Скорпиона.

— Щом могат да четат мисли, няма смисъл да шепнеш, не мислиш ли? — настоя

Близнака.

— Може вече да са ни програмирали да шепнем, докато ни четат мислите.

— Те ако прочетат твоите мисли, ще побягнат с писъци из улиците, ебати! Цяло чудо е, че аз още не съм побягнал по улиците с писъци! Не мис'ш ли?!

Не съществуваше надеждна карта на лъкатушните отклонения в споровете между

зодиакалните Джорджовци, нито пък имаше ограничения във времето. Обикновено ми бяха

забавни, но невинаги.

— Разкажи ми за белокосия костюмар.

— Не го знаем кой е, Лин — възвърна се Близнака към настоящето. — Обаче тия два дни

е разпитвал за Скорпиона в „При Леополд" и по разни други места.

— ЦРУ е — повтори Скорпиона, а очите му се озъртаха за скривалище.

Близнака ме погледна с печално изражение, което крещеше „Защо ли се родих!" Опита

се да прояви търпение. Пое дълбоко въздух. Но не му се получи.

— Ако са ЦРУ и могат да ни четат мислите — изръмжа той на Скорпиона през стиснати

зъби, — то надали ще тръгнат да обикалят и да разпитват за нас, нали? Щяха да дойдат

направо, да ни тупнат по рамото и да кажат: „Ей, старче! Ей сега ти прочетохме мислите с

нашата машина за четене на мисли и не ни се наложи да разпитваме за тебе, нито да те

следим, защото си имаме машини за четене на мисли, които четат хорските мисли, щото сме

ебаси и ЦРУ-то." Не е ли така?

— Ами…

— Като е разпитвал за тебе, казал ли ти е името? — попита Навин. Младото му лице бе

сериозно. — И за двамата ли е разпитвал, или само за Скорпиона?

Двамата го погледнаха.

— Това е Навин Адеър — представих го. — Той е частен детектив. Последва пауза.

— Мътните да го вземат — измърмори Близнака. — Каква ти частност, като го обявяваш

насред пазара за плодове и зеленчуци? Направо си е обществен детектив, мен ако питаш.

Навин се разсмя.

— Не ми отговорихте — каза той. Нова пауза.

— Що за… детектив е той? — попита подозрително Скорпиона. — Детектив —

отвърнах. — Също като при свещеника, плащаш веднъж. Отговори на въпросите, Скорпион.

— Знаеш ли… — Скорпиона се взря замислено в Навин. — Като си помисля, оня тип

вярно е разпитвал само за мен, а не за Близнака.

— Къде е отседнал? — попита Навин.

— Още не знаем — отвърна Близнака. — Отначало не го взимахме насериозно. Обаче

минаха два дни. Скорпиона взе да се шашка, а пък той и без друго си е ошашкан достатъчно, ако ме разбираш. Днес едно от уличните момчета следи белокосия дъртак и доста скоро би

трябвало да узнаем къде е отседнал.

— Ако искате, аз ще я проверя тази работа — предложи тихо Навин.

Близнака и Скорпиона ме погледнаха. Свих рамене.

— Да — съгласи се набързо Скорпиона. — Да, по дяволите. Моля те, пробвай да

разбереш кой е тоя, ако успееш.

— Ще трябва да разнищим това! — додаде енергично Близнака. — Скорпиона така ме

вбеси, че тая сутрин като се събудих, сам се стисках за гърлото. Щом човек сам се души

насън, значи работата бая се е спекла.

— И какво да правим сега? — попита Скорпиона.

— Гледай да не се мяркаш навън, колкото е възможно — отвърна Навин. — Съобщете на

Лин, ако разберете къде живее оня. Или оставете съобщение за мен в Натрадж билдинг, на

„Мериуедър". За Навин Адеър.

Последва кратко мълчание. Зодиакалните Джорджовци се спогледаха, после погледите

им се стрелнаха към Навин и накрая — пак към мен.

— Планът ми звучи добре — казах и си стиснахме ръцете с Близнака.

Парите, които му дадох, стигаха за поне две от любимите им дроги, няколко кротки дни

в мизерен хотел, чисти дрехи от перача, на когото често не плащаха, и диета с любимите им

бенгалски десерти.

Те се вляха в камуфлажния десен на оживената улица — крачеха, а Скорпиона бе привел

глава към главата на лондончанина.

— Ти как го разбираш това? — попитах Навин.

— Надушвам адвокат — отвърна той предпазливо. — Да видим какво ще изскочи от

шапката. Не гарантирам за резултат, аматьор съм, нали помниш.

— Аматьор е всеки, който не се е научил как не се прави — заявих.

— Не звучи зле. Цитат ли е?

— Да.

— Кой го е казал?

— Една моя позната. Има ли значение?

— Може ли да ме запознаеш с нея?

— Не.

— Моля те!

— Защо толкова искаш да се запознаваш с недостъпни хора?

— Карла е, нали? „Аматьор е всеки, който не се е научил как не се прави." Харесва ми.

Спрях се съвсем близо до него.

— Дай да се договорим — казах. — Повече не ми споменавай Карла.

— Не ми прозвуча като договорка — отвърна той с безгрижна усмивка.

— Радвам се, че разбираш. Щяхме да пием по нещо, не си забравил?

Влязохме в ухаещата на бира и къри пещера на „При Леополд". Беше късен следобед —

затишието преди през широките арки да нахлуе с рев бурята от туристи, наркопласьори, търговци на черно, рекетьори, актьори, студенти, гангстери и добри момичета, заглеждащи

лоши момчета, за да крещят, да ядат, да пият и да залагат душите си на мокра рулетка около

всяка от трийсетте ресторантски маси.

Това бе любимото време на Дидие, изместващо всеки друг час, през който барът беше

отворен, и действително го заварих на неговата маса до задната стена с открит изглед към

всичките три входа.

Четеше вестник, като го държеше на една ръка разстояние.

— А стига бе, Дидие! Вестник! Трябва да предупреждаваш хората, хвърли ме в шок.

Обърнах се към сервитьора по прякор Сладура, закичен на сакото с килната настрана

розова табелка с истинското му име, който беше страшно зает да се разтакава:

— Какво ти става бе, Сладур? Да беше сложил навън предупредителен знак ли, що ли.

— Я майната ти — отвърна Сладура, като премести кибритената клечка с език от

единия ъгъл на устата си в другия.

Дидие хвърли настрана вестника и ме прегърна.

— Жегата добре ти понася — отбеляза той.

Задържа ме и ме заоглежда с усърдието на съдебен медик.

— Много каскаден вид имаш. Нали така се казваше? Не като кинозвездата, а като оня, дето опира пешкира на негово място.

— Казва се „каскадьорски", Дидие, но приемам и „каскаден". Запознай се с още един

каскаден, Навин Адеър.

— Ах, детективът! — Дидие стисна сърдечно ръката му и огледа високото му атлетично

тяло с окото на професионалист. — Всичко съм чувал за теб от моята приятелка, журналистката Кавита Сингх.

— Тя ви представи и вас — отвърна усмихнато Навин. — И с ваше позволение, за мен е

чест да се запозная с героя на всички тези истории.

— Не очаквах младежът да има такива безупречни маниери — побърза да откликне

Дидие, посочи ни столовете и даде знак на Сладура. — Какво ще пиете? Бира? Сладур! Три

изтръпнали от студ бири, моля!

— Майната ти — измърмори Сладура, чиято смяна свършваше, и затътри чехли към

кухнята.

— Отвратителен грубиян — отбеляза Дидие, сподиряйки с поглед келнера. — Но се

чувствам странно привлечен от лекотата, с която влачи жалкото си съществувание.

Бяхме трима на масата, но всички се настанихме в редица с гръб към стената срещу

разпръснатите из залата маси и широките арки с изход към улицата. Погледът на Дидие

сновеше из ресторанта — същински корабокрушенец, оглеждащ хоризонта.

— Е… — наклони глава към мен той. — Разкажи за приключението в Гоа?

Извадих от джоба си вързопче писма, привързани със синя панделка, и му го подадох.

Дидие го пое и го задържа в шепи, сякаш беше ранено птиче.

— А ти… с бой ли се наложи да ги вземеш? — попита ме, все така взрян в писмата.

— Не.

— Ах… — въздъхна и бързо вдигна очи.

— А трябваше ли?

— Не, не, разбира се! — Дидие подсмръкна, просълзен. — Дидие няма толкова пари.

— Ти въобще не си ми плащал.

— Практически, като не плащам, аз пак си плащам. Прав ли съм, Навин?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Навин, — затова, естествено, съм

съгласен с всичко.

— Просто… — Дидие подсмръкна, вперил очи в писмата. — Мислех си, че той може да

окаже мъничко съпротива, за да запази любовните ми писма. Да… да прояви някакви

остатъци от обич.

Спомних си маймунското изражение на омраза по лицето на Густаво, бившия любовник

на Дидие, докато крещеше ругатни по адрес на Дидиевите гениталии, и как метна писмата в

ямата за боклук под задния прозорец на бунгалото си.

Наложи се да го тегля за ухото, за да го накарам да слезе в ямата, да извади писмата, да

ги избърше и да ми ги даде.

— Не — казах. — Обичта е отлетяла.

— Е, Лин, благодаря ти — въздъхна Дидие и пусна писмата в скута си, щом донесоха

бирите. — Сам бих отишъл да си ги взема, ако не беше онази дреболия с издадената заповед

за арест на моето име в Гоа.

— Трябва да ги следиш тези заповеди, Дидие, че взех да им губя края — отбелязах. —

Можеш да облепиш цяла стая с моите подправени документи. Уморих се да те измъквам от

всичките обвинения.

— Но в цяла Индия имам издадени само четири заповеди за арест, Лин.

— Само четири?

— По едно време бяха девет. Май съм взел да влизам в… правия път — Дидие изплю

противната дума през свити устни.

— Клевета! — отбеляза Навин.

— Виж ти, благодаря! Ти… ти си един много приятен младеж, знаеш ли. Обичаш ли

пистолети?

— Не ме бива много по връзките — отвърна Навин, допи си бирата и стана. — Близък

съм само с пистолета в ръката си.

— Бих могъл да съм ти от полза тогава — засмя се Дидие.

— Сигурен съм — разсмя се Навин. — Лин, за онзи костюмар, дето следи зодиакалните

Джорджовци, ще поразровя и ще те потърся тук.

— Бъди внимателен, още не знаем с какво си имаме работа.

— Спокойно — усмихна се той, въплъщение на безстрашната безсмъртна младост. — Аз

ще си тръгвам. Дидие, за мен беше чест и удоволствие. Довиждане.

Изпратихме го с очи навън, в привечерната мараня. Веждите на Дидие се сключиха.

— Какво? — попитах го.

— Нищо! — тросна се той.

— Какво, Дидие?

— Нищо, казах!

— Знам, но познавам този поглед.

— Какъв поглед! — сопна се той, все едно го бях обвинил, че ми е задигнал пиенето.

Дидие Леви беше в средата на четирийсетте. Първата зимна слана вече бе прошарила в

спирали тъмните му къдри. Кротките му яркосини ириси плаваха сред оплетените като

актиниеви пипала червени капиляри в бялото на очите му, правейки го да изглежда млад и

развратен, щом се усмихнеше — палавото момче все тъй надничаше през очукания от живота

мъж.

Той се наливаше с всякакъв алкохол по всяко време на денонощието, изтупан като денди

дълго след като всички останали дендита се бяха стопили в жегата, пушеше поръчкови

джойнтове от специално изработена табакера, беше спец в повечето престъпления и майстор

в някои и не криеше хомосексуалността си в един град, където това продължаваше да се

смята за оксиморон.

Познавах го от пет години; бях го опознал в пререканията с враговете — и външни, и

вътрешни. Той беше смелчага: един от мъжете, които ще застанат до теб срещу дулото на

пистолет и никога не биха побягнали, независимо какво ще се случи.

Беше истински. Изразяваше онази уникалност да е такъв, какъвто по собствена воля се е

направил. Бях го опознал чрез изгубените любови, тревожната похот и коленопреклонните

озарения — и мои, и негови. Бях прекарал с него достатъчно дълги нощи на вълк единак, за

да го обикна.

— Този поглед — повторих. — Този поглед, подсказващ, че знаеш нещо, което всеки би

трябвало да знае. Погледът, заявяващ „Казах ли ти аз!", преди да си ми казал каквото и да

било. Та, кажи ми, преди да си ми го казал.

Възмутеното изражение на Дидие се разсипа в усмивка и смехът му екна.

— По-скоро аз имам да казвам. Това момче много ми харесва. Повече, отколкото

очаквах. И повече, отколкото трябва, защото на този Навин Адеър му се носи славата.

— Ако славата важеше на избори, ние да сме станали президенти.

— Вярно си е — рече той. — Но славата на това момче носи предупреждение. Умният и

от една дума разбира — нали така се казваше?

— Така се казва, но винаги съм се чудел защо му трябва и една дума.

— Разправят, че много, ама много добре се справял с юмруците. Бил шампион по бокс в

университета. Би могъл да е шампион на Индия. Юмруците му били смъртоносни оръжия. И

чух, че доста му бил къс фитилът.

— Не протакаш много с предизвикателствата, Дидие. Но не можеш да ме подразниш

само с пръчка през решетката.

— Много мъже вече са падали на колене пред този младок. Не е хубаво за един мъж в

крехка младост да вижда толкова много покорност. Зад тази чаровна млада усмивка се крие

много кръв.

— И зад твоята чаровна усмивка се крие много кръв, приятелю мой.

— Благодаря ти — прие той комплимента с леко кимване и тръсна къдрици. — Казвам

просто, че според онова, което съм чувал, категорично бих предпочел да застрелям този млад

хубавец, а не да се бия с него.

— Значи имаш късмет, че носиш патлак.

— Аз… Ще ме прощаваш за израза… говоря сериозно, Лин, а ти знаеш с какво

презрение се отнасям към сериозните неща.

— Ще го имам предвид. Обещавам. Май ще тръгвам.

— Зарязваш ме тук да си пия сам и се прибираш при нея! — подметна присмехулно

Дидие. — Въобразяваш си, че ще те чака след почти три седмици в Гоа? Какво те кара да

мислиш, че не те е зарязала заради някое по-тучно пасище, както се изразяват англичаните с

такъв очарователен провинциализъм.

— И аз те обичам, братко. — Стиснах ръката му.

Излязох на дишащата улица, обърнах се и го видях как ми маха за довиждане, вдигнал

във въздуха пачката върнати от мен любовни писма.

Това ме накара да спра. Както твърде често се случваше, се почувствах, сякаш го

изоставям. Беше глупаво, знаех, Дидие вероятно бе най-самостоятелният контрабандист в

града. Беше един от последните независими гангстери и не дължеше нищо на мафиите, на

ченгетата и уличните банди, които управляваха неговия нелегален свят. Дори не се

страхуваше от тях.

Но има едни хора, едни любови, с които винаги ти е тревожно да се сбогуваш, и

раздялата с тях е като да изоставиш родината си.

Старият ми приятел Дидие, новият ми приятел Навин и Бомбай, моят Островен град, докогато ме изтърпи: всеки от нас бе опасен посвоему.

Мъжът, който бях при пристигането си преди години в Бомбай, бе чужденец в една нова

джунгла. Мъжът, който станах, наблюдаваше предпазливо чужденците изпод прикритието на

хищната улицата. Тук си бях у дома. Умеех да се ориентирам. А може би бях и закоравял, защото нещо у мен бе изчезнало — нещо, чието място бе там, до сърцето ми.

Аз бях избягал от затвора, Дидие — от преследвачите, Навин — от улицата, а южният

град бе избягал от морето, мъжете и жените камък по камък бяха съградили островното му

битие.

Махнах за довиждане, Дидие се усмихна и ми козирува с любовните си писма. Усмихнах

му се в отговор и всичко се нареди, вече можех да го оставя.

Никоя усмивка не би въздействала, никое сбогуване нямаше да е като молитва, никоя

доброта не би ни донесла спасение, ако истината в нас не беше прекрасна. И истината в

сърцето ни, сърцето на човечеството, е онова, което ни свързва взаимно с най-доброто в нас

— чрез чистата обич, непостижима за никоя друга земна твар.

ТРЕТА ГЛАВА

ОТ „ПРИ ЛЕОПОЛД" ДО АПАРТАМЕНТА ми се стигаше бързо. Оставих оживения и

пълен с туристи тротоар, прекосих улицата до полицейския участък Колаба и се понесох към

ъгъла, известен на всеки таксиметров шофьор в Бомбай като Електрическата къща.

Десният завой покрай полицейския участък на улицата, засенчена от кичест листак, откри гледка към ъгъла с ареста. Бях лежал в тези килии.

Очите ми на бунтовник се обърнаха към високите зарешетени прозорци, докато бавно

отминавах сградата. Водопад от спомени нахлу болезнено в мислите ми — вонята на

отворените нужници, тълпата мъже, борещи се за малко по-чисто местенце близо до вратата.

На следващия ъгъл свърнах, влязох през входа в двора на „Вила Бомон" и паркирах

мотора си. Кимнах на пазача и прескачайки през три стъпала, се втурнах към апартамента на

третия етаж.

Позвъних няколко пъти и влязох. Минах през всекидневната към кухнята, като

мимоходом оставих чантата си и ключовете на масата. Не я заварих нито там, нито в кухнята

и пак се върнах във всекидневната.

— Здравей, мила! Прибрах се! — провикнах се с американски акцент.

Смехът й избликна иззад разветите завеси на терасата. Бутнах ги настрана и я заварих

коленичила и заровила ръце в пръстта на градинката колкото един отворен куфар. Малко ято

гълъби се тълпеше около нея — кълвяха трохи и шумно си досаждаха взаимно.

— Хвърляш толкова труд, за да направиш градина тук, момиче — заявих, — а после

оставяш птиците да я изпотъпчат.

— Ти не разбираш — отвърна Лиса и обърна към мен аквамариновите си очи. — Аз

правя тази градинка, за да доведа птиците. Точно да дойдат птиците исках преди всичко.

— Ти си моето птиче ято — казах, когато се изправи да ме целуне.

— Прелест! — възкликна насмешливо тя. — Писателя, ето го пак!

— И страшно много се радва да те види. — Усмихнах се и я повлякох с мен към

спалнята.

— Мръсни са ми ръцете! — запротестира тя.

— На това се надявам.

— Не, сериозно! — разсмя се тя. — Трябва да вземем душ…

— На това се надявам.

— Ти трябва да вземеш душ! — настоя тя, като се извърна от мен. — И да се преоблечеш, веднага!

— Да се обличам? — върнах й присмеха аз. — Нямаме никаква нужда от някакви си

смрадливи дрехи!

— Напротив, имаме. Излизаме.

— Лиса, току-що се върнах. Нямаше ме две седмици.

— Почти три седмици — поправи ме тя. — И ще имаме време в изобилие да се

поздравим, преди да си пожелаем лека нощ. Обещавам.

— Този поздрав ми звучи направо като сбогуване.

— Сбогуването винаги започва с поздрав. Бягай под душа.

— Къде отиваме?

— Ще си във възторг.

— Това значи, че ще е непоносимо, нали?

— В художествена галерия.

— Направо върхът.

— Я си гледай работата! — разсмя се тя. — Тези типове ги бива. Откачени са, Лин.

Истински художници. Ще се влюбиш в тях. А изложбата е много важна. И ако не побързаме, ще закъснеем. Толкова се радвам, че се върна навреме.

Навъсих се.

— Стига де, Лин! — засмя се тя. — Та какво ще остане, ако го няма изкуството?

— Секс — отвърнах. — И храна. И пак секс.

— В галерията ще има храна колкото искаш. — Тя ме затика към банята. — А само си

помисли колко благодарно ще е твоето малко птиче ято, когато се прибереш от галерията, в

която то страшно, ама страшно много иска да го заведеш и където ще пропуснем събитието, ако веднага не се пъхнеш под душа!

Влязох в кабината и тъкмо събличах фланелката си през главата, когато тя пусна душа

зад мен. Водата се изля върху гърба и панталоните ми.

— Ей! — креснах. — Това са ми най-хубавите джинси!

— И не си ги свалял от седмици — провикна се тя от кухнята. — Тази вечер си сложи

по-нехубавите джинси, ако обичаш.

— Дори още не съм ти дал подаръка! — извиках. — Ей тук, в джоба на джинсите е, които ти току-що накваси!

Тя се появи на вратата.

— Купил си ми подарък?

— Разбира се.

— Добре. Много мило. Дай да го видим по-късно. И пак се изплъзна от поглед.

— Да, хайде — извиках. — След партито в галерията.

След като излязох от банята, я чух да си тананика една филмова песен на хинди. По

чиста случайност или пък поради усуканата спирала на синхронността в любовта това бе

същата песен, която и аз си бях тананикал на улицата само преди няколко часа, докато се

разхождахме с Викрам и Навин.

И после, докато се приготвяхме, продължихме да си пеем същата песен заедно.

Уличното движение в Бомбай е система, създадена за малки слончета от акробата. След

двайсет забавни минути с мотора стигнахме до „Кумбала Хил", богаташки квартал, прегърнал ханша на най-престижната планина в южен Бомбай.

Спрях с мотора на паркинга срещу скандалната модна галерия „Бекбийт", в началото на

добропорядъчната модна улица „Кармайкъл Роуд". Пред галерията спираха скъпи модни коли

и се тълпяха местни знаменитости.

Лиса ме въведе вътре, като си пробиваше път през гъмжилото.

В издължената зала се бяха натъпкали сигурно двойно повече от безопасния брой от сто

и петдесет души — цифра, изписана на видно място върху табелата с противопожарни

инструкции до входа.

„Ако не издържате на температурата, напуснете горящата сграда."

Най-сетне тя откри една от приятелките си и ме дръпна да ме запознае — толкова

близо, че се запознах и с анатомията й.

— Това е Розана. — Лиса се промъкна до едно ниско на ръст момиче с огромно

натруфено разпятие на врата. Прикованите нозе на Спасителя се гушеха между гърдите й. —

Това е Лин. Той току-що се върна от Гоа.

— Най-сетне да се срещнем. — Гръдта на Розана се притисна до моята, а тя вдигна ръка

и я прокара през късата си стърчаща на игли коса.

Акцентът й бе американски, но произнасяше гласните по индийски.

— Какво те заведе в Гоа?

— Любовни писма и рубини. Розана хвърли бърз поглед към Лиса.

— Не гледай мен — въздъхна Лиса и сви рамене.

— Толкова си смахнат бе, човек! — извика Розана с глас, подобен на паническия вик на

папагал. — Ела с мен! Трябва да се запознаеш с Тадж. На него смахнатите неща са му най-

любими, йаар[8].

Като се провираше през тълпата, Розана ни заведе да се запознаем с висок, хубав млад

мъж с коса до раменете, пригладена с парфюмирана помада. Бе застанал пред голяма, към

триметрова каменна скулптура, изобразяваща дивак.

Табелката до скулптурата съобщаваше името й: ЕНКИДУ[9]. Художникът поздрави Лиса

с целувка по бузата, а после ми подаде ръка.

— Тадж — представи се той и ми се усмихна с неприкрито любопитство. — Ти трябва

да си Лин. Лиса много ми е разказвала за теб.

Стиснах ръката му, оставих очите си да я проучат за миг, а после ги вдигнах към

грамадната скулптура зад гърба му. Той проследи погледа ми и се извърна леко назад.

— Как ти се струва?

— Харесва ми — отвърнах. — Ако таванът на апартамента ми беше малко по-висок, а

подът — малко по-издръжлив, щях да я купя.

— Благодаря — засмя се той.

Той посегна нагоре и положи длан на гърдите на каменния воин.

— Аз всъщност не знам какво е той. Просто усещах непреодолим импулс да го видя

изправен пред мен. Никакви сложности няма тук. Няма нито метафора, нито психология, никакви такива.

— Гьоте е казал, че всяко нещо е метафора.

— Добре казано — отново се разсмя той. В кротките му кафяви очи с цвят на дървесна

кора грееше светлина. — Разрешаваш ли да го цитирам? Мога да го разпечатам и да го сложа

до моя приятел тук. Току-виж ми помогне да го продам.

— Разбира се. Писателите никога не умират, докато не престанат да ги цитират.

— Стига вече сме висели в този ъгъл! — намеси се Розана и ме сграбчи за ръката. —

Елате сега да видите някои мои работи.

Тя ни поведе с Лиса през тълпата, която пушеше, пиеше, смееше се и крещеше към

стената срещу високата скулптура. По половината й на равнището на очите се редяха гипсови

барелефи. Таблата бяха боядисани в имитация на класически бронзов финиш и разказваха

сюжет в последователност.

— Това е за убийствата на Сапна — изкрещя Розана в ухото ми. — Спомняш ли си?

Преди две години? Един луд подкокоросвал слугите да въстават срещу богатите си господари

и да ги убиват. Помниш ли? Във всички вестници писаха.

Спомнях си убийствата на Сапна. И знаех истината за тази история по-добре от Розана и

от целия островен град. Вървях от табло на табло и разглеждах продълговатите картини, изобразяващи герои от обществено известната история за Сапна.

Зави ми се свят и се олюлях. Това бяха историите на мъже, които аз познавах — мъже,

убивали и умирали и накрая превърнали се в малки фигурки, изваяни от художник във фриз.

Лиса ме дръпна за ръкава.

— Какво има, Лиса?

— Да вървим при артистите! — извика тя.

— Добре, добре.

Последвахме Розана през живия плет от целувки и протегнати ръце, докато тя с

подвиквания и крясъци се домогваше до дъното на галерията. Почука по вратата с кратък

ритмичен сигнал.

Щом вратата се отвори, тя ни набута в тъмна стая, осветена от червени мотоциклетни

стопове, окачени на дебели кабели.

В стаята имаше двайсетина души, насядали по столове, канапета и по пода. Тук беше

много по-тихо. Момичето, което дойде при мен и ми предложи джойнт, заговори с дрезгав

шепот, който сякаш прокара длан през късо подстриганата ми коса.

— Искаш ли да се надрусаш? — зададе ми тя реторичен въпрос и ми поднесе джойнта

със свръхестествено дълги пръсти.

— Закъсняла си — побърза да се намеси Лиса и пое джойнта. — Съдбата те е

изпреварила, Ануш.

Тя дръпна от джойнта и го върна на момичето.

— Това е Анушка — представи я Лиса.

Ръкувахме се и дългите пръсти на Анушка се сключиха около дланта ми.

— Анушка се занимава с пърформанс — обясни Лиса.

— Не думай! — възкликнах.

Анушка се наведе и ме целуна нежно по врата, а пръстите й обхванаха тила ми.

— Кажи ми кога да спра — пошепна тя.

Тя ме зацелува по шията, а аз бавно извърнах глава, докато погледът ми срещна погледа

на Лиса.

— Знаеш ли, Лиса, ти беше права. Приятелите ти много ми харесват. И наистина ми е

приятно в галерията, макар и да не го очаквах.

— Стига вече. — Лиса издърпа Анушка. — Шоуто свърши.

— Бис! — пробвах аз.

— Без бисове. — Лиса ме бутна да седна на пода до един трийсет и няколко годишен

мъж.

Главата му беше избръсната и яко лъщеше; носеше оранжево-червена курта пижама[10].

— Това е Риш. Той подбра изложбата и също излага свои работи. Риш, това е Лин.

— Здрасти. — Риш се ръкува с мен. — Хареса ли ти изложбата?

- Пърформансът е забележителен — отвърнах и се огледах за Анушка, която се

навеждаше, за да захапе следващата си жертва, и не срещаше никаква съпротива от нейна

страна.

Лиса ме плясна силно над лакътя.

— Шегувам се. Всичко е много хубаво. И се е събрала много публика. Поздравления.

— Дано са настроени и да купуват — изрече гласно мисълта си Лиса.

— Ако не са, Анушка може да ги убеди. Тя пак ме плясна по ръката.

— А и винаги можеш да пратиш Лиса да ги напляска.

— Извадихме късмет. — Риш се усмихна и ми подаде джойнта.

— Не, благодаря. Никога не пуша, когато возя пътник. Късмет в какъв смисъл?

— Без малко изложбата да се размине. Видя ли голямата картина с Рама? Оранжевата?

Голямата картина, предимно в оранжево, бе окачена до каменната скулптура на Енкиду.

Не разбрах веднага, че поразителната централна фигура изобразява индуисткия бог.

— Нравствената полиция на смахнатата религиозна десница… — заобяснява Риш. —

Нарекли са се Копието на Карма. Чули за картината и се опитаха да ни попречат. Свързахме

се с бащата на Тадж. Той е високопоставен адвокат, има връзки с главния министър и

издейства съдебна заповед, която ни позволи да открием изложбата.

— Кой я е рисувал?

— Аз — отвърна Риш. — Защо?

— Какво преди всичко те накара да я нарисуваш?

— Да не ми казваш, че има неща, които не бива да рисувам? — Питам те защо реши да

го направиш.

— Заради свободата на изкуството — отвърна Риш.

— Вива ла револусион — измърка Анушка, седна в Риш и се отпусна в скута му.

— Чия свобода? — попитах. — Твоята или тяхната?

— Копието на Карма? — подсмихна се Розана. — Ненормални фашистки копелета, всичките до един! Те нищо не струват. Някаква периферна групировка. Никой не ги слуша.

— Периферията обикновено си пробива път до пренебрегващия я или оскърбяващия я

център.

— Какво? — изломоти Розана.

— Вярно е, Лин — съгласи се Риш. — И те упражняват насилие. Съмнение няма. Но

действат главно в регионалните центрове и по селата. Пребиват свещеници, изгарят тук-там

по някоя църква, такива работи. В Бомбай те никога няма да привлекат много последователи.

— Шибани злостни фанатици! — изплю се гневно един брадат младеж с розова риза. —

Те са най-големите тъпаци в света!

— Не мисля, че е редно да говориш така — обадих се кротко.

— Току-що го изрекох! — озъби се младежът. — Тъй че майната ти, аз току-що го

изрекох. Значи мога.

— Добре, исках да кажа, че няма как да го кажеш и то да стане валидно. Да го изречеш

можеш, то е ясно. Можеш да кажеш и че луната е украса за празника Дивали[11], обаче няма

да е вярно. Просто не важи да кажеш, че всички, които ти се противопоставят, са тъпаци.

— А какви са тогава? — попита Риш.

— Мисля, че ти познаваш и тях, и начина им на мислене по-добре от мен.

— Не, сериозно. Изясни се, моля те.

— Добре. Според мен те са набожни. И не просто набожни, а пламенно вярващи.

Мисля, че те са влюбени в Бога, омаяни са от Бога всъщност, и когато изобразяват техния Бог

без вяра, го чувстват като оскърбление към своята вяра.

— Значи казваш, че не би трябвало да ми позволят да изложа тези творби? —

настояваше Риш.

— Не съм казал такова нещо.

— Кой е тоя бе, ебаси? — възкликна брадатият, без да пита никого конкретно.

— Моля те — продължи Риш. — Обясни ми какво точно каза.

— Аз защитавам твоето право да твориш и показваш изкуство, но мисля, че това право

върви с някои отговорности и че ние като артисти носим отговорност да не будим чувства на

оскърбление и обида в името на изкуството. В името на истината — може би. В името на

справедливостта и свободата, да. Но не и в името на изкуството.

— Защо не?

— Ние стъпваме високо, върху раменете на нашите предшественици, когато се

самоизразяваме като хора на изкуството, и трябва да останем верни на най-доброто у хората

на изкуството преди нас. Това е дълг.

— Кой е тоя бе, ебаси? — попита брадатият младеж наниза от червени мотоциклетни

стопове.

— Значи ако тези хора се обиждат, виновният съм аз? — попита Риш тихо и сериозно.

Той започваше да ми става симпатичен.

— Повтарям! — обади се настоятелно брадатият младеж. — Кой е тоя бе, мамка му?

Брадатият младеж не ми беше симпатичен. — Аз съм оня, дето ще ти пренареди

граматиката, ако пак се обърнеш към мен в трето лице — казах тихо.

— Той е писател — прозя се Анушка. — Те спорят, защото…

— Защото могат — намеси се Лиса и ме дръпна за ръката, за да ме вдигне на крака. —

Хайде, Лин, време е за танци.

От тежките тонколони, монтирани на пода, затътна силна музика.

— Обичам тази песен! — изкрещя Анушка, скочи и издърпа Риш да стане. — Танцувай с

мен, Риш!

Прегърнах Лиса и я целунах по шията.

— Давай — усмихнах се, — танцувай. Аз ще поразгледам отново изложбата. Ще те

чакам навън.

Лиса ме целуна и се присъедини към танцуващите. Аз се запромъквах между

танцьорите, стараейки се да устоя на приливната вълна на музиката.

В галерията застанах пред бронзираните гипсови релефи, които претендираха, че

разказват историята за убийствата на Сапна. Двоумях се дали това е кошмарът на

художничката, или моят собствен кошмар.

Бях загубил всичко. Загубих родителските права над дъщеря си. Навлязох като

сомнамбул в хероиновата зависимост и въоръжените грабежи. Когато ме заловиха, ме

осъдиха на десет години изтощителен труд в затвор с максимална сигурност.

Бих могъл да ви разкажа как ме биеха през първите две и половина години, докато

излежавах присъдата. Бих могъл да ви изредя още половин дузина разумни причини да

избягам от един безумен затвор, но истината е проста: един ден свободата стана по-важна за

мен дори от живота. И в този ден аз отказах да стоя в клетка. Не и днес. Повече — не.

Избягах и започнаха да ме издирват.

Животът ми на беглец ме отведе от Австралия през Нова Зеландия, та чак до Индия.

Шест месеца в едно забутано село в Махаращра ме научиха на езика на фермерите.

Осемнайсет месеца в градския бордей ме научиха на езика на улицата.

В Бомбай пак влязох в затвора, както понякога им се случва на бегълците. Човекът, платил откупа на властите за моята свобода, беше един мафиотски бос, Кадербай. Имаше за

какво да му свърша работа. На него всеки имаше за какво да му свърши работа. И докато

работех за Кадербай, нито едно ченге в Бомбай не ме преследваше и нито един затвор не ми

предлагаше гостоприемството си.

Фалшифициране на паспорти, контрабанда, търговия със злато на черно, нелегална

обмяна на валута, рекет, войни между банди, Афганистан, вендети — по един или друг начин

животът на мафията изпълваше моите месеци и години. И нищо от това нямаше особено

значение за мен, защото мостът към миналото, към моето семейство и приятели, към моето

име и моя народ и всичко онова, което съм бил преди Бомбай, вече го нямаше — също като

мъртъвците, дебнещи от бронзовия фриз на Розана.

Напуснах галерията, проврях се през оредялата тълпа, излязох и приседнах на

мотоциклета си оттатък улицата, срещу входа.

Група хора се бе събрала на тротоара до моя мотор. Повечето бяха местни, от кварталите

на прислугата в околните улици. Бяха се събрали в хладната вечер да се възхищават на

хубавите коли и елегантно облечените гости, които влизаха и излизаха от изложбата.

Чувах хора да говорят на марати и хинди. Коментираха колите, бижутата и роклите с

неподправено възхищение и удоволствие. Нито един глас не заговори със завист или яд. Те

бяха бедняци и живееха тежкия, изпълнен със страхове живот, натикан в думата „беден", но

се възхищаваха на скъпоценностите и коприните на богатите гости с радостна, независтлива

невинност.

Когато един известен индустриалец и жена му, кинозвезда, излязоха от галерията, групата нададе в хор възклицание на възхита. Жената бе облечена със сари в бяло и жълто, обшито със скъпоценни камъни. Обърнах глава да погледна хората, които се усмихваха и

шушнеха одобрително, сякаш жената бе някоя от съседките им, и забелязах трима мъже, застанали по-настрана от групата.

Мрачни погледи, безмълвни като камък. Злобата бликаше от тъмните им, взиращи се очи

на толкова мощни вълни, че почти ги усещах по кожата си като барабанящ дъжд.

И тогава, сякаш почувствали, че съм ги забелязал, те се обърнаха като един и се

втренчиха право в очите ми с чиста и безумна омраза. Задържахме погледи, докато

радостната тълпа гугукаше и жужеше с наслада, а пред нас спираха лимузини и проблясваха

светкавици на фотоапарати.

Сетих се за Лиса, която все още беше вътре в галерията. Мъжете се взираха в мен, изпращайки ми тъма. Ръцете ми бавно посегнаха към двата ножа, закрепени в брезентови

калъфи отзад на кръста ми.

— Ей! — възкликна Розана и ме плясна по рамото. Рефлексът запрати ръката ми като

камшик към китката й, а другата ръка я бутна една крачка назад.

— Я по-полека! — възкликна тя с широко ококорени от изненада очи.

— Извинявай — намръщих се и пуснах ръката й.

Побързах да се обърна и се огледах за изпълнените с омраза очи. Тримата мъже си бяха

отишли.

— Добре ли си? — попита Розана.

— Да. — Обърнах се пак с лице към нея. — Разбира се. Извинявай. Там вътре

приключват ли вече?

— Тъкмо приключват — отвърна тя. — Когато големите звезди си тръгнат, гасят

лампите. Лиса разправя, че не си падаш по Гоа. Защо? Аз съм оттам, да знаеш.

— Предположих.

— Та, какво имаш против Гоа?

— Нищо. Просто всеки път, като отида там, някой иска от мен да МУ прибера мръсното

бельо.

— Това не е моята Гоа — възрази ми тя.

Не го каза отбранително, а просто като констатация.

— Може би не е — усмихнах се. — А и Гоа е голяма. Аз знам само няколко плажа и

малко градчета.

Тя сякаш заизучава лицето ми.

— За какво каза, че си ходил там? — попита тя. — Рубини и още какво?

— Рубини и любовни писма.

— Но не си ходил в Гоа само заради това, нали?

— Напротив — излъгах.

— Ако кажа, че си бил там по черноборсаджийски работи, горе-долу ще уцеля ли?

Бях ходил в Гоа да прекарам от там десет късоцевни оръжия, които оставих при човек от

бомбайската мафия, преди да потърся Викрам, за да му върна огърлицата.

"Черноборсаджийски работи" — да, горе-долу добре казано.

— Виж, Розана…

— Да ти е хрумвало, че тук проблемът си ти? Хората като теб, които идват в Индия и ни

носят неприятности, от които нямаме нужда?

— Преди да дойда, тук имаше достатъчно неприятности. И като си тръгна, пак ще има в

изобилие.

— Говорим за теб, не за Индия.

Тя беше права — двата ножа, притиснати в кръста ми, го потвърждаваха.

— Права си — признах.

— Нима?

— Да. Нося неприятности, така си е. Както и ти в момента, ако не възразяваш да ти го

кажа.

— Лиса няма нужда да й навличаш неприятности — смръщи се тя.

— Няма — отвърнах с равен глас. — Никой няма нужда от неприятности.

Тя продължи да изучава лицето ми още малко, кафявите й очи търсеха нещо достатъчно

обширно или дълбоко, та да придаде контекст на разговора. Най-сетне се усмихна, извърна

поглед и прокара окичената си с пръстени длан през щръкналите си коси.

— Колко дни ще трае изложбата? — попитах.

— Предполага се, че ще караме така още една седмица — отбеляза тя, гледайки как

последните гости си тръгват. — Тоест, ако онези смахнатите не я закрият.

— На твое място щях да платя за охрана. Щях да сложа двама едри, наточени типове на

вратата. Хванете за нощна смяна хора от някой петзвезден хотел. Момчетата си ги бива, а пък

тези, дето не ги бива, поне изглеждат внушително.

— Знаеш нещо за изложбата ли?

— Не. Видях преди малко едни мъже тук, навън. Страшно недоволни мъже. Мисля, че са

недоволни от вашата изложба.

— Мразя ги тия скапани фанатици! — изсъска тя.

— Струва ми се, че е взаимно.

Погледнах към галерията и видях Лиса да целува за довиждане Риш и Тадж.

— Ето я Лиса.

Възседнах мотора, натиснах педала и го запалих. Той изръмжа и забоботи глухо. Лиса

дойде, прегърна Розана и се настани отзад на мястото си.

— Фир миленге — казах. До нови срещи.

— Не и ако аз те видя първа.

Спуснахме се надолу по дългия склон към морето; на един светофар спряхме и до нас

застана черен микробус, а като се обърнах, видях мъжете с напоените от омраза погледи.

Спореха помежду си.

Когато светна зелено, ги оставих да потеглят пред мен. По задното стъкло на микробуса

бяха налепени политически стикери и религиозни символи. На първото кръстовище свърнах

от главната улица.

Пътувахме из задните улички, а аз тревожно мислех за промените, на които ставах

свидетел. Фалшивите бронзови табла на Розана разказваха една брутална бомбайска история, но по-малко брутална от истината и по-малко брутална от сляпата вяра. Насилието от

миналото бе просто пясък в новата надигнала се вълна срещу бреговете на Островния град.

Политически главорези размахваха бухалки от каросерии на камиони, а мафиотските банди

от по двайсет-трийсет човека се бяха разраснали до стотици. Ние сме онова, от което се

страхуваме, и в града мнозина от нас се страхуваха от безразсъдните дни на разплата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НА БАВЕН ХОД СЕ ВЪРНАХМЕ към острия завой на „Марин Драйв" и поехме покрай

огърлицата от отражения върху спокойните води на залива. Първият проблясък на звездното

море отново ни разговори, щом завих с мотора към автомобилната алея на нашата жилищна

сграда, подминах козирувалия ми пазач и навлязох в покрития паркинг.

— Ти се качвай горе, а аз ще изчистя мотора — казах на Лиса.

— Сега ли?

— Сега. Веднага се качвам.

Щом чух стъпките на Лиса по мраморните стъпала, се обърнах към пазача, кимнах му и

я посочих. Той разбра, че искам да я последва, и хукна бързо подире й, като прескачаше по

две стъпала наведнъж.

Чух я как отваря вратата на апартамента и пожелава лека нощ на пазача. Бързо се

прокраднах към тротоара през един страничен вход и тръгнах покрай оградата от разлистен

жив плет около паркинга на жилищната сграда.

На завоя към паркинга бях забелязал как един прегърбен силует се дръпна в тъмното

под високия плет. Някой се криеше там.

Извадих нож и тихомълком се приближих до мястото край входа, където го бях видял.

Един мъж ми се изпречи на пътя, с гръб към мен, и се запъти към паркинга.

Беше Джордж Скорпиона.

— Лин! — чух го да шепне. — Лин, там ли си още?

— Скорпион, какви ги вършиш, по дяволите? — обадих се иззад гърба му и той

подскочи.

— Уф, Лин! Щях да напълня гащите от страх! Намръщих се — исках обяснение.

Мирният договор, влязъл в действие след последната голяма война между мафиотските

банди в южен Бомбай, вече не беше в сила. Младежите, били се в онази война или

преговаряли за примирието, се нападаха помежду си против правилата, написани с кръвта на

по-достойни мъже. В нашия район също имаше нападения на враждуващи банди. Аз бях

постоянно нащрек, а сега се ядосах на себе си, че без малко не навредих на приятел.

— Момчета, нали ви казах, не се промъквайте тайно към хората.

— Разбирам… Извинявай… — нервно заговори той, като се оглеждаше наляво-

надясно. — Заради… заради…

Уплахата притискаше гърдите му и не можеше да изцеди думите. Огледах се къде да

поговорим.

Не можех да вляза на паркинга със Скорпиона. Той живееше на улицата, спеше във вход

и ако някой от сградата го видеше на двора, щеше да има оплаквания. Тези оплаквания не ме

притесняваха, но знаех, че ще струват на пазача работата му.

Прихванах Скорпиона над лакътя и поведох високия слаб канадец през улицата към една

срутена каменна стена, потънала в мрака. Седнахме в тъмното, запалих джойнт и му го

подадох.

— Какво става, Скорп?

— Заради оня тип. — Той дръпна силно от джойнта и изпусна дима. — Оня с тъмния

костюм. От ЦРУ. Тая работа ме подлуди бе, човек! Не мога да си връткам далаверите на

улицата. Не мога да заговарям туристите. Навсякъде ми се привижда той, все това си

представям — как разпитва за мен. Оня твоя Навин, детективът, успя ли да разбере нещо?

Поклатих глава.

— Едно от момчетата го проследи до Бандра, но му свършили парите за такси и го

загубило. Нямам вести от твоя човек Навин. Помислих си, че ти може да си чул нещо.

— Не. Нищо засега.

— Страх ме е, Лин. — Тръпки на страх полазиха по гръбнака на Джордж Скорпиона. —

Всичките улични момчета се пробваха. Нищо. Не купува дрога, не пие, даже бира не близва.

Никакви мадами.

— Ще я оправим тази работа, Скорп. Не се безпокой.

— Смахната работа — намръщи се Скорпиона. — Абе, побърквам се, казвам ти!

Извадих от джоба си пачка банкноти от по сто рупии и му я дадох. Скорпиона ги пое

колебливо, но после ги набута в един джоб, скрит от вътрешната страна на ризата му.

— Благодаря, Лин. — Той вдигна бързо очи и се взря в моите. — Аз чаках тук да те

помоля за помощ, защото не съм излизал на улицата. Пазачът ми каза, че още те няма. Но

после те видях, че си с Лиса, а пред нея не можех да се покажа. Не ми се щеше да ти искам

пари пред нея. Тя има твърде високо мнение за мен.

— Всички понякога изпадаме в нужда. А мнението на Лиса за теб е високо, независимо

дали си закъсал с парите.

Той се просълзи. Не исках да го гледам как плаче.

— Чуй сега, вие с Близнака… — Поведох го обратно през улицата. — Запасете се, купете това-онова, вземете си стая във „Франтик". Останете там няколко дена. Ние ще

разберем кой е оня тип и ще се оправим с тази работа, става ли?

— Става. — Той стисна ръката ми. Неговата трепереше. — Смяташ, че във „Франтик"

няма страшно, нали?

— Хотел „Франтик" е единственият, в който ще търпят вас и вашия начин на живот, Скорп.

— А… Да…

— Този тайнствен мъж няма да успее да проникне през тамошната рецепция. Не и с

костюм. Кротувайте си, във „Франтик" нищо не ви застрашава, докато изясним каква е тази

работа.

— Добре, добре.

Той си тръгна, прегърбил източеното си тяло под увисналите клонки на плета. Гледах го

как крачи с нощната походка на обитателите на улицата: бавна и безгрижна в светлината на

нощните лампи — „аз съм Честния Джо и нямам нищо за криене", а после по-забързана в

тъмните участъци на улицата.

Пъхнах банкнота от двайсет рупии в ръката на застаналия до мен пазач и изкачих

мраморните стъпала до апартамента. Докато се къпех, Лиса застана на вратата на банята и аз

й казах за белокосия преследвач на Джордж Скорпиона.

— Но кой е този тип? — попита тя, щом излязох от душа. — Какво иска от Зодиите?

— Отде да знам. Навин Адеър — онзи, за когото ти разказах преди, сещаш ли се? Той го

надушва, че е адвокат. Може и да е прав. Сече му умът на това момче. Така или иначе ще го

разберем кой е.

Отново сух, се стоварих на леглото до Лиса и главата ми се отпусна върху атлазения

повей на гърдата й. От тази позиция виждах цялото й голо тяло чак до пръстите на

стъпалата.

— Розана те харесва — отклони тя темата на разговора, като елегантно отмести и двата

си крака вляво.

— Съмнявам се.

— Защо? Какво се случи между вас?

— Нищо… не се е случило.

— Станало е нещо, докато си разговарял с нея навън. Ти какво каза?

— Ние само… говорихме за Гоа.

— О, не — въздъхна тя. — Тя е луда по Гоа.

— Както открих и аз.

— Но тя действително те харесва. Без значение какво си казал за Гоа.

— Аз… не съм на същото мнение.

— А, да. Тя несъмнено изпитва същевременно и неприязън към теб. Но определено те

харесва.

— За какво говориш?

— Така се беше ядосала, че й идеше да те удари, когато излязох.

— Нима? Аз си мислех, че сме се споразумели.

— Беше готова да те цапне, значи много те харесва.

— А… Как така?

— Беше толкова сърдита, че й идеше да те удари, а тя дори не те познава, разбираш ли?

Не разбирах, но това не беше необичайно: Лиса умееше да затормозява общуването по

свой си начин.

— Е сега вече ми стана от ясно по-ясно.

— Тя използваше ли езика на тялото, докато разговаряше с теб?

— Как да е използвала езика на тялото?

— Прави се, че я боли гърбът и започва да върти бедра в кръг, уж да се разкърши.

Направи ли го?

— Не.

— Това е добре.

— Така ли?

— Да, защото е доста секси и го направи за мен, но не и за теб.

— Някъде там, на скришно, логиката върти бедра, сигурен съм, но ще пропусна това

покрай ушите си. Все пак езикът на тялото на Анушка за мен беше разгадаем.

— И мечка ще разгадае езика на нейното тяло — вметна бързо Лиса и ме плесна по

ръката.

— Къде каза, че се изявява тя? — разсмях се.

— Не съм казала! — плясна ме отново.

Мидената гривна прозвънна на китката й — подаръкът, който и бях донесъл от Гоа.

Музиката на мидите продължи още малко, докато въртеше ръката си, а после ги притисна със

свободната си Длан и те замлъкнаха.

— Гадно ли ти беше тази вечер? Да съжалявам ли, че те накарах да дойдеш, а току-що бе

пристигнал от път?

— Ни най-малко. Приятелите ти наистина ми харесаха, пък и беше крайно време да се

запознаем. Розана също ми хареса, огън момиче.

— Много се радвам. Тя не е само партньор, с нея станахме близки. Намираш ли я за

привлекателна?

— Какво?

— Спокойно — каза тя, като си играеше със завивката. — И аз я намирам за

привлекателна.

— Какво?

— Тя е умна, всеотдайна, смела, надарена с творчески способности, ентусиазъм и е лек

характер. Просто е страхотна!

Взрях се в меката брегова линия на дългите й стройни крака.

— Я ми обясни пак за какво говорим?

— Ти я смяташ за секси — каза тя.

— Какво?

— Спокойно, и аз я смятам за секси.

Тя взе ръката ми и я постави между краката си.

— Много ли си уморен? — попита.

Погледнах пръстите на краката й, извити навътре в дъга като ветрило.

— Никой никога не е чак толкова уморен.

Беше хубаво. Винаги беше хубаво. Споделяхме любяща нежност и това беше начинът ни

да се обичаме. И може би защото и двамата знаехме, че това някой ден все ще свърши, оставяхме телата ни да изговорят онова, което сърцата ни не успяваха.

Отидох в кухнята за студена вода, донесох чаша и я оставих на масата до леглото й.

Гледах я — красива, здрава, свила се на кравай като спяща котка. Опитах се да измисля

как ли би могла да изглежда представата й за любовта и доколко се различава от моята.

Легнах до нея и наместих тялото си в контурите на нейния сън. Докато спеше, пръстите

на краката й несъзнателно застъпиха моите. И по-честно от разума, спящото ми тяло

препъна колене, притисна се към затворената врата на гърба й и зачука по нея с юмрука на

молещото се за обич мое сърце.

ПЕТА ГЛАВА

ДА КАРАШ МОТОЦИКЛЕТ Е ПОЕЗИЯ на скоростта. Тънкото равновесие между

елегантното маневриране и смъртоносното не е истина и като всички истини тя изстрелва

пулса ти чак до небето. Миговете вечност на седлото се откопчват от препъващия се ход на

времето, на пространството, на целта. Да се носиш на колелата, във въздушния поток, в

летежа на освободения дух, където няма привързаност, няма страх, няма радост, няма омраза, няма любов, нито злоба — за някои разярени мъже, за мен, разярения мъж, това е най-

близкото до състоянието на благодат.

Пристигнах в добро настроение в работилницата за паспорти, използвана от

Компанията на Санджай. Тази сутрин минах по спокойния път за работа, пътуването бе

избистрило мислите ми и ме остави с кротка усмивка. Усещах я с цялото си тяло.

Работилницата беше главният ни център за подмяна и изготвяне на фалшиви паспорти.

Като главен фалшификатор и имитатор на паспорти и други документи за самоличност за

Компанията на Санджай аз почти всеки ден прекарвах там поне по няколко часа.

Отворих вратата и усмивката ми от пътуването с мотоциклета замръзна. Пред мен

стоеше млад непознат. Той протегна ръка за поздрав.

— Лин! — възкликна и ми стисна ръката, все едно помпаше вода от селския

кладенец. — Казвам се Фарзад. Влизай!

Свалих си тъмните очила, приех поканата му да вляза в собствения си кабинет и видях, че в ъгъла на обширното помещение са сложили второ бюро. То беше затрупано с купчини

документи и рисунки.

— Настаниха ме тук… преди около две седмици — каза Фарзад и кимна към бюрото

си. — Дано не си против.

— Зависи.

— От какво зависи?

— От това кой си ти, мамка му, и какво, дявол го взел, правиш в моя кабинет.

— А… — засмя се той и се поотпусна, колкото да се настани на новото си бюро. — На

това лесно ще ти отговоря. Аз съм новият ти помощник. Няма лабаво!

— Не съм искал нов помощник. Старият ми харесваше.

— Но аз си мислех, че нямаш помощник?

— Именно.

Ръцете му се замятаха в скута му като риби, изхвърлени на брега. Прекосих стаята и

погледнах през издължените прозорци надолу към работилницата. Забелязах, че и там има

промени.

— Какво става, по дяволите?

Слязох по дървените стъпала на долния етаж, където се помещаваше работилницата, и

се запътих към новите бюра и осветителни тела. Фарзад вървеше подире ми и говореше като

картечница:

— Решиха да разширят отдела за подправени документи и той да включва и документи

за образование. Мислех, че ти знаеш.

— Какви документи за образование?

— Дипломи, свидетелства за научни степени, сертификати за правоспособност и тям

подобни. Затова ме привлякоха.

Той се спря изведнъж и ме загледа как вземам документ от едно от новите бюра. Беше

магистърска диплома по инженерство, уж издадена от престижен университет в Бенгал.

На нея бе изписано името на млад мъж, мой познат — син на мафиотска мутра от

района на рибарската флотилия: колкото слабоумен, толкова и свидлив и отвсякъде

погледнато — най-алчното гангстерче в Сасуун док.

— Те… ме докараха… — завърши Фарзад със запъване, — з-з-защо-то имам

магистърска степен по бизнес администрация. Истинска, искам да кажа. Няма лабаво.

— Отиде кварталът. Никой ли вече не учи философия?

— Тате учи — отвърна той. — Той е утилитарист с уклон към Щайнер.

— Моля ти се, който и да си ти — още не съм си изпил чая!

Отидох на друга маса и взех втори фалшив документ за квалификация. Беше диплома за

бакалавър по медицина, специалност зъбна хирургия. Докато се мъчеше да разгадае

изражението ми, Фарзад отново занарежда:

— Всичко е наред, да знаеш. Нито една от тези фалшиви дипломи няма да бъде

използвана някога в Индия. Всички те са за хора, които искат да си намерят работа в

чужбина.

— А, значи така може — отвърнах без усмивка.

— Точно така! — ухили се той радостно. — Да пратя ли да донесат чай?

Донесоха чая в ниски, оплетени в пукнатини стъклени чашки, и докато пийвахме, доста

си поговорихме; започвах да го харесвам.

Фарзад беше от малката, но благополучна и влиятелна общност на парсите. Беше на

двайсет и три години, неженен и живееше с родителите си и цялата рода в голяма къща

недалеч от бомбайския бордей, където живях някога.

След двегодишна аспирантура в Съединените щати той започнал работа в компания за

фючърсна търговия в Бостън. Още през първата година се забъркал в сложна пирамида, управлявана от началника на фирмата му.

Въпреки че Фарзад не бе участвал пряко в криминалната интрига на работодателя си, името му изплувало в трансфери на средства към тайни банкови сметки и поради

вероятността да бъде арестуван, той се върнал в Индия, възползвайки се от случайно

изникналото, макар и злощастно оправдание, че трябва да посети болния си чичо, който бил

на смъртно легло.

Много добре познавах чичото, Кеки. Той бе мъдрият съветник на Кадербай, оглавяваше

южен Бомбай и имаше място в Съвета на мафията. В сетните си часове парсът съветник бе

помолил новия глава на мафията, Санджай Кумар, да закриля младия Фарзад — племенника

му, когото имаше за свой син.

Санджай приел Фарзад и му казал, че няма да го застрашава преследване от страна на

Съединените щати, ако остане в Бомбай и работи за мафиотската Компания. Докато бях в

Гоа, Санджай го бе уредил на работа в моята работилница за фалшиви паспорти.

— Сега страшно много хора се изнасят от Индия — каза Фарзад, докато пиеше втория си

чай. — И режимът ще се пооблекчи. Ще видиш. Няма лабаво.

— Аха.

— Ограниченията и законите до един ще се променят, всичко ще стане по-свободно и

по-лесно. Хора ще напускат Индия, ще се връщат в Индия, ще започват бизнес тук и в

чужбина, ще придвижват пари навсякъде. И всички те по един или друг начин ще имат нужда

или желание да се сдобият с документите, които им дават по-добър шанс в Америка, в

Лондон, Стокхолм или Сидни, разбираш ли?

— Пазарът е голям, а?

— Огромен, направо огромен! Подхванахме го само преди две седмици, а вече за да

изпълним поръчките, се налага да работим на две смени.

— На две смени, значи?

— Без умора, баба[12].

— И… когато на някой наш клиент, който си купува диплома за инженер, вместо да учи

за нея, му възложат да построи мост, той няма ли да рухне и да убие няколкостотин души?

— Не се напрягай, баба — отвърна той. — В повечето страни с фалшива диплома

стигаш само до вратата. След това трябва да учиш още повече, за да покриеш тамошните

критерии и да получиш акредитация. А нашите хора, индийците, знаеш ги. Пуснеш ли ги

през вратата, ще купят и къщата, а после и съседната къща, а след това за нула време и

улицата ще стане тяхна и ще почнат да дават къщите под наем на бившите им собственици.

Такива сме ние. Няма лабаво, йаар.

Фарзад беше мил младеж с открито лице. С мен се отпускаше и не се боеше, кафявите

му очи се взираха с невъзмутимо спокойствие, извиращо от дълбините на жизнерадостния му

възглед за света.

По пълните му кръгли и леко разтворени устни постоянно играеше усмивка. Кожата му

беше много бяла, по-бяла от загорялото ми лице под късо подстриганата руса коса.

Западняшките му шикозни джинси и копринената дизайнерска риза му придаваха вид на

гостенин, на турист, а не на човек, чието семейство живее в Бомбай от триста години.

Лицето му бе чисто, по кожата му не се виждаха никакви белези, драскотини или

заздравяващи насинявания. Докато слушах веселото му бъбрене, ми мина през ума, че

вероятно никога не е участвал в сбиване и дори не е свивал юмрук от гняв.

Завиждах му. Когато си позволявах да погледна в полусрутения тунел на миналото си, ми се струваше, че съм се бил цял живот.

Двамата с по-малкия ми брат бяхме единствените момчета католици в нашия суров

работнически квартал. Някои от съседите ни, корави работнически момчета, търпеливо

причакваха всяка вечер пристигането на училищния ни автобус и се биеха с нас по целия път

до дома, ден след ден.

И това нямаше край. Едно пътуване до търговския център беше като пресичане на

зелената линия и навлизане във вражеска територия. Местни доброволчески отряди или

улични банди нападаха външните хора с онази свирепост, която бедните упражняват

единствено върху бедни. В моя квартал тренировките по карате и записването в местния

боксьорски клуб бяха животоспасяващи мерки.

Всяко хлапе, което имаше куража да се бие, изучаваше някакво бойно изкуство и всяка

седмица му се предоставяха възможности да упражнява наученото. Травматологията и

спешното отделение на местната болница в петък и събота вечер се пълнеха с младежи, на

които им зашиваха раните по устите и очите или им кърпеха счупените носове за трети път.

Аз бях един от тях. Медицинският ми картон в местната болница бе по-тежък от том с

шекспирови трагедии. И то преди да вляза в затвора.

Докато слушах радостното мечтателно бъбрене на Фарзад за колата, за която пестял, и за

момичето, което искал да покани на среща, почувствах натиска на двата дълги ножа, които

неизменно носех на кръста си. В тайното чекмедже на един шкаф в апартамента ми имаше

два пистолета и двеста патрона. Ако Фарзад нямаше оръжие или не бе склонен да използва

оръжие, значи беше сбъркал бизнеса. Ако не знаеше да се бие или какво е да те пребият — бе

сбъркал бизнеса.

— Захванал си се с Компанията на Санджай — казах. — Не прави планове за много

напред.

— Две години. — Фарзад сви ръце в шепи пред себе си, все едно държеше този къс

време и обещанията, които той съдържаше. — Две години на тази работа, а после ще си

взема всичките спестени пари и ще открия малък собствен бизнес. Консултантски услуги за

хора, опитващи се да спечелят зелена карта за САЩ и какво ли не още. Това тепърва ще се

търси! Няма лабаво.

— Само си трай — посъветвах го с надеждата съдбата на бандата да му отпусне

желаните години.

— А, то е ясно, аз само…

Телефонът на бюрото ми иззвъня и го прекъсна.

— Няма ли да го вдигнеш? — попита Фарзад след няколко иззвънявания.

— Не обичам телефоните. Телефонът продължаваше да звъни.

— А защо тогава имаш телефон?

— Аз нямам. Кабинетът има. Ако толкова те дразни, вдигни го ти.

Той вдигна слушалката.

— Добро утро, тук Фарзад — каза той и отдръпна слушалката от ухото си.

От нея се разнесе гъргорене, все едно жвакаше кал или грамадни кучета ръфаха нещо.

Фарзад се втренчи в слушалката с ужас.

— За мен е — казах и той пусна слушалката в ръката ми.

— Салам алейкум, Назир.

— Линбаба?

Този глас можех да го разпозная и през пода.

— Салам алейкум, Назир.

— Ва алейкум салам. Ти ела! — изкомандва Назир. — Ела веднага!

— А „Как си, Линбаба" няма ли?

— Ти ела! — настоя Назир.

Гласът му наподобяваше ръмженето на страшилище, което влачи труп по чакълеста

автомобилна алея. Обичах го.

— Добре, добре, не спирай да се въсиш. Тръгвам.

Затворих телефона, взех си портфейла и ключовете за мотора и се запътих към вратата.

— По-късно пак ще поговорим. — Обърнах се да погледна новия си помощник. —

Струва ми се, че с теб ще се разберем. Наглеждай работилницата, докато ме няма, тик]

Думата извика широка усмивка на младото неопетнено лице.

— Билкут тик! — отвърна той. Става и още как!

Излязох от канцеларията, забравих за младия магистър по бизнес администрация, който

се занимаваше с изготвянето на фалшиви дипломи, пришпорих мотора по „Марин Драйв" и

поех по тясната пряка покрай надлеза „Метро".

На ъгъла до парсийския Храм на огъня видях приятеля ми Абдула да пресича с мотор

заедно с още двама души кръстовището пред мен. Бяха се запътили към тесните улички на

търговския квартал.

Докато изчаквах да се отвори пролука в почти несекващия поток от превозни средства, погледнах дали дежурният пътен полицай е зает с прибирането на рушвет от някого, минах

на червено и се устремих подир приятелите си.

Като член на Компанията на Санджай се бях клел да защитавам останалите от бандата с

цената на живота си — бандата на братята по оръжие. Абдула бе нещо повече от другите.

Високият дългокос иранец беше първият ми и най-близък приятел в мафията. Моята

преданост към него надхвърляше клетвения ми дълг.

Съществува дълбока връзка между гангстерите, вярата и смъртта. Всички мъже от

Компанията на Санджай смятаха, че душите им са в ръцете на техния личен бог, и всички те

се молеха преди и след убийство, толкова набожни бяха. Абдула бе вярващ не по-малко от

другите, макар никога да не проявяваше милост.

Що се отнася до мен, аз все още търсех нещо повече от стиховете, обетите и

почитанието, които намирах в свещените книги на вярващите. И докато се съмнявах във

всичко у себе си, Абдула бе винаги и неизменно уверен — уверен в своята непобедимост като

най-могъщия орел, реещ се над главата му в небесните висини над Бомбай.

Ние бяхме различни хора, различно обичахме и поривите ни за борба бяха различни. Но

дружбата също е вяра, особено за онези от нас, които почти в нищо друго не вярваме. А

простата истина бе, че когато и да го видех, сърцето ми неизменно литваше и се зарейваше в

мъничкото небе на душата ми.

Следвах го в трафика от коли и изчаквах възможност да се изравня с него. Възхищавах се

от изправения му гръб и непринуденото шофиране. Някои мъже и жени яздят кон, сякаш са

родени да яздят. Същият инстинкт донякъде важи и за карането на мотоциклет.

Фардин и Хюсеин, двамата мъже, съпровождащи Абдула, бяха добри ездачи и се возеха

на мотори от бебета, яхнали резервоарите на бащините си машини сред същото това

движение на същата улица, но така и не бяха постигнали лекотата, с която нашият ирански