Сянката на планината

мотора в една ниша далеч от главния вход. Паркирането там бе забранено, тъй че ми

струваше петдесет рупии.

На прага на входната врата Лиса ме спря, както вървяхме хванати за ръце.

— Готов ли си? — попита тя.

— Готов за какво?

— За Карла. — На устните й играеше лъчезарна, храбра усмивка. — За какво друго?

Намерихме Ранджит седнал на маса, подредена за десет души. С него бяха двама общи

познати — Клиф де Суза и Чандра Мехта, партньори и продуценти в една боливудска

кинокомпания. Познанството ми с тях бе започнало няколко години по-рано — бяха се

обърнали към мен за помощ да обменят на черно част от недекларираните си рупии в

долари, с които да подкупят служителите от данъчното, тъй като данъчните приемаха само

долари.

Лиса бе работила с тях няколко месеца, докато управляваше малка кастинг агенция и

осигуряваше чужденци за статисти в индийски филми. Тя продължи да поддържа връзка с

Клиф и Чандра и след като смени агенцията с работа в галерията.

Филмите им от последните години станаха хит и те бяха успели да привлекат някои от

най-големите звезди в града. Като знак за своя успех Чандра и Клиф, които никога не

пропускаха да се окичат с някоя млада изгряваща звезда за публичните си изяви, бяха довели

четири хубавици.

Поздравихме се, запознахме се с четирите момичета — Моника, Малика, Симпъл и

Шена — и заехме местата си на масата. Ранджит ни бе настанил от двете си страни — Лиса

отдясно, а мен отляво. За Карла не бе предвидено място.

— Карла няма ли да дойде? — попита Лиса.

— Не, съжалявам. — Ранджит присви устни в жална усмивка. — Тя… Тя не се чувства

напълно добре. Моли всички ви да я извините и ви праща най-добри пожелания.

— Надявам се да не е нещо сериозно? Да й се обадя ли?

— Не, Лиса, всичко е наред — отвърна Ранджит. — Напоследък малко се претоварва, това е всичко.

— Моля те, непременно й предай сърдечните ми поздрави.

— Ще й предам, Лиса, ще й предам. Лиса ме погледна, но бързо се извърна.

— Вие всички ли сте актриси, Малика? — попита тя най-близкото до нея момиче.

Момичетата се разхихикаха и закимаха.

— Да, актриси сме — рече срамежливо Малика.

— Трудно е да се изпъпли до върха — рече Клиф де Суза, заваляйки малко думите, вече

подпийнал. — Не знаем коя от вас ще стигне до следващото ниво, йаар, и коя ще се провали

и няма да я видим никога повече.

Момичетата нервно се разхихикаха. Чандра Мехта се намеси, за да смекчи малко

изказването му.

— Всички вие ще получите своя шанс — увери той момичетата. — Лицата на всички ви

ще попаднат на екрана. Гаранция. Като в банка. Но както Клиф каза, няма как да разберем

коя от вас притежава онази специална магия пред камерата, онзи специален фактор, който

да ви придвижи напред и нагоре, тъй да се каже.

— Пия за това! — провикна се Клиф и вдигна чаша. — Напред и нагоре!

— Отдавна ли играете? — попита Лиса Симпъл, когато чашите отново изтропаха на

масата.

— О, да — отвърна Симпъл.

— Започнахме още преди месеци — додаде Моника.

— Вече са ветерани — завали език Клиф. — Още един тост! За бизнеса, който ни прави

богати!

— За шоубизнеса! — съгласи се Чандра.

— За творческия подход в счетоводството! — поправи го Клиф.

— За това несъмнено ще пия! — засмя се Чандра и чукнаха чашите.

На масата донесоха панери с пакода и кашмирска паратха.

— Позволих си самоволието да поръчам — рече Ранджит. — Има месни ястия за Клиф, Лин и Лиса и богат избор от вегетариански блюда за всички останали. Моля, заповядайте!

— Чандра — продължи Ранджит, когато започнахме да се храним. — Случайно да си

видял статията в моя вестник миналата седмица? Онази за младия танцьор гей, убит близо

до вашето студио?

— Той друго освен договори не чете — отвърна Клиф и си наля още една чаша червено

вино. — Но аз я видях. Всъщност моята секретарка я видя. Разрева се като бебе, направо си

изплака очите, а като я попитах какво има, ми прочете статията на глас. Та какво за нея?

— Мислех си, че от това би излязъл добър сюжет за филм — отвърна Ранджит и подаде

панера с пакода[45] на Лиса. — Моят вестник би го подкрепил, ако го заснемете. И бих

вложил пари в него.

— Адски добра идея! — съгласи се Лиса.

— Значи, ето за какво била тази вечеря — рече Чандра.

— И какво, ако е? — усмихна се чаровно Ранджит.

— Зарежи! — изломоти Чандра и се задави с една хапка. — Ти за луди ли ни имаш?

— Изслушай ме — настоя Ранджит. — Един от моите колумнисти, приличен писател, който има вече няколко сценария за вашите конкуренти…

— Ние нямаме конкуренти — намеси се Клиф. — Ние сме на върха на хранителната

киноверига и мятаме кокосови орехи по другите долу в ниското!

— Както и да е — упорстваше Ранджит, — този млад сценарист се е запалил по

историята. Вече е започнал да пише сценарий.

— Този тип, танцьорът, е бил глупак — рече Клиф.

— Този тип, танцьорът, си имаше име — рече тихо Лиса. Държеше се спокойно, но

знаех, че се е ядосала.

— Да, разбира се, той…

— Казваше се Авинаш. Беше блестящ танцьор, преди тайфа пияни бандити да го

пребият до безсъзнание, да го залеят с керосин и да му драснат клечката.

— Както казах… — заговори Клиф, но партньорът му продуцент го накара да млъкне.

— Виж, Ранджит — рече нервно Чандра. — На страниците на твоите вестници можеш

да се правиш на герой и да пишеш за тоя клет младеж…

— Авинаш — намеси се Лиса.

— Да, да, Авинаш. Можеш да пишеш за него, да поемаш рискове и всичко да ти се

разминава. Но бъди реалист. Ако заснемем филм по този сюжет, ще ни преследват. Ще

затворят кината.

— Ще подпалят проклетите кина! — додаде Клиф. — И ще загубим чували пари за

едното нищо.

— Някои истории, струва ми се, са толкова важни, че трябва да поемаме рисковете, които предполага разказването им — меко отбеляза Ранджит.

— Не е само заради рисковете за нас — отвърна разумно Чандра. — Помисли си. Ако

направим такъв филм, ще настанат размирици. Може да нападнат кината. Както каза Клиф, може дори и пожари да има. Може да загинат хора. Струва ли си да се поеме такъв риск само

за да се разкаже една история?

— Един човек вече загина — процеди Лиса през зъби. — Танцьор. Танцьор с чудна

дарба. Гледал ли си го някога в Националния център за сценични изкуства?

Клиф се задави с виното и обсипа масата с пръски.

— Националният център за сценични изкуства? — изсумтя той презрително. —

Единственото изкуство, интересуващо Чандра, се изпълнява от хубавици на приглушена

светлина — не е ли тъй, братко?

Чандра Мехта се размърда неловко.

— По-полека с пиенето, Клиф. Тази вечер много рано почна.

— Говори за себе си. — Партньорът му го изгледа сърдито и си наля още една чаша

вино. — Тревожиш се, че ще кажа на Ранджит как според мен бутафорната му кампания е

свързана повече с политическите му амбиции, отколкото с Авинаш, мъртвия танцьор?

Ранджит трябва да се тревожи, не ние. Ние всеки ден купуваме страници във вестника му.

— Защо не зарежем работата на работните места? — пусна тънка Усмивка Ранджит.

— Ти си тоя, дето заговори по работа — отвърна Клиф, размаха чашата си и поля

пъстрите гривни на Шена с малко вино.

— Ти имаш ли някакво лично мнение за случилото се с Авинаш? — обърна се Лиса към

Клиф. — Като се има предвид, че това се е случило на сто и петдесет метра от вашето

киностудио и че Авинаш е танцувал в три от филмите ви?

— Лин — намеси се бързо Чандра. — Помагай! Ти какво мислиш? Прав съм, на? Ако

направим такъв филм, по седалките ще се лее кръв. Не бива без нужда да дразним и да

оскърбяваме… чувствата на която и да било общност, нали така?

— Това си е ваша работа, момчета, не е моя. Вие двамата притежавате кинокомпанията, Ранджит — вестниците и нито едно от тези неща няма нищо общо с мен.

— Стига де — възкликна Ранджит, поглеждайки към Лиса. — Да чуем какво мислиш

честно за това, Лин.

— Вече ти дадох честен отговор, Ранджит.

— Моля те, Лин! — настоя Лиса.

— Добре. Някой някога е казал, че културата на всяка човешка общност е обратно

пропорционална на способността на общността да бъде подбудена към насилие от

публичните изказвания или от онова, което хората вършат в частния си живот.

— Аз нямам… абсолютно… никаква представа… какво значи това, мамка му! — зяпна

Клиф.

— Значи, че културните хора не се дразнят от онова, което хората заявяват публично или

вършат насаме у дома си. Дразнят се некултурните.

— Но… какво значи това за мен! — попита ме Чандра.

— Значи, че съм съгласен с теб, Чандра. Не бива да снимате тази история.

— Какво? — ахна Лиса.

— Виждаш ли? — размаха чаша Клиф. — Прав съм!

— Защо не, Лин? — попита Ранджит с угаснала чаровна усмивка.

— Тази борба не е тяхна.

— Казах ти аз! — усмихна се подигравателно Клиф.

— Но това е важно, не си ли съгласен, Лин? — Ранджит питаше мен, но погледна

навъсено Лиса.

— Важно е, разбира се. Човек е убит предумишлено и то не заради нещо, което е сторил, а заради това какъв е бил. Но тази борба не е тяхна, Ранджит. Те не вярват в нея, а Авинаш

заслужава с това да се заемат вярващи.

— Миналата седмица беше Авинаш — заговори Лиса, като ме гледаше сърдито. —

Следващата седмица може да пребият и палят мюсюлмани, евреи, християни, жени. Или пък

кинопродуценти. Ето защо това засяга всекиго.

— Трябва да се заемеш с нещо само ако вярваш в него — заявих. — А Клиф и Чандра не

вярват. На тях не им пука за Авинаш — без да се обиждате. Тази борба не е тяхна.

— Точно така! — протестира Клиф — Аз искам само да печеля много пари, може би да

спечеля някоя и друга награда и живот да си живея на червения килим. Толкова ли е лошо?

Пристигна първото ястие, беше невъзможно да се разговаря и всички се съсредоточиха

върху малкия рояк сервитьори, които наредиха цяла цветна леха с храна.

Докато сервираха, дойде куриер от рецепцията. Той се поклони на гостите, а после се

наведе и ми прошепна на ухо:

— На рецепцията ви чака господин Навин, сър. Каза, че спешно трябва да говори с вас.

Извиних се и тръгнах към фоайето. Без трудности го намерих — всеки от десет метра би

чул как се карат с Дивя.

— Няма! — провикна се Дивя.

— Толкова си…

— Зарежи! — кресна тя. — Няма да го направя!

— Ей, човек! — въздъхна Навин, щом дойдох при него. — Извинявай, че се натрапих по

време на вечерята.

— Няма проблеми — отвърнах, ръкувах се с него и кимнах на нацупената светска

дама. — Какво става?

— Слизахме от частно парти на осемнайсетия етаж…

— И там купонът тъкмо започваше да тече! — нацупи се Дивя.

— На тоя купон тъкмо щеше да нахлуе полицията заради безредици — поправи я

Навин. — Затова си тръгнахме. И кой се качва в асансьора на слизане? Не друг, ами нашият

тайнствен мъж…

— Господин Уилсън.

— Същият.

— Говорихте ли?

— Не можах да устоя. Знам, че се разбрахме да изчакаме и да поговорим с него заедно, обаче все едно сам Бог ми даде тази възможност и затова реших да се възползвам.

— Какво каза?

— Казах му, че Джордж Скорпиона ми е приятел и знам, че той го издирва. Попитах го

за какво става въпрос и защо души като куче за него?

— И?

— Той е адвокат — намеси се Дивя.

— Ще ме оставиш ли аз да го разкажа, ако обичаш? — изскърца със зъби Навин. —

Каза, че бил адвокат и носел важно известие за Скорпиона, само че го нарича господин

Джордж Брадли. Така ли е фамилията на Скорпиона?

— Да. Уилсън каза ли за какво е това известие?

— Тоя си е заключил здраво устата, иска ми се да беше мой адвокат. Но каза, че не било

нищо такова, което да навреди на Скорпиона.

— Аз го накарах да ти го каже! — изсъска Дивя.

— Да, като го заплаши да си разкъсаш блузката и се разкрещиш, че те е нападнал в

асансьора. Малко прехвърли мярата, мен ако питаш.

— Тъкмо затова служи мярата, тъпако! Да се прехвърля! За какво да е иначе!

— Друго каза ли? — попитах.

— Не. Не пожела да сподели нищо повече. Професионалната етика го изисквала, така

каза.

— Ако ме беше оставил да пищя, всичко щеше да разбереш! — заяви Дивя. — Обаче, не!

Пищенето не било приемлива тактика за великия детектив!

— А ако се разпищиш така, че те тикнат в полицейския арест, аз как ще съм си свършил

работата? — сопна се Навин.

— Вие как така още сте заедно? — попитах. — Не се ли оправихте вече с пишман

боливудския актьор?

— Оправихме се — въздъхна Навин. — Обаче баща й в момента работи по една голяма

бизнес сделка…

— Мукеш Девнани не сключва големи сделки, чамча[46]! — прекъсна го Дивя. — Баща

ми сключва огромни, грамадански сделки!

— Баща й в момента работи по тая огромна, грамаданска сделка- продължи Навин — и

очевидно са възникнали някакви търкания със страните, които не фигурират в сделката.

Имало заплахи. Гадна работа. И татко й не ще да рискува. Помоли ме да остана с тази лигла

още две седмици, докато приключи със сделката.

— Не съм лигла! — сопна се Дивя и му се изплези. — Нямам дори капка търпение тоя

период да изтече, казвам ти!

— Ти току-що изплези ли ми се? — стъписа се Навин.

— Каквото повикало, такова се обадило! — нацупи се тя.

— Да, ако си на четири годинки.

— И значи… — намесих се. — Какво стана с Уилсън?

— Знаех, че си тук — отвърна бързо Навин. — Един от гостите на партито горе каза, че

те видял на влизане и че вечеряш с Ранджит Чудри. Помислих си, дали това може да е

единственият шанс да приключим с тази работа, и затова казах на Уилсън да ни изчака

навън, край вълнолома. В момента е там. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че трябва да поговорим с този тип. Ако е такъв, за какъвто се представя, трябва да го заведем при Зодиакалните Джорджовци. Дивя, ще останеш ли тук с моята

приятелка Лиса?

— Недей да започваш и ти! — изръмжа тя.

— Ето заради това се карахме преди — обясни Навин. — Казах й, че ако ти поискаш да

отидеш с мен при Джорджовците заедно с този Уилсън, тя трябва да остане тук в хотела, на

сигурно място. Обаче тя не ще и не ще!

— Майтапиш ли ми се нещо? — сопна се тя. — Най-интересното, което се случва от

намнайсет милиона години — да отидем с този човек загадка при тия Зодиакалните, които и

ще да са, а ти искаш да седя тук и да чакам като послушно момиченце? Е, няма да стане! Аз

съм непослушно момиче. Идвам с вас.

Погледнах Навин. Полуусмивката му и примиреното свиване на рамене ми показаха

доколко е свикнал да й отстъпва, откакто се движеха заедно.

— Добре. Изчакайте тук да се обадя на Лиса.

Върнах се на масата и с ръце на облегалката на стола й се наядох, за да й пошепна на

ухо. Обясних й ситуацията, а после се извиних на всички.

— Дами и господа, съжалявам, но ме извикаха спешно, свързано е с приятел. Моля да ме

извините.

— Разбрахме се да вечеряме с Ранджит! — извика вбесено Лиса.

— И ако не си забелязал, тъкмо това правим в момента. — Да, но…

— Просто е невъзпитано! — отсече тя.

— Спешно е. Заради Скорпиона е, Лиса.

— Затова ли си тръгваш? — попита сърдито тя. — Или защото Карла я няма?

Втренчих се в нея — стана ми болно, без да зная точно защо. Скорпиона и Близнака ни

бяха приятели и това беше важно за тях.

Тя също се втренчи право в мен — очите й не издаваха нищо освен гняв.

Мълчанието наруши Ранджит.

— Е, много жалко, че си тръгваш, Лин. Но бъди спокоен, Лиса ще е в сигурни ръце. А ти

може да се върнеш от твоя… належащ повод… навреме за десерта. Смея да кажа, че няма да

си тръгнем скоро.

Той ме погледна с открита и естествена усмивка, както винаги. Лиса не помръдна.

— Сериозно — каза Ранджит и захлупи с дланта си ръката на Лиса на масата. — Ще

направим всичко по силите си, за да забавляваме Лиса. Не се тревожи.

— Тръгвай де! — подкани ме Лиса. — Щом е важно, тръгвай. Вгледах се в тях, взрях се в

Ранджит и в събраните им ръце на масата. Извратен и напълно искрен инстинкт ме

подтикваше да ударя един на Ранджит. Където ми падне.

Сбогувах се и тръгнах. Знаех, че ако се бях подчинил на порива си, ако бях измъкнал

Ранджит от хотела, бях му теглил един бой и го бях тикнал обратно в неговия змиярник, животът на всички ни щеше да стане по-хубав и по-безопасен, а може би дори и неговият

собствен.

Но не се подчиних. Издигнах се над нещата. Постъпих правилно. Аз бях по-

благородният. Случва се понякога. И Съдбата тази нощ написа нова глава за всички ни върху

обсипаните със звезди страници на мрака.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

НАВЪН РЕЗКИТЕ ПОРИВИ НА ВЯТЪРА вдигаха над залива тънка водна мъгла и

застилаха широкия път с блещукащи воали от фина влага. Мусонът се готвеше за ново

нападение над града и трупаше облаци по целия хоризонт над морето.

Адвокатът, господин Уилсън, се беше облегнал небрежно на високия до под кръста

каменен парапет на вълнолома. Бе с тъмносин костюм, дългите му бледи пръсти стискаха

чадър и мека шапка. Вратовръзка пристягаше яката на чистата му бяла риза. Отчаяните и

обезверени адвокати често се бесят на своите делови вратовръзки. Гледах Уилсън и се чудех

на тази професия, надянала си примка на шията.

Щом приближих, разбрах, че косата му е сребристобяла, докато слабото му, без нито

една бръчка лице бе на около трийсет и пет годишен мъж. Очите му бяха с мек син цвят, който сякаш се просмукваше в бялото около тях — синьо навсякъде. Те искряха — вероятно

от смелост, а може би просто от добро настроение. При всички случаи ми хареса как

изглеждаше.

— Това е Лин, господин Уилсън — запозна ни Навин. — Наричат го още Шантарам.

— Приятно ми е. — Уилсън ми подаде визитна картичка: Е. К. Уилсън.

От нея ставаше ясно, че работи за партньорска юридическа фирма с офиси в Отава и

Ню Йорк.

— Доколкото разбирам от господин Адеър, вие ще ме заведете при господин Брадли, господин Джордж Брадли — каза Уилсън, след като прибрах визитката в джоба си.

— Доколкото разбирам, вие можете да ми кажете какво, по дяволите, искате от него —

отвърнах спокойно.

— Ама, че му го каза! — разсмя се Дивя.

— Млъкни, ако обичаш! — изсъска Навин.

— Ако действително сте приятели на господин Брадли…

— Лъжец ли ме наричате, господин Уилсън? — попита Навин.

— Казвам се Евън — отвърна спокойно Уилсън. — Евън Уилсън. И изобщо не се

съмнявам в думите ви. Казвам просто: като приятели на господин Брадли ще разберете, че

каквато и работа да имам с него, това са негови частни дела.

— И ще си останат частни — съгласих се аз. — Толкова частни, че така и няма да го

видите, ако не ми дадете някаква представа за какво ви трябва. Джордж Скорпиона е нервен

човек. Ние си го харесваме такъв. Не го безпокоим без причина. Разбирате, нали?

Уилсън впери очи в мен, невъзмутим и решителен. Неколцина минувачи, излезли на

разходка въпреки вятъра и задаващия се дъжд, ни подминаха на широкия тротоар. Две

таксита спряха до нас с надеждата да ги наемем. Инак улицата бе пуста.

— Повтарям — заговори най-сетне Уилсън спокойно, но твърдо. — Това е частно…

— Стига! — сопна се Дивя. — Вие двамата защо просто не го смелите с ритници тоя?

Ако му теглите един здрав бой, бързо-бързо ще проговори.

Уилсън, Навин и аз се обърнахме и се взряхме в дребната стройна светска лъвица.

— Какво? — възкликна тя. — Хайде де, разкатайте го!

— Редно е да ви предупредя, че взех предпазни мерки и наех услугите на охранител от

хотела. В момента той стои до паркираната кола и ни наблюдава.

Двамата с Навин се обърнахме. На пет метра от нас в тъмното стоеше бияч от хотела в

черен костюм. Познавах го. Казваше се Манав.

Господин Евън Уилсън бе допуснал грешка, защото не знаеше правилата тук. По онова

време щом ти трябваше лична охрана, наемаш професионалист — което означаваше или

гангстер, или полицай, свободен в момента. На такива като Манав не им плащаха достатъчно

да поемат истински рискове. Като нископлатени работници тях нямаше кой да ги пази, ако

станеше нещо. Пострадаха ли, те нямаха застраховка и не можеха да осъдят никого. А ако те

навредяха на някого и ги пратеха на съд, ги тикваха в затвора.

Нещо повече, Манав беше планина от мускули и като много огромни мускулести мъжаги

знаеше, че една счупена кост ще му провали тренировъчната програма и ще загуби релефа, резултат на половингодишен труд. Подобни поражения карат повечето културисти дълго и

упорито да се разглеждат в огледалото на стената в тренировъчната зала.

— Спокойно, Манав! — подвикнах му. — Можеш вече да се връщаш в хотела. Ако ни

потрябваш, ще те извикаме.

— Да, сър, Линбаба — отвърна той и видимо си отдъхна. — Лека нощ, господин

Уилсън, сър.

Телохранителят се отправи към хотела, подтичвайки в тръс на кривите си крака. Уилсън

го проследи с поглед. Трябва да му се признае: усмихна се и запази спокойствие.

— Господа, както изглежда — каза той любезно, — вие внезапно влязохте в най-тесния

поверителен кръг на господин Джордж Брадли.

— Загря бе, белезникав! — изстреля насреща му Дивя.

— Млъкни де, ако обичаш! — изсъска Навин. — И каква е тая дума „белезникав"? Ти да

не си от Харлем случайно?

— Аз съм от прочутата нация Майната ти! — сопна му се тя. — Искаш ли да чуеш

националния ни химн?

— Вие тъкмо смятахте да ни се доверите, господин Уилсън — казах.

— Викайте ми Евън. Мога да ви съобщя, че на господин Брадли му предстои да получи

наследство. Като единствен жив роднина на Джосая Брадли, наскоро починалия собственик

на „Еней тръст", регистриран в Отава, на него му се полага значителна сума, ако успея да го

открия и подготвя нужните декларации в присъствието на упълномощени нотариуси.

— Колко значителна? — попита Навин.

— Ако позволите, ще оставя на господин Брадли да ви го съобщи по своя лична

преценка. По мое мнение, той сам трябва да реши дали да ви назове пълната сума, която ще

наследи, или не, както може и да се случи.

Нямаше защо да се тревожи дали Джордж Скорпиона ще ни каже. След като го

закарахме с такси в хотел „Франтик", примамихме Зодиакалните Джорджовци да слязат долу

и ги оставихме насаме с него на улицата. Само след петнайсет секунди Джордж Близнака

обяви гръмогласно сумата:

— Трийсет и пет милиона! Пресвети Боже, та ти си Крез! Трийсет и пет милиона! В

долари, за Бога!

— Що не вземеш да кажеш на цялата улица, по дяволите? — сгълча го Скорпиона, като

се оглеждаше нервно.

— От какво те е шубе бе, Скорп? Парите още не са у нас! Няма да ни убият в леглата

заради пари, дето ги нямаме още!

— Може да ни отвлекат — настоя Скорпиона и ни махна да отидем при тях с Уилсън. —

Не съм ли прав, Лин? Има хора, които може да ни отвлекат и да поискат откуп. Да ни резнат

я ухо, я пръст и да го пратят по пощата.

— По бомбайската поща? — присмя се Близнака. — Има да чакаш!

— Сигурно в момента вече замислят отвличането! — изхленчи Скорпиона.

— Господи, Скорпион! — запротестира Близнака и се разтанцува от радост. — Преди

пет минути се шашкаше, че смотаното ЦРУ ти контролира мозъка. Сега ми дърдориш за

отвличане. Не може ли поне този път да се кротнеш и да усетиш аромата на добрата карма?

— Аз обаче смятам, че господин Брадли има известно право — отбеляза Уилсън.

— Господин Брадли? — изхили се Близнака. — Господин Брадли, ебати! Направо си

струва един милион само да го чуя това! Скорпион, дай на Уилсън един милион долара.

— Едно е сигурно, господин Брадли — продължи Уилсън. — Не можете да останете в

този хотел. Не и след като една толкова значителна промяна във финансовото ви положение

ви е придвижила, да го кажем, в една по-значима категория по отношение на доходите ви.

— Той иска да каже по-уязвима категория по отношение на доходите! — смънка

Скорпиона. — Той вече приказва за отвличане, Близнак! Чу ли?

— Скорпион, успокой се — казах.

— Той всъщност е прав — намеси се Дивя.

— Видяхте ли? — изсъска Скорпиона.

— Татко е направо спец по превенция от отвличания — каза Дивя. — Мен са ме

обучавали на това от петгодишна. Всички богаташи ги учат. Сега като забогатя, трябва да

изучиш техниките срещу отвличане и да възложиш на полицията да провери най-внимателно

всичките ти приятели. Ще трябва да отседнеш на сигурно място и да се сдобиеш с бронирана

лимузина. Няма как. Охраната и парите вървят в комплект като чантата и обувките.

— Ох, не! — изстена Скорпиона.

— А за пръстите и ушите си прав — додаде Дивя. — Обаче похитителите ползват

куриери, а не пощата.

— Ох, не!

— Знам за един случай, когато отрязаха всички пръсти без един и чак тогава

семейството плати откупа.

— Ох…

— Дивя, моля те! — въздъхна Навин.

— При друг случай на жертвата му отрязаха и двете уши. Трагедия! Наложи се да си

раздаде колекцията от дизайнерски очила.

— Ох…

— Дивя!

— И шапките вече никога не му стояха както преди — размишляваше Дивя. — Но пък

поне го върнаха. И още си е богат.

— Дивя, никак не ни помагаш! — отсече Навин.

— Моля? — сопна му се тя. — Доколкото виждам, в този разговор участват само двама

милионери — господин Брадли и госпожица Аз. Ехо? Значи аз единствена притежавам

компетенцията да говоря за отвличания на богати жертви, на?

— Ох, не! — изстена Скорпиона.

— Къде е купонът? — попита Близнака, като не спираше да танцува.

— Позволих си волността да резервирам апартаменти в хотел „Махеш" на моя етаж —

обяви Уилсън. — Надявах се рано или късно да успея да ви издиря и да успея да ви предложа

нашето гостоприемство. Освен това моята фирма уреди незабавно да ви се открие кредитна

линия, господин Брадли, която да използвате, докато всички юридически въпроси се уредят

и получите наследството си в пълен размер.

— Това е… това е изумително! — заекна несигурно Скорпиона. — Кредитна линия?

— Каква е сумата на кредита? — попита Близнака.

— Сложих на дискреционната[47] ви сметка сто хиляди долара. Имате незабавен достъп

до тях.

— Този човек ми харесва! — рече тихо Близнака. — Скорпион, дай му още един милион

долара.

— Надяваме се да продължите да се възползвате от услугите ни, господин Брадли —

каза Уилсън. — Както покойният ви прачичо Джосая Брадли ги използва в течение на много

години. Ние сме напълно подготвени да ви предложим възможно най-добрите

професионални съвети относно управлението на наследството ви. Изцяло сме на вашите

услуги.

- Какво чакаме? — провикна се Джордж Близнака. — Да тръгваме!

— Ами багажа ни? — попита Джордж Скорпиона и се огледа към хотел „Франтик".

— Имай ми вяра! — Дивя прихвана Скорпиона подръка и го поведе към чакащите

таксита. — Ще пратиш прислужник да ти го донесе. Отсега нататък прислугата ще върши за

теб всички досадни задължения.

— Уиски! — извика последвалият ги по петите Близнак и се овеси на рамото й.

— И продължителен душ — додаде тя.

— И шампанско!

— И още един душ.

— И кокаин! Ей, сетих се! Дайте да объркаме кокаина с шампанското!

— Почваш да ми харесваш — отбеляза Дивя.

— А ти вече ми харесваш — отвърна Близнака. — Нека купонът започне!

— Вие, разбира се, също ще дойдете с нас, нали, господин Уилсън? — Дивя прихвана

подръка и него.

— Простете моята недискретност, госпожице…

— Девнани. Дивя Девнани. Наричайте ме Дива. Всички така ми казват.

— Простете моята недискретност, госпожице Девнани — усмихна се Уилсън, без да се

опитва да освободи ръката си от нейната, — но не посъветвахте ли приятелите си преди

няма и половин час да ме смелят с ритници!

— Глупаво момче! — сгълча го тя. — Това беше, преди да разбера, че се разпореждаш с

имущество на стойност трийсет и пет милиона долара. И ми казват Дива, помниш ли?

— Много добре, госпожице Дива. С удоволствие ще изпия с вас една чашка, за да го

отпразнуваме.

След краткия обратен път до хотел „Махеш" Уилсън взе ключовете от стаите и се

договори с администратора да дойде в апартамента на Джордж Скорпиона след час, за да

регистрира новите гости.

Канеше се да напусне рецепцията, когато аз го прихванах за лакътя.

— Възнамерявате ли да подадете оплакване? — попитах го тихо.

— Оплакване ли?

— Срещу Манав.

— Манав?

— Вашият бодигард.

— А, той ли — усмихна се Уилсън. — Доста нехайно се отнесе към задълженията си.

Но… мисля, това беше, защото знаеше, че с вас и младия господин Навин аз съм в сигурни

ръце, макар да ме изложи на риск в лицето на госпожица Дива.

— Като „не" ли да го разбирам?

— Да, действително означава „не", сър. Няма да подам оплакване срещу него.

— Благодаря. — Стиснах му ръката.

Евън Уилсън ми харесваше. Беше спокоен, дискретен и решителен. Бе проявил кураж, когато му се противопоставих. Имаше чувство за хумор, държеше се професионално, но

прагматично и сякаш добре умееше да преценява хората, когато животът го притисне.

— Няма защо — отвърна той. — Отиваме ли при другите?

— Не, на мен ми се налага да отида на друго място — отвърнах, загледан във веселата

компания пред вратата на асансьора: Навин, Дивя и Зодиакалните Джорджовци.

Погледнах пак среброкосия канадски адвокат.

— Успех, господин Уилсън.

Сподирих го с поглед, а после се упътих обратно към ресторанта на партера. Масата на

Ранджит беше празна, разтребена и приготвена за следващите клиенти. Повиках управителя.

— Кога си тръгнаха?

— Преди време, господин Лин. Госпожица Лиса ви остави бележка.

Той извади бележката от джоба на жилетката си и ми я подаде. Беше написана с

предпочитаното от нея червено мастило.

„Отидох на парти с Ранджит — пишеше там. — Не ме чакай."

Дадох бакшиш на управителя и направих няколко крачки, но ми хрумна нещо, обърнах се

и му подвикнах:

— Ядоха ли десерт?

— А… Не, сър. Не. Тръгнаха си веднага след първото ястие.

Излязох през главния вход на хотела. Навън, в топлата нощ видях Манав, хотелския

бодигард, да дежури заедно с още един от охраната. Той ме забеляза и се взря в очите ми с

очакване.

Беше свястно момче и притежаваше хубаво съчетание от качества — едър, силен и добър

по душа. Тревожеше се, че господин Уилсън ще се оплаче, задето е изоставил гост на хотела.

Щеше да му струва работата и да сложи край на всякакви надежди за по-добра кариера в

хотелиерския бизнес. Дадох му знак да дойде при мен.

— Кия хал хаин, Манав! — попитах го и му стиснах ръката. Как си?

В шепата ми имаше свит на руло бакшиш, но той покри ръката ми с огромните си длани

и отказа да вземе парите.

— Не, не, Линбаба — прошепна. — Аз не… Нищо не мога да взема.

— Можеш, разбира се — усмихнах се и го накарах да стисне парите, за да не паднат на

земята. — Точно толкова би ти дал господин Уилсън, ако днес го беше придружил до края на

смяната.

— Г-господин Уилсън…

— Всичко е наред. Току-що говорих с него.

— Да, Линбаба, видях го да влиза вътре. Чаках тук, обаче нямах куража да го заговоря.

— Няма да подаде оплакване.

— Сигурно ли е, Линбаба? Сериозно?

— Сигурно е. Той ми го каза. Всичко е наред.

Тъмнокафявите очи на Манав светнаха и ме проследиха как яхнах мотора и поех по

„Марин Драйв" към върха на хълма „Мала-бар".

Спрях на една панорамна площадка и се загледах надолу към блесналите като

скъпоценни камъни прозорци по „Марин Драйв" покрай широката усмивка на залива. Свих

си джойнт с хашиш и го припалих.

Един просяк, който всяка вечер катереше дългия криволичещ път до върха, за да поспи в

безопасност, дойде и седна наблизо. Подадох му джойнта. Той се ухили и дръпна щастливо, свил ръка като чилум, за да вдишва дима, без да допира джойнта до устните си.

— Маст мал! — измърмори той, а димът струеше от ноздрите му. Екстра e!

Кимна мъдро, дръпна пак и ми подаде обратно цигарата.

Взех парчето хашиш, от което бях отчупил, и му го дадох. Внезапно той стана сериозен, погледът му се стрелна от голямата буца хашиш в ръката му към мен и после обратно.

— Прибирай се — каза той най-накрая на хинди. — Прибирай се. Поех обратно под

проливния дъжд, паркирах на сухо пред блока си, тикнах мокра банкнота от двайсет и пет

рупии в джоба на ризата на спящия пазач и влязох в апартамента си.

Лиса я нямаше. Смъкнах мокрите си дрехи и ботуши, взех душ, хапнах хляб и плодове, изпих голяма чаша кафе и се отпуснах на леглото.

Електрическият вентилатор се въртеше над мен бавно, колкото да раздвижи влажния

въздух. Нов порой барабанеше по металната козирка над прозореца на спалнята и от нея пред

полуотвореното стъкло се стичаха поточета, сребристи като живак.

Пушех джойнт в тъмното и чаках. Минаваше три часът, когато Лиса се върна — стъпките

й изтанцуваха нестроен пиянски танц по мраморните плочи на антрето.

Тя нахълта, залитайки в стаята, и захвърли чантата си към един стол. Чантата не улучи и

се търколи на пода. Лиса ритна във въздуха с крак и развързаният й сандал отхвърча, а после

се препъна и изу другия.

Все тъй залитайки, тя взе да се върти в кръгчета из стаята, докато се измъкваше от

роклята и гащичките, които се закачиха на глезена й. После тупна на леглото и ги изтръска

на пода.

В тъмната стая не виждах зениците й. Един поглед към тях щеше да ми каже какво е

взела — всяка дрога живее и умира в очите. Посегнах да запаля нощната лампа, но тя ме

спря.

— Не я пали! Искам да бъда Клеопатра.

Когато заспа дълбоко, взех мокра кърпа и я освежих, а след това я подсуших. Тя се

претърколи към нейната страна на леглото и се унесе в невинен сън.

Лежах в тъмното до нея. Покрай отворения прозорец цвъртяха прилепи и търсеха къде

да се скрият от зората. Пазачът, събудил се от дрямката си и тръгнал на обиколка из сградата, чукаше с бамбуковия си бастун по земята да предупреди излезлите да търсят храна плъхове.

Звукът заглъхна и в стаята се възцари покой и тишина. Дишането на Лиса бе като вълни, обливащи нежно брега.

Радвах се за Зодиакалните Джорджовци, внезапно станали милионери, радвах се и че

Навин и Дивя все още са заедно, колкото и да се караха. Радвах се и че Лиса е у дома и нищо

не я застрашава.

Ала душата ми страдаше. Не знаех какво иска Лиса, но бях сигурен, че не иска мен.

Имаше време, струва ми се, когато аз исках тя да ме желае и да ме обича, и да ми позволи да

я обичам в замяна. Имаше време, когато се надявах, че това ще се случи. Но желанието за

нещо по-голямо издаваше колко малко имаме. Ние бяхме приятели, които не се стараеха

особено да превърнат това между тях в нещо повече.

Очите ми взеха да се затварят. В полусън видях Ранджит с разкривено лице — злодей, създание на злото. Стреснах се и се събудих, заслушах се в приглушеното ехо на морето и в

дъха на Лиса, докато най-сетне клепачите ми отново натежаха.

И ние заспахме — заедно, ала сами — докато дъждовете измиваха града и той ставаше

чист, по-чист и от изгладения камък, върху който коленичат в затворническата изповедалня.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ПОРОЧНИТЕ ДЖОРДЖОВЦИ", както ги наричаха мнозина, бяха порочно забогатели.

Цял южен Бомбай си чешеше езиците и се дивеше на Съдбата, позволила на най-мръсните от

всички мръсни чужденци в града да наследят такова богатство. От-ритнатите някога просяци

станаха изведнъж напълно обществено приемливи. „Как силни станаха падналите", смееше

се радостно Дидие.

Три седмици вратата на апартамента на Зодиакалните Джорджовци ден и нощ се

отваряше за всевъзможни експерти, посветили дарбите си на тежката задача да натикат

ръбатите просяци в овалните форми на внезапно сполетялото ги богатство: шивачи, бръснари, педикюристи, бижутери, нумеролози, часовникари, инструктори по йога, маникюристи, стилисти, майстори на медитацията, астролози, счетоводители, юридически

лица, лични прислужници и пощуряла тайфа от консултанти по преодоляване на стреса.

Осигуряването на есенциалните им услуги и смъкването на чудовищните им тарифи до

някакви приемливи стойности бе задача, с която Дивя Девнани се залови с огромна енергия

и не по-слаб нюх. За тези седмици тя нае апартамент в хотела и пребиваваше почти

непрекъснато в компанията на новоизлюпените милионери. Преобразяването на Скорпиона

и Близнака било неин дълг, каза ми тя.

— Аз бях там, когато Джорджовците забогатяха — заяви. — Аз, която случайно съм най-

богатото момиче в Бомбай, при това момиче със свръхестествено добър вкус. Това е карма!

Късмет. Коя съм аз, че да си вирна носа? Мой дълг е да им помогна да възкръснат от пепелта.

Зодиакалните Джорджовци, въпреки нежното си приятелство, прилагаха напълно

различни стратегии в придвижването си от пепелището към елита.

Джордж Близнака предлагаше да раздадат повечето пари. Джорджовците никога не

лъжеха, никога не мамеха клиентите си и никога не вдигаха ръка срещу никого. Животът в

бордеите и тъмните улици на Бомбай ги беше дарил с дълъг списък от приятели и достойни

познати, които заслужаваха да получат по нещичко — хора, които им бяха помагали: управители на евтини закусвални и магазинчета, които са удължавали животоспасяващите

им вересии, тайфа просяци и улични мошеници, чиято доброта ги бе крепила да оцелеят, и

дори няколко ченгета, които неизменно се правеха, че не ги забелязват.

С остатъка от парите, палеше се Близнака, можели да си изкарат един дълъг и

незабравим купонджийски сезон, а после да турят на сметка дребна сума, която да им носи

ежемесечни лихви, и да продължат да си живеят щастливо, една идея по-уютно на улицата.

Тази идея не изкушаваше Скорпиона. Макар отговорностите и моралното бреме, които

носеше внезапно сполетялото ги богатство, да го ужасяваха и да пълнеше с това ушите на

всеки, който не е обигран в изкуството да бяга от песимизма, той не можеше да приеме да се

раздели с парите.

Първите няколко седмици, след като се замогнал, били кошмар, Разправяше той. Парите

са синоним на нещастието, твърдеше. Парите разрушават покоя. Но не искаше да прегърне

плана на Близнака и да се отърве от тежкото бреме.

Тормозеше се, не го свърташе, пъшкаше и мрънкаше. Бръснат и подстриган, ексфолииран

и масажиран, наманикюрен и намазан с овлажняващ крем, високият канадец крачеше

напред-назад из луксозния апартамент, смазан от стоварилото му се отгоре благоденствие.

— Тази работа ще свърши зле, Лин — каза ми той, когато се отбих да ги видя.

— Всичко за всекиго свършва зле. Затова е възникнало изкуството.

— Сигурно — съгласи се неуверено, но това не му донесе утеха. — Видя ли на влизане

Близнака? Още ли играе карти?

— Не съм го видял. Пусна ме да вляза един сикх. Представи се като твой майордом.

— А, да, това е Сингх. Той е нещо като управител тука. Двамата заедно с Дива. Ама

какъв нос вади тоя! Ако основната ти работа е да гледаш отвисоко на хората и да го вириш, сигурно от това ти пораства такъв дълъг.

— С дългия нос върви и съответният кратък списък — казах.

— То това е… това е, защото трябваше да сложим някакво ограничение кой да влиза тук, Лин. Няма да повярваш какво беше, откакто хората научиха, че съм се сдобил с купища пари.

— Ахам.

— Досаждаха денонощно. Наложи се хотелът да удвои охраната на етажа, че да се

оправят с тях. И въпреки това пак успяваха да се промъкнат хора! Един думкаше по вратата и

искаше пари, докато клечах в кенефа!

— Ахам.

— От три дни не съм се показвал на улицата. Хората изпълзяват от сенките бе, човек, всичките протегнали шепички за пари!

Спомних си как самите Зодиакални Джорджовци преди години се измъкваха от някоя

гъста сянка с подадена шепичка.

— Ахам.

— Обаче ти не се безпокой, Лин — додаде припряно Скорпиона. — Ти винаги ще си в

краткия списък.

— Ахам.

— Не бе, човек, сериозно. Ти винаги си ни правил добро. И ние никога няма да го

забравим. Ей! Като стана въпрос, ти имаш ли… имаш ли нужда от някакви…

— Не, добре съм си — усмихнах се. — Но все пак благодаря.

— Добре, добре. Ела да потърсим Близнака. Искам да му кажа за новите правила на

охраната.

Намерихме лондончанина в една допълнителна стая към апартамента, предназначена да

се ползва за временен офис. Джордж Близнака бе застлал масата с покривка и беше обърнал

офиса на бърлога за комар.

Играеше покер с неколцина от хотелския персонал, които не бяха на смяна. По

остатъците от ястия, питиета и мезета си личеше, че играта продължава от доста време.

— Здрасти, Скорп! Здрасти, Лин! — усмихна се щастливо Близнака, щом влязохме. —

Придърпайте си по един стол. Играта тъкмо е в разгара си.

— Не, Близнак, много ми е жега.

Близнака умееше да мами сръчно, но никога не одираше хората с едри суми, а понякога

умишлено губеше ръце, които можеше да спечели. За него тръпката беше да не го хванат, че

мами, и да изиграе ръката.

— Хайде де, Лин, пришпори си късмета.

— Предпочитам късметът да ме пришпорва. Ще погледам няколко раздавания.

— Както искаш. — Той ми намигна и хвърли един чип на масата да вдигне залога. —

Скорпион, ти почерпи ли с питие нашия гост?

— Лин, извинявай! — Той рязко се извърна към картоиграчите от хотелската

прислуга. — Ей момчета! Нали уж работите в хотела! Донесете питие на госта. Сипете му…

Какво да бъде, Лин?

— Няма нужда, Скорпион.

— Не, моля ти се, пийни нещо, де!

— Добре. Сода с прясно изцеден лайм, без лед.

Единият от играчите, облечен в ливрея на сервитьор, който разнася поръчки по стаите, си захлупи картите на масата и се запъти да донесе содата.

Откъм главния вход се разнесе врява. Вдигнахме очи — в офиса нахлу Дидие, повлякъл

майордома за внушителния нос.

— Тоя дебил твърди, че името ми го нямало в списъка на допусканите гости! — изпухтя

Дидие.

— Възмутително! — заявих. — Както например и да дърпаш някого за носа без

причина.

— Без причина ли? Когато му обясних, че подобно недоглеждане е напълно невъзможно, защото моето име е включено във всеки списък — от списъка на Интерпол до този на

Бомбайския клуб по крикет, макар и да ненавиждам крикета — той се опита да ми затръшне

вратата под носа!

— Дидие, мога ли да ти предложа да го пуснеш?

— Их, Лин! — възрази Дидие и стисна още по-здраво носа на сикха в юмрук.

Майордомът изквича.

— Той само си върши работата, Дидие.

— Неговата работа е да ме посрещне, Лин! А не да ме гони!

— Напускам! — избръщолеви майордомът.

— А и не знаеш къде си е завирал носа, дето си стиснал — додадох.

— Прав си — съгласи се Дидие, сбърчи отвратено устни и пусна носа на майордома. —

Къде мога да си измия ръцете?

— Оттатък — Скорпиона кимна към входа, — втората врата отдясно.

Дидие изгледа кръвнишки майордома и излезе. Онзи ме погледна. Не знам защо хората

поглеждат към мен, когато аз нямам нищо общо.

— Може би е добра идея да включиш Дидие в твоя кратък списък, Скорпион. —

Посегнах и взех тънка пачка банкноти от купчината с печалби пред Джордж Близнака.

— Ама, Лин! — изхленчи Скорпиона. — Дидие стисна майордома за носа!

— Късмет извади, че докопа само носа на твоя човек.

— За това си адски прав! — разсмя се Близнака. — Сингх! Включи господин Дидие

Леви в краткия списък незабавно.

— Напускам! — измърмори пак Сингх с ръка на носа си.

— Това е твое право — казах и му подадох парите, които бях взел от масата. — Но ако

напуснеш, ще те изхвърлят от Гилдията на майордомите. Ако приемеш искрените ни

извинения от името на нашия приятел, както и тези пари за преживените неприятности, можем да загърбим това.

Мъжът продължаваше да притиска с една ръка носа си, с другата препипа парите, а

после люшна глава и пак застана на мястото си до вратата.

— Сигурен ли си, че се казва „майордомите"? — попита дяволито Близнака. — Не е ли

„майордомовете"?

— Лин, я кажи — внезапно се оживи Скорпиона. — Според тебе… би ли могъл… да

поживееш малко тук при нас? Имаме много място. Мислим да наемем целия етаж, а ти

много ще ни помогнеш да му хванем цаката на тоя богаташки живот.

— Страхотна идея — съгласи се Близнака. — Остани тук, Лин. Покани и Лиса да дойде.

Да пооживим това местенце.

— Много сте любезни, момчета.

— Това „не" ли е? — попита Скорпиона.

— С тази работа се е заела Дивя — казах — и доколкото виждам, се справя доста добре.

— Тая толкова ме плаши, че ми иде да напълня гащите! — оплака се Скорпиона.

— Тебе всички те плашат — отбеляза Близнака. — Това е една от причините да те

обичаме. Скорп, ама ти какво правиш при нас? Та ти никога не влизаш тук. Нали мразиш

покера.

— Не мразя покера.

— Добре де, Маверик[48], какво има?

— Сериозно е.

— Няма как да е по-сериозно от следващата ръка, Скорп. Лин току-що връчи цялата

печалба на нашия майордом, защото Дидие го издърпа за носа.

— И то съвсем оправдано — додаде завърналият се Дидие.

— За това не мога да сторя — съгласи се Близнака. — И на мен понякога ми се е искало, обаче си мислех, че Сингх ще ме удари. А сега, господа, имам намерението да си върна

всичките досегашни печалби, така че да играем!

— Близнак, не се шегувам — каза Скорпиона. — Сериозно е.

— Играя срещу Дидие. Той е акула! Само да мигна насреща му, и той ще ме изкорми!

Какво ти по-сериозно от това, Скорпион?

— Исках да поговоря с теб за новите правила на охраната. — Кое?

— Новите правила на охраната.

— Тука е петзвезден хотел — отвърна Близнака. — Нищо не ни застрашава, Скорп.

— Не, ние сме застрашени напълно и отвсякъде! — възрази Скорпиона. — Някой

похитител може да се скрие в количката за храна или дори да се маскира като портиер! И

тогава… спукана ни е работата! На портиера всеки вярва! Тук сме уязвими за нападения, Близнак!

— За нападения? Скорп, ти да не си някой зъл военачалник?

— Уязвими сме. Сериозно, Близнак.

— Е, като е толкова важно, я си излей мъката. Давай.

— Ама… Не мога да говоря за охраната пред други хора!

— Защо не?

— Няма да е… безопасно.

— Не искаш ли и нашите приятели да са в безопасност?

— Ама тук има и персонал.

— Ако нашето пребиваване тук ги подлага на някакъв риск — каза Близнака, докато

разбъркваше картите, — няма ли да е честно да не изключваме и хотелския персонал от

нашите правила за сигурност? Особено тези, дето играят с мен карти, та и тях да не ги

заплашва нищо?

— Какво? — тръсна глава Скорпиона.

Дидие цепи тестето и Близнака се поколеба с картите в ръка.

— Скорпион, какво ще кажеш… — Той се усмихна на приятеля си, когото обичаше

повече от всичко на света. — Дай да поканим всичките си приятели със семействата им да

дойдат да живеят с нас. Всичките! Ще наемем три етажа в хотела, ще ги докараме с целите

им семейства да живеят тук докогато си искат, ще ги окъпем в щедрост и радостно веселие и

ще похарчим в хотела купища пари, та да са щастливи, и нищичко няма да ни заплашва! И ей

ти ги на новите правила за безопасност, не е ли тъй?

Той се извърна от слисания си приятел към мен, засиял в усмивка, все едно му се е

паднала кралска кента.

— Последен шанс, Лин — каза Близнака, изчаквайки да раздаде картите. — Включваш

ли се?

— Не, тръгвам си. — Стиснах рамото на Дидие за довиждане. Когато ги оставих, Близнака сръчно раздаваше картите с дяволски блясък в очите. Дидие Леви бе единственият

ми познат, който лъжеше на карти по-умело от Джордж Близнака. Не исках да седя и да

гледам как единият ще изгуби.

В коридора пред апартамента се натъкнах на Навин и Дивя.

— Здрасти, Лин! — поздрави ме Навин и на лицето му разцъфна радостна усмивка. —

Ти да не си тръгваш сега?

— Да. Здравей, Дивя.

— Казвай ми Дива, сладурче — поправи ме тя с усмивка и прилепи малката си длан над

китката ми. — Какво си се разбързал така?

— Имам си работа — усмихнах им се в отговор. Постояхме за миг мълчаливо, все тъй

усмихнати.

— Какво? — попита най-сетне Дивя.

— Нищо — засмях се. — Просто като че ли вие двамата вече се разбирате по-добре.

— Е… — въздъхна Дивя — Като го поопознаеш, той не е чак такъв чуд.

— Благодаря — отзова се Навин.

— Тоест, някои елементи на чуд си ги има — поясни Дивя. — И сигурно винаги ще ги

има. В края на краищата от свинско ухо копринена вратовръзка не става.

— Копринена кесия! — поправи я Навин.

— Какво?

— Копринена кесия, а не вратовръзка — настоя Навин.

— Това пък какво е?

— Поговорката е „От свинско ухо копринена кесия не става". За копринени вратовръзки

не се казва нищо.

— Ти сега да не си станал изведнъж егати принца на пословиците?

— Само казвам…

— За да променя пословица, ми трябва разрешително от тебе, така ли?

— Е, хайде, чао — казах и натиснах копчето на асансьора. Качих се. Те продължаваха

настървено да се карат. Вратите се

затвориха и асансьорът се заспуска, но няколко етажа по-надолу още продължавах да ги

чувам.

На партера разбрах, че са се качили в съседния асансьор и са се карали редом с мен чак

докато слезем до долу. Те изскочиха във фоайето, като продължаваха да се карат.

— Здравейте пак.

— Извинявай, Лин — каза Навин, като се отдели от Дивя. — Сетих се, че забравих да ти

кажа нещо.

— Аха?

— Става дума за приятеля ти Викрам — рече тихо Навин. — Преместил се е в дома на

Денис. Спи там на пода и здраво набляга на херото. Аз самият от доста време не съм

наминавал, обаче чух от Винсън, че го е закъсал. Винсън не ходи вече там, а и аз почти не се

завъртам. Помислих си, че… може би не знаеш.

— Прав си. Не знаех. Благодаря ти.

Погледнах Дивя, която чакаше до асансьорите. До този момент не бях забелязал в

действителност колко е хубава. Раздалечените й очи нежно се издължаваха в бадемовидна

форма под избуялите дълги мигли. Красивите извивки на изящния нос, напомнящи извивка

на ятаган, се спускаха надолу към ъгълчетата на устата, за да посрещнат дъгата на усмивката

й.

Погледнах Навин — той се взираше в нея с обожание.

А после, след този странен кратък миг, докато съзерцавах Навин и Дивя, усетих как една

сянка мина през мен. Потръпнах. Изместих втренчения си поглед и срещнах очите на Навин

с надеждата, че той също я е усетил.

Сърцето ми биеше учестено. Внезапно обзелият ме ужас бе толкова силен, че ме стисна

за гърлото. Вглеждах се в очите на Навин, ала не виждах нищо. Той се усмихна.

— Слушайте… — Отстъпих на половин крачка от тях. — Не се разделяйте.

— Абе… — подсмихна се Дивя, като се готвеше да пусне някаква шега.

— Вие си се карайте — побързах да кажа и се отдалечих с още една крачка. — Но не се

разделяйте. Грижете се един за друг, става ли?

— Добре — засмя се Навин. — Обаче…

Побягнах, бързо стигнах до паркирания мотор и с мъка успях да го изкарам на главния

път. Няколкостотин метра по-нататък внезапно го спрях и погледнах назад през рамо към

кулата с прозорци на хотел „Махеш". После потеглих стремглаво.

Паркирах пред къщата, където живееше Денис. Хармониката на сгъваемата френска

врата бе отворена. Качих се на дългата веранда и почуках.

Чу се шляпане на сандали, което бързо приближи. Завесата се дръпна и видях Джамал, Човека оркестър. Той ми махна да вляза и ми показа със знак да мълча.

Влязох в стаята и примижах, за да нагодя очите си към тъмнината. Въздухът бе напоен с

миризма на хашиш, смесена със силен аромат на голям сноп благоуханни пръчици, които

горяха в една празна ваза.

Денис лежеше в обичайната си поза, прострял се в средата на грамадното легло със

скръстени на гърдите ръце. Бе облечен с бледосиня копринена пижама, ходилата му бяха

боси.

Вдясно от мен чух раздираща кашлица, там на едно чердже се бе проснал Викрам. До

него на пода седеше Били Бхасу и приготвяше поредния чилум.

Един глас се обади от тъмния ъгъл на стаята — гласът на Конканън:

— Гледай ти кого довлече дъртакът му! — рече той. — Дано си дошъл да се включиш в

моята бандичка, малкият. Не съм в настроение нито за калпава дрога, нито за хора, които ме

разочароват.

Пуснах думите му покрай ушите си и отидох при Викрам. Били Бхасу отпълзя настрана

и продължи да приготвя чилума. Побутнах Викрам, за да го събудя.

— Викрам! Вик! Събуди се, човече!

Очите му бавно се отвориха и рязко пак се затвориха.

— Последен шанс, Шантарам — обади се тихо Конканън. — С мен ли си, или против

мен?

Отново разтърсих Викрам.

— Събуди се, Вик. Тръгваме си, човече.

— Остави го на мира! — скара ми се Конканън. — Не виждаш ли, че човекът е щастлив?

— Не е щастие, ако не го усещаш. Пак разтърсих рамото на Викрам.

— Викрам! Събуди се!

Той отвори очи, погледна ме и пусна олигавена усмивка.

— Лин! Как си бе, човек?

— Ти как си бе, човек?

— Няма за какво да се кося — отвърна той сънено, а очите му се затваряха. — Всичко е

супер, пич. Всичко е… супер…

Той захърка. Лицето му беше мръсно. Представляваше едно съсухрено тяло, увито в

дрехите на здрав мъж.

— Вик! Събуди се, човече!

— Остави го на мира бе, ебаси! — агресивно подвикна Конканън.

— Гледай си работата, Конканън! — отсякох, без да го поглеждам.

— Що не ме накараш?

Детинско е да се постъпва така, всички сме наясно с това, но често върши работа.

— Що пък не? — отвърнах и за пръв път застанах насреща му. Успявах да различа само

студения пламък в леденосините му очи.

— Дай да направим така — предложих. — Аз ще закарам приятеля си у дома при

родителите му, после ще се върна тук и ще се срещнем навън. Става ли?

Той се изправи, дойде и застана до мен.

— Има две неща, които са свещени за мен. Правото на човек да смаже враговете си и

правото му да се самоунищожи, както намира за уместно. Всички ние се търкаляме надолу.

Всичките. Всичките сме хванали един и същ път. Викрам само ни е поизпреварил нас с тебе, толкоз. И това си е негово естествено право, ти няма какво да го спираш.

Речта му бе гневна и ставаше все по-гневна с всяка дума.

— Където има права, там има и задължения — отвърнах му, взрян в яростта му. —

Приятелите са длъжни да помагат на приятелите си.

— Аз нямам приятели — изрече той спокойно. — Никой няма. Няма такова нещо.

Приятелството е приказка, също като шибания Дядо Коледа. Ама и какъв путьо се оказа

тлъстият му копелдак! Ебаси лъжата, това е той! Няма приятели на тоя свят. В тоя живот има

съюзници, врагове и всеки от тях, докато ти хвърля един поглед, и може да се пребоядиса!

Това е истината!

— Ще изведа Викрам оттук.

— Ще го изведеш, как пък не!

Той се вгледа в мен, докато сърцето ми отброи пет удара, и приплъзна дясното си

стъпало назад на пода, заемайки бойна стойка. Не исках да ме изловят неподготвен и сторих

същото. Ръцете му бавно се надигнаха и спряха пред лицето с издаден напред ляв юмрук. В

отговор аз също вдигнах ръце. Сърцето ми бясно биеше.

Тъпотия. Мъже! Щяхме да се сбием за нищо. Естествено, не можеш да се биеш за нещо, можеш да се биеш само против някакво нещо. Ако се биеш, значи онази част от теб, която е

защитавала нещо, вече е забравена и е заменена от друга, която е яростно против някакво

нещо. А в тази минута аз бях яростно против Конканън.

— Човека оркестър! — подвикна изведнъж Човека оркестър.

— Я млък, бе! — изръмжа Конканън.

— Пичове! — обади се Денис от леглото, все още със затворени очи. — Кефът ми!

Разваляте ми кефа!

— Спи си бе, Денис — рече Конканън, втренчен в лицето ми. — Това ще отнеме

минута-две, не повече.

— Пичове, моля ви се — заговори Денис с мекия си звучен глас. — Конканън! Ела тук и

то веднага, буйни ми синко. Ела и изпуши един легендарен чилум с мен. Помогни ми да си

възвърна кефа, пич. Лин, ти отведи Викрам с теб. Той е тук от седмица. За разлика от всички

нас в тази щастлива малка гробница, той има семейство, при което да се върне. Вземи го със

себе си.

Конканън бавно отпусна юмруци от двете си страни.

— Както кажеш, Денис, стари безпътнико — ухили се той. — Мен това не ме бърка.

И той отиде да седне до Денис на грамадното легло.

— Конканън — каза Денис и очите му отново започнаха да се затварят. — Ти си най-

живото човешко същество, което някога съм срещал. Усещам енергията ти дори когато съм

мъртъв. И затова те обичам. Обаче ти ми разваляш кефа.

— Бъди спокоен, Денис, сладурчето ми — рече Конканън, отпуснал ръка на рамото на

Денис. — Повече няма да стават бели.

Бързо разбудих Викрам и го накарах да стане. Щом стигнахме до вратата, Конканън

отново се обади:

— Няма да забравя това, Шантарам! — И зъбите му лъснаха в свирепа усмивка.

Закарах Викрам у тях с такси. Той проговори само веднъж.

— Тя беше страхотно маце — каза, сякаш на себе си. — Наистина! Ако ме обичаше

толкова, колкото аз я обичам, щеше да е съвършена, разбираш ли?

Помогнах на сестра му да го сложи да легне, изпих три чаши чай с разтревожените му

родители и после се върнах обратно с такси до паркирания мотор.

Бях се уговорил с Лиса да обядваме в „Каяни", близо до разклона при кино „Метро", и

със скоростта на пешеходец бавно потеглих нататък по дългия сенчест булевард, наречен

„Фешън стрийт", покрай който се редяха сергии за дрехи в екстравагантни цветове. Мислех

за Конканън, за Викрам и за родителите му и мислите ми бродеха като вълци.

Бащата на Викрам беше възрастен мъж, отдавна пенсионер, а най-малкият му син се бе

родил в есента на живота му. Саморазрушителната пристрастеност на Викрам към дрогата бе

непонятна за него.

Неговият красив млад син, който малко контешки бе носил черна коприна и сребърни

токи заради манията си по филмите на Серджо Леоне, изведнъж бе започнал да ходи мръсно

облечен. Косата му, някога фризирана съвършено до милиметър от неговия бръснар, бе

провиснала на рошави кичури и седеше сплескана от онази страна, на която бе спал. Той не

се миеше и не се бръснеше с дни наред. Не ядеше и не разговаряше с никого у дома. А очите

му, които понякога вдигаше и срещаха погледа на баща му, бяха лишени от светлина и живот, сякаш душата вече бе напуснала човека и чакаше тялото да рухне.

Заради напористата страст на любовта му по „английската роза" [49], Викрам, богатото

момче, което никога не беше работило, започна бизнес в периферията на киноиндустрията, осигурявайки чуждестранни туристи за роли без реплики в боливудските филми.

Беше дръзко комерсиално начинание, защото нямаше опит и работеше с взети назаем

пари, но чарът и неговата самоувереност му осигуриха успех. Лиса, неговият първи бизнес

партньор, откри дарбите си именно в тяхната съвместна работа.

Когато „английската роза" напусна Викрам без предупреждение и без никакви

обяснения, увереността, с която той бе танцувал върху покрива на движещ се влак, за да й

предложи да се омъжи за него, изтече от живота му, както изтича кръвта от разрязана вена.

— Взе да изнася различни неща — прошепна баща му, докато Викрам спеше. —

Дреболии. Перлената брошка на майка си и една моя писалка — хубава, подарък от фирмата

за пенсионирането ми.

Щом го попитахме за нея, избухна и обвини прислугата. Но е той. Знаем. Продава

откраднатото, за да си купува дрога. Кимнах.

— Срамота! — въздъхна възрастният човек и очите му се наляха със сълзи. — Какъв

срам и позор!

В гласа му имаше болка и страх, защото обичта вече бе чужда на техния дом. Някога аз

бях този, чуждият. Бях зависим от хероина — толкова зависим, че крадях пари, за да си го

набавям. Скъсах с него преди двайсет и пет години и презрението ми към хероина растеше с

всяка година, но сърцето ми се свива всеки път, когато видя, че някой е пристрастен — и

продължава да води война срещу себе си. В изпълнения с обич дом на родителите ми този

чужденец бях аз. Зная колко е трудно да познаеш границата между външната и истинската

помощ. Зная, че заради пристрастеността на един страдат и се измъчват до смърт всички, отново и отново. И зная, че понякога, ако обичта не се закали, тя изобщо не оцелява.

В онзи ден, в онази необуздана година, преди да разбера какви карти ще ми подхвърли

Съдбата, аз се молех за всички нас: за Викрам и семейството му, за всички роби на забравата.

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ПАРКИРАХ МОТОРА СРЕЩУ „Каяни", където беше срещата ни с Лиса. Докато

изчаквах на светофара, вдишах дълбоко два пъти и се впуснах сред бомбайския трафик по

платното на втория ми любим път убиец на пешеходци. Полудели машини връхлитаха

насреща ми, завиваха и кривяха най-непредвидимо. Ако не участваш в танца, умираш.

Отсреща, от другата страна на шосето на самоубийците, се хванах за провесеното на

входа въже, за да се изкача по стръмните мраморни стъпала, и влязох в кафенето. Може би

най-прочутото парсийско заведение за чай и кафе в Бомбай „Каяни" предлагаше и омлети с

люти чушки, банички с месо и зеленчуци, топли сандвичи и най-богатия избор от домашно

изпечени сладкиши и бисквити в района.

Лиса ме чакаше на любимата си маса в дъното на партера с гледка към работата в

кухнята, на седем крачки от шубера за сервиране.

Неколцина сервитьори се усмихнаха и ми кимнаха, когато се упътих към масата й.

„Каяни" беше едно от нашите места — през двете години, откакто бяхме заедно, всяка втора

седмица ние обядвахме или пиехме следобеден чай там.

Целунах я и се настаних в единия ъгъл на масата. Краката ни се докосваха.

— Бън мъска? — попитах я, без да поглеждам менюто.

Това беше любимата й закуска в „Каяни" — прясно изпечена кифличка с масло, нарязана на три резена, за да може удобно да се топва в чаша горещ сладък чай. Тя кимна.

— До бън мъска, до чай — поръчах на сервитьора. Две кифлички с масло и два чая.

Сервитьорът на име Атиф прибра неизползваните менюта и се упъти към шубера, като в

движение огласи поръчката.

— Извинявай за закъснението, Лиса. Получих известие за Викрам, затова отидох у

Денис да го закарам вкъщи.

— Денис? Това Спящият баба ли е?

— Да.

— Ще ми се да се запознаем. Много съм чувала за него. Има нещо като култов статут.

Риш говореше, че щял да прави инсталация въз основа на транса му.

— Мога да те заведа там, само че то не е точно запознанство — освен ако не ти

провърви. Стоиш си там и се мъчиш да не му разваляш кефа.

— Да не му разваля кефа?

— Да, горе-долу е това.

— Този тип ми харесва! — разсмя се тя.

Познавах чувството й за хумор, знаех колко бързо се влюбваше в необичайни хора, които

се занимават с необичайни неща.

— О, да. Денис е точно твой тип.

— Ако ще се залавяш с нещо, направи изкуство от него — отвърна тя.

Донесоха чая и кифличките. Взехме по едно хлебно късче, потопихме ги в чая, докато

маслото потече, и лакомо го изядохме.

— Та, как е Викрам?

— Никак не е добре.

— Толкова ли го е закъсал?

— Толкова.

Тя се намръщи. И двамата познавахме питонската хватка на наркоманията.

— Смяташ ли, че трябва да направим нещо?

— Не знам. Може би. Казах на родителите му да го настанят за известно време в частна

клиника. Ще опитат.

— Могат ли да си го позволят?

— А могат ли да си позволят да бездействат?

— Така е — съгласи се тя.

— Проблемът е, че дори и да постъпи там, той още не е готов да приеме помощ. Ни най-

малко.

Тя се замисли.

— И между нас с теб не върви, нали?

— Това пък откъде изникна?

— Между нас — повтори тихо тя — не върви, нали?

— Кажи ми какво означава „да върви". Опитах се да се усмихна, но не се получи.

— „Да върви" е нещо повече — каза тя.

— Добре — казах тихо. — Тогава да го подобрим.

— Ти не си наред, да знаеш!

Бях объркан и не знаех дали искам да знам накъде върви този разговор.

— Когато ме арестуваха — казах, — трябваше да мина на психиатрична оценка. И тъй, издадоха ми документ, че съм достатъчно нормален, за да бъда съден — което е повече, отколкото мога да твърдя за мнозинството мои познати, включително и за психиатъра, който

ми го издаде. Всъщност, за да те осъдят, трябва да те обявят за нормален, което значи, че

всеки затворник по света, тикнат в килия, е нормален, напълно нормален, и си има документ

за това. С толкова много хора навън, които все ходят по консултации, терапии и прочие, скоро единствените хора, способни да докажат, че са нормални, ще са тези зад решетките.

Тя вдигна очи към мен. Лъч на усмивка се мъчеше да пробие в погледа й.

— Този разговор е доста тежък с кифличка с масло в ръка — каза тя.

— Напоследък, Лиса, дори и когато се мъча да те разсмея, разговорът е тежък.

— Да не твърдиш, че вината е моя! — избухна тя.

— Не, просто…

— Не винаги всичко се върти около теб! — отсече тя.

— Добре, добре.

Атиф пристигна да разтреби и да вземе следващата поръчка. Когато имахме повече за

обсъждане, с чая изяждахме по две или по три кифлички, но този път му казах да донесе

само чай.

— Без бън мъска! — попита Атиф.

— Без бън мъска. Сирф чай. — Само чай.

— Може би ще си поръчате само една бън мъска! — опита се да ни изкуши Атиф, като

мърдаше рунтавите си вежди. — Да си я поделите?

— Без бън мъска. Само чай.

— Тик — смънка той, дълбоко обезпокоен. Вдъхна и се провикна към кухненския

персонал:

— До чай! До чай лао! Без бън мъска! Повтарям, без бън мъска!

— Без бън мъска! — отзова се глас от кухнята.

Погледнах Лиса, после Атиф, сетне и Вишал — той приготвяше аламинутите и гледаше

навъсено от шубера. Вдигнах ръка с протегнат нагоре пръст.

— Една бън мъска! — извиках.

— Да! — провикна се тържествуващо Атиф. — Ек бън мъска, до чай!

Вишал въодушевено заклати глава в прозорчето на шубера, широката му усмивка

разкриваше бели като бисери зъби.

— Ек бън мъска, до чай! — провикна се радостно той и трясна тенджерата врял чай

върху газовия котлон.

— Радвам се, че изяснихме това — казах в опит да постресна Лиса и да я развеселя.

— Шантава работа, знаеш ли — каза Лиса.

— Не, не е. Атиф е…

— Вчера бях тук — каза тя. — С Карла.

— Ти… какво?

— И с този сервитьор се случи съвсем същото.

— Чакай малко. Била си тук с Карла вчера и не ми каза?

— А защо да ти казвам? Ти казваш ли ми с кого се срещаш и с кого се биеш?

— За това има причина и ти я знаеш.

— Както и да е, като бях тук с Карла, се случи същото с онзи сервитьор…

— Атиф?

— Виждаш ли? И тя му знаеше името.

— Той ми е любимият сервитьор тук. Не съм изненадан, че тя го харесва. Той трябва да

управлява това място.

— Не, ти не ме разбираш.

— За Карла ли говорим?

— Говорим за нея или мислим за нея? — попита тихо тя.

— Ти мислиш ли за нея? Защото аз — не. Аз мисля за теб и за нас. За това какво се

случва с нас.

Тя ме погледна намръщено, а после продължи да сгъва и разгъва салфетката.

Донесоха бън мъска и чая. Доста време не им обръщах внимание, но Атиф стоеше до

лакътя ми и ме гледаше, затова взех едното парче и отхапах. Той заклати глава одобрително и

се отдалечи.

— Сигурно е заради прецакания ми живот, да знаеш. — Лиса приглади с пръсти

ръбовете на салфетката.

Знаех. Бях слушал нейната история много пъти. Тя винаги бе една и съща, но винаги

звучеше различно и на мен винаги ми се искаше да я разкаже отново.

— Не че са ме малтретирали или нещо такова. Нищо подобно. Те, нашите, са си

страхотни. Наистина! Сама съм си виновна. Знаеш го.

— За нищо не си виновна, Лиса.

— Напротив, виновна съм.

— И така да е, няма вина, която обичта да не заличи.

Тя се умълча. Отпи от чая и подхвана от другаде онова, което се опитваше да ми обясни:

— Разказвала ли съм ти някога за парада?

— Не и в „Каяни" — усмихнах се аз. — Разкажи ми го пак.

— Всяка година в Деня на основателите устройвахме парад и той минаваше по цялата

главна улица. Всички от петдесет мили разстояние наоколо се включваха или идваха да

гледат шоуто. Оркестърът на моята гимназия участваше в парада, имахме и един грамаден

шлеп…

— Платформа.

— Да, училището имаше грамадна платформа, изготвена от родителския комитет, и

всяка година темата на шоуто беше различна. Онази година ме избраха да седя високо горе на

нещо като трон, аз бях основната атракция. Темата беше „Плодовете на свободата" и

шлепът…

— Платформата.

— Платформата бе отрупана с добивите на околните ферми, а аз бях Свободата, разбираш ли?

— Сигурно си била дяволски сладка. Тя се усмихна.

— Трябваше да седя най-отгоре, докато цяла планина от плодове, картофи, цвекло и

какво ли още не се придвижваше през тълпата. И да махам царствено, ето така, докато

минаваме по цялата главна улица.

Тя помаха леко с леко свити пръсти, сякаш обхванала великолепния спомен в шепата си.

Атиф пак разтреби масата ни. Погледна ме и ми зададе въпрос с вдигната вежда.

Вдигнах длан над масата и потупах два пъти във въздуха — сигнал да изчака. Той завъртя

глава и огледа съседните маси.

— Голяма работа беше. Велика чест, един вид, ако ме разбираш. Всички така

разправяха. Всички постоянно го повтаряха, пак и пак. Знаеш ли колко е дразнещо хората

постоянно да ти набиват в главата с каква чест трябва да се чувстваш удостоена?

— На мен ми набиваха все за срам и позор, но разбирам какво казваш.

— Работата беше, че аз не се чувствах удостоена в действителност, разбираш ли? Радвах

се що-годе, то е ясно, когато от всички други момичета избраха точно мен — някои от тях

бяха далеч по-хубави. А аз дори нищичко не бях направила да ме изберат! Някои опитваха

всякакви номера. Не знаеш колко номера може да измисли едно момиче, докато не видиш

тайфа жени да напира за най-високото място върху камиона на парада за Деня на

основателите.

— Какви номера? — попитах обнадеждено.

— Лично аз нищо не предприех — отвърна — и бях не по-малко изненадана от всички, когато комитетът ме избра. Обаче… аз нищо не чувствах. Махах с ръка царствено като

същинска Мария Антоанета, леко се опивах от мириса на ябълките, напечени от слънцето, гледах лицата, които ми се усмихваха, и всички ръце, които ми ръкопляскаха, и не чувствах

нищо. Нищо!

Снопове слънчеви лъчи пронизваха мекия мусонен полумрак в „Каяни". Един лъч се

спусна над масата ни, огря лицето й и го раздели: небесносините очи в сянка и устните, облени в бяла светлина.

— Просто нищо не чувствах — произнесоха огрените устни. — И никога не почувствах.

Сякаш никога не бях точно на мястото си там, в онзи град и в онова училище, нито дори в

семейството си. Никога не бях. И никога не се промени.

— Лиса…

— Вие сте други — произнесе решително тя. — Ти и Карла. Вие винаги сте на мястото

си. Разбрах го най-сетне, трябваше сервитьорът да ми го покаже. Най-сетне го разбирам.

Тя вдигна поглед от смачканата салфетка и се вгледа в очите ми. Лицето й бе напълно

безизразно.

— А аз никога — каза тя равно. — Никога не се чувствам на мястото си. Дори с теб.

Лин, аз те харесвам. От много време си падах по теб. Но никога не почувствах нещо повече

от това. Знаеше ли го? Никога не съм имала чувства към теб.

Винаги усещах нож в гърдите си, когато опитвах да обикна Лиса. Ножът бяха думите, които тя изрече; тя ги изрече за двама ни.

— Хората не си принадлежат един на друг — казах тихо. — Не могат. Това е първото

правило на свободата.

Тя се опита да се усмихне. Не успя.

— Защо хората се отчуждават? — попита и истината смръщи чертите й.

— А защо хората се привличат?

— Ти сега какво, на психиатър ли ми се правиш, че отговаряш на въпроса с въпрос?

— И ти си права. Добре. Щом наистина искаш да знаеш, според мен хората се

отчуждават най-вече, когато изобщо не са били действително заедно.

— Е… — продължи тя и склони поглед към масата. — Ами ако се страхуваш да бъдеш

заедно с някого? Или с когото и да било?

— За какво говориш?

— Напоследък се чувствам така, сякаш комитетът ме е избрал отново за парада, а аз

дори не съм се стремила към това. Разбираш ли?

— Не, Лиса.

— He, така ли?

— Каквото и да сме или да не сме, аз зная само, че ти надви проклятието и се изправи

отново на крака. С това заслужава да се гордееш. Занимаваш се с онова, което обичаш, работиш с уважавани от теб художници. А аз съм твой приятел, каквото ще да става. Всичко е

добре, Лиса. С теб всичко е добре.

Тя пак вдигна очи. Искаше да каже нещо. Устата й се разтвори. Устните й трепнаха, подмамени да се размърдат от пърхащите мисли.

— Трябва да тръгвам — каза бързо тя и стана да си върви. — Има нова изложба. Нов

художник. Него… доста си го бива. След два-три дни я монтираме.

— Добре. Ще те…

— Не, ще взема такси.

— Аз съм по-бърз от всяко такси в града — усмихнах се.

— Така е, а си и по-евтин, каубой, но ще взема такси.

Платих, излязох заедно с нея и се спуснах към улицата, нашарена на светли ивици от

слънцето. Отсреща имаше паркирали таксита и се отправихме към първото на опашката. Тя

се наведе да влезе в колата, но я задържах.

Лиса срещна погледа ми, а после отново извърна очи.

— Довечера не ме чакай — каза. — Тази нова инсталация, която редим, е доста сложна.

Ще трябва да работим денонощно два-три дни, за да…

— Два-три дни?

— Да. Аз… аз сигурно довечера ще преспя там, и утре също, за да… за да подготвим

изложбата навреме, нали разбираш?

— Какво става, Лиса?

— Нищо не става — отвърна тя и се качи в таксито.

То незабавно потегли. Докато се отдалечаваше, тя се обърна да ме погледне и продължи

да се взира в мен, докато я загубих от поглед.

Възторгът, роден за секунди, е крехко нещо. А когато възторгът замре, няма сила,

способна да го възроди в очите на влюбения. Ние с Лиса се взирахме един в друг там, в

дълбините — там, където пропадна рухналият възторг.

Една светлина бе помръкнала и над градината на миналото пъплеше сянка. Изчаках на

тротоара половин час, напрегнал ума си.

Пропусках нещо — някакъв сблъсък, по-фундаментален от възраженията на Лиса срещу

моя живот в периферията на Компанията на Санджай или дори желанието й да бъде с други.

Нещо различно се случваше и не можех да го прозра, нито дори да го почувствам както

трябва, разбира се, защото то се случваше с мен.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

УЛИЦАТА ВЪЗТОРЖЕНО КРАДЕШЕ И МАМЕШЕ, когато паркирах мотора си пред

„При Леополд" до размотаващите се улични мошеници, чиито погледи на саламандри

блуждаеха насам-натам и търсеха кого да изработят. Огледах се бавно наляво, после надясно

за всякакви заплахи или възможности наоколо. Бях започнал да откъсвам мислите си от

сянката на Лиса, пъплеща над градината на миналото, когато чух глас.

— Лин! Върхът, пич! Откога те търся!

Беше Стюарт Винсън, крайно възбуден. Това бе добре. След разговора с Лиса, който не

разбрах, възбудата на човек, когото почти никога не разбирах, сякаш беше правилното

отвличане на вниманието.

— Винсън, какво става?

— За едно момиче става въпрос. Тя е… Имам нужда от твоята помощ. Ти нали си имаш

вземане-даване с ченгетата в Колаба?

— Кажи за какво „вземане-даване" става въпрос.

— Можеш да уредиш нещо, пич. Нали така?

— Знам кой е пръв и последен на опашката, ако се дават пари.

— Точно така! Супер! Можеш ли да дойдеш с мен? Веднага? — Аз…

— Моля те, Лин! То, това момиче, е загазило здравата. По намръщеното ми лице той се

досети за отговора.

— Какво? Не! Тя нищо лошо не е направила. Работата е там, че доколкото разбирам, гаджето й умряло. Май от свръхдоза, снощи, и…

— Чакай малко. По-бавно. Кое е това момиче?

— Аз… Не й знам името.

— Аха.

— Тоест, още не съм го чул. И паспорта не съм й виждал. Дори не я знам откъде е. Но

знам, че трябва да я спася, а може и да съм единственият, който е способен, разбираш ли? Тя

има едни такива очи, като… Много е шантаво, човече. Все едно Вселената ми казва да я

спася. Мистика! Магия! Това е предопределено от съдбата сигурно. Но всеки път, щом питам

ченгетата за нея, те ме гонят.

— Млъкни, Винсън, или говори по същество.

— Чакай! Нека ти обясня. Бях в полицейския участък да платя една глоба на моя

шофьор, той взел че се сбил с друг шофьор на „Кемпс Корнър", близо до отклонението за

„Брийч Канди", та той…

— Винсън. Дай за момичето!

— Да бе, човек, и като приключих с ченгетата, видях това момиче да седи там. Пич, трябва да я видиш! Тия очи! Очите й… Те са… Те са огън и лед едновременно! Трябва да го

видиш, та да повярваш! Какво толкова има в тия очи, че направо ме побъркват бе?

— Контакт. Дай пак за момичето.

— Както казах, гаджето й по някое време умряло от свръхдоза, снощи май или рано тази

сутрин. Доколкото успях да разбера, събудила се и го намерила така, вече вдървен, издъхнал

отдавна. Била отседнала във „Франтик".

— Давай нататък.

— Тия от „Франтик" не са вчерашни, държат нещата изкъсо и умеят да си траят. Въртял

съм там далаверки. Обаче трупове? Това вече прехвърля чертата.

— „Франтик" ги знам. Задържали са момичето, извикали са ченгетата и са им я

предали.

— Да, копелдаците.

— Гледат да не ги тикнат в затвора — както би трябвало да постъпиш и ти, Винсън. Не е

безопасно да се правиш на добрия самарянин в полицейски участък, когато си наркодилър.

Не е безопасно дори да попадаш в полицейски участък.

— Аз… Знам бе, знам! Обаче това момиче, пич… Мистика, ти казвам! Опитах се да

поразговоря ченгетата за нея. Казаха ми само едно — че тя разпознала трупа в моргата, както

поискали. Сигурно за нея е било ад, човече! И дала показания, както я помолили. Обаче тя

нищо не е направила, а те не я пускат!

— Нещата опират до пари.

— Досетих се. Обаче с мен не искат да говорят. Затова ми трябваш ти.

— Кой е дежурен?

— Дилип. Сержантът. Той командва всичко. Тя седи в кабинета му.

— Това е добре.

— Мога ли да му платя, за да пусне момичето?

— Стига да му предложиш достатъчно, ще ти продаде дори пистолета или значката си.

— Страхотно!

— Обаче после ще те намери и ще те пребие, за да си ги вземе обратно.

— Това вече хич не е хубаво.

— Той обича да вдъхва страх. Вкарай си в погледа достатъчно престорен страх, за да

предизвикаш у него усмивка, а после му дай пари.

— Ти така ли правиш?

— Ние с Дилип Светкавицата вече сме надраснали етапа на престорения страх.

— Ако ти влезеш с мен, той дали ще вземе парите и ще изкара оттам момичето?

— Да, така мисля. Обаче…

— Обаче какво?

Пуснах дълга, уморена въздишка и намръщено, с опасение се вгледах в тревожните му

очи.

Харесвах Стюарт Винсън. Слабото му красиво лице, почерняло от шестте години под

азиатското слънце, винаги имаше онзи храбър, сериозен, решителен израз, достоен за

полярен изследовател, повел останалите на благородно приключение — макар и в

действителност да беше хитрец наркодилър с късмет, живеещ нашироко в град, където гладът

беше в реда на нещата. Не можех да разгадая мотивите му.

— Сигурен ли си, че ти се иска да се замесваш? Ти не познаваш това момиче. Дори

името й не знаеш.

— Моля ти се, недей да говориш нищо лошо за нея! — каза той тихо, ала изненадващо

настоятелно. — Така ще престана да те харесвам. Като не искаш да ми помогнеш, добре. Аз

вече знам за нея всичко, което ми трябва.

— Господи!

— Съжалявам — каза той и увеси глава за миг.

И също толкова бързо отново умолително вдигна очи.

— Знам, че звучи налудничаво, обаче два часа висях в кабинета на Дилип и се мъчех да

й помогна. Тя нищо не каза. Нито думица. Единствен път обаче, когато вдигна очи и ме

погледна, ей така ми се усмихна едва-едва! Със сърцето си го почувствах, Лин. Не мога да ти

го обясня. И аз… аз й се усмихнах в отговор. И тя също го почувства. Знам. Сигурен съм!

Сигурен съм така, както във всичко, което някога съм познал в моя живот! Не знам дали ти

знаеш какво е да обичаш някого без никаква понятна причина, но искам само да ми

помогнеш!

Знаех какво е — всеки влюбен го знае. Пресякохме улицата и влязохме в полицейския

участък Колаба, а после — в кабинета на Дилип Светкавицата.

Сержантът ме изгледа от горе до долу, погледна момичето, седнало срещу него от

другата страна на бюрото, а после пак мен.

— Приятелка ли ти е? — попита Светкавицата и кимна към момичето.

Погледнах я и нещо се сви в мен, както се свива мимоза. Беше момичето от снимката в

медальона, момичето, продало медальона, момичето, което се опитах да предупредя, когато

й върнах медальона.

„Съдба, остави ме" — помислих си.

Мазната й коса бе сплъстена и полепнала по потната й шия. Носеше тъмносиня блуза, избеляла от пране и достатъчно тясна да подчертае крехката й физика. Джинсите й

изглеждаха твърде големи — тънък колан ги придържаше на гънки около тънката талия.

Носеше медальона. Позна ме.

— Да — отвърнах. — Приятелка ми е. Моля ви, сержант-джи, пуснете вентилатора.

Дилип Светкавицата погледна неподвижния вентилатор над главата й и почти

незабележимо вдигна очи към вентилатора над собствената си глава, който се въртеше

чевръсто и разгонваше мусонния задух.

Пак погледна мен — ирисите му с цвят на мед бяха изпълнени с омраза.

— Пунка! — кресна той на един от подчинените си.

Полицаят припряно включи вентилатора над главата на момичето и хладният въздух

заструи към обляната й в пот източена шия.

— Значи сте приятели, Шантарам? — попита лукаво Дилип.

— Да, Светкавица-джи.

— Много добре тогава — как й е името?

— Тя как ви каза, че се казва?

Дилип се засмя. Обърнах се към момичето.

— Как се казваш? — попитах.

— Ранвей — отвърна тя безизразно, ръката й посегна към медальона, а погледът й

срещна моя. — Ранвей Ларсен.

— Тя се казва Ранвей — казах. — Ранвей Ларсен. Дилип пак се засмя.

— Това не е името, което имам записано тук, пред мен — каза той, все така усмихнат.

— Норвежко е — поясни момичето. — Пише се „Р-а-н-н-в-е-й-г", но се произнася

„Ранвей". „Г"-то не се чете.

— Тя се казва Ранвей — казах. — „Г"-то не се чете.

— Какво искаш, Шантарам? — попита Дилип.

— Искам да придружа госпожица Ларсен до дома й. Преживяла е тежък ден.

— Госпожица Ларсен ми каза, че си няма дом — отряза ме Дилип. — Тази сутрин са я

изхвърлили от хотел „Франтик".

— Тя може да отседне у нас — побърза да каже Винсън. Всички впериха очи в него.

— Той… домът ми е голям — заекна Винсън, като поглеждаше ту единия, ту другия. —

Място има предостатъчно. И имам прислужница, която живее при мен. Ще се погрижи

добре за нея. Тоест… ако… ако тя поиска да дойде у нас.

Дилип Светкавицата се обърна към мен.

— Кой е тоя идиот бе? — попита той на хинди.

— Това е господин Винсън — отвърнах.

— Аз съм Стюарт Винсън — представи се той. — Бях тук преди десет минути.

— Млък! — сопна се Светкавицата.

— Бихме искали да придружим госпожица Ларсен до вкъщи, Светкавица-джи —

казах. — Тоест, ако е свободна да си тръгне.

— Свободна — повтори Дилип, провлачайки думата. — Светът е толкова малък, но с

него са свързани толкова много условия!

— С радост бих изпълнил тези условия — казах. — Но зависи, разбира се, колко точно

са те и колко здраво са свързани.

— Мога да се сетя поне за десет условия — каза Светкавицата и една лукава усмивка се

плъзна по ръба на раздразнителността му.

Преброих десет хиляди рупии и сложих парите на писалището. Щом ги плъзнах по

плота, той се пресегна и покри ръката ми с шепи.

— Какъв интерес има Компанията на Санджай към момичето?

— Компанията не е замесена. Лично е. С нея сме приятели. Като продължаваше да

притиска ръката ми към бюрото, той погледна момичето и го измери с поглед от глава до

пети.

— А, разбира се. — Устните му потръпнаха в мазна усмивка.

— Чакайте малко… — подзе Винсън, но аз го срязах, измъквайки ръката си.

— Господин Винсън би желал да ви благодари, Светкавица-джи, за проявеното любезно

и състрадателно разбиране.

— Винаги се радвам да помогна — изръмжа Дилип. — Момичето трябва да се върне тук

след два дни, за да подпише документите.

— Какви документи? — попита Винсън.

Дилип го погледна. Познавах този поглед — мислеше си коя част от тялото на Винсън

би започнал да налага с ритници, след като нареди на хората си да го приковат за решетките.

— Тя ще дойде, сержант-джи — казах. — А какви точно документи ще искате да

подпише?

— За превоза на трупа — отвърна Дилип и взе една папка от бюрото си. — Трупът на

злочестия младеж ще бъде върнат в Норвегия след три дни. Но тя трябва да подпише

формулярите след два дни. А сега се измитайте оттук, преди да съм почнал да добавям още

условия за освобождаването й.

Подадох ръка на младата жена. Тя я пое, изправи се и направи няколко крачки. Краката

не я държаха. Когато наближи Винсън, се препъна и той посегна да я прегърне през

раменете.

Винсън я изведе на улицата, помогна й да се настани на задната седалка на колата му и

седна до нея. Шофьорът запали мотора, аз обаче се облегнах на отворения прозорец.

— Какво се случи, Ранвей, „г"-то не се чете? — попитах я.

— Какво?

— Приятелят ти. Какво стана?

— Няма нужда да се тревожиш за мен — промълви тя разсеяно. — Аз съм добре. Добре

съм.

— В момента се тревожа за него — кимнах аз към Винсън. — И щом като ще се връщам

там и ще се разправям с онова ченге, трябва да знам какво е станало.

— Аз… аз не бях… — подзе тя, втренчена в платнената чанта в скута си.

Предположих, че там е всичкият й багаж.

— Разкажи ми.

— Той… той не можеше да се спре. И ставаше все по-смахнато и по-смахнато. А после, едва вчера, едва снощи, аз му казах, че го напускам и че се връщам в Осло. Но той ми се

примоли да остана още една нощ. Само още една нощ. И… и после… Нарочно го направи.

По лицето му го видях. Нарочно го направи. Не мога да се върна у дома. Не мога да се видя с

никого там.

Жестокото електриковосиньо на очите й угасна и тя потъна в изнурено мълчание.

Познавах този поглед, взрян в мъртвеца. Тя се взираше в лицето на мъртвия си приятел.

— Имаш ли близки в Бомбай? — попитах. Тя бавно поклати глава.

— Искаш ли да привлечем вашето консулство? Тя завъртя глава по-отривисто.

— Защо не?

— Казах ти. В момента не мога да се изправя лице в лице с никого.

— Тя е смазана — намеси се меко Винсън. — Ще я заведа у дома. При мен ще бъде на

сигурно място, докато реши какво иска да прави.

— Добре, добре. Аз отивам да си поприказвам с Дилип Светкавицата.

— И още ли има? — попита Винсън. — Мислех, че с това се приключва.

— Той не върна паспорта й. Протака за още пари, но не му се приказваше за това. Не и

докато ти беше в кабинета. Ще се оправя.

— Благодаря ти, пич — кимна Винсън. — Аз ще се погрижа тя да дойде да подпише

формулярите. Ей, чакай да ти върна парите!

— Винсън, пари е добре да се въртят вътре в полицейския участък, но не и пред него.

По-късно ще се оправим. Ако успея да взема паспорта, ще го оставя на Дидие в „Лео".

Винсън се обърна към момичето и й заговори тихо: — Ще ти е добре. Моята

прислужница ще се погрижи за теб. Тя е тежък характер, но само си лае, не хапе. Гореща

вана, чисти изпрани дрехи, да хапнеш нещо и да поспиш. Ще се оправиш, обещавам.

Той даде нареждания на шофьора си и колата потегли. Момичето бързо се обърна, откри

ме на улицата и ми промълви нещо беззвучно. Не можах да разбера какво се опитва да ми

каже. Гледах колата, докато се изгуби, а после влязох обратно да поговоря с Дилип

Светкавицата.

Не научих кой знае какво. Ранвей твърдеше, че се е събудила и е открила приятеля си

мъртъв в леглото до нея. В ръката му била забодена спринцовка. Обадила се на управителя за

помощ, а той извикал полицията и линейка.

Дилип Светкавицата бе доволен от версията, че е било най-обикновена свръхдоза.

Момчето имаше белези от убождания по вените на ръцете, дланите и ходилата, а управителят

на хотела бе свидетелствал, че никой не е влизал в стаята на Ранвей освен тях двамата.

Откупуването на паспорта й ми струва пет хиляди рупии, и още десет хиляди —

премахването на името Ранвей Ларсен от доклада за смъртта на момчето.

В преработената версия на официалния протокол тялото бе открито от хотелския

управител, а Ранвей бе изчезнала от доклада.

По онова време това бяха много пари и възнамерявах скоро да си ги получа от Винсън.

На тръгване от кабинета на Дилип Светкавицата, докато прибирах норвежкия паспорт в

джоба си, сержантът ме спря.

— Кажи на Компанията на Санджай, че този случай вдига залозите.

— За какво говориш?

— ДаСилва. — Той направо изплю името насреща ми. — Андрю ДаСилва. Неговият

хероин е убил момчето. Това е третата смърт от хероин тази седмица. Компанията на

Санджай продава на улицата някаква много силна, но много долнокачествена дрога. И от

това патя аз.

— Откъде си толкова сигурен?

Въпросът не беше учтив и отговорът му — също.

— Майната ти и на тебе, и на умрелите наркомани. Хич не ми пука. Двамата местни са

нищо работа. Ама когато в мойта зона умира чужденец, оставя голямо петно върху бюрото

ми. А аз обичам бюрото ми да е чисто. Казах на ДаСилва, че тоя месец има да ми плаща

двойно заради двата смъртни случая. Сега смъртите станаха три и сумата е по три.

— Кажи го сам на Санджай, Светкавица. Ти се виждаш с него по-често отколкото аз.

Излязох от участъка, тръгнах сред колите и стигнах до тясната разделителна мантинела

от бетонови блокчета и метални релси между платната на оживения булевард с движение в

северна и южна посока. Застанах в една празнина на стоманената ограда в гъмжащия трафик

около мен — претъпкани червени автобуси, скутери, натоварени с петчленни семейства, ръчни колички, мотоциклети и велосипеди, черно-жълти таксита, камиони от рибния пазар

и военни транспортьори, пътуващи към и от голямата военноморска база на самия връх на

полуострова в Островния град.

Думи се врязваха в джунглата от мисли.

Нашата дрога. Дрогата на Компанията на Санджай. Момичето от медальона, Ранвей, „г"-

то не се чете. Приятелят й. Момичето от медальона. Нашата дрога.

Клаксони, звънци на велосипеди, музика по радиото, викове на продавачи от сергиите и

на просяци се надигаха отвсякъде и отекваха в покритите улички и изящно надвесените

каменни сгради, редящи се от двете им страни.

Нашата дрога. Дрогата на Компанията на Санджай. Момичето. Медальонът. Приятелят

й. Нашата дрога.

Уличните миризми ме наказваха, зашеметяваха ме — пресен полъх на риба и скариди от

Сасун Док, дизелови и петролни изпарения и тежък мусонен мирис на мокри чаршафи, пропълзяващ по фасадите на всяка сграда в града.

Нашата дрога. Нашата дрога.

Стоях на разделителната мантинела. Реките на уличното движение течаха на север пред

мен и на юг зад мен по протежение на целия полуостров.

Кадербай не бе позволил на никого от Компанията да пласира хероин в южен Бомбай, нито да печели от проституция. След смъртта му повече от половината приходи в

Компанията на Санджай взеха да идват от тези два източника, а Санджай всеки месец

даваше позволението си на все повече дилъри и бордеи.

Бе един нов свят — не по-прекрасен, ала много по-богат от онзи, който бях открил, след

като Кадербай ме спаси и вербува. И нямаше полза да се самоубеждавам, че не аз съм

продавал дрогата или момичетата и че се занимавам с фалшифициране на паспорти. Бях

затънал в това чак до тънката сребърна верижка около шията си.

Като боец от Компанията на Санджай бях воювал с други банди и можеха да ме

призоват, за да защитя Андрю, Амир, Файсал и техните начинания по всяко време, без

обяснения за кръвта, която трябва да се пролее, и без правото да откажа.

Нашата дрога.

Усетих как някой ме допира в средата на гърба, понечих да се извърна и усетих второ

докосване, и трето. Трима от Велоубийците стремглаво се вляха в потока на трафика, яхнали

своите хромирани велосипеди.

Бързо се огледах назад и поздравих Панкадж, втория човек сред Велоубийците, докато

биеше спирачки до мен. Той се хвана за металната мантинела. Трафикът го заобикаляше, а

той ме погледна дяволито със светнали очи.

— Ето колко е лесно, братко! — ухили се Пакандж, клатейки енергично глава. — Без да

броим мен, вече три пъти да си умрял, ако моите момчета те бяха боднали с ножовете си, а не

с пръсти.

Той забоде здраво два пръста в гърдите ми, точно под сърцето.

— Толкова се радвам, че с теб никога няма да се бием, братко — казах.

— Пусни ножа зад гърба си и аз ще пусна моя — каза той. Засмяхме се и се ръкувахме.

— Твоята Компания ни отваря много работа — каза той и завъртя педала на колелото

си, както беше подпрян на мантинелата от бетон и стомана. — Ако продължава така, ще мога

скоро да се пенсионирам.

— Когато работата ти някога те доведе на юг от фонтан „Флора", ще съм ти

признателен, ако се обадиш.

— Имаш го, братко мой. Довиждане!

Панкадж отново подкара хромирания си велосипед по платното. Виждах как умело си

проправя път през движението.

И преди да го изгубя от поглед, докато вдигна очи към небето, вече бях сложил край.

Всичко бе свършило. Нямах повече работа с Компанията на Санджай, знаех го.

Бях приключил. Напуснах. Стигаше ми.

Вяра. Вярата е във всичко, във всеки миг от живота, дори и насън. Вяра в майката, сестрата, брата и приятеля, вяра, че другите ще спрат на червения светофар, вяра в пилота на

самолета и в инженерите, подписали се, за да излети той във въздуха, вяра в учителите, които

всеки ден часове наред пазят децата, вяра в полицаите, в пожарникарите и в твоя

автомонтьор и вяра, че любовта ще продължава да те чака, когато се завърнеш у дома.

Но за разлика от надеждата вярата умира. А когато това стане, с нея умират и

приятелите й — постоянството и предаността.

Стигаше ми. Под ръководството на Санджай загубих и малкото вяра, която имах, а губех

и самоуважението си заради това, че му се подчинявам.

Нямаше да е лесно да напусна, знаех го. Санджай не обичаше незавършените неща. Но

всичко свърши. Бях приключил. Знаех, че Санджай ще се прибере късно; затова реших да

отида до тях, преди да е изтекла вечерта, и да му го съобщя.

Погледнах табелата на „При Леополд" и се сетих за нещо, което Карла каза някога, когато пихме много и говорихме много, дълго след като вече бяха затворили: „Самотният

живот на волнонаемник в Бомбай като Дидие — се беше усмихнала тя — е ледената река на

истината."

Взирах се в разбито огледало — отдавна не се бях изправял лице в лице с това да си сам.

Откъсвах се от една малка армия, заклела се да ме защитава като брат по оръжие. Губех

псевдоимунитета си от закона под закрилата на псевдоетичните адвокати на Компанията, само на някакви пари разстояние от псевдоморални съдии.

Изоставях близки приятели, изправяли се срещу врагове заедно с мен — мъже, които

бяха познавали Кадербай и знаеха несъвършенствата му и които го бяха обичали като мен.

Тежко беше. Опитвах да се откъсна от срама и вината, а не бе лесно — вината и срамът

имаха повече оръжия от мен.

Но страхът лъже и прикрива отвращението от себе си с оправдания и понякога човек не

знае колко се е страхувал, докато не избяга от страховете си.

Чувствах как неща, които твърде дълго бях оправдавал и обосновавал, се отронват като

листа и сякаш водопад ги отмива от мен. „Сам" е течение в реката на истината, също както и

„заедно". Да си сам има своята вярност. Но когато управляваш кораба, за да видиш брега по-

отблизо, често изглежда, че вярата в теб е единствената съществуваща вяра.

Поех дълбоко дъх, вложих цялото си сърце в решението и си отбелязах наум да почистя

и заредя пистолета си.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

КАВИТА СИНГХ, ЖУРНАЛИСТКАТА, която градеше репутация с доброто си писане за

човешките престъпления, се облегна назад, подпряла килнатия си стол на стената. До нея

седеше млада жена, която не познавах. Вляво от Дидие бяха Навин и Дивя. Викрам бе

придружен от Джамал — Човека оркестър, и от Били Бхасу — двамата от „гробницата" на

Денис.

Това, че Викрам бе буден само след два часа сън, издаваше колко дълбоко бе затънал в

зависимостта си. В началото, когато някой започне да се дрогира, упоението може да трае по

дванайсет часа. Когато поносимостта бавно премине в зависимост, нуждата за нова доза

започва да идва през три-четири часа.

Всички те се смееха на нещо, когато приближих масата.

— Ей, Лин! — провикна се Навин. — Говорим за любимите си престъпления. Всички

трябваше да посочим по едно. Кое е твоето любимо престъпление?

— Метежът.

— Анархист! — разсмя се Навин. — Аргумент в търсене на причина!

— Обоснован аргумент в търсене на бъдеще — парирах.

— Браво! — провикна се Дидие и махна на сервитьора да донесе отново напитки, а

после се поотмести настрана, за да седна. Настаних се на стола до него и се възползвах от

възможността да му предам норвежкия паспорт на Ранвей.

— Винсън ще го вземе от теб утре-вдругиден — казах тихо.

После се съсредоточих върху Викрам. Той избягваше погледа ми и си играеше с

разлятата пред него по масата бира. Подканих го с жест да се наведе към мен.

— Викрам, какво правиш? — прошепнах.

— За какво говориш?

— Вик, преди два часа беше напълно аут.

— Свестих се бе, човек. Случва се.

— И хората, дето продават, съвсем случайно са с теб, а?

Той се отдръпна, облегна се назад и заговори, вперил поглед в масата.

— Лин, знаеш ли, струва ми се, че ме бъркаш с някого, на когото му дреме. Обаче на мен

не ми дреме. И май не само на мен. Дидие, на теб дреме ли ти?

— Случва ми се, но без желание — отвърна Дидие. — И не твърде често.

— А на теб, Кавита? — попита Викрам.

— Всъщност на мен много ми дреме и то за много неща — отвърна тя. — И…

— Абе, Лин — каза Викрам, — навремето беше готин, йаар. Недей да се превръщаш в

поредния чужденец на Индия.

Сетих се за страховете на баща му и как се налагаше да крият ценните си вещи от него, но не отвърнах.

— Ние всички сме чужденци в Бомбай, не е ли тъй? — каза Кавита. — Аз…

Викрам пак я пресече, посегна и стисна Дидие над лакътя.

— Може ли сега да го свършим?

Дидие остана шокиран. Той никога не въртеше сделки в „При Леополд", но извади от

джоба си подготвена пачка банкноти и я Даде на Викрам. Гордият ми приятел грабна парите

и бързо стана, като едва не прекатури стола си. Човека оркестър задържа стола му и стана

заедно с него. Били Бхасу ги последва почти незабавно.

— Ами… аз… аз ще си тръгвам — каза Викрам, като отстъпваше назад, избягвайки

погледа ми.

Били Бхасу махна за довиждане и си тръгна заедно с Викрам. Човека оркестър поклати

глава и раздрънка най-разнообразните богове, накачени по врата му.

— Човека оркестър — казах.

— Човека оркестър — отвърна ми той и последва другите навън.

— Какво има, приятелю? — попита ме тихо Дидие.

— И аз дадох пари на Викрам. Но се питам дали не съм му дал дозата, която ще го убие.

— Може да е и тази, която ще го спаси — отвърна все тъй тихо Дидие. — Викрам е

болен, Лин. Но „болен" е само друг начин да се каже, че все още е жив и може да бъде

спасен. Без нечия помощ не е изключено да не доживее до сутринта. Докато е жив, винаги

има шанс. Остави го и разпусни с нас.

Огледах другите, свих рамене и се включих в играта им.

— Е, Кавита, за теб кое е? — попитах. — Твоето любимо престъпление?

— Похотта — отвърна енергично тя.

— Похотта е грях, а не престъпление — поправих я аз.

— И аз й го казах — обади се Навин.

— Както аз й се отдавам, е престъпление — отсече тя. Дивя се разкикоти и цялата маса

се разсмя заедно с нея.

— Ами твоето, Дидие?

— Лъжесвидетелството е най-симпатичното престъпление, то е ясно — заяви той с

нетърпящ възражение тон.

— Мога ли да ти вярвам? — попитах.

— Заклеваш ли се? — додаде Навин.

— Защото — продължи Дидие — само лъжата спасява света от мизерното

съществуване.

— Но не е ли честността просто изказаната на глас истина? — подкачи го Навин.

— Не, не е! Честността е избор, който се отнася до истината. На света няма нищо по-

деструктивно за истината и по-вбесяващо за интелекта от човек, настояващ, че е напълно

честен във всичко!

— Напълно съм съгласна е теб — каза Дивя и вдигна чашата си за поздрав. — Когато

искам някой да е честен с мен, отивам на лекар.

Подкрепата й въодушеви Дидие.

— Такива се прокрадват до теб и шептят: „Мисля, че трябва да знаеш." А после

разрушават увереността ти, доверието ти, дори качеството ти на живот със своите противни

частици истина. Някакво си неприятно знанийце, за което напират да бъдат честни с теб.

Нещо, което ти би предпочел да не знаеш. Нещо, за което може да ги намразиш, че са ти го

казали. И защо го правят? Заради честността! Отровната им честност ги кара да го вършат!

Не!

Творчески лъжи ми дайте на мен, винаги ще ги предпочета пред грозотата на

честността!

— Ама честно ли, Дидие? — поднесе го Кавита.

— Точно пък ти, Кавита, би трябвало да прозреш мъдростта в думите ми. Журналистите, адвокатите и политиците са хората, чиито професии изискват почти никога да не казват

цялата истина. Ако беше иначе, ако бяха напълно честни по отношение на всяка известна им

тайна, цивилизацията би се сгромолясала за един месец. Ден след ден, питие след питие, програма след програма лъжата е тази, която ни крепи, а не истината.

— Дидие, обичам те! — провикна се Дивя. — Ти си моят герой!

— Дидие, ще ми се да ти вярвам — отбеляза Навин с напълно сериозно изражение. —

Обаче тази работа с лъжесвидетелството някак си подкопава доверието в теб, не е ли така?

— Да лъжесвидетелстваш означава да си честен към сърцето си — отвърна Дидие.

— Значи честността е хубаво нещо — отбеляза Кавита, насочила пръст към сърцето на

Дидие.

— Уви, дори Дидие няма имунитет към нея — въздъхна Дидие. — В лъжите аз съм

герой, питайте който щете полицай в южен Бомбай. Но в края на краищата съм просто човек

и от време на време се случва да пропадна и да проявя гнусна честност. Сега съм честен с

вас и ме е срам да си го призная, като ви съветвам да лъжете колкото се може по-често, докато започнете да лъжете съвсем честно, както аз правя.

— Ти обичаш истината — отбеляза Кавита. — Просто мразиш честността.

— Напълно си права — съгласи се Дидие. — Повярвай, ако казваш за всекиго честно

цялата истина, някой ще поиска да те накаже.