Сянката на планината

не искаше да плати. Канеше се да ги съди за изнудване и около Санджай щеше да се вдигне

страшна пушилка. Абдула беше с ирландеца, когато разрешиха проблема. Какво е станало

там, трябва той да ти каже. Аз само мога да потвърдя, че е свършило зле.

— Това какво общо има с момичето?

Лиса. Лиса. Не можех да се насиля да произнеса името й в кошера на Туарегата.

— Това е нещо, което само един човек знае.

— И ти не знаеш какво е?

— Не… все още.

Той ме погледна. Мисля, че моята компания му допадаше, но не бях сигурен какво

говори това за мен.

— Знаеш ли какво е тайна, Шантарам? — попита ме и треперливата му усмивка

размърда дългата му сива брада.

— Нещо, което ти не ми казваш? — казах с надежда.

— Тайната е неизречена истина. И Абдула държеше това в тайна от теб, а аз го знам, защото го попитах. Случи се вчера.

— Защо го попита?

— Хубав въпрос — отвърна той. — Кое те накара да го зададеш?

— Туарег, престани, ако обичаш! Защо го попита за мен? Защото е свързано с

приятелката ми ли?

— Този ирландец Конканън знае, че Абдула те обича. Той мисли, че Абдула ти е разказал

за убийството, което са извършили заедно.

Това му дава втори повод да те убие. Двайсет и четири часовата мокра поръчка за теб не

беше шега, а сериозен опит за покушение над живота ти. Той наистина възнамеряваше да те

убие, за да страда Абдула. Възнамерява да убие и Абдула.

— Разбирам, Туарег. Благодаря ти. Къде мога да го намеря? Той пак се разсмя. Надявах

се да обясни шегата си. Седях под

един свод сред безброй сводове и толкова се бях напушил от наргилето, че сякаш

левитирах във въздуха, краката ми бяха омекнали като медузи.

— На този свят съществуват само два вида хора — усмихна непринудено за пръв път. —

Такива, които използват другите, и такива, които биват използвани.

Аз смятах, че има хора всякакви и най-различни, и несъмнено повече от два вида, но

схващах, че всъщност говори за нещо друго — за причината, поради която ме бе извикал у

тях.

— Тази информация сигурно ще ми струва нещо — казах.

— Вярно, искам услуга в замяна — отвърна. — Но нея, вярвам, че ще я свършиш с охота.

— С колко голяма охота?

— Искам да знам всичко, което знаеш и ще научаваш за Ранджит Чудри.

— Защо?

— Искам да го взема под моето опекунтство, преди някой да ме изпреварил.

— Под твое опекунство?

— Да, в едно заведение недалеч оттук.

Понякога Съдбата ти дава шепа пясък и ти обещава, че ако го стиснеш достатъчно

здраво, ще се превърне в злато.

— Знаеш ли, Туарег — канех се да се изправя на медузестите си крака, — благодаря ти

за предложението, но сам ще намеря и ирландеца, и Ранджит.

— Чакай! — извика Туарегата. — Извинявай. Това беше последната ми малка проверка.

Приключих, честна дума! Искаш ли да разбереш резултата от днешното ми изследване върху

теб?

— Казах ти, не съм дошъл тук като обект за изследвания.

— Разбира се! — засмя се той и ме придърпа да седна пак до него- Остани, моля те, и

изпий още една чаша топъл чай, преди да си тръгнеш.

Братовчедите и племенниците разтребиха масата и донесоха нов самовар с топъл чай.

— Трябва да ми простиш — рече Туарегата. — Ако не ми простиш, ще се подложа на

психоанализа за цяла година.

Разсмях се.

— Не, сериозно! — Той ме погледна без намек за шега. — Трябва да ми простиш.

— Простено ти е — казах.

— Не се чувствам така — каза той. — Наистина ли ми прощаваш?

— Я стига, Туарег, кой съм аз, по дяволите, че да раздавам прошки?

— Това исках да чуя — рече той. — Благодаря ти. Това ти го казвам строго делово и в

никакъв случай не е проверка: в състояние съм да ти заплатя значителна сума за… частно

събеседване с Ранджит Чудри.

— Макар и да ми звучи примамливо… — подзех аз, но той ме прекъсна.

— Има две семейства, на чиито дъщери е нанесено тежко оскърбление, които са готови

да ни платят хубава сума, ако Ранджит падне в ръцете ми.

— Не.

— Разбирам — каза той смирено. — И това е проверка, за която дори не бях помислил.

Благодаря ти. Много ми беше приятно. Ето адреса на ирландеца.

Той извади листче от маншета си и ми го подаде.

— Тази вечер при ирландеца ще има само един-двама души. Ще е уязвим. Днес в

полунощ е моментът за нападение.

— Благодаря ти — казах, но ако намеря Ранджит, няма да ти го Доведа, Туарег.

— Разбрах. Трябва ли ти помощ, за да отвлечеш ирландеца?

— Не искам да го отвличам. Искам само да го накарам да премисли възможностите си.

— А, ясно. Тогава нека Аллах да е с теб и нека изпушим още едно наргиле.

— Знаеш ли, трябва да тръгвам вече.

— Моля те! Остани за още едно.

Братовчедите и племенниците смениха старото наргиле с ново. Казаха, че е налято с

чиста хималайска вода и напълниха чашката е чисто хималайско биле.

— Знаеш ли, обучавал съм мозъци — каза той, отпускайки се на копринените

възглавници зад подноса с чай и фурми между нас — и съм измъчвал мозъци. Разлика няма.

Смешно, нали?

— Не и за пациентите.

Той пак избухна в онзи механичен смях.

— Знаеш ли кое в психиатрията е онова, за което всеки избягва да говори?

— Степента на успех? — предположих.

— Не — отвърна той. — Степента на успех разкрива само на кого може и на кого не

може да се помогне. Онова, за което никой не говори, е, че ние можем да формираме

поведението по-добре, отколкото да го разбираме. Като знаеш как да накараш някого да

направи нещо, се чудиш какво представляваме всъщност.

— Туарег, не можеш да накараш всекиго да направи всичко. Дори и ти. Факт е, че някои

сред нас са напълно непредвидими и неконтролируеми, което е хубаво.

— Преживял си го — каза той и сръбна чай. — Знаеш го.

— Кое съм преживял?

— Изтезанието — отвърна той с блеснали очи.

— Значи ето за какво била тази последна чашка, а?

— Преживял си го — повтори той. — Кажи ми какво научи. Моля те, довери ми се.

— Зная, че хора, които си мислил за слабаци, се оказват силни и обратното.

— Да — каза той. — Склонен ли си да ми позволиш да те… разпитам за това?

— Всъщност… не — отвърнах, мъчейки се да накарам медузите да се задействат.

— Ще ми позволиш ли да споделя едно откровение? — попита. — То ще скрепи

връзката ни в днешния ден.

— Всъщност… не — отвърнах и успях някак си да се изправя.

— Поех магазина за детски играчки, защото точно с това искам да се занимавам — каза

той. — Приех да въртя тотото на Компанията само за да ги уверя, че все тъй съм й верен. Но

всъщност исках магазина за играчки, а престъпният бизнес е само прикритие.

— Добре…

— А името ми е Мустафа. Прякорът Туарег ми го даде Кадербай. Каза, че означавало

„изоставен от Бога", така наричали „сините хора"[93] от Сахара, защото са непокорни. Но

името ми е Мустафа.

— Аз…

— Ето, направих ти две признания и сега сме братя.

— Добре…

— И въз основа на профила, който ти изготвих по време на днешната ни среща, ще знам

точно какво да ти причиня, ако някога проговориш на някого за моя дом.

Той погледна часовника си и възкликна:

— А! Виждам, че времето ни е изтекло.

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

КОГАТО КАРАШ НАПУШЕН — както никой разумен човек не постъпва — се случва

нещо: времето се стопява. Пристигнах в Колаба от далечния Кар и нямах никакъв спомен как

съм пътувал. Ако целта на пътуването е самото пътуване, значи аз така и не бях пристигнал.

Каквото и да се бе случило по пътя, когато отново навлязох в полуострова на града, се

почувствах освободен от тревогите и от нуждата. Или може би се дължеше на факта, че имах

адреса на Конканън и за да отида, трябваше само да изчакам до полунощ.

Опитах се да намеря Карла, която не ме избягваше, но и не изникваше пред мен

непрекъснато. Знаех, че понякога късно вечер пийва по едно с Дидие в „При Леополд".

Паркирах мотора и влязох, надявайки се, че разочарованието ми Не си е проличало, когато видях Дидие да седи сам. Той ми хвърли златна усмивка и аз му се усмихнах в отговор, докато отивах към Него. Като се замислих обаче, всъщност се радвах, че Карла я няма: ако

исках тази нощ да си разчистя сметките с Конканън.

Дидие стана да ме поздрави и напористо ми стисна ръката.

— Толкова се радвам да те видя, Лин — каза. — Чудех се къде ли се губиш. Тъй криво

ми стана, като си тръгна рано-рано след оня разговор с Кавита. Това ме нарани. За моите

чувства не помисли ли?

— Ти знаеше ли за Лиса и Кавита?

— Разбира се — изпъчи гърди той. — Дидие всичко знае. Каква полза от Дидие, ако не

знае всяка скандална подробност?

— Не съм убеден, че разбирам въпроса. Хайде да не се отклоняваме от моя въпрос.

— Аз… знаех, Лин. Първата ми мисъл, когато Лиса ме изигра, беше, че е с Кавита.

Проверих, но онази вечер Кавита е била на друго парти, тук наблизо.

— Защо не ми каза? А тя защо не ми е казала?

— Келнер! — провикна се Дидие.

— Избягваш отговора, Дидие.

— Въпросите бяха два, Лин. Келнер!

— Продължаваш да увърташ, Дидие.

— Нищо подобно — отвърна той. — Просто избирам отговор на въпроса ти, след като

съм ударил две силни питиета. Това е друго. Келнер!

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита мило Сладура.

— Стига си любезничил бе, Сладур! — тросна се Дидие. — И ни донеси две студени

бири!

— Тук съм, за да служа, сър — каза Сладура, отстъпвайки раболепно заднишком.

Държеше се вбесяващо учтиво и Дидие кипна.

— Марш от очите ми! — кресна той. — Носи шибаните напитки, гад мръсна!

Сладура се усмихна сладко-сладко, като продължаваше да отстъпва.

— Знаеш ли, че като се ядосаш, се държиш досущ като англичанин?

— Тия свине! — възнегодува Дидие. — Любезничат с мен само защото това ме ядосва!

Като стачка, ама наопаки. Това е най-презряната употреба на вежливостта, а вежливостта е

това, което ни определя, нали така?

— Определя ни любовта, Дидие.

— Да, много ясно! — тропна той под масата. — Точно затова опаката вежливост е тъй

оскърбителна. Моля ти се, Лин, докато си тук, накарай ги да се държат по-кисело и по-

троснато. Умолявам те!

— Ще видя какво мога да направя. Ама ей, не е лесно да те продаде човек тебе. Може да

се наложи малко да те поукрася, както ти ме поукраси, като ме пробутваше на Дивите. Коя от

твоите престрелки да спомена?

— Лин, оскърбяваш чувствата ми!

— Твоите чувства всичко ги оскърбява, Дидие. Тъкмо това е една от причините да те

обичаме. А моите чувства ги оскърбява това, че не си ми казал за Лиса.

— Но, Лин, въпросът беше тъй деликатен! Трудно е да изтърсиш просто ей така:

„Гаджето ти е бисексуално и си има лесбийка." Или трябваше да се помайтапя? „Ей, Лин, твойта мацка я отнесоха с езиче!"

— Не говоря за секс. Лиса ми каза, че е бисексуална още първия път, като се събрахме.

За връзки говоря. Мисля, че и ти, и Лиса, и Кавита сте знаели нещо, което и аз е било редно

да знам, но не го знаех.

— Аз… Много съжалявам, Лин. Понякога една тайна е твърде ценна, за да я разкриеш.

Прощаваш ли ми?

— Край с тайните, Дидие. Ти си ми брат. Щом нещо засяга теб или мен, между нас не

бива да има нищо скрито-покрито.

Той не можа да се сдържи и се разкиска.

— Значи да се разголим напълно един пред друг, а? Бледосините му очи светнаха: фарове, зовящи скиталеца у дома.

Бръчките от смях скриха тревогата му.

Навиците, на които той твърде прилежно се отдаваше, дълбаеха пещери под скулите му, но кожата му все още бе стегната, линията на устните му все тъй решителна, а носът му —

императорски. Беше подстригал къдриците си късо и се сресваше на път отстрани. Сигурно

се дължеше на влиянието на Дива.

Прическата му придаваше сходство с Дърк Богард на същата възраст и му отиваше.

Знаех, че сега на купоните няма да има отърване от ухажори.

— Простено ли ми е?

— На теб винаги ти е простено, Дидие, още преди да си прегрешиш.

— Направо съм във възторг, че тази вечер се отби, Лин! — Той се плясна по бедрата. —

Усещам, че предстои нещо голямо, по въздуха го усещам! Можеш ли да останеш, или пак ще

хукнеш нанякъде както винаги?

— Ще седя тук до полунощ. Дотогава съм твой.

— Чудесно!

Сладура трясна една студена бира на масата пред мен.

— Аур куч? — изсумтя ми той. Още нещо?

— Разкарай се — сопна му се Дидие.

— О, разбира се, господин Дидие-сахиб — отвърна Сладура. — Всичко само за да ви

угодим, господин Дидие-сахиб.

— Разбирам какво имаш пред вид — казах на Дидие. — Сериозна работа. Ще трябва да

направиш някой грандиозен цирк, че да им спечелиш пак неуважението.

— Знам — отвърна той умолително. — Ама какъв?

Един мъж дойде до масата ни. Беше висок и плещест, с ниско подстригана руса коса и

много къс нос, който правеше лицето му толкова плоско, сякаш бе двуизмерно.

Когато висна над нас, забелязах, че носът му е смачкан — чупен толкова пъти, че

хрущялът се бе разрушил. Или хич не умееше да се бие, или толкова пъти бе влизал в тежък

бой, че законът за средните стойности бе турил на негово място отпечатък от палец.

Така или иначе гледката над масата ни не беше красива.

— Как можеш да седиш до този гнусник? — попита ме той.

— Викат му гравитация — отвърнах. — Провери го, като ти се отвори свободен

следобед.

Той се обърна към Дидие.

— Иде ми да повърна от теб! — изсъска грамадата.

— Давай де — рече Дидие. — Случва се.

— А да ти размажа физиономията? — попита високият, издал челюст като лопата.

— По-полека, че гаджето ми е кибритлия — предупредих.

— Майната ти! — отсече едрият.

Още един мъж стоеше малко по-далече от нас. Задържах го в периферията на зрението

си и се съсредоточих върху разплесканата луна, увиснала над нашата маса.

— Ти знаеш ли какво ги правим такива като теб в Ленинград? — попита високият

Дидие.

— Същото, което правите с такива като мен навсякъде — отвърна спокойно Дидие, облегна се назад и пъхна ръка в джоба на сакото си. — Докато ние не ви спрем.

Ленинград. Руснаци. Рискувах да огледам по-ясно втория мъж, застанал няколко крачки

по-назад. Носеше тънка черна блуза като приятеля си. Късата му кестенява коса бе

разрошена, бледозелените му очи искряха, а изразителните му устни непринудено се извиха в

усмивка. Беше заврял палци в гайките на избелелите си джинси.

Бе по-сух и по-бърз от приятеля си, и далече по-спокоен. Това го правеше най-опасния

човек в бара, ако не броим Дидие, защото всички останали, включително аз, избухвахме. Той

ме погледна, взря се в очите ми и весело се усмихна.

Пак погледнах мъжа, затулил с лицето си няколко лампи на тавана.

— Я да те видим колко струваш! — кресна високият руснак и се тупна в гърдите. — Да

се бием!

Клиентите припряно опразниха съседните маси. Високият руснак сбута настрани

освободените маси и столове и застана там, предизвиквайки Дидие.

— Ела ми тука, дребосък! — подвикна той подигравателно. Дидие си запали цигара.

— Гнус и мерзост! — кресна високият руснак. — Гейче еврейче! Гей чифут! Най-

гадният педал!

Сервитьорите изчакваха по-надалече, готови за скок, ако крясъците преминеха в бой, но

никой не искаше да скочи пръв и да отнесе тупаника на грамадния сърдит руснак.

— Ела ми бе, дребосък!

— Ей сега — отвърна Дидие, най-спокойно. — Само да си допуша Цигарата.

„Е сега си такова мамата", помислих и знаех, че не съм единственият в „При Леополд", на когото му бе минало през главата. Дидие издиша доволно дима и леко тръсна пепелта в

стъкления пепелник.

В тишината спътникът на руснака чевръсто се доближи до мен и посочи с длан съседния

стол.

Добро хрумване от негова страна. Докато се приближаваше, се облегнах на стола си, посегнах с дясната ръка зад гърба си и стиснах единия от ножовете.

— Свободно ли е? — попита той дружелюбно. — Приятелят ви може би ще се забави

още минута, докато си допуши цигарата, а предпочитам да седна, ако нямате нищо против.

— Това е свободна страна, Олег — отвърнах. — Затова и живея тук.

— Благодаря. — Той се настани удобно до мен. — Ей, не се засягай, ама това не е ли

клише? Щом съм руснак, значи се казвам Олег, така ли?

Прав бе. А щом някой е прав, значи е прав, дори и когато се каниш да го намушкаш в

бедрото.

— Казвам се Лин — отвърнах — и не знам дали ми е приятно да се запознаем.

— И аз така — отвърна той. — Аз съм Олег.

— Ти ебаваш ли се?

Още стисках ножа.

— Не — разсмя се той. — Действително така се казвам. А на твоя приятел еврейския

гей ей сега ще му скъсат гъза от шутове.

И двамата обърнахме очи към Дидие, който оглеждаше цигарата си като следовател

улика.

— Залагам на евреина — казах.

— Сериозно?

— Винаги залагам на евреина.

— Колко залагаш? — попита той с широка усмивка и очите му светнаха дяволито.

— Всичко, което имам у мен. Колко е това всичко?

— Всичко, което можеш да си купиш с три хиляди — отвърнах.

— В щатски долари?

— С рубли не работя, Олег. Цигарата догаря. Навит ли си?

— Дадено! — Той ми протегна ръка.

Пуснах ножа, стиснах ръката му и пак се хванах за ножа. Олег махна на един сервитьор.

Дидие почти беше допушил цигарата. Сервитьорът дойде наблизо и ме погледна озадачено

над Олег.

Тревожеше се. Здравенякът все тъй чакаше Дидие на празното място между

освободените маси. Бяха спрели да сервират. Келнерът — казваше се Сайед — не знаеше

какво става. Кимнах с глава и той притича, без да изпуска от очи едрия руснак.

— Една студена бира, моля — каза Олег. — И порция от домашните ви пържени

картофи.

Сайед попримига и ме погледна.

— Всичко е наред, Сайед — казах. — И аз не знам какво става.

— Ааа — въздъхна облекчено Сайед. — Веднага нося бирата и картофите!

И той изтича, размахал ръце и клатейки глава, като подвикна на хинди:

— Спокойно, никой не знае какво става!

Сервитьорите се отпуснаха малко, вперили очи във фаса на Дидие.

— Впрочем надявам се приятелят ти да победи — каза Олег. — Макар и да се съмнявам.

Дидие угаси цигарата.

— Надяваш се моят човек да победи?

— Чорт, да — отвърна Олег.

— Това какво означава?

— Да, по дяволите, на руски.

— Аха.

— Чорт, да. Бих платил три бона в долари да смелят от бой тоя тесногръд чвор, ако бях

такъв човек.

— Но не си такъв човек.

— Виж, ти току-що го срещаш, а аз бачкам с тоя задник вече цял месец. Но просто не

мога да плащам, за да пребият някого, дори него. На няколко пъти съм отнасял бой по

поръчка и никак не ми хареса.

— Аха.

— Тъй че ако твоят човек победи, все едно съм платил, но без кармичния дълг.

Дидие бавно се изправи и отстъпи от масата.

— Като се разплатиш, ще поговорим, Олег — казах.

Дидие изтръска пепелта от смачканото си кадифено сако и си вдигна яката. С ръце, натъпкани дълбоко в джобовете, той тръгна към едрия руснак.

Руската грамада размахваше юмруци, големи колкото главите, в които често се врязваха, и се поклащаше бавно напред-назад.

Ръката ми стискаше ножа. Ако Олег се намесеше, бях сигурен, Че ще мога да го

намушкам, преди да е станал от масата. Но Олег вдигна ръце на тила си и се облегна назад да

гледа шоуто.

Дидие се приближи на крачка и половина от здравеняка, а после подскочи високо и

извъртя балетен пирует с ръце в джобовете. В най-високата точка на скока разпери широко

ръце и литна в дъга, заби колене в гърдите на руснака и го халоса с пистолета си по темето, а

след това с танцов отскок се приземи надалече от него, отново с ръце в джобовете. Щом

мозъкът на руснака временно излезе от строя, той подкоси колене и заби нос в пода, докато

още размахваше ръце.

— Плащай, Олег — казах, когато Дидие отиде на бара да се разбере с управителя.

— Иха! — възкликна Олег. — А в Русия тоя се води състезател по юмручен бой без

правила.

— Твоя състезател по юмручен бой току-що го разкатаха с балетен пирует и добре

изработен пистолет. Плащай.

— Няма проблеми! — ухили се той, изпаднал в почуда. — Аз съм руснак. Добре

изработените пистолети ние сме ги измислили.

Той извади от джоба си навити на руло банкноти, измъкна няколко и пъхна ролката

обратно в джоба си.

— Загадъчен човек си ти, Олег.

— Безработен човек съм аз.

Фактът, че Джордж Скорпиона беше наел руснаци за охраната си и руското нашествие в

„При Леополд" нямаше как да е съвпадение.

— Нека позная — казах. — Работил си като охрана на последния етаж в хотел „Махеш".

— Точно така. Днес ни уволни копелето.

— Той случайно ми е приятел, дори да е копеле.

— Прощавай — отвърна. — Значи го знаеш каква е цинция. Изчисли всяка минута, в

която сме работили за него, и ни раздаде по двеста долара за довиждане, след като съм му

пазил живота! Смешно, а?

— Тая пачка беше бая по-дебела от двеста долара.

— В хотела се играеше покер, върти го един тип, Близнака му викат.

— Аха.

— Излезе ми късметът и прибрах банката.

Олег, рожбата златна, прибрал банката. От всички игри на покер в света да вземе да се

набърка в моята.

Сайед с щастлива усмивка донесе храна и напитки.

— Господин Дидие ни разби! — подшушна ми той. — Не сме го виждали да танцува

така добре от години! Събори тоя мъжага само с един удар!

— Сега къде ще закарате мъжагата, Сайед?

— На улицата — отвърна той, забърса влагата от масата и предложи на Олег подправки.

Олег насочи към мен пържен картоф, топнат в доматен сос.

— Нали нямаш нищо против да започвам? Много обичам домашни пържени картофи!

— Олег, приятеля ти го извличат на улицата.

— Това „да" или „не" означава?

— Връщам се ей сега — въздъхнах, докато той налапваше картофа.

Знаех какво щеше да стане. Щяха да извлекат безчувствения руснак две педи извън

територията на „Леополд", където щеше да е в зоната на уличните търговци.

Те на свой ред щяха да го изтикат в канавката, на две педи от сергиите им.

Така той щеше да попадне в зоната на таксиджиите, които накрая щяха да го замъкнат на

уличното платно, където да го подбере някоя линейка, ако преди това не го прегази автобус.

Бях изпадал в същото положение на безчувствена плът, оставена на произвола на света.

Извиках един познат уличен продавач и му платих да качи грамадния руснак на такси, за да

го закарат в болницата.

Дидие продължаваше да приема похвали, докато се изръсваше хубавичко за нанесения

ущърб в бизнеса на „При Леополд". Върнах се на масата, озъртайки се за трети руснак. Знам, че ще прозвучи доста параноично, но тогава бяха луди години и опитът ми сочеше, че да

очакваш трети руснак, си е проява на чисто благоразумие.

— Има ли трети руснак? — попитах, като седнах до Олег.

Той избърса уста със салфетка, обърна се към мен, а бледозелените му очи откровено се

взряха в моите.

— Ако имаше трети руснак, щях да си тръгна — рече. — Всички ги е страх от руснаци.

Дори самите руснаци се страхуват от своите. Аз съм руснак, можеш да си сигурен в това.

— Защо ви уволни Скорпиона?

— Виж, той ти е приятел…

— А също и луд. Кажи ми.

— Нещо е откачил заради някакво си проклятие на светец. Аз лично, ако някой ме

прокълне, щях да го пречукам на място или да го принудя да вдигне проклятието. Ама съм

руснак, ние другояче гледаме на нещата.

— И какво стана?

— Бившият ми шеф, твоят приятел, нае опитвани на храната.

— Опитвани на храната ли?

— Всъщност срещал ли си някога опитвач на храна?

— Не, Олег, но ти си срещал, нали?

— Индийчета. Свестни хлапета. Опитват храната му преди него, да е сигурен, че не е

отровена.

Знаех, че в орловото гнездо на Скорпиона не върви на добре. Близнака се бе свързал с

мен, но аз не взех насериозно вманиачаването на Скорпиона по това проклятие. Ако

казаното от Олег бе вярно, значи Скорпиона яко го беше загазил. Той беше свестен човек, изпаднал в кофти ситуация — момент, когато трябва да се намесят приятелите.

Ала адресът на Конканън пареше в джоба ми и аз само убивах време в „При Леополд", очаквайки полунощ, затова не отчетох проблемите на моя приятел.

— Сам ли напусна, или те уволниха?

— Заявих, че няма да позволя деца да опитват храната му. Предложих му сам да я

опитвам, аз вечно съм гладен, но той не прие добре критиката и ни уволни и двамата.

— А кой ви плати да дойдете тук тая вечер и да създавате проблеми?

— На него платиха, не на мен — отвърна. — Покани ме да пием по едно за довиждане.

Съгласих се с надеждата, че няма повече да го виждам. А после на път за насам ми каза, че

имал поръчка да разпердушини някакъв французин в бара.

— И реши да му правиш компания?

— Реших, че ако не го наглеждам, тоя боклук ще вземе да убие някого и ще ми прецака

визата.

— Хуманист си ти — рекох.

— Ти кой си бе, да ми даваш оценки?

Усмихваше се, дружелюбен като кученце. И пак беше прав, а щом някой е прав, това е

положението.

— Майната ти — казах. — Ако си дошъл да се разправяш с приятеля ми, първо трябва да

минеш през мен.

— Как добре те разбирам! — възкликна Олег и ме смути с изказването си.

— Какво?

— Напълно те разбирам! — провикна се той. — Дай да те прегърна!

Издърпа ме да стъпя на крака — бе по-силен, отколкото мислех — и ме прегърна.

Съдбата никога не се бие честно. Съдбата те дебне. Светът се разпадна в езера от време

и всяко езеро, в което потъвах, ме отнасяше все по-назад към дивата нежна прегръдка на

изгубения ми брат в Австралия.

Откопчих се от него и седнах. Той вдигна ръка да поръча още бира, но го спрях.

— Значи си безработен?

— Безработен съм. Какво предлагаш?

— Работа за три-четири часа.

— Кога почвам?

— Кажи-речи веднага.

— Какво ще трябва да правя?

— Да си пробиеш път с бой на влизане, може би, и да си пробиеш път с бой на излизане, може би. С мен.

— Да вляза с бой, но къде? — попита ме. — С банкови обири не се занимавам.

— В една къща — отвърнах.

— А защо трябва да влизаме с бой?

— Защото хората вътре не ме обичат.

— Защо?

— На теб пука ли ти?

— Не е там работата.

— Коя работа?

— Всичките пари, които загубих тая вечер от облога — каза той. — Двойно.

— А, тази работа. Навит ли си?

— Ще ни убият ли?

— Пука ли ти?

— Много ясно, че ми пука! Пука ми за тебе, а току-що се запознахме!

— Надали.

— Аз съм руснак, ние бързо се сближаваме.

— Надали ще ни убият, искам да кажа.

— Добре, срещу колко ще се бием?

— Трима — отвърнах. — Обаче единият, ирландец на име Конканън, струва колкото

двама.

— Другите двама какви са по националност?

— Това пък какво значение има?

— От националността зависи цената бе, мъжки — отвърна той. — Това всеки го знае.

— Не съм правил проучване, но преди време чух, че работел с един афганец и с един

индиец. Може да са там.

— Значи са трима?

— Може и да са двама, а ирландецът е силен за двама.

— Ирландец, афганец и индиец?

— Вероятно.

— Срещу руснак и австралиец — каза замислено той.

— Щом искаш да го възприемаш така.

— Удвояваме сумата още веднъж.

— Още веднъж?

— Чорт, да.

— Това пък защо?

— Афганец и руснак на едно място струва повече в момента.

— Дванайсет бона, за да се биеш заедно с мен нощес? Забрави, Дидие се упъти обратно

към нашата маса. Гръмнаха ръкопляскания и той се поклони на клиентелата няколко пъти, докато седне.

— Дидие, запознай се с Олег — казах. — Направо ще се влюбиш в него.

— Enchante, monsieur[94] — накипри се Дидие.

— Нали нямате нищо против, че седнах на вашата маса, мосю? — попита учтиво

Олег. — Като се има предвид, че дойдох във вашия бар с един ненормалник?

— То пък кой не е идвал в „При Леополд" с ненормалник? — възрази Дидие. — А

Дидие забелязва човека с характер от петдесет метра и от също толкова го прострелва в

сърцето.

- Виждам, че с вас чудесно ще се разбираме — каза Олег и опря удобно лакти на масата.

— Келнер! Още по едно! — провикна се Дидие. Вдигнах ръка да спра сервитьорите.

— Ние ще тръгваме. Добре ли си?

— Ама, Лин! — нацупи се той. — С кого да споделя сега своя триумф? Кой ще пие с

мен?

— Със следващия ненормалник, който влезе тук, братко — казах аз и го прегърнах.

ШЕЙСЕТА ГЛАВА

ПОЕХМЕ КЪМ „ПАРЕЛ" [95] и изоставената промишлена зона. Според информацията на

Туарегата Конканън въртеше бизнеса с дрога в един изоставен фабричен комплекс, чиито

отделни сгради се даваха под наем.

Нощем това място приличаше на призрачен град — много хора твърдяха, че по тъмно са

виждали призраци сред обширната мрежа от сгради. Две поколения мъже и жени бяха

живели, работили и умирали на тази територия, преди да затворят фабриките. „Знаеш ли

какви са тези призраци? — ми каза веднъж Джони Пурата. — Бедняци, които са умирали."

— Изглежда запустяло — отбеляза Олег, когато паркирах мотора и се запътихме към

редиците от сиви, неми сгради.

— Нощем е така — отвърнах. — Оня работи в четвъртата постройка. Фабрика 4А.

Говори по-тихо.

Вървяхме покрай телена ограда, накичена с реклами ала „светкавично разорение" за

имоти и фондови сделки.

— Най-малкото ще ми даде адски добър материал за писане — прошепна Олег.

Спрях се. Сложих ръка на гърдите му и го спрях.

— Пишеш ли? — прошепнах.

— Да.

— Олег, ти журналист ли си?

— Чорт, нет — прошепна той.

— Това какво означава?

— „Не, по дяволите" на руски. Обратното на чорт, да.

— Сега на руски ли взе да ме учиш? Мамка му, Олег, ти проклет журналист ли си, или

какво?

— Не, писател съм.

— Писател? — Да.

— Руски писател? Майтапиш се!

— Писател съм и съм руснак — прошепна той. — Предполагам, че това ме прави руски

писател, щом държиш да е по този начин. Ще ходим ли да се бием?

Подпрях ръце на коленете си, приведен напред, докато взема решение. Опитвах се да

реша дали да тръгна сам срещу двама плюс двама във фабрика 4А, или заедно с руски

писател. Решението не беше от лесните — може би заради това, че и аз съм писател.

— Руски писател — прошушнах.

— Имаш нещо против руските писатели ли?

— Че кой ли няма нещо против тях?

— Сериозно? Ами Аксьонов? Аксьонов всички го харесват.

— Майната ти — прошепнах.

— А Тургенев? Тургенев пише смешно.

— Да, като Гогол.

— Гогол, строго погледнато, не е руснак — поясни Олег. — Той е украински казак. Един

от великите казашки писатели.

— Стига.

— Я чакай малко — прошепна Олег и ме прихвана над лакътя. — Ти да не си писател?

Това е, нали? Ха! Ама че смешно — двама писатели, тръгнали заедно на мисия.

— Мамицата му!

— А между другото, каква е нашата мисия?

С руснака сякаш можех да изненадам онези тримата, да си оправя сметките с Конканън

и да се измъкнем, без друг да пострада освен мен и Конканън. Без Олег вероятно щеше да ми

се наложи да намушкам хората на Конканън, затова исках той да е с мен. Но Олег беше

писател. Руски писател.

— Ами Лев Лунц? — прошепна с надежда Олег. — Обожавам го!

— Млъквай! — изшушнах в отговор.

Надигнах се и се огледах. Широката дълга улица бе обрасла от едната страна с

растителност, а отзад минаваше влакова линия. Железобетонните фабрични бараки от

нашата страна, потънали в тишина, се редяха като надгробни могили.

Жива душа не се виждаше, дори скитащите кучета обикаляха из други места. Цареше

покой — онзи покой, витаещ над опасни места, когато не се страхуваш от тях. Усещах го, защото аз се боях и исках да спра Конканън без още кръвопролития, но едва ли щеше да е

толкова лесно.

— Впрочем защо избра мен? — прошепна Олег. — Защо не взе приятеля си Дидие или

някой другиго?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се — отвърна той и се взря изпитателно в очите ми. — Може да ми даде

добър материал.

— Защото имам приятели, които биха дошли, но ако пострадат, щях да страдам за тях, а

ако ти пострадаш, няма да страдам. Разбираш, нали?

— Разбирам — ухили се той щастливо. — Основателна причина. Ако бях в твоето

положение, също щях да купя живота ти.

— Не купувам живота ти, Достоевски. Купувам от теб един бой време. Ясно?

— Ясно — отвърна той весело. — Радвам се, че проведохме този разговор.

— Ще ти кажа и още нещо. Припариш ли до приятелката ми, ще те заколя.

— Имаш приятелка? — прошепна невярващо той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами…

— Почнеш ли да я сваляш с руски писателски номера, те заколвам.

— За клането разбрах още от първия път — прошепна. — Това не се забравя.

Хилеше се насреща ми и аз не можех да го разтълкувам. Или навсякъде се чувстваше

щастлив, или знаеше нещо, което аз не знаех.

— Какво? — намръщих се.

— Ти сериозно ли имаш приятелка?

— Дръж си руския епос далече от нея.

— Разбрах де, разбрах — ухили се той.

— Какво толкова се хилиш?

— Просто е страшно забавно да вършиш с друг писател разни щуротии, за които си

струва да се пише. Като приключим тук, трябва да напишем разказ заедно. Имам някои

страхотни идеи.

— Хайде стига! Можем сериозно да си изпатим. Тоя ирландец е луд за връзване и е

корав като волфрам. Бъди нащрек.

— Добре де, добре, не се впрягай. Вложил съм в тая работа дванайсет хиляди долара.

Давай да смачкаме ирландеца и приятелчетата му и после да се напием.

И той хукна самичък към фабрика 4А. Тия руснаци!

Завтекох се след него и го настигнах пред входа. Прокраднахме се покрай стената на

грамадната барака, за да надникнем през високия прозорец.

Конканън беше вътре с още двама мъже и играеха карти на капака на безупречно червен

понтиак Лорентиан, заметнат със сребристо покривало.

— Готов ли си? — попитах.

— Готов за какво? Какъв е планът?"

— Влизаме през вратата и аз предизвиквам ирландеца.

— Не смяташ ли, че трябва да се промъкнем тайно?

— Ако бях от тия, дето се промъкват тайно, щях да нося пистолет.

— Нямаш пистолет?!

Отворих и влязох в празната фабрика. Олег зад мен ме следваше на крачка. Спряхме

недалеч от Конканън и приятелите му.

Афганецът бе отпуснал ръце в скута си. Индиецът също. Не знаех имат ли пистолети.

Знаех и къде се намират ръцете на Конканън. Ръкопляскаха.

— С тебе е по-весело даже и отколкото с пияна монахиня! — извика той. — Чух, че си

умрял. Но като гледам, било е само зловреден слух.

— Дай да се разберем — казах. — Само ти и аз, сами.

— Да се бием ли искаш бе, малкият?

Беше все тъй ухилен. Вече се бях научил доколко противна може да ти стане една

щастлива усмивка.

— Искам да престанеш с твоите простотии и да не закачаш мен и приятелите ми. Ако се

съгласиш, ще седна и мамата ще ти разкатая на покер.

— А ако не се съглася?

Студени звезди се просмукаха през мокрото сияние на очите му.

— Тогава заставаме един срещу друг още тук и сега и си оправяме сметките веднъж

завинаги.

Той се облегна на пластмасовия си стол и се усмихна.

— Вземи го на прицел, Говинда — нареди тихо.

Пистолетът бе у индиеца. Афганецът се изправи, стиснал в ръка картите.

— Да, шефе — обади се Говинда.

— Стани, Говинда, и застани до приятеля му. Говинда стана и се отдалечи от колата.

— Дръж на прицел австралийския затворник, докато вървиш, момче — предупреди го

Конканън. — Той е от непослушните. Ако шавне, го застреляй.

— Да, шефе — повтори Говинда, докато ми се усмихваше насреща.

Очите му лъщяха като опали в полумрака на фабриката. Той отиде при Олег и заби

дулото в корема му. Олег — и той все тъй се усмихваше. Май само аз изглеждах сериозен.

— Идвам тук да се разберем по мъжки, а ти вадиш пистолет? Това го ужили, защото и

двамата знаехме, че съм прав. Поривът

Да се бие го обземаше стремително.

— Само като малка застраховка — отвърна, овладявайки гнева си.

— Ако сбъркаш, Конканън, няма да умрем само ние. Казах го заради платените му лакеи

— афганеца и индиеца.

— Говинда със сигурност ще умре — додадох. — Афганецът също.

Обърнах се към афганеца:

— Салам алейкум. Той замълча.

— Салам алейкум! — повторих настоятелно. Едно от най-добрите ислямски поучения е, че на мирен поздрав трябва винаги да се отговаря с равноценен или още по-добър поздрав.

— Ва алейкум салам — отвърна най-сетне той.

— Как се казваш?

Той отвори уста да отговори, но Конканън го сряза:

— Не му казвай, непросветен малоумник! Не виждаш ли, че те баламосва! Станал е

местен и знае как да приказва по селски. Но всичко това е само да баламоса недъгавите ви

умове! Гледай сега как го прави майсторът, как аз ще го баламосам!

Той се изправи, заобиколи колата и дойде при мен.

— Ако се опита да направи нещо, застреляй приятеля му! — нареди той на Говинда. —

После сам ще ти помогна да разфасоваш тялото.

— Да, шефе.

Стоеше срещу мен и бавно се поклащаше насам-натам със замръзнали в усмивка устни.

— Знам какво искаш да разбереш — каза той и пристъпи близо до мен.

— Искам да престанеш, нищо повече — отвърнах.

— Да, ама не! Не е това. Искаш да знаеш отговора на един много важен въпрос.

— За какво говориш, твойта мама?

— Въпрос! — изрече той напевно. — Въпрос, въпрос!

— Изплюй камъчето де.

— Помни какво ти казах, Говинда! — изкомандва той, вперил очи в мен. — Ако тръгне

насреща ми, застреляй приятеля му! С тоя путьо лично искам да се оправя.

— Да, шефе.

— Всъщност искаш да знаеш само едно — приведе се той към мен. — Изчукал ли съм

сладкото ти американско гадженце онази нощ, преди да оставя Ранджит с нея?

Възлестите ми вени се издуха върху стиснатата ми челюст, набъбнаха нагоре към очите и

челото. Изби ме пот от яростното желание да му причиня болка. Това бе нещо друго, нещо, което не го бях внесъл аз. Щом намеси и Лиса, аз вече се биех за нея.

— Знаеш ли, Конканън — ухапах го в отговор, за да го предизвикам. — Щом и големият

глад в Ирландия не е успял да убие англичанина в теб, то е защото си само един англичанин, който приказва с ирландски акцент.

Той се нахвърли да ме хване за гърлото, но аз отскочих и заотстъпвах към колата.

— Защо не свършим с това? — поотпуснах се аз. — Май само приказваш. Дай да

разберем така ли е и да свършваме. Ако ме смелиш от бой и си готов да си стиснем ръцете и

да бъдем приятели, с радост ще те призная за по-добрия. Ако победя аз, няма да закачаш мен

и онова, което е мое. Говинда, справедливо ли ти звучи?

— Да, шефе — отговори машинално той.

— Млък бе, дебил! — кресна Конканън.

— Мисля, че твоят стрелец е спуснал предпазителя на своята съвест — казах. — Дай да

се разберем без пистолети, Конканън. Справедливо ли ти звучи, а, Говинда?

— Млък! — викна Конканън. — Всички да млъкнат! Изгледа ме от глава до пети.

Прав ли бях? Дали съм бил прав, спомняйки си сега усмивката на врага, когато мислех, че виждам неохота у мъжа, който обичаше да се бие?

— Добре, щом искаш да се биеш, затворнико, дошъл си на точното място. Нещо против

да пусна малко музика? Винаги пускам музика, докато пребивам някого. Какво ще кажеш за

един албум с любимите ми парчета?

Той натисна копчето на един плейър, свързан с тонколоните в колата, и от червения

понтиак гръмна ирландска музика. Конканън се стегна и изнесе напред ръце за отбрана.

— Давай да те ступам тогава — каза той.

Втурнах се към него, сниших се и го ударих в бедрото точно там, където го простреля

Абдула. Нанесох му два здрави удара. Той изскимтя от болка и падна на коляно.

Усетих го как замахва към тила ми. Знаех, че ударите се сипят, но не почувствах болка.

Изправих се, минах под гарда му и посегнах към окото, свих пръсти и ги забих в орбитата му.

Той бързо отскочи назад. Бях го издрал, той замижа и под клепача му потече кръв.

Със затворено око и прегънато коляно Конканън нападна с привичната си комбинация

от удари, точно както Навин ме беше предупредил. Отскочих, сниших се, после атакувах и

забодох пръсти в ключицата му. Натиснах надолу с цялата си тежест и се стоварих на пода.

Костта изскочи, той писна и размаха ръце от болка.

В затвора не се бият заради самия бой. В затвора се бият за победа на живот и смърт.

— Така значи, а? — извика, като се мъчеше да отстъпи от мен, търкайки окото си.

— Да, именно.

Отстъпи назад, но аз се приведох надолу и го сграбих за топките, като ги усуках. Не

пусках. Той се строполи непохватно, мъчейки се да си опази наследството.

Надигнах се на колене и го халосах с всичка сила. Не беше достатъчно, затова го халосах

повторно.

Той се олюля, седнал на пода. Смееше се и продължаваше да се държи за топките със

здравата си ръка. Смееше се и се клатушкаше напред-назад като поседнало бебе в легло.

— Ти мамиш и този човек ми е свидетел — посочи той Олег.

— Ами оловото, с което ме уцели миналия път? Да не би да се биеш по правилата на

маркиз Лондондери? А двайсет и четири часовата мокра поръчка за мен? Това честен бой ли

е? Сега имаш шанса да млъкнеш и да се вслушаш за разнообразие. Остави ме на мира, Конканън.

— Ти мамиш, малкият — каза той, като се мъчеше да се усмихне. — Признай си греха.

— Ако не спреш да вървиш подире ми, ще си навлека и по-голям грях.

— Знаеш ли, много повече ме кефеше, като беше умрял — изсмя се той със затворено

кръвясало око. — Говинда, застреляй го тоя шибан затворник. Гръмни го в главата тоя путьо.

Стана бързо. Говинда помръдна ръка. Олег извади нож, замахна, сряза лицето му и

издърпа пистолета от ръката му още преди шокът да го събори на пода.

Говинда изпищя от болка: знаеше, че с такова лице вече не играе героя във филма. Олег

го фрасна със собствения му пистолет и оня притихна.

Афганецът все още държеше картите, разперени като ветрило. Аз бях извадил ножа.

Олег стискаше пистолета.

— На твое място щях да бягам, приятелю — усмихна се Олег с пистолет до бедрото

си, — колкото и силна ръка да ти се е паднала.

Афганецът захвърли картите и побягна.

— Извади ми ключицата бе, шибал ник такъв! — изръмжа Конканън с увиснала

настрана глава. — Не мога да си вдигна ръката. Ако можех, щях с един удар да те съборя на

земята, и двамата сме наясно.

— Остави… ме… на мира.

— Прелестната, прелестната, прелестната Лиса — изрече той. Пак го ударих. Той

залитна назад и се сгромоляса на пода, разперил ръце, но не загуби съзнание.

„Какво да правя? — мислех си. — Мога ли да го убия? Не, освен ако той не се опитва да

ме убие."

Конканън лежеше на пода със затворено око и извадена ключица. Дори не се помъчи да

стане. Ала продължаваше да дърдори и да се киска, сякаш бе много смешно, че не може да

спре.

Олег явно не хареса това. Опита се да му запуши устата с парцал, но му казах, че ако

Конканън се задуши до смърт, той ще понесе кармичния дълг.

Наби му един пестник, и то здравата. Конканън се унесе — оставихме го на грижите на

ранения Говинда. Не го предупредих, че ако някога пак го мярна в южната част, ще загуби

нещо повече от едната страна на лицето си.

— Вземам ти пистолета — каза му Олег. — Ако си го поискаш, ще те гръмна с него.

Изтичахме мълчаливо до мотора. Като стигнахме, го спрях да му благодаря.

— Шестте хиляди от тая вечер — подадох му парите. — Останалите и бонусът утре. Ще

дойда в „Лео" към пет. Длъжник съм ти за това, което направи.

— Хич не ми се ще да го видя пиян тоя ирландец — огледа се той през рамо.

— Дано никога вече не го видя ни пиян, ни трезвен. Отлично се справи, Олег.

— Благодаря — усмихна се той.

— Ти обичаш да се усмихваш, а?

— Щастлив съм почти постоянно. Това е моят кръст, но се мъча Да го нося с

настроение. И тъга ме спохожда, но тя не ми пречи да съм щастлив. Искаш ли да напишем

заедно разказ?

— Наистина ли си писател?

— Естествено.

— Доста добри реплики пусна там вътре.

— Реплики ли?

— Като каза на афганеца да се маха, колкото и силна ръка да му се е паднала. И на

Говинда, че ще го гръмнеш със собствения му пистолет.

— Това е от руските филми — намръщи се той. — Ти руски филми не си гледал, не

знаеш какъв диалог има там? Ще си във възторг! Страхотен материал!

Върнахме се в Колаба. Стиснах ръката на Олег и го оставих пред един хотел.

Суетата се таи в гордостта. Оставих Олег край пътя, след като той ми спаси живота, и си

казах, че нямам нужда от никого, дори от свестен човек като него. Но истината бе, че го

оставих, защото го харесвах и знаех, че и Карла ще го хареса колкото мен, ако не и повече.

Срамно е, срам ме е да го призная, но аз оставих този добър човек на улицата, защото

ревнувах — а Карла дори още не го познаваше.

ШЕЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРЯ АБДУЛА. Трябваше да разбера какво са направили двамата с

Конканън. Обиколих джамията „Набила" и Нул базар, и всички останали места — зоната на

комфорт за Абдула в компанията на закоравели престъпници. Бях сърдит. Юмруците ми

кървяха. Държах се грубо дори и с хората, които харесвах.

— Да сте виждали Абдула? — питах пак и пак, а двигателят на мотоциклета ми

проръмжаваше.

Коравите мъже, които рискуват живота си, изискваха уважение и хич не ми се

церемоняха:

— Майната ти, Лин! Що не ми надникнеш в цевта на пистолета? Може пък да е там!

— И на теб майната ти. Абдула къде е?

Намерих го да пее на нощния фестивал на суфи-певците. Бяха подели „Али Мунна" и

знаех, че могат да продължат с часове. Мъжете си подаваха чилуми, които описваха светещи

кръгове.

Улових погледа на Абдула, той на мига скочи и внимателно запристъпва с боси крака

сред насядалите певци.

Излязохме на прашния чакълен паркинг, ограден от дървета.

— Салам алейкум — поздрави ме с целувка по бузата.

— Ва алейкум салам. Абдула, мамка му, какво става? Убил ли си някого заедно с онзи

Конканън? Затова ли тогава го простреля два пъти? Да му затвориш устата?

— Ела с мен — каза сериозно Абдула, прихвана ме за лакътя и ме поведе още нататък.

Застанахме под широкия свод от магнолиеви клонки, които се поклащаха леко при всеки

полъх на вятъра. Седнахме на големите камъни, наредени като бариера за автомобилите. В

шатрата на няколко метра от нас певците все така пееха. Един гарван, подранил или окъснял, изграчи от клонака над нас.

Две ярки лампи, окачени на плетеница от жици, бележеха входа на певческата палатка.

Това бе импровизирано служение — събираха се от време на време на различни места, където им разрешяха, и всеки път безследно се разотиваха, когато пукнеше зората.

Бе мирно и сигурно, защото всички вярваха, че да смутиш такова чисто служение, след

като е започнало, значи да си навлечеш проклятие за седем поколения напред. Никой не бе

склонен да поеме такъв риск, дори съперничещите си гангстери. Случва се и неродените

поколения да ни пазят.

— Известно време изпълнявахме поръчки извън Компанията по решение на Санджай —

подзе Абдула. — Мисля, че мотивът му бе политически, но това е само мое предположение.

Първата поръчка беше убийството на един бизнесмен.

Той замълча, изчаках го да продължи. Бях изтощен от дългия път, а денят и бездруго

беше кошмарен.

— Ирландецът се предлагаме на всяка Компания. Санджай го нае и ме прати с него —

да е сигурен, че всичко ще мине както трябва.

Той пак замълча.

— Обаче не мина както трябва — подсказах му.

— Жена му и дъщеря му се оказаха там, а не го очаквахме. Видяха ни и можеха да ни

разпознаят. Аз не можех да ги убия.

— Не, естествено.

— Обаче… Конканън го стори, а аз му позволих и слушах, докато ги убиваше, и сега се

чувствам прокълнат заради това.

Абдула, Абдула, непобедимият Абдула! Усещах го как ми се изплъзва, както се случва с

любовта понякога, сякаш мостът е твърде Далеч, а земята към него се превръща в пясък.

— Какво си сторил, човече?

— Той им преряза гърлата — отвърна.

— Господи!

— По всички вестници писаха. Трябва да си разбрал.

Съпругът — удушен, жената и дъщерята — убити, парите — откраднати: спомнях си

тази история. Помнех колко се бях отвратил.

— Казах на Конканън, че ако го видя отново, ще го убия — продължи Абдула. —

Пресякох връзките му с Компанията и Санджай възложи поръчките на Велоубийците.

— Защо не ми каза? За Бога, та тоя ме беше поръчал и мен!

— Срамувах се — отвърна той.

— Срамуваше се?

Срам. Познавах срама. Абдула ми беше брат, а братството няма предел.

— Трябваше да споделиш с мен, Абдула. Ние сме братя.

— Ами ако се беше отрекъл от мен заради срамната ми постъпка?

Съдбата те превръща в съдия също толкова често, колкото съдят и теб. Бях избягал

затворник, който се занимаваше със сделки на черно по бомбайските улици, а Абдула ме

издигна на съдийското място и ми пъхна чукчето в ръката. Идеше ми да го халосам с него.

— Трябваше да ми кажеш.

— Знам. — Той оброни глава.

— Никакви тайни повече — заявих. — Кълна се — и двамата с Дидие много обичате да

пазите тайни!

— Никакви тайни повече — повтори.

— Дай войнишка клетва.

— Заклевам се.

— Добре. Дръж си очите на четири. Тая вечер навестих Конканън и той или ще се

скатае, или пак ще издрапа от пещерата да хапе.

— Отишъл си без мен?

— Оправих се. Имах помощник.

— Преби ли го? — Лицето му пак се разведри.

— Страшно мазало. Горе главата!

— Гордея се с теб, Лин! — възкликна той.

— Не е повод за гордост — отвърнах. — Не биваше да се случва, ама като не разбира от

друго…

— Да влезем и да попеем, а? — предложи той.

— Благодаря, но ще ти откажа. Трябва да се прибирам. Може Карла да е дошла. До

скоро, братко.

Потеглих обратно към Островния град, залъкатуших по дългия широк „Марин Драйв", а

после поех към хотел „Амритсар". Пътят бе пуст. Край вълнолома нямаше жива душа.

Къщите отляво спяха, излъчвайки покоя към океана.

След малко видях мъж, който свиреше на китара. Седеше под една улична лампа на

островчето по средата на булеварда.

Олег. Спрях се до него.

— Какво правиш бе?

— Свиря на китара — отвърна той радостно.

— А защо тука, посред платното?

— Тук акустиката е идеална — пусна вбесяваща си усмивка той. — Морето е зад мен, а

сградите — пред мен. Перфектно! Ти свириш ли на китара? Трябва да посвирим тук заедно.

Можем да…

Потеглих и стигнах до „Нариман пойнт", но после обърнах и пак спрях до него.

— Да се напием? — предложих от боботещия мотор.

— С теб? — попита той подозрително.

Пак потеглих и стигнах до „Нариман пойнт", и пак обърнах и спрях до него.

— Да! С радост ще се напия! — заяви той.

— Качвай се на мотора, Олег.

— Може ли аз да карам?

— Никога повече не говори така за моя мотор.

— Ясно. — Той се настани зад мен, окачил китарата на рамо. — Просто да знаем къде е

границата.

— Дръж се здраво.

— Като се напием, ще се бием ли с някого?

— Няма.

— Дори помежду си?

— Олег, слизай от мотора.

— Не, не! — възкликна. — Просто ако ще се бием с теб, да съм по-трезвен, че се биеш

доста мръснишки.

— Майната ти.

— Ние, руснаците, не можем да се бием мръснишки. Затова сме слаби противници.

— Олег, ако още веднъж произнесеш думата „руснак", ще те изръся на някой завой.

— Ама какво да кажа? Руснак съм, все пак!

— Наричай ги „хората с буквата р".

— Ясно — отвърна той и ме хвана здраво. — Ние, хората с буквата „р", бързо загряваме.

Той излезе добър пътник и ми беше приятно да го возя. Бях в добро настроение.

Паркирахме мотора и се качихме по стълбите на хотел „Амритсар" в стаята ми.

Точно когато стигнахме до вратата, Карла отвори нейната — отиваше някъде.

Бе облечена с вечерна рокля без ръкави и високи маратонки. Косата й бе събрана на кок

и закрепена с ребрена кост от риба-меч, купена от рибния пазар. Беше я изчистила и

лакирала, а в широкия й край бе затъкнала един от пръстените си със скъпоценен камък, който отразяваше светлините от стаята зад гърба й.

— Еха! — възкликна Олег, като надзърна в бедуинската шатра.

— Карла, това е Олег. Той е руски писател и свестен човек, приклещен натясно. Олег, това е Карла.

Карла ме изгледа от горе до долу и обратно догоре; главата й се наклони като на жената

с лъскавата черна бурка в сводестата къща на Туарегата. Нещо не беше наред: по-ненаред от

обикновено. Тя погледна Олег и се усмихна.

— Приклещен натясно, а?

— Карла! — Олег й целуна ръка. — Прелестно име! Аз имам възлюбена и й казвам

Карльоша. Така й викам на галено. За мен е чест да се запознаем. А ако флиртувам с теб, гаджето ти каза, че ще ме заколи.

— Ще те заколи, значи? — усмихна се Карла.

— Значи — намесих се, — ние с Олег дойдохме да се напием в стаята ми. Дълга нощ

беше. И тежка. Ще дойдеш ли с нас?

— Дали ще дойда, или дали искам да дойда?

— Карла…

— Въпросът е съвсем намясто! — обади се Олег. Погледнах го.

— Само казвам, че…

— Не, благодаря. — Карла изключи лампите, затръшна вратата зад себе си и завъртя

няколко ключалки. — Но знаеш ли, Олег, имам предложение за теб.

Тя обърна лице към него и изнесе на ход всички шестнайсет царици.

— Какво предложение? — попита дружелюбно Олег.

— Трябват ни агенти за работа на терен и ти изглеждаш подходящ.

— Агенти за работа на терен?

— Да отворим бутилката на забравата, Олег! И да се напием! — подканих го аз.

— Имаме бюро, през една врата от моята. — Карла се облегна на касата. — И ни трябват

агенти с характер. Имаш ли характер, Олег?

— Бих могъл — каза той. — Но кое те кара да мислиш, че имам нужните качества?

Тя ме посочи с палец.

— Ако ти липсваха, той нямаше да ме запознае с теб. Навит ли си?

Олег ме погледна.

— Ако приема, ще ме заколиш ли?

— Не, естествено — увери го Карла. Той пак я погледна.

— Супер! — възкликна. — Уволнен, а после нает два пъти в един и същи ден! Знаех си, че в този град ще забогатея! Кога започвам?

— В десет — отвърна Карла. — Сложи си хубава риза.

Олег се усмихна чаровно. И Карла му се усмихна. Идеше ми да го удуша с някоя хубава

риза.

— Добре — казах. — Значи, до скоро.

Доближих се да я целуна, да я прегърна, да усетя аромата на океана, да се прибера у

дома, но тя ме възпря с ръце на гърдите ми.

— Влизай, Олег. — Подхвърлих му ключовете. Той отвори и ахна.

— Свещен минимализъм! — възкликна, сам с моето обзавеждане. — Човече, тука е

направо като извадено от Солженицин!

— Какво става, Карла? — попитах я, когато останахме сами с незнайното, което се

случваше.

Тя се взря в лицето ми, сякаш бе лабиринт и знаеше как да излезе от него. Взря се в

устните ми, в челото ми, в очите ми.

— Заминавам за две-три седмици — каза.

— Къде?

— Знаеш ли, това е хем мило, хем влудяващо — знаех, че ще ме попиташ.

— Стига си увъртала. Къде отиваш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна тя. Цариците горяха.

— Трябва ми да знам. Искам да знам къде да разбия вратата, ако потрябвам.

Тя се засмя. Хората толкова често се смеят, когато говоря сериозно.

— Ще прекараме две-три седмици с Кавита — отвърна. — Сами.

— Защо, по дяволите? — възкликнах, преди да помисля. Тя пак наклони глава на една

страна.

— Ревнуваш ли, Шантарам?

Не ревнувах. Сега си го припомням и зная, че ревнувах повече от руския писател

отколкото от Кавита, защото си беше порядъчно готин. Но Кавита ме бе оскърбила и

внезапно осъзнах, че още чувствам обидата. В моите мисли Карла не отиваше при друга

любовница, а при някого, който ме мразеше.

Тогава, онази нощ не казах на Карла какво ми наговори Кавита. Трябваше да реагирам

по някакъв начин. Трябваше да й кажа. Но бях имал тежка нощ.

— Мадам Жу цъфна на алеята под хотела и ме предупреди да стоя по-далеч от Кавита.

Наистина ли мислиш, че е безопасно да заминеш с нея?

— Какво искаш от мен? — сопна се тя и избухна в яростна гордост.

— Искам да ти бъда най-близкият, Карла. Грях е да използваш това срещу мен. Спри да

си играеш с мен. Кажи ми да те оставя на мира или ми кажи да те обичам с цялата си душа.

Тя се засегна. Не го виждах това често: реакция на лицето и тялото й, която не можеше

да прикрие.

— Преди те помолих да ми имаш доверие и че може да имаш затруднения в това.

— Карла, не заминавай.

— Ще съм с Кавита — каза тя и се отвърна от мен. — Не ме чакай. И тръгна. Изпратих я

с поглед до стълбите, а после се втурнах през апартамента си да я зърна, докато вървеше към

стоянката за таксита пред кино „Метро".

Олег се приближи и застана до мен. Тя се качи в едно такси и изчезна.

— Здравата си хлътнал, братле — каза съчувствено Олег. — Между другото, водката ти е

гадна, но ромът става. Надигай шишето.

— Първо трябва да се измия — казах. — После ще ти подготвя душа. Чувствай се като у

дома си.

Той се огледа в аскетската стая. Дървеният паркет лъщеше като капака на лакиран

ковчег.

— Добре — каза.

Застанах под душа. Течеше на пресекулки. Водата в сградата я докарваха с цистерни и я

изпомпваха в резервоари на покрива. Всички ползваха тази вода.

Стараейки се да не я хабя, спирах душа от време на време и се облягах на стената, но

всичко, което се случи с Конканън, ме връхлетя толкова силно, че се разтреперах, повърнах и

пак застанах под целебните пръски.

В света, който сме създали за нас, да си мъж е лъжа — и да си жена е лъжа. Жената

винаги е нещо повече от всяка наложена й идея; мъжът винаги е нещо повече от всеки

наложен му дълг. Мъжете проявяват съчувствие, жените оглавяват войски. Мъже гледат

бебета, жени изследват екзосферата. Ние не сме нито едното от двете: ние сме много

интересни версии и на двете. И мъжете също плачат под душа, понякога.

Нужно ми беше време, докато отмия чувствата от лицето си. След това, докато Олег се

къпеше, като в медитация почистих пистолета си и го скрих на един таен рафт до леглото.

— Сапунът ти за нищо не става — обади се Олег, докато се бършеше. — Ще ти донеса

сапун с буквата „р". Той ще изстърже налепите от теб.

— Нямам налепи, относително. — Подадох му бутилката. — И си харесвам сапуна.

Той ми я върна, аз пих и пак му я дадох, той пи и пак ми я подаде, и пак пих.

— Тениската е моя — забелязах по време на поредния пас.

— Дано нямаш нищо против — отвърна той. — Хубаво е да облечеш нещо чисто.

Последната изкара цяла геоложка епоха на мен.

— Задръж я — казах. — Имам още една.

— Забелязах. И два чифта джинси. Пътник без багаж! Ако ти заема едните джинси, нещо против да запретна крачолите? Много ми харесва така!

— Запретни ги ако щеш до Урал, Олег. Ама стига си се усмихвал. Ако се напия, ще взема

да се стряскам от тая твоя усмивка.

— Ясно, пич. По-малко усмивки. Ние, хората с „р", сме всичко друго, но не и

неприспособими. Музика имаш ли?

— Аз съм писател. — Подадох му шишето. — Много ясно, че имам музика.

Имах уредба с дискове, свързана към боливудски тонколони от битпазара. Харесваше ми

как изкарваха всичко еднакво, което пусна: едни и същи китови звуци от някакво

безвъздушно пространство.

— Уредбата ти е скапана — отбеляза той.

— Голям критикар си бе, Олег.

— Всъщност само си отбелязвам наум разни по-прилични неща, които да ти донеса.

— Какво ти се слуша?

— Имаш ли „Клеш"?

Пуснах албума Combat Rock и той скочи за китарата си.

— Пусни последното парче, „Смъртта е звезда" — каза. — Него го знам. Дай да го

изсвирим заедно.

Задрънкахме някаква руско-австралийско-индийско акустична джемсешън-версия с

далечните „Клаш" в хотелска стая в Бомбай. Въртяхме парчето пак и пак, докато най-сетне

уцелихме такта. Смеехме се като деца. Струните отново разраниха пръстите ми след боя с

Конканън и кръвта изцапа тялото на китарата.

Така се натряскахме, че вече не можехме да свирим, и тъкмо почваше да не ни пука — и

за това, и за всичко останало — когато зърнах някакъв куриер в стаята. Беше облечен с

куриерска униформа в цвят каки и държеше писмо в ръка.

— Ти пък откъде се взе? — попитах, като се клатех, за да го държа на фокус.

— Отвън, сър.

— А, може. С какво да ти бъда полезен?

— Нося съобщение за вас, сър.

— Не обичам съобщенията.

— Но на мен това ми е работата, сър.

— Прав си. Колко ти дължа?

Платих му, седнах и се вторачих в писмото. Не исках да го чета. Англичаните казват, че

липсата на новини е добра новина. Немците — че липсата на новини е липса на лоши

новини. По тоя въпрос съм на страната на немците. Нещо в мен — и още не знам дали то е

моето спасение, или проклятие — винаги ми подшушва да скъсам съобщението, преди да

съм го прочел, без значение кой го праща, и понякога действително така правя. Ала трябваше

да го прочета; можеше да е свързано с Карла. Не. Пращаше го Джордж Близнака.

„Скъпи ми Лин, стари приятелю! Със Скорп двамата хванахме джунглата. Търсим оня

гуру да вдигне проклятието. Навин ни даде добра следа и утре поемаме по каналите на

Карнатака. Стискай палци! Обичам те, друже."

Писмото ми се стори щастливо, изпълнено с надежда. Зарадвах се. Не осъзнах, че е вик

за помощ. Оставих го на масата, пуснах хубаво реге на скапаната уредба и се разтанцувахме.

Олег се забавляваше да танцува, струваше ми се, а може би и усмихнатият руснак си имаше

свои демони за освобождаване. Аз мислех за боя с Конканън и танцувах за опрощение на

победата, задето разгромих врага: исках да го отхвърля от себе си.

Луната, нашата самотна сестра, пречиства болката и вредата от слънцето и изпраща

светлината отново към нас — безопасна, чиста и неизгаряща. Онази нощ с Олег ние

танцувахме на лунната светлина на балкона, пеехме, крещяхме и се смеехме; закалявахме се

срещу нашите дела и загуби живота. А луната огряваше двамата паднали глупци в деня на

падението им, със слънчева светлина, пречистена от небесното огледало, сътворено от

камък.

ЕДИНАЙСЕТА ЧАСТ

ШЕЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ОЛЕГ СЕ НАСТАНИ ПРИ МЕН. Попита може ли да спи на дивана. Съгласих се, което

значеше, че трябва да купя диван. Той дойде с мен и дълго умува, докато реши кой да взема.

Накрая избра един тапициран със зелена кожа, достатъчно дълъг, за да може да се изтяга на

него — с което, след като го доставиха, и основно се занимаваше.

Когато не се подвизаваше като агент с характер и не преследваше изгубени любими

заедно с Дидие и Навин, той се изтягаше на дивана, скръстил ръце на гърди, и анализираше

проблеми от своите собствени психологически степи. На Туарегата страшно щеше да му

хареса.

— Ти каза ли оня ден, че можеш да изменяш сънищата си? — попита ме, излегнат на

дивана седмица, след като постъпи в бюрото. — Докато си в самия сън и го сънуваш?

— Да, точно така.

— Значи, докато сънуваш и си напълно заспал, можеш да промениш съня си?

— Да. Ти не можеш ли?

— Не, а и не мисля, че много хора го могат.

— Нека го кажа така: кошмарът е сън, над който аз нямам контрол, а сънят е кошмар, който мога да контролирам.

— Брей! И как става номерът?

— Олег, пиша разказ в момента!

— О, извинявай! — Босите му крака затупаха един с друг в другия край на дивана. —

Пиши си. Ще пазя пълно мълчание.

Работех върху нов разказ. Щастливия разказ го зарязах, не завърши добре. Бях нахвърлял

различни пасажи за Абдула и умувах над разкази, изградени около него. Можеше да послужи

за различни сюжети, всеки един крилато противоречие на предишния, но до момента не бях

написал нищо за него самия.

Точно тогава бях почувствал силно желание да се захвана с Абдула, да го изрисувам с

думи, и писането ми вървеше добре. Абзаците разцъфваха като хортензии по страниците на

бележника ми.

Години след онзи слънчев следобед в хотел „Амритсар" един писател ми каза, че да

пишеш за жив човек, носело на живия лош късмет. Тогава не го знаех и бях щастлив, докато

изпълвах една след друга страниците за Абдула: достатъчно щастлив да забравя заплахите, престъпленията, враговете, стаили се в усмивките, Кавита и Карла, и целия свят, и да пиша, докато нещо не ме извади от равновесие.

— За какво е разказът? — обади се Олег. Оставих писалката.

— Криминална мистерия — отвърнах.

— За какво?

— За писател, който убива един тип, дето го прекъсвал, докато пише. Искаш ли да

разбереш повече за мистерията?

Той размаха крака, седна и облегна лакти на бедрата си.

— Обичам мистерии — каза.

— Мистерията е в това защо писателят е чакал толкова дълго…

— Сарказъм — отбеляза той. — Прочети Лермонтов. Кавказ е прословут със своя

сарказъм.

— Не думай! — Хванах отново писалката.

— Можеш ли наистина да си изменяш сънищата? Прицелих се с писалката в него с

лакът, опрян на бюрото. Надявах се тя да се превърне в кадуцей[96] и с него да го приспя.

— Искам да кажа, как става? Много бих искал и аз да променям сънищата си. Имам

някои сънища, нали знаеш, които много, много бих искал да ги повтарям.

Затворих писалката, после бележника и извадих две студени бири; подхвърлих му

едната, отново седнах на стола и вдигнах наздравица с кутийката.

— За мистериите.

— За мистериите!

— А сега, Олег, се отпусни и ми кажи какво има.

— Твоята Карла… — отвърна той, отпивайки глътка бира. — Знам какво ти е, защото и

аз си имам своята Карльоша в Москва.

— А защо ти не си в Москва?

— Не обичам Москва — отвърна той и пак отпи от бирата си. — Аз съм момче от Санкт

Петербург.

— Но обичаш Карльоша?

— Да. Само че тя ме мрази.

— Мрази ли те?

— О, да, несъмнено.

— Сигурен си?

— Плати на баща си да ме убият.

— Платила му е, значи? Тоя какъв е, да не е банкер?

— Не, ченге е. Голяма клечка сред ченгетата.

— И какво се случи?

— Дълга история — въздъхна, загледан в белите завеси, които бризът вееше над огрения

от слънцето балкон.

— Майната ти, Олег. Уби ми разказа, сега можеш да запълниш зейналата празнота с

твоята дълга история!

Той се разсмя тъжно. Една от най-чистите ни човешки реакции е тъжният смях.

— Спах със сестра й — отвърна, втренчен в бирата си.

— Е, хубаво де, не е много изискано, но хората вършат и по-лоши неща със сестрите на

другите.

— Не, сложно е. Те са близвайки. Двуяйчни близначки.

— Олег, накъде биеш?

— Ей, Лин, вкъщи ли си? — извика Дидие откъм коридора и влезе, беше отключено.

— Дидие! — възкликнах радостно. — Вземай бира и сядай. Олег нещо не може да си

намери място и тъкмо ти си човекът да му дадеш наставления.

— Лин, боя се, че имам много уговорки и…

— Приятелката ми в Москва ме мрази — заяви безпомощно Олег, без да увърта. —

Защото е двуяйчна близначка, а аз спах с нея и с двуяйчната й сестра.

— Разкош! — заяви Дидие и се настани на един стол. — Олег, ако въпросът не е твърде

нетактичен, еднакво ли… миришеха?

— Дидие и нетактичност, къде ти! — пошегувах се аз.

— Странно е, че го казваш — смънка Олег, вторачен в лицето на Дидие. — Те наистина

миришеха еднакво. Съвсем еднакво! Миришеха еднакво… навсякъде, искам да кажа.

— Истински феномен, наистина… — отнесе се Дидие — изключително рядък. А

случайно да забеляза дължината на безименните им пръсти, сравнени с показалците?

— Може ли да минем към това как баща й се опитал да те убие? — предложих с

мисълта, че имах намерение и да пиша.

— Удивително! — възкликна Дидие. — Значи се опита да те убие, а?

— Виж какво стана. Бях влюбен в Елена, а между мен и сестра й Ирина нямаше съвсем

нищо до нощта, в която здраво се бях натряскал, тотално разбитый.

— Разбитый? — повтори Дидие.

— Размазан, човече. Бях се размазал тотално и Ирина се шмугна гола в леглото ми, докато Елена беше у съседката.

— Прекрасно! — въодушеви се още повече Дидие.

— Беше съвсем тъмно — продължи Олег. — Много тъмно. Имахме плътни щори на

прозорците. Тя миришеше като Елена. И на пипане беше като Елена.

— Тя целуна ли те? — попита Дидие, спецът по сексуална криминалистика.

— Не. И не проговори.

— Именно. Това щеше да я издаде. Умно момиче.

— Елена не беше на същото мнение, когато се върна, запали лампата и ни завари на

калъп.

— Да, няма как да се измъкнеш с приказки — казах.

— Изхвърли ме от собствената ми квартира — оплака се той. — Не ми се вярва да е

много законно. Тоест, аз още плащам наема. А баща й заплаши, че ще тури решетки между

мен и жената, която обичам.

— Елена едва ли се е почувствала много обичана, Олег.

— Не — рече той. — За Ирина говоря. Докато бяхме в леглото, колкото и да бях пиян, това беше най-прекрасното нещо, което ми се бе случвало! Тя бе маниачка — в най-хубавия

смисъл! Луднах по нея. И още съм луд.

— Чудно! — усмихна се Дидие. — Но какво се случи?

— Успях да предам бележка на Ирина с молба да избяга с мен. Тя се съгласи, възнамерявахме да се срещнем в полунощ на Павелецката гара. Но тя посветила Елена в

нашите планове и Елена дойде да ме моли да не отвеждам сестра й. Говорихме, но й отказах.

Срещнах се с Ирина на гарата, но тогава тя ме спря и попита сигурен ли съм, че обичам нея, а не сестра й.

Той се умълча, докато търсеше верния път през плета от спомени.

— Да? — Дидие потропна с крак. — И какво стана?

— Стояхме заедно в сенките. Тя ме попита как мога да съм напълно сигурен, че обичам

нея, а не Елена. Нали всички знаем момента, когато една жена настоява за истината, а ти си

наясно, напълно наясно, че това е последното нещо, което искаш да сториш.

— Да — съгласихме се ние.

— Е, казах истината.

— И по-точно? — попитах.

— Казах й, че съм абсолютно сигурен, че точно нея обичам, защото, за да се убедя

окончателно, съм преспал отново с Елена, когато бе дошла при мен преди два часа. И с

Елена нищо не съм усетил! Не съм изпитал никакво удоволствие. Тъй че съм сигурен, че

точно тя е за мен, и то не заради факта, че оная нощ съм бил пиян и съм си въобразил колко я

бива.

— О, мамка му!

— Merde — съгласи се с мен Дидие.

— Отнесох един шамар.

— То и на мен ми иде да те зашия един — рече Дидие. — Срам и позор е, да кажеш на

жена истината без грам украса!

— Сам си си изкопал гроба, Олег — разсмях се. — И никоя не ти прости?

— Баща им пусна след мен професионални престъпници. Трябваше да бягам, при това

бързо!

— Лош късмет — казах. — Така ти се пада, като си се влюбил в Дъщери на полицай.

Обърнах се към Дидие, който отпуснато седеше на стола си, кръстосал крака и подпрял

брадичка.

— Някакви препоръки?

— Дидие има решение! — заяви той. — Под ризата две седмици трябва да носиш две

тениски, от ония, с каквито ходят обикновените работяги. Няма да се къпеш със сапун и

шампоан. Само с вода! Няма да ползваш никакви аромати, нито да се допираш до някого, който използва. И няма да переш тениските.

— И после? — попита Олег.

— После ги изпращаш в два отделни колета, по един за всяка близначка, само с три

думи отзад: „При Леополд", Бомбай.

— И после?

— После даваш снимка на Ирина на келнерите в „При Леополд" и обещаваш награда на

първия, който я разпознае и ти се обади.

— И защо мислиш, че тя ще дойде? — попита Олег. Усмивката му сияеше със същото

онова изражение на последователите от планината, докато слушаха Идрис.

— Миризмата — усмихна се Дидие. — Ако Ирина е твоя, властта на твоята миризма ще

я примами и тя ще дойде при теб на феромонно поклонение. Но само ако тя е твоя и ти си

неин.

— Уха, Дидие! — плесна с ръце Олег. — Веднага започвам!

Той скочи, извади от гардероба и другата ми фланелка и я навлече върху първата.

— Защо снимка на Ирина, а не на Елена? — попитах Дидие. — Или пък и на двете?

— Заради секса — намръщи се Дидие. — Ти не внимаваш ли? Ирина е Елена, но без

задръжките.

— Правилно! — обади се Олег, докато приглаждаше фланелките.

— Именно. — Дидие подуши Олег, за да се увери, че не е ползвал никакви аромати. —

Сексът с Ирина е бил изключителен. Нужно ли е да казвам повече?

Той се изправи и потупа ръкавите си.

— Свърших си работата тук — заяви от вратата. — Олег, натоварвай се физически.

Катери се по високи и опасни места, скачай отвисоко, предизвикай някой полицай, сбий се с

побойник и преди всичко флиртувай с жените, но не прави секс, докато не изпратиш

фланелките. Тя трябва да усети мириса на тигър в теб, на вълк, на маймуна и на мъж, зажаднял за секс, и на жените, които го жадуват. Bonne chance.

И той изфуча навън, ефектно замятайки сивосиния си шал.

— Уха! — възкликна Олег.

— Нали се сещаш, че те помолих да не повтаряш непрекъснато думата с „р"? — го

попитах.

— Да… — отвърна неуверено той.

— Сега добавям в списъка и „уха".

— И списък ли има?

— Вече има.

— Егати, има списък с неща, които ми е забранено да произнасям! — ухили се той. —

Чак ми домъчня за Москва заради тебе, а аз въобще не обичам Москва!

Прав беше. Списък със забранени за произнасяне неща?

— Виж какво, я майната му. Олег, казвай каквото си щеш!

— Сериозно?

— Да.

— Уха, пак съм си руснак!

— Знаеш ли какво — ти нали искаше да покараш мотора ми?

— Даваш ли?

— Никога. Обаче долу има един стар разнебитен мотоциклет. Видях го зарязан там, където паркирам моя. Беше на един келнер от „Каяни". Не ми хареса как се отнася към

машината и я купих от него. От две седмици го чистя и стягам.

— Круто — изказа се Олег, когато успя да си намери обувките.

— Това какво значи?

— Значи, че не казвам „уха". „Круто" означава „яко ебати".

— Круто?

— Точно така! Круто, пич!

— Ти можеш ли да караш?

— Майтапиш ли се? — присмя се той, докато си връзваше маратонките. — Ние, руснаците, караме всичко!

— Добре. Имам да правя още обиколки, ела с мен, ако искаш, гледам, че имаш свободен

ден.

— Страхотен материал за разказ — каза той. — Благодаря ти.

— Това е моят материал, Олег, не смесвай нещата. Само карай, наблюдавай, а после

избърши запотеното стъкло на спомена, ясно?

— Ама какво да направя, ако открия страхотен герой в някого, с когото те видя да

разговаряш? Някой, който е направо идеален за образ?

Замислих се. Той беше порядъчен човек.

— Един герой може.

— Супер!

— Обаче да не е леля Лунен сърп!

— Охо, нея явно си я бива!

— Точно затова не я давам. Готов ли си да тръгваме?

— За всичко съм готов, пич. Това ни е семейният девиз.

— Много ти се моля, само недей да ми разправяш за руското си семейство!

— Добре, добре, ама изпускаш цял куп страхотни руски герои, а пък щях да ти ги

предоставя безплатно!

ШЕЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

НАПРАВИХМЕ ДВЕ ОБИКОЛКИ на бавна скорост из южната част на Островния град.

Рядко се налагаше да променяме ход, защото минавахме на червено, без да ни глобяват на

всеки възможен светофар, и хващахме всеки възможен кратък път.

Олег изпадна във възторг от посещението на нелегалната банка. Попита ги дават ли стаи

под наем. Страшно хареса и леля Лунен сърп. И тя го хареса — толкова, че го извъртя през

два лунни цикъла.

Отмъкнах го на трийсетата секунда след деветте минути и за да се махнем оттам, двамата се заподхлъзгахме, но колкото по-бързо се опитвахме да избягаме, толкова по-слабо

ни се отдаваше.

Когато завършвахме поредната обиколка край хотел „Президент" в „Къф парейд" и

нощта вече бе запалила лампите, зад гърба ни екна настоятелен рев на клаксон.

Изпънах дясна ръка — знак да ме изпреварят. Клаксонът не млъкна, затова забавих ход и

спрях под балдахина на огрените от уличните лампи чинари, все още яркозелени от отдавна

отишлия си мусон.

До мястото, където спрях, минаваше уличка — път за бягство при нужда, където не

можеше да ме последва кола. Олег се залепи зад мен. Някаква лимузина спря до нас. Стиснах

дръжката на единия нож.

Затъмненото стъкло се плъзна надолу и зърнах Дива заедно с другите две Диви.

— Здрасти, малката — казах. — Как я караш?

Тя слезе от колата. Шофьорът се втурна да й отвори вратата, но закъсня и тя му махна да

се отдръпне.

— Всичко е наред, Винодбай, добре съм — усмихна му се.

Той се поклони и метна бърз поглед на Дивите, после сведе очи и зачака до лимузината.

Дива добави почтителното „бай" към името му — бе проява на уважение и вероятно

единственият случай да се обръщат по този начин към него извън семейния и приятелския

кръг, който другояче познаваше достойния човек, облечен в сегашната униформа.

Беше великолепно, отхвърляше всякакви класи и ме изпълни със симпатия към младата

наследница.

— Лин! — възкликна тя и дойде да ме прегърне. — Толкова се радвам да те видя!

За първи път ме прегръщаше. Всъщност за първи път и не ме обиди.

— Круто! — казах. — Някой да ми се зарадва за разнообразие!

— Исках само да ти благодаря. — Тя допря длан на гърдите ми. — Така и не успях след

пожара, а и като се върнах в татковата компания след всичко останало… И все си мислех да

го направя, да ти кажа колко съм ти благодарна и на теб, и на Навин, и на Дидие, и на Джони

Пурата, и на Сита, и на Аану — истинската Аану, и на Прити, и на Сринивасан — дудуалла, и…

— Дива, плашиш ме! Къде е тигрицата?!

Тя се засмя. И Дивите в климатизирания салон на лимузината се засмяха.

— Кой е приятелят ти? — попита Дива, като изгледа Олег от глава До пети.

— Това е Олег, руски писател и агент от бюро „Изгубена любов".

— Дива Девнани — усмихна се тя и подаде ръка. — Много ми е приятно.

Олег й целуна ръка.

— Олег Заминович. Ние смятаме, че прадядо ни си е измислил това име, ама нали ни е

направил и всички нас, та не му се сърдим.

— Аз съм Чару — представи се едната от Дивите.

— Аз съм Пари — представи се другата.

Олег галантно се поклони от седалката на мотоциклета си.

— Качвай се — каза Чару.

— Давай! — подкани го Пари.

Вратата на лимузината се отвори безшумно, сякаш по тяхна воля.

— Великолепна идея! — възкликна Олег и ме погледна с надежда.

— Отлично! — каза Дива. — Значи решихме. Ние с Лин водим към бордея на мотор, а

Олег идва с момичетата.

— Момент, забравяте нещо — обадих се.

— Лин, няма проблеми — каза Дива. — Нашият слуга ме возеше на резервоара на своя

мотор от тригодишна.

— Говоря за мотора, който той кара.

Олег погледна хубавиците в лимузината и късите им рокли, които на задната седалка

бяха още по-окъсели. Погледна и мен.

— Олег, мотоциклет не се зарязва.

— Помниш ли съвета на Дидие? — замънка той. Молеше ме по мъжки. — Лин, нали се

сещаш! За миризливите тениски. Мисля, че трябва да почна от тая вечер. Ти… какво ще

кажеш?

Той пак надникна вътре в лимузината. И двете бяха безспорни хубавици и Олег

недвусмислено ги интересуваше.

— Паркирай го тук на тротоара, до онзи портал — казах. — Дай на пазача сто рупии да

го наглежда, докато го прибера.

— Супер! — възкликна той, изкара мотора на тротоара и заглуши възраженията на

пазача с една прилична сума. Хукна обратно към лимузината, подхвърли ми ключовете, шмугна се вътре и затвори вратата.

Дива ми се усмихваше, застанала до мотора ми. Нощната тъма бе като гущер, пълзящ по

тротоара край нас. От време на време хора разпознаваха Дива, някои спираха да я гледат.

— Защо се усмихваш? — попитах я.

— Усмихвам се, защото не знаеш колко свестен човек си. Намръщих се. Хората, приятелите, враговете твърде бързо се меняха около мен, сякаш бях последният събудил се

човек по време на нападение.

— Чару и Пари са необвързани и разкрепостени момичета — каза.

— За какво говориш, по дяволите?

— И също те смятат за интересен. Не съм им отваряла очите по тоя въпрос.

— Моля?

— Казвам само, че си им интересен.

— Всички хора са интересни.

— Наистина обичаш Карла, нали? — тя се усмихна отново; и помен нямаше от

някогашната тигрица.

— Дива, защо ще ходим в бордея?

— Има женско парти и аз съм почетната гостенка. Ще ми е приятно да дойдеш с мен.

Кажи, това не е ли най-доброто предложение за последните двайсет минути?

Мой ред беше да се засмея. Може би действително се бе променила. Случва се с хората.

— Почетна гостенка, а?

— Да тръгваме, Сиско[97]! — усмихна се тя и метна крак зад мен на мотора.

Паркирахме отвън и поехме по украсените с цветя пътеки. Всички къщи бяха окичени с

дълги дебели гирлянди. Ели, племенникът на Джони, ни водеше с фенерче през тъмните

места, недостъпни за лампите. Спираше се при всеки разкошен букет и го осветяваше с

фенерчето, за да се възхитим на свежите цветове. Беше си облякъл най-хубавите дрехи като

за храмова служба, както и всички останали, с които се разминахме по пътеките.

Най-сетне ни изведе на мястото, където се провеждаха сватбите и празненствата в

бордея. В широк полукръг пред малка сцена бяха наредили пластмасови столове. Вече

гъмжеше от хора.

Жените се трупаха: пъстри рокли в огрявана от пламъци градина, цветове от

франджипани, заплетени в косите, смях — като птици по залез.

Пристигнаха Чару, Пари и Олег. После дойде и Кавита, следвана на няколко крачки от

Навин и Карла. Карла.

Видя ме и се усмихна. Тръпката, когато ти се усмихне жената, която обичаш: дъжд от

стрели, които ти вдъхват кураж.

Хората скандираха Дива да държи реч. Тя намери едно празно пространство, където

всички да виждат нисичката й фигура, и произнесе съвсем кратко слово.

— Искам да благодаря на всички ви много, много! — заговори тя на хинди. — Знам, понеже вие спасихте живота ми, че заедно можем да постигнем всичко. И оттук нататък аз

ще съм с вас докрай! Подкрепям бордеят да бъде справедливо разселен в прилични, сигурни

и уютни жилища из целия град. Ще се посветя на тази цел и ще вложа в нея всички ресурси, с които разполагам!

Жените нададоха ликуващи възгласи, мъжете също, а децата заскачаха, сякаш земята бе

твърде гореща, че да стоят върху нея. Оркестърът засвири бясно и проглуши ушите на всички.

На определеното за храна място имаше разстлан дълъг син найлон, върху който бяха

подготвили трапеза за гостите в бананови листа вместо чинии, наредени едно до друго. Вече

бях ял, но да откажа бе неучтиво и на лош късмет.

Наклякахме всички един до друг. Наложи се Чару и Пари да седнат на една страна и те

го направиха, защото дизайнерските им поли бяха твърде къси. Бяха се ококорили, сякаш

изучаваха лъвовете в Африка.

За първи път минаваха от окаяната страна на границата. Тя ги отблъскваше, ужасяваше

ги, страхуваха се от микроби в храната. Но бяха и запленени, а очарованият индиец е

спечелен индиец.

Съдбата тъй се разпореди, че вдясно от мен седна Кавита, а отляво — Карла.

Сервираха зеленчуково бириани[98], също и кокосова паста, бенгалски подправки, изискани кашмирски деликатеси, пържени зеленчуци тандури, кисело мляко с домати и

краставици, жълт дал и изпържени в уок карфиол, бамя и моркови. Поднасяше ги безкрайна

редица от хора, които ни ги подаваха с усмивка.

— Странно време за празненство — казах на Карла.

— Ако беше поне малко наясно — обади се Кавита и се приведе напред, за да улови

погледа или душата ми, или кой знае какво, — щеше да знаеш, че това е времето между

смените и само сега работещите на дневна и нощна смяна могат да се съберат заедно.

Глупаво беше. Аз бях живял в този бордей, не Кавита и тя нямаше на какво да ме научи

за него.

— Кавита, още май не можеш да се успокоиш, а?

— А трябва ли, каубой?

— Ей, подайте ми пикантното чътни — обади се Карла в опит да въдвори мир.

Подадох й го и за миг срещнах погледа й.

— Избяга, когато Лиса умря, и сега бягаш! — обвини ме Кавита.

— Добре бе, хайде излей го да ти олекне.

— Заплашваш ли ме? — Тя присви очи и ме изгледа злобно.

— Може ли истината да е заплаха? Просто ми се повдига от тия игри с вменяване на

вина. Дойдох в този град, понесъл своя кръст. Няма нужда да ковеш нов.

— Ти я уби! — изтърси тя. Не го очаквах.

— Кавита, стига вече — каза Карла.

— Мен изобщо ме нямаше тук. Дори не бях в страната. Случи се, докато ти беше на

вахта, Кавита.

Тя трепна. Заболя я. Не исках да я боли, а само да спре да ме изтезава. Очите й се наляха

със сълзи — снежните куполи от сълзи на вътрешния й свят.

— Аз я обичах! — каза тя и куполите се пръснаха. — А ти само я използваше, докато

чакаше Карла!

— Сега е идеалният момент предвидливо да прекратите това и да се съсредоточите

върху повода — обади се Карла. — Стига сте се карали и се дръжте като любезни гости. Не

сме дошли заради нас. Тук сме заради Дива, която също много изстрада.

Престорих се, че ям, а Кавита се престори на укротена. И двамата не издържахме.

— Ти, ти трябваше да умреш сам-самичък в онова легло! — изгуби самообладание тя.

— Стига, Кавита — прикани я Карла.

— Лин, нищо ли няма да кажеш?

— Стига, Кавита — повторих.

— Само това ли?

Понечих да стана, но Кавита ме дръпна за ръкава.

— Да ти кажа ли какво ми каза тя за тебе, докато се любеше с мен?

Трябваше да се овладея, но не успях.

— Виж какво, Кавита, ти работиш във вестник, който продава еликсири за белокожи в

страна, пълна с тъмнокожи! Говориш за околната среда, а вземаш пари от петролни и

въгледобивни компании за реклама. Поучаваш тия, дето носят палта от истинска кожа, а

приемаш реклами от вериги, които продават месо от клетъчно отглеждани пилета и

хамбургери, натъпкани с хормони. Икономистите ви прощават на банкерите, каквито и да ги

вършат, коментарните ви статии не отразяват чуждите мнения, а критиката ви е като муха, кацнала върху слон, нищо повече. Жените от вашите страници са безмозъчни куклички, а

мъжете — всемъдри. Колкото престъпления разгласявате, толкова и потулвате, водили сте

кампании срещу невинни само заради рейтинга, това го знаем и двамата. Я слез малко от

трона и ме остави на мира.

Тя ме погледна с решителност, която не разкриваше нищо, но може би и нямаше с какво

да ми излезе насреща, защото си замълча.

Станах, извиних се и тръгнах сам през бордея. Навин ме настигна на една пътека, край

която се редяха дюкянчета.

— Лин, чакай!

— Как върви изгубената любов? — попитах.

Засегнах болното му място, без да знам. Той освободи гнева от клетката.

— Какво значи това? — изръмжа.

— Знаеш ли, Навин, харесвам те, но точно сега не му е времето да ми се цупиш.

Продължих сам, но когато стигнах до мотора отвън на широката улица, където децата

още играеха, някой бързо и безшумно изникна зад гърба ми.

Завъртях се, стиснах нечие гърло с едната ръка, с другата извадих ножа и чак тогава

разбрах, че е Карла.

— Спипа ме, Шантарам — каза тя, щом я пуснах.

— Винаги те спипам.

Тя не се отдръпна от мен. Прихванах я през кръста.

— Ако се прокрадваш така зад хората, ще си навлечеш ядове.

— Ядове? Говориш като в американски филм.

— Ако знаеш само в какъв американски филм съм се вкарал тая вечер.

— Това ще ме отърве ли от ядове?

— Не, най-вероятно. Може би трябва да ти сложа звънче на гривната.

— Може би трябва — измърка тя.

Целунах я и се опрях на мотора, молех се тя никога да не ме изостави.

— Охо! — възкликна тя и се измъкна. — Готов си да нападнеш Троя, а корабите не са

влезли още в пристана!

— Каквото и да значи това — казах, — можеш ли да го обясниш в хоризонтално

положение?

— У нас, където живея сега, или у вас, където живееш сега? — разсмя се тя.

— Все едно, но да е, където се живее сега — отвърнах. Тя се разсмя отново.

— Не се изразих както трябва — побързах да уточня. — Не сме били заедно, откакто

бяхме горе на планината. Не ти ли се струва много време? На мен ми се струва страшно

много.

Все едно разказвах вицове — тя се смееше все по-силно след всяка моя дума. Дори ме

замоли да спра, защото се задави от смях.

— Карла, побъркваш ме! Нали знаеш онова чувство, когато нещо те кара да се чувстваш

напълно прав? С теб се чувствам точно така.

Тя спря да се смее и ме изгледа от глава до пети. Не знам кое точно караше хората да ме

измерват с поглед от глава до пети, но ми се случваше често.

Целуна ме. И аз я целунах. В мен се изсипа дъжд, вълни ме разклатиха, а там някъде, вътре в мен, на онова място, където танцувахме, стана още по-хубаво: тя ме целуваше.

После ме зашлеви.

— По дяволите! Това пък защо?

— Стегни се — каза тя. — Мислех, че този разговор сме го водили. Казах ти. Тази игра

или я играем заедно, или играя сама. Изборът е твой, не мой.

— Става. Съгласен. А каква е играта?

— Обичам те, Шантарам — каза тя, докато ми се изплъзваше. — Но в момента се

нуждая от Кавита. Имам план, който не мога да ти Разкрия, помниш ли? Тя ми е нужна и

трябва ти да си над всичко това, ти да си по-добрият.

Изтича обратно в бордея. Залаяха кучета.

Не разбирах нищо освен моята роля, а и за нея не бях много сигурен. Но поне знаех, че

съм се завърнал в Карлавил. Все още Усещах нейната плесница и нейната целувка.

ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

СЛЕД ТАЗИ НОЩ ДВЕ СЕДМИЦИ НЕ ВИДЯХ ОЛЕГ. Той временно си намери нов

диван, а Дивите — нова играчка. В деня, когато изчезна, хванах такси и прибрах

раздрънкания мотор, който остави край пътя. Поговорих малко на машината и я уверих, че

макар и сърцето ми да принадлежи на друга машина, в бъдеще ще я пазя, особено от руски

писатели. Тя ме прибра у дома без инциденти, двигателят през целия път пееше — храбър

мотоциклет, не смяташе да умира скоро.

Правех си дневните и вечерните обиколки, помагах на порядъчни хора със заеми и

събирах пари от непорядъчни длъжници, разменях с разни люде смешни шеги и още по-

смешни обиди, от време на време первах по ухото някой нагъл чейнчаджия, коленичех да се

моля редом с другите, подкупвах ченгета и бойци от Компанията за благословия отдолу, пусках дарения в кутиите на църкви и храмове за благословия отгоре, хранех просяци пред

джамиите, прогоних един нагъл сводник от моята зона, класирах се трети в състезание по

хвърляне на ножове, в което участвах, за да разбера кой е по-добър от мен — винаги е

полезно да го знаеш. И тъй, и иначе, златните дни преминаваха в сребърни нощи.

Един ден — две седмици след обонятелното дезертьорство на Олег — както шпорех

мотора към „При Леополд" с мисълта за техния ориз с къри и зеленчуци, сред движението

на платното изскочи мъж и ме спря.

Беше Стюарт Винсън.

— Лин! — провикна се той. — Навсякъде те търсих! Паркирай го тоя шибан гърмящ

мотор!

— По-кротко, Винсън — казах и потупах резервоара на мотора. — Ама че език.

Той примига насреща ми и погледна мотора.

— Какво?

— Успокой се. Създаваш еднолично задръстване.

Колите ни заобикаляха, а полицейският участък в Колаба не беше далече.

— Лин, сериозно е! Моля те, нека се срещнем в „При Леополд". Веднага отивам там.

И той се понесе в галоп през колите към заведението, а аз накарах колите да ме

заобикалят в галоп, докато правех забранен завой, за да паркирам.

Заварих Винсън да тормози Сладура за маса. На масата на Дидие нямаше нищо освен

табелка Reserved. Подадох я на Сладура и седнах. Винсън се настани до мен.

Не изглеждаше добре. Не бях виждал тъй изпито цъфтящото му от здраве лице на

сърфист, а над високите скули, по които преди потрепваше оптимизъм, се стелеха тъмни

кръгове.

— На бира отива работата — казах на Сладура.

— Да не мислиш, че имам да сервирам само на вас? — измрънка Сладура под мустак, запътвайки се към кухнята.

— Преди бирата ли искаш да говорим, или след! — попитах. Стори ми се, че задавам

разумен въпрос. Бях виждал и двете и знаех как е: една и съща история, разказана от

различни маниаци.

— Тя изчезна — изтърси той.

— Добре, значи преди бирата. За Ранвей ли говориш?

— Да.

— Изчезнала. И как?

— Както си беше там и изведнъж вече я нямаше. Търсих я навсякъде. Не знам какво да

правя. Надявах се, че може да се е свързала с теб.

— Не съм я виждал и нямам представа къде е. Кога се случи това?

— Преди три дни. Навсякъде търсих, обаче…

— Три дни? Мамка му, пич! Защо не ми каза по-рано?

— Ти си последната ми надежда. Всичко друго опитах, всички питах.

Последна надежда: последният човек, от когото очакваш помощ. Никога не се бях

възприемал така. И никога не съм бил такъв. Винаги бях от първите, на когото се обаждаха, когато някой се нуждаеше от помощ.

Донесоха бирата. Винсън я пресуши бързо, но не му помогна.

— Боже мой! Къде е тя? — нададе вопъл той.

— Виж, Винсън, можеш да помолиш за помощ Навин. Той това Работи, открива

изгубени любими.

— Може ли да му се обадиш от мое име?

— Аз не използвам телефон — казах. — Но мога да те закарам там, ако искаш.

— Моля те! На всичко съм готов, толкова се тревожа за нея! Станахме да си тръгваме, моята бира си стоеше непокътната.

Оставих бакшиш на Сладура. Не беше голям.

— Майната ти, Шантарам! — каза той и пак трясна табелката Reserved на масата. —

Кой ще ти пие бирата?

Закарах изгубилия любовта си Винсън в бюро „Изгубена любов", през две врати от

моята, и го оставих с Навин.

Отношенията ни с Навин бяха охладнели. Знаех, че съм го обидил с нещо, но с какво —

нямах понятие. Докарах Винсън в офиса, защото имах доверие на Навин, и се надявах да

разбира това.

Той ми се усмихна разсеяно, когато се упътих към стаята си, а после се обърна към

Винсън и по лицето му се изписаха сериозни въпроси.

Изядох една консерва студен боб, изпих половин литър мляко и прокарах спешния обяд с

половин чаша ром. Бях оставил вратата отворена и седях в любимото си кресло —

капитанско кресло с извита облегалка, тапицирано с избеляла тъмносиня кожа. Това беше

управителското кресло, което Джасвант Сингх бе наследил от предишния управител, а той

на свой ред го бе наследил от някой с адски добър вкус за писателски кресла. Купих го от

Джасвант и в замяна му подарих нов лъскав директорски стол.

Джасвант обожаваше своя нов стол и бе наредил около него цветни лампички. Бях

сложил старото кресло в един ъгъл с изглед към балкона — оттам можех да наблюдавам

коридора, бюрото на управителя и стълбището към него. Там написах някои от най-добрите

си неща.

Тъкмо пишех едно от най-добрите си неща, когато Навин почука на вратата.

— Имаш ли минутка?

Той беше интелигентен, смел и предан. Бе добър и честен. Бе точно такъв, какъвто

бихме искали да е синът ни или брат ни. Но пишех.

— Колко минутки?

— Две-три.

— Разбира се — отвърнах и оставих бележника. — Влизай, сядай. Той седна на дивана и

се озърна. Нямаше много за гледане.

— Винаги ли оставяш отворено?

— Само когато съм буден.

— При теб е… — Той затърси думата, за да опише стая, подготвена за бягство. — Като в

казармата, ако ме разбираш. Мислех си, че с времето ще стане по-уютно. Но… не.

— Карла го нарича „шик на беглеца".

— На нея харесва ли й?

— Не. Навин, какво те мъчи?

— Дива — произнесе той с въздишка и оброни глава.

— Какво за нея?

— Предложи да ме назначи на работа — отвърна той с изопнато и набраздено от бръчки

на тревога лице. — Затова напоследък съм такъв докачлив.

— Да те назначат на работа, не е толкова лошо.

— Ти не разбираш. Тя ме извика на среща. Един от служителите й ме заведе чак на

покрива на нейната сграда на „Уорли сийфейс". Има офиси там. Не бях я виждал от доста

време. Тя беше… и двамата бяхме заети.

Понечи да каже още нещо, но стисна устни. Изчаках, после го подканих: — И?

— Тя… изглеждаше изумително! Подстригала се е. Страшно е хубава така. Беше в

червено. На покрива подухваше вятър. Погледнах я. За миг си въобразих, че ме е извикала

там, за да ми каже, че…

Главата му клюмна и той се втренчи в дланите си.

— Обаче те е извикала да ти предложи работа.

— Да.

— За много пари?

— Да. Даже за прекалено много.

— Добре — казах. — Тя се опитва да те предпази. Привързала се е към теб. Двамата

заедно преживяхте много. И сега, когато бюро „Изгубена любов" отново те връща на улицата, се тревожи.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че така ти дава да разбереш, че не си й безразличен. Не е лошо, напротив, добре е!

— Може и да си прав. Онази нощ тя едва не ме целуна, помниш ли?

— Каза ти да млъкнеш и да я целунеш. Може би така трябваше Да направиш.

— Знаеш ли — заговори той умислено. — С новата Дива трябва като че ли да посвикна.

Старата Дива знаех винаги какво мисли и какво ще каже. А щастливата и усмихната Дива е

неразгадаема. Като радар в снеговалеж. Сякаш трябва отново да се влюбя в същата жена.

— Виж, едно време четох една книга, казваше се „Жените, ръководство за идиоти".

— И какво разбра?

— Нищо. Обаче потвърди нещо от собствения ми горчив опит — няма как да знаеш

какво се върти в ума на една жена, докато тя не ти каже. А за да ти го каже, трябва да я

попиташ. Някой ден трябва да попиташ това момиче, ако нещата са сериозни.

— Смяташ ли, че трябва да приема работата?

— Не, разбира се. Ти работеше за баща й. А сега работиш за себе си. Тя повече ще уважи

един отказ, отколкото съгласието ти. Сигурно ще си намери друг начин да те държи близо до

себе си.

Той стана и поиска да си измие чашата. Сложих я обратно на масата.

— Ти си добър човек, Навин. И тя знае колко си добър.

Той тръгна да излиза, но се врътна бързо в боксьорски пирует.

— Ей, да не забравиш за гонката довечера.

— Каква гонка?

— Не знаеш ли? Чару и Пари посетиха бордея, а пък аз предизвиках Бенисия да се

състезаваме. Всичко е уредено.

— И Бенисия се съгласи?

— Навита е.

— Вижда ли се с нея?

— Нещо такова. До скоро.

— Чакай малко! Как така „нещо такова"?

— Уредих си среща с нея, за да купя украшения — каза той. — Само така можеш да я

видиш. Труднодостъпно момиче е. Настани ме на килима в един много стар апартамент.

Наела го е за нейния бизнес. И по време на срещата беше с никаб[99].

— Изцяло забулена в черно или само с маската?

— Само с маската. И какви очи само, човече!

— Тя мюсюлманка ли е?

— Не. Попитах я, каза, че не е. Просто никабът я кефи. То не е точно никаб. Всъщност

носи нещо като тъмни очила, които закриват цялото й лице и имат процеп само за очите.

Сигурно са по специална поръчка. Ама какви очи само, човече!

— Герой с маска. Карла страшно ще я хареса.

— Какви очи само, човече! — отново възкликна той.

— Навин, успокой се. И как мина с Бенисия?

— Направихме сделката — накупих от нея украшения от Раджа-стан, за да покажа

добрите си намерения, а после й обясних ситуацията. Тя се съгласи, но при едно условие.

— Да, без условия няма как.

— Трябва да изляза с нея на среща.

— Ако победиш или ако загубиш?

— При победа, загуба или равен резултат.

— Ти майтапиш ли се?

— Не, напълно сериозно.

— По дяволите, Навин! Дива надали ще погледне с добро око на това да излезеш на

среща със загадъчна жена, която случайно кара класически 350-кубиков мотор по-бързо от

всички в Бомбай.

— От всички освен от мен — поправи ме Навин. — Упражнявах се, Лин. Много съм

бърз.

— Дано си бърз и когато Дива разбере за срещата.

— Всичко вече е решено — каза той.

— Да, Дива със сигурност ще ти нарита задника за това нещо, обаче печелиш точки за

легенда при Дидие, малкият. Като чуе, ще откачи.

— Той вече знае. Всички знаят. Всички освен Дива. Мислех, че и ти знаеш.

Не знаех. Никой не ми беше казал. Незнайно защо бях откъснат от света на

приятелството, за чието изграждане непрестанно работех.

— Откъде ще мине гонката?

— Сградата на „Еър Индия", „Марин Драйв", „Педър Роуд" и обратно, три пъти.

— Къде завивате на „Педър Роуд"?

— Последният светофар преди „Хаджи Али".

— Кога?

— В полунощ.

— На ченгетата страшно ще им хареса.

— Ченгетата ни помагат. Осигуряват безопасността на движението, а ние сме им

толкова благодарни за съдействието, тъй да се каже, че им платихме колкото поискаха, а хич

не беше евтино. Трябваше да ги включим. Полицейските им радиостанции ни трябваха да

разгласим за гонката. Много пари са вкарани вътре.

— Част от тях са мои — засмях се.

— Знаеш ли… — рече той колебливо. — Нали все тая гонка ми е в главата, та увлечен от

момента, не ми хрумна как ще реагира Дива, ако изляза на среща с Бенисия.

— Моментът не е оправдание, Навин.

— Обаче ако все още бях със старата Дива, която ме удряше в топките всеки път, щом се

изправя, това нямаше как да се случи.

— Вземи новата Дива със себе си на срещата. Бенисия може да я хареса. А Дива обича

украшения.

— Бенисия няма предвид такава среща.

— Откъде разбра?

— По очите! Тя направи… Тя беше… Трябваше да си там, за да разбереш, но няма

грешка! Наумила си е нещо повече от излизане.

— И ти се съгласи?

— Казах ти, увлякъл се бях.

— Откажи облога.

— Не мога! Твърде много хора са заложили страшно много пари на тая гонка. Трябва да

дам всичко от себе си.

— Значи като излезеш с Бенисия, кажи й, че си влюбен в друга. Кажи й, че е било редно

да й го съобщиш, когато те е поканила на нещо повече от среща през никаба под формата на

тъмни очила.

— Чувствам се скапано — каза той.

— Няма защо да се чувстваш скапано. Спечели гонката и постъпи както трябва.

Той ме прегърна толкова силно, че сякаш стоях, потопен до гърдите в река, а водата ме

заливаше и аха-аха щеше да ме събори. Стрелна се навън през вратата.

— Ще се видим там! — подвикна и хукна надолу по стълбите.

— Чакай! — извиках и той спринтира обратно догоре.

— Онова момиче — приятелката на Винсън, Ранвей.

— Да — каза той и застана на един крак: елен, готов да се впусне в бяг. — Той е с Дидие

в офиса.

— Тя е и моя приятелка. Ако тръгнеш да я търсиш, търси я по разни духовни места. Аз

бих започнал оттам.

— Духовни места, значи. Ясно. Друго?

— Не. Тичай.

Той подскочи и се затича надолу по стълбите.

Кой знае защо ми се прииска да затворя вратата, да врътна ключалките, да си почистя

пистолета, да си наточа ножовете, да пиша и така да се напия, че да пропусна гонката. В този

миг не желаех да знам нищо за ничия чужда любовна драма.

Станах и отидох до вратата, но точно тогава Винсън ме изпревари.

— Имаш ли минутка?

— Мамка му, пич, че кой няма минутка? И изобщо някой вярва ли, че няма да продължи

много повече? Зарежи самоподценяващата си пасивна агресия на прага и влез, паркирай си

трупа на дивана на Олег, пий една бира и ми кажи какво става в главата ти — или пък в

главата на Олег, ако решиш да гадаеш.

— Ама и ти си в едно настроение — каза той, докато сядаше. Подхвърлих му една бира.

— Хубав диван — отбеляза той. — Кой е Олег?

— Казвай какво има?

Той заговори за нея, за момичето от северните земи с ледените късчета в очите.

Обвиняваше се, че е прекалявал с грижите си за нея и тя се е чувствала като затворник, че е