Сянката на планината

отваряше вратата.

Близнака лежеше на автоматично регулируемо болнично легло с тръбички, които

излизаха от твърде много места. Над леглото се спускаше нов найлонов балдахин. Две

медицински сестри се грижеха за него и постоянно проверяваха данните на уредите, наредени отляво.

Щом се доближихме, той ни се усмихна. Зле изглеждаше. Хилавото му тяло бе добило

цвета на разрязана райска ябълка, а зад усмивката костите на черепа изпъваха кожата му.

— Здравей, Карла! — поздрави той бодро, макар и с немощен глас. — Лин, здрасти, приятел. Много се радвам, че дойдохте!

— Страшно се радвам да те видя пак, човече — казах и му махнах през найлона.

— Да направим една игра? — измърка Карла. — Освен ако не смяташ, че лекарствата са

ти навредили на проницателността.

— Иска ми се, ама не мога да играя карти. Лежа в тая найлонова палатка вече един

месец и не я махат. Разправят, че имунната ми система била аут. Според мен тия машини са

само за парлама. Крепят ме жив с ластични бандажи и доброта. Органите ми един по един

отказват — като пътници, които слизат от влака.

— Боли ли те, Близнак? — попита Карла.

Той се усмихна бавно-бавно: слънчеви лъчи, изпепеляващи сенките по ливада.

— Екстра съм, мила — отвърна той. — Включили са ме на система. По това се разбира, че пукваш, нали така? Когато всичката отлична дрога изведнъж стане законна и можеш да се

друсаш колкото ти душа иска. И най-лошото си има добра страна, тъй да се каже.

— Все пак ми се иска да изиграем някоя и друга ръка, когато всички сме откъм добрата

страна — усмихна се Карла.

— Както казах, имунната ми система си отива. Затова ми опнаха тая палатка. Всъщност

дори и ти можеш да ми навредиш. Не е ли смешно?

— Джордж Близнака да се предаде? — подразни го Карла. — Много ясно, че можеш да

играеш карти с нас! Дай да ги раздадем, а аз ще ти ги държа така, че да ги виждаш, без аз да

ги гледам. Нали ми вярваш?

Карла не мамеше никога на никакви игри и Близнака го знаеше.

— Ще трябва първо да се разбереш с тях — кимна той към сестрите. — Държат ме

доста изкъсо.

— Защо да не почваме? — отвърна Карла и намигна на сестрите. — А ако вземем да ги

изнервяме, ще престанем. Къде са картите?

— В горното чекмедже на шкафа, точно до теб.

Отворих чекмеджето. Тесте карти, евтин ръчен часовник, звънче от гривна талисман, кръст, окачен на верижка, и портфейлът на пациента, изтънял до сиромашия.

Карла придърпа три стола до леглото. Дадох й картите, тя ги разбърка и ги раздаде върху

свободния стол, а после вдигна ръката на Близнака срещу найлоновата преграда.

— Ще ти номерираме картите от едно до пет, от твое ляво до твое дясно — каза. — Като

чистиш, избираш си карта и й казваш номера. Като трябва да сваляш карти, ги казваш по

номера и аз ще ги редя, става ли?

— Става — каза Близнака. — Пасувам.

Една от сестрите силно изцъка с език. Близнака се завъртя към нея. Двете поклатиха

глави. Близнака пак се обърна.

— Размислих. Карла, чисти първа и четвърта и ми дай две карти, ако обичаш.

Сестрите кимнаха. Карла извади нежеланите карти, добави още две към неговите и му

ги показа. Трябва да са били подходящи, защото и Близнака, и сестрите добиха

непроницаеми изражения.

— Залагам петдесетарка — каза Близнака. — Карла, извади я и я разгъни вместо мен.

Нищо друго не ми остава освен тая игра.

— Ще я видя твоята петдесетарка и ще вдигна залога до сто — отвърна Карла. — Ще те

размажа. Тръбите да са ти яки.

— Аз излизам — казах, пуснах си картите и оставих Карла и Близнака да се дуелират.

— Ще те разбия! — засмя се Близнака и се закашля. — Предай се!

— Аз играя само за победа, Близнак, знаеш го.

— Помните ли оная вечер? — каза Близнака с усмивка, която грееше като залез в

долината на вчерашния ден. — Купона, дето го спретнахме със Скорпиона, като се нанесохме

тук? Помните ли?

— Страшен купон — казах.

— Епичен — додаде Карла.

— Велико отвсякъде. Няма такъв. По-хубаво не ми е било никога.

— Ще прескочиш трапа, Близнак — каза Карла. — Още много разпътен живот има в

тебе. Вади парите. Вдигай залога или млъквай, уличен мошенико.

Правехме всичко по силите си за него и с малко помощ от страна на сестрите той

успяваше да мами заради доброто старо време при всяка наша игра.

Често ходехме да го видим. След всяко свиждане настоявахме навън пред Скорпиона, че

зодиакалната му половинка трябва да постъпи в болница. Скорпиона отказваше всеки път.

Обичта си има своя логика, но и свои глупащини.

В друга болнична стая, в която се бореха животът и смъртта, на другия край на града

Фарзад, младият фалшификатор, постепенно оздравяваше. Тромбът в мозъка му се разнесе и

речта и двигателните му способности се възстановиха.

Тремор, който от време на време затваряше лявото му око, му напомняше, че

отправянето на непочтителни реплики към лоши хора води до печални последици.

Тайнственото изчезване на Дилип Светкавицата обаче предизвика у него щастлива усмивка и

му напомни, че никой не може да избяга от кармата.

Трите семейства си поделиха съкровището и заделиха част от него на обща сметка за

ремонта на обединените им домове. Оставиха помещението под купола общо, както си беше, но лека-полека демонтираха скелето, докато боядисваха и престрояваха пространството, превърнало се в малка базилика по време на търсенето им.

На Карла й харесваха разпръснатите пътеки из въздуха на цели три етажа нагоре, а още

повече й харесваше щастливата смесица от парсийци, индуси и мюсюлмани на едно място.

Докато ходех веднъж седмично да преглеждам документацията с Аршан и да му нося

фалшивите документи, които му бях направил, Карла, покачена на скелето, се трудеше редом

с останалите семейства с бояджийска четка или дрелка в ръка.

Тя бе река, не неподвижен камък и всеки ден за нея бе нов завой към полето на

утрешния ден. Тя бе отскубната от семейство, което обичаше, и мислеше, че и то я обича, докато не беше повярвало на думата на нейния изнасилван, приятел и съсед. Години по-

късно, когато избягала след като го убила, бе скъсала всякакви връзки с предишния си живот.

Беше престъпник беглец, танцуваща котка, зелена вещица и нищо не бе заплаха за нея, освен тя самата. Също както при мен.

С парите, които спечели на борсата, тя нае на работа хора — нови приятели и просто

познати, предоставяйки им офиса, който плащаше в „Амритсар". Събираше край себе си

ново семейство, откакто мнозина от старото, което си бе намерила в Бомбай, напуснаха

Островния град или умряха, или умираха като Джордж Близнака.

Не знаех до каква степен множеството, което събираше в „Амритсар", бе обмислено

действие или сляп инстинкт. Но докато се трудеше с трите семейства в двореца на търсачите

на съкровища, тя бързо и радостно се вписа в тяхното ежедневие и виждах как жадува за

нещо такова, как и двамата го жадуваме. Желание, съзряло в нужда.

Думата „фамилия" произхожда от думата famulus, която значи „слуга"; първоначално с

familia са наричали прислугата в едно домакинство. В същността си копнежът за семейство и

неудържимият глад, който загубата на семейството поражда у нас, не е само заради нашата

принадлежност: той е заради това да останем в услуга на тези, които обичаме.

ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

БЕШЕ ПЕРИОД НА ПРОМЕНИ и Островният град сякаш се готвеше за парад, неорганизиран от никого. Булевардните мантинели лъснаха с нова боя, нанесена от хора, които рискуваха живота си при всеки замах на четката. Магазините променяха облика си, както и техните собственици. На всеки ъгъл нови табели известяваха стари услуги. От

сградите изстъргваха любимата плесен — коментар на природата за нашите планове — за да

ги боядисат наново.

— Не ти ли харесва как е станало? — попита ме един приятел, собственик на ресторант, загледан от тротоара към новобоядисаното си заведение.

— Преди ми харесваше повече. Много шик си го боядисал, но ми харесваше как го бяха

нашарили четирите последни мусона.

— Защо?

— Обичам нещата, които не противостоят на природата.

— Трябва да се върви в крак с времето, човече — каза той и спря да диша, когато

влязохме в реновирания му ресторант, защото бе невъзможно да дишаш и да бъдеш в

съзнание заради съхнещата боя.

Модата е деловата страна на изкуството и най-накрая дори и „Домът на стила" на Ахмед

не устоя на тиранията на асимилацията. Изписаната му на ръка табела се преобразува в

позорното клеймо на алчността: логото. Острите бръсначи и сърдито настръхналите

четинести четки изчезнаха, заместени от химични козметики за коса, чиито етикети ни

уверяваха, че не са изпробвани върху малки зайчета и няма да ослепят или убият

потребителите.

Дори афтършейвът „Амброзия дьо Ахмед" изчезна, но поне извадих късмет да

пристигна навреме да спася огледалото, украсено със снимките на безплатните ахмедови

подстрижки — всяка от тях досущ посмъртна снимка на главорез, погубен от правосъдието.

— Не пипайте огледалото! — спрях дребните мъже с големите чукове, засилили се да го

разбият.

— Салам алейкум, Лин — поздрави Ахмед. — Преобзавеждам бръснарницата, „Новия

дом на стила" на Ахмед.

— Ва алейкум салам. Огледалото — не!

Стоях с гръб към огледалото, разперил широко ръце да го предпазя от чуковете. Карла бе

скръстила ръце до Ахмед, нахална усмивка играеше в градината на очите й.

— Махам го, Лин — заяви Ахмед. — Не пасва на новата обстановка.

— Това огледало пасва на всяка обстановка! — възразих.

— Не и на тази. — Ахмед измъкна купчина брошури, взе една и ми я подаде.

Огледах снимката върху нея.

— Прилича на закусвалня за суши — казах и му я върнах. — Хората не могат да се карат

за политика и да се обиждат на такова място, Ахмед, дори огледалото да си остане на

мястото.

— Имаме нова политика — отвърна той. — Никакви обиди. Без приказки за политика, секс и религия.

— Ахмед, да не полудя? Цензура в бръснарница?! Погледнах Карла. Тя явно доста се

забавляваше.

— Я се стегни — примолих се. — Трябва да има поне едно място, където хората да не

лижат задници.

Ахмед ме изгледа строго.

Това не беше ахмедовият строг поглед, а строгият поглед на красиво лице под

„алаброса" от каталога с прически на „Новия дом на стила".

Прелистих го и разгледах снимките в него, осъзнавайки, че Ахмед сигурно се гордее с

тях, защото нелегално бе включил фотоси на кинозвезди и видни бизнесмени за повече

тежест.

Не исках да оскърбявам чувствата му, но за мен каталогът беше сбъркан подбор на

жертви.

— Ахмед, не може да строшиш огледалото.

— Ще ми го продадеш ли както си е? — попита Карла.

— Сериозно ли ми предлагате?

— Да, Ахмед. Продава ли се?

— Ще трябва време, докато изстържем снимките — каза той замислено.

— Искам го със снимките, Ахмед, ако нямаш нищо против. Така си е екстра.

„Карла, обичам те", помислих си.

— Много добре, госпожице Карла. Да кажем, хиляда рупии заедно с доставката и

монтирането, приемливо ли ви звучи?

— Напълно — усмихна се Карла и му подаде парите. — У нас имам свободна стена и

тъкмо се мъчех да измисля какво да окача там. Ако твоите хора могат да го свалят

внимателно и да го монтират още днес в хотел „Амритсар", много ще съм ти задължена.

— Готово! — Ахмед даде знак на онези с чуковете да отстъпят. — Нека да ви изпратя.

На улицата бръснарят се огледа на двете страни да се увери, че няма кой да го чуе, и се

приведе към нас.

— Ще продължа да бръсна и подстригвам по домовете — прошушна ни той. — Само за

свои хора, разбира се, и строго секретно! Да не си помислят хората, че не влагам сърце и

душа в новия „Дом на стила".

— Ей това е добра новина! — възкликнах.

— Значи ако съберем у нас компания от зевзеци с несдържан език, с удоволствие ще

дойдеш да възродиш стария „Дом на стила на Ахмед"?

— Огледалото вече е ваше — усмихна се той. — В „Новия дом на стила" ожесточените

спорове ще ми липсват.

— Договорихме се! — Карла му стисна ръката.

Ахмед ме погледна, намръщи се и ми оправи яката на тила.

— Лин, ти кога ще си купиш яке с ръкави?

— Като почнеш да ги продаваш в „Новия дом на стила" — казах. — Аллах хафиз.

— Салам, салам — разсмя се той.

Потеглихме с мотора и Карла ми каза, че огледалото било вторият подарък за рождения

ми ден, с което ми напомни отново, че имам рожден ден, който бях щастливо забравил.

— Моля те, не казвай на никого! — подвикнах през рамо.

— Знам! — извика тя в отговор. — Обичаш да празнуваш чуждите рождени дни и да

забравяш своя. Няма да издам тайната ти!

— Карла, обичам те. Тъкмо преди малко си го помислих. Благодаря и за огледалото.

Уцели десятката.

— Аз винаги уцелвам десятката.

Имахме повече време един за друг — да се возим с мотора, да сядаме на чашка и да се

храним заедно, защото продадох чейнчаджийския си бизнес на Джагат срещу двайсет и петте

процента, които вече ми бе заделил. Той се справяше по-добре от мен с рекета и печелеше от

чейнчаджиите дюкянджии повече пари, уважение и дисциплина. Това, че около година преди

да поеме гешефта бе отрязал малкият пръст на един, който бе крал от него, прибавяше

допълнителна нотка в шамарите му.

Престанах да ходя при леля Лунен сърп на рибния пазар, защото Карла я нае.

— Искаш да ти водя счетоводството? — удиви се леля Лунен сърп.

— Че кой по-добре от теб знае да пази парите на другите, лельо Лунен сърп? — попита

Карла, взряна в островърхите краища на лунния сърп.

— Така си е — отвърна леля Лунен сърп замислено. — Но да не ми се отвори пък много

работа…

— Няма да е чак толкова много — отвърна Карла, — не водим двойно счетоводство.

— Свикнала съм с редовните си клиенти. — Леля Лунен сърп се наклони напред и с

ханша си направи орбитално движение около лунния сърп.

— Какво ще правиш зад затворената врата, си е твоя работа — отвърна Карла. — Но

когато работим, заниманията ти са наша работа. Ако те интересува, имам един приятел, Рандъл се казва, с лимузина. Почти непрекъснато е паркирана под хотела.

— Лимузина — рече замислено леля Лунен сърп.

— Със затъмнени стъкла и матрак вместо задна седалка.

— Ще си помисля — отвърна леля Лунен сърп и без никакво усилие си вдигна единия

крак зад врата.

Няколко дни по-късно тя се настани в офис апартамента под нашия в хотел „Амритсар", където Карла беше наела целия етаж.

Офисът на леля Лунен сърп се намираше в съседство с още два, вече пребоядисани и

обзаведени. На вратата на единия висеше табела Синия хиджаб, брачни консултации.

Мюсюлманската комунистка или комунистическата мюсюлманка се беше събрала с Мехму

по-рано от очакваното и се обадила на Карла да пита дали предложението й още е в сила.

— Няма я още — казах, когато монтираха месинговата табелка на вратата.

— Ще дойде, иншаллах — усмихна се Карла.

— А третият офис за какво е?

— За изненади — измърка тя. — Представа си нямаш какви изненади съм ти

подготвила, Шантарам.

— Искаш ли да ме изненадаш с вечеря? Умирам от глад. Вечеряхме в градината пред

едно бистро в „Колаба Бек Бей", когато чухме на улицата да се вика на няколко крачки от нас.

Кола беше спряла до вървящ мъж по улицата. Мъжете вътре му крещяха, че им дължал

пари. От колата слязоха двама души.

Докато наблюдавахме суматохата, забелязах, че мъжът е Кеш, Паметливия. Непознатите

го заудряха и той вдигна ръце да предпази главата си.

С Карла станахме от масата и хукнахме към Кеш, вдигнахме врява, онези се качиха в

колата и отпрашиха. Карла доведе Кеш на масата ни.

— Чаша вода, моля! — извика тя на сервитьора. — Кеш, добре ли си?

— Добре съм, госпожице Карла — отвърна той, докато си търкаше цицината на главата, получена заради неизплатения му дълг. — Ще си ходя.

Стана да си върви, но ние го придърпахме обратно на стола.

— Вечеряй с нас, Кеш — покани го Карла. — Можем да се състезаваме по памет. Тебе

доста си те бива, обаче аз залагам на нас.

— Няма нужда да…

— Има! — отсякох и махнах на келнера да дойде.

Кеш внимателно прегледа менюто, затвори го и поръча.

— Ризото с тиквички, черни маслини и паста от артишок — повтори сервитьорът. —

Салата айсберг със счукан пипер и сос от джинджифил и шамфъстък. И тирамису.

— Сбъркахте — каза Кеш. — Със счукан пипер и сос с джинджифил и шамфъстък е

салатата от рукола, номер седемдесет и седем от вашето меню. Салатата айсберг, номер

седемдесет и шест от менюто, е със заливка от лимон и чесън, чили и сос с орехи и авокадо.

Сервитьорът отвори уста да каже нещо, но провери менюто наум и това потвърди

правотата на Кеш. Той се отдалечи, клатейки глава.

— Кеш, какво става? — попитах.

— Дължа пари — каза той с обезверена усмивка. — Занаятът на Паметливите вече не е

като едно време. Хората използват телефони за всичко. Скоро всеки по света ще може да се

свързва с всекиго, освен ако човекът не е на този свят.

— Знаеш ли какво? — предложих, когато ни донесоха храната. — Като свършим, хващай

едно такси и ела в хотел „Амритсар". Ние ще те изпреварим с мотора и ще те чакаме там.

— Какво си намислил? — погледна ме Карла с присвити очи под дантелени мигли.

— Изненади — пробвах се да измъркам. — Нямаш представа какви изненади съм ти

подготвил и аз на теб, Карла.

Дидие несъмнено се изненада, когато доведох Кеш в офиса му, до този на Карла.

— Не виждам… необходимост от неговите услуги — каза Дидие, заел професионална

поза зад бюрото си до това на Навин.

— Кеш е най-добрият Паметлив в южната част на града, Дидие — отбеляза Навин, заел

професионална поза зад собственото си бюро. — Лин, ти какво имаше предвид?

— Веднъж нали каза, че хората винаги се обърквали, като видят, че записваш

свидетелските им показания? Като видели диктофон и се шашардисвали.

— Вярно.

— Ами твоят диктофон може да бъде Кеш. Той запомня всеки разговор дословно. Ще е

жив диктофон, пред който хората ще говорят свободно.

— На мен ми допада! — засмя се Карла.

— Нима? — усъмни се Дидие.

— Дидие, ако няма да го наемаш, ще го наема аз.

— Назначен е! — заяви Дидие. — Утре сутринта в десет имаме разговор с един

милионер и жена му. Дъщеря им е изчезнала. Ела и ти. Но трябва да се облечеш по така…

делово.

— Хайде, до скоро — казах и изведох Кеш с нас.

В коридора отвън му дадох пари. Той се опита да ги откаже.

— Кеш, тази вечер трябва да изчистиш дълговете си. Не искаме онези типове да идват

тук. Утре сутринта започваш работа законно, ясно? Обиколи и се издължи на всички, изчисти дълговете си и утре да си тук в девет. Идвай пръв и си тръгвай последен. Ще се

справиш.

Той се просълзи. Отстъпих една крачка назад и го оставих на Карла. Тя го прегърна,

което бързо го успокои.

— Знаеш ли какво, нали чу какво каза Дидие за деловото облекло? — попитах.

— Да, ще се помъча да…

— Да върви по дяволите. Облечи се както си ходиш. И се дръж както си се държиш.

Хората ще разговарят с теб също както аз разговарям с теб и всичко ще е нормално. Ако

Дидие нещо ти каже, кажи му, че аз съм ти наредил да не се обличаш като роб.

— Прав е, Кеш — подкрепи ме Карла. — Бъди какъвто си и всичко Ще се нареди.

— Добре — казах. — Върви сега и се издължи на всички, човече. Да си на чисто.

Вземаше всяко стъпало, сякаш то бе нова степен на осъзнаване, и правеше пауза, преди

да направи следващата обмислена стъпка. Накрая главата му изчезна зад завоя на витата

стълба.

Гледах замислен подире му, докато се скри от очите ми, после се обърнах и видях, че

Карла ми се усмихва.

— Обичам те, Шантарам — каза тя и ме целуна.

За две седмици Кеш успя да разкрие два случая и стана звездата на бюро „Изгубена

любов". Вниманието му към подробностите и запаметяването им се оказа решаващо за

разрешаване на делата и нямаше разговор, на който той да не присъства.

Леля Лунен сърп и безстрашният й помощник водеха счетоводството и от време на

време съхраняваха суми на клиенти. Тя беше проницателна делова жена, прекарваше дълги

часове в оптимизиране на бизнеса и спестяваше пари и време на всички.

Частните й сеанси в лимузината на Рандъл удовлетворяваха нейните зажаднели

посетители. „Талантът се изразява в това как го прилагаш" — каза ми тя веднъж, докато си

прилагаше дарбите за илюстрация.

Винсън и Ранвей се върнаха от ашрама, пречистени от горделивостта, но не ги виждахме

често — бяха заети с плановете си да отворят кафене и правеха ремонти. Когато успяхме да

ги хванем за малко по средата на поредния им ремонт, Карла прихвана Ранвей за лакътя, поведе я да си поговорят по женски и ме остави насаме с Винсън в недовършеното кафене.

— Това е като… като вълната — онази съвършена вълна, която не потъва и не потъва, и

те крепи на гребена си, сещаш ли се? — попита Винсън.

— Не, но карам мотор, а то е все едно да сърфираш по цивилизацията.

— Нали я знаеш тая вълна, дето сякаш те носи безкрайно?

— Аз си имам резервоар и знам кога престава да е безкрайно.

— Не, искам да кажа, то това е като ония умнотии за полето на тенденции, за които

Идрис говореше.

— Аха.

— Ами аз, такова, все едно сърфирам върху суперпозицията между еднакво подходящи

за сърфиране вълни. Ранвей и Идрис страшно ми отвориха съзнанието, пич! Понякога ми се

струва, че така съм наблъскан с идеи, че ми изпадват от главата.

— Радвам се, че си щастлив, Винсън. А това с кафе-бара е страхотно. Много се радвам за

теб и Ранвей. Аз ще взема да тръгвам. Ние…

— Това с кафето е ненормална работа — каза той и посочи издутите чували, наредени

до стената. — Ако почна да ти обяснявам разликата между колумбийските и ганайските

смеси, ще ти се вземе акълът.

— Благодаря за предупреждението. Обаче виж, Карла всеки момент ще дойде и се

съмнявам дали ще имаме време за толкова сложни обяснения.

— Ако дойде, ще започна отначало — отказа да се смили той.

— Как е Ранвей? — зададох спасителен въпрос.

— Нали я знаеш оная вълна, пич, съвършената вълна, която те носи и те крепи?

— Много се радвам, че сте щастливи! Според теб какви ги мъдрят Карла и Ранвей?

— Само веднъж подуши тия пресни зърна! — Винсън отвори един чувал. — Толкова са

прекрасни, че повече няма да пийнеш друго кафе!

— Това да не ви е девизът на заведението?

— Не бе, човек, девизът ни е в името. Любов и вяра — така ще се казва, това е и девизът

ни.

У Винсън имаше една невинност, която Ранвей бе загубила със смъртта на приятеля си, починал от същата дрога, която Винсън лекомислено беше продавал. Невинността, която тя

преоткри в неговата готовност да се промени, бе нежната истина, която бяха избрали за име

на своето начинание. Любов и вяра.

— Подуши ми зърната — настоя той.

— А… Няма нужда.

— Подуши ги! — Той повлече към мен чувала, сякаш бе мъртво тяло.

— Винсън, няма да ти душа зърната, колкото и колумбийски да са! Стига си влачил тоя

труп.

Той сбута чувала до стената тъкмо когато Карла и Ранвей се върнаха при нас.

— Той не ще да ми подуши зърната! — оплака се Винсън.

— Не ще ли? — прихна Карла. — Лин, какъвто аз го познавам, е маниак на тема зърна.

— Стюарт създаде специална смес — съобщи гордо Ранвей. — Мисля, че по-хубаво

кафе никога не съм вкусвала!

— В другата стая е — каза Винсън, готов да хукне натам. — Искаш ли да я помиришеш?

— О, няма нужда — побързах да кажа. — Оттук усещам как ме лъха.

— Казах ти аз, великденско зайче мое! — Винсън прегърна Ранвей. — Хората ще

подушват кафето ни още от улицата и то направо ще ги хипнотизира!

— Успех — казах и повлякох Карла навън.

— Отваряме по пълнолуние — каза Ранвей, докато ни прегръщаше. — Да не забравите.

На улицата яхнахме мотора, но точно когато понечих да запаля, Карла ме спря.

— Какво усети у Винсън? — попита тя, опряла ръце на раменете ми.

— Вълни от зърна — отвърнах. — А ти какво усети у Ранвей?

— Той каза ли ти как ще кръстят кафенето?

— Да. „Любов и вяра". Защо?

— Доколкото виждам, той е любовта, а тя — вярата.

До нас спря кола и ни затвори пътя. Катафалка по-точно, с Денис, този път нe-спящия

баба, зад волана. На седалката до него се возеше Конканън. Били Бхасу и Джамал, Човека

оркестър, седяха отзад край манекен, легнал в ковчег, по всяка вероятност от прозрачна

пластмаса.

Конканън беше подпрял лакът на отворения прозорец.

— Издирва се — ухили се той на Карла. — Жив или мъртъв.

— Мърдай! — казах.

— Здравей, Карла — обади се Денис. — Приятно ми е да се видим, на будно. Срещахме

ли се, докато бях в отвъдното?

— Здравей, Денис — разсмя се тя, прегърнала ме през рамото. — Първия път като те

видях, беше напушен здравата. С какво се занимавате, мътните да ви вземат?

— Изследваме движенията на Спящите, докато ги транспортират в камера за сън —

обясни той търпеливо. — Прикрепил съм към манекена чувствителни ленти. Те ще

отбележат разнообразните натъртвания по него. Това ще ни помогне да определим каква ще е

най-удобната тапицерия за камерите за сън, които ще изготвяме за тях.

— Сами изготвяте ковчезите?

— Че как иначе! — Той подаде чилум на Конканън. — Длъжни сме! Сегашните камери

за сън принуждават Спящите да си притискат краката. В нашите камери за сън те ще могат

да се разполагат по-нашироко. Това е много важно за удобството на Спящите.

— Ясно — усмихна се Карла.

— Подплатата на камерите ще е от най-мека коприна, с перушинен пълнеж — продължи

Денис, прихванал кормилото. — И те ще са направени от стъкло, та край Спящите в земята

да растат растения и навсякъде край тях да щъкат животинки и насекоми, та да им правят

компания, докато спят.

— Много хубаво — усмихна се Карла.

— Позволи ми да ти представя Били Бхасу и Джамал, Човека оркестър — каза Денис. —

Момчета, това е мадам Карла.

Били Бхасу махна на Карла, а Джамал люшна глава и раздрънка боговете на веригите си.

Не се сдържах.

— Човека оркестър — кимнах на Джамал.

— Човека оркестър — повтори той. Погледнах Карла и тя ме разбра.

— Човека оркестър — усмихна му се тя.

— Човека оркестър — подаде й той репликата с усмивка. Погледнах Конканън, който

исках да не е тук, а той се разприказва:

— Мъртъвците могат да танцуват, да знаете. Отместих поглед към Денис зад волана на

катафалката.

— Денис, сигурен ли си, че е редно да караш? — опитах се да запуша устата на

Конканън.

— Аз трябва да карам — издекламира Денис и боботещият му глас отекна в

катафалката. — Конканън не е напушен достатъчно да кара катафалка.

— Мъртъвците могат да танцуват — повтори Конканън с щастлива усмивка. —

Действително могат, да знаете.

— Не думай — отвърна Карла и се облегна на мен.

— Сериозно — ухили се Конканън. — Много научих на тая работа.

Истинска школа. Аз, видите ли, преди обикновено си тръгвах, докато още мърдаха, и не

поглеждах назад.

— Конканън — обади се Денис. — Разваляш ми кефа, човек.

— Само си приказваме бе, Денис. Като държим погребално бюро, значи ли, че трябва да

сме необщителни?

— Вярно — съгласи се Денис. — Ама пък как очакваш да изпробвам новата катафалка, ако не съм напушен?

— Аз само да кажа — упорстваше Конканън. — Те, умрелите, се мятат дълго, след като

са си отишли — ей тъй, както си лежат, и почват да се друсат на масата. Вчера един труп от

нашите танцуваше по-добре от мен. Ама да си кажа правичката, никога не съм си падал по

танците, като имаше тупалки или целувки.

— Пали следващия чилум — нареди Денис и превключи скоростите. — Ако на тебе не

ти пука за моя кеф, послушай манекена. Вече реве да вдиша, та се къса.

Те потеглиха и девизът на фирмата им се изниза бавно край нас, изписан върху дългите

прозорци на катафалката: Спокоен вечен отдих.

— Интересна комбина! — отбеляза Карла.

— Брак, сключен в преддверието на ада — отвърнах. — Но манекенът ми се стори

свястно момче.

ОСЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДИВА ДЕВНАНИ НИ ИЗВИКА НА СРЕЩА в своя офис. Намираше се на крайбрежната

улица, „Уорли Сийфейс" — дълга и протяжна усмивка от сгради, сияещи срещу морето

покрай широкия извит булевард. Сградата на Дива бе като горната палуба на океански лайнер

— с издължени обли прозорци, издути като платна, и вместо парапет — тераса по

дължината на цялата сграда.

Щом вратите на асансьора се затвориха, предложих на Карла плоското си шишенце. Тя

отпи глътка и ми го върна. Операторът в асансьора ме погледна. Подадох му фласка и той

също удари една глътка — изля малко ром в устата си, без да допира гърлото до устните си.

Върна ми го и поклати глава.

— Бог да благослови всички — рече.

— Щом казвате всички, и вас да благослови — отвърна му Карла.

Вратата се отвори към мраморно-стъклена прерия, в която няколко много красиви

момичета с много тесни поли пасяха разсеяно зад бюрата си.

Докато Карла разговаряше със служителката на рецепцията, аз се помотах между бюрата

от стъкло и стомана, заничайки над раменете им. Момичетата слушаха музика на слушалки, играеха видеоигри и четяха списания.

Както прелистваше списанието, едното вдигна очи към мен и намали звука в

слушалките.

— Какво обичате? — произнесе заплашително и ме погледна свирепо.

— Аз… ами… аз ще отида ей там — заотстъпвах заднишком. Рецепционистката ни

съпроводи до една ниша срещу вратата на

офиса на Дива, където седнахме в плюшените кресла да почакаме. Имаше масичка с

бизнес вестници и списания, стъклена кана със сода и фъстъци в бронзова отливка на

човешка ръка.

Шепата фъстъци привлече вниманието ми. Посочих я, опитвайки се да интерпретирам

посланието.

— „Плащаме ви колкото за фъстъчки?" — прошепнах на Карла. — Или може би: „Ето

какво се случи с последния, който поиска да му вдигнат заплатата?"

— „Който проси, не придиря" — предложи Карла.

— Много добро — усмихнах се, аплодирайки я с поглед. До нас изникна висока

хубавица.

— Желаете ли кафе? — предложи тя.

— Може би по-късно, с Дива — отвърна Карла. — Благодаря. Момичето си отиде, а аз се

обърнах към Карла:

— Много е шантаво там на рецепцията.

— За шантаво не му достига някоя и друга мраморна плочка.

— Не, за момичетата говоря. Та те нищо не правят.

— Как така нищо не правят?

— Кипи адско бездействие.

— Е, и? Може днес да няма клиенти.

— Стига, Карла. Оттатък има седем хубавици и нито една от тях не си помръдва пръста!

Шантава работа.

— Шантавото е, че си ги преброил — усмихна се тя.

— Аз…

Вратата на Дива срещу нас се отвори. Оставаше точно една минута до часа на срещата

ни. От офиса й се изниза една тумба бизнесмени с почти еднакви костюми и съвсем еднакво

изражение на задоволени амбиции в очите.

— Точността е времето на крадците.[118] — Карла погледна часовника си и се изправи.

Дива застана на вратата с ръце на кръста.

— Влизайте — покани ни тя и разцелува Карла по двете бузи. — Така ми е домъчняло и

за двама ви! Благодаря, че дойдохте.

Тя цопна в грамадно кресло зад извивката на голям черен роял, подкъсен и превърнат в

бюро.

Върху рояла бюро бе поставила фотография на баща си в сребърна рамка. Гирлянда от

цветя се спускаше надолу по снимката и разливаше жълто върху черния лак. В поднос с

формата на паунова опашка горяха ароматни пръчици.

Стаята бе голяма, но имаше само два стола срещу бюрото й. Всички онези бизнесмени с

празни погледи явно бяха стояли прави по време на срещата с Дива. „Това момиче не си

поплюва", помислих си.

— Страшна работа — каза тя. — Искате ли по едно питие? Господ ми е свидетел, че

имам нужда да пийна!

Тя натисна бутон на конзолата и само миг по-късно вратата се отвори. В голямата стая

влезе красавица и запристъпва наперено по хлъзгавия под на истерични токчета. Спря се до

бюрото, размърда претенциозно къса поличка и дългите й крака се вдървиха.

— Мартини, запознай се с госпожица Карла и господин Шантарам — каза Дива.

Карла махна за поздрав. Аз се изправих, сложих десница на гърдите си и сведох глава.

Това е най-любезният поздрав към всяка жена в Индия, защото много жени не обичат да се

ръкуват. Мартини кимна с глава към мен и аз седнах.

— За мен „Манхатън" — поръча Дива. — Карла, за теб?

— Две глътки водка с две бучки лед, моля.

— За мен сода със сок от лайм.

Мартини се врътна на токчета петдесети калибър и бавно се отдалечи като жираф в

стъклен зоопарк.

— Сигурно се чудите защо ви извиках — каза Дива и ме изненада с въпроса си, защото

не се бях замислил.

— Чудя се, но не за това — отвърна Карла. — Ще кажеш, като дойде моментът, нали?

Как си, Дива? Не сме се виждали почти месец.

— Добре съм — усмихна се тя и изправи гръб в креслото, което за дребното й телце си

беше половин легло. — Уморена съм, но вземам мерки. Днес продадох всичко. Кажи-речи

всичко. Тази беше последната среща в дългата ми поредица от вчера до днес.

— Продаде всичко, но как? — попита Карла.

— Всички мъже, който реално управляват компаниите в портфолиото ми, получават

траншове от акции като бонуси. Казах им, че ако продам портфолиото си наведнъж, техните

акции ще се обезценят. Но ако ми върнат техните акции, могат да вземат компаниите и да ги

управляват със свой борд на директорите и сами да изкарват бонусите си, без да похарчат

нито долар. А аз ще се оттегля и няма да им се меся.

— Умен ход — одобри Карла. — Като главен акционер можеш да ги притиснеш на

годишното общо събрание, но избягваш ежедневните ядове. Като да се напиеш без

махмурлук.

— Точно така! — отвърна Дива тъкмо когато Мартини пристигна с напитките.

— Да ви се намира джойнт? — попита Дива.

— Да — отвърнаха в един глас Карла и Мартини и се изгледаха, мигом обърнали глави

една към друга.

Стори ми се, че се появи напрежение, но безмълвните борби между красавици са си

женски фокус и се водят толкова бързо и неуловимо, че окото и инстинктите на мъжа не са в

състояние да ги проследят. Нямаше как да съм сигурен какво става, затова се усмихнах на

всички.

Карла извади тънък джойнт от табакерата си и го подаде на Дива. Мартини с крака до

сливиците, но без нито един джоб, се свъси, врътна се да си ходи и воланите на полата й се

люшнаха като създание, родено от коралов риф.

— Благодаря, Карла — каза Дива. — От този миг нататък съм свободна жена. Ако вече

беше след залез, щях да пия шампанско. Мога да пия коктейли по цял ден, но почна ли с

шампанското, коефициентът ми на интелигентност пада с двайсет точки, а тъпотата си я

пазя като резерв, за по-късно. Впрочем — за женската свобода!

— За женската свобода! — вдигна чаша Карла. Дива се умълча.

— Трудно ли беше? — подпита я Карла.

— Всички се стремяха да управляват — отвърна Дива, като въртеше в ръце чашата си. —

Свикнали са да ближат мъжки ботуш и просто им беше непоносимо да гледат как ги

контролира жена.

— И са ти го показали? — продължи Карла.

— На всяко съвещание го виждах в очите им. Винаги научавах какво си шушукат, мъже

предаваха други мъже. Властта в моите ръце за тях беше обявяване на война. Тези паразити, които баща ми остави да напъплят в компаниите му, тези мъже, които просто се обърнаха на

другата страна, когато парите от черната борса за малко не ни затриха, започнаха да се

държат гадно. Дори заплашваха. Разбираш, нали, Карла?

— Такива мъже или ги смазваш, или ги зарязваш — отвърна Карла. — Дива, ти можеше

да ги смажеш, твоят баща ти е завещал тази власт. Защо се оттегляш?

— Баща ми придоби много акции от енергийни компании. Само това ни остана. Докато

строителният бизнес изплаща дълговете си, тези акции продължават да носят добър доход.

Аз не бих заложила на петрола и въглищата, но той заложи и ме прикова към колело, въртяно

от хиляди хора. Не мога просто да го спра.

— Значи още си в играта? — попита Карла.

— Излизам от нея, но казах на новите менажери, че за всяка година, през която

подобряват своята дейност, ще получават обратен транш от своите акции.

— Какво мислиш да правиш? — попитах.

— Запазих си една от фирмите и наложих забрана върху продажбата й — модната

агенция, съчетана със сватбен бутик, бях ви казала. Добавих към нея сватбена агенция и

смених името. Ще я управлявам аз.

— А, значи момичетата при теб са модели, които очакват ангажименти — обадих се.

— Би могло да се каже — отвърна Дива и се обърна към Карла. — Карла, знам, че доста

време мина, откакто говорихме, но се надявах още да се интересуваш. Страшно ми се иска и

ти да участваш с идеи. Как ти се струва?

— Хареса ми, когато беше още идея — отвърна тя, — и се радвам да видя, че я

осъществяваш. Разчитай на нас, докато още сме тук, в града. Дай да го обсъдим идната

седмица на вечеря у нас?

— Добре — каза неуверено Дива и погледът й се отнесе към накичената с гирлянда

снимка на баща й.

Оставихме я така, изчаквайки, докато излезе от транса си.

— Знаете ли защо настоявах всички да ми викат Дива? — попита тя след малко, все тъй

загледана в снимката. — На едно парти бях влязла в банята и дочух как ме наричат зад гърба

ми приятелите ми. Тривиа Дивя. Така ме наричаха — Тривиа Дивя. И знаете ли какво? Прави

бяха! Такава бях. Тривиална. Затова същата вечер си смених името на Дива и карах всички да

ме наричат така. Сега за първи път се почувствах нетривиална, ако това е думата.

— Стойностна е точната дума, Дива — каза Карла. Младата наследница обърна лице

към Карла и тихо се разсмя.

— И тъй става, и иначе. — Надигна се от креслото, протегна се и се прозя.

Изправихме се заедно с нея и тя ни изпрати до високата врата на офиса си.

— Толкова се радвам, че вече си свободна — каза Карла и я прегърна на тръгване. —

Полети нависоко, птиче!

Скитахме се свободно с мотора на бавен ход, унесени в мисли за различни неща. Аз

мислех за бедното малко богато момиче, което живя в бордей и после раздаде своето

състояние. Карла си мислеше за друго.

— Всички те са бивши много класни момичета на повикване — каза тя.

— Какво?

— Всичките са бивши момичета на повикване.

— Кои?

— Красавиците в офиса, които красиво бездействаха. Всичките са бивши момичета на

повикване. Строги господарки по-точно. Специалистки по фетишите. Дива ги нае за

фетишисткото парти, но след празненството им предложи работа. Всички приеха. Те не са й

модели, работят в брачната и сватбената агенция.

— Би трябвало да се справят прилично — отбелязах. — Защо не ми каза?

— Спри мотора — каза тя и се отлепи от мен.

Спрях в страничното платно до една автобусна спирка.

— Сериозно ли ме питаш защо не ти казах, че отиваме на карнавал с бивши момичета

на повикване?

— Ами…

Влях се обратно в движението и се понесох, но после пак бих спирачки, защото Олег

седеше по средата на разделителната мантинела и свиреше на китара. Спряхме до него.

— Какво правиш, Олежка? — попита Карла и се усмихна с шепа царици в очите.

— Свиря на китара, Карла — усмихна й се той по руски.

— Хайде, Олег, ще се видим — казах и форсирах мотора. Карла нежно притисна пръст в

рамото ми и моторът утихна.

— Защо тук? — попита Карла.

— Акустиката е идеална — усмихна се той преднамерено. — Морето е зад мен, а

сградите…

— Какво свириш? — прекъсна го Карла.

— Едно парче на „Кол", казва се „Нека започне денят". Тоя пич, Майкъл Бийн, е направо

светец на рокендрола. Обожавам го! Искаш ли да ти го изсвиря?

— Хайде, Олежка, ще се видим — форсирах отново мотора.

— Я се качвай с нас — предложи Карла.

— Сериозно? — възкликнахме едновременно Олег и аз.

— Ще те хвърлим до нас — каза тя. — Тръгнали сме за Донгри. Олег се настани зад

Карла, краката й ме стегнаха през кръста, качени на резервоара, и ние потеглихме. Бе се

облегнала на Олег, преметнал китарата през рамо.

Минахме покрай група пътни полицаи, които чакаха на едно кръстовище да положат

една или няколко зебри сред уличната джунгла.

— Викару нака — казах им на марати. — Не питайте.

ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

СЛЕД ПОЖАРА В КЪЩАТА НА КАДЕРБАЙ Карла не беше ходила до базара за

парфюми в Донгри, нито където и да било другаде в квартала. Но тя забъркваше свой

собствен парфюм и имаше нужда да си набави своите специални ухания. Когато най-сетне се

почувства готова да се изправи срещу страницата, която бе обърнала, без да чете, се втъкахме

като нишка в гъстите сплитки на уличното движение, за да посетим любимото й магазинче

досами „Мохамед Али Роуд".

Големия Али, един от тримата братовчеди на име Али в семейството — другите двама

бяха Тъжния Али и Грижовния Али — ни посрещна в магазина си и ни настани на

възглавници.

— Да ви налея чай, мадам Карла — предложи Грижовния Али.

— Толкова време не сте идвали, домъчня ни за вас! — възкликна Тъжния Али.

— Ще приготвя личната ви подборка, мадам Карла — рече Големия Али.

Пиехме чай, докато Карла преглеждаше специалните си есенции и слушахме разказ за

някакъв рядък парфюм, доставян от някакво рядко място само за посветените в бранша.

На тръгване едрият дядо търговец, облечен в бяло, помоли да помирише парфюма на

Карла. Тя не възрази, протегна изящната си китка и дланта й клюмна като лист в дъжда.

Продавачите на парфюми до един вдъхнаха вещо по няколко пъти и заклатиха неуверено

глави.

— Някой ден ще открия тайната на букета ви — каза ни Али на тръгване.

— Никога не се отказвай — отвърна му Карла.

Отново на улицата, ние се запътихме към мотора. Стъкленичките на Карла с безценните

благоухания и масла подрънкваха тихичко в черната кадифена кесия. След няколко крачки

видяхме двама мъже, които познавахме добре от старите времена на Компанията на

Кадербай; пресичаха тротоара наблизо.

Салар и Азим, двама улични далавераджии, бяха прекарали години на най-долното

стъпало на снизхождението в Компанията. Докато любимите синове умираха, те бяха

оцелели достатъчно дълго в плиткото, за да заемат по-високо положение в новосъздадената

Компания на Халед, стремейки се да заменят загиналите бойци.

Бяха облечени в новите дрехи на Компанията, играеха си с новите си златни ланци и

гривни и все още търсеха точното си място под товара на покорството.

Познаваха Карла отпреди аз вляза в мафията и я харесваха. Разказаха й някаква хем

страшна, хем смешна мафиотска история, знаейки, че ще й допадне. Така и стана, а в отговор

тя им разказа хем страшна, хем смешна история за някакво лошо момиче. Смяха се, отметнали глави назад, а лъчите на залеза просветваха по златните им ланци.

— Със здраве, момчета — казах. — Аллах хафиз.

— Накъде сте тръгнали? — попита Салар.

— Към мотора, на „Мохамед Али Роуд".

— Ще повървим с вас. Ела да видиш, оттук може да се мине напряко. Ще ви покажем.

— Ще си вървим оттук — казах. — Може да напазаруваме. Аллах хафиз.

— Куда хафиз — отвърна Азим и ни махна за довиждане.

Не исках да се мотая никъде с хора от Компанията на Халед или с бойци от която и да е

мафия. Не исках да се връщам назад. Не исках дори да помня.

За хиляден път си помислих, че с Карла трябва да напуснем Островния град и да се

заселим другаде, на някой затънтен плаж. В града нямаше как да избягаме от Компанията.

Градът — това е Компанията. От нея може да се избяга само на място, където не е останало

нищо за притежаване.

Вървяхме между рехавата тълпа минувачи и тъкмо щяхме да свърнем по калдъръмения

вход на една странична уличка, когато писъци раздраха копринения покой и хората се

втурнаха панически в нея.

Погледнах Карла, искайки да съм някъде другаде. И двамата знаехме, може би, или

подозирахме, че Салар и Азим са замесени. От години ги познавахме, но уличните войни

между мафиите не бяха вече мой проблем и бях готов да си тръгна.

Не и Карла — тя ме подбутна напред и ние се приближихме да видим какво става. От

уличката, олюлявайки се, излезе мъж и се блъсна в мен. Беше Салар. Целият в кръв, намушкан няколко пъти в гърдите и корема, той рухна в ръцете ми.

Погледнах над него и видях проснатия по очи Азим. Последната му кръв изтичаше по

калдъръма на уличката.

— Ще извикам такси — каза ми Карла и се стрелна нанякъде. Салар вдигна с мъка ръка

и задърпа ланеца си, докато се скъса.

— За сестра ми — каза той и го бутна към мен.

Пъхнах ланеца в джоба си и го хванах здраво през кръста.

— Не мога да те сложа да полегнеш, братко — казах. — Де да можех, но после няма да

мога да те вдигна пак цял. Карла ей сега ще докара такси. Дръж се!

— Свърши се, Лин. Остави ме. Йалла, как боли!

— Сигурно те боли, но не са засегнали белия дроб, Салар. Още дишаш. Ще се оправиш.

Само се дръж.

Карла пристигна след две минути с таксито и рязко отвори вратата. Натоварихме Салар

отзад, качих се при него, а на предната седалка тя обясни на шофьора накъде да кара.

Не зная колко му плати, но той дори не мигна, когато видя кръвта и ни закара в

болницата за рекордно време, шофирайки в насрещното.

На входа на болницата санитарите и сестрите положиха Салар на носилка и го вкараха

вътре. Тръгнах с тях, но Карла ме спря.

— Не можеш да влезеш в този вид, любов моя.

Ризата и фланелката под елека ми с отрязаните ръкави бяха подгизнали в кръв. Свалих

елека, но така кървавото петно върху фланелката ми изглеждаше още по-страшно.

— Майната му. Ще останем със Салар, докато от Компанията дойдат тук. Убийците

може пак да нападнат, а не можем да извикаме на помощ ченгетата.

— Момент — каза Карла.

Тя спря един адвокат с бяла правистка якичка, колосана по презумпция, който вървеше

енергично към нас и стискаше под мишница документите на клиента да не избягат.

— Давам ви десет хиляди рупии за сакото — каза Карла и размаха банкнотите като

ветрило.

Адвокатът погледна парите, втренчи се в нея с присвити очи и се зае да опразва

джобовете на сакото си за десет хиляди рупии. Облякох го, а Карла подви напред реверите и

вдигна яката. Облиза изцапаните си пръсти и ги избърса в лицето ми.

— Да видим как се справя Салар — каза тя и ме поведе към болницата.

Зачакахме в коридора до операционната. Черни и бели плочки, умоляващи да ги наредят

в нещо по-различно от шахматно каре, се срещаха със сивозелени стени, белязани в долния

край със следите от хипнотичните мопове на уморени чистачи. Функционалността понякога

е слуга, понякога господар и когато е господар, хората висят в безрадостни коридори без

физиономия.

— Добре ли си, бебчо?

— Добре съм — усмихна се тя. — А ти?

— Аз съм…

Четирима млади гангстери от Компанията на Халед с наперена крачка се зададоха

заканително по коридора. Водачът им, Фааз Шах, беше луда глава и като ме видя, кой знае

защо превъртя още повече.

— Ти пък какво правиш тук, бе, твойта мама? — викна, спирайки на няколко крачки от

мен.

Застанах пред Карла и с едната си ръка хванах ножа. Тя познаваше повечето по-

възрастни гангстери в Компанията, но само малцина от по-младите.

— Салам алейкум — казах.

Фааз Шах се подвоуми, втренчен в очите ми — търсеше там нещо, което не намери. Бях

се бил рамо до рамо с двама от по-големите му братя срещу други банди. Бях се бил рамо до

рамо с Халед, новия им водач. Не и с него.

— Ва алейкум салам — отвърна той по-кротко. — Какво е станало със Салар? Вие защо

сте тук?

— Къде бяхте? Как разбрахте? — попитах.

— Имаме хора в болницата. Навсякъде имаме хора.

— Не и в уличката, в която намушкаха Азим и Салар.

— Азим ли?

— Вече беше издъхнал, когато го видях. Кръвта му изтичаше.

— Къде стана това?

Те бяха корави млади гангстери, от онези, които винаги усещат неприязънта, колкото и

да я прикриваш, а днес бяха и гневни. Нямаше опасност за мен, тъй като бях пичът, който е

постъпил правилно, и рано или късно щяха да го научат. Но опасност за тях имаше, ако

решаха да се заядат с Карла.

— Карла — казах и се усмихнах широко. — Моля те, ще видиш ли дали има някъде чай?

— За мен ще е удоволствие — усмихна се тя мистериозно в отговор, докато

подминаваше младите гангстери.

— Стана до първата открита канавка на „Мохамед Али Роуд" — казах, щом Карла

тръгна. — На идване от базара за парфюми по обратния път към града. Срещнах ги малко

преди да се случи.

— Какво, какво?

— Бяхме на базара и срещнахме случайно Салар и Азим. Поговорихме си, както си

вървяхме. Те минаха напряко през уличките. Докато заобиколим и излезем на откритата

канавка, вече се беше случило. Салар рухна в ръцете ми. Някой ги е причакал.

Разтворих черното сако, показах кръвта и пак го закопчах. Сконфузиха се — както се

сконфузват гангстерите, когато разбират, че са длъжници заради честта.

— Докарахме го с такси — продължих аз и седнах. — Чакаме да видим дали е добре

след операцията. Почакайте с нас, ако искате. Карла ще донесе чай.

— Имаме работа — каза Фааз Шах.

— Изчаквахме някой от Компанията да остане при Салар. Тук не е безопасно. Остави

някого при него, Фааз Шах.

— Трябва ми всеки боец, който имам. Нали ти си тук. А и все още си лоялен към

Компанията?

— За коя Компания става дума?

Той се разсмя, но после се сети за друго и смехът му секна.

— Тази вечер наистина са ми нужни всичките ми бойци. Той ми е роднина, нали знаеш.

— Салар?

— Да. Пада ми се чичо. Семейството му идва насам. Ще съм ти признателен, ако

останеш докато пристигнат.

— Дадено. И му запази това. — Извадих ланеца от джоба си. — Каза да се даде на

сестра му, ако не прескочи трапа.

— Ще й го дам.

Той предпазливо пое ланеца, сякаш очакваше да се разшава в ръката му, а после го

стисна и го набута в един джоб. Погледна ме; в очите му се мержелееше неохота.

— Длъжник съм ти, Лин.

— Нищо не ми дължиш.

— Дължа ти — процеди той през зъби.

— Добре тогава, смятай се задължен на госпожица Карла. Ако някога чуеш нещо, което

би могло да й навреди, я предупреди или предупреди мен, и сме квит. Става ли?

— Става — отвърна той. — Куда хафиз.

— Аллах хафиз — отвърнах и ги загледах как се отдалечават с тежка стъпка и щитове от

мъст в очите.

Радвах се, че това вече не ме засяга. Радвах се да нося ранени, а не да нанасям рани —

сигурно също както Конканън се радваше да погребва мъртвите, а не да убива. В тази

сивозелена тишина миризмата на дезинфектанти, изпрани с белина чаршафи и горчиви

лекарства изведнъж ми се стори толкова болнична, че сърцето ми ускори пулс.

За миг чувствата ми по навик се втурнаха в нощта заедно с Фааз Шах и останалите, тръгнали на война, избухнала, преди да узнаем. Бойният дух и страховете отново нахлуха в

мен, сякаш вече бях влязъл в бой. А после осъзнах, че не съм длъжен да се бия. Не и този път.

Никога повече.

ДЕВЕТДЕСЕТА ГЛАВА

ПОТЪНАЛ В ЖЕСТОКИ МИСЛИ, вдигнах очи и видях Карла бавно да върви към мен по

дългия болничен коридор. С нея имаше един мъж — чистач, облечен в работни дрехи на

пеон — човек, който върши слугинската работа. Лицето на Карла сияеше; усмивката й бе

тайна, очакваща да бъде споделена. Тя настани мъжа до мен.

— Непременно трябва да се запознаеш с този човек и да чуеш историята му! — заяви

тя. — Дев, запознай се с Шантарам. Шантарам, запознай се с Дев.

— Намасте — казах. — Приятно ми е.

— Дев, моля те, разкажи му! — усмихна му се Карла.

— Но тази история не е много забавна. Тъжна е. Може би друг път?

И той понечи да стане, но ние внимателно го накарахме отново да седне.

— Моля те, Дев! — настоя Карла. — Разкажи му, както ми разказа на мен.

— Може да си загубя работата, ако не се върна към задълженията си — рече той

колебливо.

— Отлично — отвърна Карла. — Защото като си тръгнем оттук, идваш с нас.

Той ме погледна. Усмихнах му се.

— Каквото тя каже, това става — казах.

— Не мога — отвърна той. — Трябва да си довърша смяната.

— Първо разкажи историята, Дев, моля те! — примоли се Карла. — А после ще има и

край, и начало.

— Е, както ви казах, докато чакахме за чая… — подзе той, вперил очи в дланите си. —

Казвам се Дев и съм садху.

Главата му беше обръсната и не носеше гривни и амулети. Не носеше нищичко освен

униформата си. Най-обикновен хилав мъж, бос, с кепе на главата.

В лицето му обаче имаше сила, а в очите му, щом ги вдигна, все още горяха крайбрежни

огньове.

Садху, които се кланят на Шива, се мажат с пепел от крематориуми, разговарят с духове

и призовават демони, макар и само в тяхното си съзнание. Езикът на тялото му изразяваше

покорство, но по лицето му се четеше неукротимост.

— Някога имах дълги сплъстени плитки — заговори той замислено. — Те са антени за

тези, които пушат трева, нали знаете. С моите дълги сплъстени коси никъде не оставах без

трева. Сега като съм с обръсната глава — непознат и чаша вода няма да сподели с мен.

— Защо се обръсна, Дев? — попитах.

— Опозорих се — отвърна той. — Бях на върха на своята сила. Бог Шива ме

съпровождаше на всяка крачка. Змиите не ме хапеха. Спях с тях в гората. Леопарди идваха

при мен и ме будеха с целувки. Скорпиони живееха в косата ми, но никога не ме жилеха.

Никой мъж не можеше да погледне в очите покаянието ми и да не трепне.

Той се умълча и се обърна към мен — погледът му все още скиташе сред дивата пустош

и сред мъртвите.

— Заради алчността — каза той. — Алчността е ключът към всичко. Последвай

алчността до греха. Бях алчен за още власт. Проклех един мъж, чужденец, който ме заплаши

на улицата. Проклех го — казах му, че богатството ще го докара до разруха, и като го проклех, силите ми пресъхнаха като дъждовни капки по стъкло.

Космите по ръцете ми настръхнаха. Погледнах Карла, седнала от другата страна на

светеца чистач. Тя кимна.

— Двама ли бяха чужденците тогава? — попитах.

— Да. Единият беше много мил. Англичанин. Другият се държа грубиянски, но

съжалявам за стореното. Съжалявам за всяка вреда, която може да съм му причинил.

Съжалявам, че предадох собственото си покаяние. Опитах се да намеря този мъж, но не

можах, макар и да търсих навсякъде, и не можах сам да вдигна наложеното от мен

проклятие.

— Дев! — рече Карла. — Ние познаваме този човек. Познаваме прокълнатия от тебе

мъж. Можем да те заведем при него.

Садху с обръснатата глава се свлече, задиша накъсано, а после бавно изправи гръб на

пейката.

— Вярно ли е?

— Да, Дев — отвърна Карла.

— Дев, добре ли си? — го попитах с ръка на кльощавото му рамо.

— Да, да — отвърна той. — Маа[119]! Маа!

— Искаш ли да полегнеш? — предложих.

— Не, добре съм. Добре съм. Аз съм… аз… се заблудих и започнах да пия. Не бях

свикнал с алкохола. Никога не бях пил през живота си. Върших лоши неща. После един велик

светец ме спря на улицата и ме заведе в своя храм на Кали.

Той хвърли поглед нагоре, сякаш изплуваше, за да си поеме въздух.

— Наистина ли познавате мъжа, когото прокълнах? — попита с разтреперан глас.

— Познаваме го — отвърнах.

— И той ще ме приеме? Ще ми позволи ли да вдигна проклятието?

— Мисля, че да — каза усмихнато Карла.

— Казват, че Маа Кали е страховита — заговори той, допрял длан над лакътя ми. — Но

тя е такава само за лицемерите. Ако сърцето ти е невинно, Тя няма как да не те обикне. Тя е

Майката на мирозданието, а ние сме Нейни деца. Как може Тя да не ни обича, ако сторим за

Нея невинно място в душите си?

Той се смълча, дишайки тежко, но после се успокои, притиснал ръка на сърцето си.

— Сигурен ли си, че си добре, Дев? — попита Карла.

— Напълно — отвърна той. — Слава на Маа, добре съм! Само съм малко потресен.

— А как попадна тук, Дев? — попитах.

— Обръснах си главата и дойдох на това място, за да върша най-долната работа, която

можах да намеря — да служа на безпомощните и болните. И сега моят въпрос получи

отговор, защото вие ме намерихте тук, за да ме заведете при онзи човек. Моля, вземете това.

Той ми подаде ламинирана картичка, бяла от едната страна, а върху другата имаше

някакъв орнамент на мандала. Прибрах я в джоба на елека си.

— Какво е това, Дев? — попита Карла.

— Това е янтра — отвърна той. — Ако я гледаш с правдиво сърце, ще изчисти ума ти от

всичко отрицателно, та да можеш да правиш мъдър и отговорен избор.

— Ние чакаме информация за нашия приятел — казах. — Да ти вземем нещо, Дев?

— Нямам нужда от нищо — отвърна той и се облегна назад на пейката. — Наистина ли

напускам работа?

— Май така изглежда, Дев — каза Карла.

Дойдоха роднините на Салар, придружени от двама мъже от Компанията, и ни

съобщиха, че Салар ще живее.

Откарахме Дев, разкаялия се светец, на последния етаж на хотел „Махеш" и видяхме как

Скорпиона падна на колене, и садху също коленичи с него. Обърнахме се и тръгнахме

обратно към асансьора.

— Знаеш ли — каза тя, докато чакахме, — точно това може да бъде тласъкът за

имунната система на Близнака да се съвземе.

— Може — казах и звънчето на асансьора звънна.

— Знам къде отиваме — заяви Карла, докато ми подаваше обратно шишенцето на

слизане.

— Значи си много умна — отвърнах и придърпах черното сако на адвоката върху

окървавената си риза.

— Отиваме да ти вземем мотора — каза тя. — Още е на „Мохамед Али Роуд", а за него

те е повече грижа, отколкото че си мръсен.

Тя беше толкова умна и ми го напомняше от време на време на връщане към хотел

„Амритсар". Щастливо спасеният ми мотор тананикаше машинни мантри по целия път към

дома.

Щом се изсипахме в стаята й, Карла се освежи и ми предостави банята.

Изпразних джобовете си върху широката порцеланова лавица под огледалото. Парите в

джобовете ми бяха окървавени. Ключовете ми червенееха, а монетите, които изсипах, се бяха

обезцветили, сякаш твърде дълго бяха стояли във фонтан, за да се сбъднат нечии желания.

Сложих на лавицата и ножовете с ножниците, пуснах адвокатското сако на пода, оставих

кървавата ми риза да се изхлузи и останах по също тъй кървава фланелка.

Щом смъкнах и нея, забелязах дадената ми от Дев картичка. Вдигнах я и я сложих на

лавицата. Погледнах за първи път в огледалото и се срещнах със себе си като с непознат сред

морава.

Извърнах очи от собствения си поглед и се опитах да забравя мисълта, която не ми

излизаше от ума.

Фланелката ми беше подарък от Карла. Правил я бе един от нейните протежета

художници — изкопирал творбите на друг художник, известен с това, че прорязва платната

си.

Отпред беше разрязана, разпорена, скъсана. На Карла това й харесваше — според мен

защото харесваше художника. На мен ми харесваше заради нейната незавършеност и

уникалност.

С надеждата, че като я накисна, кръвта ще се изпере, я разпънах внимателно, но щом се

погледнах в огледалото, я изтървах в мивката.

Фланелката бе оставила на гърдите ми кървав белег — триъгълник, обърнат с върха

надолу със звездообразни форми около него. Погледнах картичката от Дев. Изображението

беше почти същото.

Индия.

Пръстите ми пуснаха картичката и аз се втренчих в онова, в което се бях превърнал.

Вгледах се в рисунката на гърдите си и се запитах това, което рано или късно всеки се пита, ако се задържи достатъчно дълго в Индия.

Какво искаш от мен, Индия? Какво искаш от мен, Индия? Какво искаш от мен?

Душата ми се разкъсваше, прикована на колелото от съвпадения, всяка следваща глупава

случайност ми изглеждаше още по-важна. „Гледай я с правдиво сърце… — каза ми садху, когато ми даде картичката — … мъдър и осъзнат избор."

Избягах от затвора, където нямах избор, а после сведох живота си до един-единствен

избор, навсякъде и с всекиго, освен с Карла: да остана или да се махна.

Какво искаш от мен, Индия?

Какъв бе смисълът на знака, изрисуван с кръв? Ако беше послание, написано с чужда

кръв, дали беше предупреждение? Или бе едно от онези потвърждения, за които говореше

Идрис? Полудявах ли, като питах и търсех смисъл там, където може би нямаше?

Застанах под душа и загледах как в канавката се стича червена вода. Най-сетне тя стана

бистра, аз завъртях крана и се опрях на стената с длани на плочките, обронил глава.

„Послание ли е? — чух се да питам, без да съм произнесъл въпроса. — Кърваво

послание върху гърдите ми?"

Ножовете паднаха от лавицата и ме стреснаха. Отместих се от душа да ги вдигна, но се

подхлъзнах на мокрия под. Сграбчих ножовете, докато се опитвах да се задържа на крака, стиснах ги и порязах дланта си.

Оставих ги и отново се порязах. За цяла година не се бях ранявал с тези ножове. Върху

изпуснатата картичка в мивката покапа кръв. Взех я и я избърсах.

Пъхнах ръката си под крана със студената вода и притиснах раните с кърпа. Почистих

ножовете и ги прибрах на сигурно място. И дълго гледах втренчено ту картичката, ту

огледалото.

Заварих Карла на балкона, наметната с тънък син халат. Исках да я виждам всеки ден

така, цял живот, но сега трябваше да изляза.

— Трябва пак да излезем — казах. — Имам да свърша нещо.

— Какъв си потаен! Ей, като говорим за потайност, това на ръката ти бинт ли е?

— Нищо работа — отвърнах. — Навита ли си пак да излезем с мотора? Слънцето скоро

ще изгрее.

— Ще съм готова дори преди теб. — Тя изхлузи халата. — Дано не си намислил нещо

страшно.

— Не съм.

— Просто като открихме Дев за Скорпиона и Близнака и като закарахме Салар в

болницата, защото се случи да сме на базара за парфюми, мисля, че изчерпахме квотата за

кармически съвпадения, Шантарам. Да не си насилваме късмета.

— Няма нищо страшно, обещавам. Обезпокоително може би, но не и страшно.

Когато стигнахме до светилището на Хаджи Али, бисерни знамена вече известяваха

изгрева на слънцето — небесния цар, и пробуждаха вярата. Подранили поклонници, молещи

се и каещи се, заприиждаха към светинята. Просяци, безръки и безкраки, наредени в кръг от

помощниците си, редяха имената на Аллах, а минувачите подхвърляха монети или банкноти

в техния принудителен кръг.

Децата, дошли за първи път в светилището, бяха пременени в най-хубавите си дрехи —

запотени момчета в костюмчета, изкопирани от тези на кинозвездите, момичета с коси, изпънати свирепо назад и стегнати в пищно украсените клопки на тила им.

По средата на пътя към светилището на Спящия светец спрях.

— Дотук сме.

— Днес няма ли да се молиш?

— Не… днес не — казах и огледах минувачите от двете си страни.

— Какво ще правиш тогава?

Потокът от хора намаля и за няколко мига останахме сами. Извадих ножовете си от

ножниците и ги хвърлих един по един в морето.

Карла ги гледаше как профучават във въздуха. Най-доброто ми мятане, помислих си аз, а

после морето ги погълна. Постояхме, загледани във вълните.

— Какво се случи, Шантарам?

— Не знам точно.

Подадох й картичката с мандалата янтра, дадена ми от Дев.

— Като си свалих фланелката, тази рисунка беше на гърдите ми. Почти едно към едно, изрисувана с кръвта на Салар.

— Смяташ, че е знак, така ли? — попита тя.

— Ами… Аз… аз си задавах същия въпрос и после си порязах ръката с моя нож.

Просто… мисля, че приключих с това. Шантава работа. Не съм религиозен.

— Но си човек на духа.

— Не съм. Наистина не съм, Карла.

— Такъв си, но просто не го знаеш. Това е едно от нещата, които най-много обичам в

теб.

Пак се умълчахме и се заслушахме във вълните — така шумоли вятърът в листака на

дърветата.

— Ако мислиш, че ще хвърля и аз пистолета си — наруши мълчанието тя, — не си

познал.

— Дръж си го — разсмях се. — Колкото до мен, аз приключих. От днес нататък, ако не

мога да се справям с голи ръце, значи го заслужавам. Пък и нали имаш пистолет, а с тебе сме

неразделни.

Тя поиска да се приберем по дългия път, макар че бяхме капнали от умора — така и

направихме.

След като покарахме достатъчно дълго, за да добие нова представа за мен, по-

различния, се върнахме в „Амритсар" и измихме от себе си и последната прашинка

съмнение. Заварих я да пуши джойнт на същия онзи балкон, който оставихме преди час, облечена в същия син халат.

— Като хвърляше в морето, може да си уцелил някоя риба по главата с ножовете — каза

тя.

— Рибите са като тебе, бебчо. Доста са бързи.

— Онова, дето го направи с ножовете… Сериозно ли беше?

— Имам най-сериозното намерение да опитам.

— Тогава и аз съм с теб. — Тя ме целуна по лицето. — Докрай.

— Дори и ако това ни накара да напуснем Бомбай?

— Най-вече ако напуснем Бомбай.

Тя дръпна завесите, за да скрие деня и съблече халата, за да се огледа в огледалото от

Стария дом на стила на Ахмед. И то, и тя бяха прекрасни. Пусна някакъв фънк на уредбата си

и заизвива ръце и бедра на морска сирена. Притиснах я към себе си. Тя обви с ръце шията ми

и се залюля пред мен.

— Да излудеем малко — каза тя. — Според мен си го заслужаваме.

ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ЛЮБОВТА И ВЯРАТА също като надеждата и справедливостта са съзвездия сред

безкрая на истината. Те винаги притеглят тълпи. В кафенето „Любов и вяра" във вечерта на

откриването се събраха толкова много превъзбудени любители на кафето, че Ранвей ни се

обади да отидем малко по-късно, защото само любовта и вярата не можеха да ни гарантират

места.

Намерихме Дидие в „Лео" — двама келнери едновременно го обсипваха радостно с

обиди и го обслужваха точно както си му е редът. В бара кипеше страшно оживление. Хората

с жизнерадостна непоколебимост се смееха на всичко и крещяха без всякакъв повод. Голяма

веселба, но трябваше да ходим другаде.

— Само за по едно! — примоли се Дидие. — В „Любов и вяра" не предлагат алкохол. Да

сте чували за такова нещо?!

— Само по едно. — Карла се настани до него. — И нито една приумица повече.

— Келнер! — провикна се Дидие.

— Да не си въобразяваш, че си единственият жаден клиент тука? — тросна се Сладура и

цапна парцала на масата.

— Носи пиенето бе, тъпак! — озъби му се Дидие. — Имам вечерен час!

— Аз пък имам да си живея живота! — провлачи Сладура в отговор и се помъкна.

— Дидие, поздравления! — казах. — Върнал си нещата към нормалния им ход. Не съм

виждал Сладура по-вкиснат.

— Какво друго са поздравленията — наду се той, — ако не нещо, което трябва да се

връща с лихвите?

— Дидие, Лин е невъоръжен и гол пред света — обади се Карла. — Тази сутрин си

изхвърли ножовете в морето.

— Морето ще ги изхвърли отново на брега — отвърна Дидие. — То така и не може да

преживее, че сме изпълзели на сушата. Помни ми думата, Лин. Морето е ревнива жена, но не

чаровница.

Един мъж идваше към нашата маса с нещо увито. Беше Викрант, ножарят, и за миг ме

парна чувство за вина, че неговите превъзходно изработени инструменти, моите ножове, лежат в плитчините на морето.

— Здравей, Карла — поздрави той. — Лин, търсех те. Сабята ти е готова.

Разви хасето и ми показа сабята на Кадербай. Беше я скрепил със златни нитове, оформени като очите на два дракона с преплетени опашки.

Изработката й беше великолепна, но ми беше мъчително да си спомням за нея. Бях я

забравил през тази година на планини и горящи къщи.

— Това доказва гледната ми точка — заяви Дидие. — Ревнива жена е морето. Дидие

никога не бърка.

— Можеш да откъснеш момчето от сабята, но не и сабята от момчето — коментира

Карла.

— Прелестна изработка. Колко ти дължа, Викрант? — казах.

— В този труд аз вложих истинска любов — отвърна той, тръгвайки. — За моя сметка е.

Недей да убиваш никого с нея. Довиждане, Карла.

— Довиждане, Викрант.

Донесоха питиетата и се канехме да чукнем чаши, когато аз вдигнах ръка:

— Я погледнете онова момиче ей там.

— Лин, никак не е галантно да говориш за друга жена, когато с теб…

— Дидие, само я огледай хубаво.

— Мислиш ли, че е тя? — попита Карла.

— О, да!

— Коя? — настоя да узнае Дидие.

— Карльоша — отвърна Карла. — Това е Олеговата Карльоша.

— Вярно, тя е!

Момичето беше високо и имаше някаква прилика с Карла заради черната коса и

бледозелените си очи. Носеше силно впити черни джинси, черна мотористка риза и

каубойски ботуши.

— Карльоша — измърмори Карла. — Стилът й не е лош.

— Сладур! — извиках и келнерът се затътри към мен. — У теб ли е още оная снимка, дето Олег ти я даде?

Той забърка нацупено из джобовете си и извади намачканата фотография. Вдигнахме я и

я сравнихме с момичето, седнало през пет маси от нас.

— Обади се на Олег и си прибери наградата — казах. — Онова момиче ей-там е същото, което той чакаше.

Той се опули срещу снимката, погледна момичето и се юрна към телефона.

— Ще тръгваме ли? — попитах.

— Не искаш ли да останеш и да видиш как се събират Карльоша и Олег? — подкачи ме

Карла.

— Омръзна ми да бъда съучастник по неволя на Съдбата — отвърнах.

— Аз обаче съм длъжен да наблюдавам възсъединението им — заяви Дидие. — И няма

да мръдна оттук, докато не го видя с очите си.

— Добре — казах, готов да стана.

Един мъж дойде на масата ни — нисък, слаб, мургав и уверен.

— Извинете — каза той. — Вие ли сте онзи, когото наричат Шантарам?

— Кой настоява да знае? — тросна се Дидие.

— Името ми е Татиф и трябва да обсъдя нещо с господин Шантарам.

— Давайте, обсъдете го. — Карла ми махна с ръка.

— Чувам, че сте готов на всичко за пари — каза Татиф.

— Това е кръвна обида, Татиф — усмихна се Карла.

— Несъмнено — съгласи се Дидие. — За колко пари?

Вдигнах ръка да прекратя наддаването.

— Татиф, имаме среща — казах. — Ела утре в три да го обсъдим.

— Благодаря — каза той. — Лека нощ на всички.

И той се изниза между масите към улицата.

— Ти дори не знаеш какво си е наумил този… този Татиф — предупреди ме Дидие.

— Хареса ми как изглежда. На теб не ти ли хареса?

— На мен ми хареса — обади се Карла. — И мисля, че пак ще го видим.

— Не, никак! — изпухтя Дидие. — Не му ли видя обувките?

— Видях ги, разбира се — отвърнах. — Военни ниски кубинки, побелели от сол около

подметката, както и краищата на якето му. Сигурно много време е прекарал по море

напоследък.

— За фасона говоря, Лин — въздъхна Дидие. — Бяха безобразни. Виждал съм

препарирани животни с повече стил!

— Чао, Дидие. — Карла се изправи. — Ще се видим на откриването.

Двамата с Карла се понесохме по оживения нощен булевард и няколко пресечки по-

нататък заварихме още по-голямо стълпотворение за откриването на кафене „Любов и вяра", където се трупаха хора по тротоара и дори се бяха изсипали на платното. Паркирахме мотора

и останахме на него за малко.

Табелата над вратата, изрисувана със символи от всички вери и с надпис на хинди, марати и английски, бе осветена с кръг от бели крушки във формата на магнолиев цвят.

Тъмночервен ореол от лампички като цветове на франджипани обрамчваше прозореца

към улицата, разкривайки клиентите вътре, които пиеха еспресо, а Винсън и Ранвей се

трудеха зад италианската кафе-машина, над която се вдигаше пара в промишлени

количества.

На извития бар с петнайсет места имаше три свободни столчета. Ранвей ги бе запазила

за нас, но аз все още не бях готов да вляза в това сътворено от тях кътче на обичта.

Мислех си за норвежкото момиче, което бях видял в един медальон и час по-късно го

зърнал да стои в сянката на Съдбата. Гледах я как се усмихва в прозореца на любовта и

вярата, вече завинаги намерила своите. Винсън размени бърз поглед с нея, усмихна се за миг

и заговори щастливо с един клиент.

Не ми се влизаше вътре. В тяхното единение имаше чистота, която не исках да

накърнявам.

— Ще постоя тук — казах, застанал до мотора. — Ти върви. След малко ще дойда.

— С теб не се делим — каза Карла, седна отново на мотора и запали джойнт.

Дидие пристигна с длан на гърдите си и останал без дъх.

— Какво стана? — попита Карла.

Той вдигна ръка да изчака, докато си поеме въздух.

— На мен… на мен… на мен още ли ми пазят място вътре?

— Най-отпред, по средата — отвърнах. — Какво стана с Олег и Карльоша?

— Олег нахлу вътре — отвърна Дидие, когато пулсът му се забави до медицинско

ниво, — награби я като чувал с кромид, метна я на гръб и излезе с нея в нощта.

— И ти не ги проследи? — попита със смях Карла.

— Има си хас! Дидие е детектив от бюро „Изгубена любов", в края на краищата.

— Къде отидоха? — попитах.

— Потънаха в лимузината на Рандъл — изсъска Дидие. — Този Рандъл направо може да

те побърка.

— По възможно най-приятните начини — уточни Карла.

— Няма ли да влизате? — попита Дидие, като оглеждаше препълненото със смеещи се

хора ново кафене.

— Ще поседим малко тук — отвърна Карла. — Върви, Дидие. Вдигни малко класата на

тоя вертеп.

— Дидие значи ще трябва да издигне знамето на любовта и вярата! — Той заметна шала

си през рамо. — Живеем във век, в който трябва да си разчекваш устата от приказки.

Гледайте ме каква врява ще вдигна за нас!

Той оправи сакото си, прекоси тротоара и със замах влезе вътре. Седна до един млад

бизнесмен и докато се настаняваше, се препъна и се стовари върху красивата си жертва. На

бизнесмена това му хареса и двамата забъбриха весело.

Седнахме, Карла се облегна на мен и загледахме мълчаливо суетнята покрай успешното

откриване.

— Харесва ми да водя мотоциклетни разговори — подхвана тя. — Дори и когато сме

рамо до рамо.

— И на мен.

— Да ти кажа ли кой е новият партньор в сянка на Кавита Сингх? — попита тихо тя.

— Това ще ме уплаши ли?

— Сигурно.

— Добре. Кажи ми.

— Мадам Жу.

— Това пък как стана?

— Мадам Жу искаше да изнудва бившите си клиенти и отново да стане фактор в

Бомбай. Съдбата с малко помощ я заведе при Кавита. Жу си има регистър със записи за всеки

свой клиент и за всичките им сексуални предпочитания. Всъщност много ми се иска да го

прочета, като приключат с него.

— Защо Мадам Жу се е обърнала за помощ към Кавита?

— Аз й втълпих тази идея. — Как?

— Искаш да знаеш всичко, нали?

— Всичко искам за всичко, когато става въпрос за теб — разсмях се аз.

— Знаех за бележника, знаех и че ще е слаба без своя дворец, но ще има амбиции. Знаех

и името на най-верния й клиент — един бизнесмен, на когото откупих бизнеса. В замяна той

ми сподели, че идеалният човек да организира изнудването, е Кавита Сингх. И тогава Мадам

Жу се заинтересува от Кавита.

— И след като са убили близнаците, е отишла при Кавита за помощ.

— Точно както се и надявах. Пороците живеят чрез навиците, а навиците правят хората

предвидими.

— Каква е изгодата на Кавита от това?

— Освен секса ли?

— Карла, моля ти се, недей…

— Шегувам се. Преди шест седмици казах на Кавита, че нейният приятел, нейният

годеник по-точно, е бил убит от Мадам Жу Бил е против подкупването на чиновници от

Мадам Жу в неговия район. И намерил подкрепа. Затова тя го убила.

— И ти как разбра кой е убиецът?

— Настояваш ли да знаеш?

— Ами, аз…

— От Лиса.

— А Лиса? Тя пък откъде е разбрала?

— Навремето работеше за Мадам Жу в Двореца на щастието. Било е, преди да я измъкна

оттам.

— И да подпалиш двореца.

— И да го подпаля. Лиса не можеше да каже на Кавита какво знае, и затова го каза на

мен.

— Защо Лиса не е можела да каже на Кавита?

— Нали я знаеш каква беше. Не можеше да споделя с някого, с когото правеше секс.

— Започвам да си мисля, че си я познавала по-добре от мен.

— Не — усмихна се кротко тя. — Но за теб се бяхме разбрали.

— Тя ми спомена нещо такова. Как сте се срещнали в „Каяни" и сте говорили за нас.

Тя се засмя нежно.

— Сериозно ли настояваш да знаеш какво стана?

— Пак ли ме питаш дали настоявам да знам? — усмихнах се.

— Следях какво се случва с теб от мига, в който ти се отдръпна от мен. Отначало се

радвах за теб, защото изглеждаше щастлив с Лиса. Но я познавах и знаех, че тя ще обърка

всичко.

— Чакай малко. Две години си ме държала под око?

— Разбира се. Аз те обичам.

Тъй ясно и тъй лесно: доверие в човешки очи.

— А как е свързано това… — започнах да си припомням и аз — … с твоето малко

споразумение с Лиса?

Тя се усмихна тъжно.

— Дочух, че Лиса пак се е върнала към порочните си навици и ти кръшка, и то много, а

ти дори не го подозираше.

— Не съм питал.

— Знам — отвърна тя. — Но всички говореха за това. Всички освен теб.

— Няма значение. Не беше важно.

— Несправедливо беше, защото ти си над тези неща и не го заслужаваш. Затова един ден

я издебнах зад гърба в любимия й магазин за дрехи и я тупнах по рамото.

— И какво й каза?

— Казах й да ти признае какви ги върши и да остави на теб да решиш дали искаш да

останеш с нея. Или да престане да мърсува.

— Да мърсува? Доста остро.

— Остро ли? Нямаше мъж или жена в оная галерия, които да пощади, включително и

клиентите! Щеше да ми е все тая, само че тя постъпваше така с теб.

— И си сключила някакво споразумение с нея?

— Не. Тогава й дадох шанс. Аз я обичах. Знаеш колко лесно бе да я заобича човек, като я

погледне. Но тя не се промени. Затова седнахме с нея в „Каяни" и й казах, че те обичам и не

искам тя да те оскърбява повече.

— А тя какво каза?

— Съгласи се да ти даде свобода. Не беше влюбена в теб, но страшно много те

харесваше. Каза, че искала да го направи лека-полека, а не просто ей тъй изведнъж да

изчезне.

— Ти си ни разделила с Лиса? — попитах, извън равновесие от внезапно нахлулата

истина. — Сериозно?

— Не точно — въздъхна тя. — Още виждам лицето й, като я заварих на леглото. Помня

какво й казах: „Ако не кажеш истината и продължиш да го оскърбяваш, аз ще те спра."

— И си го казала сериозно? Въпреки че я обичаше?

— На всяка вечеря, на която си ходил с Лиса през онази последна година — каза тя

тихо, — си вечерял с нейни любовници, съпруг и съпруга понякога. И само ти от цялата маса

не си го знаел. Съжалявам.

— Тя много излизаше и никога не съм я разпитвал. А аз много отсъствах и не можех да й

кажа къде съм ходил или каква контрабанда съм вкарвал. Била е в беда, но тогава не го

осъзнавах.

— Не беше в беда — тя беше бедата. Онзи ден в „Каяни", когато се съгласи да не те

мами повече, след това ми се пусна.

— Сериозно? — разсмях се.

— Да, мамка му! Такава си беше. Красива, откачена и харесвана от всички.

— Такава си беше.

— Знаеш ли, първоначално те мислех за наивен. Но ти не си. Ти си доверчив и аз обичам

това в теб. Обичам да ми се доверяват. Доверието е любимият наркотик за душата. За мен

значеше толкова много, че ти не се отказа от мен. За мен беше по-важно да го постигнем

разделени, имайки си доверие, отколкото ако го бяхме постигнали заедно. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да. Но оттук нататък сме заедно във всичко, Карла.

— Оттук нататък сме заедно във всичко — повтори тя и се притисна към мен.

— И наистина си ме следила през цялото това време?

— Следях те. Ти не напусна града, макар да казваше, че имаш такива намерения.

— Не можех. Не и докато ти си тук.

Срещу нас на тротоара пред „Любов и вяра" хората се смееха и шегуваха. Сканирах

улицата за евентуални заплахи, забелязах всеки джебчия, наркодилър и рекетьор, навъртащ се

около тълпата. Беше спокойно: незаконно спокойно.

— Никога на никого ли не си казвала какво ти е казала Лиса — че убийството е било

поръчано от Мадам Жу?

— Пазех го в тайна, докато му дойде времето. Сега Кавита го знае и ще поддържа близки

връзки с Мадам Жу, докато вземе бележника й. А после ще запознае Мадам Жу със своята

малка приятелка, кармата.

Мадам Жу и Кавита! Това ми приличаше на монета с две страни ези, създадена, за да

навреди, независимо на коя страна ще се падне.

— Дай да го изясним: значи Мадам Жу не знае, че Кавита е била годеницата на мъж, когото тя е убила преди… колко, четири години?

— Точно така. Кавита Сингх не е истинското й име. Била е в Лондон и е работела на

свободна практика, когато са убили приятеля й. Върна се с друго име и постъпи на работа

при Ранджит. Не спираше да вярва, че като журналист все някога ще разбере какво се е

случило с приятеля й. Изчаках, докато Кавита стане достатъчно силна да излезе срещу

Мадам Жу и да я победи, без да пострада. Лансирах я, давах й сили. И тогава денят, който тя

чакаше, почука на вратата и аз й казах.

— Значи Кавита следи Мадам Жу, която пък я използва, за да изнудва мъжете от

бележника й да си възвърне загубеното могъщество, а когато Кавита докопа бележника, тя ще

се отърве от Мадам Жу?

— Точно така. Партия шах, разигравана от опасни жени.

— Колко време ще мине, докато Кавита докопа бележника?

— Не много.

— А Кавита ще се възползва ли от него, след като го получи?

— О, да! — разсмя се Карла. — Ще последват същински океански вълни на промени.

— Не знам коя от двете е по-страшна — Кавита или Мадам Жу.

— Казах ти, че подценяваш Кавита.

— Никого не съдя. Искам свят без камъни и без хора, по които да ги хвърлям.

— Знам — усмихна се тя.

— Какво е толкова смешно?

— Нещо, което каза Дидие за теб.

— И какво е казал?

— „Лин има добро сърце и това е непростимо."

— Е пък, благодаря.

— Да ти кажа ли кой се настани в третия офис на долния етаж?

— Днес несъмнено е нощта на откровенията. На теб това ти харесва, нали?

— Абсолютно! — заяви тя. — Та, искаш ли да знаеш кой се настани зад врата номер три, или не?

— Искам, естествено. Искам да видя и тунела, за който само научих.

— Едва ли би подписал договора за неразгласяване.

— Всеки път, когато подпишеш юридически документ, съдбата си взема почивен ден.

— Джони Пурата — каза тя.

— В стая номер три?

— Да.

— Кога ще престанеш да ми крадеш героите? В „Амритсар" вече си събрала половин

роман, а аз още не съм го написал!

— Джони започва бизнес с недвижими имоти — каза тя, възхитително игнорирайки

ме. — Ще се занимава специално с разселване на бордеи.

— Отиде кварталът.

— Аз го финансирах — каза тя. — С последните пари, капнали от Ранджит.

Замислих се за разрастващото се домочадие в „Амритсар".

— Въпреки че Карльоша вече е тук, Олег не смята да се изнася, нали?

— Надявам се, че не — усмихна се тя. — Както и ти. Харесваш го, а?

— Много дори. А още повече го харесвам, когато е една идея по-малко весел.

— Навин ще дойде ли тая вечер?

— Работи по един случай за Дива. Това момиче все успява да отваря работа на Навин и

да го държи близо до себе си.

— Мислиш ли, че ще се съберат?

— Не знам — отвърнах. Опитвах се да не се надявам за нещо, което не бях сигурен дали

те искат. — Но зная, че Навин никога няма да се откаже от Дива. Каквото и да разправя, той

е луд по нея. Събереш ли индиец и ирландец в едно, както е в неговия случай, става мъж, неспособен да измени на любовта.

Клиентите на „Любов и вяра" се тълпяха на тротоара и размахваха фланелки или си ги

разменяха.

— Това пък какво е?

— Помниш ли как му опростявах думите на Идрис като за надписи на фланелки?

Докато бяхме на планината?

— Да.

— Винсън и Ранвей използваха записките на Рандъл за казаното от Идрис и направиха

фланелки с цитати. Раздават ги като подарък по случай откриването.

Един младеж недалеч от нас беше вдигнал фланелка пред очите си, за да прочете

надписа. Прочетох го зад гърба му и аз заедно с него.

Сърце,

изпълнено с алчност, горделивост или омраза,

не е свободно.

Когато чух Идрис да го казва в планината, го възприех и се зарадвах, като видях думите

му живи и запазени за света, макар и само върху фланелка. Трябваше да призная, че в себе си

откривах алчност и горделивост, и това съвсем не се случваше рядко.

Но вече не бях сам. Както се изразяваше Ранвей — бях възстановил връзката.

— За какво мислиш? — попита ме Карла, докато гледаше как хората си разменят цитати

на Идрис върху безплатните фланелки.

— Учителите, също като писателите, не умират, докато хората ги цитират.

— Обичам те, Шантарам — каза тя и се сгуши до мен.

Погледнах засмяната щастлива компания, натъпкала се в тясното кафене. Хората, които

загубихме през нашите години в Островния град, можеха да напълнят това място.

Твърде много, твърде много мъртви оживяваха, когато си спомнех за тях. А почти всички

можеха да бъдат спасени с малко смирение или щедрост. Викрам, Назир, Тарик, Санджай, Вишну и всички онези имена резонираха в мен, ала винаги завършваха с Абдула, моя брат, Абдула, моя брат.

Карла релаксираше, облегната на мен и кракът й потрепваше в такт с музиката, която се

носеше от „Любов и вяра". Дигнах лицето й към светлината, докато се превърне самото то в

светлина, и я целунах, и бяхме едно.

Истината е свободата на душата. Ние сме много млади в тази млада Вселена и често се

проваляме и опозоряваме, макар понякога и само в пещерите на нашите умове. Бием се, когато трябва да танцуваме. Съперничим, мамим и наказваме невинната природа.

Но това не сме ние, просто така постъпваме в света, който сами сме създали за себе си, и винаги можем да променим нашето поведение и света, който създадохме, във всеки миг от

живота си.

Във всичко, което наистина има значение, ние сме едно цяло. Любов и вяра, доверие и

емпатия, семейство и приятелство, залези и песни на благоговение: във всяко желание, родено от нашата човечност, ние сме едно. Нашият човешки вид на този етап от съдбата ни е

дете, което духва глухарче, без да мисли и без да разбира. Но чудото в детето е и чудото в нас

и няма предел на доброто, което можем да сторим, когато човешките сърца се съединят. Това

е истината за нас. Това е историята за нас. Това е смисълът на думата Бог: ние сме едно. Ние

сме едно. Ние сме едно.

ЗАЯВЛЕНИЕ

Някои от героите в този роман вредят сами на себе си. Достоверността изисква те да

пият, да пушат и да вземат наркотици. Аз не пропагандирам пиенето, пушенето или

употребата на наркотици, както не пропагандирам и престъпността като житейски избор

или насилието като начин за разрешаване на конфликти. Това, което утвърждавам, е всячески

да се стараем да се отнасяме откровено, почтено, положително и творчески към себе си и

към другите. ГДР

ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА

Издание:

Gregory David Roberts

The Mountain Shadow

Shantaram #2

Copyright © 2015 by Gregory David Roberts Edited by AMB Maps by GDR

Грегъри Дейвид Робъртс

Сянката на планината

Шантарам #2

Американска. Първо издание

Превод от немски Светлана Комогорова-Комата

Оги Илиев, художник на корицата

© Издателство Zамония, 2017

ISBN: 978-619-877-01

notes

Бележки под линия

1

Чилом, чилум, шилом — традиционна индийска лула за пушене на хашиш. — Бел. ред.

2

Доброволческите сили на Ълстър — лоялистка паравоенна групировка в Северна

Ирландия, противостояща на ИРА и подкрепяща статута на Северна Ирландия като част от

Обединеното кралство. — Бел. прев.

3

„О, Шива!" — нещо като възглас, поздрав към бог Шива, характерен за някои касти в

Индия, преди палене на шилом. — Бел. прев.

4

От исп. — моята къща е и твоя. — Бел. прев.

5

Стар бизнес квартал в европейски стил в южен Мумбай. — Бел. ред.

6

Хиндуистко божество с черти на маймуна, на което приписват различни магически

сили: например може да разкъсва планини и облаци, бързо е като вятъра, има глас като

гръмотевица, може да лети и не изгаря. — Бел. ред.

7

Прочут пазар на някогашния остров Колаба, един от седемте, образуващи Тад Бомбай.

Благодарение на усилената човешка дейност днес архипелагът е обединен и Колаба днес

съставлява най-южната част на общия остров Сал-сет, върху който е разположен мегаполисът

Мумбай. — Бел. ред.

8

От хинди — човече, братле и т. н. — Бел. ред.

9

Шумерско божество, създадено от бог Енки, което се сприятелява с Гилгамеш. — Бел.

ред.

10

Курта пижама — национално индийско облекло, състоящо се от връхна дреха и

панталон. — Бел. прев.

11

Дивали — главният празник на последователите на индуизма. По традиция се

изстрелват фойерверки и се изнасят огнени представления. — Бел. прев.

12

Буквално „татко", „дядо". В Индия се употребява в най-общ смисъл като почтително

обръщение по отношение на статуса или възрастта. — Бел. ред.

13

Малаялам — дравидски език от групата на южнодравидските езици, основно

разпространен сред народа малаяли в югозападната част на Индия. — Бел. прев.

14

Бетел — пълзящо растение, отглеждано в Югоизточна Азия и Индия. Смесено в паста от

гасена вар, стрити плодчета на растението (на което дължи червения си цвят) и други

съставки като кардамом, анасон, кокос, понякога тютюн и т. н., се използва за дъвчене.

Нарича се също пан (хинди) или англицизирано паан. — Бел. ред.

15

Традиционна индийска напитка от марихуана и прясно мляко с подправки. — Бел. ред.

16

Квартал в южен Мумбай, обособен от военните сили в Британска Индия. — Бел. ред.

17

Скъп квартал в южен Мумбай. — Бел. ред.

18

Кавали — изпълнение на суфистка поезия в музикален съпровод. Добрият изпълнител

на кавали трябва да знае духовни текстове на различни езици — урду, пенджабски, фарси и

други, и да притежава особен, хипнотичен глас. Бел. прев.

19

Десерти на млечна основа с добавка на плодове и ядки. — Бел. прев.

20

Армия на пазителите на ислямската революция или „Пасдаран"- разклонение на

иранската армия, което е създадено през 1979 г. след Ислямската Революция и е подчинено

пряко на аятолаха. — Бел. ред.

21

Бизнесквартал в Бомбай. — Бел. ред.

22

Жилищен и търговски квартал в южен Мумбай. — Бел. ред.

23

Място в центъра на Мумбай, кръстено на една от някогашните порти в крепостния зид

на града до катедралата „Св. Тома". — Бел. ред.

24

Жаргон (от хинди) — задници. — Бел. ред.

25

Екосистема от толерантни към морската вода различни дървета и храсти в

тропическите крайбрежия. — Бел. ред.

26

От хинди — вярно, наистина. — Бел. ред.

27

Японска рогозка от оризова слама, която се постила на пода в традиционно

обзаведената стая. — Бел. ред.

28

Гъста индийска супа от сушен жълт грах със зеленчуци. — Бел. ред.

29

Използва се в няколко индийски езика — дандания, врява. — Бел. ред.

30

Оперантно кондициониране — техника на обучение, създадена от Бъръс Фр. Скинър, при която дадено поведение зачестява, ако следва стимулация, или намалява, ако следва

наказание. Основава се на разбирането, че индивидът активно действа в средата си и

изгражда поведение, на което околния свят реагира. От тази реакция зависи дали това

поведение ще зачести, или ще намалее в бъдеще. Например маймуна избягва електрошок, ако

натиска бутон през определен интервал от време. — Бел. ред.

31

Рудолф Щайнер (1861–1925) — австрийски езотерик, създател на Антропософската

школа, гностико-идеалистично философско учение, което оказва влияние върху

образованието, изкуството, медицината, религията и селското стопанство. — Бел. ред.

32

Митхун Чакраборти (1950) — популярен индийски актьор и певец. — Бел. прев.

33

Харлан Елисън — американски писател и сценарист, многократно награждаван за

научнофантастични, фентъзи и хорър творби, които обаче съставляват само една част от

писателската му кариера. — Бел. прев.

34

Морис Корнелис Ешер (1898–1972) — нидерлански график и художник, I известен със

своите геометрически инспирирани гравюри и литографии, изобразяващи невъзможни

конструкции. — Бел. прев.

35

От хинди — веселба, увеселителен парк. — Бел. ред.

36

Асоциира с африканската поговорка от мемоарите на Теодор Рузвелт: "Говори кротко и

си носи дебел прът." — Бел. ред.

37

Молла — общо название на духовните лица в мюсюлманския свят. — Бел. ред.

38

Променада (от фр.) — обширна пешеходна зона. — Бел. ред.

39

Голяма търговска улица в южната част на Мумбай, свързваща островите Колаба и

Малкия Колаба. Днес тази част се смята за културния център на града. — Бел. ред.

40

Марвари — търговска каста, чиито представители произхождат от историческата област

Марвар в западната част на Раджастан. — Бел. прев.

41

Квартал в европейски стил в южен Мумбай, съседен на квартал „Форт". — Бел. ред.

42

Сикхизмът е религия, чието начало поставя странстващият гуру Нанак през XXV век в

Пенджаб (Северна Индия). Сикхите вярват в един безтелесен Бог Творец и се ориентират не

към спазване на религиозни догми и ритуали, дистанцирайки се по този начин от

хиндуизма, будизма и исляма, а се стремят да направят божествената мъдрост разбираема и

полезна за ежедневния живот. — Бел. ред.

43

В индийската култура частицата „джи" изразява уважение към лицето, към което се

употребява. — Бел. ред.

44

Буквално — антиподражание. Философска концепция противоположна на античната

идея за подражанието на Платон, че изкуството подражава на материалния свят, който пък

подражава на божествените идеи (ейдоси). — Бел. Ред.

45

Пакода — панирани зеленчуци. Паратха — тънки питки. — Бел. прев.

46

От хинди — лъжица, но на жаргон се употребява в смисъла на „задник". -Бел. ред.

47

Неограничен, предоставен на нечие усмотрение. — Бел. ред.

48

Братя Маверик са ловки измамници на карти от американски телевизионен уестърн

сериал. През 1994 г. по същия сюжет е сниман игрален филм с Мел Гибсън в ролята на Брет

Маверик. — Бел. прев.

49

Израз за привлекателна жена в Англия. — Бел. ред.

50

Досада (фр.). — Бел. прев.

51

Многогодишно цъфтящ средиземноморски храст. — Бел. ред.

52

Кратки истории или сентенции с парадоксален и нелогичен характер в дзен и чан

будизма. — Бел. ред.

53

Райско имагинерно място някъде из Тибет, което писателят Джеймс Хилтън описва в

романа си „Изгубеният хоризонт". — Бел. ред.

54

Свещен град в Индия, почитан още от древността. Намира се на река Ганг в

североизточната част на континента. Много от индийските духовни учители са живели и

проповядвали в него, в това число Буда и Шанкара. — Бел. ред.

55

Обобщено понятие за аскети и странстващи монаси в Индия. — Бел. ред.

56

Ричард Файнман (1918–1988) — един от най-големите американски физици на XX век, повлиял силно върху квантовата теория. Ко-носител на Нобелова награда през 1965 г. за

работата си върху квантовата електродинамика. Файнман е един от физиците, участвали

заедно с Опенхаймер и др. в създаването на атомната бомба в Лос Аламос по време на

Втората световна война. — Бел. ред.

57

Най-високата надстройка в задната част на кораба обикновено при платноходи, където

са разположени каютите. — Бел. ред.

58

Специалната служба за външно разузнаване на Индия. — Бел. прев.

59

„Баунти" — английски кораб, на който на 28 април 1787 г. избухва бунт. Екипажът под

командването на помощник-капитана Флечър Крисчън завладява кораба. Капитанът Уилям

Блай и поддръжниците му са натоварени на лодка и оставени на произвола на съдбата. —

Бел. прев.

60

Традиционен шал за жените в исляма, с който покриват главите си. В тесен религиозен

смисъл означава всичко, което покрива тялото — от главата до нозете. — Бел. ред.

61

Риба лоцман — вид риби с характерна окраска на ивици, които се срещат основно край

акули, скатни видове и морски костенурки. Хранят се с останки от храна, екскременти и

освобождават големите видове от кожните паразити. — Бел. ред.

62

Напречни дървени или метални елементи в силовата конструкция („скелетът") на

плавателен съд. — Бел. ред.

63

Мехебуб (от ар.) — любими. — Бел. прев.

64

Арабски производен израз от кюрдския „Куда хафиз" — Бог да те пази! — Бел. ред.

65

Силен сънотворен медикамент от групата на бензодиазепините. — Бел. ред.

66

Предградия в западната част на Мумбай. — Бел. ред.

67

Саронг или сарунг — традиционна за Южна Азия дреха, носена от мъжете и жените.

Представлява цяло парче пъстър плат, който се замята и се носи като пола. — Бел. ред.

68

Игра, в която намислената дума или съчетание от думи трябва да се обясни с

пантомима. — Бел. ред.

69

Жаргон за твърд наркотик, такъв, който предизвиква зависимост. — Бел. Ред.

70

Силен сорт марихуана с виолетов цвят. — Бел. ред.

71

Един от някогашните острови на Бомбай, днес част от общата суша на града. — Бел. ред.

72

Т. нар. „шадоу боксинг" — част от тренировката по бокс, в която трениращият загрява, боксирайки се въображаемо с противника. — Бел. ред.

73

В исляма — призивът за молитва, който мюзеинът изпява няколко пъти в

денонощието. — Бел. ред.

74

Рудолф Хаметович Нуреев — световноизвестен балетист и хореограф от татарски

произход с австрийско гражданство, починал от СПИН през 1993 г. във Франция. — Бел. ред.

75

От фр. — Очарован съм, господине. — Бел. прев.

76

Психодиагностичен метод, разработен от швейцареца Херман Роршах, фройдистки

психиатър и психоаналитик. Методът представлява огледални мастилени петна

(клексографии), които тестваното лице трябва асоциативно да назове какво означават. В

Роршаховия тест няма правилни и грешни отговори, а по-скоро специалистът прави

психологическа оценка на личността, интерпретирайки отговорите и реакциите на

тестваното лице. — Бел. ред.

77

Агностицизъм — философски възглед, според който абсолютната същност (Бог) е при

всички случаи непознаваема, независимо дали съществува, или не съществува, и

следователно знание може да има само за крайни неща и никога за абсолютни. — Бел. ред.

78

Археи или в миналото наричани още архибактерии — империя от едноклетъчни

микроорганизми без клетъчно ядро и органели. — Бел. ред.

79

Специфични археи, при обмяната на веществата на които се образува метан газ. — Бел.

ред.

80

Предградие на Мумбай, по-голямата част от което са соленоводни блата, оттам и името

му, което на марати означава „солен". Намира се северно от Бандра и южно от Санта Круз. —

Бел. ред.

81

Състояние или дадености, в които физичните закони все още не са ясно дефинирани, създаване на света. — Бел. ред.

82

Алгебрична структура, разработена от Джордж Бул през XIX век за целите на логиката.

Включва логическите оператори „и", „или" и „не" и множествените функции сечение, обединение, допълнение. Булевата алгебра е в основата на програмирането и

функционирането на компютърните системи. Бел. ред.

83

Комедиант, изпълняващ кратък или продължителен солов номер, в който комично

интерпретира конфликтите си със света. — Бел. ред.

84

Популярни религиозни аскети в Индия, в случая отдадени на бог Шива. — Бел. ред.

85

Тришула — тризъбец, един от символите на Шива. — Бел. ред.

86

Метално плоско шише за алкохол. — Бел. ред.

87

Бихарци — група народности, населяващи щата Бихар в Индия. — Бел. прев.

88

Щат в южната част на Индия. — Бел. ред.

89

Питки от ориз и леща с пълнеж от картофи и подправки. — Бел. прев.

90

Тръба от дърво, бамбук или друг природен материал за издухване на отровни стрелички, използвана предимно сред индийските народи за лов, открит бой или упойващо и

смъртоносно оръжие. — Бел. ред.

91

Квартал в южен Бомбай. — Бел. ред.

92

Питки от леща с пикантен доматен сос. — Бел. прев.

93

Берберски номади от Северна Африка, наричани така заради сините шалове и

тюрбани. — Бел. ред.

94

От фр. — приятно ми е, господине. — Бел. ред.

95

Квартал на Мумбай. — Бел. ред.

96

Жезълът на Хермес Трисмегист в гръко-египетската митология, на Меркурий в

римската митология, който можел да приспи и събуди всеки бог или смъртен. — Бел. прев.

97

Сиско Кид — герой от филми, телевизионни сериали и комикси, авантюрист и

разбойник. Прототипът му е създаден от О. Хенри в разказа „Както постъпва един

кабалеро". — Бел. прев.

98

От „беря" (перс.) — азиатско ястие от запържен предварително ориз, мариновано козе

месо, папая, лук и подправки. Рецептите силно варират според региона. — Бел. ред.

99

Мюсюлманско покривало, което оставя само цепка за очите, бурка. — Бел. прев.

100

Ботанически термин за защитно конусче (шапчица с образувателна тъкан) на връхната

пъпка на стебло, от което водят началото си всички клетки и тъкани на растението. — Бел.

ред.

101

Шекспир, Сонет 29, превод Владимир Свинтила. — Бел. прев.

102

Възклицание в хинди и урду, изразява досада, негодувание. — Бел. ред.

103

Меч или кинжал, който носят сикхите. Един от петте символа на вярата които са

длъжни да носят постоянно. — Бел. прев.

104

Кара — стоманена или желязна гривна, която носят сикхите. Един от петте символа на