Сянката на планината

стискаше малкия автоматичен пистолет. Дълбоко вдишване ми даде да разбера, че жилетката

е на мястото си.

Добре.

Над мен се бе надвесил непознат. Лошо.

— Дръпни се назад, приятел.

— Да, да, разбира се! — Мъжът се изправи и ми подаде ръка. — Аз съм Хорст.

— Често ли будиш хората, за да се запознаваш, Хорст?

Той се засмя. Силно. Прекалено силно.

— Добре, Хорст, направи ми една услуга. Не се смей повече така, докато не съм изпил

второто си кафе.

Той пак се разсмя. И се смя дълго.

— Ти май бавно загряваш, а?

Отново избухна в смях, а после ми предложи чаша горещо кафе.

Беше отлично. Невъзможно е да изпитваш неприязън към човек, който ти носи хубаво

силно кафе, когато само преди четири часа си се натряскал за трийсет минути.

Погледнах го.

Очите му бяха сини, сякаш избелели от слънцето. Главата му ми се стори неестествено

голяма. Реших, че за това са виновни коктейлите на Анкит с кокос, лайм и тайни съставки, докато не се изправих и не видях, че наистина беше необикновено голяма.

— Ама че грамадна глава вадиш — казах, докато се ръкувах с него. — Играл ли си

някога ръгби?

— Не — усмихна се той. — Представа си нямаш колко е трудно да си намериш каска по

мярка.

— Не, нямам — съгласих се. — Благодаря за кафето.

Тръгнах да си ходя. Все още се зазоряваше. Трябваше да стигна до стаята преди изгрев

слънце и да поспя още малко.

— Налага се да се явиш на контролния пункт — каза той. — И повярвай, много по-

безопасно е да отидеш точно след зазоряване, отколкото по всяко друго време, йаа.

Все още бях с бронежилетката с надпис „ПРЕСА". Той ме канеше като колега журналист.

Щом трябваше да отида, по-добре да е с компания. Стига сън.

— За кого работиш? — попитах.

— За „Шпигел" — отвърна той. — Сътруднича им на свободна практика де. А ти?

— Откога си тук?

— Достатъчно дълго, че да знам кога е най-безопасно да се явиш На контролния пункт.

— Имам ли време да се поизмия?

— Давай, ама бързо.

Изтичах горе в стаята си, съблякох се, взех студен душ, подсуших се и отново нахлузих

жилетката — всичко това за шест минути.

Слязох тичешком по стълбите, но заварих фоайето празно. Прозорците, грейнали от

зората, светеха също тъй силно като лампите в стаята — светлина без сенки.

Тих стържещ звук нарушаваше покоя. Градинарите вече работеха.

Пресякох залата и излязох на дългата и широка веранда точно над отворената рана на

тревясалите части около хотела — рана, която джунглата безспирно се мъчеше да излекува.

Няколко прислужници се бяха заловили здравата за работа — дялкаха, подрязваха и

пръскаха околността с хербицид: градският фронт във войната с природата.

Погледах ги, докато чаках Хорст. Чувах джунглата, чийто глас вятърът носеше:

„Дайте ни двайсет и пет години. Напуснете това място. Върнете се след двайсет и пет

години. Ще видите. Ще го изцерим от всичките му болки."

— Ще ми се неколцина от тези да работеха за мен — каза Хорст, когато дойде и застана

до мен. — Приятелката ми има ферма в Нормандия. Там е чудно и прочие, но има много

работа. Двама-трима от тези ще се оправят за нула време.

— Те са тамили — казах, докато ги гледах как сноват през грейналите от утринна роса

треви. — Тамилите са като ирландците. Навсякъде са. И в Нормандия ще откриеш работливи

тамили, ако се разтърсиш достатъчно упорито.

— Откъде знаеш, че са тамили? — попита подозрително Хорст. Обърнах се към него.

Исках още едно кафе.

— Те вършат мръсната работа — обясних.

— А, да бе, да — засмя се той.

Не беше смешно. Аз не се смеех. Той както се смееше, се намръщи.

— Ти за коя агенция каза, че работиш?

— Не съм казал.

— Много си потаен, а?

— Престрелките са за декорация. Истинската война винаги се е водила между нас, журналистите.

— За какво говориш? — попита нервно Хорст. — Само те попитах за кого работиш, нищо повече.

— Виж какво, ако се сприятеля с теб и попадна На новина, а после открия, че ти си ми я

откраднал, ще трябва да те издиря и да те пребия. А това е кофти работа.

Той присви очи и ме изгледа. Погледът му блесна.

— Ройтерс! — възкликна той. — Само на вас, гаднярите от „Ройтерс", новините ви се

свидят толкова!

Исках още едно кафе. Анкит изникна до лакътя ми с малка чаша с нещо.

— Реших, че може да имате нужда от подсилване, сър, простете ми нахалството — каза

Анкит. — Тази сутрин ви предстои да биете немилостив път.

Изпих чашата и открих, че беше шери, и то адски добро.

— Анкит, с теб току-що се сродихме — казах аз.

— Много добре, сър — отвърна овладяно Анкит.

— Ей, ти там — обърна се Хорст към Анкит. — Можеш ли да разузнаеш, ако обичаш, дали някой от тези приятелчета има разрешение за работа извън Шри Ланка?

Вдигнах ръка на Анкит да си замълчи.

— Хорст, ще тръгваме ли, преди мечките да са се събудили?

— Мечки ли? — Английското му произношение беше такова, че „беърс" по-скоро

прозвуча като „биърс", бири. — Няма мечки. Тигри са. Тамилските тигри. Те тия шибаняци

са пълни откачалки! Носят си самоубийствени капсули, в случай че ги хванат.

— Не думай.

— Не разбират, че с това поведение, като ей тъй се самоубиват, вдъхват на противника

още по-голяма решителност да ги изхвърли от страната.

— Ще ходим ли?

— Да бе, да. Хайде не се пали толкоз, да не ти пламнат гащите.

— Какво?

— Хайде не се пали толкоз, да не ти пламнат гащите — повтори той троснато, докато

прекосяваше треволяка.

— Вече и правила има, разбирам — казах, докато излизах подире му на главния път.

Боевете в Тринкомали бяха утихнали и от няколко седмици цареше крехко примирие.

Немските кореспонденти на „Шпигел" се бяха върнали в редакциите си у дома, за да поемат

други ангажименти.

Хорст, австрийски нещатен дописник, беше останал. Дебнеше за свежа новина: искаше

да блесне при липса на конкуренция. Всъщност се надяваше Тамилските тигри да започнат

офанзива в областта и избелелите му сини очи да са първите, които ще видят

възобновяването на военните действия.

Беше висок, здрав, образован младеж, влюбен в някакво момиче, вероятно мило момиче, което живееше във ферма в Нормандия, и се надяваше войната в Шри Ланка да продължи.

„Журналистиката — каза веднъж Дидие на Ранджит, медийния барон — е лекарството, което

само се превръща в болест."

— Нямаш ли фотоапарат? — попита ме Хорст, след като петнайсетина минути вървяхме

и говорихме за него.

— Опитът ми сочи, че контролните пунктове са алергични към всякакви камери освен

към техните собствени.

— Вярно е — съгласи се той. — Но вчера на пътя имаше отрязана глава. Първата за цял

месец.

— Аха.

— И… ако днес видим още една… няма да си деля снимките с теб.

— Добре.

— Не съм виновен, че си си зарязал фотоапарата.

— Разбрах.

— Само да сме наясно по тоя въпрос.

— Не ми трябват снимките ти на отрязани глави, Хорст. Дори не ща да мисля за тях. Ако

пак има отрязана глава на тоя път, цялата е твоя.

На пътя пак имаше отрязана глава само на петдесет метра по-нататък.

Отначало реших, че е номер — тиква, набучена на прът, зловеща шега. Но след още

няколко крачки видях, че е на мъртво хлапе, шестнайсет-седемнайсетгодишно. Крепеше се на

бамбуков прът, забит в земята; лицето на момчето бе обърнато към всеки жив, минаващ по

главния път.

Очите бяха затворени, устата зееше.

Хорст си занаглася фотоапарата.

— Казах ти аз — възкликна той. — Казах ти! Продължих по пътя.

— Къде тръгна? — подвикна ми той.

— Ще ме настигнеш.

— Не, не! По този път не е безопасно! Затова исках да вървим заедно. Трябва да останеш

с мен! Заради собствената си безопасност!

Не спрях.

— Две за два дни! — възкликна Хорст, докато се губеше в далечината. — Нещо ще става.

Усещам! Знаех си, че е правилно да остана.

Щракаше с фотоапарата. Чат-чат. Чат-чат.

Убийството на хлапето бе престъпление, но да набиеш главата му на кол — направо бе

грях, а грехът винаги изисква изкупление. Искаше ми се някак да има начин да върна главата

на момчето на родителите му, да им помогна някак да открият тялото му и да го погребат. Но

не можех да слушам сърцето си. Не можех дори да сваля мъртвата му млада глава на земята, което исках да сторя от дъното на душата си. Носех жилетка, натъпкана с паспорти и злато, собственият ми паспорт и журналистическата ми акредитация бяха фалшиви. Аз бях

контрабандист, изпълнявах мисия и бях длъжен да го подмина.

Сам на пътя, аз жалех за това хлапе — което да бе то и каквото и да бе сторило.

Продължавах да вървя, придавайки си отново сурово изражение, опитвах се да прогоня всяка

мисъл за него сред джунглата, окъпана за кратко от ореол слънчева светлина между бурите.

Дърветата бяха в изобилие и растяха високи и силни, обгрижвани от шубраци и

буренаци — някои от тях стигаха до кръста, други се източваха до раменете ми.

Листата трепкаха и ронеха капки от последния дъжд върху яките корени на дърветата —

поклонници, разливащи ароматни масла по нозете на дърветата светци, чиито вдигнати ръце

клони и милиони длани листа бяха измолили буря от океана. „Няма ли дървета да се молят за

дъжд, няма дъжд" — ми бе казала Лиса веднъж, когато изтичахме навън да се порадваме на

топлия мусонен порой.

Ветрове откъм морето успокояваха разтърсените от бурята дървета. Клоните се свеждаха

и се клатеха, меките листа трептяха с шума на прибоя от небесния бряг. Птици се рееха из

простора, пикираха надолу, чезнеха сред талазите от зеленина и отново излитаха, а сенките

им блещукаха върху мокрия път.

Природата ме лекуваше — както тя прави, когато й позволим. Спрях да тъжа за

погубеното хлапе край пътя и за погубеното хлапе в мен и престанах да си повтарям думите

„отсечена глава".

Една кола ме приближи от север — очукан бял седан с фарове, облепени със звезди от

черен изолирбанд. Караше го жена — набита, нисичка, трийсетгодишна и със син хиджаб.

Тя спря до мен, наведе се и свали стъклото.

— Ти какви ги вършиш бе, майната ти? — извика. — Аз…

— Не ми се обяснявай.

— Но вие току-що попитахте…

— Качвай се в колата.

— Вие коя сте?

— Качвай се в колата! Качих се.

— Издъни се — каза тя и ме измери намръщено от глава до пети с презрителен поглед.

— Салам алейкум — казах.

— Ва алейкум сапам — отвърна, сърдито присвила очи. — Трябва да се махнем оттук.

Потегли и след няколко секунди видяхме Хорст, който още стоеше до главата на хлапето

в опити да направи перфектната снимка. Тя щеше да продължи, но аз я спрях на десетина

метра след журналиста.

— Ако изчезна от пътя, той ще разпитва. Остави ме да се оправя с него.

Слязох от колата и притичах към Хорст.

— Какво става? Коя е тази с теб?

— Току-що чух, че боевете пак са започнали — отвърнах задъхано. — Измитам се. Да те

хвърлим ли до хотела?

Очите му се присвиха и той се загледа към пустия път на север.

— Не, виж, аз мисля да се помотая тук. Ти заминавай. Всичко е наред.

— Не ми харесва да те зарежа така, щом тук става опасно.

— Не, не, няма проблем. Ще ида да видя какво става на контролния пункт. Ти върви.

Прихвана фотоапарата и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Успех! — казах.

— И на теб. Ще ми направиш ли една услуга? Щом заминаваш, трай си за това, докато

можеш, става ли?

— Няма проблеми. Чао, Хорст.

Той вече се отдалечаваше и подготвяше фотоапарата си. Чат-чат.

Върнах се в колата и видях, че Син хиджаб държи пистолет, прицелен в мен.

— Всичко е наред — казах.

Тя даде газ, прихванала волана с една ръка. Сменяше скоростите с ръката, в която

държеше пистолета, и ме изнервяше толкова, че се стрясках, щом бутнеше яростно лоста с

долната част на дланта си.

— Вие двамата да не сте гаджета? — попита тя. — Дъра-бъра! Какво му каза?

— Каквото искаше да чуе. Ще ме застреляш ли? Видях как явно се замисли над думите

ми.

— Не знам — отвърна. — Какво каза на този мъж? На чия страна си?

— На твоята, надявам се. А ако ме застреляш, ще отвориш дупка в някой от паспортите.

Тя рязко сви с колата към една поляна посред дърветата, спря мотора и хвана пистолета

с две ръце.

— Смешно ли ти е? Измъкват ме от прикритието ми, по което се трудих две години, за

да те взема от хотела, да прибера нещата и да те откарам до летището!

— Прикритие? Ти да не си шпионин? — Млъквай!

— Ааа… добре, а коя си все пак?

— Намирам те сам на пътя — продължи тя, втренчила се загадъчно в мен. — После ти

спираш да си поприказваш с някакъв непознат. Убеди ме, че това не е грешка, иначе, Аллах

ми е свидетел, ще ти пусна куршум в главата и ще обера златото от трупа ти.

— Ако познаваш твоя Свещен коран, би трябвало да е достатъчно да ти назова номера

на стиха.

— Какви ги дрънкаш?

— Втора сура, аят двеста двайсет и четвърти — казах.

— „Кравата"! — назова тя ехидно сурата от Корана. — Ти нещо искаш да ми кажеш ли?

Намекваш, че съм дебела?

— Не, разбира се. Ти си… пищна.

— Я стига!

— Ти започна.

— Да се върнем към сурата, умнико.

— За немюсюлманите, които искат да научат нещо за Корана, втора сура, аят двеста

двайсет и четвърти е добро начало. „И не правете клетвите си в името на Аллах пречка да сте

праведни, да се боите…"

— „… и да помирявате хората" — довърши тя вместо мен и за пръв път се усмихна.

— Е, да се залавяме? — Започнах да се изхлузвам от якето.

Тя прибра пистолета в един джоб сред диплите на полата си, отвори задната врата на

колата и издърпа нагоре седалката.

Отдолу, под фалшив капак, имаше тайник. Подадох жилетката; тя щателно провери всеки

джоб и всеки паспорт. Доволна, я пъхна в тайника и захлупи капака. Седалката щракна и се

намести, а ние отново се качихме в колата.

— Ще се отбием в хотела — каза тя. — Трябва да освободиш стаята. Оттук нататък

трябва да станеш призрак.

— Призрак?

— Млъквай. Пристигнахме. Влизай, вземай си багажа и освободи стаята. Аз ще заредя

бензин и ще те чакам тук след петнайсет минути. И нито секунда повече.

— А ти…

— Слизай!

Слязох. Изкачих тичешком стълбите, влязох във фоайето и чух да ме викат по име. —

Господин Дейвис!

Беше Анкит, денонощният портиер, застанал на еркерния прозорец с поднос в ръка.

— Видях Синия хиджаб — каза той, когато отидох при него, — та си помислих, че може

би ще имате нужда от това.

Отпих глътка от коктейла.

— Ненапразно те наричат „Съвършен", Анкит.

— Човек се старае да угоди, сър. Багажът ви е при мен на рецепцията. Трябва само да се

разпишете в регистъра и сте готов.

— Дай да го свършим сега.

— Предстоят ви шест часа път с кола. Тук съм, ако искате да се освежите за минута.

Когато се върнах, Анкит бе напълнил отново чашата. На плота до раницата ми имаше и

пакет сандвичи, вода и две бутилки с безалкохолни напитки.

Подадох му пари, свити на тънко руло — към петстотин американски долара.

— Не, не мога да ги взема — каза той. — Много са.

— Може никога повече да не се видим, Анкит. Да не се разделяме с кавги.

Той се усмихна и прибра парите.

— Сандвичите са, за да се подкрепите, а това може да помогне, ако… със Синия

хиджаб… обстановката стане напечена.

Подаде ми парче хашиш и пакет цигари.

— Значи ако се напече обстановката с въоръжена сърдита жена, да пуша хашиш? —

попитах и поех подаръка му.

— Не, тя трябва да пуши.

— Синия хиджаб пуши хашиш?

— Много обича — отвърна Анкит, докато прибираше напитките и храната в раницата

ми. — Действа й като валериан на котка. Но го пестете, доколкото можете. Щом свърши, я

хваща злобата.

Навън с гръм и трясък спря кола. Клаксонът бибипна три пъти.

— Представяйте си, че тя е Дурга, богинята воин, яхнала тигър, и се дръжте подобаващо.

— Как точно?

— С уважение, преданост и страх — отвърна Анкит, клатейки лукаво глава.

— За мен бе удоволствие, мой нови стари приятелю. Довиждане.

На вратата се обърнах и го видях да ми маха усмихнато. Погледнах колата — Синия

хиджаб ме посочи с пръст, а моторът изрева.

Изфучахме по автомобилната алея на шосето и поехме към Коломбо. Тя се приведе

напред и така стисна волана, че кокалчетата й побеляха.

След като десет минути слушах как зъбите й скърцат и мелят яда й като воденични

камъни, реших да подхвана разговор.

— Срещнах мъжа ти Мехму.

— С това ли реши да нарушиш ведрата тишина? Като споменеш проклетия ми мъж?

— Ведра ли? На разпит ми е било по-ведро!

— Я върви по дяволите — сопна се тя, но ядът й вече беше отминал и се отпусна на

седалката. — Бях се… напрегнала. И не искам да се напрягам повече.

Щеше ми се да пусна някоя шега, но тя имаше пистолет.

Шофираше добре. Изучавах стила й на каране, докато задминаваше камионите, забавяше

ход на временните бариери и вземаше острите завои. Обичам да ме вози шофьор, на когото

имам доверие. Същинско действително смъртоносно влакче на ужасите.

Предното стъкло беше като летящ из космоса сапунен мехур. Сенките на дърветата се

извиваха в дъга над колата, докато минавахме, и се опитваха да ни утешат, когато гората

свърши и къщите с огради се превърнаха в мъниста и дрънкулки от друга верига на

цивилизацията.

— Вчера стрелях по човек — каза тя след малко.

— Приятел или враг?

— Има ли значение?

— Да, по дяволите.

— Враг беше.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Уби ли го? — попитах. — Не.

— Но можеше да го убиеш? — Да.

— Не е срамно да си милостив — казах.

— Fuck you! — изтърси тя сопнато.

— Всичкото това псуване като че ли не се връзва много с исляма?

— Щом е на английски, не се брои, а аз съм мюсюлманска комунистка — заяви тя.

— Да… разбирам.

Тя кривна на една отбивка сред поля от цветя, поникнали от напоената с дъжд земя.

Огледа се и изключи мотора.

— Мехму добре ли изглеждаше?

— Добре изглеждаше.

— Вярно ли?

— Да, той ми хареса. Много даже.

Изведнъж тя се разплака, сълзите й рукнаха свободно като дъждовните капки, които

заплющяха по прозорците.

И също тъй бързо се стегна, избърса очи и посегна да отвори плика със сандвичите.

Пак се разплака и вече не можеше да се спре — нещо ставаше в душата й, всичко

наведнъж; не знаех какво, не я познавах.

Забелязах полумесеците от олюпен лак в основата на ноктите й, синината на лицето —

горе-долу колкото мъжки пръстен, раните по кокалчетата на собствените й ръце, мириса на

сапун от дрехите й, изпрани в някоя хотелска мивка, чантата на задната седалка с най-

важните неща за бързо бягство и нейното бързо бягство всеки път, когато погледът й уловеше, че може би не просто я гледам, а се стремя да проникна в душата й.

Но очите ми виждаха само една жилава, храбра и предана бегълка, чистофайница, която

обаче не желае да изтрие от ноктите си последната цветна частица от момичето, което е

била някога. Защо беше загадка — това се разбира само когато хората се сближат.

Чувствах се безпомощен да я утеша. В чантата имах салфетки. Взех да й ги подавам една

по една, докато сълзите й изсъхнаха и плачът спря, като дъждът край нас.

Слязохме от колата и застанахме до нея. Сипах вода в подложените й шепи, за да си

измие лицето.

Тя постоя, вдъхвайки въздуха, напоен с уханието на белите цветове, обкичили увивните

растения навред около нас.

Качихме се обратно в колата, смесих хашиша с тютюн и направих джойнт. Тя така и не

ми го предложи и аз направих още един. Задържа и него, затова приготвих още две-три

цигари.

Мислите летяха свободно над зелените кадифени поля към още по-зелените пасища на

спомените — онова място в нас, накъдето винаги пътува душата. Не зная какви спомени

танцуваха за Синия хиджаб тогава, но за мен танцуваше Карла, въртеше се както на онова

парти. Карла.

— Умирам от глад — каза Синия хиджаб — И между другото…

— Знам. И думица да издумам пред някого за това, ще ме застреляш.

— Щях да ти благодаря. Обаче си адски прав. Дай ми сандвич. Тя запали колата и я

изкара от отбивката.

— Не искаш ли да те сменя за малко?

— Шофьорът съм аз — заяви тя и пак наду газта, щом излезе на шосето. — Шофьорът

винаги съм аз. Дай ми сандвич.

— Какъв искаш?

— Дай ми сандвич с каквото и да е. Такъв да ти се намира?

— Цял плик, както излиза.

Докато пътувахме, тя повече не проговори. Понякога измърморваше по някой зикр —

фраза, поменаваща Бога. По едно време подхвана припева на някаква песен, но изтананика

само няколко такта и млъкна.

И когато спряхме, преди шосето да завие към входа на летището в Коломбо, тя просто

загаси мотора и се втренчи в мен все тъй безмълвно след онова проточило се до безкрайност

мълчание, странно и изненадващо тъжно.

— Аз — мухсинин — казах.

— Деятелите на доброто? — преведе тя.

— Казваше го, докато шофираше.

— Втори паспорт имаш ли?

— Разбира се.

— Хвани първия възможен полет за чужбина. Прибирай се по най-бързия начин. Чуваш

ли?

— Да се прибера по най-бързия начин. Добре, мамо.

— Дръж се сериозно! Нещо трябва ли ти?

— Така и не ми каза как се е провалила мисията.

— Няма и да ти кажа! — заяви невъзмутимо тя.

— Стискаш се за новини повече и от кореспондент на „Ройтерс". Да са ти го казвали, Син хиджаб?

Тя се разсмя и това ме зарадва.

— Тръгвай. Веднага.

— Чакай — казах. — Имам нещо да ти давам. Но преди това трябва да ми обещаеш.

— Какво е това… нещо?

— Обещай ми да не стреляш по Мехму… пак. Поне не и заради нещо, свързано с мен.

Тоя човек ми харесва.

— Аз за тоя човек се омъжих! — сопна се тя. — Но добре де, добре, няма да стрелям по

него. Вече на два пъти го прострелвах и той не спира да мрънка!

Извадих малкия автоматичен пистолет от джоба си, запаса от патрони — от другия и й

ги подадох.

— Мисля, че той искаше да ти дам това. Тя обгърна в шепи пистолетчето.

— Мехму, мехебуб[63]! — прошепна, а после пъхна пистолета в друг джоб сред диплите

на полата си. — Благодаря ти.

Слязох от колата и се наведох да се сбогувам.

— Голям късметлия е той — казах. — Аллах хафиз[64]!

— Сега като се заклех да не стрелям вече по него, е още по-голям. Аллах хафиз.

Тя потегли, а аз се изкачих по входната рампа и влязох в летището.

След четирийсет и пет минути се чекирах за полета. Провървя ми или пък Синия

хиджаб бе пресметнала идеално времето. Имах да чакам само един час.

Намерих си място, откъдето можех да наблюдавам преминаващите хора, да оглеждам

лицата, да изучавам походката, да забелязвам напрежението и съчувствието, летаргията и

настоятелността, да слушам теноровия смях и крясъците, да усещам как бебешки плач

разкъсва сърцето почти на всеки, който го чуе — замрял миг в публичното пространство, наблюдение и очакване на израз или на интонация, които сякаш се създават сами.

Един мъж дойде и седна до мен. Беше висок и слаб, с рунтави мустаци и пригладена

назад коса, облечен с жълта риза и бели панталони.

— Здравей — каза ясно той, а после премина в шепот: — Трябва да се поздравим като

приятели и да отидем в бара. Аз съм тукашната ти свръзка. Ако си пийваме, няма да

изглежда толкова подозрително.

Той ми подаде ръка. Поех я и го придърпах към себе си.

— Мисля, че си в грешка, Джак — отвърнах, стиснал дланта му в моята.

— Всичко е наред. Синия хиджаб ми се обади и те описа. Пуснах ръката му и се

изправихме заедно, преструвайки се на приятели.

— Съвършено те описа — каза той. — Изучила те е много добре.

— Това някак си не ме преизпълва с увереност — отвърнах, упътвайки се към бара на

летището.

— Не, по дяволите — отвърна той, прегръщайки ме през раменете. — За Синия хиджаб

е по-добре да имаш само мъгляви спомени.

— Каква е тая връзка с комунистите?

— Когато търсиш бойци, добре е да започнеш от враговете на твоите врагове.

— Какво значи това?

— Повече не мога да ти кажа.

Чакането прекарахме в разговори. Той ми разказваше разни истории, които можеше и да

са верни, а аз слушах, сякаш му вярвах, а после го отрязах, преди да е подхванал още някоя:

— Каква е цялата тази работа?

— За какво говориш?

— На никого не пращат свръзка на летището при заминаване — казах. — Синия хиджаб

пък ми каза, че съм се издънил. Какво става?

Той доста време ме оглежда и май заключи, че търпението ми се изчерпва и всеки миг

ще избухна. Позна.

— Нищо повече не мога да кажа — отвърна, извръщайки поглед.

— Можеш. И трябва. По дяволите, какво става?

— Какво става ли?

— Заплашва ли ме нещо на това летище, или не? В опасност ли съм? Ще ме заловят ли?

Изплюй камъчето, че да не си плюеш зъбите!

— Ти не си в опасност — побърза да ме увери той. — Обаче ти си опасността. Бях

изпратен да те следя да не направиш някоя щуротия.

— Щуротия ли?

— Да, щуротия.

— И каква щуротия например?

— Не ми казаха.

— И ти не попита?

— Никой не пита и ти го знаеш. Спогледахме се.

— А как щеше да действаш, ако бях направил някоя щуротия?

— Щях да изгладя нещата с властите и да те върна оттук в Бомбай по най-бързия начин.

— Само това?

— Кълна се. Нищо повече не знам.

— Добре. Добре, извинявай за оная приказка за изплюването на зъбите. За минутка-две

ми се струваше, че влизам в капан.

— Ти не си в опасност — каза той успокоително. — Но като се върнеш, не си отивай

направо вкъщи.

— Защо?

— Просто докладвай на Компанията веднага щом се върнеш.

— Свързано ли е с начина, по който е била провалена мисията?

— Не знам. Санджай много настояваше да му докладваш. Много настояваше. Но не

обясни.

Обявиха полета ми. Пак се ръкувахме; той си тръгна и се смеси с тълпата.

Настаних се на мястото си в самолета и обърнах две питиета преди излитане. Бях

изпълнил задачата. Беше свършено. Това бе последната ми мисия за Компанията на Санджай.

Бях свободен и сърцето ми, глупакът в небесния замък, пееше, докато се издигахме високо, високо над земята.

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ПРИСТИГНАХ В БОМБАЙ КЪСНО ВЕЧЕРТА, но „При Леополд" все още беше

отворено и знаех, че Дидие най-вероятно ще е там. Исках да получа сведения. Високият слаб

мъж — моята свръзка на летището, ми беше казал да отида право в Компанията, което беше

необичайно. Имах утвърдена уговорка със Санджай да се явявам двайсет и четири часа след

връщането си от мисия. Това бе задължителният период за уталожване на нещата, в случай че

са ме проследили, и Санджай никога не променяше този установен ред. Но в тази задача

нямаше нищо от обичайната политика — тя цялата бе неразумна. Преди да се прибера или да

отида при Санджай, исках Дидие да ми разкаже всичко случило се, докато ме е нямало, и да

разбера къде е отседнала Лиса. И Дидие ме осведоми, но не там.

Хванахме едно такси в тежко мълчание. В отговор на всеки мой въпрос Дидие вдигаше

ръка. Спряхме на едно тихо място с изглед към гробницата на Хаджи Али.

— Лиса е мъртва — съобщи ми той край ветровитото море. — От свръхдоза.

— Какво? Какво говориш?

— Тя си отиде, Лин.

— От дрога? Каква дрога?

— Рохипнол[65] — отвърна тъжно Дидие.

- Не. Не!

— Да, да.

— Невъзможно е.

„Как може тя да е била мъртва и аз да не го усетя, да не го узная някак, да не го

почувствам?" — помислих си.

— Това е факт, приятелю. Няма я вече.

Пронизаха ме отломки от загубеното време. Всичко неизказано и неизвършено заедно с

нея, пропуснатите мигове на нежна грижа — всичко това ме прониза в гърдите.

— Не може да е истина.

— За жалост е истина, Лин.

Усетих как коленете ми аха-аха ще се разтреперят. Свят без Лиса. Дидие ме прегърна

през раменете. Облегнахме се на уличния парапет.

Жизнената сила изтичаше от мен във въздуха. Атоми любов се отделяха от Източника, защото светът се въртеше твърде бързо, за да ги удържи. Небето се криеше зад черен облачен

плащ, а светлините на града се отразяваха във водата: бяха сълзите на океана. В мен нещо

умираше, а друго, някакъв призрак, се мъчеше да се изтръгне на свобода.

Поех задавено въздух, за да забавя неистовото туптене на сърцето си, и обърнах лице

към моя приятел.

— Семейството й?

— Дойдоха — каза той. — Много приятни хора.

— Говори ли с тях?

— Говорихме, докато разбраха, че освен приятел на Лиса съм и твой приятел.

Съжалявам да ти го кажа, Лин, но те обвиняват теб за смъртта на Лиса.

— Мен?

— Разказвах им за теб, заради вас двамата с Лиса и теб самия, но не ми повярваха. Не те

познават и за тях е по-лесно да хвърлят вината върху непознатия, отколкото да разберат

истината. Вчера напуснаха града заедно с тялото на нашата тъжна мила Лиса.

— Няма я тук? Откарали са я у дома?

— Няма я, Лин. Много съжалявам. Безутешен съм.

Колите ни подминаваха на талази между сигналите на светофара и широкият булевард

ту се пълнеше, ту опустяваше. Покрай целия крайбрежен парапет седяха хора — сами, по

двойки или със семействата си, повечето обърнати към гробницата на Хаджи Али, плаваща

над вълните и огряна от светлина за душата.

— Какво стана? Разкажи ми всичко, което знаеш.

— Сигурен ли си, че си готов, приятелю? Дай първо да се напием.

— Разказвай.

— Дай първо аз да се напия!

— Дидие, разказвай!

— И аз я обичах, знаеш ли — каза той и отпи от плоското си метално шише. — За мен

последните няколко дни без теб бяха голямо изпитание.

Прибра го, извади от джоба месинговата табакера и си избра един джойнт. Запуши

кротко, после ми го предложи.

— Не, не искам.

— Сериозно? — усъмни се той и пак ми подаде джойнта.

— Не, крепя се. Гадно ми е, но се издържа. Разкажи ми какво се случи.

— Стана на следващата вечер, след като ти замина. Аз…

— Вечерта след като заминах'? Това беше преди пет дни.

— Всячески се мъчех да те намеря, Лин. От Компанията на Санджай не можах да науча

нищо, а не открих Абдула. Мисля, че той още не знае, както и ти не знаеше.

„Абдула… — промълви сърцето ми. — Къде си?"

— Ще му е тежко — казах аз. — Той харесваше Лиса, а и тя винаги го е харесвала.

— И то много. Тя беше негова ракхи-сестра.

— Негова ракхи-сестра? Никога не ми е казвала. Нито пък той. Ракхи е скромна гривна, която момиче слага на китката на момче в знак, че от този ден той й става побратим и е

длъжен вярно да я закриля. Гривната е символ на победата на нейния побратим винаги, когато той защитава честта й.

— Аз също й бях ракхи-брат, Лин.

— Кога стана това?

Изобщо нямах представа, че Лиса е изпълнила обреда, да не говорим за това, че е

избрала Абдула и Дидие за ракхи-братя.

— И вината за нейната смърт е моя — произнесе той тихо. — Не спазих дълга си да я

закрилям, докато теб те нямаше.

Той пушеше и се мъчеше да сдържи сълзите си. Погледна ме веднъж и заговори, но

когато очите ни се срещнаха, се извърна. И двамата знаехме, че е вярно — бях я оставил под

негова грижа и той бе обещал да я пази.

Един уличен метач забърса с метла бордюра, вдигна очи към мен и ми кимна

дружелюбно. Гледах го как пристъпва и маха с метлата, пристъпва и маха: крайбрежен

булевард, измерван в махове на метла.

— Тя ми погоди номер — каза Дидие. — И не беше честно от нейна страна, защото й

имах доверие.

— Разказвай.

— Ние… Ние гледахме няколко изключителни френски филми, които бях избрал лично

за нея, когато изведнъж я заболя глава. Легна си рано и ме прати да купя лекарство. Когато се

върнах, открих, че съм бил изигран. Намерих бележка, в която пишеше, че отива на купон и

ще се върне призори.

Той въздъхна, клатейки глава, и сълзите му потекоха.

— Къде е била?

— Научих, че е отишла на партито на боливудски кинозвезди някъде в Бандра. Знаеш

колко много купони се правят всяка вечер в Джуху и Бандра[66] и колко дълго продължават. Не

я очаквах да се върне преди зазоряване и затова реших да будувам през нощта заедно с

Близнака, който никога не спи, и да я чакам да ми се обади. Оставих съобщения навсякъде, включително и при нощния ви пазач.

— Какво твърдиш, Дидие? Ти трябваше да я пазиш, а тя е мъртва и до този момент аз

нищо не разбирам.

— Прав си да ме осъждаш, Лин.

„Кой съм аз, че да съдя някого?" — помислих си. Лиса на мен също ми беше правила

номера. Няколко пъти ме бе оставяла да се питам къде се губи и какво прави.

— Добре, добре, Дидие, разбирам. Лиса умее… Лиса умееше… да се измъква. Биваше я

в това. Не си виновен ти, разкажи ми останалото.

— Оставих й съобщения, както казах, и отидох да играя покер с Джордж Близнака в

„Махеш". Докато нашата Лиса е умирала, аз играех карта. Един от уличните типове ми прати

бележка, че току-що са я намерили мъртва. Бях неутешим.

— И?

— Когато извършиха аутопсията…

Не. Не. Лиса разрязана, с извадени органи. Недей да мислиш за това. Не си го

представяй.

— Аутопсия?

— Беше… Беше неприятно — каза Дидие. — Полицейският доклад потвърди, че е

умряла от свръхдоза транквиланти. Била е сама, когато са я намерили.

— Рохипнол?

— Рохипнол — намръщи се Дидие. — Известно ли ти е изобщо да го е вземала някога?

— Никога. Никак не се връзва. Тя не се друсаше с транквиланти. Мразеше ги колкото

мене. Дори се дразнеше, когато други ги вземат.

— Полицията отначало го обяви за самоубийство. Заявиха, че нарочно е поела

смъртоносна доза.

— Самоубийство ли? В никакъв случай. Тя е боец.

— Беше боец. Няма я вече.

Сегашното време все още не беше станало минало. Присъствието на Лиса все още бе

твърде силно — дочувах закачливия й смях всеки път, когато оставях мислите си да се

устремят към нея.

— Колкото и нехайно да изпълнявах дълга си, докато тя бе жива — продължи Дидие, —

все пак се погрижих да заличат думата „самоубийство" от протокола за смъртта й.

Постановиха, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай, предозиране с

рохипнол. Дилип Светкавицата поиска прилична сума за поправката. Тоя полицейски

участък трябва да го обърнат на банка, аз бих си купил техни акции.

— Кой я намери? Нощният пазач? — Не, Лин, Карла я намери.

— Карла ли?

— Да, каза, че имала късна среща с Лиса в апартамента ви. Когато дошла, заварила

вратата отворена, влязла вътре и намерила Лиса. Обадила се на пазача и той извикал линейка

и полиция.

— Карла?

Земята трепереше, сякаш вълните преливаха над парапета и се разливаха по пътя, шепнейки тайни.

— Да. За нея беше ужасен шок, но тя е стълб на силата, както казват англичаните.

— Какво… За какво става въпрос?

— Полицаите разпитаха Карла… Доста я изтормозиха. Посъветвах я да напусне

временно града, но тя отказа. Тъкмо Карла помогна на Лисините родители да преживеят

всичко това.

— Кога си говорил с нея за последно?

— За последно ли? Вчера. В Афганската църква отслужиха скромен помен за Лиса и тя

дойде.

— Помен за Лиса? Макар че тялото й не е тук?

— Да. Карла го организира.

Дойде ми твърде много, получих твърде много удари само за един рунд — нямаше да

издържа до гонга.

— Карла го е организирала?!

— И то съвсем сама. Когато ми спомена за идеята, предложих помощта си, но тя пое

всичко сама.

— Кой още беше там?

— Приятелите й от художествената галерия, няколко наши хора от „При Леополд" —

Кавита, Викрам, Джони Пурата с жена си, Навин Адеър и Дива Девнани, Зодиакалните

Джорджовци и Стюарт Винсън с норвежкото си гадже. Родителите на Лиса вече си бяха

тръгнали с тялото й, затова всичко мина тихо и кротко.

— Кой произнесе слово за Лиса?

— Никой не е произнасял слово. Само поседяхме тихо, а после един по един си

тръгнахме от църквата.

Вчера — когато е трябвало да съм там заедно с другите, които обичаха Лиса. Но вчера аз

се взирах в отрязаната глава край пътя. Вчера висок и слаб мъж, свръзката на летището, ме

предупреди Да не се прибирам вкъщи.

„Ти не си в опасност" — беше казал той. А аз не внимавах. Не бях разбрал, че казаното

от него важи само за мен. Беше се поколебал след първата дума само колкото да премигна с

око: „Ти… не си в опасност."

А после си спомних сълзите на Синия хиджаб, за скръбта в очите й и как дълго и

смълчано се взираше в мен, когато ме остави на летището. Дали знаеше?

Случило се бе преди дни. Компанията със сигурност е знаела — те знаеха всичко, което

се случва на тяхна територия. Санджай сигурно се е тревожил, че на летището мога да

разбера някак за Лиса и да изгубя самообладание. Изпратил е кльощавия за всеки случай —

ако съм научил и проваля мисията му.

— Проучихме едно-друго заедно с Навин Адеър — каза Дидие, като внимателно ме

изучаваше с поглед.

Земята се клатеше или пък краката ми трепереха — сякаш бях на палубата на „Мирата".

Не можех да се съсредоточа върху думите му. Шумът на океана изпълваше докрай мислите

ми: „Лиса. Лиса. Лиса."

— Лин?

— Извинявай, какво?

— Проверявахме някои факти с Навин.

— Какви факти?

— Невъзможно е да се изясни как рохипнолът е попаднал в ръцете на Лиса, обаче

открихме доставчика.

— Нима? Как?

— Огледахме хапчетата от веществените доказателства — бяха белязани.

— Откраднали сте веществени доказателства от полицията?

— Не, разбира се, че не. Купих веществени доказателства от полицията.

— Браво! Чия беше дрогата?

Той се поколеба, втренчил се в мен с присвити очи. Мрежа от угрижени бръчици

покриваше лицето му.

— Ако ти кажа, обещаваш ли наистина, че няма да го убиеш без мен?

— Кой е?

— Конканън — въздъхна той.

Улицата отново се разлюля, наклони се, стана хлъзгава. Стиснах здраво парапета, за да

не падна. Не знаех дали на мен ми се вие свят, или светът е загубил равновесие. Всичко се

разпадаше.

Огледах се наоколо — опитвах да си проясня мислите. Нощта бе ясна, грееше нова луна.

Звездите приличаха на помръкнали градски светлини.

— Не е била изнасилена — каза Дидие.

— Какво… какво каза?

— Когато е замесен рохипнол, винаги има подозрение за сексуално насилие — каза той

тихо. — В полицейския доклад пишеше, че няма признаци за изнасилване. Мислех си, че… е

редно да го знаеш.

Загледах се надолу към вълните, които се разбиваха и заливаха валчестите камъни в

основата на вълнолома: вълните почистваха каменните зъби от мидените черупки и плавея, галеха утешително гранитните рамене и се разтваряха в морето.

Вълните се смееха. Вълните плачеха. Онзи великолепен миг на живот, който става

вятър, море, земя — вълните се смееха и плачеха, и ме викаха. Падах, падах устремно.

Трябваше да се овладея, да се стегна. Имах нужда от моя мотоциклет.

— Трябва да се прибера — казах.

— Разбира се. Ще дойда с теб. — Дидие…

— Защо винаги отблъскваш обичта, Лин? Това действително е твой огромен личен

проблем.

— Дидие…

— Не. Когато приятел иска да направи нещо от обич, трябва да му позволиш. Какво е

обичта, ако не това?

Какво е обичта, ако не това?

В таксито думите отекваха напевно в ушите ми и замлъкнаха едва когато пристигнахме

и седнахме с нощния пазач да го разпитаме за Лиса.

Той се разплака за нея и за това какви бяхме с нея за него — вечно щастливи, мили и

щедри на всеки празник и имен ден. Щом се успокои, каза как Лиса си дошла към един през

нощта с двама мъже в черна лимузина.

След петнайсетина минути единият от мъжете се върнал в колата и потеглил. Другият

си тръгнал горе-долу час по-късно. Карла пристигнала няколко минути след него и го

извикала.

— Познаваш ли мъжете?

— Не, сър.

— Те как изглеждаха?

— Единият беше чужденец, дето първи си тръгна. С гръмовен глас. Вървеше с два

бастуна и викаше от болка, сигурно кракът му е бил счупен.

— Или пък е имал две пресни куршумени рани — отбеляза Дидие.

— Конканън. А другият?

— На другия не можах да му видя лицето. И като дойде, и като си тръгна все се

извръщаше и закриваше устата си с кърпа.

— Той имаше ли кола?

— Не, сър. Тръгна си пеша много бързо по посока на Военноморския клуб.

— Записа ли номера на колата?

— Да, сър.

Той прелисти регистъра си и ми даде номера.

— Толкова съжалявам, сър, трябваше да…

— Твоя задача е да пазиш входа, не апартаментите. Не си виновен ти. Тя те харесваше.

Много. И знам, че ти би я спасил, ако можеше, също както и аз. Всичко е наред.

Дадох му пачка пари, помолих го да си отваря очите за ченгета и се качих по стълбите до

апартамента.

Отворих вратата, минах през всекидневната и влязох в спалнята. Мястото, където се

карахме и се любехме, се бе превърнало в гроб за Лиса, останала сама.

Матракът, който бе купила, защото й харесал десенът — на водни кончета — бе оголен.

Бяха оставили само двете възглавници в горния край и износените любими конопени

сандали на Лиса в долния.

След малко престанах да се взирам там, където последната въздишка на Лиса бе

притихнала, бе се разсеяла и замряла. Отместих очи.

Стаята беше чиста и опразнена. Всичко нейно го нямаше. Огледах малкото останали

мои вещи.

Червеният афиш за филма на Антониони „Фотоувеличение" — изкуство и отдаденост, които се превръщат в смърт и страст; Дървената конска глава върху перваза на прозореца; коланите ми, окачени на закачалка в ъгъла; счупената на две сабя в секцията и няколко

книги.

И това бе всичко — цялото ми присъствие в този апартамент. Без Цветята, картините и

шарените саронги[67]на Лиса мястото, което наричахме свой дом, бе студено и самотно.

„Какво е цивилизацията? — отбеляза Идрис веднъж. — Жена, свободна да живее както

желае."

- Има нейна посмъртна снимка на това легло — каза Дидие, застанал на вратата. — В

полицейската папка с доклада е. Искаш ли да я видиш?

— Не. Не, благодаря.

— Помислих си, че може да те утеши — каза той. — Изглеждаше много, много

спокойна. Сякаш просто е заспала завинаги.

Вслушвахме се в тишината, която отекваше от стените в сърцата ни. Само при мисълта

за тази снимка, за нейния мъртвешки сън стомахът ми се сви от ужас.

— Лин, боя се, че не си в безопасност — каза Дидие. — Полицията много се е наточила.

Само да разберат, че си се върнал в Бомбай, и ще дойдат да те потърсят.

Беше прав — толкова прав, че думите му ме разтърсиха и събудиха.

— Помогни ми — подканих го, когато затеглих тежкия скрин от стената.

Избутахме го достатъчно, за да отворя фалшивата му задна стена отзад. Всичко

изглеждаше непокътнато. Отворих капака.

— Имаш ли доверен човек, който да пази пистолетите ми, много пари, няколко паспорта

и половин кило от най-добрия кашмирски хашиш, слизал някога от хималайските склонове?

— Да, срещу десет процента.

— Само от парите?

— Само от парите.

— Дадено. Извикай го.

— Ще му поръчам да донесе нещо за пиене, Лин. Знаеш ли колко часа минаха, откакто

за последно имах контакт с алкохола?

— Пи от плоското си шише само преди броени минути.

— Плоското шише… — въздъхна той, същински гений, обясняваш на дете — То не се

брои. Да му кажа ли да донесе и храна?

— Не искам храна.

— Добре. Храната е за хората, които нямат смелост да вземат дрога. Освен това храната

убива половината от ефекта на алкохола. Веднъж бяха извършили опит с пияна мишка или

май беше пиян плъх…

— Просто го викни, Дидие.

Напъхах няколко пачки рупии в единия вътрешен джоб на елека си и пачка щатски

долари в другия. Отрязах парче кашмирски хашиш и прибрах останалия в тайника. Сложих

си пояса с ножовете.

Затворих капака и избутах скрина отново до стената, в случай че дойде някой друг освен

човека на Дидие. Дидие в кухнята претърсваше шкафовете.

— Няма дори шери за готвене… — чух го да мърмори, а после ме забеляза и се

усмихна. — Моят човек Тито ще дойде след половин час. Ти как си, приятелю?

— Благодаря, зле, ще ми мине — казах разсеяно.

Погледнах хладилника. Нямаше ги снимките, които Лиса бе залепила на него — нейни

снимки, бях ги правил по нейна молба. Бяха останали само ивиците прозрачно тиксо, обрамчващи празнините.

Тя бе настояла да ги закрепим с тиксо, а не с магнити. „Мразя магнитите — бе

казала. — Несигурна работа."

— Родители й събраха всичко нейно и го отнесоха — каза Дидие. — Не мина без сълзи.

Отидох в банята и си измих лицето със студена вода. Не подейства. В тоалетната се

свлякох на колене и избълвах всичко тъмно и разяждащо от себе си.

Дидие ме намери и постъпи както трябва — излезе и ме остави сам да се оправям.

Измих се повторно. Вдигнах поглед към огледалото.

Снимката, която Лиса бе пъхнала в рамката горе, бе скъсана. Лицето й липсваше, на

фотографията беше останала само моята глупашки ухилена физиономия. Махнах я, накъсах я

на парчета и я изхвърлих в кошчето.

Седнахме във всекидневната да пием силно черно кафе и изпушим силен черен

кашмирски хашиш. Това беше запасът на Лиса — нейната съвършена, божествена дрога само

за особено специални случаи. Точно затова трябваше да я крия при моите неща.

А когато брендито и храната пристигнаха с Тито, вдигнахме чаши в памет на Лиса — да

бъде обичана.

Тито ми помогна да отместя отново тежкия скрин от стената.

— Хубаво — каза той, щом видя пистолетите, паспортите и парите. — Десет процента.

— Дадено.

Той започна да пъха всичко в една торба.

Това бе моята мрежа за сигурност; залогът, който внасях като партньор на Дидие; всичко, което притежавах, и не се намираше в джобовете или в раницата ми.

Тито понечи да завърже торбата, но го спрях.

— Почакай.

Бях забравил да проверя още едно място, което полицията вероятно беше пропуснала. В

килера имахме газов бойлер. Върху него имаше рафт, който Лиса бе сложила, за да изсуши

някога халюцигенните гъби, които един приятел от Германия ни беше донесъл.

Отворих вратата и погледнах към рафта. В единия му край имаше кутия от обувки. Видях

думите „ЕТО ЗАЩО", изписани отстрани.

Дръпнах кутията към мен, бръкнах вътре и ръката ми взе да пресява предметите в нея.

Бяха обикновени предмети — тънко сребристо шалче, което бе носила на първата ни

среща; детска играчка с пружина, месингова запалка „Зипо" — подарък от Дидие по повод

настаняването ни, която тя не ми даваше да използвам от страх, че ще я загубя — и вероятно

така щях да направя; кучешка свирка, която надуваше винаги, когато се разхождахме по

„Марин Драйв", за да привлича вниманието на кучетата, покрай които минавахме; преспапие, което й бях направил от сребърни пръстени, и разни камъчета, мидички, снимки, талисмани и монети.

Беше кутия с джунджурии, дребни неща, които нямаха никаква стойност за никого

другиго на света. „А не е ли това любов, Лиса? — помислих си, взрян в кутията. Когато няма

значение за другите, а за нас значи всичко, не е ли любов? — Не се ли обичахме. Лиса? Не се

ли обичахме?"

Сложих кутията в торбата на Тито заедно с двете парчета сабя на Кадербай и Лисините

конопени сандали. Той я завърза здраво и я метна на рамо.

— Как ви е фамилията? — попитах.

Изучавах лицето му. Беше важно лице. Цялото ми имущество на света беше в ръцете му, а се познавахме от четиринайсет минути. Исках да разпознавам това лице, независимо колко

ще се промени.

— Дешпанде — отвърна той.

— Грижете се за нашите проценти, господин Дешпанде.

— Не се притеснявай — засмя се той.

Стиснахме си ръцете. Той хвърли поглед към Дидие и изтича надолу по стълбите.

— Е, как ще го убием? — попита Дидие и си сипа бренди, след като Тито си тръгна.

— Кого да убием?

— Конканън, разбира се.

— Не искам да убивам Конканън. Искам да го намеря и да го накарам да каже кой е

купил хапчетата от него и ги е дал на Лиса.

— Бих ти препоръчал да свършим и двете — рече замислено той.

— Трябва да поговоря с Навин — казах. — Може ли да му се обадиш и да го уредиш?

Трябва да докладвам на Санджай в ранния следобед. Кажи на Навин, че ще го чакам в пет в

Афганската църква, ако успее да дойде.

— Разбира се. Знаеш ли кога се връща Абдула?

— Не.

— Сега имаш нужда от него в Компанията.

— Знам.

Огледах се в стаята и в спалнята оттатък.

— Тази нощ ще спя тук.

— В никакъв случай! — възпротиви се Дидие. — Не е безопасно. Знам едно място до

„Метро". Управителят има великолепна колекция от мании и обсесии. Ще се влюбиш в него.

Хайде да те заведа при него още сега.

— Ще спя тук.

— Ти, приятелю мой, си… — подзе той, но после се усмихна. — Е, щом няма как да те

убеди човек, тогава Дидие ще спи при теб на това място, тъй изпълнено с тъга и печал.

— Не си длъжен да…

— Дидие настоява! Но на дивана, разбира се. И благодаря на предвидливостта си, че

помолих Тито да донесе две бутилки.

Спах на пода, до леглото на Лиса, на нейната възглавница. Дидие спа като бебе, разперил ръце и крака на дивана.

Утрото се препъна в изстиналата закуска от храната нощес, която не бях изял, и в

брендито с малко кафе в него.

Разчистихме кухнята и Дидие застана с мен на прага на апартамента, в който бе идвал

на гости толкова често — мястото, където любовта се бе усмихнала за последен път.

— Срам ме е — каза той меко. — Толкова ме е срам, Лин.

— Срамът е минало. Ако още не е станал минало, скоро ще стане.

Той се замисли.

— Карла го е казала, нали?

— То е ясно.

Двамата се замислихме.

— Когато я видиш… — Дидие…

— Не, исках да кажа, когато видиш Карла, бъди внимателен с нея.

— Ще бъда внимателен. Аз винаги говоря внимателно с Карла. Искам да я попитам как

така точно тя е намерила тялото на Лиса. Ти само прати всичките си „очи и уши" след

Конканън, Дидие. И ми уговори срещата с Навин. Става ли?

Опитвах се да се откъсна, да избягам от клетката на мъката, и Дидие го знаеше.

Постояхме смълчано, взрени в празните стаи, после той заговори:

— И на мен не ми е добре, но се държа, приятелю. Хайде да… Искам да кажа, с твое

позволение бих искал да произнеса няколко думи в памет на Лиса тук, на прага на вратата, която никога повече няма да отворим.

— Добро хрумване. Давай.

— Лиса, ние те обичахме и ти го знаеше, в сърцето си. Обичахме твоята усмивка и твоя

свободен ум, и навика ти да танцуваш без причина, и как мамеше в игрите на шарада[68], и

начина, по който обичаше всички ни всеки път, когато ни видеше. Но най-много обичахме

твоята искреност. Лиса, в теб никога нямаше фалш, както казвате вие, американците. Винаги

бе истинска. Ако тук все още витае частица от твоя дух, нека влезе в сърцата ни и остане с

нас, когато напуснем това място, където ти ни напусна, за да те носим в себе си и винаги да

те обичаме.

— Дидие… — казах след малко. — Благодаря ти. Много хубаво казано.

— Разбира се — отвърна той, дръпна ме през вратата и я затвори за последен път. — Де

да можеше да чуеш какво слово съм ти приготвил на теб, приятелю.

— Вече си написал речта си за моята смърт? — възкликнах, като поех по стълбите.

— Дидие не бива да го изловят неподготвен, както се казва. Особено ако става въпрос за

обичен приятел.

— Сигурно не… За всичките си обични приятели ли си написал прощални слова?

— Не, Лин — отвърна той, щом слязохме в двора на блока. — Само за теб. Подобно

слово съм написал само за теб. Това, което казах сега за Лиса, избликна от сърцето ми. А ти, все още жив, мой приятелю, привличаш интереса на букмейкърите, готови да приемат

залагания колко дълго ще оцелееш извън Компанията на Санджай.

Обърнах се назад към сградата. Без нейното тяло, което трябваше да видя, за да

повярвам в смъртта й, общият ни апартамент бе всичко, останало ми от нея, от нас. През

повечето време за двама ни той беше щастливо и светло място. Ала знаех, че вече всеки път, щом го видя, щях да разговарям с призрака на Бога.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ДА ВЛЕЗЕШ В МЕДИЙНАТА ЦЕНТРАЛА на Ранджит, беше по-трудно, отколкото да

избягаш от затвора. След като три минах проверки на охраната и при всяка прегледаха

пропуска ми, а никой не ме провери с металотърсач, най-сетне стигнах до секретарката му.

— Името ми е Шантарам — представих се за четвърти път. — Идвам по личен въпрос.

Тя вдигна телефона, издекламира си мантрата и ми отвори вратата.

Ранджит стана от коженото си кресло и протегна ръка над бюрото. Секретарката излезе

и затвори вратата. — Седни — казах.

— За какво…

— Толкова много охрана, а никой не се сети да ме пита нося ли пистолет.

— Пистолет? — ахна той.

— Седни.

Той седна, ръцете му се плъзнаха по стъкления плот на бюрото.

— Къде е Карла?

— Карла? Дошъл си заради Карла?

— Къде е Карла?

— Защо?

— Вземи телефона. — Какво?

— Вземи телефона и се обади на Карла.

— Защо… Защо ти не й се обадиш?

— Не обичам телефоните. И нямам нужда от тях, защото мога да те накарам да се

обадиш вместо мен. Схващаш, нали?

— Какво… да разбирам?

— Обади се на Карла. — Аз…

— Обади се на Карла.

— Ти се обади — чух зад себе си нейния глас — и ще дойда. Седеше на едно кресло в

ъгъла на обширния кабинет. Саксийните палми отстрани я бяха скрили от погледа ми.

Изглеждаше ядосана и много зарадвана, че ме вижда. Бях прекъснал кавгата им.

— Здравей, Карла. Наказали са те в ъгъла, задето не слушаш ли?

— С Ранджит имаме нова уговорка — каза тя, палейки цигара; сенките от палмовите

листа шареха лицето й на светли и тъмни ивици. — Ако сме в една и съща стая, да сядаме

възможно най-далеч един от друг.

— Приключихте ли тук? — попитах, взрян в зелените царици. Ранджит се разсмя.

Обърнах се към него. Смехът му секна толкова бързо, че той едва не се задави с него.

— На какво се смееш?

— Аз… ами… аз… представа си нямам.

Беше уплашен. Това беше нелепо. Да, бях споменал пистолет, но не носех, а и Карла бе

тук; тя беше неговото оръжие. Беше на сигурно, а се обливаше в пот.

— Нали знаеш израза да кажеш на някого, че изглежда, като да е видял призрак?

— Май… май да… — отвърна той.

— Е, ти изглеждаш като призрака.

— При… призрака? Чий призрак?

— Какво ти става бе?

— Ти… каза, че имаш пистолет. Трепереше.

— Казах, че никой не се сети да ме попита дали нося пистолет. Не съм казал, че нося

пистолет.

— Е, да… Да де, нямаш.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Ранджит?

— Не! — заяви той припряно. — Нищичко!

— Какво знаеш за смъртта на Лиса?

— Нищо. Нищичко. Горкото момиче. Трагична злополука. Това е, тоест… Съвсем нищо.

— Сбогом, Ранджит, и моля те, не ме чакай. — Карла се изправи и се запъти към

вратата.

Отворих й и напуснахме кабинета. Ранджит седеше все тъй в креслото, разперил ръце

на бюрото си, сякаш се мъчеше да го удържи да не отплава нанякъде.

Вратите на асансьора се затвориха, тя извади плоско метално шише, отпи, затвори го и

се обърна към мен:

— Мислиш, че имам нещо общо с нейната смърт? — Какво?

— Ченгетата така мислеха. Хубавичко ме обработиха. Оставят белези само там, където

не се вижда.

Усетих как стомахът ми се сви. Гневът изпълни празнината в мен.

— Дилип Светкавицата?

— Праща ти поздрави — отвърна тя.

Вратите се отвориха пред малка тълпа във фоайето. Тя ме спря на вратата и прегради

пътя на хората. Лицата ни бяха на педя едно от друго.

— Аз нямах нищо общо с това — каза. — Никога не бих сторила зло на Лиса. Нито бих

позволила на някого да й стори зло.

— Не, разбира се — отвърнах, но тя вече ми беше обърнала гръб. Отидох до рецепцията, метнах пропуска си през плота и разблъсках хората, докато не намерих Карла да стои

невъзмутимо малко по-нататък от главния вход.

Потеглихме към крайбрежната улица в Бандра. Тя се прилепи към гърба ми, притиснала

лице в мен — пътник, готов да умре.

Можехме да отидем на десетки по-близки места, но имах нужда да карам. Когато

спряхме край морето, вече бях спокоен като вълните в залива.

Тръгнахме пеша покрай извития като усмивка бряг в обедната жега, но се чувствахме

добре — двама чужденци, научили се да обичат благословения със слънце град.

— Имахме среща — каза тя, докато вървяхме.

— Ние с теб?

— Не.

Замислих се.

— А, имали сте среща с Лиса.

— Да.

Повървяхме още малко и тогава чак проумях.

— Искаш да кажеш, че с Лиса сте имали любовна среща?

— Нещо такова.

— Нещо такова?

— Да.

— Нещо такова като любовна среща няма.

— Винаги… между нас е имало нещо, нали знаеш…

— Така ли?

— От нейна страна несъмнено.

— И това ли те отведе при нея онази нощ?

— Тя каза, че искала малко да пийнем и хубаво да се повеселим или пък хубаво да си

пийнем и малко да се повеселим.

— Нищо не разбирам.

— Идеята беше нейна.

— Каква идея?

— Казах, че ще ударя с нея няколко чашки, а за после ще видим. Тя каза, че ти не си

против.

— Сериозно?

— Да — намръщи се тя.

Изминахме още няколко крачки в мълчание, сенките ни се бяха прилепили за нас, криейки се от жегата.

— И ти сериозно отиде на любовна среща, така ли?

— Аз не — усмихна се тя, а после заби намръщено поглед в земята. — Лиса си беше

флиртаджийка. Просто не можеше да се сдържа. Аз се включвах в играта, защото на нея това

й харесваше.

— Съжалявам, Карла. Съжалявам, че не бях тук да попреча това да се случи и да попреча

точно ти да я намериш. Ако можех да го променя, щях да го направя.

— Единствената красота на миналото е в това, че не може да бъде променяно. Нищо не

си могъл да направиш тогава, нищо не можеш да направиш и сега.

— Сигурно… е било… много тежко да я намериш.

— Вратата зееше — каза, като продължаваше да гледа надолу. — Тя лежеше на леглото.

Помислих, че спи. После забелязах, че не помръдва и видях пликчето с хапчетата. Разтърсих

я, но вече си бе отишла. Изстинала. Накарах пазача да извика линейка и полиция, но тя вече

беше издъхнала, Лин. Отдавна си бе отишла, горкичката.

Прегърнах я през рамо, а тя се сгуши в мен нежно, все едно бяхме женени.

— Кой е бил с нея? — попитах. — Кой й е дал стафа[69]?

— Още не знам. Опитвам се да разбера, но от доста време не съм била в тези среди.

— Когато ченгетата… те обработиха, изпуснаха ли се за нещо?

— Само, че много искат да те спипат — отвърна тя. — Това стана ясно като ботуш в

гръбнака. Разбирам ги. Да си го представим — ти изчезваш от града, а приятелката ти умира.

Или беше обратното?

— Я чакай! — Отдръпнах се от нея, за да я погледна в очите. — Нали не мислиш, че бих

сторил нещо на Лиса? Не може да мислиш така!

Тя се разсмя. Разсмя се за първи път, откакто я видях в кабинета на Ранджит да седи зад

растенията.

— Радвам се да те видя, че се смееш, Карла.

— За първи път, откак я намерих. Доста време бях болезнено вцепенена и доста често

плувах в пурпурната мъгла[70]. Разбира се, че не би й навредил. Нямаше да те обичам, ако

беше.

Тя се обърна към морето и вятърът откри лицето й за слънцето.

Бризът рисуваше петолиния от морска пяна и пухкави ноти по успоредните вълни в

залива.

— Карла, какво се случи, по дяволите? Според теб какво се е случило?

— Казах ти, че още не знам. А ти къде беше, мамка му? Къде бях аз?

Чат-чат. Отсечена глава. Синия хиджаб.

— Имах задача. Чу ли се с Абдула?

— Не, но той ми има номера и винаги се обажда, когато се върне в града.

— Абдула ти има номера?

— Разбира се.

— Но аз ти нямам номера.

— Ти не ползваш телефон, Шантарам.

— Не става въпрос за това.

— А за какво?

— Ами…

— Няма да се върна при Ранджит — побърза да ме увери тя. Не се усмихна.

— Какво? Тоест, добре, но какво?

— Вече се регистрирах в „Тадж".

— В „Тадж"?

— Багажът ми ще пристигне довечера.

— Няма да се прибираш у дома при Ранджит?

— Да ти кажа, ако ще ме сваляш, Шантарам, сега е моментът. Най-лошото на това да си

влюбен в жена, по-умна от теб, е, че

все не можеш да й се наситиш — но това всъщност е и най-хубавото.

— Какво?

— Помниш ли какво ми каза веднъж за „преди" и „след"? — попита, без да очаква

отговор.

— Аз… ъ…

— „След" вече започна, Лин. „След" започна днес. Ти не можеш да си отидеш у дома. И

аз не мога. Единственият въпрос е с мен ли си, или не?

Почувствах се като глупак, че не разбирам какво ми казва. И сега, като се обръщам

назад, вероятно съм бил. Но тогава не знаех какво е решила тя и защо ми го казва.

Миговете отлитаха като цветен прашец, разпръскан от вятъра. Беше всичко. И нищо.

— Току-що загубихме Лиса — казах. — Току-що загубихме Лиса…

— Лиса би… — Тя пресече думите си, разсмя се пак и впери в мен очи, в които имаше

около осем нещастни царици. — Исусе Христе! Аз… да не би… да те убеждавам да дойдеш с

мен!

— Ами, аз…

— Майната ти! — отсече тя.

— Майната ми…?

Тя бързо скочи и спря едно такси.

— Карла, чакай!

Качи се в него и потегли.

Хукнах към мотора и го подкарах твърде бързо и лекомислено, докато настигна таксито

й. Проследих я чак до хотел „Тадж", като обикалях около таксито и се опитвах да я накарам

да ме погледне, но тя не го направи.

Паркирах и я видях как изкачва стълбите и влиза в хотела. После й оставих бележка на

рецепцията.

Отдалечих се от гордия галеон на хотел „Тадж" сред потоците от коли и тръгнах да

разпитвам за Конканън всеки мъж и всяка жена, на които все още можех да имам доверие.

Обикалях комарджийски бърлоги, вертепи за опиум, барове с евтин алкохол, свърталища, където се пушеше хашиш, и кьошета, където играеха черно тото. Не научих кой знае какво, но

уличните гласове казваха, че Конканън върти търговия с хероин за „Скорпионите". Всички ги

наричаха Компанията на Скорпионите, а не банда, всички им признаваха статута на

пълноправна мафиотска организация.

Трябваше да докладвам на Санджай. Уговорката беше за два часа следобед в деня след

завръщането ми от Шри Ланка, независимо от датата.

Несъмнено Санджай бе очаквал да му докладвам по-рано. Нямаше да е в настроение. Но

това беше без значение. След смъртта на приятеля си Салман Санджай никога не беше в

добро настроение.

Паркирах мотора в редицата мотоциклети пред „Кей Си Колидж". Дадох на пазача

банкнота от сто рупии и го помолих да си отваря очите за опасни типове.

— Те са колежанчета — каза той на хинди. — Всичките са опасни. Кой ги знае какви ще

ги свършат?

— За по-опасни от колежанчетата.

— А, да. Схванах! — намигна ми той.

Извървях половината пряка до къщата на Санджай и позвъних. Отвори въоръжен

афгански страж, позна ме и ме въведе вътре.

Намерих Санджай в стаята за закуска в края на къщата. Редицата от прозорци гледаше

към занемарена градина, оградена от високи зидове. Санджай беше по пижама и тъмносин

халат с извезан монограм на джоба.

В стаята имаше само един стол и Санджай не стана от него.

— Добра работа — каза той, като ме изгледа от горе до долу. — Но пък и ти винаги си

си вършил добре работата, нали? Ще ти донесат парите за свършеното. Всичките ти неща са

изнесени от работилницата за паспорти, чакат те в червения куфар до входната врата. Остава

само да се сбогуваме. Тъй че сбогом.

— Как е била провалена мисията? Защо се прибрах по-рано? Той угаси цигарата, отпи

от чая, постави много внимателно

чашката върху чинийката и се отпусна в креслото.

— Знаеш ли защо се радвам, че си отиваш, Лин?

— Защото мислиш, че съм създаден за нещо по-добро?

Той се изсмя. Познавах го от години, но никога не бях чувал този смях — сигурно го

пазеше за специални сбогувания. После спря да се смее.

— Защото ти не си отборен играч и никога няма да станеш — каза мрачно. — Ти си

черна овца. Огледай се. Всеки принадлежи на нещо или на някого. А ти си единакът, дето се

цепи. Никъде не си свой. За никого не си свой. А сега и тук не си свой.

— Защото Лиса умря ли? Затова ли прати човек на летището?

— Както казах, ти не си отборен играч. Нямаше как да знаем как ще реагираш. Беше в

Мадрас, когато се случи.

— Кога научи за станалото?

— Пет минути след ченгетата, разбира се. Но ти вече беше заминал, а задачата бе твърде

важна, че да я прекратим.

— Пет минути?

— Ти никога не ползваш телефон и затова знаех, че е твърде вероятно така и да не

разбереш. Решението да го потулим, докато задачата бъде изпълнена, беше мое, да ти пращат

свръзка на всеки етап — също бе мое решение.

— Твое решение.

— Да. Ако не ти харесва, нали знаеш — винаги има възможността да ти се тегли една

майна.

— Не си ми казал, че приятелката ми е починала.

— Ти си този, дето поиска да я държиш вън от семейството. Твой беше изборът ние да

не се запознаем с нея, както по традиция познаваме майките, сестрите и жените на всички

братя в Компанията.

Погледнах го — толкова бях вбесен, че бях готов да се сбия с него. Сърцето ми думкаше

в ритъма на племенна музика. Питах се колко ли пъти водачи са оцелявали в убийствени

мигове като този, без дори да знаят, че самата Смърт е била подмамена да влезе в стаята под

фалшива тревога.

— Все още разполагаш с бледата сянка на закрилата ми — каза Санджай. — Попадаш

под нея, защото за мен няма да изглежда добре, ако убият бивш служител през първите две

седмици, след като е напуснал службата си при мен. Но часовникът тиктака. Не ме карай да

вдигам тази сянка от гърба ти по-рано. А сега се измитай оттук и ме остави да си доям

закуската на спокойствие.

Отворих вратата и се наканих да изляза, когато той пак заговори. Те вечно заговарят пак

— вечно искат последната дума да бъде тяхна, дори и когато вече са я казали.

— Съжалявам за момичето ти — каза той. — Тъжна работа. Сигурно семейството й е

изживяло истински ад. Но не оставяй чувствата ти да те подтикнат към прибързани

действия. При следващата издънка Компанията ще те остави да изгориш.

Излязох от къщата и потеглих към павилионите за храна на „Нариман пойнт". Бях

гневен и гладен. Като един от многото други хора ядох горещи хлебчета, пълнени с яйца, пържени картофи и пикантни зеленчуци, и изпих половин литър мляко.

От доста време не се хранех и не спях редовно. Трябваше да тренирам. Трябваше да

поддържам форма. Само след часове всеки уличен мошеник в южната част на града щеше да

научи, че официално съм напуснал Санджай. Имаше хора, които ме мразеха и не

предприемаха нищо само защото бях член на Компанията. Но щом Разберяха, че съм вълк

единак, щеше да е различно.

В руслото на тази студена истина пътувах половин час с мотора до една спортна зала в

Уорли[71]. Комплекс от изоставени мелници беше преобразуван в козметични салони и

здравни центрове. Там един пенсиониран гангстер от Компанията на Санджай, по прякор

Команчи, имаше спортна зала — където живееше и работеше

Бе опитен гангстер и бяхме приятели, защото на два пъти се бяхме били рамо до рамо

срещу други банди и двата пъти ни бяха наръгвали с нож. Такива неща не се забравят.

Команчи бе независим и в залата му можеха да тренират членове от различни

мафиотски организации, както и полицаи, стига да не отварят дума срещу Компанията на

Санджай.

Гол до кръста, вдигах тежести един час. После половин час тренирах „бокс със сянка" [72]

и изпуснах парата.

Младоците в залата, до един местни бедняци, отначало свенливи, правеха пози на зрели

мъже, та да ми дадат ясно да разбера, че не ги е страх. После обаче ме приеха за техен човек

и започнаха заедно с мен да загряват „бокс със сянка".

Изкъпан, облечен и освежен, се огледах в мръсното огледало.

Очите ми бяха ясни и грееха. Спокойствието ме обвиваше като есенна шума. „Когато

нищо друго не помага, идва ред на стоманата!" — гласеше надписът над огледалото.

— Трябва ти лат машина — казах на Команчи, подавайки му достатъчно пари, че да

стигнат за нея.

Команчи погледна банкнотите.

— Скъпичко ти излезе тренировката май — намръщи се той.

— Всяка минута бе удоволствие! Обаче избий едно прозорче там вътре, йаар. Ако някой

иска да си представя как вони змийски гъз, знам откъде да почна.

— Майната ти! — разсмя се той. — Сериозно, за какво са парите?

— Надявам се да ги сметнеш за членски внос.

— Знаеш, че за хора от Компанията е безплатно.

— Вече не съм в Компанията, Команчи. От днес съм на свободна практика.

Не го бях казал на никого освен на близкия си приятел и след толкова много време в

братството прозвуча странно дори за собствените ми уши.

— Какво?

— Напуснах, Команчи.

- Но, Лин, та това е…

— Спокойно. Санджай не възразява. Даже е щастлив.

— Санджай… Санджай… не възразява!

— Тъкмо оттам идвам, приятелю. Не възразява.

— Нима?

— Имаш думата ми.

— Добре.

— Сега, когато не мога да ползвам залата на Компанията, ми трябва ново място да

тренирам. Какво ще кажеш? Ще ме приемеш ли за член?

Той бе объркан и стреснат, но ми беше приятел и ми се доверяваше. Изражението му

постепенно омекна и той подаде ръка.

— Джарур — каза и стисна моята. — Тук си добре дошъл. Но трябва да ти кажа, човече, че при тези обстоятелства е по-умно да напуснеш Бомбай.

— Може би, братко — казах, докато си тръгвах. — Но дали градът ще ме пусне?

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Карла ще се радва да приеме компанията на Шантарам в 20:00 ч. в своя апартамент.

Беше го написала тя с прецизния си четлив почерк — обичах го повече от всеки друг

калиграфски стил, който бях зървал. Искаше ми се да запазя поканата, но си разменях удари

с мръсния свят и не исках бележката да попадне в чужди ръце.

Изгорих листа, яхнах мотора, и после бавно поех към Афганската Църква да се срещна с

Навин.

Паркирах зад близката автобусна спирка. Докато бях в Компанията на Санджай, паркирах на всеки тротоар в града, но днес оставих мотора на не толкова видно място.

В притвора на църквата висяха прашни знамена и триъгълни флагчета, по стените

имаше паметни плочи на войниците, паднали в двете афгански войни. Това беше военна

църква с параклис, издигната в памет на загиналите. Скамейките още имаха жлебове, където

бойците са поставяли оръжието си при молитва преди и след боевете с афганците — народ, чийто език не говорели и чиято култура не разбирали.

Печалната църква бе почти пуста. Възрастна жена седеше на задната скамейка и четеше

роман. Мъж и момче бяха коленичили пред олтара. Кръгът от витражи над него сякаш се

рееше над главите им.

Навин Адеър оглеждаше месинговия орел, който подпираше библейската стойка. Навин

беше млад, но уверен. Държеше почтително ръце зад гърба си, но стъпваше с решителна

крачка — млад мъж, пълноценно обитаващ пространството на своя живот.

Забеляза, че го гледам, и ме последва в опустялата градина зад църквата. Седнахме под

едно дърво на пейка от камък и цимент.

Беше тихо. Помръкващата светлина на вечерта хармонираше на олтарния витражен

прозорец над главите ни, който обливаше с църковно сияние тъмната градина отдолу.

— Толкова съжалявам за Лиса, човече — каза той.

— Аз също. Навин, само минута, може ли? Трябваше да помълча.

Трябваше да помисля.

Не си бях дал време, за да помисля. Сега си дадох тази минута. Лиса. Лиса.

— Какво казваше, Навин?

— … и полицейския доклад, само това знаем засега — довърши той.

Не бях чул нищо освен последните думи.

— Извинявай, Навин. Не те слушах. Ще трябва да го повториш. Той ме погледна —

добър приятел, който ми състрадаваше.

— Добре. Но чакай, я първо стани прав.

— Моля?

— Стани прав, човече.

— За какво?

— Стани прав, ебати!

Той се изправи и ме потегли към себе си.

— Дай ми прегръдка — каза.

— Не, добре съм.

— Именно затова. Хайде, дай ми прегръдка.

— Не, наистина съм добре.

— Мамка му, пич, приятелката ти умря преди седмица! Дай ми прегръдка, йаар!

— Навин…

— Или ще прегърнеш индиеца в мен, или ще се биеш с ирландеца в мен — каза той. —

Нямаш друг изход.

Протягаше ръце. Нямаше друг изход.

Прегърна ме като брат, като брат ми в Австралия, не беше лесно.

— Пусни го да излезе от теб — каза той, когато сълзите ми капнаха на рамото му. —

Пусни го.

Сълзи в градина с обагрена светлина, сълзи по рамото на моя побратим.

— Майната ти, Навин.

— Пусни го.

Наплаках се и го пуснах.

— Олекна ли ти? — попита Навин.

— Майната ти, Навин. И да, олекна ми.

Седнахме и той пак ми разказа малкото, което беше научил. Не добави много към онова, което аз знаех.

— Конканън къде върти далаверата?

— Не знам — отвърна той и се усмихна за първи път. — Той трябва ли ти?

— Искам да поговоря с него.

— Да говориш?

— Ще говоря, а после ще слушам, докато ми разказва кой е бил с него онази вечер у

Лиса.

— Смяташ, че не Конканън й е дал хапчетата?

— Според пазача той си е тръгнал след петнайсет минути. Вторият мъж се е задържал

там близо час. Искам да знам кой е бил.

— Добре, заемам се.

— Пазачът е видял номера на черната кола, с която са дошли онази нощ — казах и му

подадох листчето, на което го бях надраскал. — Ако можеш да ми изнамериш собственика, ще е от помощ.

— Още утре ще съм разбрал кой е, но може и да не помогне. Много хора регистрират

колите си на чуждо име.

— Дидие ми уреди стая в хотел „Амритсар", при „Метро". Оста-ви ми съобщение или

утре ела в „Каяни", ще бъда там между един и два. Става ли?

— Изнесъл ли си се?

— Изнесох се. И няма да се връщам.

— Сега къде отиваш?

— Имам среща с Карла в осем. Ще си купя риза и ще се регистрирам в „Амритсар". Ти

къде ще ходиш?

— Трябва да взема Дива в седем и половина. Дотогава съм свободен. Нещо против да

дойда с теб?

— Ще се радвам да ми правиш компания.

Изкарахме мотоциклета иззад автобусната спирка, ритнах лоста да запаля двигателя и

Навин се настани зад мен.

— Уча се да карам мотор — каза.

— Виж ти.

— Хвърлил съм око на един от ония засукани винтидж модели, 350 кубика. Адски е

готин и бърз.

— Аха.

— Състезателите ме учат на разни каскади.

— Състезатели ли?

— Богатите хлапета с японски мотори. Приятелите на Дива. Добре карат.

— Аха.

— Искаш ли да ти покажа какво мога с твоя мотор?

— Навин, никога повече не отваряй дума по този начин за моя мотор.

— Ясно — засмя се той. — Но само почакай да видиш моя! Минахме по „Фешън

стрийт", където един продавач на ризи с подвижна сергия дойде до мотора и ми продаде

нова риза и няколко тениски, а после потеглихме към кръстовището до „Метро".

Паркирах на алеята зад хотела, която минаваше под арката, свързваща втори до четвърти

етаж в целия жилищен комплекс.

„Амритсар" се помещаваше в огъната сграда, която се издигаше като отвесна скала над

вълните на уличното движение в голямото насрещно кръстовище.

На партерния етаж се разполагаха магазини за спортни стоки, офис книжарници, един

музикален магазин и „Каяни" — ресторантът с излаз към алеята зад хотела.

От втория етаж и нагоре — чак до последния частен апартамент в края на жилищния

комплекс — цялата сграда бе овързана с мрежа от коридори и закътани стълбища, които

водеха от затулените с жалузи балкони на улицата. При добра ориентация човек можеше да

се укрие на адрес с друг пощенски код в същия сграден комплекс, докато ченгетата или

лошите типове продължават да думкат на вратата му. Носеха се слухове, че „Амритсар" има

двайсет и един изхода. На мен и три ми бяха достатъчни. Първото, което един беглец прави

на ново място, е да намери изходите. Преди да отида на рецепцията, проучих сградата с

Навин. Открих три подходящи, които извеждаха на три различни места из околните улици.

Хубаво.

Когато с Навин стигнахме до рецепцията, там заварихме Дидие да мята зарове с

управителя на хотела. Той стана да ме прегърне.

— Лин — прошепна, докато ме прегръщаше. — На път съм да спечеля намаление за теб, преди още да си се регистрирал!

— Дай първо да си платя — прошепнах в отговор, — а после спечели намалението.

— Хитро! — възкликна той и се отдръпна.

Регистрирах се с един от фалшивите си паспорти, после огледах новата си квартира.

Представляваше просторна всекидневна, от която през високи дървени врати се

минаваше към спалнята и банята. В една ъглова ниша се помещаваше кухненски бокс.

В далечния край на стаята имаше сводеста френска врата, извеждаща на сенчест балкон.

Излязох навън, отворих кепенците и се загледах в оживеното кръстовище долу.

Изгледът бе превъзходен: великанска детска играчка, навита и бръмчаща в своя ритъм от

светлина, звук и движение. Зад него се издигаха дърветата пред спортен клуб „Бомбай

Джимхана" и разлистените им сенки превръщаха шосето в тунел.

Огледах се и видях, че само ниски паянтови преграждения деляха балкона от съседните

две жилища. Изглеждаха необитаеми.

Управителят на хотела стоеше до мен.

— Има ли някой в съседните стаи? — попитах.

— В момента няма, но са резервирани за утре.

— Утрешният ден никога не идва — казах на хинди. — Тук сме ние и искаме да наемем

и трите апартамента откъм фасадата за една година напред. Плащаме предварително в брой.

— Апартаменти? — възкликнаха едновременно управителят и Дидие.

— Апартаменти — потвърдих. — И трите. От тази вечер. За една година напред. Става

ли?

— Един момент — каза управителят. — Само да се посъветвам с моята алчност.

Поизчака със замислено изражение и после реши:

— Гледай ти, изведнъж отмениха резервациите.

Човек, който одухотворява собствената си алчност, няма как да не го харесаш — най-

малкото има за какво да си поприказвате.

— Как се казвате, сър?

— Джасвант — отвърна той. — Джасвант Сингх. А как да се обръщам към вас, сър?

— Просто ме наричайте „баба". Става ли?

— Да, баба, разбира се! Няма проблеми! За една година, казвате? В аванс?

Платих и той ни остави да разгледаме стаите. Свалихме временните прегради между

балконите и обиколихме от стая в стая навсякъде.

— Защо са ти три стаи, Лин? Отказвам да ги наричам апартаменти.

— Стените в двата края на тези балкони са глухи, Дидие. Ако разполагам и с трите

апартамента, никой не може да се промъкне оттам.

— Ясно — каза той.

— Но ми трябват само два. Другият е за теб, ако го искаш, Навин.

— За мен? — възкликна той.

— Още нямаш офис, нали?

— Не. Работя от къщи.

— Е, вече имаш офис, детектив — стига да искаш.

Той погледна Дидие, който вдигна рамене и се усмихна.

— Това сега ли ти хрумна? — попита Навин.

— Да.

— Защото имаш стая в повече?

— Да.

— Прекрасно! Навит съм. — Навин ми стисна ръката. — Радвам се, че си ми съсед по

балкон.

Дидие също постави длани върху ръцете ни.

— Това е началото на нещо много…

— Ужас! — възкликна Навин и се откъсна. — Тя ще ме убие!

— Кой пък ще убие един детектив? — възрази Дидие.

— Дива. Ако не я взема навреме, тая разглезена лигла два дни ще ми къса нервите! Ще

бягам. Ще взема ключа на излизане, Лин. Стаята вдясно, съгласен ли си?

Точно нея исках да вземе.

— Дадено, Навин.

— Имаш среща с Карла? — попита ме Дидие, докато гледах как Навин излиза.

— В осем.

— Аз имам да свърша една работа и затова сега си тръгвам, приятелю. Но ще съм на

твое разположение по-късно и ще чакам в „Тадж", ако науча някакви новини.

— Благодаря, Дидие.

— Нищо работа.

— Не, сериозно. Собственикът на тази сграда е твой приятел и това е един от твоите

райони, защото местният мафиотски бос ти е приятел, затова тук съм в безопасност.

Благодаря ти за всичко.

— Аз те обичам, Лин. Моля те, не страдай, задето ти го казвам. Ние, французите, не

оковаваме сърцата си. Обичам те. Ще разгадаем загадката на горката мила Лиса и ще

продължим нататък.

Той си тръгна, а аз влязох във всяка от непознатите нови стаи, които току-що бях наел за

година напред вследствие на внезапния си порив. Първото ми жилище след дома, който бях

изградил с Лиса. Опитвах се да заживея отново — опитвах се да засадя ново Дърво на ново

място.

Върнах се на балкона, облегнах лакти на перилата и се загледах в колелото от светлини

— червени, жълти и бели, които мудно палеха фойерверки, където петте булеварда се

срещаха и разделяха.

Един гарван кацна за миг на балкона, огледа ме изпитателно, разроши пера и отлетя.

Тинейджъри, весели и засмени, упътили се към евтините магазинчета на „Фешън стрийт", преминаха на светофара.

Отекна далечна църковна камбана, след нея се чу песнопение. А после, някъде в

околността, екна красив и ясен езан[73].

„Тук у дома ли съм?" — запитах се. Исках дом. Какъвто и да е. Исках дом.

„Тук ли ще я намеря?" Исках връзка. Исках да отдам всичко на една любов и в отговор да

получа любов.

„Тя тук ли е?" Гледах кръстовището с надежда за отговор, докато белите, червените и

жълтите светлини рисуваха дракони от виещите се колони коли.

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ПОДРАНИХ — СЪЩО КАТО КИНОЗВЕЗДИТЕ, пристигащи с лимузини в „Тадж" за

галатържеството по случай излизането на нов филм. Паркирах мотора под една палма срещу

хотела и зачаках минутите охлюви да допълзят чак до осем — определения час от Карла.

През широките врати на фоайето виждах специалните гости, които позираха за снимки

пред рекламната стена на спонсорите, платили за всяка секунда време. Светкавица, светкавица, кадър насам, кадър натам: полицейски снимки на привилегированите, щракнати

на местопрестъплението.

Потокът от лимузини свърши, фотографите хукнаха да отразяват други важни събития, а

стената на спонсорите я демонтираха. Просторното изискано фоайе, където велики

мислители бяха обсъждали велики идеи в дъждовните бомбайски следобеди дъждовни

десетилетия наред, отново остана голо и делово.

По дяволите, като съм подранил. Заобиколих хотела, отидох до един заден вход, охраняван от мой познат, и изкачих широкото стълбище до вратата на Карла. Почуках и тя ми

отвори.

Беше боса. Носеше черен копринен гащеризон без ръкави с цип отпред и джобове с цип.

Косата й бе събрана на тила във възел, скрепен с тънък сребърен нож за писма във формата

на дамаска сабя. Карла.

— Подрани — каза тя усмихнато, но без да ме покани да вляза.

— Аз винаги или подранявам, или закъснявам.

— Истинска дарба за човек от твоя нетрудов бранш. Ще влезеш ли?

— Разбира се.

— Риш! — подвикна тя през рамо. — Приключихме с разговора.

Тя разтвори вратата широко и видях Риш, един от партньорите на Лиса в галерията, който се втурна напред.

— Толкова съжалявам, Лин! — той хвана ръката ми с две ръце. — Ужасен удар! Милата

Лиса. Ужасна загуба. Аз… просто не съм на себе си от мъка.

Промъкна се покрай Карла, заобиколи ме и офейка надолу по коридора. По дългия

коридор.

— Човек, който не е на себе си, обикновено е сбъркал пътя — каза Карла, когато Риш

избяга. — Влизай, Шантарам. Денят се проточи.

Тя влезе в апартамента и се настани на канапето до прозореца.

— Моля те, приготви ми едно питие — каза, след като затворих и заключих вратата. —

Много обичам аз да не приготвям напитките.

— Какво да бъде?

— Ще пия „Щастлива Мери".

— Щастлива Мери?

— Същото като „Блъди Мери", но без червените кръвни телца. И с лед. Много лед.

Приготвих напитките, донесох ги и седнах при нея.

— Ще има ли тост? — попита ме.

— За сърдитото бягство? — предложих. Тя се засмя.

— А какво ще кажеш да пием за старите времена, Шантарам?

— За падналите приятели — контрирах.

— За падналите приятели — съгласи се тя и се чукнахме.

— Трябва да се отърсиш от това — каза, отпи продължително и остави чашата си.

— Добре съм.

— Глупости! Току-що ти подхвърлих четири намека — глупак, Щастие, кръв и лед — а

ти не захапа нито един. Това не си ти. Това не сме ние.

— Ние значи?

Тя забеляза, че умът ми е заработил и се усмихна.

— Защо си толкова решен да откриеш кой е дал опиата на Лиса?

— А ти не си ли?

Тя пак взе чашата си, заоглежда я, отпи голяма глътка и обърна всички царици към мен.

— Ако открия кой е или ако ти го откриеш, вероятно ще искам да го убия, без значение

кой е. Тази истина е от онези, които карат хората да убиват. Наистина ли искаш да се заловиш

с това?

— Искам само да разбера какво се е случило с Лиса, това е всичко. Дължа й го, Карла.

Тя постави длани на бедрата си, издиша рязко и рязко се изправи. Прекоси стаята до

малкото писалище, отвори ръчната си чанта и извади от нея пиринчена табакера досущ като

тази на Дидие.

— Не очаквах да имам нужда от това тази вечер — измърмори тя между дълбоките

вдишвания.

Очите ми се плъзнаха надолу по тялото й, покланяйки й се. Загърнатият й в чернота

силует: любовта направо крещеше в мен.

— Или това, или трябваше да строша бутилката в главата ти — каза, все още с гръб към

мен.

— А… и защо така?

Тя загаси джойнта, извади от табакерата още два, щракна я, пусна я в чантата си и се

върна на канапето.

— Вземи — каза и ми тикна двата джойнта. — Наваксвай.

— Вече съм доста хай.

— Майната ти, Шантарам. Изпуши ги тия шибани джойнтове.

— Да… да.

Запуших. Всеки път, щом понечех да кажа нещо, тя нежно бутваше джойнта към мен.

— Знаеш ли — казах, когато най-сетне ми позволи да заговоря, — вече два пъти за един

ден ми теглиш майната.

— Ако от това ще ти стане по-добре, тегли ми и ти една майна — отвърна провлечено.

— Не, аз…

— Хайде де, кажи го, да ти олекне. Кажи: „Майната ти, Карла". Кажи: „Стига си се

ебавала с мен, Карла". Давай де, пробвай се! „Майната… ти… Карла".

Погледнах я.

— Не мога.

— На бас, че можеш, ако опиташ.

— Мога ли да кажа „майната му" на залеза? Или „майната й" на Вселената?

Тя отново ми се усмихна, но очите й гледаха свирепо. Нямах представа за какво мисли.

— Виж, дай да го изясним — казах. — Искам само да узная какво се е случило с Лиса.

Искам да се стигне до някаква развръзка и за Лиса, и за нас. Разбираш ли?

— От развръзката до възмездието спускането е стръмно — отвърна. — И много хора се

засилват и падат от тази скала.

— Аз не съм от тия, дето ще паднат. Тя се разсмя.

— Всичко знам за теб, Лин.

— Всичко?

— Горе-долу.

— Значи така, а?

— Повярвай — измърка тя.

Засмях се, а после разбрах, че не беше шега.

— Сериозно?

— Изпуши шибания джойнт — отвърна тя. Запуших.

— Любим цвят… — подзе — син със зелено. Листа на фона на небето.

— По дяволите. Добре, любим сезон?

— Мусонът.

— Любим…

— Холивудски филм — „Казабланка", боливудски — Prem Qaidi, любима храна —

сладолед джелато, любима песен на хинди — Yeh Duniya Yeh Mehfil, любим мотор…

сегашният ти мотор, благословен да е, любимият ти парфюм…

— Твоят — вдигнах ръце, че се предавам. — Любимият ми парфюм е твоят. Бива те.

— Разбира се, че ме бива. Родена съм за теб, а ти си роден за мен. И двамата го знаем.

Морски бриз лъхна из стаята и полюля прозрачните завеси от фина коприна. Внезапно

си спомних, че преди години бях идвал в съседния апартамент при Лиса.

Луд ли бях? Или просто бе глупаво да не го изрека, да не кажа на Карла истината — че

не разбирам отношенията й с Ранджит, че не съм намерил начин да разтворя юмрука, в който

животът ми стискаше спомените за живата Лиса и мислите за нейната смърт? Не исках да

бъда с Карла, белязан от скръбта. Исках да съм свободен, да съм само неин. А това нямаше да

се случи скоро.

— Лиса беше…

— Млъкни! — сряза ме тя.

Млъкнах. Тя запали втория джойнт и ми го подаде. Отиде до малкия бар, грабна от

кофата шепа ледени бучки и напълни чашата до три четвърти.

— Първо се слага ледът — каза тя, докато бавно наливаше водка върху кубчетата. — А

после грижливо доливаш „Щастливата Мери".

Отпи глътка.

— О! — въздъхна. — Така е по-добре. Замисли се продължително.

— Адски се проточи тоя ден — каза, втренчена в тавана.

— Какво стана с Ранджит, Карла?

Тя ми хвърли поглед на гневна богиня. Сърцето ми направо изстина в гърдите. Беше

великолепна.

— Какво толкова казах?

— Най-накрая излезе от скръбния си пашкул, за да ме попиташ какво преживявам аз, сериозно? — озъби се тя. — Точно такива моменти, Лин, ме карат да те пращам далеко-

далеко на майната ти.

— Я чакай. Не те разпитвах за Ранджит и защо го напусна, понеже ми се струваше

очевидно. Той е боклук. Просто исках да разбера дали има нещо по-специално. Заплаши ли

те?

Тя се разсмя гръмко и остави чашата. После се надигна и застана пред мен.

— Стани, Шантарам.

Изправих се. Тя пъхна пръсти отпред в джинсите ми и ги сви около колана. Придърпа ме

към себе си.

— Понякога просто не знам какво да те правя — каза, без да се усмихва.

Имах няколко предложения, но не успях да отворя уста, защото ме бутна обратно на

канапето и седна до мен.

— За нас мина цяла седмица, откакто Лиса умря — каза тя. — Но за теб се случи едва

вчера. Това го разбирам. Всички го разбираме. А теб това те побърква, защото мислиш, че не

разбираме колко е важно за теб.

— Точно така.

— Млъкни и ме целуни.

— Какво?

— Целуни ме.

Сложи длан на тила ми и сля устните ни в кратка и нежна целувка, а после пак ме

отблъсна.

— Виж какво, не става дума за Ранджит, нито за Лиса. Знам, че сърцето ти не може да

се освободи, защото те познавам и те обичам. Това е…

— Ти ме обичаш?

— Не ти ли го казах преди малко? Аз съм родена за теб и ти — за мен. Разбрах го още

когато те видях отново в планината.

— Аз…

— Познавам и слабостите ти. Имаме няколко общи слабости, което винаги е добро

начало за връзка, но аз…

— Връзка ли?

— За какво говорим тук, Шантарам, ако не за нас двамата? — Аз…

— Да се върнем към твоите слабости. Трябва да…

— Ти си единствената ми слабост, Карла.

— Аз съм твоята сила. В момента дори съм повече от половината ти сила, струва ми се.

Твоите слабости са, че се измъчваш от вина и се цапаш със срам. Чаках да израснеш и да го

надмогнеш.

— Е…

— Имаш напредък — каза тя и вдигна ръка да замълча, — няма съмнение. Но все още не

си стигнал дотам. Имаш проблеми със самооценката…

— Заслужил съм си я.

— Много смешно. Но карай. Проблемите със самооценката нищо не са. Нищо, дето да

не можем да го оправим. Ето на, мен пък ме влече към убийства. Никой не е съвършен. Но

Лиса вече я няма и колкото да се самобичуваш, няма как да я върнеш. Ако можеше, щях да ти

спестя усилието и сама да те бичувам. Не го изключвам съвсем, ако бързо не се стегнеш.

— Добре, аз обаче загубих нишката.

— Остави Лиса да си отиде. Поне докато си с мен. Току-що ти казах, че те обичам.

Никога не съм го казвала на друг мъж. Ако не бе тъй вцепенен от вината, щеше да реагираш.

Целунах я и вложих в тази целувка всичко, което имах, всичко, което бях, всичко, което

исках.

— Така е по-добре. — Тя ме оттласна леко. — Но точно сега мога да почакам любовника

и докато чакам, имам нужда от своя приятел. Твърде много неща се случват. Трябва да си с

мен, Шантарам, и да ми вярваш. Имам нужда да ми се довериш, защото нищо не мога да ти

кажа. Не и докато всичко не свърши.

— Защо не можеш?

— Ето затова — усмихна се тя. — Защото си любопитен и верен. А някои от нещата, които ще чуваш за мен, докато приключа с това, ще са налудничави или дори по-лошо, затова

трябва да ми се довериш.

Говореше сериозно. Беше напълно искрена: нямаше игри, нямаше номера. Бе

завладяващо, прекрасно и страшно. Бях във възторг. Представи си да е така през цялото

време, помислих си.

Улови ме за ризата и ме придърпа — лицето ми да приближи нейното.

— Погледни ме в цариците и ми кажи, че си разбрал всичко — нареди ми тя. — Защото

аз те обичам, но в момента с мен се случват твърде много неща, за да търпя драми и от мъжа, когото обичам. И тъй, кажи ми, че си разбрал.

— Разбрах — казах, гмурвайки се в онзи вир, в онази зелена лагуна, тъй близка и тъй

дълбока.

— Добре. А сега си тръгвай.

— Казваш го, сякаш го мислиш сериозно — отвърнах, но не помръднах, обзет от

неловкост.

— Не, просто го казвам, докато мога.

— Ама аз…

Отидохме до вратата и тя ме избута навън — без целувка, без прегръдка, дори не ми

стисна ръката. Вратата се затвори и аз тръгнах сам по мраморните коридори на хотела.

Какво беше това? Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.

Хукнах обратно към вратата и натиснах звънеца. Тя тутакси отвори и ме стресна.

— Виж… — казах, мъчейки се да изговоря всичко бързо. — Ти си! Винаги си била ти, още от първия път, когато те…

— … видях на улицата — прекъсна ме тя, облягайки се на рамката. — Усмихваше се и

един автобус аха-аха да те сгази. Помня, че се усмихваше на едно дете на тротоара. А в

краката ти подскачаше куче. Знаеш ли нещо за таро?

— Това някакви китайски мафиоти ли бяха?

Тя се засмя радостно. Чух звън на камбана в душата си.

— Знаех го още в мига, когато те дръпнах да не те прегази автобусът — продължи тя. —

Когато те погледнах в очите, всички светлини грейнаха. И времето…

— … забави своя ход — продължих. — И миговете се разтеглиха и станаха много дълги, и този ефект…

— … продължи с дни — каза тя, изправи се и застана лице в лице с мен. — Лин, искам

само да си с мен и да ме подкрепяш с вяра в мен, не мога да забъркам и теб в това. Разбираш

ли?

— Любим цвят: кървавочервено — започнах да отбелязвам във въображаемия списък на

дланта си.

Тя пак се облегна на касата и хитрата усмивка се появи на лицето й.

— Любим сезон — зимата, в Базел, по-точно. Любим филм — „Кий Ларго", любима

храна — стек на жар, любима песен — „Интернационалът", любима кола, защото още не си

падаш по мотори — „Шевролет камаро" модел 1967-ма, матовочерна с кървавочервен

салон…

Тя ме целуна. Затворих очи. Светлина затрептя в мислите ми. Угасна сред вълните и

пропадна под света. Любов като вода, която търси морето. Любов като Времето, търсещо

смисъл. Любов като всичко, което е било и някога ще бъде.

— Престани! — възкликна тя и ме отблъсна.

Избърса устни с опакото на дланта си и заличи морето. Отворих уста да заговоря, но тя

ме зашлеви силно.

— Постарай се да не те убият. Това искам да се повтори.

— Целувката или шамарът?

— И двете, но може би в друг ред. Тя затръшна вратата в лицето ми.

Любов. Любов като мраморно ехо в пуст хотелски коридор. Дидие ме чакаше във

фоайето.

— Доста се надявах да пренощуваш при Карла — каза ми, когато излязохме от хотела.

Спрях се и вперих очи в него.

— Искам само да кажа, че нося опасна новина. Вече знам къде Конканън върти

търговията с дрога.

Нощта оживя. А аз бях тъкмо в подходящото настроение.

— Сигурно ли е?

— Днес са го видели там в три следобед. — Къде?

— В една къща на „Скорпионите".

— На „Марин Лайне Роуд"?

— Да. Откъде знаеш?

— Проследих Вишну и неговите типове, след като ме пребиха. Там е едно от

свърталищата им.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отида и ще позвъня на вратата.

— С ръчна граната в ръка? — попита замислено Дидие.

— Не. Ще се обадиш на Вишну и ще му кажеш, че ще го посетя тази вечер в десет.

— Защо мислиш, че имам телефона на Вишну?

— Дидие… — въздъхнах.

— Е, много добре, Дидие има телефона на всекиго, разбира се, или пък може да го

намери. Но смяташ ли, че е разумно да влизаш в бърлогата на лъва?

— Мисля, че Вишну ще иска да поговорим. Той си е разговорлив тип.

— Не се засягай, ама защо мислиш, че ще иска да говори с теб?

— Напуснах Компанията на Санджай и съм още жив. Ще иска да поговори с мен.

— Много добре. Значи ще се обадя.

Гледах го как се връща в хотела и махнах на един от портиерите сикхи. Мъжът прекоси

двора и дойде при мен до мотора.

— Да, баба? — Той протегна ръка.

Подадох му малко пари, докато се ръкувахме както много пъти преди.

— За момчетата като свърши смяната.

— Благодаря, баба. Тази вечер имаше няколко големи събития с видни гости и не

паднаха много бакшиши. Мога ли да направя нещо за теб?

— Дръж госпожица Карла под око. Научиш ли нещо, което трябва да знам, ме потърси в

„Амритсар", при „Метро".

— Тик — отвърна той и се втурна обратно към колегите си — Няма проблеми!

Дидие се върна със замислено изражение на рибар, изучаваш дъжда.

— Уредено е — каза той. — Вишну те очаква. Нямаме много време. Трябват ни още

пистолети и още патрони.

Огледа се за такси.

— Няма да нося пистолет. И ти няма да идваш, Дидие.

— Лин! — тропна той с крак. — Ако ме лишиш от това приключение, ще се изплюя на

гроба ти. А ако Дидие каже такова нещо, все едно е издялано върху камък!

— На гроба ми? Защо все аз умирам преди теб?

— И ще танцувам върху него като Нуреев[74].

— Ще танцуваш върху гроба ми?

— Като Нуреев.

— Добре тогава, ела.

— Не трябва ли да вземем още хора с нас?

— Кой би дошъл? — Запалих мотора.

— Добре го каза — отстъпи той, като продължаваше да се оглежда за такси.

— Качвай се.

— Моля?

— Качвай се на мотора, Дидие. Не искам да разчитам на някакво такси, ако се наложи

да се махаме бързо оттам. Качвай се.

— Ама, Лин, нали знаеш за моята мотоциклетна истерия.

— Яхвай мотора, Дидие.

— Ако колите се катурваха, когато човек слиза от тях, и с кола нямаше да пътувам. Това

е истерия и физика в комбинация, разбираш ли?

— Ти нямаш мотоциклетна истерия, Дидие. Ти си мотофоб.

— Така ли? — попита заинтригувано.

— Няма съмнение.

— Мотофоб. Сигурен ли си?

— Няма от какво да се срамуваш. Много мои приятели са мотофоби. Но няма проблем, за това си има лек.

— Има ли?

— Яхвай мотора, Дидие.

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ПАРКИРАХ МОТОРА НА ЕДНА ПРЯКА от сградата и изчаках в тихата странична

уличка. През клоните на дърветата лунните лъчи изписваха стихове по уличното платно.

Мършава черна котка прибяга през щрихите от светлина и сенки пред нас и тичешком се

скри.

— Съдба, благодаря ти — обади се Дидие. — Черна котка, има си хас!

Приближихме се до портата. Поспрях се и се огледах нагоре-надолу по дългата улица.

Минаваха коли, но бе тихо.

— Дидие, сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— Как смееш! — възкликна той. — Добре де, добре. Извинявай.

Отворих портата, отидох до входната врата и тъкмо понечих да натисна звънеца, когато

Дидие ме спря. Той се усмихна, поизчака и после сам го натисна.

Отвътре се зададе мъж. През витражните и матираните стъкла виждах, че е едър, върви

бавно и се подпира на бастун. Хануман.

Той отвори, видя ме и се подсмихна.

— Пак ли ти?

— Кажи ми за Пакистан — казах.

Той ме сграби за рамото, все едно изстискваше грейпфрут, и ме забута по коридора. От

стаите в края наизскачаха яки мъже с безумни очи. На стълбището се появиха гангстери.

Хануман ме блъсна към една врата в дъното.

— Мадачуд! Бахинчуд! Ганду! Саала! — крещяха всички. Ръцете ги сърбяха да ми се

нахвърлят.

Всяко оръжие на света е влечение към смъртта, а всички те бяха въоръжени и ни

мислеха злото. Бях уплашен, защото не очаквах оръжия, а и престъпниците винаги

потъпкваха правилата.

Най-близо до мен в коридора стоеше космат дебелак по бял потник. Той бавно вдигна

любимата на народа рязана пушка дванайсети калибър и се прицели в мен. Хануман ме

претърси. Доволен, че не нося пистолет, той вдигна ризата ми, за да покаже двата ми ножа

на кръста отзад, пусна я и сподави прозявката си. Гангстерите се разсмяха силно. Обърна се

към Дидие, който го спря с вдигната длан, извади от джоба автоматичния си пистолет и го

подаде на Хануман.

Малко по-нататък по коридора пред мен се отвори врата. От нея излезе Вишну и застана

до хората си.

— Ще ми подпалиш чергата бе — каза спокойно. — Направо ще я кремираш. Влез, преди да си предизвикал метеж.

Той потъна обратно в кабинета си, а Хануман ме бутна напред и ние влязохме след него.

Кабинетът бе обзаведен с махагоново писалище, две плюшени кресла за гости, а зад тях

— ред дървени столове. По стените политически и религиозни плакати се съревноваваха

помежду си за повече площ, книги нямаше. На бюрото монитор редуваше изображения от

наблюдателните камери из къщата.

На прага Вишну се спря и каза нещо на Хануман. Високият мъж се наведе да го изслуша

и поклати глава.

Когато Вишну се върна при нас, бе сам — проява или на силна самоувереност, или на

огромна глупост. Наля три чаши бърбън с лед, подаде ни по една и се настани на

канцеларския стол с висока облегалка зад бюрото.

— Господин Леви, нали? — попита той, когато седнахме в креслата отпред. — Не се

познаваме, но са ми разказвали за вас.

— Enchante, monsieur[75] — отвърна Дидие.

— Жена ми е болна — обърна се към мен Вишну. — Лекарят ни и две болногледачки се

грижат за нея. Затова я държа при мен. Затова хората ми искаха да те убият — понеже жена

ми е в къщата. Затова и аз мисля да те убия. Ти съвсем ли си превъртял, та да идваш тук?

— Съжалявам за болестта на жена ти и че съм нарушил покоя й — казах и станах да си

вървя. — Ще намеря друг начин.

— Толкова лесно ли се предаваш? — подсмихна се Вишну.

— Виж какво, Вишну, мислех, че това е комарджийската ти бърлога, твоят клуб — не

знаех, че тук е домът ти. Ще намеря друг начин.

— Седни — каза Вишну. — Обясни ми каква е цялата тази работа.

— Знам как ще се чувстваш, ако нещо се случи с жена ти, защото се случи нещо с

приятелката ми — подхванах, докато се настанявах отново в креслото. — Тя почина.

Човекът, който я е снабдил с хапчетата, е под твоя закрила. Дойдох в твоя клуб да искам

позволение да говоря с него на улицата.

— Защо просто не го причакаш отвън?

— Не причаквам хората в засада. Аз съм от тия, дето влизат през главния вход. Затова

поисках да те видя. Този мъж работи за теб и затова те питам.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам онова, което той знае. Името на мъжа, който е бил с него и който е дал

хапчетата на приятелката ми.

— А ти какво би могъл да ми дадеш в замяна?

— Каквото поискаш, стига и двамата да го приемем за справедливо.

— Услуга? — ухили се той насреща ми.

— Работата не е маловажна за мен — отвърнах. — Ако ми отпуснеш малко време с него, ще направя всичко, за което ме помолиш и което и двамата смятаме за справедливо. Давам

ти дума.

— Пура? — предложи той.

— Не, благодаря.

— Много сте любезен. — Дидие посегна да си вземе пура и вдъхна уханието й. —

Знаете ли, Вишнудада, ако възнамерявате да ни убиете, аз бих го извършил кажи-речи точно

по този начин.

Вишну се засмя и заговори, взрял се в мен с усмивка на неудовлетворение.

— Аз самият извърших нещо подобно, като бях седемнайсетгодишен. Занесох поднос с